Р
Е Ш Е Н И Е
№……… 19.04.2017 година, гр. София,
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, VІ-ти брачен състав
в публично заседание на тридесети януари през 2017 година,
в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Валентина Ангелова
секретар М.Р.,
при участието на прокурор Антон Стефанов от Софийска градска
прокуратура, след като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 14820 по описа на
съда за 2015 година,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е
по реда на чл. 22 а и следващите от Закона за закрила на детето (ЗЗДт).
Образувано е по
молба на А.В. за връщане на малолетния му син В. А. в държавата по обичайното
му местопребиваване – К.Б.. Твърди, че детето В. А. било родено на *** г. в К.Б.,
гр. Гент, от брака на молителя В.А. с ответницата С.Л.А., сключен на 12.07.2012
г. в гр. М.. Сочи се, че както страните по спора, така и детето имали обичайно
местопребиваване в К.Б., като там живеели и родителите и братът на молителя. На
14.08.2015 г. молителят, заедно със своята майка и брак, детето В. и
ответницата пристигнали в България, за да посетят семейството на съпругата му в
с. Соколино, като това била първата среща на родителите й с детето. Твърдял, че
той и семейството му отседнали в хотел в гр. М., от където пътували до дома на
родителите на ответницата в с. Соколино. Последната пожелала да остане да
нощува при родителите си, а молителят се връщал в хотела в М. и пътувал до дома
на тъстовете си. След няколко срещи на двете семейства, на 18.08.2015 г.
молителят отново пристигнал в дома на родителите на съпругата си, за да я
отведе със себе си, като твърди, че не бил допуснат да влезе. Тогава
ответницата му заявила, че не желаела повече да живее с него и, че искала
развод. Твърдял, че пристигнали полицаи, които му обяснили, че ответницата
подала жалба срещу него за отвличането на детето В., както и че ще бъде
задържан до установяването на местонахождението на детето. Сочи, че полицаите
извели детето от хотела, където той бил отседнал с близките си, съставили му
протокол, взели паспорта на детето, след което предали детето и документите му
на майката. След това майката и детето заминали за с. С.. Поддържа, че се
опитал да отиде в дома на съпругата си, но бил заплашен, че ако се приближи, ще
бъде задържан под стража. Предвид това молителят се свързал с Белгийското
посолство в гр. София, от където го посъветвали да започне процедура за
връщането на детето, което той направил, свързвайки се с Централния орган на
Белгия по Хагската конвенция на 28.08.2015 г. Сочи се, че от наведените твърдения
може да се направи извод, че е налице отвличане на детето под незаконното му
задържане в Република България от майката, което е в нарушение на правото на
упражняване на родителски права от страна на молителя, който упражнявал същите
ефективно. Поддържа, че детето от раждането си е живяло в К.Б., където имало
обичайно местопребиваване, като прехвърлянето му в България станало в резултат
на предприето пътуване на родителите му през лятото на 2015 г. било законно,
тъй като било осъществено по общо решение на родителите му. Намеренията на
родителите за престоя им в България обаче били различни. Молителят планирал
краткосрочен престой за ваканция и гостуване на родителите на ответницата с
последващо връщане в К.Б., докато ответницата осъществила решението си трайно
да остане в България с детето. За това нейно решение молителят не бил
предварително уведомен, нито дал съгласието си, а с подаване на молбата за
връщане на детето в Белгия изразявал и категоричното си несъгласие с
промененото местоживеене на детето. Излагат се твърдения, че едноличното
решение на майката детето да остане да живее с нея в България, при липсата на
съгласие от страна на молителя, противоречало на уредените с Белгийския
граждански кодекс родителски права, приложим по силата на чл. 3 от Хагската
конвенция като законодателство на държавата по обичайното местопребиваване на
детето преди неговото незаконно задържане от майката. Съгласно представеното
извлечение от белгийския закон, чл. 373, родителските права се осъществяват
съвместно, когато родителите живеят заедно, като те са длъжни да действат по
общо съгласие. При липсата на такова
всеки родител може да сезира съда, който да упълномощи майката или
бащата да действа самостоятелно за осъществяване на определени действия. Сочи
се, че в случая липсва съгласието на бащата за установяване на детето В. в
България, както и упълномощаване на майката от съда да вземе самостоятелно
решение за преместване на местоживеенето на детето в България. Сочи се също, че
до 18.08.2015 г. бащата е полагал грижи за отглеждането и възпитанието на
детето, като ефективно е упражнявал родителските права. Поддържа също, че е
спазен едногодишния срок по чл. 12, ал. 1 от ХК, като съдът следва да постанови
незабавно връщане на детето в държавата по обичайното му местопребиваване без
да изследва приспособяването му към семейната и социалната среда в Република
България.
В хода на
съдебното дирене, лично и чрез Министерство на правосъдието, в качеството му на
централен орган по Хагската конвенция, поддържа молбата и пледира съда да
постанови решение, с което разпореди връщането на детето в държавата по
обичайното му местопребиваване – К.Б.. Окончателното си становище излага в молба,
с вх. № 15420/07.02.2017 г., като излага подробни съображения за
основателността и допустимостта на молбата, както и, че разпоредбите на чл. 13
от Хагската конвенция са неприложими.
В писмения си
отговор ответницата оспорва молбата като неоснователна, като оспорва изложените
от молителя фактически твърдения. Поддържа, че с молителя имали съгласие за
пристигането на детето в България, както и че след пристигането им тя и детето
останали при родителите й в с. Соколино. На 17.08.2015 г., докато тя била сама
с детето, в жилището на родителите й нахълтали молителя, заедно с неговите
майка и брат, отнели й със сила детето В., като я заплашили, че ще я убият, ако
се обади в полицията. Майката на молителя Б., пребъркала дамската й чанта, от
където взела собствения й паспорт и този на детето, както и личната карта и
удостоверение за раждане на детето. След това те я заплашили, че ще изведат
детето от страната и, че тя никога повече нямало да го види. Сочи, че за
случилото се уведомила прокуратурата, като с протокол за доброволно предаване
детето й било върнато. Отделно от това излага твърдения, за условията в които
тя е отглеждала детето в К.Б.. Сочи, че докато живеела там, й било забранено от
молителя да излиза от дома им, като в една стая живеели шестима човека-тя,
детето В., молителят, неговите родители и брат. Твърди, че била принуждавана да
чисти нечистотиите на свекъра си след злоупотребите му с алкохол, както и да
подпише пред нотариус в Белгия документ, с който се отказва от родителските си
права по отношение на детето В., което едва успяла да избегне. Поддържа също,
че след раждането на детето, тя не се била връщала в България, поради забраните
и заплахите на родителите на молителя, че ако каже нещо за издевателствата над
нея, ще убият баща й. Поддържа, че тъй като не знаела фламандски език, смятала,
че дори да излезе на улицата и се оплаче, отново щели да я върнат при молителя
и семейството му, като вярвала, че при това, те ще изпълнят заплахата си да
убият баща й. Сочи, че при тези заплахи и унизително робско положение към нея,
тя се убедила, че бракът й с молителя е безсмислен, като на 18.08.2015 г. подала
иск за прекратяването му. По него било образувано гражданско дело № 333/2015 г.
по описа на Районен съд, М., което било прекратено. Сочи, че детето освен
белгийски гражданин, е и български гражданин, като и родителите му са български
граждани. Излага твърдения, че 18.08.2015 г. молителят, в присъствието на
нейните родители и баба и дядо й, я заплашил с убийството й, за което било
образувано досъдебно производство № 143/2015 г. на РУ М. при ОДМВР К.. Сочи, че
и след тази дата, молителят виждал детето винаги, когато пожелаел, като
поддържа, че оставането на детето страната при нея било със съгласието на
молителя, а молбата за връщането му в Белгия била подадена от майка му. Целта
на подаването й, била да бъде наказана ответницата заради това, че поискала
развод, като образуваното по нейн иск гражданско дело № 375/2015 г. по описа на
Районен съд, М. било спряно по направено искане от МП, а същевременно в Белгия
се разглеждало дело за развод, със спешни мерки относно попечителството върху
детето. Моли съда да постанови решение, с което да откаже връщането на детето в
К.Б..
В хода на
съдебното дирене, лично и чрез пълномощника си по делото поддържа заявеното в
отговора становище, като пледира за отхвърляне на молбата на В.А. по чл. 8 от
ХК. Претендира разноски по представен списък. Окончателното си становище излага
в писмени бележки, вх. № 16514/08.02.2017 г.
Представителят
на Софийска градска прокуратура изразява становище за неоснователност на
молбата.
Доказателствата
по делото са писмени и гласни, изслушано е заключението на съдебно-психологична
експертиза.
Съдът, след анализ на доказателствата, доводите и
становищата на страните в производството, приема за установена следната
фактическа обстановка :
Страните по спора
В. В. А., с ЕГН **********, и С.Л.А., с ЕГН **********, са съпрузи и родители
на детето В. А., с ЕГН **********, родено на *** г. в Гент, К. Б.. Тези
обстоятелства не се оспорват от страните, а отделно от това се установяват от
представените по делото писмени доказателства, а именно : удостоверение за
сключен граждански брак, издадено въз основа на акт за граждански брак № 0117
от 12.07.2012 г. на Община М., гр. М., област К.; извлечение от акт за раждане
№ 2012:5324, издаден от Служба по гражданско състояние, гр. Гент; удостоверение за раждане, издадено въз основа
на акт за раждане № 0500/17.09.2015 г., съставен при Община М., гр. М., област К..
Не е спорно
също, че след раждането на детето, както и към посочената в молбата дата – 14.08.2015
г. страните и детето постоянно живеели в К.Б., като обитавали едно домакинство
с родителите и брата на молителя-В. А. А., Б.И.А. и Н. В. А.. Тези
обстоятелства се установяват от представените с молбата писмени доказателства,
а именно : удостоверение за раждане на молителя, издадено въз основа на акт за
раждане № 0847/16.12.1983 г., съставен от Община Крумовград, гр. К., област К.;
извлечения от регистъра на чужденците в службата по гражданско състояние, гр.
Гент, молба за декларация за вписване като чужденец, пребиваващ в Белгия на
ответницата.
Не е спорно
също, че до посочената в молбата дата – 14.08.2015 г. обичайното местопребиваване
на детето било в К.Б., като това обстоятелство се установява и от представените
документи от детска консултация „Дете и семейство“ в Л., Гент и от издадения на
малолетния В. белгийски документ за самоличност, № 610-**********, валиден до
11.06.2016 г.
Между страните
не е спорно също, че на посочената дата – 14.08.2015 г., страните, заедно с
детето, майката и брата на молителя, пристигнали в Република България, като се
установили в хотел в гр. М..
По делото са
събрани гласни доказателства чрез изслушване обясненията на страните и чрез разпита
на свидетелите А.И.О. и С.И. Х., леля на ответницата, доведени от ответницата,
чиито показания съдът преценява по реда на чл. 172 от ГПК и кредитира в обсъдените
части, пресъздаващи личните впечатления на свидетелите за изнесените от тях
пред съда факти.
При изслушването
си молителят заявява, че поддържа молбата си за връщане на детето В. А. в Б..
Сочи, че детето е на четири години (изслушването на молителя е проведено в
съдебно заседание на 17.10.2016 г.),
като е родено в гр. Гент, Б.. То живяло с молителя до месец юли-август
2015 . Тогава цялото семейство – молителят, майка му, брат му, В. и С., дошли в
България, пристигнали в 04 часа и се настанили в хотел в М., където прекарали
нощта, като наели две стаи. В едната стая имало 3-4 легла, а в другата – 2
легла, като детето и ответницата ползвали стаята с двете легла, а той, майка му
и брат му – другата. Причината да не нощува при семейството си, било
несъгласието му да отидат директно при родителите й, а искал да прекарат нощта
в хотела. Поради това, решил, че ще му е по-удобно да преспи в другата стая.
Отделно от това имали спор с ответницата, която била оставила детето без
наблюдение. Той бил на вечеря, а тя къпела детето, то повърнало и нацапало
дрехите си. По този повод я питал защо не внимава с детето. Чак след като
детето започнало да плаче, тя му обърнала внимание. Въпреки това, ги оставил
сами в стаята. Обяснява, че той не се погрижил за детето, защото не бил там,
когато се случило това нещо, а като се върнал – направил забележка на
ответницата. Тя останала с детето, защото била майка и можела по-добре да се
погрижи за него. На другия ден той закарал ответницата при родителите й. Било
около обяд или по-късно, като ответницата останала там с детето. Сестра й също
била там, затова молителят се върнал в хотела, защото нямало къде да преспи и
не искал да стои при родителите й. Те също не били идвали при тях в Белгия, въпреки,
че ги били канили. Всеки ден той ходел при жена си и детето, като
най-неочаквано, на четвъртия ден, тя поискала развод. При това си идване, той
не й бил казал да се връщат в Белгия, те си били дошли за три седмици на
почивка, а тя поискала да се разделят на третия-четвъртия ден. Това го
шокирало. Твърди, че не е имал предварителен план или идея, да вземе детето и
да остави С.. Тогава баща й извикал полиция, нямало спречкване помежду им, но
всичко било планирано. Твърди, че при пътуване в чужбина не се носи акт за
раждане на детето, а само паспорт, като паспорта на детето останал при 51
годишната му майка при минаване на сръбската граница и тя забравила да го
върне.
Разказва, че в
Белгия за детето се грижели ответницата и собствената му майка, като живеели в
собствено жилище състоящо се от шест стаи. Той, ответницата и детето ползвали
самостоятелно една от стаите, но той не си бил през цялото време вкъщи. Често
заминавал в неделя и се връщал в петък или събота, това се налагало поради
работата му. Детето от раждането си, през цялото време било с майка си и не се
отделяло от нея. В Белгия ответницата не работела нито преди, нито след
раждането. Когато не бил на работа, събота и неделя, той бил с детето, но не
бил такъв човек, не можел да сменя памперси. Занимавал се с детето, събота и
неделя го водел в парка, тримата се разхождали заедно, без родителите му.
На свой ред
ответницата С.Л. А. заявява, че на
13.08.2015 г. пристигнали в България, като се настанили в „Хижата“ в една обща
стая с четири легла. Освен нея, детето и молителя, с тях били брата и майката
на последния. Тя се грижела за детето, като отрича да са се карали с молителя.
Тя искала същата вечер да отидат при родителите й, които не била виждала от три
години, но не й дали. Едва на другия ден, около 13.00 часа, молителят я закарал
с детето при родителите й, но не останал с тях. Същата вечер дошъл с майка си,
с нейно съгласие взели детето и си тръгнали. До този момент тя не била казвала
нищо на родителите си за живота си в Белгия. На другия ден, тя и майка й отишли
в хотела, за да видят детето. заварили го голо, да пие сок с пълнител от
химикал. Майка й си тръгнала, а тя, молителят, майка му и детето отишли да
пазаруват. След това майка му й разрешила отново да отиде с детето при родителите
си. На 17.08.2015 г., сутринта, молителят, брат му и майка му дошли сутринта в
дома на родителите й, насила взели детето от ръцете й, майка му взела от
чантата й документите им – паспорти, лична карта на детето, акт за раждане, и
си тръгнали. След това ответницата започнала да им звъни, но те не й вдигали.
След като майка и баща й се прибрали от работа, ответницата разбрала, че й
липсват документите. Тогава баща й се обадил в полицията, а детето й било
върнато на следващия ден, - на 18.08.2015 г., вечерта, тогава й били върнати и
документите. В Белгия живеели в къща с шест стаи, но всичко било общо. С девер
й живеели в една стая, за врата служело перде. Останалите стаи се ползвали от
родителите на молителя. Той не участвал в грижите за детето, не се грижел и
изобщо не се интересувал от детето. Тя ходела с майка му на разходка с детето,
а молителят не присъствал на такива разходки. Получавала детски надбавки за
детето и от тях купувала всичко необходимо за неговото отглеждане. Молителят
давал пари на майка си. Домакинството било общо, хранели се общо. Нея я
третирали като чистачка. Свекър й пикаел на пода на банята, а нея я карали да
чисти. Молителят виждал това и се смеел.
Свидетелят А.О.
установява, че е кмет на с. Соколино и в това си качество познавал родителите и
близките на ответницата, както и самата нея, като с молителя се запознал през
2015 г., след връщането им в страната Свидетелят знаел, че ответницата и
молителя са сключили граждански брак, като от 2011 г. живеели извън страната.
Разказва за случай с участието на страните и полицията, станал му служебно
известен. Като кмет на с. Соколино бил повикан при районния инспектор и в
присъствието на страните, майката и брата на молителя, като му било обяснено,
че молителят можел да вижда детето си само в негово присъствие. Няколко дни
по-късно молителят позвънил на свидетеля и двамата заедно отишли в дома на
ответницата. Бил сам, без брат си и майка си, като се държал сковано. Самият
свидетел очаквал, че той ще прегърне детето, ще си поиграе с него, но той не
направил нищо, макар свидетелят на няколко пъти да го подканил. Тази среща
станала през месец август 2015 г. и преминала нормално. Те били добре
посрещнати от родителите на ответницата, пили кафе, разговаряли около час, като
обсъждали създалата се ситуация. В заключение свидетелят заявил на молителя, че
от всичко това щяло да пострада само детето. Втората среща на молителя с детето
се състояла през месец февруари 2016 г., продължила 15-20 минути и също
протекла нормално. Свидетелят се срещал и с майката на молителя, като останал с
впечатление, че молителят й е подвластен. О. разговарял и с ответницата, която
му споделила, че докато живеела в чужбина с молителя била като в затвор. Тя
нямала свободата да се разхожда сама, да ходи по магазините. Пак от нея
разбрал, че при пристигането им в България, те наели стая в хотел, като били в
една стая. На следващия ден, тя и детето
останали при родителите й да преспят, а след това дошъл молителят и майка му и
започнали проблемите. Те взели детето, а на следващия или по-следващия ден
полицията го върнала на майката. Последната била пуснала жалба за отвличането
на детето и за намерението на съпругата й и майка му да го изведат в чужбина
без нейното съгласие. Свидетелят О. не присъствал на тези събития, но ги
разбрал от разкази на хора от селото, от споделеното му от С. и от районния
полицейски инспектор. Това обтегнало отношенията между съпрузите, на въпреки
това, бащата на ответницата предложил на молителя да остане да живее с тях,
обещал му да му даде цял етаж от къщата си. Свидетелят също разговарял с него
по повод устройването му в България. Молителят обаче отказал под предлог, че
приятелската и работната му среда били в Белгия. По отношение на детето
свидетелят разказва, че отначало то било затворено и нямало никаква комуникация
с околните, но за месец-месец и половина в него настъпила коренна промяна. Сега
то ходело на детска градина, адаптирало се и нямало разлика между него и другите
деца. Според свидетеля ответницата и нейните родители не пречели на молителя да
вижда детето и не му създавали пречки, като сега детето се отглеждало в отлични
условия. Свидетелят разказва, че видял снимки на средата, в която детето било
отглеждано в Белгия, като от тях добил впечатление за лоши битови условия – в
стаята имало гуми, втора употреба, а хигиената била занижена. О. разбрал, че
през лятото на 2016 г. молителят бил в страната, но не му се обаждал за
контакти с детето.
На свой ред,
свидетелката Х. установява, че макар да се намира в родство по сватовство и с
молителя, като съпругата на брат й и молителя са първи братовчеди, познава
същия бегло. Страните се запознали, заобичали се и заминали за Белгия, като при
второто им връщане в страната ответницата била бременна и те сключили
граждански брак. След сватбата те пак се върнали в Белгия и детето се родило
там. Това било първото връщане на ответницата в страната след раждането на
детето, като към този момент то нямало три навършени години. В началото то
гледало намръщено, не общувало, било като диваче, плачело, не можело да говори,
бягало от хората, а сега било в добро състояние, държало се нормално, ходело на
детска градина. За молителя разказва, че той не искал да вижда детето, като след
няколко пъти, когато го видял, престанал да го търси, идвал на делата си, но не
търсел детето и не идвал да го вижда. Страните се разделили през месец август
2015 г., когато молителят направил опит да отнеме детето от майката, като я
заплашил, че ако не му даде детето, ще я убие. Имало заплахи към ответницата,
към момента на пристигането си в страната тя била 47 кг. Тя била третирана като
робиня от свекърва си, не можела да излиза сама, а само с придружител, била
тормозена, заплашвали я, че ще й вземат детето, а нея ще я пратят в България,
заплашвали, че ще я убият, че ще убият родителите й, детето по цял ден стояло в
стаята, не излизало навън, като това й било споделено от ответницата. При
раздялата на страните молителят и майка му дошли, взели детето, а от чантата на
ответницата лични документи на нея и на детето, но после полицаите й върнали
детето и паспортите им. Свидетелката присъствала на контакта на бащата с детето
през месец февруари 2016 г. Тогава молителят дошъл с полицаи, като казал на
детето „Аз съм баща ти“. Детето обаче се дърпало, наложило се свидетелката да
го побутне към молителя. Той го целунал, но не го целунал като си тръгнал и
повече не го потърсил. Сега детето било обичано от близките си, всички се
грижели за него, но най-много – ответницата.
По делото е
допусната съдебно-психологична експертиза, чието заключение съдът приема като
дадено обективно, компетентно и безпристрастно и кредитира в цялост.От същото е
видно, че детето е силно привързано към своята майка, която го отглеждала от
раждането му до сега. То се отнасяло с топлина и обич към нея, чувствало се
сигурно в присъствието й. При опити да бъде отделено от нея, дори за кратко по
време на изследването, то реагирало със силна тревожност, изпитвало страх от
раздяла на витално ниво. Детето не назовавало името на баща си, включително и
при нарочно запитване, не го ситуирало и в условията на игра. При показване на
негова снимка наблюдавало мълчаливо, с напрегнато изражение, без емоция на
любопитство или радост. При показване на друга снимка, на която е дядото по
бащина линия го нарича „татко“ (баба). При запитване не съобщава името на баба
си по бащина линия, не съобщава чувства, положителни или негативни, не съобщава
за общи занимания или игри с тях. Отношението към роднините по майчина линия е
положително, изводимо от социалните доклади и съобщеното от майката, което е
разбираемо от непосредственото му общуване с тях в продължение на вече година.
Детето имало положително към
отглеждащите го в България, привързано е силно към майка си, назовавало по име
баба си и дядо си по майчина линия, с които общувало непрекъснато и се радвало
на техните грижи и внимание. Майката описвала актове на насилие над нея от
страна на съпруга и неговите роднини в дома й в с. С., които били извършвани
пред детето и му подействали силно травматизиращо. Освен, че станало свидетел
на тежкото емоционално състояние на майка си, но и било насилствено отнето от
нея и отведено в града, което било тежко травмиращо за детето обстоятелство,
предвид факта, че то не се било отделяло от нея. Било върнато на майката с
полиция, а на бащата била издадена ограничителна заповед. Вещото лице сочи, че
детето е свикнало с новия си начин на живот, чувствало се щастливо, спокойно и
сигурно. Предвид силната му привързаност към майката, която е бА.ен източник на
сигурност в живота му и наблюдаваната тревожност от раздялата с нея, на
практика отделянето му от нея е невъзможно. Такъв опит, според вещото лице, би
представлявал тежко, травмиращо за него обстоятелство, с неизбежен риск за
психологичното му благополучие и бъдещето му развитие. В България детето се
чувствало сигурно, защитено, обичано от своите близки. То било адаптирано в
разширената семейна среда и детската градина, общувало свободно с деца и
съседи, с удоволствие участвало в игри, очаквало празници. Осигурени му били
много добри материални условия на живот, като майката разполагала със
самостоятелен етаж от голяма къща, детето имало обзаведена собствена стая.
Финансово то било обезпечено с приходите на майката, която работела и
същевременно била подпомагана от своите родители в грижите за детето. В Белгия
детето обитавало с майка си оскъдно обзаведена стая, която двамата рядко
напускали. Живяло в пълна социална изолация, поради начина на живот, налаган от
родителите на бащата. Самият той не участвал пълноценно в живота на своето
семейство, общувал ограничено с майката и детето. средствата, с които майката
разполагала за детето, били от социална издръжка. По отношение на
психологическата зрялост на детето, вещото лице сочи, че същата е малко под
средната за възрастта му, което се дължало на ограничената социална среда, в
която било отглеждано до идването му в България една година преди
психологическото проучване. До тогава но не е могло да говори, не общувало с
деца на своята възраст, било е влияние на травматичната ситуация на майката, от
която непосредствено е било отглеждано. Вещото лице сочи, че развитието на
детето е компенсирано в значителна степен, но все още били налични известни
комуникативни затруднения в непозната за него среда, то не било овладяло в
задоволителна степен български език и не изказва самостоятелни мнения. Предвид
това, вещото лице счита, че наблюдаваната силна привързаност към майката и
реакцията на тревожност от раздяла, дори при най-внимателни опити да бъде
отделено от нея, макар и за кратко време, следва да бъдат зачетени от съда.
Молбата на В.А.
за връщане на детето е подадена в съда на 18.11.2015 г.
Останалите
писмени доказателства, представени от ответницата, както и данните от социалното
проучване на семейната й среда и условия, както и тези за молителя, съдът не
обсъжда като неотносими. Все пак следва да се отбележи, че срещу молителя се
води наказателно производство, като с обвинителен акт на Районна прокуратура М.
по досъдебно производство № 143/2015 г. по описа на РУ М., преписка, вх. №
1065/2015 г. по описа на РП, М., на същия било повдигнато обвинение за
престъпление по чл. 144, ал. 3 във връзка с ал. 1 от НК – за това на 18.08.2015
г. в с. Соколино, община М., се заканил на другиго- С.Л.А. с престъпление
против нейната личност-с убийство, с думите „Ще те убия, ти няма да живееш“ и
„За 500 евро има хора, които ще наема и ще те убият“ и това заканване възбудило
основателен страх за осъществяването му-престъпление, за което е предвидено
наказание „лишаване от свобода до шест години“, което представлява тежко
престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. По посочения обвинителен акт
било образувано наказателно общ характер дело № 328/2016 г. по описа на Районен
съд, М., което е висящо.
При тази фактическа установеност, съдът достигна до
следните изводи от правна страна :
Възникването на
правото да се върне малолетното дете по реда на Хагската конвенция за
гражданските аспекти на международното отвличане на деца се предпоставя от кумулативната
наличност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) детето да
е имало обичайно местопребиваване в К.Б. непосредствено преди отвличането му;
2) детето да е било прехвърлено или задържано от неговата майка в Република
България в нарушение на установените в К.Б. правила за упражняване на
родителски права – съвместно или поотделно; 3) молбата за връщане на детето да
е подадена преди да изтече една година от задържането на детето в Република
България, респ. детето да не се е приспособило към новата си среда в Република
България, ако
молбата е подадена след изтичане на периода от една година; 4) бащата да
е упражнявал ефективно родителските права по време на прехвърлянето или
задържането; 5) бащата да не е дал съгласие за прехвърлянето или задържането на
детето в Република България или впоследствие да не е приел прехвърлянето или
задържането на детето в Република България; 6) да не съществува сериозна
опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или
физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна
ситуация.
В процесната
хипотеза, само част от тези предпоставки са налице, а именно : Не е спорно, че
до датата 14.08.2015 г. детето е имало обичайно местопребиваване в К.Б., като
молбата за връщането му в К.Б. била подадена от молителя преди изтичането на
една година от датата на твърдяното задържане. По отношение на останалите
предпоставки, молителят не е провел нужното пълно и главно доказване, като
създаде у съда сигурното убеждение в осъществяването на положителните
предпоставки и в неосъществяването на отрицателните предпоставки, при което
молбата му се явява недоказана, поради следното :
Не се доказа
наличието на втората и петата от посочените предпоставки. Напротив, от анализа
на доказателствената съвкупност, се установява, че пътуването на детето е
осъществено със съгласието на двамата родители, като видно от обясненията на
молителя престоят им в България бил планиран за три седмици. Следователно, към
сочената дата – 18.08.2015 г. престоят на детето и страните в България все още
не е приключил, като не може да се твърди, че от тази дата майката е задържала
детето в страната, както и че това е станало в нарушение на нормите за
упражняване на родителските права, съгласно законодателството на К.Б.. С
показанията на свидетеля О. се установяват контакти на молителя с детето в
семейната среда на майката, при които последният не изразявал несъгласие с
установяването на детето в страната, а били коментирани други въпроси, в това
число собственото установяване на молителя в страната, каквито предложения му
били отправени от родителите на ответница. Молителят не предприел никакви
действия, извън подаването на настоящата молбата и поддържането й, изразяващи
желанието му за връщане на детето в държавата по обичайното му
местопребиваване. В този смисъл, не може да се направи категоричен извод, че
установяването на детето и майката в страната ни не е станало по общо решение
на родителите му, респективно - в нарушение на установените за това правила в К.Б..
Поради това действията на майката насочени към това установяване на детето в
България, не могат да бъдат еднозначно квалифицирани „международно отвличане“,
в посочената в молбата негова форма – „задържане“ на територията на Република
България. Последващата промяна в нагласата на молителя към установяването на
детето не обуславя различни правни изводи.
Не е налице е
четвъртата посочена предпоставка. В процесната хипотеза и като взе предвид
данните изнесени от самия молител, при неговото изслушване от съда, възниква и
въпросът дали бащата ефективно е упражнявал родителските права преди и по време
на твърдяното задържане. Отговорът на този въпрос също е отрицателен.
Родителите на малолетния са живели в едно домакинство, като основните и
непосредствени грижи за отглеждането на детето били полагани единствено от
майката, тя осигурявала издръжката на малолетния с получаваните от нея средства
(детски надбавки), а поради своята служебна ангажираност молителят трайно
отсъствал от дома си, като не предоставял средства на съпругата си за нуждите и
издръжката на детето. Извън твърденията на самия молител, не се установиха
негови постоянни, целенасочени действия насочени към обгрижването на малолетния
му син. Следва да се отбележи, че грижите са винаги конкретни и могат да бъдат
конкретно посочени. Сочените от молителя разходки, правени в присъствието на
майката, не съставляват конкретна негова грижа за малолетния. Според
собствените му изявления, той не сменял памперсите на малолетния, за това се
грижела майката. Несъмнено е обаче, че към посочените в молбата дати детето
било в бебешка възраст (ненавършило тригодишна възраст), като в голямата си
част грижите за него са свързани с хигиената му, включително смяна на памперси,
хранене, обличане и поддържане на подходящ дневен режим на сън и бодърстване,
т.е. такива, в които молителят не е участвал, а са били цялостно поети от
майката. Сочената изключителна привързаност на детето към майката произтича от
постоянните грижи, които последната е полагала за него, превръщайки се в базов
източник на сигурност за детето. В тази насока е заключението на допуснатата
съдебно-психологична експертиза, което не е оспорено от страните. Съгласно
същото самото дете не разпознава в лицето на молителя своя баща, а нарича така
своя дядо по бащина линия. Горното е показател, че молителят сам се е
дистанцирал от малолетния и грижите за неговото отглеждане до степен, че
помежду им не е възникнала емоционална връзка дете – родител.
Едновременно с
това, съдът приема, че в случая е налице сериозна опасност връщането на детето
в държавата по обичайното му местопребиваване да изложи на риск от психическо
увреждане. В тази насока е заключението на приетата по делото и неоспорена от
страните съдебно психологична експертиза. Съгласно същото опитът за връщане на
детето в Белгия би представлявал тежко травмиращо за него обстоятелство с
неизбежен риск за психологическото му благополучие и бъдещото му развитие.
Според вещото лице налице е силната привързаност на детето към майката и
последната е базов източник на сигурност в живота му, като от психологическа
гледна точка е недопустимо отделянето му от нея и връщането му в Белгия. В
страната ни детето се чувствало спокойно, защитено и сигурно, обичано от своите
близки, като било адаптирано в разширената семейна и социална среда. То било
обезпечено с грижи и внимание, осигурени му били необходимите материални
условия. Детето би било поставено в условията на емоционално лишаване при
раздяла с майката, което вещото лице преценява като риск за неговото психическо
развитие и благополучие. То не показвало емоции по отношение на живота си в Белгия.
Според вещото лице психологическата зрялост на детето била в норма за възрастта
му, като съдът следвало да зачете изключителната му привързаност към майката и
силната тревожност, която то проявявало, при опит да бъде отделено от нея дори
и за кратко. Допълнителни аргументи в подкрепа на този извод се коренят в това,
че молителят по никакъв начин не установи собствените си твърдения за условията
в които живее и би отглеждал детето, като поради процесуалното му бездействие,
за тези обстоятелства не беше събран допуснатия социален доклад на Международна
социална служба. Не се установи също и начина, по който молителят би съвместил
своята служебна ангажираност с грижите за отглеждане и възпитание на
малолетния. Неоправдано е, при тези обстоятелства, а също и в разрез с
интересите на малолетния В., той да бъде отделен от майката и разширеното й
семейство, от семейната и социалната среда, в която е адаптиран, за да бъде
предоставен на грижите на трето лице, докато бащата е служебно ангажиран. С
оглед пълнота на изложението, следва да се отбележи, че по делото са налични данни
за насилие, което молителят осъществявал по отношение на ответницата в
присъствието на малолетния си син. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от
Закона за защита от домашното насилие, с тези си действия, същият осъществявал
не само домашно насилие спрямо ответницата, но и емоционално и психическо
насилие спрямо малолетния. Горното е още един аргумент за наличието на сериозна
опасност връщането на детето в семейната среда на молителя да го изложи на риск
от психическо увреждане.
С оглед
изложеното, съдът отхвърля молбата за връщането на детето В. А. в К.Б. като
неоснователна.
По разноските :
Предвид изхода
на делото, молителят няма право на разноски, като не е направил искане в тази
насока, но дължи такива на ответницата в размер на 500 лева – депозит по
допусната съдебно психологична експертиза. В останалата си част претенцията на
тази страна за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение се явява
недоказана, а поради това и неоснователна. В представения договор за правна
защита и съдействие, сключен между ответницата и адвокат С. *** се сочи, че е
договорено адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 600 лева, но не
е отбелязан начинът и срокът на плащането им, нито е отбелязано плащането да е
направено в брой, при подписването му. Предвид това посоченият договор не
удостоверява направено от ответницата плащане на договореното адвокатско
възнаграждение, като по делото не са представени други доказателства, от които
да се направи извод, че тези разноски са сторени от нея, респективно, че
подлежат на репариране по реда на чл.78, ал. 3 от ГПК.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с правно
основание чл. 8 и следващите от Хагската конвенция във връзка с чл. 22а от
Закона за закрила на детето, на В. В. А.,
с ЕГН **********, постъпила чрез Министерството на правосъдието на Р.Б., като
централен орган по смисъла на чл. 6 от Хагската конвенция за гражданските
аспекти на международното отвличане на деца, срещу С.Л.А., с ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез адвокат А.С. ***,
за връщането на малолетното дете В. А.,
с ЕГН **********, на молителя в К.Б., КАТО
НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА В.
В. А., с ЕГН **********, да заплати на С.Л.А.,
с ЕГН **********, разноски в размер на 500 (петстотин) лева, като отхвърля
претенцията на ответницата за присъждане на разноски над този размер до пълния
претендиран такъв от 1100 лева като недоказан, поради което и неоснователен.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на прокурор от Софийска
градска прокуратура.
ПРЕПИС от настоящето решение, както и копие от
представените доказателства и от съдебните протоколи от 13.06.2016
г., 03.20.2016 и от 05.12.2016 г. на основание чл. 11, т. 6 от Регламент (ЕО) №
2201/2003 г., следва да се изпрати незабавно на централната власт на К.Б. като
държава-членка, където малолетното дете В. А. е имало обичайно
местопребиваване, чрез Министерство на правосъдието.
ПРЕПИСИ от настоящето решение да се връчат на
страните.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването на преписите.
СЪДИЯ
: