Р Е Ш Е Н И Е
№ 372
гр. Габрово, 17.10.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ГАБРОВО, в открито
заседание на двадесети
септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯН АТАНАСОВ
при секретаря ЕЛИСАВЕТА
ИЛИЕВА,
като разгледа
докладваното от съдия Атанасов гр. д. № 261 по описа на съда за 2019 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано въз основа на искова молба от И.Ц.И., с
пълномощник адвокат Е.И., против „Профи Кредит България” ЕООД гр. София.
Предявен е осъдителен иск с
правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1-во от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че по
силата на договор за кредит № **********/ 14.10.2013г., сключен между ищеца и
ответника, на ищеца е отпуснат заем в размер на 1700,00 лв., като той се е
подписал под празна бланка на договор за потребителски кредит № **********, в
който не са били попълнени всички параметри на потребителския кредит, с
обяснението от страна на служителя на ответника, че кредитът трябва да бъде
първо одобрен от кредитора в централния офис в София, там ще бъдат нанесени
липсващите характеристики и тогава договорът ще му бъде предоставен. След
получаване на същия от ищеца, същият установява, че съгласно раздел 6 от договора
за потребителски кредит, именован „Параметри", той трябва да върне сумата
по кредита в размер на 1700,00 лв. при ГПР 94,92%, годишен лихвен процент
71.04% и лихвен процент на ден 0,20 при срок на кредита от 48 месеца или общо
договорната лихва по погасителния план за срока на договора е 3512, 95 лв.
Ищецът е изплатил следните суми:
възнаградителна лихва в
размер на 1454,29 лв. и главница в размер на 153,69 лева. Счита, че Договор №
********** е нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при
неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите
от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния
заем, но не дължи лихва и други разходи по заема.
В настоящият случай договорената
между страните лихва в размер на 71,04 % годишно, към която следва да се
прибави скритата лихва под формата на ГПР в размер на 94,92 % надхвърля с над
10 пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, тъй като
надвишава драстично четирикратния размер на законната лихва. Процесната клауза
на договора, обективирана в раздел 5 от договора, накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния
договор и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Нищожни като противоречащи на
добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК клаузите
на раздел 6 от договора за заем, в които е посочено, че годишният процент на
разходите е в размер на 94.92%, а действителният ГПР е в различен размер от
посочения, с което потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността
на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Не е установен
механизмът, по който е изчислен този процент и по - конкретно какви други разходи, освен възнаградителната лихва
са включени в него.
При съобразяване съдържанието на
процесния договор за кредит
и поетите с него права и задължения се формира извод, че последният има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност
и последици освен общите правила на ЗЗД, следва при преценка на валидността и
последиците му да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в
релевантната за периода на сключването му редакция. На плоскостта на процесния
казус, нищожните клаузи на
договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се
заместят по право от повелителни
норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го
сключил без
определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора
на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната
защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на
императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното
определяне на възнаградителната лихва- чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния
процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се явява изцяло недействителен. Нищожността на клаузите, регламентиращи
част от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР
- представляващи част от същественото съдържание на договора прави цялото
заемно съглашение нищожно.
На следващо място, ако съдът не
приеме, че са налице пороци, обуславящи нищожността на цялото съглашение,
ищецът твърди, че в процесния договор се съдържат нищожни клаузи, чиято
невалидност моли да бъде прогласена от съда. По съображенията развити по-горе е
налице нищожност на клаузите, които предвиждат заплащането на възнаградителна
лихва в размер на повече от 200% от предоставената заемна сума. Чл. 143 от ЗПК
съдържа примерен и неизчерпателен списък на хипотези на неравноправност на
клаузи. В настоящия случай се касае за договор за потребителски кредит, при
които при недействителност се дължи чистата стойност на кредита, т.е. при
недействителност на възнаградителната лихва съдът не следва да попълва
договора. Такова правомощие е предвидено по отношение на търговските сделки, а
договорът за потребителски кредит по отношение на потребителя не е търговска
сделка. Ето защо, предвид нищожността на клаузите за заплащане на
възнаградителна лихва, полученото от ответника следва да бъде върнато.
С оглед на изложеното ищецът моли
съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му върне сумата от
1000,00 лева платена възнаградителна лихва за периода от 17.12.2013 г. до
17.12.2018 г. поради нищожността на клаузата за заплащане на възнаградителна
лихва по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата.
В с.з. ищецът не се явява и не
изпраща представител. Депозира молба за увеличение размера на иска за сумата 1454,29 лева, допуснато от съда с протоколно
определние от 20.09.2019 г., на осн. чл. 214 ГПК. От негово име пълномощникът
му адв. Е.И., представя писмена защита, в която излага съображения за уважаване
на иска.
В законния срок ответникът е
представил писмен отговор на исковата молба, чрез пълномощника си юрисконсулт Н.Л..
В него се заема становище за неоснователност на предявения иск, по следните
съображения:
В депозираната искова молба
неоснователно се твърди, че договора за револвиращ заем (ДРЗ) е нищожен поради
противоречие с добрите нрави и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и
т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК. Ответникът твърди, че с ищеца има сключен
ДРЗ № ********** от 14.10.2013 г. Ищецът е поискал да му бъде отпуснат кредит
от ответника с параметри, вписани в част V от ДРЗ № **********, а именно поискал е сума на заема до
1700 лева, срок на заема 48 месеца, размер на вноската до 126.39 лева, ГПР
99,34%, ГЛП 71.04% и дата на погасяване 2-ри ден от месеца. Заем с тези
параметри е поискал ищецът И.. Съгласно посоченото в чл. 2.1. и чл. 2.2. от
Общите условия, клиентът посочва параметрите на желания от него заем, проверява
всички данни и се подписва. Т.е. от уговореното в ОУ, а и видно от изложеното в
исковата молба, параметрите в част V от
процесния договор са вписани към момента на подписването от страна на И.И. и
същите безспорно е изразил воля и съгласие с тях. Видно от приложения към
исковата молба ДРЗ № ********** съществените характеристики на процесния заем
са идентични. Единствената разлика между поисканите от ищеца и одобрените от
ответника параметри е в размера на ГПР и размера на вноската, които са в посока
надолу, т.е. оскъпяването за клиента при изплащането на процесния кредит е
по-малко от това по заема, който е поискал. Така поисканият размер на вноска е
126,39 лева, а е одобрен с вноска 107,44 лева, поискан е при ГПР 99,37%, а е
одобрен при ГПР 94,92%. При положение, че ищецът е поискал кредит с вноска до
126,39 лева и се е съгласил да изплаща 48 месеца тази вноска, то няма никаква
логика да се приеме, че същият не е формирал воля и не би сключил договор ако
вноската му е по-ниска - 107,44 лева. Съгласно чл. 2.3. от ОУ, подавайки своето
искане на кредит, клиентът е съгласен да получи кредит и с размери по ниски с
заявените от него. Това, че оскъпяването по кредита е по-ниско от очакваното от
клиента, а може да се приеме, че заявеното от него в част V от договора е именно очакваното, не води до
извода, че същият едва след като получил подписаният и от ответника договор
разбрал какви са параметрите му и колко следва да върне. А дори и тогава да не
е бил доволен от кредита, който му е отпуснал, е имал правото да се откаже от
същия на основание чл. 2.4. от ОУ, без да посочва причина и без да дължи
обезщетение или неустойка, каквото действие ищецът в настоящото производство не
е предприел.
Въз основа на горното ответникът
счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че действителният ГПР е в
различен размер от посочения, с което потребителят е въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема.
Параметрите и условията на
договора за кредит са ясно определени на първо място в преддоговорната
информация, подписано копие от която е приложено към настоящия отговор. Отделно
от това, параметрите на искания от ищеца кредит са посочени от него в раздел V на договора, а след одобрението от кредитора
същите са пренесени и в част VI от договора с
незначително отклонение, но изцяло в интерес на потребителя - намалени са
общите разходи по кредита и съответно размера на месечната вноска.
Освен това, преценката на
възможността за въвеждане в заблуждение законодателят изисква да се направи
спрямо средния потребител (чл. 68г, ал. 1 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП), към който компанията е насочила своите
усилия, като предоставя изчерпателна информация за своите продукти и за начина
на кандидатстване по общодостъпните канали, поради което твърдението за
въвеждане в заблуждение на ищеца е абсолютно неоснователно.
Уредбата относно задължителното
съдържание и форма на договора за потребителски кредит е императивна и се
съдържа в разпоредбите на закона за потребителския кредит (ЗПК), по-конкретно в
чл. 11, ал. 1 и ал. 2 и чл. 22 от ЗПК. Тези разпоредби регламентират по позитивен
и негативен начин минимално
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, като за да е
действителен договорът за кредит, същият следва да съдържа поне информацията по
чл.11, ал.1, т.7-12 и т. 20 от ЗПК. В ЗПК няма законово изискване в договора да бъде установяван или посочван
механизъм, по който е изчислен този процент, няма законово изискване конкретно
да бъдат посочвани какви други разходи, освен възнаградителната лихва, са
включени в ГПР, а процесния случай няма такива. Недопустимо би било да бъдат
дописвани императивни правила и на базата на тях да се черпят допълнително
основания за нищожност на процесния договор за кредит.
Изискване, касаещо лихвения
процент, се съдържа в чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК, която разпоредба гласи, че
договорът за потребителски кредит следва да съдържа: лихвения процент по
кредита - посочен в Раздел V и раздел VI от ДРЗ; условията за прилагането му - посочени в
чл. 4.1. от ОУ; индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент - неприложимо за този вид кредит, тъй като
уговореният лихвен процент е фиксиран за целия срок на кредита; периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент - посочени в чл. 3.3. от
ОУ, но не са настъпили уговорените събития за срока на кредита; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация
се предоставя за всички приложими лихвени проценти - неприложимо за този вид
кредит, тъй като уговореният лихвен процент е фиксиран за целия срок на
кредита.
Изискване, касаещо ГПР, се
съдържа в нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, която обаче гласи, че
договорът за потребителски кредит следва да съдържа: годишния процент на
разходите по кредита - посочен в Раздел V и раздел VI от ДРЗ и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, (посочена в раздел V като произведение между
размера на вноската и срока на кредита и в раздел VI от ДРЗ като конкретна сума), като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения е приложение № 1 начин (посочени в чл. 5.2. от ОУ към ДРЗ).
Цитираните разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 от ЗПК изискват договорът
за потребителски кредит да съдържа информация за лихвения процент и за годишния
процент на разходите, която безспорно се съдържа в процесния договор, както в
раздел V от същия, така и в раздел VI. Поради това извод досежно недействителността на
процесния договор за кредит на това основание би бил явно неправилен.
В чл. 19, ал. 1 от ЗПК
законодателно е поставен знак за равенство между общите разходи по кредита и
ГПР, който представлява процентно изражение на същите тези разходи за
потребителя. Следва изводът, че под израза „възнаграждения от всякакъв
вид" законодателят има предвид възнагражденията, които кредиторът дължи на
посредници и на доставчици на услуги, необходими за справки на кредитора при
отпускането на кредита. Т.е. възнагражденията от всякакъв вид са тези, които
кредиторът заплаща, за да извърши необходимите проверки и оценки, за да отпусне
един кредит, а не възнаграждението, което потребителят дължи за ползването на
отпуснатия заем под формата на лихва, както неоснователно се твърди. Съгласно
легалното определение в т. 4 от ДР към ЗПК „Лихвен процент по кредита" е
лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се
прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит." От двете
определения - за лихвен процент и за годишен процент на разходите е видно, че
двете понятия имат различно значение и се изчисляват по различен начин. ГПР се
изчислява съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК, като в нея не се добавя
лихвеният процент по кредита, както неоснователно се твърди в исковата молба.
Поради това, на база на легалните дефиниции на понятията ГПР и ГЛП и също
легалната формула за изчисляване на ГПР, твърдението, че към лихвата от 71.04%
годишно се прибавяла скрита лихва под формата на ГПР в размер на 94.92%, е явно
неоснователно и не отговаря на нормативната уредба.
Относно твърденията за
неравноправност на клаузите на раздел VI
от договора за револвиращ заем, в които е посочено, че ГПР е в размер на 94.92
% и нарушение на чл. 143, т. 19 във вр. с чл. 146 от ЗЗП: В исковата си молба
ищецът бланкетно твърди, че процесната клауза, касаеща размер на ГПР, била
неравноправна. На първо място, законодателят изрично е посочил, че
преценяването на неравноправната клауза в договор не включва определянето на
основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението,
от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в
замяна, поради което параметрите на кредита не биха могли да се подлагат на
преценка за неравноправност съгласно правилото на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
На следващо място, параметрите в
раздел VI относно параметрите на договора
са индивидуално договорени с ищеца, тъй като параметрите на кредита са посочени
в преддоговорната информация, поискани са от ищеца в раздел V на ДРЗ и след което ответникът е одобрил и е
отпуснал заем със същите параметри, но при по-ниско оскъпяване.
Уговорките в раздел VI от ДРЗ, не се съдържат нито общите предпоставки
за неравноправност, нито съдържат специалните такива в отделните хипотези на
неравноправни клаузи, предвидени в ЗЗП.
