Р
Е Ш Е Н И Е
№........../.. .2019.г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в открито съдебно заседание проведено на пети ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮЛИЯ БАЖЛЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА МАКАРИЕВА
СВЕТЛАНА ЦАНКОВА
при
секретар Цветелина Цветанова,
като
разгледа докладваното от съдията
МАКАРИЕВА
въззивно гражданско
дело.№ 1571 по описа за 2019 г. ,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба,депозирана от К.С.Р. срещу
Решение № 2682/17.06.2019г., постановено по гр.д. №
4444/2019г. на ВРС, с което са отхвърлени предявените
от К.С.Р. срещу Министерство на правосъдието искове с правно основание чл.71,
ал.1, т.1, 2 и 3 от Закона за защита от дискриминация, както следва: за
установяване на дискриминационно третиране на признак „убеждения“ и „лично и
обществено положение“, осъществено от служителите на ответника спрямо ищеца
чрез бездействието им да осигурят на мястото за престой на открито в
Затвора-Варна навес, тоалетна и мивка с течаща вода, за осъждане на ответника да преустанови
нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения и за
заплащане на сумата от 4999 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди в резултат на дискриминационното третиране, претърпени в
периода от 01.08.2007г. до 01.06.2009г. Отхвърлени са предявените от К.С.Р.
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, 2 и 3 от Закона за
защита от дискриминация, както следва: за установяване на дискриминационно
третиране на признак „убеждения“ и „лично и обществено положение“, осъществено
от служителите на ответника спрямо ищеца чрез бездействието им да осигурят на
мястото за престой на открито в Затвора-Варна навес, тоалетна и мивка с течаща
вода, за осъждане на ответника да
преустанови нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни
нарушения и за заплащане на сумата от 15000 лева, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди в резултат на дискриминационното третиране,
претърпени в периода от 01.06.2009г. до м.01.2016г. Въззивникът е осъден да
заплати на Министерство на правосъдието сумата от 100 лева, представляваща
направени по делото разноски, както и да
заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на
правосъдието сумата от 100 лева, представляваща направени по делото
разноски.
Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на решението като постановено в нарушение
на материалния и процесуалния закон и в противоречие със събраните по делото
доказателства. Претендира се отмяна на решението и да се уважат предявените
искове.
Въззиваемите страни не са
депозирали писмени отговори по жалбата.
В докладваните в съдебно заседание
становища се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.
Съдът, след преценка на събраните доказателства,
касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона,
предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, съдържа
необходимите реквизити, не страда от пороци, поради което съдът я намира за
допустима.
В изпълнение на задълженията, вменени му с
разпоредбата на чл.269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд счита, че решението на ВРС
е валидно и допустимо. То съдържа реквизитите по чл.236 от ГПК и е постановено
от родово компетентен съд.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и
доводите на страните, изцяло възприема установената от ВРС фактическа
обстановка, както и правните изводи на съда изложени в мотивите на обжалваното
решение,които изцяло възприема и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК .
За пълнота на изложението и в отговор на
депозираната въззивна жалба следва да се посочи, че :
Съгласно чл. 4, ал. 1
от ЗЗДискр. забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на
пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство,
произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност,
лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация,
семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци,
установени в закон или в международен договор, по който Република България е
страна. Според ал. 2 на същия член, пряка дискриминация е всяко
по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1,
отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при
сравними сходни обстоятелства, а съгласно ал. 3 непряка дискриминация е
поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица,
които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко
благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение,
произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако
разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на
законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
Съгласно чл.
6, ал. 1 от Конституцията на Република България, в сила от 13.07.1991 г.,
всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права, а съгласно ал. 2
всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на
правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност,
пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност,
лично и обществено положение или имуществено състояние. В чл. 14 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи от
04.11.1950 г., наименован "Забрана за дискриминация" е провъзгласено,
че "Упражняването на правата и свободите, изложени в тази конвенция,
следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса,
цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален
произход, принадлежност към национално малцинство, рождение и друг някакъв
признак. Цитираните правни норми по отделно и в своята съвкупност регламентира
и дават една изключително сериозна, засилена и ефективна защита срещу всякаква
форма на пряка и непряка дискриминация, както и предвиждат адекватен и бърз
механизъм за защита срещу каквато и да било форма на защита с възможност за
незабавно прекратяване на дискриминацията, забрана за в бъдеще такава да бъде
осъществявана, както и санкциониране на извършителя на дискриминацията освен
чрез заплащане на обезщетение за причинени вреди така и публично разгласяване
на факта на осъществената дискриминация чрез публикации или по друг начин,
както възможност и други засегнати от него лица да участват в производството (чл. 72, ал. 1
и ал. 2 от
ЗЗДискр.).
Факт установен по делото е, че в
затвора в гр.Варна няма на мястото за престой на открито осигурена чешма с
мивка и течаща вода, тоалетна и навес , за разликата от налични такова и
обособени в затвора в гр.София.
Съгласно справка от 24.02.2016г., изготвена от Началника на Затвора-Варна
мястото за престой на открито /т.нар. „каре“/ се намира в чертите на корпуса на
Затвора. Представлява асфалтирана открита площадка, около 350 кв.м., на която
са разположени различни спортни съоръжения. Престоят на всяка група е един час
дневно, като лишените от свобода се водят по отделно, придружени от ИЦДВР и
полицай от Служба НОД. При влизането в зоната за престой на открито се свалят
белезниците на лишените от свобода, при което същите могат свободно да се
разхождат и да спортуват на чист въздух. Предвид краткия период и поради режимни/охранителни/
съображения няма изградена тоалетна, навес или тента. При възникнала
необходимост на лишените от свобода да ползват тоалетна или течаща вода
надзирателите, провеждащи престоя на открито, осигуряват извеждането им до
най-близкия санитарен възел. На карето е изградена затворническа лавка, от
която по време на престоя си навън, лишените от свобода могат да си пазарят
напитки, хранителни и други продукти по свое желание.
В чл.71, ал.2 от ППЗИНСЗС е предвидено, че престоят на открито се провежда
под надзора на служители от надзорно-охранителния състав на специално
определени места в затвора, поправителния дом или затворническото общежитие,
като по възможност същите предлагат защита при лошо време. В ал. 7 на същата
разпоредба (действаща редакция) се предвижда, че при неблагоприятни атмосферни
условия престоят на открито може да бъде прекратен или отменен и да се
компенсира през следващите дни. В редакцията действаща преди изменението от
2017г. същата разпоредба предвижда, че при неблагоприятно време се осигуряват
алтернативни условия за упражнения на затворниците. Следователно, че ако
атмосферните условия не позволяват престоя, ППЗИНСЗ предвижда алтернатива, а не
продължаване на престоя. В този смисъл не може да се приеме, че е налице задължение
за администрацията в затворите да осигури тента/навес за защита от лоши
атмосферни условия. Същата се осигурява само и единствено по възможност.
Действително се установи от доказателствата по делото, че в Софийския затвор
има изградени навеси, включително и тоалетна, но съдът намира, че
неизграждането на такива във Варненския затвор не съставлява тенденциозно и
умишлено поведение спрямо лишените от свобода, още по-малко конкретно спрямо
ищеца.
Поставя
се въпроса липсата на такива съоръжения в един затвор и наличие на такива в
друг затвор при положение, че в него се извършват точно определени дейности
дали представлява дискриминационна проява от категорията на тези визирани в
чл.4, от ЗЗДискр. или няма такъв характер и естество, доколкото липсата на
такива дали създават неудобства по-големи от нормално допустимите и че в случая
дали следва да се сравняват наличието и липсата на такива в различни затвори
или с оглед конкретните нужди и възможности в този затвор, в който лицето което
твърди че е дискриминирано, изтърпява наказание К.С.Р. или съпоставката следва
да се извършва единствено на база на затвора, в който лицето изтърпява
наказанието в сравнение с останалите лишени от свобода в същото място за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. В тази връзка е постановено
решение на Върховния касационен съд на Р България, ІV г. о, ГК, № 244 от
14.08.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., докладчик съдията Б. С., с което
касационната инстанция се е произнесла по въпроса- "Дали по-неблагоприятното
третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо
заведение изтърпяват наказанието си представлява дискриминация по признак
"лично или обществено положение" по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. В
това решение, след като е посочено как е формулирана от закона пряката
дискриминация, е коментирана разпоредбата на § 1, т. 7 от Допълнителните
разпоредби на закона, според която неблагоприятното третиране представлява
всеки акт, действие или бездействие, което пряко или косвено засяга права и
законни интереси, а според §1, т.8 от същия закон, изразът "на основата на
признаците по чл. 4, ал. 1" означава на основата на действителното,
настояще или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези
признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се
предлога, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията.
Посочено е какво включва законодателят в разпоредбата за непряката
дискриминация /чл.4, ал.3 във връзка с ал.1 от ЗЗДискр. /, като се акцентира и
на разпоредбата на чл.6 от ЗЗДискр. според която забраната за дискриминация
действа спрямо всички при упражняването и защитата да предвидените Конституцията
и законите на Република България права и свободи. Тълкуването което прави
касационната инстанция е, че в случая се налага безспорния извод, че
по-неблагоприятно третиране или поставяне в по-неблагоприятно положение е
обусловено от нарушаване на признаците по чл.4, ал.1 ЗЗД искр. на установени
правила, предвиждащи права и свободи. От тук е направен генералния правен
извод, че по-неблагоприятното третиране на лишените от свобода в зависимост от
това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред
предвидените в чл.4, ал.1 ЗЗДискр. или в друг закон признаци, то не
представлява дискриминация по признак лично/при установяване във всеки
конкретен случай на обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде
прилаган еднакво/ или обществено положение.
В случая, всички лишени от свобода в затвора в гр.Варна са поставени при
един и същи условия- имат осигурен на двора едночасов дневен престой на всяка
група , като лишените от свобода се водят по отделно, придружени от ИЦДВР и
полицай от Служба НОД. При влизането в зоната за престой на открито се свалят
белезниците на лишените от свобода, при което същите могат свободно да се
разхождат и да спортуват на чист въздух. Този престой се осигурява по един и същи
начин и при едни и същи условия за всеки лишен от свобода и не означава, че
това е дискриминационна проява, доколкото този начин на престой е за всички лишени от свобода, независимо при
какъв режим изтърпяват наложените им наказания.
От друга страна, както се посочи
по-неблагоприятното третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое
затворническо заведение изтърпяват наказание не е сред някой от предвидените в чл.4,
ал.1 ЗЗДискр. или друг нормативен акт
признаци, а имено дискриминация, на основана на пол, раса, народност, етническа
принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование,
убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение,
увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено
състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен
договор, по който Република България е страна. В този смисъл, изводът на
първоинстанционния съд, че по-неблагоприятно третиране на лишени от свобода в
зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не
представлява дискриминация по признак лично положение съответства на закона
поради което обжалваното решение ще следва да се потвърди изцяло. Въззивната
инстанция изцяло възприема мотивите на Вареннския районен съд изложени към
обжалваното решение и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
В този смисъл е и останалата практиката на ВКС на Р България –решение №
3 от 22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., ІV г. о., докладчик съдията
С. С.; решение № 85 от 13.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4328/2015 г., ІV г. о.,
докладчик съдията Д. Д.; Решение № 153 от 14.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №
6/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията С. Д.; определение № 515 от
06.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1037/2018 г., ІV г. о.; решение № 948 от
18.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3097/2008 г., І г. о., докладчик съдията Р.;
определение № 459 от 13.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1601/2016 г., ІІІ г. о. и
други.
Предвид изложеното следва да бъде
потвърдено изцяло обжалваното решение . Не са налице пороци на същото изложени
във въззивната жалба на лишения от свобода К.Р. подадена чрез процесуалния му
представител адв. М.К..
Водим от горното съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2682/17.06.2019г., постановено по гр.д. №
4444/2019г. на ВРС .
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от съобщението на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:……… …… ЧЛЕНОВЕ :