РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.01.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на шести
октомври две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 5017 по описа за 2021
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 180383 от 19.08.2020 г.,
постановено по ГД № 86452 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 71 с-в, са уважени частично предявените от Д.М.Д., Р.Г.Д. и М.Г.Д.
срещу „Д.Б.И.“ ЕАД кумулативно обективно субективно съединени осъдителни искове
с правно основание по чл. 200, ал. 1 от КТ. С посоченото решение ответникът е
осъден да заплати на ищците следните суми, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания, настъпили като
пряка и непосредствена последица от трудова злополука от 12.08.2015 г.,
причинила смъртта на общия им наследодател Г.Р.Д., а именно: на Д.М.Д. сумата
от 70 000,00 лв., като претенцията ѝ е отхвърлена за сумата над
уважения до пълния предявен размер от 100 000,00 лв.; на Р.Г.Д. и М.Г.Д.
по 56 000,00 лв., като претенцията им е отхвърлена за сумата над уважения
до пълния предявен размер от по 80 000,00 лв., ведно със законната лихва
върху уважения размер на главниците, считано от 17.08.2015 г. до окончателното
им изплащане. Съобразно изхода от спора ответникът е осъден да заплати на
ищците и разноски, както следва: на Д.М.Д. в размер на сумата от 2 153,85
лв.; на Р.Г.Д. и М.Г.Д. в размер на сумата от по 1 723,08 лв.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач „ЗАД „А.“ АД на страната на ответника „Д.Б.И.“ ЕАД.
Решението на СРС е обжалвано от ответника „Д.Б.И.“ ЕАД,
чрез адв. Д.Х. в частта, в която са уважени претенциите на ищците. Въззивникът
поддържа, че решението не е постановено от надлежен съд. Твърди се, че родово
компетентен да разгледа и реши делото като първа инстанция е СГС, като излага
подробни съображения в тази насока. С оглед на горното моли решението на СРС да
бъде обезсилено, а делото да се изпрати по компетентност на СГС като първа
инстанция. Жалбоподателят заявява и че решението е постановено по нередовна
искова молба, тъй като не е внесена дължимата държавна такса. В жалбата се
излагат доводи и че атакуваният съдебен акт е неправилен, тъй като една от
предпоставките, обуславящи основателността на исковите претенции, не е налице –
твърди се, че не е установена причинно-следствена връзка между трудовата
злополука и настъпилата смърт. Жалбоподателят навежда аргументи, че настъпилата
трудова злополука се дължи изцяло на виновното поведение на пострадалия и наследодател
на ищците, а при условията на евентуалност, че исковете са уважени в прекомерни
размери, първоинстанционният съд не е посочил справедлив размер на
обезщетението за неимуществени вреди, както и съображения в тази насока. Счита,
че най-напред следва да се определи справедлив размер на обезщетението по чл.
52 от ЗЗД и едва след това СРС е следвало да обсъди наличието и степента на
съпричиняване, съгласно релевираното от ответника възражение. Намира, че СРС
неправилно е определил степента на съпричиняване в размер на 30%, като сочи и
конкретните причини за това свое твърдение. Според жалбоподателя справедливите
размери на обезщетението за неимуществени вреди в настоящия случай възлизат на,
както следва: 60 000,00 лв. за Д.Д. и от по 45 000,00 лв. за Р. и М. Д.,
при степен на съпричиняване от пострадалия наследодател от 80 % или крайно
дължимо обезщетение от 12 000,00 лв. за Д.Д. и от по 9 000,00 лв. за Р.
и М. Д.. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените искове, а при
условията на евентуалност да присъди обезщетение, съобразно посочените в
жалбата размери. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемите Д.М.Д., Р.Г.Д. и М.Г.Д., чрез адв. Е.Х., с
който изразяват становище за неоснователност на така подадената жалба. В
отговора се застъпва тезата, че решението на СРС е обосновано и не е налице
нарушение на материалния закон, като се излагат подробни съображения за това. С
оглед на изложеното въззиваемите искат от въззивната инстанция да остави без уважение
жалбата. Претендират разноски.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен
съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в
останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на
чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Трайно и безпротиворечиво в практиката на върховната
съдебна инстанция се приема, че спорът по иск с правно основание по чл. 200 от КТ
е трудов (чл. 357 от КТ) и без значение от неговата цена разглеждането му е в
родовата компетентност на районния съд по арг. от разпоредбата на чл. 104, т.
4, вр. чл. 103 от ГПК (в този смисъл Решение № 111 от 27.05.2011 г. по ГД №
468/2010 г. на ВКС; Определение № 82 от 21.02.2020 г. по ЧГД № 4549/2019 г. на
Върховен касационен съд, 4 ГО; Определение № 88 от 28.02.2020 г. по ЧГД № 298/2020
г. на Върховен касационен съд, 4 ГО). След като този вид спорове се определят
като трудови, то съгласно разпоредбата на чл. 359 от КТ ищците не са длъжни да
заплащат държавна такса във връзка с производството. В този смисъл са и
мотивите към т. 23 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според
които обезщетенията за вреди от трудова злополука или професионална болест,
които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност
или смърт на работника или служителя по трудово правоотношение, са уредени в чл.
200 от КТ. Отговорността на работодателя при смърт на работника или служителя
също се основава на трудово правоотношение между предприятието и починалия,
което определя приложимост на чл. 359 от КТ, без значение, че ищците –
близките, на които са причинени вреди от смъртта на работника, не са в
трудовоправна връзка с работодателя, от което следва, че и в тези случаи ищците
не дължат държавна такса. Казаното обосновава извод за неоснователност на
твърдението във въззивната жалба, че обжалваното решение е недопустимо, като
постановено от ненадлежен съд и по нередовна искова молба.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна, респективно
обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Няма спор по делото, че ищците са легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди от смъртта на техния общ наследодател.
По отношение на оплакването в жалбата за липса на
причинно-следствена връзка между трудовата злополука и настъпилата след това
смърт на наследодателя на ищците въззивният съд намира следното. Отношение на
причинна зависимост (причинно-следствена връзка) е налице между такива два
юридически факта, при които вторият факт (следствието) възниква във времето
след първия (причината) и е негова закономерна последица, т. е. вторият в
темпорално отношение факт възниква след и заради първия и ако не беше първият
факт, вторият факт нямаше да намери проявление в обективната действителност. Между
тези два факта е налице безусловно необходима връзка на обективна генетична
последователност. В настоящия случай именно такава връзка е налице между
трудовата злополука (причината) и настъпилата смърт (последицата) на Г.Р.Д.,
което се установява и от приобщения по делото доказателствен материал. По-конкретно
се установява, че на 12.08.2015 г. наследодателя на ищците е паднал от височина
от поне 4 метра, при което ударил главата си. Същият е транспортиран в болница
МБАЛ „Д-р И.С.“ АД в гр. Сливен, където е констатирано, че вследствие на
падането пострадалиятГ.Д. е получил тежка черепно-мозъчна травма (травматичен
субдурален кръвоизлив) и е в тежко общо състояние. Това травматично увреждане е
обусловило оперативна медицинска интервенция, извършена на 14.08.2015 г. Последвал
е тежък следоперативен период и на 17.08.2015 г. в 02:20 часаГ.Д. е починал.
Тялото на покойния Д. е аутопсирано. Горното се установява от показанията на
разпитаните в производството свидетели, приложената медицинска документация
(епикриза и др.), както и от останалите писмените доказателства, в това число
разпореждането на НОИ, с което злополуката е приета за трудова и протокола на
НОИ за извършеното разследване на злополуката, станала на 12.08.2015 г. Няма
никакво съмнение, че пострадалиятГ.Д. е починал именно вследствие на претърпяната
от него трудова злополука. Всъщност по делото няма нито едно доказателство, от
което да може да се направи извод, че причината за смъртта на наследодателя на
ищците е някаква друга, а не увреждането вследствие на падането от пасарелката.
Ето защо въззивният съд намира за правилен извода на първата инстанция, че предявените
искове са установени по своето основание.
По отношение на доводите в жалбата, че размерът на
обезщетенията за неимуществени вреди е неправилно определен от СРС, въззивният
съд намира следното. Действително при определяне крайния размер на дължимото
обезщетение съдът следва най-напред да определи неговия справедлив размер
съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и едва след това да отчете степента на
съпричиняване, като намали определеното обезщетение в случай, че намери за
основателно релевираното в тази насока възражение. След тези действия следва да
се приспадне и евентуално платеното от застрахователя обезщетение по чл. 200,
ал. 4 от КТ (в този смисъл Решение № 60178 от 27.10.2021 г. по ГД № 3653/2020
г. на ВКС, 3 ГО; Решение № 178 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 4579 / 2017 г. на ВКС,
3 ГО; Решение № 125 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 г. на ВКС, 4 ГО). В
настоящия случай първоинстанционният съд най-напред е разгледал наличието на
груба небрежност, а след това е определил справедлив размер на дължимото обезщетение.
Но по същество е достигнал до краен извод, който настоящият въззивен състав
приема за правилен.
Съгласно задължителните указания, дадени с Постановление
№ 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС размерът на обезщетенията за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по
смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката
на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се
имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива
обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено,
допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални
страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняването на смърт от
значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията
между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От
значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз
основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да
присъди за неимуществени вреди. От
показанията на свидетеляГ.Б. Г. се установяват близките взаимоотношения, които
е имало между пострадалия и ищците, били са добро, сплотено, трудолюбиво и
задружно семейство, в което покойниятГ.Д. е бил основна фигура. Последният и
ищците са живели в едно домакинство. Малко преди инцидента същият е имал
юбилей, чакал е с нетърпение предстоящите сватба и раждане на детето на големия
му син Р.Д.. След настъпилия инцидент и смъртта наГ.Д. отношенията в семейството
се променили в негативен аспект. Семейството на починалия преживяло тежък удар от
загубата му във възраст, в която същият им давал морална и материална опора.
Пострадалият е помагал на своите синове в земеделието и отглеждането на животни.
Неговата смърт била и причината, поради която сватбата на големия му син Р.Д.
така и не се състояла. С оглед на горното настоящият въззивен състав, като
съобрази възрастта на ищците и пострадалия, отношенията помежду им, това, че
ищците са най-близките роднини на починалия, които в най-голяма степен са изпитвали
страдание от загубата му, както и обществено-икономическите условия в страната,
приема за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, които
ищците са претърпели като последица от смъртта на общия им наследодател, както
следва: за съпругата Д.Д. в размер на 100 000,00 лв. и от по
80 000,00 лв. за синовете му Р. и М.
Д.. Именно това са и претендираните от ищците обезщетения.
Касателно изтъкнатите в жалбата доводи, че
първоинстанционният съд неправилно е определил степента на съпричиняване,
въззивният съд споделя изцяло съображенията на първата инстанция, като добавя
следното във връзка с наведените в жалбата оплаквания. Настоящият съдебен
състав намира за правилен както извода за това, че е налице „груба небрежност“,
така и определената степен на съпричиняване. В своята практика Върховният касационен
съд дефинира грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ като липса
на елементарно старание и внимание, пренебрегване на основни технологични
правила и правила на безопасност, т. е. тя се изразява в неполагането на онази
грижа, която следва да се очаква от най-небрежния, зает със съответната дейност
при подобни условия (така Решение № 60165 от 19.08.2021 г. по ГД № 3529/2020 г.
на ВКС, 4 ГО; Решение № 21/12.03.2018 г. по ГД № 1459/2017 г. на ВКС, 3 ГО; Решение
№ 291/11.07.2012 г. по ГД № 951/2011 г. на ВКС, 4 ГО и др.). Поради това, ако
трудовата злополука е настъпила в резултат на работа с необезопасени машини и
съоръжения или без да е проведен точен инструктаж за технологичните правила и
правилата за безопасност, поведението на работника/служителя не може да се окачестви
като груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е несъмнено ясно, че
определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща неговото
здраве (в този смисъл Решение № 60165 от 19.08.2021 г. по ГД № 3529/2020 г. на
ВКС, 4 ГО; Решение № 977/14.01.2010 г. по ГД № 298/2009 г. на ВКС, 4 ГО; Решение
№ 60/05.03.2014 г. по ГД № 5074/2009 г. на ВКС, 4 ГО). При тези принципни
положения, изведени в практиката на върховната съдебна инстанция, съгласно разпоредбата
на чл. 201, ал. 2 от КТ, отговорността на работодателя следва да се намали, тъй
като наследодателят на ищците е допринесъл за трудовата злополука, допускайки
груба небрежност. Първо, пострадалият самоволно е предприел изпълнението на
дейност, за която е знаел, че няма необходимата правоспособност, не е била
включена като задължение в длъжностната му характеристика и не му е била
възложена изрично от прекия ръководител. Второ, работата, която му е възложена,
е включвала изключително наземна дейност, с цел да се подготви изпълнението на
заваръчните работи от правоспособен заварчик. Не се е изисквало от починалия
работа на височина. Трето, същият не е взел необходимите превантивни мерки и не
е ползвал предпазни средства (каска, обезопасителен колан и др.), каквито
случаят е налагал, за да се избегне настъпване на трудовата злополука или поне
да се минимизират вредните последици от евентуална такава. Починалият сам се е
поставил в риск от увреждане. Ето защо изводът е, че наследодателят на ищците
не е положил онази грижа, която би положил и най-небрежният работник, зает с
подобна дейност, като е знаел, че не притежава необходимите умения и
правоспособност, за да я изпълни успешно. При така установения механизъм на
трудовата злополука като стечение на конкретните проявени и установени по
делото обективни и субективни фактори, според въззивния съд обезщетението
следва да се намали с 30 %, съответно на проявената към вредоносния резултат груба
небрежност. В тази връзка въззивният съд изцяло споделя изводите на първата
инстанция, към които препраща на основание чл. 272 от ГПК.
Не може да се приеме за основателна тезата на
въззивника, че настъпването на трудовата злополука се дължи изцяло на
пострадалия и че поради това, исковете следва да се отхвърлят изцяло. В този случай
отговорността на работодателя може да отпадне изцяло само при умишлено
причинена от работника или служителя увреда, а при условията на груба небрежност
отговорността на работодателя може само да бъде намалена по аргумент от разпоредбата
на чл. 201, ал. 1 и 2 от КТ. Във формираната по делото доказателствена
съвкупност липсват доказателства, от които да се установява, че пострадалият е
причинил умишлено увреждането. Освен това превенцията на риска от трудова
злополука при работа с машини и съоръжения е отговорност и двете страни по
трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща. Надлежното
обезопасяване на работните места и условията на труд е негово задължение и
включва система от мерки, от които само част се свеждат до правила за
безопасност, пряко вменени на изложените на риска негови работници и служители,
след инструктаж.
Доколкото крайните правни изводи на двете инстанции по
релевантните за делото въпроси съвпадат, решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски за въззивното производство имат единствено въззиваемите.
Въззиваемите доказват да са извършили разноски в размер на 5 100,00 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във
въззивното производство, които съобразно изхода от спора следва да се възложат
в тежест на въззивника.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 180383 от 19.08.2020
г., постановено по ГД № 86452 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, II ГО, 71 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК „Д.Б.И.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** да
заплати на Д.М.Д., ЕГН **********, Р.Г.Д., ЕГН ********** и М.Г.Д., ЕГН **********
и тримата с адрес: *** сумата от 5 100,00 лв. (пет хиляди и сто лева),
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от получаване на препис от същото.
Решението е постановено
при участието на трето лице-помагач „ЗАД „А.“ АД на страната на ответника „Д.Б.И.“
ЕАД.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от
настоящото решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.