След като ищецът е бил съгласен и
е поискал да му бъде отпуснат кредит съгласно параметрите, вписани в раздел V, то същият може да се приеме, че е съгласен да
получи кредит при същите тези параметри, но при по-ниско оскъпяване, а и същият
не е упражнил правото си да се откаже от кредита впоследствие. Поради това
ответникът в настоящото производство не е действал във вреда на потребителя, а
тъкмо напротив - намаляването на оскъпяването е изцяло в негов интерес. Освен
това може да се приеме и че кредиторът е действал добросъвестно, тъй като е
предоставил преддоговорна информация и е отпуснал искания от ищеца кредит при
исканите от него условия, но при по-ниско оскъпяване. Кредиторът е изпълнявал
задълженията си по договора точно и добросъвестно, съобразно изискванията на
закона, т.е. постигнатото съглашение в рамките на закона и морала обвързва
съконтрахентите по начина, по който те са обективирали съгласието си да
настъпят правните последици.
Не следва да се взима предвид и
твърдението, че били създадени предпоставки за неоснователно обогатяване на
кредитора. Институтът на неоснователното обогатяване би намерил приложение в
случаите, когато между страните не съществува облигационна обвързаност и липсва
възможност да реализират правата си по друг ред. В своята правна същност той
включва искове за връщане на получено без основание, на отпаднало основание или
неосъществено основание, което предполага, че между страните е имало разменена
имуществена престация, като в настоящия случай такива искове не са предявени. С оглед на това такова твърдение
е неотносимо към настоящия спор и не би следвало да бъде разглеждано.
С оглед на горното в настоящия
случай не може да бъде прието, че при сключване на договора за револвиращ заем
ответното дружество е действало недобросъвестно.
В процесния случай няма наличие и
на третата предпоставка, необходима, за да бъде обявена една клауза
неравноправна. Не е обективирана нито една от хипотезите на чл. 143 от ЗЗП. Не са налице общите изисквания за
обявяване на неравноправността на клаузите от договора за потребителски кредит,
определящи параметрите на същия, тъй като тези клаузи не са във вреда на ищеца,
а тъкмо напротив - параметрите са поискани от ищеца и са одобрени от кредитора
с намаляване на заявеното оскъпяване. Допълнително, за да се приложи
разпоредбата на чл. 146 от ЗЗП, е необходимо да бъде доказано наличието на
неравноправна клауза съгласно изискванията на чл. 143 от ЗЗП, а съгласно
правилото на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП параметрите на кредита не биха могли да се
подлагат на преценка за неравноправност.
Относно
твърдението на ищеца, че размерът на възнаградителната лихва противоречал на
добрите нрави: На първо място, ищецът
неоснователно счита, че договорната в процесния договор за кредит
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като същата била в
размер повече от 200% по-висока от стойността на заема. Както вече беше
подробно изложено в буква с. по-горе, а и видно от самия раздел V и раздел VI от договора, същата е в размер на 71.04%. На следващо
място, ищецът е обосновал своите твърдения досежно недействителността на
клаузата, определяща възнаградителната лихва, с наличието на съдебната
практика, цитирана в исковата молба, която съдебна практика е морално остаряла
и не отговаря на съществуващите обществени отношения към сключването на
процесния договор, а дори и към днешна дата с промяната в закона за
потребителския кредит от 2014 г., когато законодателно е въведена максимална
граница за размера на годишния процент на разходите и съответно за размера на
възнаградителната лихва, а именно 5 пъти размера на законната лихва, с което
отпада възможността размерът на същите да бъде преценяван съобразно съдебната
практика.
В българското действащо право, в
отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне
(чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и
договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се
съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези
три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на
принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се
съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен процент от 71.04%.
Ищецът се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с
получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни
предложения, така и към момента на сключването на договора, така и с
необективане на желанието си да се откаже от сключения договор и с погасяване
на месечни вноски. След като "добрите нрави" не е изрично дефинирано
понятие, а преценката се прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на
параметрите на добрите нрави от ищеца не може да бъде изведено по тълкувателен
път, като при твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ищецът е следвало да посочи
кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в настоящия случай
липсва. Невярно е твърдението, че рискът при небанковите институции е по-нисък в сравнение
с този на банките. Тъкмо напротив, рискът на небанковите финансови институции е
по-висок, тъй като те не извършват влогонабиране, а финансират със средства,
които на свои ред са получили в кредит, който изплащат и по-който изплащат и
лихви, независимо от това дали ще получат плащане от страна на своите клиенти
по отпуснати им потребителски кредити. Поради това се счита за ноторно известно, че
паричният ресурс на небанковите институции е многократно по-скъп от този на
банките с оглед на факта, че не могат да осъществяват влогонабиране. Ноторно
известен е и фактът, че лихвите при небанковите институции са по-високи с оглед
риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не
могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска
кредитоспособност. Допълнително, невярно е твърдението, че срокът на процесния
кредит бил кратък. Напротив, срок от 48 месеца е дълъг срок за ползването на
отпуснатия кредит в сектора на небанковите финансови институции, видно от
приложената информация от БНБ. С оглед на тези обстоятелства меродавна е
пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, както приема
съдебната практика от преди 10 и повече години. Според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД
Министерският съвет може да установява горна граница на договорната лихва.
Понастоящем подобна горна граница не съществува. Към момента действа само ПМС №
72 от 08.04.1994 година за определяне на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута. Същото е издадено на основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и
намира приложение само за определяне на размера на законната лихва по чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД. С оглед на това цитираното ПМС не може да намери приложение в
случаите по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които касаят договорната лихва. Доколкото въз
основа на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не е издаван подзаконов
нормативен акт трябва да бъде прието, че размерът на договорната лихва не е
ограничен и може да бъде уговарян свободно между страните. Поради това не е
налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на размера на
законната лихва.
Лихвата при договорите за
потребителски кредит не е мораторна (закъснителна) лихва, е е цена
(възнаграждение), което се заплаща на кредитора за ползването на предоставените
парични средства. Поради това не може да бъде подкрепено и неправилно е
разбирането, че възнаградителната лихва не може да има по-голям размер от
законната или от двукратния, или от трикратния размер на законната лихва, тъй
като от една страна, подобно правило не е уредено законодателно, обществените
отношения към датата на сключване на процесния договор са били такива, че
размери от 100% лихва са пазарно конкурентни и обичайни в сектора, а от друга,
двата вида лихва имат различна правна и икономическа същност и не може да има
зависимост между тях. С оглед на горното, уговореното в договора за кредит
възнаграждение за ползването на заемната сума е действително такова и следва да
бъде заплатено от ищеца на валидно договорно правно основание. ВКС е приел, че
противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва /лихва за
забава/, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна
лихва по обезпечен с ипотека заем, надвишаваща двукратния размер на законната
лихва, когато уговорката за последната е нищожна, поради което се дължи само
законната лихва /еднократния й размер/. Видно от представения договор за
кредит, същият не е обезпечен с ипотека, залог или солидарна отговорност, не е
уговорена компенсаторна лихва /лихва за забава/ в размер над законната лихва,
поради което уговорената възнаградителна лихва в размер на 71,04% не е в
противоречие на добрите нрави и не попада в обхвата на даденото тълкуване от
страна на ВКС.
Ответникът счита, че добрите нрави в
потребителското кредитиране от небанкови финансови институции са в границите на
посочените от БНБ лихвени проценти, на които останалите небанкови финансови
институции предлагат потребителски кредити. Съгласно критериите за поведение,
установени в обществото по отношение на лихвените проценти по потребителски
кредити от небанкови финансови институции към датата на сключване на процесния
договор, лихвен процент от 71.04% не противоречи на добрите нрави. Поради
гореизложените съображения ответникът счита процесният лихвен процент за
действителен такъв. Следва да се има предвид и обстоятелството, че сключеният
договор за потребителски кредит има характеристиките на търговска сделка за
кредитора по него /чл. 286 ТЗ/, което обстоятелство обосновава приложимостта на
разпоредбите за търговските сделки и за другата страна /чл. 287 ТЗ/. В
разпоредбата на чл. 430, ал.2 от ТЗ е посочено, че заемателят плаща лихва по
кредита, уговорена с банката, чийто размер законодателят не е ограничил с
добрите нрави, каквото ограничаване е изрично посочено в други разпоредби на
Търговския закон.
Ответникът моли съда, в случай че обяви за
недействителна клаузата за възнаградителната лихва, то да приложи разпоредбата
на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД приетата за
недействителна клауза за уговорения лихвен процент следва да се замести по
право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи
законната лихва за забава от датата на сключването на процесния договор за
кредит до окончателното му изплащане.
В случай, че съдът намери, че е налице
някое от заявените от ищеца основания за уважаване на предявения иск, то моли
да остави същия без уважение поради прихващане, тъй като ответникът има вземане
спрямо ищеца за сумата от 1454,29 лева, представляваща дължима главница по
процесния договор за револвиращ заем, съгласно
решение по в.гр.д. №175/2019 г. на ОС – Габрово.
В съдебно заседание ответникът не
изпраща представител. По отношение направеното изменение в размера на иска
възразява, че част от претендираната сума е заплатена в различен от посочения в
исковата молба период, като първото плащане е на 09.11.2013 г. Прави и прави възражение за изтекла давност, с правно основание чл.
110 и сл. от ЗЗД, за сумата 100,64 лева, представляваща възнаградителна лихва,
заплатена от ищеца на 09.12.2013 г., от която са минали повече от пет години до
датата на предявяване на исковата молба.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните, прецени събраните по делото писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
За да бъде уважен предявеният иск,
в тежест на ищеца е да установи наличието на имуществено разместване между него
и ответника, т.е. фактическо предаване, съответно получаване на имотна облага
/претендираната сума/; неоснователност на имущественото разместване, което в
конкретния случай се изразява в твърдяната липса на правно основание; да се
установи размера на обогатяването на ответника, респ. обедняването на ищеца.
С изготвения по делото доклад
съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между
страните обстоятелството, че на 14.10.2013 г. между тях е
сключен договор за револвиращ заем /кредит/ № **********, по силата на който
ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата 1700,00 лв., със срок за
връщане – 48 месеца, годишен процент на разходите - 94,92%, годишен лихвен
процент - 71.04%. Видно от представения договор, същият е подписан при Общи
условия, които също са приети като писмено доказателство по делото /във версия
от 02.09.2013 г./ и за които кредитополучателят е декларирал, че е получил,
запознал се е и ги е приел.
По делото е приложено гр.д. №
2032/2018 г. по описа на Районен съд Габрово, към което е приложено и ч.гр.д. № 1520/2018 г. на РС Габрово. С решение № 92
от 27.02.2019 г. по гр.д. № 2032/2018 г. РС Габрово е признал за установено, че
по процесния договор за кредит ищецът дължи на ответника неплатената главница на предоставения кредит в размер на 1546,31 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на Заявление за издаване на заповед
за изпълнение – 27.07.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението, за което е издадена заповед за изпълнение № 3928 от 31.07.2018 г. по ч. гр
.д. 1520/2018 г. на ГРС, на основание чл. 422 от ГПК. Съдът е отхвърлил
като неоснователни предявените установителни искове за дължими по договора възнаградителна лихва в
размер на 2058,66 лв. и неустойка в размер на 142,49 лв.
Решението на РС Габрово е
потвърдено изцяло с решение № 158 от 10.07.2019 г. по в.гр.д. № 175/2019 г. на
Окръжен съд Габрово.
В настоящото производство е
допусната и изготвена съдебно-счетоводна експертиза, поддържана в съдебно
заседание от вещото лице И.Ц.. От заключението й се установява, че размерът на
усвоената от ищеца главница по договор за кредит № **********/14.10.2013 г. е 1700,00 лв., а размерът на
погасената главница е 153,69 лв. Общо ищецът е платил на ответника сумата 1607,98 лв., като общият размер на платената
възнаградителна лихва по процесния договор за периода от 14.10.2013 г. до
17.12.2018 г. е 1454,29 лв.
От заключението на експертизата
се установяват следните извършени от ищеца плащания за погасяване на
задълженията му за възнаградителна лихва:
На 09.12.2013 г. - 100,64 лв., на
08.01.2014 г. - 100,24 лв., на
03.02.2014 г. - 99,81 лв., на 17.03.2014 г. - 99,36 лв., на 17.04.2014 г. - 98,88
лв. , на 15.05.2014 г. - 98,37 лв., на
17.06.2014 г. - 97,84 лв., на 31.07.2014 г. - 97,27 лв., на 20.02.2015 г. - 96,67 лв., на 10.11.2016 г. - 96,03 лв., на 23.12.2016 г. - 95,35 лв., на 26.01.2017 г. - 94,64 лв., на 31.03.2017
г. - 93,88 лв., на 30.05.2017 г. - 93,08 лв. и на непосочена в заключението
дата - 92,23 лв.
Видно от заключението, в периода
от 14.10.2013
г. до датата на завеждане на исковата молба 19.12.2018 г. размерът на законната лихва варира
между 10% и 10,03%, като към датата на сключване на договора, 14.10.2013 г., е бил 10,02%.
При така установените факти
настоящият състав приема от правна страна следното:
С влязлото на 10.07.2019 г.
решение № 92 от 27.02.2019 г. по гр.д. № 2032/2018 г. на Районен съд Габрово е
признато за установено в отношенията между страните по настоящия спор, че по
процесния договор за револвиращ заем /кредит/ № ********** от 14.10.2013 г.
ищецът дължи на ответника главницата на предоставения кредит в размер на 1546,31 лв. Едновременно с това е
признато, че ищецът не дължи на ответника претендираната въз основа на договора възнаградителна лихва в размер на 2058,66 лв. и неустойка в размер на 142,49 лв.
Така постановеното решение установява с обвързваща страните сила на
пресъдено нещо, че
сумата от 1454,29
лв. е изплатена без
правно основание от ищеца за погасяване на възнаградителната лихва по договор № ********** от
14.10.2013 г.,
предмет на настоящото дело и на гр.д. № 2032/2018 г. на РС Габрово.
За пълнота на изложението и в случай, че мотивите относно силата на
пресъдено нещо не бъдат споделени, съдът ще посочи, че към датата на сключване на процесния договор обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената възнаградителна лихва е нарушен принципът на
справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника,
е размерът на законната лихва към този момент, като съгласно установената съдебна практика по сходни
казуси за договори, сключени преди
изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от
три пъти законната такава (в този смисъл решение №
378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. и др). В случая това
съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва в размер
71,04% надхвърля значително
размерa на законната
такава от 10,02%, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Съотнесени
тези критерии и към клаузата с уговорения
ГПР от 94,92%, също обосновават нейната нищожност. Посочените
клаузи от процесния договор нарушават принципа на справедливост и
създават условия за неоснователно обогатяване на ответника. Фактът, че
ответникът е отпуснал необезпечен кредит, не му предоставя възможност, при съблюдаване
приципите на добросъвестност и справедливост по чл. 9 от ЗЗД и чл.143 и сл. от
ЗЗП, да определя лихвен процент на възнаградителната лихва и ГПР в размер, който да налага
връщане на три пъти по-голяма сума от отпуснатия кредит – при заем от 1700 лв., е договорено в края на
срока на договора ищецът да върне сумата от 5212,95 лв. Налице е явна
нееквивалентност между двете престации, като данните по
делото не установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на
ГПР по процесния договор в такъв висок размер, довел до
нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и
недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя
за срока на договора, които да оправдават договорянето на такива високи
проценти.
Съгласно чл. 26,
ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й
части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи
на процесния договор относно определянето на процента възнаградителна лихва и
ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът
за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не са включени
двете клаузи, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по кредита и
ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 и 10
от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор обуславя недействителността на
целия договор.
В случая следва да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен. В този случай потребителят връща само чистата стойност на
кредита - 1546,31 лв., но не дължи лихва или други разходи по същия /чл. 23 ЗПК/.
Същевременно обаче ищецът твърди,
че е изплатил претендираната сума в размер от 1454,29 лв. в периода от 17.12.2013 г. до
17.12.2018 г. - при съпоставка на исковата молба и молбата, с която се изменя
размера на иска. От заключението на съдебно-икономическата експертиза се
установи, че това твърдение на отговаря на действителното положение, тъй като
част от тази сума, а именно сумата 100,64 лв., е изплатена от ищеца на
09.12.2013 г. Следователно за периода, предмет на предявения иск, изплатената от
ищеца сума възлиза на 1353,65 лв. Поради това съдът приема, че по делото се
установи неоснователно
обогатяване на ответника със сумата 1 353,65 лв., изплатена от ищеца в периода в периода от 17.12.2013 г. до
17.12.2018 г. въз
основа на нищожна договорна клауза и следователно – без правно основание,
вследствие на което ищецът, като собственик на сумата, е обеднял. Налице е и
пряката причинна връзка между обогатяването и обедняването, с което са доказани
всички елементи от фактическия състав на чл. 55 и сл. от ЗЗД. За горницата над
тази сума или за сумата 100,64 лв. предявеният иск
следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Уважаването на тази
част от претенцията, касаеща различен от посочения в исковата молба период, би
довело до свръхпетитум на съдебното решение.
И тъй като в предмета на ищцовата
претенция не се включва извършеното на 09.12.2013 г. плащане, то не следва и да
се обсъжда
направеното от ответника възражение за погасяване по давност на задължението за
връщане на платената на тази дата сума.
По направеното от ответника възражение за прихващане:
Възражението е допустимо за разглеждане,
тъй като е направено с отговора на исковата молба.
Прихващането в материалноправен
аспект, като способ за погасяване на задължения, е регламентирано в чл. 103, ал. 1 ЗЗД, съгласно който когато две лица си
дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако
вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
В този случай насрещните
вземания се погасяват до размера на по-малкото към момента, в който условията
за прихващане са били налице, а не към датата на компенсационното
волеизявление.
Безспорно е, че с решение № 92 от 27.02.2019 г. по гр.д. № 2032/2018 г. на РС
Габрово, потвърдено
с решение по в.гр.д. №175/2019 г. на ОС – Габрово, е признато за установено в
отношенията между страните, че ответникът има вземане спрямо ищеца за сумата
1546,31 лв., ведно със законната лихва от 27.07.2018 г. От приложеното ч.гр.д. № 1520/2018 г. на
РС Габрово се установи, че за това вземане на ответника е издаден и
изпълнителен лист № 815/14.08.2019 г.
Затова съдът счита, че следва да уважи възражението за прихващане, тъй като
се установи, че между страните по делото има насрещни еднородни задължения,
произтичащи от сключения между тях договор за кредит и същите са изискуеми.
Поради изложеното съдът приема,
че за сумата 1353,65 лв. предявеният от ищеца осъдителен иск следва да се отхвърли, като погасен чрез прихващане
със сумата 1 546,31 лв., представляваща главница по сключен между тях договор за револвиращ
заем /кредит/ № ********** от 14.10.2013 г., до
размера на по-малката сума от 1 353,65 лв.
Съгласно разпоредбата
на чл. 78 ГПК, ответникът дължи на ищеца направените по делото разноски, независимо
от отхвърлянето на предявения иск, тъй като получавайки недължимо платената
договорна лихва от ищеца, той е дал повод за завеждане на настоящото дело.
Направените от ищеца разноски,
съгласно представен списък и платежни документи са, както следва: платена
държавна такса – 59 лв. и депозит за вещо лице – 250 лв. или общо 309 лв. От
тях, съразмерно на признатото за установено негово задължение, ищецът ще бъде
осъден да заплати на ответника сумата 287,62 лв.
Основателна се явява и претенцията
на процесуалния представител на ищеца, съобразно Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Видно от представеното
пълномощно и договор за правна защита и съдействие /л. 84/, ищецът е
упълномощил редовно адвокат Е.И. да го представлява по настоящото дело и
последната от своя страна е реализирала надлежно процесуалното му
представителство в съдебното производство. В договорът за правна защита и
съдействие е удостоверено, че адвокатската правна помощ се оказва по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА /безплатна адвокатска помощ на материално затруднено
лице/. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение, и съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна
да го заплати. Поради това, съдът следва да осъди ответника по делото да
заплати на адвокат Е.И. адвокатско възнаграждение, определено на основание чл.
38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2 т.
2 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения – в размер на 324,75 лв.
Ищецът също дължи на ответника
заплащане на направените от него разноски, съразмерно на тази част от иска,
която е отхвърлена като неоснователна и недоказана. По делото се претендират
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., от които съдът
ще осъди ищеца да заплати на ответника сумата 20,76 лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Ц.И., ЕГН:**********, с адрес ***, с пълномощник адвокат Е.И., срещу „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „България № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7, представлявано
винаги от двама от управителите Светослав Николаев Николов, Ярослав Ян
Чечински, Цветелина Г. Станева и Ярослав Кжищоф Чулак, с пълномощник юрисконсулт Н.Л., иск с правно основание чл. 55
ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата 1 454,29 лв. платена възнаградителна лихва в периода от 17.12.2013 г. до
17.12.2018 г. по договор за револвиращ заем /кредит/ № ********** от 14.10.2013
г., като неоснователен и недоказан за сумата 100,64 лв., а за сумата 1 353,65
лв. – като погасен чрез прихващане със сумата 1
546,31 лв., за която е издаден изпълнителен лист № 815/14.08.2019 г. по ч.гр.д. № 1520/2018 г. на Районен съд Габрово.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7,
представлявано винаги от двама от управителите Светослав Николаев Николов,
Ярослав Ян Чечински, Цветелина Г. Станева и Ярослав Кжищоф Чулак, да
заплати на И.Ц.И., ЕГН:**********,
с адрес ***, направените по делото разноски в размер на 287,62 лв.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7,
представлявано винаги от двама от управителите Светослав Николаев Николов,
Ярослав Ян Чечински, Цветелина Г. Станева и Ярослав Кжищоф Чулак, да
заплати на Е.Г.И., адвокат от Адвокатска колегия гр. Пловдив, личен № **********,
с адрес гр. Пловдив, ул. „Хан Кубрат” № 2, сумата 324,75 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца И.Ц.И., определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр.
с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
ОСЪЖДА
И.Ц.И.,
ЕГН:**********, с адрес ***, да
заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „България № 49, бл. 53
Е, вх. В, ет. 7, представлявано винаги от двама от управителите Светослав
Николаев Николов, Ярослав Ян Чечински, Цветелина Г. Станева и Ярослав Кжищоф
Чулак, направените по делото разноски в размер на 20,76 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Габрово в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: