СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ "Е" въззивен състав, в публичното заседание
на осми юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при секретаря:
Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от
съдия Сантиров в.гр.дело № 968 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.
С решение № 264991/10.11.2017 г., постановено по
гр. д. № 58731/2016 г. по описа на
СРС, І ГО, 33 състав е обявен
на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за недействителен спрямо на К.Н.Б. договор
за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение на идеални части на
недвижим имот № 158 , том I, рег. № 3960, дело № 143/2012 г. на нотариусД. Н., рег. № 609 на НК, с
който М.Г.К. – П. и Л.П.П. дарили на К.К.М. и К.К.М., малолетни, действащи чрез
законния си представител – П.Л.П.- М., своите 5/100 ид.ч. от втори етаж на
двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „********, заедно с прилежащите 50.32 %
ид.ч. от общите части на сградата, вкл. подпокривното пространство и заедно с
50.32% ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, находящо се в гр.
София, ул. „********, съставляващо УПИ № IX – 9, кв. 323, по плана на гр. София, местност „Еврейски
гробища“. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата от 632, 20 лв. -
разноски по делото.
Срещу така постановеното
съдебно решение е подадена въззивна жалба от ответниците Л.П.П., М.Г.К. – П., К.К.М.
и К.К.М., действащи чрез своята майка и законен представител П.Л.П. – М.,
подадена от адв. И.А.И., в която са релевирани оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Поддържат, че към датата на сключване
на предварителния договор за продажба на недвижими имоти - октомври 2006г. и
към датата на сключване на договора за поръчка - 01.10.2007 г. първите двама
ответници не били собственици на процесния недвижим имот, поради което ищцата и
нейният праводател не са вземали предвид и оценявали това имущество.
Обосновават в този смисъл, че не е налице умишлено увреждане на интересите на
ищцата. Наред с това изтъкват, че предадената от възложителя по договора за
поръчка сума била обезпечена с договорна ипотека върху недвижим имот, цената на
който е достатъчна да обезпечи евентуалното вземане. Неправилно първоинстанционният съд не обсъдил
възраженията им, че вземането на ищцата не било ликвидно и изискуемо.
Поддържат, че имотът бил прехвърлен преди възникване на вземането и не е налице
знание и намерение на ответниците за увреждане на ищцата. Не било обсъдено и възражението
им за наличие на „прикрита сделка“. Атакуваният договор има възмезден характер, тъй като е сключен в
изпълнение на договор за заем между първите двама ответници и дядото на вторите
двама по бащина линия. В тази връзка сочат, че
на 04.02.2004 г. Славчо Стоянов М. е предоставил в заем на първите двама
ответници сумата от 9 600,00 лв., като впоследствие страните уговорили, че
за изпълнение на задълженията на заемополучателите по договора същите следва да
прехвърлят на вторите двама ответници процесния недвижимия имот. Предвид
изложеното атакуваното дарение прикрива продажба. След като сделката е
възмездна, то кредиторът следва да докаже в процеса, че лицето, с което
длъжникът е договарял е знаело за увреждането. Обосновава се довод за съществуващо
противоречие между вътрешното законодателство и европейското, според което не
се пристъпва към изпълнение преди ответникът да е изчерпил всички свои права на
защита, а в случая съдебното
производството относно съществуване на вземането било висящо към датата на
завеждане на иска по чл. 135 ЗЗД. Жалбоподателите оспорват легитимацията на
ищцата като кредитор, излагайки съображения за недействителност на цесията, с
която е придобила вземането. Молят за отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на предявения иск. Претендират и разноски.
В подадена лично от М.Г.К. – П. допълнителна
въззивна жалба допълнително се релевира възражение за родова подсъдност на
спора предвид цената на иска, формирана на база търсената сума. Жалбоподателката
счита решението за необосновано, поради това, че не било доказано виновно
поведение на ответниците. Поддържа, че искът е преждевременно предявен, тъй
като вземането е станало ликвидно и изискуемо едва с влизане в сила на
решението, с което се признава съществуването на вземането й. Сочи, че изискването
за вписване на искова молба за разкриване на симулация преди предявяване на
иска по чл. 135 ЗЗД важало само в случай, че ищцата като добросъвестен кредитор
впишела преди сделката възбрана върху имота. Отделно от това разпоредбата на
чл. 17, ал.3 ЗЗД била приложима само спрямо
кредиторите на приобретателя по привидното съглашение. Излага множество възражения срещу съществуване на
вземането на ищцата, а също и относно наличието на увреждане, тъй като към
датата на извършване на дарението ответниците не били уведомени за цесията и
съответно не знаели, че ищцата е техен кредитор. След като договорът за цесия
бил съобщен само на ответника Л.П.П., то ищцата следва да насочи иска си само
срещу ½ от прехвърлените идеални части. Счита за неправилно позоваването
от страна на първоинстанционния съд на решенията, с които се признава вземането
на ищцата, тъй като същите били нищожни, доколкото нищожна била цесията, на
която ищцата се позовава. Твърди се, че на 25.11.2016 г. е извършена публична
продан и вземането на ищцата е погасено,
поради което липсва правен интерес от предявяване на иска. Моли съда да
обезсили решението, а при условията на евентуалност предявения иск по чл. 135 ЗЗД да бъде отхвърлен.
В подадена лично от въззивника ответник Л.П.П.
допълнителна въззивна жалба са изложени пространни твърдения за наличие на
имотна измама, обусловила неизпълнението на договора за поръчка, която изключва
отговорността на въззивника.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от К.Н.Б., чрез адв. И.М.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, с който се оспорват въззивните
жалби по подробно изложение съображения и се обосновава наличието на
изискуемите предпоставки по чл. 135, ал.1 ЗЗД за уважаване на предявения иск.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, заплатена
е дължимата ДТ, поради което е процесуално допустима. Подадените лично от
ответниците Л.П. и М.К. - П. въззивни жалби, с които се допълва подадената от
адв. И. въззивна жалба също са в срока по чл. 259, ал.1 ГПК и са процесуално
допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Неоснователно е оплакването релевирано във въззивната жалба на М.Г.К.-П., че
спорът е подсъден на окръжен съд като първа инстанция. Съгласно
разпоредбата на чл. 103 ГПК на районния съд са подсъдни всички граждански дела,
с изключение на тези, които са подсъдни на окръжен съд като първа инстанция.
Според чл. 104, т. 4 ГПК на окръжен съд
са подсъдни като първа инстанция искове по граждански и търговски дела с цена
на иска над 25 000 лв. Цената на иска е паричната оценка на предмета на
делото и в разглежданата хипотеза за определяне на нейния размер приложение намира
правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, че по искове за съществуване, за
унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор е
стойността на договора, а когато договорът има за предмет вещни права върху
имот - размерите по т. 2, съгласно която по искове за собственост и други вещни
права върху имот размерът на цената на иска се определя върху данъчната оценка,
а ако няма такава - пазарната цена на вещното право. В случая е предявен
отменителен /павлов/ иск за обявяване на относителна недействителност на
договор за дарение, с който ответниците са прехвърлили 5/100 идеални части от
недвижим имот – етаж от двуетажна жилищна сграда и съответните идеални части от
общите части на сградата и дворното място, чиято данъчна оценка е за 5/100 ид.
ч. от жилището в размер на 1784,18 лв., а за 50,32 % от дворното място
10 402, 35 лв., поради което родово компетентен да се произнесе като първа
инстанция по предявения иск е именно районният съд. Правният интерес от предявяване на иска се обуславя от твърдението на
ищцата за съществуващо неудовлетворено вземане спрямо първите двама ответници,
които се разпоредили безвъзмездно със свой недвижим имот в полза на последните
двама ответници и така намалили имуществото си. Твърдението на ответника М.К. – П., че вземането на ищеца е погасено чрез принудително
изпълнение не е доказано в процеса, поради което предявеният иск е допустим,
тъй като са налице положителните процесуални предпоставки за надлежно
упражняване правото на иск и липсват отрицателни такива.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци.
Първоинстанционният съд
е сезиран с иск за обявяване за недействителен спрямо ищцата на договор за
дарение, обективиран в нотариален акт за дарение на идеални части на недвижим
имот № 158 , том I, рег. № 3960, дело № 143/2012 г. на нотариусД. Н., рег. № 609 по НК, с
който ответниците М.Г.К. – П. и Л.П.П. дарили на К.К.М. и К.К.М., малолетни,
действащи чрез законния си представител – П.Л.П. - М., своите 5/100 ид.ч. от втори етаж на
двуетажна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „ ********, заедно с прилежащите 50.32 %
ид.ч. от общите части на сградата, вкл. подпокривното пространство и заедно с
50.32% ид.ч. от дворното място, в което е построена сградата, находящо се в гр.
София, ул. „********, съставляващо УПИ № IX - 9, кв. 323, по плана на гр. София, местност
„Еврейски гробища“.
Преобразуващото право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД на
кредитора да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на
длъжника възниква по силата на закона при наличието на следния фактически
състав: 1. действително вземане на кредитора, възникнало преди извършването на
действието, чието обявяване за недействително се иска; 2. извършване на
действие, което уврежда кредитора и знание на длъжника за увреждането в
хипотезата на безвъзмездни действия.
Лице, което има качеството на кредитор по смисъла
на чл. 135 ЗЗД, може да е всеки титуляр
на парично или непарично вземане, което не е погасено, без да е необходимо
вземането да е ликвидно или изискуемо, да е установено с влязло в сила решение.
Съдът по иска по чл. 135 ЗЗД не
проверява съществуването на вземането, а изхожда от положението, че съществува,
когато то произтича от твърдените в обстоятелствената част на исковата молба
факти (с изключение на хипотезата, когато вземането е отречено
с влязло в сила решение). Страната, поискала отмяната по чл.
135 ЗЗД, установява качеството си на кредитор без да провежда пълно и главно
доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. Когато кредиторът
предяви само павлов иск, без да го съедини с иск за вземането си,
правоотношението, от което произтича вземането не става предмет на делото ( в този смисъл е
и преобладаващата практика на ВКС споделяна и от настоящия състав, обективирана
в Решение № 35 от
12.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о., Решение № 224 от
30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2310/2014 г., III г. о.) . Предвид
изложеното неотносими са възраженията на жалбоподателите, че към момента на предявяване
на иска вземането не е било ликвидно и изискуемо.
В исковата молба ищцата твърди, че е носител на
вземане, възникнало на 02.10.2007 г., станало изискуемо на 04.10.2011 г. и
придобито от нея на 26.07.2012 г. – преди извършване на атакуваната сделка,
вписана в СВ при РС- София на 18.11.2012 г. Поддържа, че през месец октомври
2006 г. между нейния праводател Б.Н.Б.и „А.И.“ ООД бил сключен предварителен
договор за покупко - продажба на описан недвижим имот за сумата от 135 000
евро. Твърди, че на 01.10.2007 г. между Б.Н.Б.е М.К.Г. - П. и Л.П.П. бил
сключен договор за поръчка, по силата на
който ответниците се задължили да представляват доверителя Белазелков заедно и
поотделно в отношенията му по предварителния договор, сключен с „А.И.“ ООД като
осъществяват всички негови права и задължения в качеството му на купувач по
предварителния договор, включително и като извършват необходимите плащания.
Доверителят се задължил да преведе по сметка
на който и да е от двамата сумата от 100 000 евро, необходима за
изпълнението на поръчката, което задължение изпълнил на 02.10.2007 г. като
превел по сметка на ответника М.Г. – П. посочената сума. Ищцата обосновава
процесуалната си легитимация с твърдението, че по силата на договор за цесия от
26.07.2012 г. Б.Н.Б.й прехвърлил всички свои вземания от първите двама
ответници, произтичащи от договора за поръчка от 01.10.2017 г. Сочи, че поради
неизпълнение на задълженията по сключения договор за поръчка от страна на двамата
ответници е предявила иск за връщане на предадената за съхранение сума от
100 000 евро, за заплащане на мораторна лихва върху тази сума и иск за
обезщетяване на имуществените вреди от неизпълнението.
От представените по делото писмени доказателства се
установява, че с влязло в сила на 17.02.2017 г. решение № 611/31.03.2016 г.,
постановено по гр. д. № 1626/2015 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 938/10.05.2016 г. на Софийския апелативен съд, 1 – ви състав, е
потвърдено решение от 15.04.2014 г., постановено по гр. д. № 12710/2012 г. на
Софийския градски съд, I - 8 състав, в частта с която Л.П.П.
и М.К.Г. – П. са осъдени да заплатят на К.Н.Б. сумата от 100 000 евро,
получена от тях за изпълнение на договор за поръчка от 01.10.2007 г., заедно
със законната лихва върху сумата, считано от 25.09.2012 г. до окончателното й
изплащане и сумата от 10 000 евро, представляваща мораторна лихва върху присъдената
сума за периода от 04.10.2011 г. до 24.09.2012 г. С решение № 97 от 21.08.2017
г., постановено по т. д. № 60282/2016 г. на ВКС след частична отмяна на решение
№ 611/31.03.2016 г., постановено по гр. д. № 1626/2015 г., поправено по реда на
чл. 247 ГПК с решение № 938/10.05.2016 г. на Софийския апелативен съд, 1 – ви
състав като краен резултат са уважени
исковете на К.Н.Б. срещу Л.П.П. и М.К.Г. – П. с правна квалификация чл. 99, вр.
с чл. 79, ал.1 и чл. 82 ЗЗД за сумата от 175 евро.
След като при предявен
самостоятелно отменителен иск правоотношението, от което произтича вземането не става предмет на
делото, поради което са неотносими възраженията на ответника относно
съществуването му, то на още по - силно
основание при наличие на влязло в сила решение, установяващо съществуването на
вземането, както е в конкретния случай, е недопустимо разглеждане на
правоизключващите и правопогасяващи възражения на ответника за нищожност на
договора за цесия, легитимиращ ищцата, за уведомяването на длъжниците за него и
за погасяване на вземането по давност, чието заявяване е преклудирано в процеса
относно вземането. С посочените решения е формирана сила на пресъдено нещо
относно вземането и на основание чл. 297 ГПК същото е задължително и за
настоящия съдебен състав.
Предвид изложеното настоящият състав намира за
установена първата изискуема предпоставка от фактическия състав на нормата на
чл. 135, ал.1 ЗЗД – ищцата се легитимира като кредитор със съдебно признато
вземане, възникнало преди разпоредителната сделка. Правно релевантен е моментът
на възникване на задължението – 04.10.2011г., а не моментът на неговото съдебно
признаване.
Извършването на действие, което да уврежда
кредитора е следващият елемент от фактическия състав на конститутивния иск по
чл. 135, ал.1 ЗЗД. Съобразно константната съдебна практика увреждащо кредитора
е всяко правно или фактическо действие на длъжника, с което осуетява или
затруднява осъществяването на правото на кредитора да се удовлетвори от
длъжниковото имущество. Отменителният иск по
чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество,
намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности
за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд
дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Без значение е дали
длъжникът притежава друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, тъй
като оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която лесно
може да се преодолее, като длъжникът изплати задължението си към кредитора.
Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от
категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното
правно действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. (в този смисъл е и константната практика на ВКС
споделяна и от настоящия състав, обективирана в решение № 224/30.10.2014 г., по
гр. дело № 2310/2014 г., III г.о. на ВКС, решение № 48/21.02.2014 г., по гр. дело № 4321/2013 г. IV г.о. по описа на
ВКС, решение № 35 от 12.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о.,
ГК). В случая се атакува едностранна безвъзмездна сделка,
сключена между ответниците, по силата на която М.Г.К. – П. и Л.П.П. дарили на К.К.М.
и К.К.М. описаните идеални части от недвижимия имот. Увреждащият характер на разпореждането се обуславя от
самия факт на лишаване на длъжника от собственото му имущество. Дарението на
недвижими имоти пряко /директно/ намалява активите на длъжника, обеднява го, и
ще доведе до затрудняване удовлетворението на кредитора предвид липсата на насрещна
престация по дарението. Неотносими са доводите за наличие на учредена като
обезпечение на вземането ипотека върху недвижим имот, тъй като съобразно
разпоредбата на чл. 133 ЗЗД за обезпечение на вземането на кредитора служи
цялото длъжниково имущество, още повече, че във въззивната жалба на Л.П. се
признава, че ипотекираният имот в полза на цедента Б.Белазалков е продаден на
публична продан за цена, която е значително по-малка от установеното със сила
на присъдено нещо вземане в полза на ищеца. Нещо повече, кредиторът разполага с
възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори - с обезпеченото в
негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова, поради което
всяко действие на длъжника, намаляващо имуществото му е увреждащо кредитора ( в този смисъл е и константната практика на ВКС
споделяна и от настоящия състав, обективирана са решение № 18 от 4.02.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 407 от 29.12.2014 г.
по гр. д. № 2301/2014 г. IV г. о. на ВКС и решение 48 от 21.02.2014 г. по гр.
д. № 4321/2013 г. IV г. о. на ВКС).
Третата предпоставка за възникване на правото да се
иска обявяване недействителността на действията на длъжника изисква
установяването на знание за увреждането. Не е необходимо да се съзнава увреждането
на определен кредитор - достатъчно е само знанието у длъжника, че има кредитори
и действията му ги увреждат. Намерението за увреждане или наличието на измама
не е елемент от фактическия състав на правото по чл. 135, ал.1 ЗЗД. Когато
увреждащата сделката е извършена след възникването на кредиторовото вземане и е
безвъзмездна, достатъчно е кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за
увреждането, т.е. знаел е за съществуването на задължението към кредитора, а
когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за
увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т.е. че
третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото
вземане - чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Когато разпоредителната сделка е извършена преди
възникване на кредиторовото вземане, кредиторът трябва да докаже, че сделката е
предназначена от длъжника и третото лице да го увреди - чл. 135, ал. 3 ЗЗД. В
случая разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото
вземане, за което ответниците са
узнали предвид фактическото си участие в производството по гр. д. № 12710/2012
г. по описа на СГС.
Правно ирелевантно е обстоятелството дали към момента на възникване на
задължението длъжниците са били собственици на имота, с който са се разпоредили
впоследствие.
Настоящият съдебен състав споделя изводите
на първоинстанционния съд, че релевираното правоизключващо възражение, формулирано с оглед
последиците от твърдяната недействителност по смисъла на чл. 17, ал. 1 ЗЗД,
няма абсолютен характер и е непротивопоставимо на ищеца в производството по иск
с правно основание чл. 135, ал.1 ЗЗД. Този извод следва от разпоредбите на
чл.17 ал.2 и 3 ЗЗД, които бранят правата на добросъвестните приобретатели на
недвижим имот, прехвърлен привидно, ако придобиването е осъществено преди
вписване на иска за разкриване на симулацията, както и правата на кредиторите
на приобретателя на такъв имот, ако са вписали възбрана преди този момент.
Макар да обявява привидната сделка за нищожна (и като такава без транслативен
ефект), законодателят дава предпочитание на третите лица и кредиторите, пред
тези на страните по привидната сделка. Ако първите са добросъвестни, те
запазват придобитите от или срещу приобретателя по нищожната сделка права,
макар самият приобретател да не е имал такива. Това разрешение следва да намери
приложение и спрямо кредиторът – ищец по чл.135 ЗЗД, доколкото същият е
добросъвестен към момента на вписване на исковата молба за обявяване на
относителна недействителност. Срещу него ответниците могат да правят възражение
за привидност на оспореното увреждащо действие, само ако преди това са вписали
искова молба за разкриване на тази привидност. Ищецът по иска по чл.135 ЗЗД е в
положение, аналогично, но не идентично на кредиторите на приобретателя по чл.17
ал.3 ЗЗД и неговите права не могат да отпаднат, дори сделката между неговия
длъжник и приобретателя да е привидна (в този смисъл е и ппрактиката на ВКС
споделяна и от настоящия състав, обективирана в решение № 134/15.04.2015 г. о
гр. д. № 3288/2013 г. на ВКС, IV г.о.). Изискването за вписване на възбрана за
кредитора по чл. 135 ЗЗД не важи, тъй като ако той бе вписал възбрана сделката
щеше да му бъде непротивопоставима и провеждането на иска по чл. 135 ЗЗД ще да
бъде безпредметно. Предвид изложеното възраженията на ответниците в настоящето
производство за относителна симулация на извършеното дарение са без значение за
изхода от спора. Дори такава симулация да е налице, тя не може да бъде
противопоставена на ищеца – кредитор по чл.135 ЗЗД.
Несъстоятелно е и релевираното възражение за
противоречие на вътрешното законодателство с европейското, предвиждащо, че не
може да се пристъпи към изпълнение преди ответникът да е изчерпил всички свои
права на защита, обосновано с това, че при предявяване на иска кредиторът се е
легитимирал с изпълнителен лист, издаден въз основа на невлязло в сила решение.
Предназначението на иска по чл. 135 ЗЗД е кредиторът да се удовлетвори от
имуществото, предмет на разпоредителното действие. Относителната
недействителност е само спрямо кредитора, упражнил правото по чл.135 ЗЗД и
доколкото съществува качеството му на неудовлетворен кредитор. Независимо от
обявената относителна недействителност, длъжникът може да изпълни доброволно
задължението си. Третото лице също може да изпълни вместо длъжника. Ако
вземането бъде погасено или отречено, кредиторът не би могъл да осъществи
принудително изпълнение по отношение на имуществото, предмет на
разпоредителната сделка. В производството по принудително изпълнение кредиторът
следва да разполага с изпълнителен титул и въз основа на него да предприеме
изпълнителни действия срещу имуществото на третото лице, които осъществява по
силата на съдебното решение за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД. Ако кредиторът
не разполага с изпълнителен титул за вземането си, той не може да предприеме
принудително изпълнение само въз основа съдебното решение по иска по чл.135 ЗЗД. В този случай, последиците от обявената относителна недействителност
отпадат. Упражняването на правото по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора,
което той може да получи както и след като разполага с изпълнителен титул, така
и преди да се е снабдил с него.
Изложените от въззивника Л.П.П. доводи за наличие на
имотна измама са неотносими към настоящия процес, тъй като са свързани с факти
извън хипотезата на чл. 135 ЗЗД.
Предвид изложеното настоящият състав счита за доказани
всички предпоставки за уважаване на предявения иск.
По отношение на искането за отвод на
съдията-докладчик, направено в адресирано до съда Заявление от 28.06.2018 г. на
въззивника Л.П., следва да се отбележи, че фактите на които се позовава
страната в Заявлението, са същите, по които в съдебно заседание от 08.06.2018
г. съставът на съда мотивирано прие, че не са налице предпоставките на чл. 22 ГПК,
като към настоящият момент също не съществуват такива, които биха породили
основателно съмнение в безпристрастността на съдията-докладчик. Ето защо същото
е неоснователно.
Тъй като крайните изводи
на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по
производството:
На ответника по жалбата на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да се присъдят сторените в
настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 550 лв.,
чието извършване е удостоверено в представения договор за правна защита и
съдействие от 16.05.2018г.
С оглед на
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното
решение може да бъде обжалвано пред ВКС.
Воден от гореизложеното,
съдът
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264991/10.11.2017 г., постановено по гр. д. № 58731/2016 г. по описа на СРС, І ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА М.Г.К. – П., ЕГН **********,
Л.П.П., ЕГН **********, К.К.М., ЕГН *********** и К.К.М., ЕГН **********,
последните двама малолетни, действащи чрез законния си представител П.Л.П.,
всички със съдебен адрес:***, чрез адв. И., да заплатят на К.Н.Б., ЕГН **********,
със съдебен адрес:***, пл. „*********ет. ***** сумата от 550 (петстотин и петдесет) лева
- разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването на препис на страните, при
условията на чл. 280, ал.1 и ал. 2 ГПК.