Р Е Ш Е
Н И Е
№ 260221
гр. Несебър, 26.10.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Мая Деянова, като разгледа гр.
д. № 261 по описа на Районен
съд Несебър за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От
ищеца „А.М.“ ООД срещу ответника А.В.С. са
предявени искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за присъждане на следните суми: 86,54 евро –
неплатена част от такса за поддръжка и управление на комплекс „******“
за 2018г., 390 евро – такса за поддръжка и управление на комплекс „******“ за
2019г. и 390 евро – такса за поддръжка и управление на комплекс „******“ за
2020г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане. Претендира се А.В.С.
да бъде осъден да заплати сумата от 25,96 евро – неустойка върху главницата за
2018г., както и 117 евро – неустойка върху главницата за 2019г. Ищецът сочи, че
ответникът е собственик на студио № 19, представляващо самостоятелен обект с
идентификатор ******, разположен в комплекс „******“. Твърди, че на
12.05.2015г. между А.В.С. и „******“ като изпълнител
се сключил Договор за поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за общо
ползване в комплекс „******“. Навежда, че по силата на договора „З.Ф.“ ЕООД се
задължило срещу заплащане да управлява, поддържа и обслужва организационно,
технически и административно съоръженията и обектите за общо ползване,
разположени в апартаментен хотел „******“. Сочи, че съгласно чл. 4 от договора
ответникът се задължил да заплаща такса в размер на 390 евро на година, която
следва да се заплаща ежегодно, след получаването на акт 15. Навежда, че акт 15
е получен на 20.05.2016г. Обръща внимание, че съгласно чл. 14, изр. 2 от
договора в случай, че ответникът се забави с плащане на таксата след първи юни
на съответната година, той следва да заплати неустойка в размер на 0,5 % за
всеки ден забава, но не повече от 30 % от размера на таксата. Излага, че на
18.06.2018г. между
„А.М.“ ООД и „З.Ф.“ ЕООД бил сключен Договор за възлагане извършването на
дейностите за поддръжка и управление на жилищен комплекс с търговско
наименование „******“. Твърди, че по силата на този договор ищецът е поел
извършването на всички необходими дейности по поддръжката и управлението на
комплекса, както и събирането на дължимите суми. Сочи, че за сключването на
договора всички собственици били уведомени. Излага, че за 2018г., 2019г. и
2020г. ответникът не заплатил дължимите такси. Сочи, че задълженията са
изпълнявани точно, добросъвестно и в срок от „А.М.“ ООД и „З.Ф.“ ЕООД. Развива
съображения в тази насока. Прави се уточнение, че сумите за 2018г. се дължат на
„А.М.“ ООД, тъй като дружеството е упълномощено да ги получи
от името на „З.Ф.“
ЕООД, а сумите за 2019г. и 2020г. се дължат на ищеца по силата на договора за възлагане извършването на дейностите за поддръжка. С тези
доводи от съда се иска да уважи претенциите. Претендират се разноски.
В срока
по чл. 131 ГПК от особения представител на ответника А.В.С. е подаден отговор на исковата молба, с
който предявените искове се оспорват. Твърди се, че ответникът има сключен
договор само със „З.Ф.“ ЕООД, поради което не са възникнали задължения в полза
на ищеца. Намира, че упълномощаването за 2018г. не е направено по надлежния
ред. Излагат се двоводи за неравноправни клаузи в договора. Моли
искът да бъде отхвърлен.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна
връзка - Договор за поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за общо
ползване в комплекс „******“ от 12.05.2015г., сключен между „З.Ф.“ ЕООД и
ответника, както и, че на 18.06.2018г. между „А.М.“ ООД и „З.Ф.“ ЕООД бил
сключен Договор за възлагане извършването на дейностите за поддръжка и
управление на жилищен комплекс с търговско наименование „******“, по който
ищецът е престирал – изпълнил задълженията си за 2019г. и 2020г., респ. дадено
му е пълномощно да събира вземания за 2018г., а за ответника е възникнало
задължение за заплащане на претендираните суми. Ищецът следва да докаже размера
на претенцията си и изискуемостта й.
Ищецът основава претенцията си на Договор за
управление, поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за общо ползване в
комплекс „******“ от 12.05.2015г., сключен между „З.Ф.“ ЕООД и А.В.С. (на л. 7 – л. 10 от делото). От нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ***, том II, рег. № 1984, дело №
296 от 12.05.2015г. по описа на нотариус Линка Чуткина (на л. 11 – л. 12 от
делото) се установява, че С. придобил собствеността върху студио № 19,
представляващо самостоятелен обект с идентификатор ******, находящ се в гр.
Свети Влас, местност „Козлука“, апартаментен комплекс „******“, ет. 2, ст. 19. С
договора „З.Ф.“ ЕООД се задължило срещу възнаграждение
да извършва поддръжка на площите и съоръженията за общо ползване в
комплекс „******“, находящ се в ПИ с идентификатор № 11538.13.39. В чл. 1, ал.
2 от договора е пояснено, че дейностите по управление и поддръжка включват
техническа поддръжка на съоръженията на инженерната инфраструктура (технически
и комуникационни трасета, вътрешно комплексните транспортни пътища, алеи, места
за паркиране, тротоари и пешеходни алеи), обслужване и техническа поддръжка на
главните линии на всички видове инсталации, находящи се в сградата и
централните им уредби, поддържане хигиената и чистотата в имота, детските и
спортните площадки и игрища, общите пространства за отдих около басейните и
заведенията за хранене и развлечения в комплекса, паркоместата, стълбищната
клетка и коридорите в сградата, управление, обслужване и техническа и хигиенна
поддръжка на външните водни съоръжения, поддържане на парковите места, зелените
площи и дървесната растителност, организиране и управление на външна и вътрешна
охрана, организиране и управление на плащанията, свързани с имота. Договорът се
сключил за неопределен срок (раздел II от него). В раздел III, т. 4 от договора било
уговорено, че възложителят (ответникът) се задължава да заплаща годишно
възнаграждение в размер на 9,60 евро с ДДС за кв. м. обща площ, или 390 евро.
Според раздел III, т. 5 от договора
таксата следвало да се заплаща ежегодно, след получаване на акт 15. С чл. 16 от
договора изпълнителят следвало да извършва работата по договора лично или чрез
избрани подизпълнители.
На 18.06.2018г. между „З.Ф.“ ЕООД и ищеца „А.М.“ ООД бил сключен Договор за възлагане извършването на дейностите за поддръжка и
управление на жилищен комплекс с търговско наименование „******“ (на л. 13 – л. 15 от делото), ведно с приложение към него (на л. 67 от делото). С този договор страните постигнали съгласие,
че „А.М.“
ООД ще извършва възмездно (срещу възнаграждение) всички
необходими дейности за поддръжка и управление на жилищен комплекс с търговско
наименование „***“. По силата на чл. 3 от договора на ищеца била дадена
възможност да събира от собствениците всички дължими суми по договорите за
поддръжка на комплекса (в това число и от ответника видно от приложението към
договора). В чл. 4 от договора било предвидено именно ищецът да събира сумите
по договорите със собствениците и така събраните суми да се считат за негово
възнаграждение. Наред с договора от „З.Ф.“ ЕООД на ищеца било дадено пълномощно
(на л. 31 от делото), съгласно което „А.М.“ ООД било оправомощено да събира в брой или по банкова сметка ***. суми за
поддръжка и управление. Ищецът бил упълномощен и да изпрати уведомление до
всички собственици. В тази връзка от „З.Ф.“ ЕООД било изготвено уведомление на
руски език (на л. 16 – л. 17 от делото) до всички собственици за назначен
подизпълнител - ищецът, връчено на ответниците с връчване (чрез особения
представител) на исковата молба и приложенията към нея.
Първият спорен по делото въпрос е какъв е характерът на цитираните по-горе
договори и представляват ли те годно основание, позволяващо на ищеца да
претендира посочените в исковата молба суми. Съдът намира, че не съществува
пречка при спазване на принципите за свобода на договаряне, отделните
собственици да сключват договори за поддръжка и управление на целия комплекс,
които договори не се влияят от правилата на ЗУЕС. В подобна насока е и
практиката на ВКС – напр. Определение № 37 от 20.01.2021г. по т.д. № 606/2020г.
по описа на I търг. отделение на
ВКС, в което е прието, че няма забрана за етажните
собственици да сключват договори относно финансиране управлението на общи
части, когато жилищният комплекс не
е от затворен тип, а е налице обикновена ЕС, доколкото с такава правна сделка
не се създават други, непосочени в закона органи на ЕС и не се създават права
за трети лица, извън посочените в чл. 12 ал. 1 от ЗУЕС. Наред с това процесният
договор не се изчерпва само с уговорки относно управлението на общите части.
Същият има комплексен характер, като в него са включени елементи на договор за
поръчка (организация на вътрешния ред и режима на достъп, външна охрана,
санитарно-хигиенните дейности, комуналните дейности и платените услуги) и на
договор за изработка (техническа поддръжка на съоръжения за общо ползване,
поддръжка на общите инсталации, дворното пространство, зелените площи, детска
площадка, басейните, атракциони и др.). Посочените задължения на изпълнителя по
договора са насочени както към общите части, така и към други съоръжения в
имота – басейн, зелени площи, детска площадка, съоръжения, атракциони. Както е
прието и в цитираното определение на ВКС посредством всеки от
тези договори не се реализира забранен от закона резултат. Договореното общо
възнаграждение инкорпорира както възнаграждение за различните услуги, така и
предварително определените разходи за изпълнение на възложената поръчка. В случая ответникът, в унисон със свободата на договаряне е процедирал
именно по-горния начин и е сключил със „З.Ф.“ ЕООД договор за управление и
поддръжка на комплекса. Както се посочи става въпрос за управлението и
поддръжката на целия комплекс, а не само на общите части в сградата, обитавана
от ответника или в поземления имот, в който е разположена тази сграда. След
като става въпрос за цялостен общ комплекс, не съществува пречка отношенията,
свързани с поддържането и управлението му, да бъдат уредени с посочения
договор. С оглед горното съдът намира, че цитираният договор представлява годна
облигационна връзка.
При извършена служебна проверка по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ГПК не се
констатират неравноправни клаузи. Не се приемат и възраженията на особения
представител на ответника за наличието на такива клаузи (обективирани в молба
на л. 69 – л. 70 от делото). Действително на изпълнителя е дадена възможност да
променя размерът на годишната такса едностранно (раздел III, чл. 7 от договора), но очевидно към момента таксата не
е променена и с исковата молба се претендира първоначално определената такса.
Ето защо не може да става дума за неравноправност, относима към настоящия спор.
Същото важи и за клаузата в раздел VI – отговорност за неизпълнение, тъй като по делото не се твърди и не се
доказва изпълнителят или ищецът да не е изпълнявал по договора. Не се приемат и
доводите за неравноправност на клаузата за неустойка. Очевидно в чл. 14 от
договора е определен срок, след който ще се начислява неустойката – 01.06 на
текущата година, а задължението за заплащане на такса е ежегодно. Поради тази
причина става недвусмислено ясно (при тълкуване на договора), че при
незаплащане на таксата за текущата година до 01.06, за всеки следващ ден забава
ще се начислява неустойка в размер на 0,5 %. Този размер не може да се приеме
за прекомерен, тъй като е определена негова горна граница – не повече от 30 %
от размера на дължимата такса. Т.е. начислената неустойка върху такса за 2018г.
е в близък размер до законната лихва, дължима при неизпълнение на задължението
в периода от 01.06.2018г. до датата на подаване на исковата молба, а тази за
2019г. не надвишава значително размера на законната лихва. Следователно не се
установява изключително висок размер на неустойката. По делото не се твърди и
не се доказва изпълнителят да е ограничил достъпа на ответника до всички
съоръжения за общо ползване по смисъла на чл. 12, ал. 4 от Договора, поради
което (при липса на позоваване на тази клауза по делото) не може да става
въпрос за неравноправност, относима към спора. Не се констатира и соченото
неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като макар и цифрово
в раздел IV задълженията на
възложителя да са 14, а тези на изпълнителя в раздел V – 3, то в чл. 13.1 от договора се препраща към задълженията
на изпълнителя в т. 2 от същия договор, които от своя страна са подробно
описани в 7 отделни подточки. В случая не е налице сочената неравноправност на клазуата в раздел VI, чл. 16 от договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 6
от ЗЗП. Посочената норма третира като неравноправна клауза в договор, която позволява
на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора по
своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя. С клаузата на чл. 16 от договора търговецът не се освобождава от
задълженията си по него, а е предвидена възможност за възлагането им на подизпълнител,
който да ги извършва по правилата на договора. Такава възможност е законово
допустима (чл. 102 от ЗЗД), поради което не става въпрос за неравноправност на
клаузата. Освен това гаранциите на потребителя не са намалени с прехвърляне на
правата и задълженията по договора, тъй като в чл. 16 от него се предвижда
изрично, че третото лице следва да извършва дейностите именно по правилата на
договора, а освен това изпълнителят носи пълна отговорност за работата на
подизпълнителя. Следователно за потребителя остават всички гаранции по договора
и в отношенията му с третото лице, на което са прехвърлени задължения по
договора. Не съществува и пречка даден договор да бъде сключен като безсрочен и
това зависи единствено от волята на страните. Не е налице неравноправност във
връзка с уговорките за прекратяване на договора, тъй като уговорките в договора
не могат да дерогират законовите предпоставки за прекратяване на даден договор.
С оглед изложеното съдът констатира, че в договора от 12.05.2015г. не се
установяват неравноправни клаузи и същият представлява валидна връзка, която е
обвързала ответника и „З.Ф.“ ЕООД.
На следващо място от особения представител на ответника са въведени
възражения, касаещи легитимацията на ищеца да събира суми по договора. Във
връзка с тези възражения следва да се обърне внимание, че задължението за
плащане на възнаграждение по договора за поддръжка за 2018г. е възникнало на 01.06.2018г.,
когато титуляр на вземането е било дружеството „З.Ф.“ ЕООД. В случая обаче с
пълномощно (на л. 31 от делото) това дружество е упълномощило ищеца да събира в
брой или по своя банкова сметка ***. суми за поддръжка и управление съгласно
подписаните индивидуални договори. Учредена е надлежна представителна власт,
съгласно която годен да получи сумите за 2018г. субект е именно „А.М.“ ООД,
като пълномощник на „З.Ф.“ ЕООД. С посоченото пълномощно ищецът е получил
материална легитимация да събира сумите за упълномощителя си, като последващото
отчитане на тези суми зависи от вътрешните отношения между двете дружества. Ето
защо съдът приема, че за сумите за 2018г. е налице валидна материална
легитимация за ищеца да претендира същите, като надлежно упълномощено от
страната по облигационното правоотношение лице. Тук е моментът да се посочи, че
претенцията за 2018г. не се претендира от ищеца като пълномощник по смисъла на
ГПК (каквито възражения са направени в отговора на исковата молба), а като
пълномощник по материалното правоотношение – т.е. като лице, на което е дадено
право да извършва посочените в пълномощното действия, вкл. и действията по
получаване на суми от страните по договора за поддръжка и управление. Такова
упълномощаване между търговци е допустимо (чл. 26 ТЗ) и както се посочи –
въпрос на вътрешни отношения между търговците е как ще се отчитат сумите (чл.
27 ТЗ). От значение за настоящия случай е фактът, че ищецът има право да получи
сумите за 2018г. в качеството си на пълномощник на изпълнителя по договора.
Следователно той не предявява претенцията като процесуален представител на
страната и за него не следва да се прилагат правилата по чл. 32 ГПК, а тези по
материалния закон – в случая чл. 26 от ТЗ.
Относно 2019г. и 2020г. следва да се има предвид, че с Договор за възлагане
извършването на дейностите за поддръжка и управление на жилищен комплекс с
търговско наименование „******“ от 18.06.2018г. „З.Ф.“ ЕООД е прехвърлило на
ищеца както всички свои права, така и всички свои задължения по договорите за
поддръжка и управление на комплекс „******“, в това число и по договора с
ответника. Разписаните задължения на изпълнителя по договора от 12.05.2015г. (в
чл. 1 от него) са предвидени в договора от 18.06.2018г. В чл. I от Договор за възлагане извършването на дейностите за
поддръжка и управление на жилищен комплекс с търговско наименование „******“ от
18.06.2018г. изрично е предвидено, че се възлагат дейностите по поддръжка и
управление на комплекс „******“. Както се посочи за направеното прехвърляне е
изготвено уведомление (на л. 16 – л. 17 от делото), което е връчено на ответника
най-късно с връчване на исковата молба на особения му представител. При тези
данни (и при уговореното в договора за възлагане, че получаването на всички
суми по договорите за поддръжка се предоставя на „А.М.“ ООД) съдът намира, че
са доказани елементите от фактическия състав на договор за цесия (в тази му
част). Към исковата молба е приложено изрично уведомление от цедента („З.Ф.“ ЕООД).
Ето защо не е имало пречка уведомлението за цесия да бъде връчено в хода на
процеса. В практиката на ВКС е прието, че уведомяването в хода на процеса за
настъпилата цесия следва да бъде отчитано от съда като факт по смисъла на чл.
235, ал. 3 ГПК – Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. по описа на II търг. отделение. Наред с това според настоящия съдебен
състав няма пречка уведомяването да бъде осъществено и на особен представител
на ответника. Това е така, тъй като по арг. от чл. 47, ал. 6 ГПК всички книжа,
предназначени за ответника по делото, се връчват на особен представител. Такова
връчване се счита за надлежно и с осъществяването му настъпват всички
последици, свързани с него (Решение № 198 от 18.01.2019г. по търг. дело №
193/2018г. по описа на I търг. отделение на ВКС). Т.е. връчването на уведомлението за цесия от ищеца
(упълномощен да връчва съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД) на надлежен представител
на ответника (назначен в хода на процеса) представлява уведомяване на длъжника
по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за цесията, което следва да бъде отчетено от
съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
В останалата си част договорът от 18.06.2018г. представлява договор за
заместване в дълг – ищецът по настоящото дело е приел задълженията на „З.Ф.“
ЕООД по договора с ответника от 12.05.2015г. В трайната съдебна практика на
върховната инстанция (напр. Решение № 49 от 20.06.2012г. по т.д. № 16/2011г. на
II търг. отделение на ВКС
и Решение № 5 от 30.04.2019г. по т.д. № 2747/2017г. по описа на I търг. отделение на ВКС) е възприето разбирането, че е
допустимо прехвърляне
не само на вземания и на права по договор чрез цесия, но също и прехвърляне на
правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на заместването в
дълг. Изричното съгласие на кредитора по смисъла на чл. 102,
ал. 1 от ЗЗД е дадено от страна на ответника с включването в договора на
клаузата по чл. 16 от него, според която дава съгласие дейностите по договора
(задълженията на изпълнителя) да бъдат възложени на подизпълнител, който да ги
извършва според правилата на договора. Както е прието в цитираното Решение № 5
от 30.04.2019г. по т.д. № 2747/2017г. по описа на I търг. отделение на ВКС не е необходимо одобрението на
кредитора да бъде обективирано в акт в определена форма. Поради тази причина
съдът приема съгласяването с клаузата на чл. 16 от договора за достатъчно. Нещо
повече – както се посочи договорът от 12.05.2015г. включва в себе си елементи
на договор за поръчка и договор за изработка. В случая договорът е сключен с
търговец – юридическо лице, поради което очевидно не е сключен единствено с
оглед личността на изпълнителя и не съществува пречка (по арг. от чл. 269, ал.
1 от ЗЗД и чл. 283, ал. 2 от ЗЗД) задълженията по договора да бъдат прехвърлени
на трето лице, особено след като такава клауза е предвидена в него. С връчване
на исковата молба ответникът е уведомен както за цесията, така и за
заместването в дълг, поради което са изпълнени и специфични изисквания на чл.
283, ал. 3 от ЗЗД относно договора в частта му, имаща характер на договор за
поръчка.
При горните изводи, съдът намира, че прехвърлянето е надлежно. Както се
посочи – не е прехвърлен различен обем от права. Изпълнено е и изискването за
посочване на договора с ответника в специално приложение (на 67 от делото). Прехвърляне
на правоотношението е извършено със съгласие на всички страни и при спазване на
специфичните правила за това. Следователно договорът за заместване в права и
задължения е валиден.
Всички горни изводи на съда са намерили отражение и в практиката на
въззивната инстанция, като по сходен казус с Решение № III-9 от 22.03.2021г. по в.гр.д. № 2777/2020г. по описа на
Окръжен съд Бургас е прието, че договорите за поддръжка и управление и заместване
в права и задължения са валидни и са годно основание за претендиране от страна
на ищеца на съответните суми.
При това положение и с оглед липсата на възражения от особения представител
на ответника, съдът намира, че управлението и извършването на техническа
поддръжка в процесния комплекс не се оспорва по настоящото дело. Това е
достатъчно, за да се приеме, че в комплекса е осъществявана поддръжка от „З.Ф.“
ЕООД и ищеца в периода 2018г. – 2020г.
От всичко изложено до тук може да се направи извод, че за ответника е възникнало
задължение да заплати на ищеца (като пълномощник на изпълнителя) задълженията
си по договора за 2018г., а тези за 2019г. и 2020г. – отново на ищеца, като
лице встъпило в правоотношението по договора от 2015г. За всеки от периодите е
настъпил и падеж за плащането (с оглед разпоредбата на чл. 14 от Договора, че
възложителят изпада в забава и му се начислява неустойка ако не заплати таксата
за текущата година до 01.06). Настъпило е и другото изискване за изискуемост –
издаване на акт 15 за сградата (видно от констативен акт за установяване
годността за приемане на строежа от 20.05.2016г. на л. 27 – л. 29 от делото). Претенцията
е доказана и по размер, тъй като видно от договора ежегодната дължима сума е от
390 евро, като за 2018г. се претендират 86,54 евро от тях, а за другите две
години – по 390 евро.
Ето защо исковете за главница са изцяло основателни и следва да бъдат
уважени до предявените размери.
По иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
В
тежест на ищеца е да докаже че е уговорена валидна неустоечна клауза в Договор за поддръжка и обслужване на
съоръжения и обекти за общо ползване в комплекс „****** от 12.05.2015г., и осъществяване на
предвидените в нея предпоставки, пораждащи вземането му за неустойка, както и
неговия размер.
В случая е налице валидна неустоечна клауза (чл. 14 от договора). Същата не
е прекомерна с оглед установеният горен праг – не повече от 30 % от размера на
дължимата такса. Неустойката върху дължимата сума за 2018г. е в размер близък
до законната лихва, която би следвало да се начисли за периода за забава,
поради което няма как да бъде приета за прекомерна. Неустойката за 2019г. не
надвишава съществено размера на законната лихва, като тук следва да се обърне
внимание на обстоятелството, че размерът на неустойката зависи от свободата на
договаряне между страните и не следва винаги да съвпада с размера на законната
лихва. От значение е дали неустойката е прекомерна, но съдът не констатира
претендираните неустойки да са в прекомерен размер, поради което това възражение
на особения представител на ответника следва да се приеме за неоснователно. Ето
защо и искът за неустойка е основателен до предявените размери – 25,96 евро за
задължението за 2018г. и 117 евро за задължението за 2019г.
По разноските:
При този изход на делото и направеното искане на ищеца следва да се
присъдят разноски в размер на 1017,79 лв., от които 117,79 лв. за платена
държавна такса, 450 лв. – платено адвокатско възнаграждение и 450 лв. – платено
възнаграждение за особен представител на ответника.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА А.В.С., роден на ***г., гражданин на
Руската Федерация, с постоянен адрес ***, м. КОЗЛУКА, ******, ет.2, ап.19, БУЛСТАТ: ***, да заплати на „А.М.” ООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление ***, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 866,54 евро, от които 86,54
евро – остатък от дължимо възнаграждение за 2018г. по Договор за управление, поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за
общо ползване в комплекс „******“ от 12.05.2015г., сключен между А.В.С. и „З.Ф.“ ЕООД, вземанията по който за 2018г. са предоставени за събиране
на „А.М.”
ООД по силата на пълномощно, с нотариална заверка на
подписите рег. № 7039 от 18.11.2020г. на нотариус Линка Чуткина, с район на
действие Районен съд Несебър и рег. № 600 на НК, 390 евро - възнаграждение
за 2019г. и 390 евро – възнаграждение за 2020г., дължими по Договор за
управление, поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за общо ползване в
комплекс „******“ от 12.05.2015г., сключен между А.В.С. и „З.Ф.“ ЕООД, вземанията по който за 2019г. и 2020г. са прехвърлени на „А.М.”
ООД с Договор за възлагане извършването на дейностите за
поддръжка и управление на жилищен комплекс с търговско наименование „******“ от 18.06.2018г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.02.2021г., до
окончателното изплащане, на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сумата от 142,96
евро, представляваща неустойка по чл.
14 от Договор за управление, поддръжка и обслужване на съоръжения и обекти за
общо ползване в комплекс „******“ от 12.05.2015г., сключен между А.В.С. и „З.Ф.“ ЕООД, от които 25,96 евро върху вземането за 2018г. - предоставени
за събиране на „А.М.” ООД по силата на пълномощно, с нотариална заверка на подписите
рег. № 7039 от 18.11.2020г. на нотариус Линка Чуткина, с район на действие
Районен съд Несебър и рег. № 600 на НК и 117 евро върху вземането за 2019г. - прехвърлени на „А.М.” ООД с Договор за възлагане
извършването на дейностите за поддръжка и управление на жилищен комплекс с
търговско наименование „******“ от 18.06.2018г., а на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 1017,79 лв., представляваща направени по делото
разноски, от които 117,79 лв. за платена държавна такса, 450 лв. – платено
адвокатско възнаграждение и 450 лв. – платено възнаграждение за особен
представител на ответника
БАНКОВИ СМЕТКИ, по които могат да бъдат заплатени присъдените суми:
IBAN: ***, BIC: ***: *** - EURO, BIC: ***о пред Бургаски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: