Решение по дело №2826/2017 на Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

 

№ ………..

 

гр. София, 11.03.2019 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

                                                                           

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                               СЪДИЯ:   АЛБЕНА БОТЕВА

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 2826/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба с вх. № 29442/06.03.2017 г., предявена от „Р. (Б.)“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000, против В.П.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, местност „********.

Ищецът „Р. (Б.)“ ЕАД твърди, че на  16.11.2007 г. е сключил с ответника договор, по силата на който e предоставил на В.П.П. кредит, с цел „потребителски нужди“, в размер на 55 677.60 евро, която сума била усвоена изцяло от кредитополучателя. Погасяването на кредита следвало да се извърши на 288 месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 508.84 лева, включващи главница и дължимата лихва. Вноските били дължими на 15-то число на съответния месец. Крайният срок за погасяване на кредита бил 15.11.2031 г. Между страните било постигнато неустоечно съглашение – наказателна надбавка към лихвата (наказателна лихва) – чл. 4.6 от договора.

За обезпечаване на задълженията на кредитополучателя, била учредена договорна ипотека върху описания недвижим имот – апартамент № 46, находящ се в гр. София, СО – район „Триадица“, ул. „********, бл. 7*, вх. В, ет. 2.

Ищецът твърди, че кредитополучателят е спрял плащанията, като първата неплатена вноска е била с падеж 15.08.2009 г. Поради неплащане на парични задължения с падежи от 15.08.2009 г. до 15.07.2010 г., в продължение на повече от 150 дни от падежа на задължението, съгласно чл. 11.1 от Договора, банката е упражнила правото си и обявила задълженията по кредита за предсрочно изискуемо като ги е отнесла като такива в счетоводството си на 22.07.2010 г. 

Ищецът твърди, че ответникът му дължи:

-                 сумата от 54 846.96 евро – главница по Договор за банков кредит от 16.11.2007 г.,

-                 сумата от 6 942.76 евро – възнаградителна лихва по Договор за банков кредит от 16.11.2007 г., за периода от 15.07.2009 г. до 21.07.2010 г., както и

-                 сумата от 494.22 евро - наказателна лихва, за периода от 15.08.2009 г. до 02.08.2010 г.

За посочените суми, на 03.08.2010 г. ищецът подал заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и било образувано ч.гр.д. № 39162/2010 г. по описа на СРС, 79 състав, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, като възражение на ответницата по чл. 414 ГПК било прието по реда на чл. 423 ГПК. Затова моли съда да признае за установено, че ответницата му дължи посочените суми, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане.

Евентуално, в случай че установителните искове по чл. 422 ГПК бъдат отхвърлени (вкл. и частично), ответникът заявява, че обявява предсрочната изискуемост на кредита с исковата молба и моли ответникът да бъде осъден да му заплати:

-                 сумата от 54 846.96 евро, представляваща сбора от главницата, включена в месечните анюитетните вноски, с падежи от 15.08.2009 г. до датата на връчване на исковата молба на ответника и предсрочно изискуема главница,

-                 сумата от 6942.76 евро - възнаградителна лихва,  за периода от 15.07.2009 г. до 21.07.2010 г.,

-                  сумата от 494.22 евро - наказателна лихва, за периода от 15.08.2009 г. до 02.08.2010 г.

Сумите се претендират ведно със законната лихва, считано от 11.07.2017 г. (датата връчване на препис от исковата молба на ответника) до окончателното плащане.

В срока по чл. 131 ГПК, ответницата В.П.П.  е депозирала отговор на исковата молба. Ответницата не оспорва сключването на Договор за банков кредит от 16.11.2007 г.,  с посоченото в исковата молба съдържание. Оспорва исковете с възражението, че са неоснователни.

Ответницата, признава, че кредитът е бил преведен по банковата й сметка, но твърди, че сумата по кредита не е била усвоена, тъй като не е била изтеглена от банковата сметка на ответницата.

Ответницата заявява, че процесният договор няма предвиденото в закона минимално съдържание, което го правело „негоден да породи права и задължения“. Ответницата сочи, че не е бил подписан погасителен план, нямало посочен годишен процент на разходите по кредита, не била посочена чистата стойност на кредита.

Ответницата твърди, че дължимата по договора анюитетна вноска е била повишавана нееднократно едностранно от банката, в нарушение на чл. 6, ал. 4 от Закона за потребителските кредити. Прави възражение, че клаузите на чл. 4.2, чл. 4.4, чл. 4.6, чл. 4.8 от Договор за банков кредит от 16.11.2007г. са нищожни, тъй като са неравноправни, на основание чл. 146, ал. 1, във вр. с чл.143 от Закона за защита на потребителите.

Излага съображения, че исковете по чл. 422 ГПК са неоснователни, тъй като преди депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК, банката не е уведомила ответницата, че обявява кредита й за предсрочно изискуем. Прави възражение, че вземанията, претендирани с исковата молба са изцяло погасени по давност. Моли, исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.

В допълнителната искова молба, ищецът поддържа исковете. Заявява, че възраженията на ответницата са неоснователни. Излага съображения, че в чл. 5 от процесния договор подробно са посочени начините на погасяване на задълженията, а отделно от това, погасителният план бил инкорпориран в документ, озаглавен „Кредитен калкулатор“. Сочи, че към датата на сключване на процесния договор за кредит (16.11.2007 г.) е действал Закона за потребителския кредит (отм.), чл. 3, ал. 3 от който предвиждал, че разпоредбите му не се прилагат за кредит, чиито размер е над 40 000 лева. Заявява, че ответницата е уведомена за предсрочната изискуемост на задълженията по кредита най-късно на 11.07.2017 г. - с връчване на препис от исковата молба. Възражението за изтекла погасителна давност също било неоснователно, тъй като крайният срок за погасяване на кредита бил 15.11.2031 г.

В отговора си на допълнителната искова молба ответникът поддръжа доводите и възраженията си. Излага съображения, че изявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост е достигнало до нея най-късно на 25.02.2011 г., а към датата на предявяване на осъдителните искове – 03.07.2017 г. са изминали повече от 6 години.

Съдът приема следното от фактическа страна:

На 16.11.2007 г., между „Р. (Б.)“ ЕАД, като кредитор и В.П.П., като кредитополучател,  е бил сключен Договор за банков кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на ответника кредит в размер на 55 677.60 евро. За този факт страните не спорят и същият е отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията им (с определението от 13.12.2017г.)

Видно от представения по делото Договор за банков кредит от 16.11.2007 г. (л. 9-12), страните са уговорили, че кредитът ще бъде погасен с една вноска от 201.07 евро и още 287 месечни анютетни вноски, всяка в размер на 508,84 евро, дължими на 15-то число на съответния месец, считано от 15.01.2008 г. до 15.11.2031 (чл. 5.1 от договора). Така посоченият размер и брой погасителни вноски е възпроизведен и в погасителен план, подписан от страните по договора и приет като доказателство по делото (л. 13-17).

Не се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и на 05.12.2007 г., сумата от 55 677,60 евро е постъпила по разплащателна сметка, открита на името на кредитополучателя. Това се установява и от приетото по делото заключение на вещото лице (отговора на 1-ва задача от заключението по ССчЕ, л 99).

Съгласно чл. 4.1 от договора, за ползвания кредит, кредитополучателят заплаща на банката годишна лихва в размер на 9.95 % за целия срок на договора. Лихвата се формирала от фиксирана надбавка от 5,95 % плюс променлива стойност, формулирана като „Стойност на банковия ресурс“ (СБР) и опредЕ.от банката. В договора е дадена следната дефиниция на „Стойността на банковия ресурс“: „Лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка „предлага“ плюс законоустановените разходи на Банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при Банката“.

Чл. 4.2 от договора предвижда, че при промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата в частта СБР. Новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя.

Съгласно чл. 4.4. от договора, преди първото усвояване на суми по договора, кредитополучателят заплаща на банката еднократна комисионна за управление в размер на 2 % от размера на кредита. Комисионната за управление не подлежи на връщане при предсрочно пълно или частично погасяване на кредита.

Съгласно чл. 4.6 от договора, при забава в плащането на дължими суми по кредита, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава – наказателна надбавка към лихвата в размер на 12 пункта годишно. Наказателната лихва представлява договорната лихва, увеличена с наказателната надбавка, начислявана на годишна база върху цялата усвоена и непогасена главница да времето на забавата до окончателното изплащане на забавените задължения.

В  чл. 4.8 от договора е посочено, че банката си запазва правото да променя едностранно размера на лихвата по кредита, като увеличи размера на надбавката към Стойността на банковия ресурс, съгласно чл. 4.1 от договора, в случай че кредитополучателят промени работодателя си, ако поради това той се е ползвал от преференциални условия.

Съгласно чл. 4.10 от договора, когато плащането не е достатъчно да покрие задълженията, погасяването се извършва в следната поредност: 1/ такси и разноски; 2/ наказателна надбавка; 3/ просрочена лихва; 4/ лихва; 5/ просрочена главница; 6/ главница. Тази поредност е приложима доколкото страните не са уговорили друго, а съгласно изр. 2, при неизпълнение банката може да прави погашения по кредита съгласно избрана от нея поредност.

Чл. 11 от договора предвижда, че при неплащане от страна на кредитополучателя изцяло или частично на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151 – вия ден, кредитът (непогасената главница, ведно с дължимите такси, разноски, лихви и наказателна лихва) става автоматично предсрочно изискуем.

Изпълнението на задълженията на кредитополучателя е било обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот (собственост на Е.И.С.и М.В.Ж.) - подробно описания апартамент № 46, находящ се в гр. София, СО – район „Триадица“, ул. „********, бл. ********(чл. 8.1 от договора).

Ипотеката е била учредена с  представения по делото нотариален акт от 27.11.2007 г. - № 150, том ІІІ, рег. № 4160, дело № 509/2007 г. по описа на нотариус с рег. № 014 от РНКРБ (л. 32 и сл. от делото).

От приетото по делото заключение по съдебно – счетоводната експертиза се установява, че ответницата е заплащала задълженията си по кредита до 15.08.2009 г. Вноската с падеж на посочената дата не е била платена. За периода до 15.07.2010 г. са падежирали  още 12 броя месечни вноски за главница в размер на общо 492,81 евро (отговор на втора задача от заключението на в.л., л. 100).

На 22.07.2010 г. банката счетоводно е отнесла кредита като предсрочно изискуем. За периода от 15.08.2009 г. до 22.07.2010 г. забавата е 352 дни (таблица № 3, л. 89). До тази дата тя е начислявала възнаградителна лихва, а след нея това е преустановено и е започнало начисляване на наказателна лихва (отговор на втора задача от заключението на в.л., л. 101).

Не се спори по делото, че банката не е уведомила ответницата за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита.  Този  факт е отделен като безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между страните по делото (с определението от 13.12.2017г.).

Към датата, на която банката е отнесла кредита като предсрочно изискуем, общо дължимата главница е била 54 846,96 евро, от която просрочена главница в размер на 492,81 евро по 12 броя месечни вноски с настъпил падеж, за периода 15.08.2009 г. – 15.07.2010 г. и 54 354,15 евро, предсрочно изискуема главница (отговор на втора задача от ССчЕ, л. 100).

Възнаградителната лихва до датата, на която банката е отнесла кредита като предсрочно изискуем, възлиза на 6 669,31 евро (отговор на втора задача от заключението на в.л., л. 101 и таблица № 2 от ССчЕ, л. 89).

На 03.08.2010 г., ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение (л. 19-21 от настоящото дело и л. 2-4 от ч.гр.д. 39162/2010 г. на СРС).

До подаването на заявлението банката е начислявала наказателна лихва върху неплатените 12 броя месечни вноски с настъпил падеж в периода от 15.08.2009 г. до 02.08.2010 г. Банката също е начислявала неустойка и върху предсрочно изискуемата главница от датата, на която я е отнесла като такава в счетоводството си до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Начислената наказателна лихва върху предсрочно изискуемата главница е 441,17 евро (таблица 3, колона 10, л. 89), а общо дължимата неустойка към 03.08.2010 г. е в размер на 494,25 евро (отговор на втора задача от заключението на в.л., л. 101 и таблица 3, л. 89). Разликата между двете суми в размер на 53,08 евро представлява неустойката за забава с плащането на главниците с падежи от 15.08.2009 г. до 15.07.2010 г., изчислена от съответния падеж до 02.08.2010 г. Размерът на наказателната лихва, която банката е начислявала е в размер на сбора от лихвения процент за договорна лихва плюс надбавка от 12 пункта (таблица 2 и 3, л. 89).

Общият размер на получените плащания по кредита до 03.08.2010 г. е 11 180,47 евро (отговор на 6-та задача от ССчЕ, л. 95).

След 03.08.2010 г., ответницата е платила доброволно още 801,05 евро, както следва: 600,00 евро на 16.08.2010 г. и още 201,05 евро на 07.09.2010 г. (таблица 4 от ССчЕ, л. 90). Сумата от 600 евро е отнесена за частично погасяване на задълженията на ответницата за договорна лихва, както и за погасяване изцяло на дължимата комисионна за управление (вж. таблица № 5, л. 90-91). Платените 201,05 евро или 392,05 лева банката е отнесла за погасяване на част от платената държавна такса по заповедното производство (таблица № 5 от ССчЕ, л. 90-91 и таблица № 1 от доп.ССчЕ, л. 148).

На 09.09.2010 г., съдът е издал заповед за изпълнение и изпълнителен лист, с които е осъдил В.П.П. да заплати на „Р. (Б.)“ ЕАД  за следните суми: 54 846,96 евро – главница; 6 942,76 евро – договорна лихва за периода от 15.07.2009 г. до 21.07.2010 г.; 494,22 евро наказателна лихва за периода от 15.08.2009 г. до 02.08.2010 г. , ведно със законната лихва за забава от 03.08.2010 г. до окончателното плащане, както и направените по делото разноски за държавна такса от 2 436,34 лева и възнаграждение за юрисконсулт от 1 668 лева (заповед и изп.лист, л. 23-25).

На 25.02.2011 г. В.П. е подала възражение по чл. 414 ГПК, както и такова по чл. 423 ГПК (л. 26-29).

Недвижимият имот (описаният апартамент № 46) върху който е била учредена договорна ипотека за обезпечаване изпълнението на задълженията на кредитополучателя по процесния договор за кредит, е бил продаден на публична продан за сумата от 138 240 лева (постановление за възлагане, л. 82). От тази сума, на „Р. (Б.)“ ЕАД е разпредЕ.сумата от  133675,08 лева. Съдебният изпълнител е разпределил тази сума, като част от нея в размер на 9 650,33 лева са разноски на банката, а именно: 2 436,34 лева - държавна такса за заповедното производство; 1 668 лева – юрисконсултско възнаграждение; 1584 лева - юрисконсултско възнаграждение по изпълнителното дело; такса опис, авансови такси и депозит за вещо лице общо 3 961,99 лева. Остатъкът от 124 024,75 лева е разпределен на банката като ипотекарен кредитор (разпределение, л. 83).

Ищецът е получил сумите по разпределението на 03.06.2011 г. От сумата от 9 650,33 лева той е отнесъл 6 006,29 лева за погасяване на разноските за юрисконсултско възнаграждение от 1 584,00 лева и за такси по изп.дело, включително и за депозит за вещо лице от общо 3 961,99 лева (отговор на втора задача от Доп.ССчЕ, л. 149 и таблица 1 и 4 от ССчЕ, л. 148-150).

Получената в резултат на разпределението сума „Р. (Б.)“ ЕАД е отнесла за погасяване на задълженията на В.П. по следния начин: 107 271,33 лева – изцяло погасена главница от 54 846,96 евро; 13 371,93 лева – изцяло погасени договорни лихви по кредита от 6 836,96 евро; 7 025,38 лева - частично погасена зак.лихва от 3 592,02 евро; 6 006,29 лева частично погасени разноски (Доп. Заключение на в.л. Р.С., л. 149). След тези погашения в счетоводството на банката няма отразени задължения на ответницата за главница, договорна лихва и такса за управление на кредита. Останалите задължения на В.П. отразени в счетоводството на ищеца са за законна лихва от 1 540,11 евро; съдебни разноски от 7 809,01 лева и 3 252 лева възнаграждение за юрисконсулт (таблица № 5 от ССчЕ, л. 90-91).

С окончателно определение СГС е приел възражението по чл. 423 ГПК на ответницата и е върнал делото на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия (л. 30-32 от ч.гр.д №19072/2014 г. на СГС). СРС е дал указания на „Р. (Б.)“ ЕАД да предяви установителен иск в едномесечен срок от уведомяването, което е станало на 03.02.2017 г. (разпореждане, л. 88 и разписка, между л. 88 и 89 от ч.гр.д. 39162/2010 г. на СРС).

На 06.03.2017 г., „Р. (Б.)“ ЕАД е депозирала исковата молба, въз основа на която е било образувано производството по настоящото дело. В нея се съдържа волеизявление на ищеца, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Препис от исковата молба е връчен на В.П. на 11.07.2017 г. (разписка към съобщение, л. 48-гръб).

За периода от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 03.08.2010 г. до подаването на исковата молба на 06.03.2017 г., неизплатената главница по договора е общо 5 308,33 евро по прилагания от банката погасителен план (отговора на 9-та задача, л. 97 и разпита на в.л. 124). 

От отговора на 3-та и 11-та задача от заключението на вещото лице (л. 102 и л. 105-106) се установява, че, ако за дата на предсрочна изискуемост бъде опредЕ.датата на връчване на исковата молба на ответницата - 11.07.2017 г., то към този момент размерът на задълженията би бил:

-                 54 808,16 евро за главница, включваща:

o        падежиралите и просрочени вноски за главница в размер на 6 162,46 евро по 94 броя месечни вноски с настъпил падеж, за периода 15.09.2009 г. – 15.06.2017 г. (отговор на трета задача от ССчЕ, л. 102 и колона 12 на Приложение 2 към ССчЕ, л. 109 и следващите), от които 3 995,05 евро за вноските с настъпил падеж в периода 15.05.2015 г. – 15.06.2017 г. (отговор на трета задача от ССчЕ, л. 103 и колона 15 на Приложение 2 към ССчЕ, л. 109 и следващите)

o        главницата, която би била обявена за предсрочно изискуема е в размер на 48 645,70 евро (отговор на трета задача от ССчЕ, л. 102 и колона 4 на Приложение 2, л. 109 и следващите)

-                 50 588,85 евро за възнаградителна лихва върху 94 броя месечни вноски с настъпил падеж, за периода 15.09.2009 г. – 15.06.2017 г. (колона 13 и 14 на приложение 2 към заключението, л. 109 и следващите), от които 13 788,24 евро представлява размера на вноските за лихва, чиито падеж е настъпил в периода 15.05.2015 г. – 11.07.2017 г.  (вж. отговор на трета задача от ССчЕ, л. 103 и колона 16 на приложение 2, л. 109 и следващите).

-                 5 474,90 евро за наказателна лихва, начислена за периода 15.10.2009 г. – 11.07.2017 г. (таблица 6, л. 92-93), която за периода 15.05.2015 г. – 24.04.2018 г. възлиза на 4 826,98 евро

Посочените по-горе суми са в този им размер, в случай че приложим между страните е измененият от банката лихвен процент (вж. разпита на в.л. Р.С., л. 121).

От приетото заключение по съдебно – счетоводната експертиза се установява, че за периода от 05.12.2007 г. до 14.04.2008 г., прилаганият лихвен процент по договора е бил в размер на 9,95%, колкото е уговорен между страните, а погасителната вноска е била в размер на 508,84 евро (колона 16 на приложение № 3 към ССчЕ, л. 114). Считано от 15.04.2008 г. лихвеният процент е бил увеличен с 1,40% и е станал 11,35%, а вноската – 564,10 евро. Този лихвен процент се е прилагал до 15.01.2009 г., от която дата лихвеният процент е увеличен с 1,00% и е станал 12,35%, а вноската 603,38 евро (колона 16 на приложение № 3 към ССчЕ, л. 114).

За изготвянето на заключението ищецът е уведомил вещото лице как е изчислявал СБР за евро. Увеличението е станало въз основа на решение на УС на банката за увеличение на Стойността на банковия ресурс (СБР). От заключението по ССчЕ се установява, че промeните на СБР за евро от Ноември 2007 г. до Юли 2010 г. са свързани с повишеното ниво на лихвите по междубанкови депозити, измерени чрез лихвите на междубанковия пазар, изразени като комбинация от Euribor (Юрибор) и още няколко компоненти, описани като CDS, MЗР и ФГВ. Вещото лице е посочило, че СБР представлява сбор от тези компоненти. Същевременно към Декември 2008 г. аритметичният сбор на стойностите на компонентите, участващи при формиране СБР, е бил 10,44%, но реално максималният размер на СБР, прилаган за формиране на лихви по кредити в евро е достигнал 6,4%, Затова съдът приема, че СБР не се формира автоматично от промяна в някой от посочените компоненти, а това е в резултат от решение на орган на банката.

Освен предоставената от ищеца информация за изготвянето на експертизата по делото не са събрани други данни, които да потвърждават посочения начин на формиране на СБР. Няма доказателства ответницата да е била запозната с това при какви условия може да се променя лихвения процент, какви компоненти са включени в изчисляването на СБР и коя – как влияе на последния. Затова съдът приема, че В.П. не е  разполагала с тази информация при сключването на договора за кредит.

В случай че лихвеният процент по кредита не бе променян, и ако се приеме, че предсрочната изискуемост е настъпила с отразяването ѝ в счетоводството на банката, то задълженията на В.П. към 03.08.2010 г. биха били следните:

-                 54 558,08 евро – главница, включваща просрочена главница в размер на 601,40 евро по 11 броя неплатени вноски за главница с настъпил падеж, за периода 15.09.2009 г. – 15.07.2010 г. (колона 8 на таблица 8, л. 96-97) и 53 956,83 евро - редовна главница, станала изискуема на 22.07.2010 г.;

-                 4 605,42 евро - възнаградителна лихва за периода 15.10.2009 г. – 22.07.2010 г. (колона 10 на таблица 8, л. 96-97),

-                 449,63 евро - наказателна лихва за периода 15.09.2009 г. – 02.08.2010 г. (колона 11 на таблица 8, л. 96-97)

В случай че между страните е приложим първоначално уговорения погасителен план, платените от В.П. 11 180,47 евро биха се отнесли да погасят всички вноски падежирали до 15.08.2009 г., включително. В този случай ответницата би изпаднала в забава с вноската, падежирала на 15.09.2009 г., тъй като платеното в повече не би било достатъчно да погаси изцяло частта от главницата от тази вноска като 14,03 евро биха останали дължими (вж. отговор на 6-та задача и таблица № 8 от ССчЕ, л. 96-97). Към този момент остатъкът от главницата, която би падежирала до края на срока на договора, е 54 544,06 евро (ред 22, колона 6 от таблица № 8, л. 96), т.е. общо дължимата главница е била 54 558,09 евро. Независимо дали съдът приеме, че предсрочна изискуемост е обявена на дата, различна от заявената от ищеца, или не е въобще не е обявена, задълженията на ответницата за главница ще са в този размер, при прилагане на първоначално уговорените условия.

В случай че се приеме, че предсрочна изискуемост не е обявявана на длъжника преди образуването на настоящото производство, а това изявление на банката е достигнало до В.П. с връчването на препис от исковата молба, то към тази дата (11.07.2017г.) биха падежирали всички вноски с номера от 23 до 115 по първоначалния погасителен план (същият се различава от приложение № 3 към ССчЕ, л. 114 и следващите), чиято изискуемост настъпва в периода от 15.10.2009 г. до 15.06.2017 г. Размерът на главницата от тези вноски възлиза на 7 883,54 евро, изчислен по погасителния план. Към нея следва да се добави и сумата от 14,03 евро, за което се установи, че не би била платена при прилагането на първоначално уговорените условия. Така се получава общата сума от 7 897,57 евро, която представлява задължението на ответницата за главница, падежирала в периода от 15.09.2009 г. до 15.06.2017 г. Остатъкът от главницата, чийто падеж не би настъпил към 11.07.2017 г. би бил в размер на разликата между остатъка от главницата от 54 558,09 евро и сумата от 7 897,57 евро, т.е.  46660,52 евро. Тази част от главницата би била обявена за изискуема с получаването на препис от исковата молба.

При изготвянето на заключението си вещото лице е установило, че ответницата не е заплатила още и комисионна за управление на кредита. Тя е имала и други задължения, отразени в счетоводството на банката за – разноски. Към 20.04.2018 г. при ищеца са отразени следните задължения по процесния кредит: 1 540,11 евро - неплатен остатък за законна лихва; 7 809,01 лева - неплатен остатък за съдебни разноски и 3 252,00 лева - неплатено юристконсултско възнаграждение. Към тази дата при ищеца няма отразени задължения на ответницата за главница и възнаградителна лихва (таблица № 5 от ССчЕ, л. 90-91 и констативно-съобразителната част по 2-ра задача на доп.ССчЕ, л. 149).

До приключването на устните състезания биха падежирали вноски с номера от 23 до 131 включително, чиято изискуемост настъпва в периода от 15.10.2009 г. до 15.10.2018 г. Техният размер, изчислен по първоначалния погасителен план (л. 14-15), е 9 960,87 евро. Към нея следва да се добави и сумата от 14,03 евро, за което съдът установи, че не би била платена при прилагането на първоначално уговорените условия. Така се получава общата сума от 9 974,90 евро, която представлява задължението на ответницата за главница, падежирала до приключването на устните състезания (05.11.2018 г.). Остатъкът от главницата до края на срока на договора би бил 44 583,19 евро. Тази сума се получава като от общото задължение за главница, което се установи по-горе, че ответницата би имала при прилагане на първоначалния погасителен план (54 558,09 евро), се извади сумата от 9 974,90 евро, за които се установи, че биха падежирали до 05.11.2018 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация: 1/ чл. 422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 54 846,96 евро - главница по договор за банков кредит; 2/ чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД - за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 6 942.76 евро договорна лихва, включена в месечните вноски с падеж от 15.07.2009 г. до 02.08.2010 г. и 3/ с чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. с  чл. 4.6 от договор за кредит от 16.11.2007 г.

При условията на евентуалност, в случай че съдът отхвърли главните искове, включително и частично, ищецът е предявил и обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за главниците, иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ – за възнаградителната лихва по договор за банков кредит, и иск по чл. 92 ЗЗД, вр. с  чл. 4.6 от договор за кредит от 16.11.2007 г. – за неустойката.

По допустимостта на исковете по чл. 422 ГПК:

Преди да пристъпи към произнасяне по същество на спора, съдът е длъжен и служебно да съобрази допустимостта на производството. Извършвайки проверка в тази насока, съдът приема, че предявените искове са допустими, а възраженията на ответницата в тази връзка са неоснователни, за което съдът е изложил съображения, както в проекта си за доклад, така и в първото по делото открито съдебно заседание, които съображения не е необходимо отново да бъдат  преповтаряни. Освен това, следва и да се посочи, че указанията на районния съд за предявяването на установителен иск са били връчени на ищеца на 03.02.2017 г. Едномесечният срок за предявяването на  исковата молба е изтекъл на 03.03.2017 г. – петък. Съгласно чл. 154 КТ, трети март е официален празник. Ето защо на основание чл. 60, ал. 6 ГПК, срокът е изтекъл  в понеделник – 06.03.2017 г., на която дата е предявена и исковата молба.

Относно иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 54 846,96 евро - главница по договор за банков кредит:

Съгласно чл. 430 от ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за опредЕ.цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.

В случая, ищецът претендира главница, чийто падеж е настъпил преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и останалата до края на срока на договора за кредит, за която ищецът твърди, че е предсрочно изискуема.

Следователно в тежест на ищеца е да докаже възникване в негова полза на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита, респ. настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, за която ответникът е бил уведомен.

Установи се по делото, че на 16.11.2007 г., страните са сключили Договор за кредит, по силата на който „Р. (Б.)“ ЕАД е предоставил на  В.П.П., кредит в размер на 55670,60 евро, а ответникът е поел задължението да погаси задълженията по кредита на 288 месечни анютетни вноски.

Установи се и че банката е увеличила лихвения процент. За да се извърши преценка на размера на дължимото от страна на кредитополучателя следва да се съобрази действителността на тези клаузи от процесния договор за кредит, даващи възможност на банката едностранно да увеличава лихвения процент.

В постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение № 232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08, дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11,  дело С-415/11,  дело С-472/11 дело С-618/10,  С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен, с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това. В случая ответницата изрично е оспорила действителността на клаузите на чл. 4.2, чл. 4.4, чл. 4.6, чл. 4.8 от процесния договор, поради това съдът дължи произнасяне по направеното възражение.

В тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови разпоредби към процесния договор за кредит.

Същият е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) - ищецът е търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответникът е физическо лице, като кредитът се използва за потребителски нужди.

По отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна система съществува и специален Закон за потребителския кредит. Към датата на сключване на процесния Договор за кредит, е действал Закона за потребителския кредит (ЗПКр), в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ, бр. 18/05.03.2010г.). Същият обаче изрично изключва договори на стойност над 40 000 лева от приложното си поле, поради което същият не се е прилагал като закон, уреждащ правоотношението към датата на възникването му. Новият ЗПКр. (Обн. ДВ. бр.18 от 5 март 2010г.) не се е прилагал за договори които са обезпечени с ипотека, какъвто е процесния (чл. 4 от закона, в редакцията преди изм. от 2016 г.).

От  01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016 г.), § 4 от който, обаче, предвижда, че законът не се прилага за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 41 (касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).

Действащият Закон за защита на потребителите е в сила от 10.06.2006 г. Поради това именно той следва да се приложи като закон, уреждащ правоотношението към датата на възникването му (01.11.2006 г.).

При така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав следва да разгледа основанията за недействителност на оспорените от ищеца договорни клаузи.

Относно действителността на клаузите на чл. 4.1 и чл. 4.2 от договора, даващи право на банката едностранно да променя приложимия по договора за кредит лихвен процент:

Вярно е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до системен риск и несъстоятелност на банки.

Но тази възможност дадена на банките търпи ограничения, за да се запази справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2 ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на банката, която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни термини при определяне на начина за погасяване на един кредит.

Законът обявява за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между права и задълженията на търговеца и потребителя, като изброява примерно редица типични случаи, измежду които и клауза, позволяваща на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание / т. 10 на чл. 143 ЗЗП/ или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора /т. 12 на чл. 143 ЗЗП/.

Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъдe нищожна дадена клауза, е необходимо тя да е неравноправна и да не е уговорена индивидуално, тоест да е била изготвена предварително и поради това потребителят да не е имал възможност да влияе върху съдържанието ѝ. Съгласно, чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, тежестта да докаже, че определено условие е индивидуално уговорено пада върху търговеца. Необходимо е също така да не е налице някое от изключенията от забраните по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, предвидени в чл. 144 ЗЗП по отношение на доставките на финансови услуги, каквато представлява и процесният договор за предоставяне на кредит съобразно § 13, т. 12 ЗЗП.

При тези констатации настоящият съдебен състав следва да разгледа действителността на оспорените клаузи, отчитайки посочените по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при едностранното изменение на лихвения процент.

С решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/ тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП.

В случая клаузата на чл. 4.2. от процесния договор предвижда промяна на цената на услугата, която е обвързана с промяна в пазарните условия. Смисълът на вложеното в понятието „пазарни условия“ се разкрива при съпоставката на чл. 4.2 с дадената дефиниция на „Стойност на банковия ресурс“. Същата е опредЕ.в зависимост от „Лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка "предлага" плюс законоустановените разходи на Банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчисляван текущо от отдел “Ликвидност и инвестиции” при Банката“. При изготвянето на заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза банката е предоставила сведения на вещото лице, че стойността на банковия ресурс е сборът от 12 месечен Юрибор, 2 годишен CDS за Б., разходите за МЗР (минимални задължителни резерви) и ФГВ (Фонд за гарантиране на влоговете). Същевременно от заключението на вещото лице се установи, че стойността на банковия ресурс не е автоматичен аритметичен сбор от посочените компоненти, а промяната му става с решения на Комитета по управление на активите и пасивите на банката (ALCO), базирани на текущите изчисления от отдел “Ликвидност и инвестиции” при банката (сега ALM).

Ето защо, въпреки че промяната на някои от индексите, включени в „стойността на банковия ресурс“, е обективно обстоятелство, върху което банката не може да влияе, никъде в договора, не е посочено как именно съответният индекс се отразява на лихвения процент, не са посочени правилата за определяне на лихвения процент, нито е представена методология на банката относно критериите, при които ще променя лихвата. Банката би могла да измени лихвата въз основа на обективно съществуващи фактори, но селекцията на тези фактори (кой, кога и как) е субективен избор на банката.

Това създава възможност банката да определи абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли лихвен процент и така едностранно да определи съдържанието на договора. Такава клауза за определяне на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички посочени изисквания на чл. 143 ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (дава право на едностранно изменение на договора от страна на банката), не отговаря на изискванията за добросъвестност (въвежда едно понятие, без да го дефинира с очевидната цел да облагодетелства страната, предложила договорната клауза), и води до неравновесие във вреда на потребителя (поставя престациите на страните в зависимост от определянето на съдържанието на едно понятие само от една от тях).

След като процесната клауза предоставя на икономически по-силната страна в правоотношението, правото, по свое усмотрение, чрез едностранно волеизявление, да променя размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс и по този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск от търговската си дейност на потребителя на предоставяната услуга, то тази клауза е уговорена в ущърб на потребителя - "в негова вреда" по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Това води до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя и затова тази уговорка противоречи на правилата на добросъвестността, поради което същата несъмнено е неравноправна съобразно чл. 143 ЗЗП.

Тази клауза не отговаря и на изискванията за формулиране на уговорките с потребителите на ясен и разбираем език. Това изискване, съгласно практиката на СЕС, не може да бъде ограничено единствено до разбираемия характер на тези клаузи от формална и граматическа гледна точка, а напротив, доколкото въведената с тази директива система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента му на информираност, това изискване, въведено от същата директива, за изразяване на ясен и разбираем език на договорните клаузи, а следователно и за прозрачност, трябва да се тълкува разширително (решение на СЕС по дело C186/16). Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/2011).

Поради изложеното, съдът приема, че клаузите на чл. 4.2 и чл. 4.1., изр. 2 от процесния договор са неравноправни и следователно нищожни.

Относно размера на лихвата, страните по договора са били обвързани  с първоначално уговорените условия по договора. От заключението по ССчЕ се установи, че при прилагането на тези условия ответницата е изпаднала в забава с плащането на 14.03 евро – част от главницата по вноска с падеж на 15.09.2009  г.

На следващо място се установи, че банката е отнесла кредита като предсрочно изискуем на 22.07.2010 г. Съгласно чл. 11 от договора, банката има право да обяви автоматично предсрочно изискуем целия дълг по кредита при пълно или частично неплащане на което и да е задължение по кредита в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151 – вия ден или при неизпълнение на друго задължение по договора.

Предсрочната изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага изявлението на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от него за предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които не са изискуеми към момента на изявлението. Понеже правото да се направи вземането за целия кредит в предсрочно изискуемо е потестативно и с упражняването му едната страна само едностранно внася промяна в съдържанието на възникналото облигационно правоотношение, то за да настъпят последиците от упражняването на това право е нужно изявлението да е достигнало до насрещната страна. Предвид това, предсрочната изискуемост има действие и настъпва от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигната в договора предварителна уговорка, че при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземанията си не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което изявление да е достигнало до кредитополучателя. Съгласно т. 18 от ТР N 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. N 4/2013 г. предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Това уведомяване може да стане и чрез получаването на препис от исковата молба, в която се съдържа изявление за обявяването на кредита за предсрочно изискуем (решения № 161/2016 г. по т. д. 1153/2014 г. на ВКС, II ТО; решение № 77/2016 г. по т. д. 3247/2014 г. на ВКС, ІІ ТО). За да настъпи предсрочната изискуемост обаче, необходимо е и към момента на получаване на препис от исковата молба, да са налице останалите условия за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита.

За периода от 15.09.2009 г., когато ответницата е изпаднала в забава, до отнасянето на кредита като предсрочно изискуем, са падежирали 11 броя вноски, т.е. забавата е около 1 година и е повече от предвидените в договора 150 дни. Същевременно по делото е установено, че предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника. Ето защо тя не е настъпила автоматично.

Налице е противоречива съдебна практика по въпроса дали е допустимо предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. По този въпрос е налице и образувано тълкувателно дело № 8/2017 г. ОСГТК, по което към настоящия момент не е постановено решение. Съдът приема за правилно становището, застъпено в решение № 15/09.05.2017г. по гр. д. № 60034/2016г. на ВКС, ГК, І г. о.,  решение № 7/19.05.2017г. по гр. д. № 60053/2016г. на ВКС, ГК, І г. о. и др. В тях е прието, че „липсата на точно изпълнение по договора за банков кредит, без настъпилите последици на надлежно обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението - главница или лихви, следва да бъде съобразено в исковото производство по чл. 422 ГПК. Съдът е длъжен при установяване на размера на падежираните вноски да съобрази разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК като зачете и фактите от значение за спорното право. В мотивите на двете решения е посочено, че следва да бъде взета предвид неизпълнената част на задължението, съставляваща сбора на непогасените вноски с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция /арг. чл. 235, ал. 3 ГПК/.“.

С предявената искова молба ищецът е заявил претенцията си за главница като обща сума, сбор от падежиралите вноски и предсрочно изискуемите до края на срока на договора. Съдебната практиката е противоречива и по въпроса дали разграничаването на вноските с настъпил и ненастъпил падеж е условие за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Този въпрос е предмет на посоченото  тълкувателно дело № 8/2017 г. ОСГТК. Съдът приема за правилно становището, възприето в решение № 15/09.05.2017г. по гр. д. № 60034/2016г. на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 100/31.07.2017 г. по т.д.№ 1357/2016 г. I TO на ВКС. В тях е прието, че при иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, при отсъствие на обявена предсрочна изискуемост на цялото вземане, може да се уважи само за изискуемите и неплатени вноски по кредита, отразени в счетоводните книги на банката (решение № 15/09.05.2017г. по гр. д. № 60034/2016г. на ВКС, ГК, І г. о.). В мотивите на цитираното решение по изведения правен въпрос е прието, че не може да се поддържа наличието на изменение на договора когато вземането произтича от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника ответник преди подаването на заявлението за издаване заповед за изпълнение поради неплащане на една или повече вноски-противното би означавало игнориране на съществуваща валидна облигационна връзка по договор за кредит и сключени между страните анекси, по силата на които кредитополучателят дължи изпълнение макар и само на онази част, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните. Доколкото не може да се приеме, че вземането е изцяло изискуемо поради непредявената предсрочна изискуемост при условията на закона, то не може въобще да се отрече съществуването на самото вземане като се отхвърли искът в обема на безспорно установеното неизпълнение на същото вземане по отношение на вече падежираните вноски.  В решение № 100/31.07.2017 г. по т.д.№ 1357/2016 г. на ВКС, І ТО,  на въпроса за основанието на предявен по реда на чл.422 ГПК иск за съществуването на вземания по договор за банков кредит, за които е издадена заповед за изпълнение на основание чл. 417 т. 2 ГПК, съдът е дал следния отговор: Съдът определя основанието на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, според посочените в заявлението и /или/ в документа по чл.417 т. 2 ГПК правопораждащи субективното материално право юридически факти – договор за кредит, обезпечителни договори, както и договори, внасящи промяна в облигационното отношение. Предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Разглеждането и уважаването на иска по чл. 422 ГПК само спрямо вземания с падеж преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение не е препятствано от недоказаното в исковото производство настъпване на предсрочна изискуемост за останалата част от кредита в хипотеза на позоваване от страна на банката-ищец на предсрочна изискуемост на целия кредит или на непогасения остатък от него“.

С оглед на изложеното, съдът приема, че макар искът на банката за главница да е заявен като глобална сума и въпреки че предсрочна изискуемост не е обявена преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при решението на настоящото дело следва да се съобразят падежиралите вноски за главница до приключване на устните състезания. Установи се, че до приключване на устните състезания на  05.11.2018 г. задълженията на ответницата за падежирала главница са в размер на 9 974,90 евро. До тази сума установителният иск е основателен, а за остатъка до цялата предявена сума от 54 846,96 евро следва да се отхвърли.

По искането на ищеца за законна лихва върху главницата за периода от 03.08.2010 г. до окончателното плащане;

Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД , при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора (чл. 84, ал. 2 ЗЗД ).

Ищецът има право да претендира законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото до окончателното плащане. За да бъде присъдена законна лихва е достатъчно да бъде поискана от ищеца тъй като исковата молба играе ролята на покана.

Следователно за да уважи това искане съдът следва да приеме на първо място, че искането на ищеца за установяване дължимостта на главница е основателно. Освен това ищецът следва също да е поискал от съда да осъди ответника да му заплати лихва. Както се посочи  лихва се дължи от деня на забавата. В случая това е датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като искът се смята предявен от тази дата (чл. 422, ал. 1 ГПК). Затова за падежиралите до този момент вноски за главница следва да се уважи искането за присъждане на лихва за забава. Установи се, че за периода 15.09.2009 г. – 15.07.2010 г. са падежирали 11 броя вноски в размер на 601,40 евро. Предвид изложеното лихва следва да се присъди върху тази сума за периода от 03.08.2010 г. до 03.06.2011 г.

 За вноските с падеж от 15.08.2010 г. до 15.05.2011 г., законната лихва следва да се присъди, считано от 16–то число на съответния месец през периода 15.08.2010 г.-03.06.2011 г., до 03.06.2011 г.

Относно иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ – за сумата от 6 942.76 евро  - възнаградителна лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 15.07.2009 г. до 21.07.2010 г. (включително):

Предвид приетата нищожност клаузата на чл. 4.2 и чл. 4.1, изр. 2 от договора, страните са обвързани от първоначално договорените условия по договора досежно размера на лихвата. При прилагането на тези условия ответницата би изпаднала в забава с плащането на вноски за лихва, считано от вноската с падеж на 15.10.2009 г. Видно от заключението по ССчЕ (колона 10 на таблица № 8, л. 96 и колона 17 на Приложение 1 към заключението), незаплатената възнаградителна лихва, изчислена съобразно първоначалните условия по договора, за периода от 15.10.2009  г. до 15.07.2010 г., включително, е била в размер на 4 605,42 евро (или 9 007,42 лева). Ето защо искът на банката е основателен до този размер, а за разликата до 6 942,76 евро следва да се отхвърли като неоснователен.

Относно иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 494.22 евро  – наказателни лихви съгласно чл. 4.6 от договора, за периода от 15.08.2009  г. до 02.08.2010  г.:

Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира опредЕ.(глобално или в процент) парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането е необходимо да са осъществени предпоставките: 1/ наличие на валидно главно задължение, 2/ договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително и 3/ неизпълнение на главното задължение.

Първата и последната предпоставки са установени при разглеждането на  иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 54 846,96 евро. На следващо място се установи, че в процесният договор е включена клауза за неустойка (чл. 4.6).

За да възникне правото на неустойка, обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка. Поради това, действителността  клаузата за неустойка, следва да бъде преценена от служебно от съда независимо дали страните са се позовали на нищожността й (в този смисъл са: решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ ТО,  решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО, решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г.,  на ВКС, І ТО, и решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ІІ ТО).  

С т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са изяснени предпоставките, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като уговореният размер „на 12 пункта над договорната лихва“ от неиздължената по договора сума не нарушава принципа на справедливост. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката не е нищожна при липса на уговорен краен предел за начисляването й.  Уговорената надбавка от 12 % следва да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, както и да изпълни наказателната функция на неустойката. В Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г. на ВКС, ІІ ТО е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За период от 1 година (от 15.08.2009 г. до 02.08.2010 г.) ответницата не е заплатила главница в размер на 492,81 евро, колкото е сбора на сумите в колона 3 на таблица № 3 от ССчЕ (л. 89). За забавата си с плащането на посочената сума наказателна лихва  възлиза на 60,61 евро, колкото е сбора на сумите в колона 8 на таблица № 3 от ССчЕ (л. 89). Като абсолютна сума наказателна лихва за забава, която ответникът дължи не е незначителна, но стойността ѝ се влияе и от дългия период на забавата от една година. Освен това към момента на сключването на договора договореният лихвен процент е бил малко под 10 %, а след това е увеличен до 12,35 %. Това води и до по-висок размер на неустойката, която възлиза на 24,35 %. Въпреки това за 1 година натрупаната наказателна лихва е 8 пъти по-малко от забавената главница.

С оглед на изложеното и като взе предвид, че в договора не са предвидени други неустойки, чието кумулативно действие да бъде съобразено, съдът намира, че клаузата на чл. 4.6 от договора не е нищожна.

Ищецът претендира наказателна лихва за периода от 15.08.2009 г. до 02.08.2010 г. в размер на 494.22 евро. С оглед установеното по делото, общо дължимата неустойка към 03.08.2010 г. би била в размер на 494,25 евро, ако банката действително бе обявила предсрочна изискуемост на 22.07.2010 г. (отговор на втора задача от заключението на в.л., л. 101 и таблица 3, л. 89). Както се посочи по-горе при разглеждането на иска за твърдяната за предсрочно изискуема главница, това изявление на банката има действие от момента на получаването му от длъжника, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (т. 18 от ТР N 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. N 4/2013 г.). В случая по делото е установено, че към 22.07.2010 г. изявление на банката за обявяване на предсрочна изискуемост не е достигнало до длъжника. Ето защо остатъкът от главницата не е станал изискуем на посочената дата. Поради това В.П. не е в забава с плащането на тази сума и няма как да дължи неустойка върху нея. Затова частта от общия размер на неустойката, която е начислена върху 54 354,15 евро и е в размер на 441,17 евро не е дължима от ответницата. Тя дължи наказателна лихва единствено върху падежиралите главници за периода от настъпване на падежа им до претендираната с исковата молба дата (02.08.2010 г.).

Размерът на неустойката обаче се формира от договорната лихва, за която се установи, че е била неправомерно увеличена. Затова и наказателната лихва следва да се изчисли в размер на 21,95 %, колкото би бил сбора от първоначално договорения лихвен процент и надбавката от 12 пункта. За всеки ден забава тя би била равна на 21,95%, умножени по размера на вноската и разделени на 365 дни. Изчислена по този начин лихвата за забава за целия претендиран период възлиза на 40,80 евро^[1]. Затова и искът за установяване на дължимост на неустойка е основателен до посочения размер, а за разликата до 494.22 евро, следва да се отхвърли.

Разглеждането на осъдителните искове е обусловено от изхода на делото по предпочитаните искове.  Осъдителните искове следва да се разгледат по същество само  при настъпване на вътрешнопроцесуалното условие – отхвърляне на предпочитаните (установителни) искове. Ето защо, осъдителните искове следва да бъдат оставени без разглеждане, в частта, с която се претендират сумите, за които главните искове са уважени, тъй като не са настъпили вътрешнопроцесуалните предпоставки за разглеждане на евентуалните искове в тази им част.

Вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на осъдителния иск за главница е налице единствено по отношение на претенцията на банката за  която установителният иск не е уважен, и която част е в размер на 44 872.06 евро (54 846.96 евро – 9974.90 евро).

Относно иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за сумата от 44 872.06 евро, обявена за предсрочно изискуема с получаването на препис от исковата молба (11.07.2017 г.), ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.07.2017 г. до окончателното плащане:

Както се посочи по-горе при разглеждането на иска по чл. 422 ГПК за главницата, обявяването на предсрочна изискуемост може да стане и чрез получаването на препис от исковата молба, в която се съдържа изявление в този смисъл, като, за да настъпи предсрочната изискуемост, необходимо е и към момента на получаване на препис от исковата молба, да са налице останалите условия за настъпването предвидени в договора.

В случая се установи, че на 15.09.2009 г. ответницата е изпаднала в забава с плащането на падежиралата на посочената дата погасителна вноска. На следващо място се установи, че съгласно чл. 11 от договора, банката има право да направи автоматично предсрочно изискуем целия дълг по кредита при пълно или частично неплащане на което и да е задължение по кредита в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151 – вия ден или при неизпълнение на друго задължение по договора. Изявление в този смисъл банката е направила с исковата молба, препис от която е получен от длъжника. От началото на забавата до получаването на препис от исковата молба (11.07.2017 г. ) са изтекли около 8 години. Ето защо за „Р. (Б.)“ ЕАД е възникнало правото да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем.

Същевременно по делото е установено, че банката е получила сумата от 133 675,08 лева след извършена публична продан на обезпечението по кредита. От тази сума съдебният изпълнител е определил 9 650,33 лева за разноски, както следва: 2 436,34 лева - държавна такса по заповедното производство; 1 668 лева – юрисконсултско възнаграждение по заповедното производство; 1584 лева юрисконсултско възнаграждение по изп.дело; такса опис, авансови такси и депозит за вещо лице общо 3 961,99 лева. Остатъкът от 124 024,75 лева е разпределен на банката.

Предвид задължителното тълкуване, дадено в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, разглеждащ установителния иск по чл. 422 от ГПК, не следва да взема предвид събраните в изпълнителното производство суми. В посоченото ТР е прието, че в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. В мотивите към т. 9 на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС са изложени съображения, че в хипотезата по чл. 418, ал. 1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, поради което сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство са на основание на издадения съдебен акт - разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи на проверка в исковия процес. Поради това при постановяване на решението си по установителните искове по реда на чл. 422 ГПК настоящият съд не е отчел удовлетворяването на взискателя по изпълнителното дело, образувано въз основа на издадения изпълнителен лист и заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 39162/2010 г. по описа на СРС, 79 състав. Тези суми обаче следва да се вземат предвид при разглеждането на евентуалните осъдителни искове.

С разпределената от ЧСИ сума е следвало да се извършат погашения в избраната от страните поредност или по начин, по който банката прецени (вж. чл. 4.10 от договора). Установи се, че съгласно уговореното между страните банката има право да погасява задължения на длъжника в различен от уговорения в договора ред. На това основание, полученото от ЧСИ е отнесено за погашения по избран от банката ред. Следва и да се посочи, че изрично уговорената в чл. 4.10, изр. 1 поредност е възможно най-неизгодната за длъжника. Това е така, защото според това правило последни се погасяват задълженията, които са лихвоносни и за плащането на които се дължи неустойка и поради това са най-обременителни. Ето защо, ако кредиторът се отклони от това правило и погаси задълженията в различен ред, то това погашение няма да бъде по-неблагоприятно за длъжника, а напротив. Поради това, клаузата, която дава право на банката да погасява задължения в ред, в който прецени, не противоречи на правилата на добросъвестността и не е неравноправна. Затова съдът следва да съобрази дължимостта на претендираните суми, съобразно извършените погашения.

Видно от допълнителното заключение по ССчЕ, с цялата получена в изпълнителното производство сума от 133 675,08 лева са погасени изцяло задълженията на ответницата за главница и възнаградителна лихва и частично задълженията за законна лихва и за разноски. След като едните задължения са погасени изцяло, а другите не, то тези, който са изцяло погасени са погасени първи, а за следващите сумата не е стигнала и са погасени частично.

По делото се установи, че остатъкът от главницата, която би била обявена за предсрочно изискуема с получаването на препис от исковата молба (11.07.2017 г. ) и за която не би настъпил падежа до приключването на устните състезания би бил в размер на 44 583,19 евро (87 197,14 лева). Получените 133 675,08 лева са достатъчни да погасят тази сума, заедно с възнаградителната лихва. Затова не е от значение кое от тези задължения ще се погаси първо. По делото е установено, че банката е погасила изцяло задължението на ответницата за главница. Ето защо след извършените погасявания В.П. няма задължения за главница към „Р. (Б.)“ ЕАД. Искът следва да се отхвърли за сумата от 44 583,19 евро – като погасен чрез плащане, а за разликата до пълния разглеждан размер – като неоснователен.

Относно иска по  чл. 430, ал. 2 ТЗ – за сумата от 2337.34 евро (6942.76 евро – 4605.42 евро)  - възнаградителна лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 15.07.2009 г. до 21.07.2010 г. (включително):

При разглеждането на иска за същата сума, включена в същите месечни вноски, но предявен по реда на чл. 422 ГПК, се установи, че клаузите на чл. 4.2 и чл. 4.1, изр. 2 от договора са нищожни. Затова възнаградителната лихва се дължи съобразно първоначалните условия по договора. При прилагането им се установи, че плащанията са достатъчни да погасят вноските с падеж на 15.07 – 15.09.2010 г. Ето защо възнаградителна лихва се дължи за периода от 15.10.2009  г. до 15.07.2010 г., включително. При разглеждането на иска по чл. 422 ГПК съдът прие, че нейният размер е 4 605,42 евро. Затова искането за установяване дължимостта на лихва е уважено до тази сума, а за разликата до 6 942,76 евро е отхвърлен. Поради същите съображения и осъдителната претенция за сумата от 2337.34 евро следва да се отхвърли. 

Относно иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 453.42 евро (494.22 евро – 40.80 евро)  – наказателни лихви съгласно чл. 4.6 от договора, за периода от 15.08.2009  г. до 02.08.2010  г.:

При разглеждането на иска за същата сума и за същия период, но предявен по реда на чл. 422 ГПК, съдът установи, че лихвата за забава за възлиза на 40,80 евро. Съдът прие, че искът по чл. 422 ГПК за разликата до 494.22 евро е неоснователен, тъй банката е увеличила лихвата на основание на нищожни клаузи, поради което дължимата главница е в различен от приетия от ищеца размер, както и защото „Р. (Б.)“ ЕАД, не е обявила предсрочна изискуемост, поради което не е следвало да начислява неустойка за забавено плащане на неизискуемата част от кредита. Поради същите мотиви съдът приема, че ответницата не дължи повече от приетото по установителния иск. Затова искането да се осъди В.П. да плати на банката сумата от 453.42 евро, представляваща неустойка по договора за кредит, е неоснователен.

Относно възраженията на ответницата:

По възражението за изтекла давност:

Предвид изхода от спора по предявените искове това възражение следва да се разгледа единствено по отношение на установителните искове, за които съдът прие, че следва да бъдат частично уважени. За тях съдът намира следното:

Съгласно чл. 110 от ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на чл. 111, б.”в” ЗЗД предвижда, че  с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. За да е налице периодично плащане, то същото по естеството си следва да има периодичен характер, или да е установено като такова със закон. Периодичните плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения. При договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части – аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Това становище е последователно застъпено в решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК:  решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК,  решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК и др., в които  е прието, че отделните погасителни вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Затова за вземанията за главница по този договор се прилага общата петгодишна давност, а за вземанията за лихви – кратката тригодишна.

Съобразно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж.

В случая съдът установи, че ответницата дължи на ищеца суми, падежирали след 15.09.2009 г. Същевременно заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено по-малко от 1 година след посочената дата. От подаването на заявлението се смята, че е предявен и иска по чл. 422 ГПК. Съгласно чл.  115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, течението на давността се спира докато тече процеса за спорното право. Поради това възражението на ответницата е неоснователно.

По възраженията на ответницата за нищожност на клаузи от договора за кредит:

По отношение на чл. 4.4 от договора:

При разглеждането на възражението за нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 4.1 и 4.2 от договора, съдът прие, че, за да бъде една клауза неравноправна тя следва: 1/ да не е индивидуално уговорена; 2/ да е във вреда на потребителя; 3/ да не отговаря на изискванията за добросъвестност; 4/ да води до неравновесие във вреда на потребителя (арг. от чл. 143 и 146 ЗЗП). Тежестта за доказване, че опредЕ.клауза е индивидуално уговорена пада върху банката (чл. 146, ал. 4 ЗЗП).

По делото няма никакви доказателства за индивидуално уговаряне на оспорената клауза. Затова съдът приема, че тя не е индивидуално уговорена, т.е. налице е първата предпоставка от посочените по-горе.

Съдът обаче приема, че не е налице нито една от останалите предпоставки за обявяване на клаузата на чл. 4.4. от договора за неравноправна. В посочената разпоредба е предвидено, че кредитополучателят ще заплати еднократна такса при усвояването на кредита. Размерът на тази такса е предварително определен от страните и не може да бъде едностранно променян от банката. Разпоредбата е ясно формулирана и не води до неравновесие във вреда на потребителя. Не е налице нито една от посочените в чл. 143 ЗЗП примерни правила които са неравноправни (т. 1-18 на чл. 143 ЗЗП). Затова тази клауза не е неравноправна.

По отношение на чл. 4.8 от договора:

По делото не е установено да е прилаган преференциален лихвен процент на основание посочената клауза. Не е установено кредитополучателят е променил работодателя си и банката е да е увеличавала лихвата на това основание.

По твърдението за липса на погасителен план с определено съдържание, респ. за нищожност на договора за кредит поради тази липса:

По делото е установено, че ответницата е подписала погасителен план и е изпълнявала точно същия почти две години. Ето защо това възражение е неоснователно. То не е основателно и защото никъде в приложимия материален закон не е предвидено, че липсата на определено съдържание на погасителния план към договора за кредит е основание за нищожност на самия договор.

Относно разноските:

При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни, които са направили своевременно искане за присъждане на разноски и са представили доказателства за извършени такива.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 737.45 лева от общо направените разноски в размер на 5672.67 лева (5672.67 лева х 0.13), включващи платена държавна такса  в размер на 4872.67 лв. (л.42), депозит за ССчЕ (500 лв.) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.

Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен  по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. Разноските на ищеца в заповедното производство са 2 436,34 лева - държавна такса и 1 668 лева – юрисконсултско възнаграждение, изчислено съобразно действаща към този момент разпоредба. С оглед изхода на спора, искането на ищеца за присъждане на разноски в заповедното производство следва да бъде отхвърлено за сумата от 533.56 лева (4104.34 лева х 0.13), като погасено чрез плащане, а за разликата над 533.56 лева до 4104.34 лева – като неоснователно.

Ответникът е направил своевременно искане за присъждане на разноски и е представил доказателства за извършени такива в размер на 8000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие , приложен на лист 93 от делото.  В открито съдебно заседание на 05.11.2018 г., процесуалният представител на ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ответницата и е поискал същото да бъде намалено, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

Съдът, след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, броя на проведените открити съдебни заседания, вида и обема на събраните доказателства, и след като съобрази предвидения в чл. 7, ал. 2 Наредба № 1/09.07.2004г. минимален размер, приема, че възнаграждението  следва да се  намали на 4600 лева. На ответника следва да се присъди сумата от 4219.50 лева от общо направените разноски в размер на 4850 лева (4850 лева х 0.87), вкл. платено адвокатско възнаграждение (4600 лева) и депозит за ССчЕ (250 лева).

Така мотивиран,  СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,

 

Р Е Ш И:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че В.П.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, местност „******** дължи на „Р. (Б.)“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000,

-                 на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 9974,90 евро - главница, включена в месечните анюитетните вноски с падеж от 15.10.2009 г. до 15.10.2018 г. (с номера от 23 до 131 вкл.) по договор за банков кредит от 16.11.2007 г., ведно със законната лихва върху 601,40 евро, считано от 03.08.2010 г. до 03.06.2011 г., и ведно със законната лихва върху всяка една от месечните вноски от по 508,84 евро, дължими за периода от 15.08.2010 г. до 15.05.2011 г., считано от 16 –то число на съответния месец през периода 15.08.2010 г.-03.06.2011 г., до 03.06.2011 г.,

-                 на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, сумата от 4 605,42 евро - договорна лихва, включена в месечните вноски с падеж от 15.07.2009 г. до 21.07.2010 г., и

-                 на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. с  чл. 4.6 от договор за кредит от 16.11.2007 г., сумата от 40,80 евро - наказателна лихва за периода от 15.08.2009 г. до 02.08.2010 г., като

 ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни исковете:

-                 по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над  9 974,90 евро до 54 846,96 евро - главница по договор за банков кредит от 16.11.2007 г.,

-                 по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над 4 605,42 евро до 6 942.76 евро - договорна лихва по договор за банков кредит от 16.11.2007 г., включена в месечните вноски с падеж от 15.07.2009 г. до 21.07.2010 г., и

-                 по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. с  чл. 4.6 от договор за кредит от 16.11.2007 г., за разликата над 40,80 евро до 494.22 евро - наказателна лихваза периода от 15.08.2009 г. до 02.08.2010 г.,

за които суми в производството по ч.гр.дело № 39162/2010 г. на СРС, 79 състав, на  09.09.2010 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от „Р. (Б.)“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000, против В.П.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, местност „********:

-                 иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за заплащане на сумата от 9 974,90 евро - главница, включена в месечните анюитетните вноски с падеж от 15.10.2009 г. до 15.10.2018 г. (с номера от 23 до 131 вкл.) по договор за банков кредит от 16.11.2007 г., ведно със законната лихва върху 601,40 евро, считано от 03.08.2010 г. до 03.06.2011 г., и ведно със законната лихва върху всяка една от месечните вноски от по 508,84 евро, дължими за периода от 15.08.2010 г. до 15.05.2011 г., считано от 16 –то число на съответния месец през периода 15.08.2010 г.-03.06.2011 г., до 03.06.2011 г.,

-                 иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ, сумата от 4 605,42 евро - договорна лихва, включена в месечните вноски с падеж от 15.07.2009 г. до 21.07.2010 г., и

-            иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. с  чл. 4.6 от договор за кредит от 16.11.2007 г., сумата от 40,80 евро - наказателна лихва за периода от 15.08.2009 г. до 02.08.2010 г.

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Р. (Б.)“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000, против В.П.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, местност „********,

-                 иск по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за заплащане на сумата от 44583.19 евро – главница по  Договор за кредит от 16.11.2007 г., като погасен чрез плащане на 03.06.2011 г., а за разликата над 44583.19 евро до 44 872.06 евро, като неоснователен,

-                 иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ, за заплащане на сумата от 2337.34 евро - възнаградителна лихва по  Договор за кредит от 16.11.2007 г., включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 15.07.2009  г. до 21.07.2010  г., като неоснователен, и

-                 иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 453.42 евро - наказателна лихва по чл. 4.6 от Договор за кредит от 16.11.2007 г., за периода от 15.08.2009  г. до 02.08.2010  г., като неоснователен;

ОСЪЖДА В.П.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, местност „********, да заплати на „Р. (Б.)“ ЕАД, ЕИК ********,  със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от  737.45 лева - разноски в исковото производство.

ОТХВЪРЛЯ искането на „Р. (Б.)“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000, да бъде осъдена В.П.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, местност „********, да заплати разноски по ч.гр.дело № 39162/2010 г. на СРС, 79 състав, за сумата от 533.56 лева, като погасено чрез плащане, а за разликата над 533.56 лева до 4104.34 лева, като неоснователно.

ОСЪЖДА „Р. (Б.)“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, Експо 2000, да заплати на В.П.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, местност „********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 4219.50 лева – разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

         

 

                                                            СЪДИЯ: