Мотиви по В.Н.О.Х.Д.№1455/2019г. по описа
на СГС, НО, VII-ми
въззивен състав
С присъда от 19.04.2018г. по
Н.Ч.Х.Д.№10511/2016г., СРС, НО, 20-ти с-в е признал подсъдимия П.П.Ф. за виновен за това, че като
длъжностно лице, по повод изпълнение на службата му - доктор на
физико-математическите науки, работещ в Лаборатория по теоретична физика в
Обединен институт по ядрени изследвания /ОИЯИ/ в гр.Дубна, Московска област,
Русия, в писмено мнение, с написана дата на съставяне 05.01.2016г. и място на
съставяне - Дубна, за дисертационен труд на тема „Методи на алгебричната
геометрия и принос на Ферми-Уокър в разширените теории на гравитацията“ - за
придобиване на образователна и научна степен „доктор“ от Б.Г.Д., изпратено по
факс на 11.01.2016г. на БАН - Институт за
ядрени изследвания и ядрена енергетика /ИЯИЯЕ/, получено и заведено там
/регистрирано в електронната деловодна система на ИЯИЯЕ/ на същата дата под вх.
№33, станало известно на административни служители, ръководители и учени в
ИЯИЯЕ - БАН, разгласил позорни обстоятелства за Б.Г.Д. - като длъжностно лице
по повод изпълнение на службата му - работещ в БАН - ИЯИЯЕ и автор на
горепосочения дисертационен труд, с думите „интригантството му към мнозина
учени в ОИЯИ“, както и за това, че така клеветата е разгласена публично,
квалифицирано като престъпление по чл.148,
ал.2, вр. ал.1, т.1, т.3 и т.4, вр. чл.147, ал.1 от НК, поради което и на осн. чл.78а от НК го е освободил от наказателна
отговорност като му наложил административно наказание „Глоба“ в размер на 1000лв.
/хиляда лева/. На осн. чл.304 от НПК подсъдимият Ф. е оправдан по обвинението да е оклеветил Б.Д. с думите от писменото си мнение „научно
недобросъвестен“ и „лоши научни показатели“. На осн. чл.189, ал.3 от НПК, подсъдимият Ф. е
осъден да заплати направените по делото разноски.
Срещу съдебния акт е постъпила
въззивна жалба от надлежно упълномощения повереник на тъжителя Б.Д. – адв.А.И.
- САК. В сезиращия въззивния съд акт се настоява за изменение на
първоинстанционната присъда в частта, с която е „отклонен“ гражданския иск.
Оспорва се и наложеният минимален размер на административното наказание на
подсъдимия като се моли да бъде определен по-висок, съответстващ на
квалификацията на престъплението. В жалбата не се прави искане за събирането на
нови доказателства.
По делото е постъпила бланкетна
въззивна жалба от защитика на подсъдимия – адв.Н.Д. – САК, който от своя страна
оспорва извода на СРС доверителят му да е извършил твърдяното престъпление.
Поради това определя присъдата на съда като незаконосъобразна, неправилна,
необоснована и постановена при съществени процесуални нарушения. Моли
подзащитният му Ф. да бъде признат
за невиновен от въззивния съд и респ. присъдата на СРС отменена или делото бъде
върнато за ново разглеждане на осн. чл.335, ал.2, вр. чл.334, т.1 от НПК.
След запознаване с мотивите на
съда, по делото е постъпило и пространно допълнение към въззивната жалба от
адв.Н.Д.. На първо място се отчита процесуалната негодност на тъжбата по чл.81,
ал.1 от НПК откъм време, място, думи и/или действия/бездействия, чрез които е
извършено деянието. Приема се направените в хода на наказателното производство
допълнения на нови инкриминирани изрази да не са съобразени със срока по чл.81,
ал.3 от НПК, което прави производството процесуално недопустимо на осн. чл.24,
ал.5, т.2 от НПК. Посочва се, че в случая не са били налице основанията по
чл.287, ал.6 от НПК. Настоява за защитата на подсъдимия да е останала неясна
датата, на която се твърди да е извършено противоправното деяние, квалифицирано
като клевета, доколкото в присъдата СРС е разписал две различни дати –
05.01.2016г. и 11.01.2016г. Обосновава се липса на квалифициращия деянието
елемент „публичност“, тъй като визираният документ /мнение/ е заведен
единствено в деловодната система на БАН, още повече, че св.Г. е получил
мнението по-рано по електронна поща. Неясни са според защитата и членовете на
научния съвет, на които е представено мнението. По-насетне, коментирайки
субективната страна на деянието, адвокатът посочва, че съдът не е обърнал
внимание на твърденията на св.Г., заявил, че е прочел на заседанието на научния
съвет само научните аргументи от мнението на подсъдимия. Показанията на св.К.
се оценяват от адв.Д. като вътрешно противоречиви, поради което и неправилно са
възприети от съда като достоверни. По-насетне адвокатът на подсъдимия приема
съдът да е смесил думите „интриганство“ и „интригант“ в мотивите си, като
първата не може да бъде обект на клевета, тъй като обективира мнение, а не
факт, който за разлика мнението е обективно проверим. Не се отричат в жалбата
дългогодишните отношения между тъжителя и подсъдимия, преминали границите на
научната дискусия, поради неприемане от страна на тъжителя на отправените му
критики. В заключение се дават ясни очертания на обективните и субективни
елементи на твърдяното да е извършил Ф. престъпление клевета. Настоява се
изразът, за който е осъден подсъдимия да е съответен като смисъл на тези, за
които е оправдан, тъй като всички те обективират лично мнение. Доводите на защитата
се подкрепят в жалбата от много цитирана задължителна и незадължителна съдебна
практика. Алтернативно се моли да не бъде увеличаван размера на
административното наказание, наложено на доверителя му. В жалбата също липсват
направени доказателствени искания.
По делото са постъпили и „писмени
бележки“ от частния тъжител Д. чрез
повереника му, в които се настоява въззивната жалба на ответната страна да бъде
оставена без уважение. Приема се още с тъжбата в достатъчна степен да са
инкриминирани както датата, така и мястото и начина на извършване на
престъплението. Отново се акцентира на станалото публично достояние мнение,
което изпълва квалификацията „публично“. Дава се тълкуване на инкриминирания
израз, който безспорно се приема да е клеветнически. В заключение като
неоснователно се приема налагане на най-ниския размер на „Глобата“ по чл.78а от НК. Още един път се настоява първият съд неправилно да е отклонил приемането на
гр.иск.
В разпоредително заседание на 11.04.2019г. въззивният
съдебен състав, по реда на чл.327 от НПК, е преценил, че за изясняване на
обстоятелствата по делото не се налага разпити на подсъдимия, свидетели или
изслушване на експертизи.
В съдебно заседание пред въззивния съд повереникът на
частния тъжител Д. – адв.И. поддържа доводите в жалбата като моли да бъде
уважена. Твърди се, че престъплението е документирано, напълно изяснено от
обективна и субективна страна и разглеждането на гражданския иск, респ.
налагането на едно справедливо обезщетение би било напълно адекватно в рамките
на наказателния процес.
Процесуалният представител на подсъдимия Ф. – адв.Д. поддържа изцяло въззивната
жалба и допълнението към нея. Отрича подзащитният му да е извършил каквото и да
било престъпление. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал грубо нарушение на
процесуалните правила, приемайки частната тъжба за валидно основание за
образуване на съдебно производство, при все, че не отговаря на изискванията на
чл.81 от НПК. Излага твърдения, че мнението, изразено от неговия подзащитен е
станало достояние единствено и само на проф.Л.Г., а не на по широк кръг от
хора, което води до извода за липсата на състав на извършено престъпление от
страна на Ф.. Моли съда да оправдае
подсъдимия Ф.. Алтернативно, пледира
за връщане на делото за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен състав, след като обсъди доводите във въззивната жалба и
допълнението към нея, възражението на частния тъжител, изложените в съдебно
заседание от страните становища, след като подложи на анализ доказателствените
материали, събрани по делото, както в рамките на съдебното следствие пред
първата инстанция, така и във въззивното съдебно следствие и извърши цялостна
служебна проверка на присъдата, съобразно изискванията на чл.314 от НПК,
намира, че същата е постановена при напълно изяснена фактическа
обстановка, но при неправилни правни изводи.
Настоящият въззивен
състав, въпреки постановената нова присъда, намира, че не са налице основания
за съществено ревизиране фактологията, приета от първия съд като намира за установено следното от фактическа
страна:
Подсъдимият П.П.Ф. е роден на ***г. в гр.Стара
Загора, българин, български гражданин, с адрес по местоживеене:***, с висше
образование, професор в гр.Дубна, Русия, с ЕГН:**********, неосъждан.
От края на 1996г. Б.Д. бил на работа в
Лаборатория по теоретична физика /ЛТФ/ на Обединения институт за ядрени
изследвания /ОИЯИ/ в гр.Дубна, Русия, където до края на 2013г. работил по
дисертационния си труд „Методи на алгебричната геометрия и принос на
Ферми-Уокър в разширените теории на гравитация“ за присъждане на научна степен
„кандидат на физико-математическите науки“. Подсъдимият Ф. се познавал от дълги години с Д. като двамата имали негативно
отношение един към друг по повод критики от страна на Ф. към работата на първия.
На база на своя научен
опит подсъдимият Ф. имал определени
критики и забележки икъм дисертацията на Д., с които последният не бил
съгласен. През ноември 2013г. дисертацията на Д. била приета за защита. На
06.12.2013г. официалният рецензент на дисертацията на Д. дал положително мнение
за нея, като въпреки направените забележки, било посочено, че Д. заслужава
присъждането на научната степен „кандидат на физико-математическите науки“. На
20.12.2013г. било изготвено становище от дисертационния съвет на Руския
университет „Дружба между народите“ по дисертационния труд на Д., в което за
дисертацията били дадени положителни мнения и заключение, и независимо, че били
направени и съответните забележки, дисертационният съвет взел решение за
присъждане на Д. на научната степен „кандидат на физико- математическите
науки“. С решение №12 на дисертационния съвет на Руския университет „Дружба
между народите“ от 19.12.2013г. /когато се състояла защитата/ на Б.Д. била
присъдена научна степен „кандидат на физико-математическите науки“. Въз основа
на заповед от 21.07.2014г. на зам. министъра на Министерство на образованието и
науката на Руската федерация, му била издадена диплома за кандидат на науките
на руската федерация. Положителни оценки за работата, научната дейност и личността
на Д. през 2009г. били направени от директора на ОИЯИ в заповед за награждаване
на Д. с парична премия и благодарност, по случай негов юбилей.
По повод започната по
собствена инициатива от Д. процедура за признаването в България - в ИЯИЯЕ при
БАН на научно-образователна степен „доктор“ /еквивалент на научната степен
„кандидат на науките“/ по придобитата от него в чужбина научна степен, да
разгледа и се произнесе по искането на Д. била създадена Комисия, с председател
проф.Л.Г. и членове В.Г.и Е.Н./като в последствие В.Г.бил заменен от Людмил
Хаджииванов/, във връзка което Л.Г. поискал писмено становище от утвърдения и
изтъкнат учен специалист в съответната област – подсъдимият Ф..
Ф.,
който има репутация на признат учен, в отговор на поисканото му писмено
становище, изготвил писмено „мнение“, в което поставил под съмнение качествата
на дисертационния труд на Д., посочил редица конкретни недостатъци на дисертацията
му, отразил, че той не се е съобразил с направените критични забележки и
предложения за преработване на дисертацията си и не я е коригирал, а само
съкратил обема й. В „мнението“ Ф. вписал
и „личните си впечатления от работата на докторанта“, като написал и: „Не
приемам и многобройните му опити да подмени чисто научната дискусия с обсъждане
на личностни отношения, както и интригантството му към мнозина учени в ОИЯИ,
като реакция на неуспешните му опити да защити дисертацията си там“; че Д. е
бил подкрепян и поддържан повече от 15 години дори при неблагоприятни за него
обстоятелства, свързани с „лоши негови научни показатели“; „Научната
добросъвестност на докторанта също остава да се желае значително повече“. В
„мнението“ си като заключение Ф. написал,
че счита, че представената от Д. докторска дисертация не удовлетворява
критериите за такава дисертация, поради което и не може да препоръча
легализирането й в РБългария - в българските научни организации - ИЯИЯЕ на БАН
и СУ „Св. Климент Охридски“.
Писменото „мнение“ на Ф. за дисертационния труд за
придобиване на образователна и научна степен „доктор“ от Д. било депозирано в
ИЯИЯЕ - БАН, с вписани в него данни на съставяне - 05.01.2016г., гр.Дубна,
изпратено по факс №******** и получено в ИЯИЯЕ при БАН в деловодството на
11.01.2016г. на хартиен носител. Мнението било заведено деловодно на същата
дата под вх.№33, изписан на ръка от съответния административен деловодител,
който имал достъп до деловодната система, след което екземпляр от „мнението“
бил на разположение на Комисията и същото било взето предвид от нея, послужило
й при формулиране на решение по тази процедура. Освен на деловодителя, завел и
придвижил административно „мнението“, на членовете на Комисията, наначена във
връзка с дисертацията на Д., за което същото било предназначено, мнението станало
известно и на директора на ИЯИЯЕ - БАН - Д.Т., на председателя на Научния съвет
на ИЯИЯЕ - БАН - Ч.С./и на членовене му/, до които Л.Г. представил два доклада
/от 11.01.2016г. и 22.04.2016г., в които се позовал и на „мнението“ на Ф. и го приложил
към първия доклад/, и на други административни лица, свързани с горепосочените,
и на други учени, в т.ч. и на Д.К..
Във връзка с
процедурата за признаване на научната степен на Д., В. Г., като член на
назначената за това Комисия изготвил две особени мнения – съответно от
20.11.2015г. и 15.01.2016г. до Председателя на Научния съвет на ИЯИЯЕ - БАН - Ч.С.и
до директора на ИЯИЯЕ - БАН - Д.Т., в които изразил позицията си относно
конкретната процедура, с предложение за вземане на решение за издаване на
удостоверение за признаване на научна и образователна степен „доктор“ на Д.,
като във второто си особено мнение той посочил и че е бил запознат от Л.Г. с
„мнението“ на Ф., но го намирал за
необективно.
Присъдената в Русия, в
университета „Дружба между народите“ научна степен „кандидат на науки“
/физико-математическите науки/, еквивалент в България на научно-образователна
степен „доктор“, вкл. въз основа на „мнението“ на подсъдимия Ф., не
била призната на Б.Д. като такава в ИЯИЯ при БАН.
Частният тъжител Д. приел
това обстоятелство като сериозно негативно засягане на репутацията му на учен,
на качествата на научната му работа, на уважението на колегите му към него, на
бъдещата му дейност, на самочувствието му, поради което и подал частна тъжба
срещу подсъдимия Ф. за извършено от
него престъпление „клевета“.
Така
изяснената фактическа обстановка, съдът прие за установена въз основа на
събраните гласни доказателства, приобщени посредством
обясненията на подсъдимия Ф. и показанията на св.В. Г., св.Д.К. и св.Л.Г..
В подкрепа на
изложената фактология, логично районният съд е кредитирал и посочените изброените
писмени доказателства: „Мнение“ на подсъдимия Ф. за дисертационния труд за придобиване на образователна и научна
степен „доктор“ на Д., депозирано в ИЯИЯЕ – БАН, становище от 20.12.2013г. на
дисертационния съвет на Руски университет „Дружба между народите“ по
дисертационния труд на Б.Д., мнение от 06.12.2013г. на официалния рецензент на
дисертацията на Д., Заповед от 21.07.2014г. за присъждане на научна степен
„кандидат на физико-математическите науки“ на Б.Д. и диплома за това, издадена
от Руския университет „Дружба между народите“; доклади от 11.01.2016г. и
22.04.2016г. от доц. д-р Л.Г. - председател на комисията, назначена във връзка
с процедурата за признаването в България - в ИЯИЯЕ при БАН на научно-образователна
степен „доктор“, адресирани до директора на ИЯИЯЕ - БАН - Д.Т. и до
председателя на Научния съвет на ИЯИЯЕ - БАН - Ч.С., две особени мнения - от
20.11.2015г. и 15.01.2016г. на проф.В.Г.- член на назначената комисия във
връзка с процедурата за признаването в в ИЯИЯЕ при БАН на Д. на
научно-образователна степен „доктор“ и др.
Първостепенният
съд правилно се е позовал в преобладаващите им части на показанията на св.В. Г.,
св.Д.К. и св.Л.Г. касателно лично възприетите от тях факти от обективната
действителност, относими към предмета на делото. В такава насока, вярна е оценката,
че показанията на свидетелите от тази група намират потвърждение в описаните
по-горе писмени доказателства като хронология на събитията и са правилно
отразени и от СРС във възприетата фактология. Спор между страните относно
процедурата за признаване на научната степен на Д. в страната ни, състава на
комисията и предприетите действия, вкл. и причините за изискването на мнението
от страна на Ф., по делото няма.
Следва обаче
да се отбележи, че в показанията на тази група свидетели, но също и в
обясненията на Ф., а и в изготвените
множество документи по повод дисертацията, проличават сериозно влошените
отношения в научния колектив, които вероятно не са породени само във връзка с признаване
научната степен на Д.. В преобладаващата част в показанията на който и да било
от разпитаните свидетели проличават личностни оценки, негаивни коментари и
т.н., които не биха могли да имат доказателствена стойност, но са отражение на
вътрешно напрежение между вероятно два противно стоящи лагера, част от които са
съответно Ф. и Д..
Въззивните съдии, след
внимателен анализ, се съгласяват с извода на СРС да даде вяра в съществената
част на изложеното посредством обясненията на подсъдимия Ф.. Обясненията на подсъдимия няма как да не бъдат приети частично
за достоверни, тъй като най-малкото се припокриват с показанията на св.Г., св.К.,
св.Г. от съдебното следствие и най-вече намират пълна корелация с приобщения
писмен доказателствен материал. Вярно е, че в тези обяснения прозира двояката
им правна природа на основно гласно доказателствено средство, но така също и на
такова, чрез което лицето упражнява в пълен обем правото си на защита. В тази
насока на мисли, достоверността им следва да бъде установена при спазване на
общите правила относно гласните доказателствени средства и при съблюдаване
на дефинитивните правила за оценка на
доказателствата. Не може да се отрече също така, както е приел и СРС, че в
преобладаващата им част в обясненията на Ф.
се набляга на собствените му научни постижения, което няма пряко отношение към
предмета на делото, но безспорно е било основание да бъде поискано мнението му
във връзка с дисертацията на тъжителя. Поради това, вярно СРС е счел, че не е
логично твърдението на Ф. мнението
да е било предназначено само за св.Г., а не във връзка с преценката, която е
трябвало да направи относно с признаването научната степен на Д., тъй като
именно с тази цел, мнението е поискано от Ф.
от св.Г.. Безспорно според този съд, Ф.
е бил с ясното съзнание относно предназначението на мнението и още повече, че
ще стане публично достояние /изпратено по факс/ като се има предвид целта и
характера му. Тези виждания напълно корелират и с кредитируемата част от
показанията на св.Г..
Констатация за
необремененото съдебното минало на подсъдимия Ф. към датата на деянието, съдът вярно е направил въз основа на
приложената и приета по делото като писмено доказателство справка за съдимост.
В обобщение,
подробните съображения на първия съд касателно събраната доказателствена
съвкупност напълно се споделят и от въззивния съдебен състав, който не намира
за нужно да ги преповтаря /р.№372 от 01.10.2012г. по н.д.№1158/2012г., н.к.,
ІІІ н.о. на ВКС/.
На основата на
така изяснената фактическа обстановка, СГС намира от правна страна,
че районният съд е направил неверни и незаконосъобразни изводи за деянието, вменено от тъжителя на подсъдимия П.Ф. за това, че като длъжностно лице - в
качеството си на учен от ЛТФ при ОИЯИ - д.ф.м.н. в гр.Дубна, в свое
писмено мнение от 05.01.2016г.,
депозирано в ИЯИЯЕ при БАН по факс на 11.01.2016 г., срещу Д. /също длъжностно
лице/, при и по повод на службата им, е разгласил публично за същия неверни
позорни обстоятелства, оспорващи качествата му на учен /и в частност качествата
на дисертационния му труд/ и оклеветяващи го касателно израза: „Не приемам и
многобройните му опити да подмени чисто научната дискусия с обсъждане на
личностни отношения, както и интригантството му към мнозина учени в ОИЯИ, като
реакция на неуспешните му опити да защити дисертацията си там“, от което са
настъпили тежки последици.
Настоящият съдебен състав е на становище, че от обективна страна няма годен такъв фактически състав, който да
изпълва състава на визираното престъплене, а и да има, той не води до
субективно реализиране на твърдяното да е извършил подсъдимия престъпление
клевета. Събраженията на въззивния съд в тази насока са следните:
Клеветата представлява
съзнателно разпространяване на информация за определено лице в позорни
обстоятелства или данни за извършено престъпление/я, за които деецът знае, че
са неистински (р.№20/1998г.
по к.д. №16/98г. на Конституционния съд /КС/ на РБ). Тези обстоятелства следва да
съдържат информация, факти /от миналото, настоящето/ с цел да бъде злепоставена
личността на оклеветения пред обществото посредством засягане неговата чест и
достойнство. Винаги следва да се касае за конкретни явления от действителнстта,
а не за някакви отрицателни оценки, съждения, епитети и др. /Н., И. Учебник по
наказателно право. Особена част, с.432-433/. Горните обстоятелства следва да
пресъздават личността в отрицателна насока пред обществото с оглед общоприетите
изисквания на морала и добрите нрави. От своя страна обществената укоримост на
престъплението произтича от неистинността на тези позорни за наклеветения
обстоятелства, респективно приписването на неизвършени престъпни деяния.
Както съдебната практика, така и доктрината приемат, че предмет на
престъплението „Клевета” могат да бъдат само твърдения с конкретно
съдържание, които носят информация за точно определено обстоятелство, време,
място и най-вече лице. Нещо повече, отнасящо се и до автора на клеветата, подобно и за пострадалия от нея,
законът изисква пълна и детайлна индивидуализация /р.87 от 24.02.1971г. по
н.д.№78/1970г., II н.о., р.№7 от 04.04.1996г. к.д. № 1 от 1996г. на КС на РБ/, а не да бъдат разпространени в абстрактна форма, без да се сочат
конкретно наклеветени лица.
Безспорно според този
състав на СГС подсъдимият Ф. е автор
на цитираните по-горе изречения, което е било категорично доказано въз основа
на правилно кредитираните от първия съд гласни и писмени доказателства. Това по принцип не се оспорва и от Ф., който само е насочил вниманието на
съда към това мнениетода не е достигнало до голям брой адресати, което както
беше посочено по-горе, беше опровергано.
В този смисъл
въззивният съд съзря освен автор, но и годен адресат на визираното твърдение,
тъй като в случая от показанията на всички разпитани свидетели и обясненията на
Ф. е установено, че обект на клеветата е не кой да е,
а именно частният тъжител.
Не се спори и че към инкриминираната от обвинението дата подсъдимият и тъжителят
са имали длъжностно качество.
На първо
място, преди навлизане в конкретика за процесния случай следва да се направи
известно уточнение, свързано с провъзгласените в Конституцията на Република
България и КЗПЧОС основни права и свободи на гражданите. Преди всичко,
изхождайки от посочения по-горе обект на защита, охраняван от наказателната
норма при престъпленията по Глава ІІ, Раздел VІІ, а именно правото на лична
чест и достойнство на отделния субект, пряко противостои свободата на словото,
правото на мнение, разпространявано чрез слово - писмено или устно, чрез звук,
изображение или по друг начин, провъзгласено в КЗПЧОС (чл.10) и конституционно
гарантирано (чл.39-41 от Конституцията на РБ).
Така
многократно националните съдилища са се произнасяли, че: ”В една
демократична и правова държава всеки има правото, без страх от каквито и да
било санкции, публично да изразява своето становище по всякакъв вид въпроси...
след като това се извършва при спазване на установени със законите правила, то
не може да бъде квалифицирано като престъпление и да ангажира наказателна
отговорност на извършителя му. В тази насока българските граждани се
ползват със закрилата не само на своята конституция, но и на ратифицираните
международни спогодби и конвенции, гарантиращи правата на човека…”(р.
№363 от 01.07.2002 г. по н.д. № 241/2002, II н. о. на ВКС). Многократно
последното е било и предмет на произнасяне и провъзгласяване и от страна на
международните съдилища. Така: Решение от 24.02.1997г. "ДЕ ХАЙС и
ГАЙСЕЛС срещу БЕЛГИЯ": -“...свободата на изразяване на мнения е приложима
не само по отношение на "информация" или "идеи", които се
възприемат благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също
така и за изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или
смущаващи от държавата или от част от обществото”; Решение от 07.12.1976г. по
Дело ХЕНДИСАЙД срещу Обединеното Кралство: “Свободата на словото е една от
основите на демократичното общество, едно от най-важните условия за неговото
развитие и за развитието на всеки човек. Според чл.10, т.2 от ЕКЗПЧОС, тя се
прилага не само към "информация" или "идеи", които се
възприемат благосклонно или на които се гледа като на безвредни или с
безразличие, но също и към такива, които засягат, шокират или смущават държавата
или която и да е част от населението. Такива са изискванията на плурализма,
толерантността и широкомислието, без които няма "демократично общество".
От друга
страна самият законодател е поставил известни „граници” за упражняване на
правото да се разпространява информация с оглед общите правила, свързани с
реализирането на личните права и свободи на останалите граждани. Така накратко
може да се обобщи, че правото на свободно изразяване на мнение, респективно
правото да се разпространява информация, граничи с правото на лична чест и
достойнство на другия, по отношение на когото се изказва мнението/фактите.
Изхождайки от тази принципна позиция следва да се анализира дали при депозиране
на определено мнение, респективно на определени факти, свързани с личността на
дадено лице сме в хипотеза на правото на свободно изразяване и разпространение
на информация или при упражняването на това право, изказващият се е прекрачил
горепосочената граница и е нарушил правата на насрещния, засягайки честта и
достойнството му.
В настоящата
хипотеза обвинителната теза е изградена на база на писменото „мнение“ на
подсъдимия Ф. за дисертационния труд за придобиване на образователна и научна степен
„доктор“ от Б.Г.Д., депозирано в ИЯИЯЕ - БАН, с вписани в него данни на
съставяне - 05.01.2016 г., гр.Дубна, изпратено по факс №74962165084 и получено
в ИЯИЯЕ при БАН, в деловодството, на 11.01.2016 г., и заведено деловодно на
същата дата на хартиен носител под вх. №33, изписан на ръка от съответния
административен деловодител, който имал достъп до деловодната система, се
съдържат и инкриминиранат в частната тъжба фраза „интригантството му към
мнозина учени в ОИЯИ“ като реакция на неуспешните му опити да защити
дисертацията си там“, и че Д. е бил подкрепян и поддържан повече от 15 години
дори при неблагоприятни за него обстоятелства, свързани с „лоши негови научни
показатели“, както и „Научната добросъвестност на докторанта също остава да се
желае значително повече“, а не посоченият в тъжбата като инкриминиран израз
„научно недобросъвестен“.
Относно
израза „интригантството му към мнозина учени в ОИЯИ, като реакция на
неуспешните му опити да защити дисертацията си там“ следва да бъде посочено, че
липсва съставомерност на твърдението за преписване на оценка на качествата и за
личността на Д.. В случая трябва да бъде направена разлика между „интригант“ и
„интриганство“. Видно от представените писмени доказателства по делото се
установява по категоричен начин, че директно отправяне на думата интригант не
съществува, в каквато насока е разсъждавал районният съд. Действително в
писменото мнение изложено от подсъдимия Ф.
е налице употреба на думата „интриганство“, но видно от съдържанието на целия
инкриминиран израз, който не би могъл да се разглежда поотделно, конкретно
проверими факти не се съдържат, а единствено оценка. Категорично по делото се
установява, че подсъдимият с инкриминирания израз е дал оценка на работата на
частния тъжител. Това е проява на лично мнение, което не е твърдение за наличие
на факти, тъй като такива не са посочени, за да могат да бъдат проверени. От
показанията на тъжителя Д. и обясненията на подсъдимия Ф. се установява, че двамата са имали дълго познанство, и въпреки
многобройните критики на Ф. към
работата на Д., последният, вместо да ги отстрани е започнал да пише жалби срещу
ръководителите в гр.Дубна. В този смисъл е и употребена думата „интриганство“ в
изразеното от него мнение до св.Г..
Интриганството
предпоставя действие/действия, определяни като интригански и без да бъдат
посочени такива действия, не може да бъде проверено и определено дали тези
действия покриват признаците на
понятието интриганство или не. При всички положения обаче с употребата
на думата „интриганство“ дори извън нейния контекст, същата не може да бъде по
никакъв начин възприета като клеветническа.
Още повече,
следва да бъде отбелязано, че инкриминираната дума „интриганство“ се намира в
раздел „лични впечатления от работата на докторанта“ от мнението на подсъдимия Ф., което означава, че тя не е написана
във връзка с конкретните съдържателни части на дисертационния труд, а иде
именно да обективира личната оценка и мнение на подсъдимия за тъжителя. Тук
е мястото да се отбележи, че самият районен съдия в мотивите си е стигнал до
извода, че мнението на Ф. съдържа
оценки като учен за научната дейност и за дисертационния труд на Д., което е
достатъчно основание да се приеме, че не може да бъде предмет на клевета, но
въпреки това е осъдил подсъдимия.
Друг е въпроса, че дори
и инкриминираната от тъжителя дума да беше „интригант“, според този съдебен
състав, същата би могла да бъде обект на престъплението „обида“, а не
„клевета“, тъй като безспорно унизителния й характер, би засегнала честта или достойнството на засегнатия субект.
Настоящият
съдебен състав е категоричен в становището си, че деянието е несъставомерно от
субективна страна, изводимо от следното:
Клеветата е
умишлено престъпление, реализизуемо при пряк или евентуален умисъл, т.е деецът
трябва да съзнава, че разгласява позорни обстоятелства, които са неистински,
или престъпление, което не е извършено, предвид господстващото становище, че
неистинността е елемент от състава на клеветата и с оглед на това, умисълът
следва да обхваща и този признак. Авторът на клеветата следва обективно да цели
опозоряване и злепоставяне на обекта на клеветата.Вината на дееца при
престъплението „клевета“ трябва да се определи въз основа на съзнанието, което
е имал за обективните елементи на деянието, когато е разгласил приписаното
престъпление, за което съзнава, знаел е, че не е извършено.
Според
въззивния съд изразът, инкриминиран от тъжителя, е типичен израз на мнение,
поради което не е основание за възникване на наказателна отговорност за
престъпление „Клевета“ по смисъла на чл.147 от НК. Съжденията, предположенията,
асоциациите и други форми на мисловно-логическа дейност не се поддава винаги на
преценка досежно правилността й, поради което и не може да бъде годен обект на
клевета. Съобразно действащата съдебна практика никое лице не може да бъде
осъдено за вложен от другиго „смисъл” на неговото твърдение. В тази насока е и
основното в р. № 80 от 09.03.1998 г. по н. д. № 766/1997 г., II н.о., в което
се посочва, че „клеветата е разгласяване на факти и обстоятелства, които са
неистински и позорни….. Деецът не може да носи наказателна отговорност за чужди
изводи, разсъждения и предположения….Съставът на клеветата е свързан с
разгласяване на факти и обстоятелства, които са неистини и са позорни. Те
трябва да бъдат обективно твърдяни, съобщени, а не да се подразбират,
изхождайки се индивидуално от собствено въображение. Престъплението е деяние,
съществуващо в обективната действителност, а не само в нечие съзнание. …”Позорността”
на тези обстоятелства са продукт на субективен прочит, на оценъчни съждения, на
изводи и определен начин на мислене, за което не може да се носи наказателна
отговорност, тъй като не са на подсъдимите и не са част от обективната
действителност. Те са резултат на интелектуална дейност, която е субективна…”.
Изказванията, становищата, констатациите, вижданията и разсъжденията са лични
субективни оценки на определени обстоятелства, факти, резулат на
мисловно-логическа оценъчна дейност, поради което и имат значение на
индивидуално мнение, което път от своя страна не съставлява информация, винаги
има субективен характер. Ето защо не подлежи на проверка за достоверност и
респективно не би могло да бъде обект на клевета. В такава насока според
градския съд са и разсъжденията касателно инкриминираните изрази.
Съставът на
престъплението по чл.147, ал.1 от НК по
необходимост изискват наличието на умисъл у Ф., съзнание за неистиност на инкриминирания израз /р.1031-58-I
н.о., р.580-81- I н.о/. Дори
и да приемем, че процесния обследван израз би имал клеветнически характер,
съдът категорично не намира наличие на умисъл /само под каквато форма на вината
е възможно това престъпление/, знание или поне допускане у подсъдимия досежно
несъществуването на обстоятелствата, въпреки което ги е съобщил писмено.
Увереността
на дееца, че разгласените обстоятелства, или приписаното престъпление, както се
твърди в случая, са истински и отговарят на действителността, основаваща се на
обективни факти, изключва субективния елемент на престъплението „клевета”. В
този смисъл и категорично се изключва субективната страна на твърдените
престъпления от частен характер. Следва
да се посочи, че законът не изиква абсолютна несъмненост в истинността на
публикуваните обстоятелства, каквато предвижда за съдебните органи чл.303, ал.2
от НПК например. В този смисъл увереността на подсъдимия се е подкрепял от
собствени източници, от лични впечатления, от дългогодишното му познаство с Д.
и т.н.
Напълно
споделяеми са изводите на районния съд касателно останалите изрази, за
които подсъдимият Ф. е оправдан. И
според този съдебен състав подсъдимият не е имал съзнание да клевети Д. с твърденията си, че „научно недобросъвестен“ и че
има „лоши научни показатели“. Не само
не се касае за проверими обстоятелства от действителността, но и за такива,
които не са позорящи за честа и достойнството на Д., макар и да не се приемат
от последния, а са преценки на Ф.
като учен, направени въз основа на собствените му научни критерии, негови
собствени оценки за работата на тъжителя като учен и автор на дисертационния
труд и за качествата на дискертацията му, изведени от Ф. при съвместната им работа с Д., при запознаване с научната му
дейност, в т.ч. и с дисертацията му.
Неоснователни
са доводите във въззивната жалба на частния тъжител за незаконосъобразност на
присъдата в частта, с която е
„отклонен“ гражданския иск. Всъщност следва да се отбележи, че
гражданският иск е „отклонен“, т.е не е приет за съвместно разглеждане /по
терминологията на НПК и ГПК/ с определение на съда, което е необжалваемо.
Процесуално право е на съда да не приеме за съвместно разглеждане гр.иск, ако
счете че са налице основанията по чл.88 от НПК, тъй като с приоритет в
наказателния процес е реализирането на наказателната отговорност, а не на
гражданската. В тази насока, частният тъжител е разполагал с процесуалните
възможности да заведе гр. иск пред гражданския съд, поради което и няма как да
се иска от този съд, още повече като въззивен за пръв път да се произнесе по
гр. иск, и да го уважи в съответен „справделив“ размер, при все че изобщо не е
приет за разглеждане в наказателното производство.
Предвид
изложеното и на осн. чл.334, т.2, вр. чл.336, ал.1, т.3 от НПК, СГС, НО, VII-ми въззивен
състав отмени обжалваната присъда
от 19.04.2018г. по Н.Ч.Х.Д.№10511/2016г., СРС, НО, 20-ти с-в в наказателно-осъдителната и вместо нея постанови нова, с която призна подсъдимият П.Ф. за невиновен и на чл.304 от НПК
го оправдава по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.148, ал.2, вр. ал.1, т.1, т.3 и т.4, вр. чл.147,
ал.1 от НК.
Предвид
изводите на СРС за несъставомерност на останалите изрази, инкриминирани от
частното обвинение, които са напълно споделяеми и от този въззивен съдебен
състав, първоинстанционната присъда беше потвърдена на осн.
чл.334, т.6, вр. чл.338 от НПК в наказателно-оправдателната й част.
Поради оправдаването
на подсъдимия Ф., направените по
делото разноски следва да останат за сметка на частния тъжител, така както ги е
сторил, а тъй като няма направени допълнителни такива в хода на съдебното
дирене, вкл. данни за заплащане на адвокатски хонорар от страна на подсъдимия,
липсва произнасяне в такава насока от СГС.
Мотивиран от
гореизложените съображения, СЪДЪТ
постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
.....................................
ЧЛЕНОВЕ:
1....................................
2....................................