Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 335
гр. ВРАЦА, 04.11.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен
съд, Гражданско отделение, в публичното заседание на 04.10.2019 г., в състав:
Председател:
ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА Т.ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар
ВИОЛЕТА ВЪЛКОВА като разгледа докладваното от съдия СИМЕОНОВА в.гр.дело N
420 по описа за 2019
год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на "Кредисимо" ЕАД, гр.София против Решение №
248/21.03.2019 г. по гр.д.№ 4285/2018 г. на Районен съд-Враца, с което са
отхвърлени предявените от дружеството против И.С.М. *** искове с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца суми,
както следва: сумата 858,15 лева-главница
по договор за потребителски кредит във формата на електронен документ № 607014
от 03.02.2016 г. – като неоснователен, погасен чрез плащане; сумата 138,60
лева, представляваща договорна лихва за периода от 11.08.2016 г. до 10.04.2017
г. – като неоснователен и недоказан; сумата 58,98 лева, представляваща
наказателна лихва за периода от 25.08.2016 г. до 03.05.2017 г. – като
неоснователен и недоказан; сумата 72,34 лева, представляваща административни
разноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.05.2017 г.
до окончателното изплащане на задължението – като неоснователен и недоказан, за
които суми е издадена заповед № 3259 от 10.10.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 4765/2017 г. на Врачански районен
съд.
В жалбата се поддържа, че решението е постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон, както и че е неправилно и незаконосъобразно.
Твърди се, че районният съд незаконосъобразно е постановил решение по същество,
отказвайки постановяване на неприсъствено решение при наличие на всички
предпоставки по чл.238 и чл.239 ГПК. Навеждат се доводи, че правните изводи на
съда са противоречиви, както и че не са съобразени със събраните по делото
доказателства. Посочва се, че районният съд неправилно е приел, че с внесените
от ответницата суми в общ размер от 1084,60 лева е погасена усвоената главница
в размер на 1200,00 лева, както и че не е съобразено, че с извършените от
ответника плащания задълженията са погасени по реда, предвиден в т.8, раздел VІ
от договора. Изразява се и несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, че
условието на кредита досежно ГЛП не е индивидуално договорено и ответникът не е
имал възможност да влияе върху съдържанието на договора, поради което тази
клауза е нищожна. Твърди се, че е налице индивидуално договаряне и в тази
насока се излагат подробни съображения. Изтъква се, че претендираният размер
договорна лихва се дължи на основание чл.3.1, Раздел VІІІ от ОУ, че
претендираната наказателна лихва представлява обезщетение за забавено плащане в
размер на законната лихва и се дължи на основание чл.2, раздел Х от ОУ, че
административните разноски са дължими съгласно ОУ и съгласно т.2.7 и т.3.5 от
раздел VІІІ са за сметка на длъжника. Жалбоподателят моли решението да бъде
отменено изцяло и да бъде уважен предявения иск. Претендира присъждане на
направените деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на жалбата от въззиваемата И.С.М..
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав
взе предвид следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран със заявление на "КРЕДИСИМО" АД, гр.София, с което се
иска да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против И.С.М. *** за
следните парични вземания: главница в размер на 858,15 лева, административни
разноски в размер на 72,34 лева, договорна лихва за периода от 11.08.2016 г. до
10.04.2017 г. в размер на 138,60 лева, наказателна лихва за периода от
25.08.2016 г. до 03.05.2017 г. в размер на 58,98 лева, както и законната лихва
от датата на депозиране на заявлението до окончателното изплащане на
главницата. Претендира се и присъждане на направените съдебни разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 4765/2017 г. по описа на
Районен съд-Враца и е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК № 3259/10.10.2017 г., с което заявлението е уважено изцяло.
Издадената
заповед за изпълнение е връчена на длъжника в условията на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което с Разпореждане № 5431/24.07.2018 г. районният съд на основание
чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си. Съобщение с тези указания е връчено на заявителя
на 21.08.2018 г. и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК - на 20.09.2018 г. същият е
предявил иск пред ВРС, за което е уведомил и заповедния съд.
В исковата молба се твърди, че на 03.02.2016 г. ответницата е подала заявление за отпускане на кредит
от разстояние на интернет страницата на ищцовото дружество, като
в заявлението е попълнила личните си данни, желания размер на кредита, срокът
на договора, кредитния продукт и условията, при които желае да го ползва. На заявлението е даден индивидуален идентификационен №
607014/03.02.2016 г., а на посочения в заявлението от ответницата електронен
адрес: ***@abv.bg при сключването на договора за кредит са изпратени
автоматично договор за кредит № 607014/03.02.2016 г. за сумата 1 200,00
лева – главница, ведно с Приложение № 1 към него, приложимите Общи условия и
Стандартен европейски формуляр. Посочва се, че ответницата, чрез въвеждането на командата „Декларирам, че съм получил
Стандартен европейски формуляр на посочения от мен e-mail, проверил съм
въведените данни и приемам Общите условия и договора“, е заявила съгласието си
да бъде обвързана от процесния договор за кредит, Стандартния европейски
формуляр и Общите условия. Твърди се, че сключеният договор във формата на
електронен документ е обвързан изцяло с изискванията на Закона за предоставяне
на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, Закона за електронния документ и електронния подпис /ЗЕДЕП/, Закона за потребителски кредит /ЗПК/. Посочва се, че въз основа на сключения договор ищецът е предоставил на ответницата заемна сума в размер на 1 200,00 лева, като
с част от тази сума ответницата е погасила чрез рефинансиране задълженията си по предходен договор за кредит
№ 515987 от 21.08.2015 г., а остатъкът в размер на 1 041,96 лв.
ответницата усвоила в брой, за което е издадена разписка от 04.02.2016 г. на
„Изипей“ АД гр. София с ЕИК ***. Твърди се, че от своя страна ответницата се
задължила да върне предоставената й сума, ведно с уговорената договорна лихва,
на 15 месечни вноски, последната с падеж 10.05.2017 г., при условия, подробно
изложени в Общите условия, Стандартния европейски формуляр и Приложение № 1 към
договора за кредит, съдържащо погасителен план, като всяка месечна вноска
покрива част от главницата и част от договорната лихва. Сочи се, че в
изпълнение на поетите задължения, ответницата е направила шест частични плащания по кредита, всяка с просрочие, които не са достатъчни, за да погасят изцяло
задълженията й по договора за кредит. Във връзка с неизпълнението кредитополучателката
е търсена многократно с цел извънсъдебно уреждане на отношенията, като във
връзка с това кредиторът е направил административни разноски в размер на 72,34
лева, които съгласно т.2.7 от раздел VІІІ от ОУ са за сметка на длъжника.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил отговор на
исковата молба от ответницата И.С.М..
С молба вх.№ 2443/13.02.2019 г. ищецът е направил
искане за постановяване на неприсъствено решение.
В съдебно заседание на 21.02.2019 г. районният съд
е постановил определение по чл.239, ал.3 ГПК, с което е отхвърлил искането за
постановяване на неприсъствено решение и е продължил с разглеждане на делото.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени
доказателства, които обсъдени поотделно и в тяхната пълнота, дават основание на
настоящия съдебен състав да приеме за установена следната фактическа обстановка:
Със заявление № 607014/03.02.2016 г. И.С.М. е поискала
да й бъде отпуснат кредит Credissimo плюс, в размер на 1
200 лева, платим на 15 бр. вноски с размер на всяка от тях от 191,65 лева. В
заявлението са попълнени личните данни на заявителката - три имена, ЕГН, адрес,
мобилен телефон, електронна поща и месторабота. Заявлението е подадено онлайн и
не носи подпис на заявителя, но в съдебното производство ответницата не е
оспорила обстоятелството, че е кандидатствала за отпускане на посочения кредит.
Като доказателства по делото са представени Договор за потребителски кредит
№ 607014/03.02.106 г., Приложение № 1 към същия, СЕФ за предоставяне на
информация за потребителските кредити и Общи условия за предоставяне на кредити
от "КРЕДИСИМО" АД. От тези доказателства е видно, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е предоставил на ответницата сумата от
1 200,00 лв., като ответницата се е задължила да върне предоставената сума
на 15 месечни погасителни вноски, всяка
от които по 103,72 лв., с краен падеж 10.05.2017 г. От Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № 607014 от 03.02.2016 г. е видно, че страните са уговорили лихвен процент по кредита 41.24 %,
годишен процент на разходите 50,00 % и общ размер на възнаградителната лихва
355,80 лв. Видно от Общите условия за предоставяне на кредити от „Кредисимо“ АД,
представляващи неразделна част от процесния договор, в т. 2 от раздел X от
същите, озаглавен „Забава. Предсрочна изискуемост“ страните са уговорили, че
при забавяне на плащането на погасителната вноска, кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка
забавена погасителна вноска, ведно с всички разноски за извънсъдебно и/или
съдебно събиране на вземането, направени от Кредисимо.
С част от отпуснатия
кредит е било извършено рефинансиране и
ответницата е погасила задължения
по предходен Договор за кредит №
515987 от 21.08.2015 г., което е видно от приложеното по делото удостоверение,
издадено от ищеца. Останалата част в размер на 1 041,96 лв. ответницата изтеглила
на каса на „Изипей“ АД, което се установява от приложеното по делото копие на
разписка № 07000411749185/04.02.2016 г., съдържаща подписа на ответницата И.М..
Представена е справка от кредитора за движението на задълженията
на ответницата по процесния договор за кредит, отразяваща всички направени
плащания и просрочени суми. От нея се установява, че към дата 24.08.2016 г. от
ответницата са постъпили плащания в общ размер на 1 084,60 лв., като са
останали непогасени суми за главница 858,15 лв., договорна лихва в размер на
138,60 лв., наказателна лихва в размер на 58,98 лв. и административни разноски
в размер на 72,34 лв. В предвидения законов срок ответницата не е оспорила
представения документ.
Представен е и протокол № 49/23.02.2017 г., изготвен от ръководителя на
Отдел "Събиране на вземания" в "Кредисимо" ЕАД, в който се
удостоверява, че във връзка с извънсъдебно събиране на просрочени суми по Договор
за кредит № 607014 за периода 27.09.2016 г.-08.02.2017 г. са извършени действия
с цел събиране на просрочени задължения, а именно: посещения на налични адреси
на кредитополучателя И.С.М., изпращане ежемесечно на напомнителни писма и
покани, търсене на актуални телефони и провеждане на телефонни разговори, като
стойността на тези административни разходи за събиране на вземания възлиза на
72,34 лева.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
При извършената проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК относно валидността и
допустимостта на обжалвания съдебен акт, въззивният съд констатира следното:
Във въззивната жалба на първо място се правят оплаквания, че районният съд
незаконосъобразно е постановил решение по същество, отказвайки постановяване на
неприсъствено решение при наличие на всички предпоставки по чл.238 и чл.239 ГПК.
Както бе посочено, пред първата инстанция ищецът е упражнил своето
процесуално право и своевременно е поискал произнасяне от районния съд с
неприсъствено решение. В първото и единствено съдебно заседание, проведено на
21.02.2019 г. първоинстанционният съд се е произнесъл по това искане с
протоколно определение, като е приел, че не са налице предпоставките на чл.238
и чл.239 ГПК и на основание чл.239, ал.3 ГПК е отхвърлил искането за
постановяване на неприсъствено решение и е продължил разглеждането на делото.
Съдебната практика приема, че след като ищецът е упражнил своето
процесуално право и своевременно е поискал от първоинстанционния съд
произнасяне с неприсъствено решение, съдът следва да приложи процесуалната
норма на чл.239, ал.3 ГПК като се произнесе с точно определен съдебен акт -
определение, в което да посочи кои предпоставки отсъстват и представляват
пречка за постановяване на неприсъствено решение. Липсата на такъв съдебен акт
се възприема като съществено процесуално нарушение, което влияе върху
развитието на съдебното производство и крайния му резултат и води до
ограничаване процесуалните права на ищеца. Това процесуално нарушение води до
недопустимост на постановения съдебен акт по същество на спора /в този смисъл Решение
№ 157 от 29.11.2010 г. по т.д.№ 262/2010 г., І т.о. на ВКС/.
В конкретния случай първоинстанционният съд се е произнесъл с изрично
определение по чл.239, ал.3 ГПК, с което е отхвърлил искането за постановяване
на неприсъствено решение,. Действително, както се посочва и във въззивната
жалба, в определението липсва конкретизация кои точно предпоставки от общо посочените такива по
чл.238 и чл.239 ГПК не са налице и възпрепятстват постановяването на
неприсъствено решение. Правомощията на въззивната инстанция обаче са на съд по
същество на спора. Оплакванията във въззивната жалба очертават рамките на въззивното
производство , но не променят характера му, което означава, че въззивният съд
извършва самостоятелна преценка на събрания пред двете инстанции доказателствен
материал и по вътрешно убеждение прави своите фактически и правни изводи, за да
достигне до свое собствено решение. Ето защо въззивната инстанция не може да
проверява правилността на заключението по чл.239, ал.3 ГПК на
първоинстанционния съд, както и не може да постановява неприсъствено решение,
тъй като това е несъвместимо с характера на нейните правомощия. В този смисъл е
Решение № 705 от 17.01.2011 г. по гр.д.№ 1388/2009 г., ІV гр.отд. на ВКС.
В обобщение на изложеното, въззивният съд приема, че районният съд не е
допуснал съществено процесуално нарушение, което да влияе върху валидността и допустимостта на постановения съдебен акт по
същество на спора, и спорът следва да бъде разрешен по същество съгласно
разпоредбата на чл.271, ал.1 ГПК.
Правното основание на предявените искове е чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД
вр. чл.9 ЗПК и чл.6 ЗПФУР, чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 и чл.240, ал.2 ЗЗД вр.
чл.9 ЗПК и чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД.
За да бъдат уважени предявените искове, ищецът носи тежестта в условията на
пълно и главно доказване да установи, че между "КРЕДИСИМО" АД и И.С.М.
е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние /договор за кредит/, по което заемодателят е
предоставил на ответницата заем в посочения размер, а последната се е задължила
да върне заетата сума в уговорените срокове; че между страните по договора за
кредит е уговорено заплащане на възнаградителна лихва и нейния размер; че е уговорено заплащането на
наказателна лихва при забава в плащането и нейния размер; че се дължи заплащане
на административни разноски във връзка с опити за извънсъдебно погасяване на
задължението и техния размер.
Според изложените в исковата молба твърдения, претендираните от ищеца
вземания произтичат от договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние
– едно или повече. Съгласно дадената дефиниция в разпоредбата на § 1,
т. 2 от ДР на ЗПФУР, "средство за комуникация от разстояние" е
всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и
на потребителя. Несъмнено използването на електронни формуляри в интернет,
провеждането на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл
представляват средства за комуникация от разстояние и предвид изложените от
ищеца твърдения за методите на сключване на процесния договор, правоотношението
между страните попада в приложното поле на посочения нормативен акт.
Както правилно е отбелязал и районният съд,
разпоредбата на чл.18 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на преддоговорна информацията на потребителя, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като
за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293
от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления - Законът за
електронния документ и електронния подпис (в действащата редакция към м. 10.2015
г., като към настоящия момент същият е с изменено заглавие – Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги).
В настоящия случай, за доказване на
възникналото между страните правоотношение са представени неподписани документи
– заявление, СЕФ, Договор за потребителски кредит № 607014/03.02.2016 г.,
Приложение № 1 към същия и Общи условия, за които се твърди, че са потвърдени
от ответницата с натискането на бутон на интернет страницата на ищцовото
дружество. Представена е и разписка за извършено плащане в брой в полза на И.С.М.
на сума в размер на 1 041,96 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 ЗЕДЕП (в
редакцията му към 2015 г., т. е. преди изменението, обнародвано в ДВ, бр. 85 от
2017 г.), електронен документ представлява всяко електронно изявление, записано
на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, като
писмената форма се счита спазена, ако е съставен електронен документ.
Електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално представяне на
информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕП). Електронното изявление се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП (в редакцията към 2016 г.) – за електронен
подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с
електронното изявление за установяване на неговото авторство, като законът
въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и
квалифициран. Законът придава значение на подписан саморъчно документ само на
този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис
(чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду
си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен.
Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания
писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава
сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване
истинността на документа се разпределя съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл - Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от 6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
672/2017 г., I т. о.
В конкретния случай, от представеното на
хартиен носител електронно заявление от 03.02.2016 г. е видно, че същото
съдържа посочване на автора и титуляра му по смисъла на чл.4 ЗЕДЕП, както и
индивидуализиращите лични данни на същия. Настоящият съдебен състав намира, че
подаването на електронна заявка за отпускане на кредит, представлява електронно
изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП носител с възможност да
бъде възпроизведено, т. е. попълненият електронен формуляр за отпускане на
кредит представлява електронен документ. Характер на електронен документ има и
сключеният между страните договор за кредит, за който се твърди, че е генериран
след натискане на съответен бутон от страна на потребителя. Ищецът не твърди електронната заявка,
попълнена от ответницата, нито приетият договор за кредит, да съдържат
усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 2 и
ал. 3 ЗЕДЕП, който да е положен от И.М.. Както бе посочено по-горе в мотивите
обаче, въпросът за авторството на електронното заявление изобщо не е повдиган
от ответницата след представянето на
съдържанието на електронните документи на хартиен носител в срока по
чл.193, ал.1 ГПК, съответно в срока по чл.184, ал.2, изр. последно от ГПК,
поради което за ищеца не е възникнало задължение да ангажира други
доказателства за установяване на авторството на тези електронни изявления. По
делото е представено и писмено доказателство - неоспорена от ответницата
разписка от 04.02.2016 г., издадена от трето за процеса лице "Изипей"
АД, в която с подписа си ответницата е
удостоверила получаването на сумата 1 041,96 лева с наредител ищцовото
дружество и вписан вид на договора за кредит като основание за извършеното
плащане. Настоящият съдебен състав намира, че при липсата на оспорване на
авторството на електронните документи и при наличието на писмено доказателство
за изплащане на заетата сума, са налице достатъчно доказателства, въз основа на
които може да бъде направен обоснован извод за възникване на облигационно
правоотношение между страните въз основа на сключен помежду им договор за кредит.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ
по чл.3а Закона за кредитните институции /ЗКИ/ се установява, че посоченият в
договора кредитор е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство
определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият заем на ответницата като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и същата има качеството на потребител
по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора,
настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято
правна регулация се съдържа, освен в ЗПФУР, също и в ЗПК, а по силата на
препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в ЗЗП.
Съгласно
разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът
въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата
на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а според
чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,
т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК целият договор за потребителски кредит е
недействителен. Посочено е също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна
проверка, настоящият състав намира, че
договорът за потребителски кредит не страда от пороци, водещи до неговата
недействителност в цялост и не противоречи на изискванията на посочените
разпоредби на ЗПК. Спазена е писмената
форма съгласно изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК вр. чл.3, ал.2 ЗЕДЕП, както и
останалите изисквания относно формата по чл.10, ал.1 ЗПК. Договорът, в съответствие
с чл. 11, ал. 1, т. 1-12, разяснено е наличието на право на отказ от договора.
Основният
спорен въпрос, въведен с въззивната жалба, се свежда до действителността на
клаузата от договора, касаеща размера на договорената възнаградителна лихва.
По отношение на договорите за потребителски
кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на
потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите
членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и
ЕО /сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно
в ЗЗП и ЗПК. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на
потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да
прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между
договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост,
имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е
застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна
практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Извън общата уредба на потребителска закрила,
условията, при които следва да се предоставят кредити на потребители, са
предмет на специално регулиране от 1.10.2006 г. със ЗПК (отм.); , като
на този начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване
на волята на договарящите се, относно икономическата тежест поемана от
потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент на разходите като
задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на
каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е
заместен от 12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до
изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е
уреждал изрично размера на разходите, възлагани на кредитополучателя. След посочените изменения са приети нови три
алинеи на чл.
19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи,
надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените
плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер,
се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Според нормата
на чл.
19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Видно от мотивите за това нововъведение
/изявени при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта
за изменение и допълнение на Закона
за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС/,
законодателят е целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на
потребители на "бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите
услуги поради ниска кредитоспособност /влошено имуществено състояние,
нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска
информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков
пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. До
тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не е
било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, съдът
намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на
търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено
надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва.
Договорната лихва е възнаграждението
/печалбата/ на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем.
За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на
финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на
висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която
се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на
последния. В тази връзка, преценката за противоречие със закона следва да се
прави на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след
изменението на чл.19 ЗПК /обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./,
поради което по отношение на същия е приложимо изискването алинея четвърта на
същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към датата на сключване на договора
за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен
процент, определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В случая, определеният в
договора размер на ГПР от 50.00 % и не надвишава пет пъти размера на законната
лихва, а договореният лихвен процент е 41.24%, Следователно посочената клауза
не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
Настоящият съдебен състав не споделя изводите
на районния съд за нищожност на клаузата за договорна лихва, поради
противоречие с добрите нрави. Както бе посочено, законодателят е предвидил ГЛП
да е компонент от ГПР и съответно е определил максимален размер на последния именно,
за да защити потребителя и да се избегне
неоснователното обогатяване на финансовите институции. В тази връзка, след като
сборът на договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен процент от
41.24% кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя. Цитираната от районния съд практика на ВКС, според която
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е постановена преди с
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен императивен
лимит на възнаграждението на кредитора.
По същите мотиви се налага изводът, че не е
налице и някоя от хипотезите на чл.
143, ал. 1, т. 1 – 19
от Закона за защита на потребителите, тъй като клаузите не създават възможност
за облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в
по – неравностойно имуществено положение.
При тези съображения и като взема предвид
доказателствата за усвояване на сумата по кредита, настоящият съдебен състав
намира, че ответницата дължи изплащане на непогасената част от главницата,
както и уговорената възнаградителна лихва за периода на действие на договора.
От приложената справка, която не е оспорена от ответницата, се установява, че И.М.
е извършила шест плащания по договора, като към датата на подаване в съда на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е настъпил крайния срок на
договора и са останали непогасени следните суми: главница в размер на 858,15
лева и договорна лихва в размер на 138,60 лева. Върху главницата се дължи и
законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението в съда -
15.05.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.
Съобразно уговорките, съдържащи се в чл.2 от
Раздел Х от ОУ, ответницата дължи и заплащане на обезщетение за забава,
изчислено като законна лихва върху всяка просрочена погасителна вноска, в общ
размер от 58,98 лева, който не е оспорен от ответницата.
В т.2.7 и т.3.5 от Раздел VІІІ на ОУ е
предвидено и задължение на длъжника да заплаща административни разноски във
връзка с неизпълнението на задълженията му, включващи разноски за покани за
доброволно изпълнение, посещения на място, телефонни разговори и др.
Дължимостта на такива разноски, извън включените разноски в ГПР, е изрично
предвидена в разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Възстановяването на
разходите по събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в
ГПР именно защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени
при сключване на договора) разноски, направено поради неизпълнението. В
конкретния случай извършването на такива услуги от кредитора, наложили
необходимост от допълнително заплащане, се твърдят от заявителя и са описани по
вид и размер от 72,34 лева в представен от него протокол № 49/23.02.2017 г.
Ответницата не е оспорила дължимостта на това вземане по основание и размер,
поради което настоящият съдебен състав приема и тази претенция за основателна и
доказана.
Като е достигнал до крайни изводи за
неоснователност на предявените искове и е отхвърлил същите, районният съд е
постановил незаконосъобразен съдебен акт, който следва да бъде отменен и да
бъде постановено решение, с което исковете се уважават.
С оглед
изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция и на основание чл.78, ал.1
и ал.8 ГПК вр. чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ и чл.25,
ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ на ищеца следва да бъдат
присъдени деловодни разноски, както следва: 25,00 лева - разноски за държавна такса за заповедното
производство, 50,00 лева - юрисконсултско възнаграждение за заповедното
производство, 175,00 лева - деловодни разноски за държавна такса за
първоинстанционното производство, 100,00 лева - юрисконсултско възнаграждение
за първоинстанционното производство, 100,00 лева - деловодни разноски за държавна
такса за въззивното производство, 100,00 лева - юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 248/21.03.2019 г. по гр.д.№ 4285/2018 г. на
Районен съд-Враца и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявени искове с правно основание чл.422 ГПК, че И.С.М., с ЕГН ********** и с адрес ***,
дължи на „Кредисимо” ЕАД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. София,
район ***, следните суми: сумата 858,15 лева - главница по Договор
за потребителски кредит във формата на електронен документ № 607014 от
03.02.2016 г.; сумата 138,60 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 11.08.2016 г. до 10.04.2017 г.;
сумата 58,98 лева, представляваща
наказателна лихва за периода от 25.08.2016 г. до 03.05.2017 г.; сумата 72,34 лева, представляваща
административни разноски; законната
лихва върху главницата, считано от 15.05.2017 г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед № 3259/10.10.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 4765/2017
г. на Врачански районен съд.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК вр. чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ и чл.25,
ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ И.С.М.,
с ЕГН ********** и с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Кредисимо” ЕАД, с ЕИК ***,
седалище и адрес на управление гр. София, район ***, деловодни разноски
за двете съдебни инстанции в общ размер от 550,00 лева, включващ:
25,00 лева - разноски за държавна такса за заповедното
производство, 50,00 лева - юрисконсултско възнаграждение за заповедното
производство, 175,00 лева - деловодни разноски за държавна такса за
първоинстанционното производство, 100,00 лева - юрисконсултско възнаграждение
за първоинстанционното производство, 100,00 лева - деловодни разноски за
държавна такса за въззивното производство, 100,00 лева - юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Ответницата И.С.М.
може да заплати присъдените суми по посочената от ищеца
"Кредисимо" АД банкова сметка ***: ***, BIC *** "ДСК"
ЕАД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване и е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател:........... Членове:1.......... 2..........