№ 756
гр. София, 06.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Вяра Евг. Баева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513835 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
С решение № 20166043 от 30.07.2021 г. по гр.д.№ 10021 по описа за
2018 г. на СРС, Второ ГО, 52-ри състав са уважени, предявените от М. ХР. П.
срещу „В.“ ЕООД искове с правно основание чл. 128, т.2 от КТ- сумата от
8989.65 лева, представляваща неплатени трудови възнаграждения за периода
от 02.02.2016г. до 14.02.2017г. и от 05.09.2017г. до 20.11.2017г.; на основание
чл.224, ал.1 от КТ, сумата от 600 лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск от 36 работни дни, ведно със законната
лихва, върху горецитираните суми от датата на исковата молба-12.02.2018г.
до окончателното изплащане; на основание чл.86 от ЗЗД, сумата от 980.52
лева, представляваща мораторна лихва, върху главницата за неплатени
трудови възнаграждения за периода от 25-то число на следващия месец, за
който е начислено трудовото възнаграждение до 08.02.2018г. В тежест на
ответника са възложени разноските по чл.78, ал.1 ГПК и по чл.78, ал.6 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „В.“ ЕООД, ответник пред СРС,
срещу решение № 20166043 от 30. 07.2021 г. по гр.д.№ 10021 по описа за 2018
г. на СРС, Второ ГО, 52-ри състав, с което са уважени, предявените срещу
1
въззивника, ответник пред СРС, искове по чл.128, т.2 КТ, чл.224, ал.1 КТ и по
чл.86 ЗЗД.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение като
се сочи, че съдът бил допуснал процесуални нарушения във връзка с
обсъждане на така събраните доказателства. Счита, че претенциите на ищцата
са недоказани и неоснователни. Сочи, че трудовото възнаграждение за
периода 01.02.2016 г. до 14.02.2017 г. било изплатено. Счита, че
заключението на съдебната експертиза не давала категоричен отговор на
поставените й задачи. СРС не бил съобразил представените по делото
болнични листове.
Иска се да бъде отменено обжалваното решение и да се постанови друго,
с което претенциите да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от М. ХР. П., ищец пред СРС. Излагат се доводи
за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното
съдебно решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника
нарушения при обсъждане на доказателствата и постановяване на решението
от страна на СРС. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 09.08. 2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 17.08.2021 г./по пощата/ , т.е. същата е
в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС относно
2
основателността на претенцията по чл.128, т.2 КТ се е позовал на
заключението по допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-
графологическа експертиза от която се установило, че подписите във
ведомостите за заплати за процесните периоди от м.02.2016 г. до м.12.2016
г./без м.07.2016 г./ и за м.01,м.02. и м.05.2017 г. не са положени/изпълнени от
ищцата. В тази връзка съдът е достигнал до извода, че ответника комуто била
доказателствената тежест, съобразно чл.154, ал.1 ГПК, не доказал, че сумите
по трудовите възнаграждения са изплатени на ищцата М. ХР. П.. Тъй като
СРС частично е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, на основание чл.162 ГПК е приел за дължими сумите, както
следва: за м.02./02.02.2016 г. до 29.02.2016 г.- 571 лв.; за периода м.03.2016 г.
до м.01.2017 г.- 6 600 лв. /11 месеца по 600 лв./; за м.02.2017 г./01.02.2017 г.
до 14.02.2017 г. – 300 лв.; за м.09.2017 г./05.09.2017 г.- 30.09.2017 г. – 536,84
лв.; за м.10.2017 г.- 600 лв. и за м.11.2017 г./01.11.2017 г.-20.11.2017 г.- 381,81
лв. или общо 8989,65 лв. Затова и този иск е бил уважен за периода от
02.02.2016 г. до 14.02.2017 г. и от 05.09.2017 г. до 20.11.2017 г.
По иска по чл.224, ал.1 КТ съдът е приел, че трудовото
правоотношение /ТПО/ между страните е прекратено на основание чл.325,
ал.1,т.1 КТ – по взаимно съгласие, по първия трудов договор, считано от
14.02.2017 г. и по втория, считано от 20.11.2017 г. Ответникът не доказал да е
заплатил дължимото при прекратяването на ТПО обезщетение за неизползван
платен отпуск. При съобразяване с трудовия стаж на ищцата и съобразно
разпоредбата на чл.162 ГПК, СРС е определил, че обезщетение се дължи за 36
дни. Или размерът на обезщетението, изчислено върху среднодневното
брутно трудово възнаграждение от 39,27 лв. възлизало на 1 413,80 лв.
По иска по чл.86, ал.1 ЗЗД с оглед уговореното в трудовия договор от
01.02.2016 г., че трудовото възнаграждение се изплаща до 25-то число, съдът
е достигнал до извода, че ответникът е изпаднал в забава на 26-то число на
следващия месец за който е начислена работната заплата, който от своя
страна следвал месеца, през който е положен труда. При приложение на
чл.162 ГПК съдът е определил дължимите лихви върху всяко едно от
неизплатените трудови възнаграждения или в общ размер от 1087,67 лв. При
съобразяване с диспозитивното начало е присъдена сумата в размер на 980,52
лв.
3
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Всъщност с въззивната жалба се излагат конкретни доводи за
неправилност на постановеното от СРС решение във връзка с претенцията по
чл.128, т.2 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за периода 01.02.2016
г. до 14.02.2017 г. за което се твърди да е било изплатено.
За претендираното трудово възнаграждение за периода м.09.2017 г.,
м.10.2017 г. и м.11.2017 г. нито се излагат конкретни доводи, нито се твърди
възнаграждението да е заплатено.
По отношение на претенцията по чл.224, ал.1 КТ макар решението на
СРС да се обжалва и в тази част, както и по претенцията за лихвата за
забавено плащане на трудовото възнаграждение също не се сочат конкретни
доводи от въззивника.
При съобразяване с разпоредбата на чл.269 ГПК въззивната инстанция
се произнася по въпросите от значение за изхода на спора само доколкото са
посочени в жалбата.
Относно твърдението за плащане на трудово възнаграждение за
периода 01.02.2016 г. до 14.02.2017 г.:
Видно от заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза,счетоводството на ответното дружество не е
водено редовно. Доколкото ответникът е търговско дружество, то
приложение намира разпоредбата на чл.55, ал.2 ТЗ относно последиците от
нередовно водено счетоводство, а именно: „търговските книги, водени в
нарушение на изискванията на този закон /ТЗ/ и на Закона за счетоводството,
не могат да служат като доказателство в полза на тези, които са
задължени да ги водят.
Видно от отразените в протокола, съставен за публичното съдебно
заседание, състояло се на 23.10.2019 г. , процесуални действия на съда и
страните, заключението съдебно-счетоводна експертиза не е било оспорено от
страните.
От заключението на съдебно-почерковата експертиза /л.156 и следв.
пред СРС/ се установява, че подписите върху представените от ответника
писмени доказателства /разчетно-платежни ведомости/ във връзка с
4
твърдяното от него, че трудовите възнаграждения са платени, не са положени
от ищцата М. ХР. П..
Видно от отразените в протокола, съставен за публичното съдебно
заседание, състояло се на 28.10.2020 г. , процесуални действия на съда и
страните, заключението на съдебно-почерковата експертиза не е било
оспорено от страните.
Само за пълнота на изложението ще посочим, че вещото лице,
изготвило заключението на съдебно-почерковата експертиза е работило по
обективни данни, вкл. подписите под документа за самоличност на ищцата.
Правилно СРС е кредитирал заключението като компетентно изготвено,
кредитира се и от настоящата инстанция.
При положение, че не се доказа от ответника пред СРС, въззивник пред
настоящата инстанция, комуто е доказателствената тежест по чл.154, ал.1
ГПК, че е изплатил претендираните от ищцата суми, присъдени с
обжалваното решение, то последното е правилно.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното
решение ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
При това положение на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата претендира разноски и такива са сторени в размер на
600 лв. за адв.възнаграждение поради което се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20166043 от 30.07.2021 г. по гр.д.№
10021 по описа за 2018 г. на СРС, Второ ГО, 52-ри състав, изцяло.
5
ОСЪЖДА „В.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“*******, а по въззивната жалба:гр.София, район
Банкя, ул.“******* ******* и съдебен адрес: гр.София, ул.“*******-
адв.М.Я., да заплати на М. ХР. П., ЕГН **********, гр.София, ж.к*******
съдебен адрес: гр.София, ул.“Поп ******* офис 29- адв.Р., сумата в размер
на 600 лв. за адв.възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на КАСАЦИОННО обжалване пред
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България при
условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК в 1-месечен срок от връчването му
на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6