Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, гражданско отделение,
II „Е” състав, в публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Г.
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 16500/2019 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 22.07.2019
г., постановено по гр.д. №21321/2016 г., по описа на СРС, 31 състав, са
отхвърлени предявените от Е.А.М. срещу К.А.А. при
условията на евентуалност обективно съединени искове за признаване на договора
за продажба на недвижим имот, обективиран в
нотариален акт № 90, том I-1,
peг. № 1339, дело 69/2015г. на нотариус Ж.Б., с peг. № 003 на НК, с район на действие - СРС, вписан в
Службата по вписванията с вх. peг. № 23279 от
27.04.2015 г., акт № 114, том LIII, дело № 16681/2015 г., за нищожен поради
липса на съгласие и поради противоречие с добрите нрави, както и за унищожаване
на договора като сключен с измама и при крайна нужда и явно неизгодни условия.
Със същото решение е отхвърлен предявеният от
Е.А.М. срещу М.Л.Г. иск за признаване на договора за продажба на недвижим, обективиран в нотариален акт № 130, т. III,
peг. № 5504, дело 503 от 21.12.2015 г. на нотариус Д.Н.,
с peг. № 609 на НК, с район на действие СРС, вписан в
Службата по вписванията с вх. peг. № 78099 от
21.12.2015 г., акт № 115, том CLXXXVIII, дело № 57721/2015 г., за нищожен като
сключен от несобственик, както и е отхвърлен искът с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено спрямо М.Л.Г., че Е.А.М. е собственик на ап.
41, находящ се в гр. София, ж.к. „********бл. ********,
с идентификатор 68134.4089.75.7.151, въз основа на нотариален акт за замяна на
недвижим имот № 82, том I, peг. № 2262, дело № 73 от
2008 г. на нотариус В.Г.,*** действие СРС.
Предвид
неоснователността на ищцовите претенции Е.А.М. е
осъдена да заплати на ответника К.А.А. на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК съдебни разноски в размер на 1635,00 лева, а на ответника М.Л.Г.
сумата от 1420 лв.
Първоинстанционното решение е обжалвано от ищцата Е.А.М. с оплаквания за
неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа, че преценката дали една сделка противоречи на добрите
нрави не се ограничава само до нейното формално съдържание, а поради естеството
на сочения порок следва да се съобрази дали крайният резултат на сделката е
съвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Изтъква,
че в конкретния случай продажбата на процесния имот
на цена три пъти и половина по-ниска от реалната сама по себе си не водела до
нищожност на продажбата, но това обстоятелство следвало да се разгледа в съвкупност
с всички съпътстващи сключването на договора обстоятелства, изразяващи се във
въвеждане в заблуждение на продавача относно акта, който сключва пред нотариуса.
Въззивницата излага съображения, че са налице доказателства за
твърдението ѝ, че е била измамена при сключване на процесната
сделка, като А.А.е създал у нея невярна представа за
действителното правно положение на акта, който ищцата е следвало да сключи пред
нотариуса. Поддържа, че ако е съзнавала действителното положение на сделката,
тя не би я сключила и то при положение, че по делото се установявало, че няколко
дни преди процесната сделка свидетелят Г. ѝ е
предложил да закупи апартамент за 30 000 евро, но тя е отказала, тъй като не е
искала да го продава. Изтъква, че е налице несъответствие между твърдението на
свидетеля А., че не познава свидетелката Н., че няма шофьорска книжка и не си
спомнял да е карал брокерката до апартамента за
оглед, и показанията на свидетелката Н. в обратен смисъл. Визираното
противоречие, според въззивницата, показвало
измамните намерения на свидетеля А., син на ответницата К.А., който през цялото
време е ръководил предаването на пари на ищцата и срещите с адвокат и нотариус относно
придобиването на имота. Налице било и несъответствие между показания на ответниковите свидетели за състоянието на процесния имот и реалното състояние според заключението на
вещото лице.
Счита, че събраните доказателства по делото,
преценени в тяхната съвкупност, сочат на наличието на фактическия състав на чл.
33, ал. 1 от ЗЗД – продажбата на имота при крайна нужда и явно неизгодни
условия. Оспорва и извода на СРС, че върху имота има вписано ограничено вещно
право, което следвало да се вземе предвид при установяване действителната
пазарна цена на имота, тъй като единствената тежест била учредената ипотека,
погасена от купувача, за да придобие имота чист и то за сумата от общо 23 120
лв. Не се установявало ищцата да е закупувала луксозни вещи или да е извършвала
разходи, които да не са от жизнена необходимост. По отношение на разходите за
ремонт на имота за около 15 000 лв., който съдът е приел като факт,
опровергаващ състоянието на крайна нужда на ищцата, въззивницата
поддържа, че синовете ѝ са закупили материали и са ремонтирали имота една
година преди сключването на оспорената сделка, през който период финансовото и здравословно
състояние на човек може да се промени. Сочи, че според събраните по делото
доказателства се установява, че ищцата е работила на 4-часов работен ден и е
получавала дълги години ежемесечно възнаграждение в размер на минималната
работна заплата, поради което не е могла да посрещне месечните си разходи със
средствата, които е получавала. Предвид това поддържа, че към датата на
сключване на процесния договор за покупко-продажба на
единственото си жилище ищцата е била притисната от големите финансови
задължения, които е имала към финансови институции и трети лица за над 30 000
лв. Изтъква, че синовете ѝ, макар да са пълнолетни и да не са членове на
нейното семейство, не се установява да са имали финансова възможност да ѝ
помогнат доколкото единият е бил в затруднено материално положение, а другият
безработен. Налице била и втората предпоставка по чл. 33, ал. 1 от ЗЗД, тъй
като сделката е сключена при явно неизгодни условия за цена около три пъти и
половина по-ниска от реалната пазарна стойност според приетата
съдебно-техническа и оценителска експертиза. Предвид
изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове
изцяло отхвърлени. Претендира разноски.
Въззиваемата М.Л.Г., чрез адв. М. Р. с
надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва въззивната
жалба по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно. Сочи, че въззивницата
е искала да облекчи своето финансово положение и го е направила с ясното
съзнание чрез избрания начин за продажба на имота. Моли съда да потвърди
решението.
Въззиваемата К.А.А., чрез адв. Д. П. с надлежно
учредена представителна власт по делото, оспорва въззивната
жалба и моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази оплакванията на въззивника и събраните
по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите
и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка,
намира следното:
Между
ищцата и ответницата А. не съществува спор по отношение на обстоятелството, че
са подписали нотариален акт за покупко-продажба на 27.04.2015 г., според чието
съдържание Е.М. е продала на К.А. собствения си недвижими имот, представляващ
апартамент №41, находящ се в гр. София, ж. к. „********“,
блок №********, със ЗП от 43,14, ведно с прилежащите му избено помещение №13 и
съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж за
продажна цена от 23 120 лв.. Спорът по делото се свежда до действителността на
сключената сделка предвид въведените с исковата молба основания за нищожност и унищожаемост на сделката.
Съгласно константната съдебна практика на ВКС
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общоустановените нравствено-етични
правила на морала. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД е налице винаги, когато се нарушава правен
принцип, като принципът на справедливостта и на добросъвестността в
гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект
съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с
цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай. Не
всяка нееквивалентност на престациите по сделката представлява
нарушение на добрите нрави и е основание за нищожност, а само значителната и
явна такава, при която едната от насрещните престации
е толкова незначителна, че има практически нулева стойност.
Предвид изложеното и с оглед ангажираните по
делото доказателства, както и с оглед обстоятелството, че преценката дали
нееквивалентността е значителна следва да се извършва при съобразяване на
преследваната от страните цел и удовлетворяване на значим допустим от закона
интерес, настоящият съдебен състав приема, че същите не обуславят извод в
поддържаната от ищцата насока за необоснованост на извода на СРС относно
липсата на противоречие на оспорената сделка с добрите нрави. Нееквивалентността
на престациите по процесната
покупко-продажба, изразяваща се в около 3 пъти разлика между пазарната стойност
на имота и договорената цена, не обуславя платеното по сделката да е с
практически нулева стойност. Липсват и доказани по делото факти, сочещи, че
преследваната цел и задоволяване правния интерес на страните накърняват добрите
нрави. При обстойния анализ на свидетелските показания, настоящият съдебен
състав приема, че обосновано СРС е достигнал до извод, че не се установяват
измамливи действия от страна на ответницата, включително и от нейния син –
свидетеля А. А.. Нито един от свидетелите не е възприел пряко твърдения от
ищцата факт на постигната между нея и А.А.уговорка за
отпускане на заем срещу учредяване на ипотека върху собствения на Е.М. имот,
като при извършената очна ставка между А. А. и ищцовия
син И.Г., първият отрича подобно обстоятелство, а вторият признава, че лично не
е присъствал при постигане на съгласие в такъв смисъл, включително не знае как
А. А. е дал пари в заем, а единствено заявява, че майка му е погасила дълга си
към трето лице. Показанията на И.Ц., на които се позовава въззивницата,
преценени на плоскостта на чл. 172 ГПК също не отразяват преки впечатления, а
единствено споделеното от ищцата на адв. Цветкова и
то в момент, след като е извършена процесната
разпоредителна сделка. Ето защо и възприятията на този свидетел са производни, формирани
изцяло според заявеното от Е.М. и не могат да бъдат кредитирани като източник
на достоверна информация относно постигната уговорка между страните по делото
за предоставяне на заем на ищцата.
Гореизложеното опровергава тезата на въззивницата за сключване на сделката в противоречие с
добрите нрави, а от друга страна обуславят и неприложимостта на фактическия
състав на чл. 29 ЗЗД, тъй като един от изискуемите му елементи – въвеждане в
заблуждение, не е установен по делото. Въвеждането в заблуждение се изразява в
умишленото предизвикване, създаване и/или поддържане у измамената страна на
невярна представа относно определени обстоятелства. В случая, недоказването на
водени между страните разговори за отпускане на заем на ищцата, обезпечен с
неин имот, изключва възможността същата да е била въведена в заблуждение, че
при сключване на оспорената сделка в действителност обезпечава свое бъдещо задължение
към ответника по договор за заем. Доколкото не е оборена материалната доказателствена сила на нотариален акт №90, том I-1, рег. №1339, дело №69/2015 г., обективиращ оспорената продажба, то и в съответствие с
разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ГПК съдът следва да зачете удостоверения от
нотариуса факт, че е прочел нотариалния акт на продавача и купувача и след
одобрението му същите са го подписали. Предвид това, дори и да се приеме, че
ищцата е имала субективно формирани погрешни представи за целта на нотариалната
сделка, то по време на нейното изповядване, чрез прочитането ѝ от
нотариуса, обективно е имала възможност да разбере нейния предмет и да откаже
сключването ѝ. Обстоятелства, смущаващи интелектуалните и волевите способности
на ищцата при подписване на нотариалния акт не се установяват, като в тази
връзка недоказани са твърденията ѝ, че обстановката в нотариалната
кантора е била стресираща за нея и тя е била шокирана. В подкрепа на тези
съждения е и заявеното в исковата молба, че ищцата е чула нотариуса да казва,
че апартаментът се продава заедно с ипотеката за 23 120 лв., а
оплакванията във въззивната жалба, че това изявление
е неправилно интерпретирано от съда с оглед цялото изречение, са неоснователни.
Не се установяват такива факти, които да придават достоверност на тезата на
ищцата, че чутото от нотариуса не я е притеснило, защото е имала субективна
представа, че обезпечава бъдещия заем, както и че вписаната като продажна цена
сума била най-евтиният вариант за заплащане на нотариални такси. Соченото от въззивницата противоречие в показанията на свидетелите А. и
Н. относно това дали първият свидетел е превозвал с автомобила си втория свидетел
при извършваните огледи на апартамента, след като същият е придобит от
ответницата А., не касае факти, относими към периода
на сключване на процесната сделка, когато следва да
се установят твърдените измамливи действия от страна на А. А., а още по-малко от
визираното противоречие може да се направи логически извод за подобно
заблуждаващо поведение до и в деня на сключване на сделката.
Доколкото във въззивната
жалба липсват оплаквания срещу извода на СРС, че не е доказана твърдяната
нищожност на процесната сделка поради липса на
съгласие, то и настоящият състав не следва се произнася по същество (арг. от чл. 269, изр. 2 ГПК). Единствено за пълнота на
изложението следва да се отбележи, че липсата на съгласие по чл. 26, ал. 2 ЗЗД,
приемана в теорията и съдебната практика като т. нар. „съзнавано несъгласие“,
изисква формално изразена от обективна страна воля, която обаче волеизявяващото лице субективно съзнава, че не желае да
изрази (напр. при мислена уговорка, шега или насилие, когато е налице пълна
липса на валидно съгласие за сключването на договора) и какъвто извод не би
могъл да бъде обоснован от ангажираните по делото доказателствата.
По отношение на поддържаната унищожаемост на процесния договор
за покупко-продажба на недвижим имот като сключен при крайна нужда и явно
неизгодни условия в съдебната практика са изведени критериите за преценка за
нейното наличие (решение №87/10.07.2017 г. по гр. д. 3941/2016 г., III г.о. на ВКС). Първата предпоставка -
състоянието на крайна нужда е необходимо да отговаря на две изисквания – от
една страна да представлява недостиг или липса на средства за посрещане на
лични и семейни потребности или за изпълнение на задължения към трети лица и от
друга страна – този недостиг или липса на средства да упражнява сериозен натиск
върху волята на лицето да реши да сключи определена сделка, без който натиск то
не би я сключило или не би я извършило при конкретните условия и клаузи.
Втората предпоставка е наличието на явно неизгодни условия от опорочената
сделка за лицето, намиращо се в крайна нужда, които се преценяват конкретно за
всеки случай към момента на сключване на сделката и съставляват съотношение
между престациите на страните, неблагоприятно за
намиращата се в крайна нужда страна.
В конкретния случай не е спорно по делото
обстоятелството, а и от приложените на л. 22 и л. 23 от делото на СРС справка
от Централен кредитен регистър и покана за доброволно изпълнение от 21.09.2012
г. по изпълнително дело с взискател „Топлофикация
София“ ЕАД се установява, че ищцата е имала задължения по пет кредита към
финансови институции в приблизителен размер от почти 29 000 лв. и около
3000 лв. към „Топлофикация София“ ЕАД, в който смисъл финансовото ѝ
състояние е било нестабило, обременено с налични
задължения към трети лица. От друга страна наличието на задължения към трети
лица само по себе си не обуславя извод за изпадане на лицето в крайна нужда, а
следва да бъдат преценени всички конкретни обстоятелства около неговото
материално и здравословно състояние. В тази връзка ищцата не е ангажирала доказателства
за конкретните ѝ нужди от издръжка, както и какъв е размерът на месечните
вноски за обслужване на кредитите ѝ. Следва да се отчита не само общата сума
на изтеглените кредите, но и размерът на изискуемите и просрочени задължения по
тях, които според справката в Централния кредитен регистър от 15.04.2015 г. е в
приблизителен общ размер от 3560 лв. По повод на тези изискуеми задължения не
се установява да е предприето принудително изпълнение, включително чрез
публична продан на ипотекирания ѝ недвижим имот към кредитора „ТНК К.М.“
АД. Относно задълженията към „Топлофикация София“ ЕАД, поканата за доброволно
изпълнение касае значително по-ранен момент (21.09.2012 г.) от момента на
продажбата, като липсват данни относно това дали изпълнителното дело е било
висящо към момента на продажбата и какви конкретни принудителни действия са
предприети. В тази връзка следва да се отбележи, че наложеният с ПДИ запор
върху трудово възнаграждение на ищцата, получавано при „М.И.“ ЕООД, няма данни
да е наложен и при последващия работодател „Б.К.“
ЕООД по сключен на 30.07.2014 г. трудов договор, данни за който се съдържат в
справката от НАП на л. 171 от делото на СРС.
От друга страна, в исковата молба е заявено,
че ищцата е имала възможност да отделя по 500 лв. месечно, за да заплаща заема,
който твърди, че е била договорила със сина на ответницата – А. А., което
изявление опровергава твърдението във въззивната
жалба, че ищцата е работила на минимална работна заплата, която с ПМС №
419/17.12.2014 г. е определена за периода 01.01.2015
г. - 30.06.2015 г. на 360 лв. Приложената справка от НАП на л. 171 от първоинстанционното дело за регистрирани трудови договори
на името на Е.М. сочи, че месечната ѝ заплата е в размер на 470 лв., а
съпоставено с твърденията ѝ, че синовете ѝ са били в затруднено
финансово състояние, води до извод, че ищцата е получавала по-големи доходи,
доколкото е имала възможност да отделя по 500 лв. за обслужване на обещания
ѝ заем и отделно от това без да може да разчита на подкрепата на синовете
си (според нейните твърдения), е следвало да ѝ остават средства за
собствената ѝ издръжка. Аргумент за този извод са и свидетелските
показания на сина на Е.М. – И.Г. (л. 355, СРС), който заявява, че в процесния период около продажбата майка му е работила и получавала
заплата около 600 лв. месечно, като извършеният ремонт на жилището за около
10 000 лв. (по твърдения в исковата молба, извършен около година по-рано в
размер на 15 000 лв.) е с пари, събрани от ищцата и двамата ѝ
синове, без да е ползван заем. Показанията на същия свидетел, че той и брат му
получават около 2000 лв. месечен доход и нямат финансови затруднения, като и
двамата не са женени, а заедно с майка си живеят в общо домакинство и си делят
разходите, включително, че са помагали на майка си, когато е споделяла, че има
финансови затруднения, опровергават тезата на ищцата, че не е могла да разчита
на децата си, които били в затруднено материално положение.
Предвид гореизложеното настоящият състав
счита, че макар и утежнено, финансовото състояние на ищцата не е било
изключително тежко, оказващо толкова силно влияние върху нейната психика, за да
се обоснове извод, че сделката е сключена при крайна нужда. Въззивницата
е получавала работна заплата и не е била лишена от възможност изобщо да
обслужва кредитите си, като в нейна доказателствена
тежест е било да установи размерът на месечните вноски, но твърдения и данни за
това липсват. Поначало ищцата е можела да разчита на подкрепата и на синовете
ѝ, които също са имали месечни доходи от около 2000 лв. и са делели едно
домакинство с нея, като те не са имала свои семейства или финансови задължения,
за които да отделят средства. Самата ищца не твърди да е имала здравословни
проблеми, включително не се установява да се е намирала в проблемна социална и
семейната среда, които обстоятелства да окажат известно негативно влияние върху
емоционалното ѝ състояние към момента на продажбата на имота. Следва да
се отбележи, че не се доказват твърденията на ищцата, че ипотекарният
кредитор „ТНК К.М.“ АД е отправил предупреждение до нея, че ще пристъпи към
принудителна продажба на ипотекирания в негова полза апартамент и то при
положение че просрочените задължения към него не са били в непосилен за
погасяване размер - според удостоверение от 23.04.2015 г. (л. 21) лихвата е в
размер на 616,14 евро, наказателната лихва е 58,86 евро, а по отношение на
просрочената главницата следва да се вземе предвид размерът, посочен в справката
от Централния кредитен регистър - 35 лв., доколкото тази, отразена в
удостоверението от 8000 евро включва и неизискуемата главница. В този смисъл и
свидетелските показания на сина на ответницата – купувач – А.А./лист 358 по делото на СРС/, че е имало опасност процесният апартамент да бъде продаден от финансова
институция и затова Е.М. му е споделила, че трябва да реагира бързо, сочат, че
до констатацията и на съда, че ищцата е била финансово затруднена, но установените
по делото факти не водят до извод, че обективно продавачката е била изпаднала в
състояние на крайна нужда. Следователно, не се доказва първата материалноправна предпоставка от фактическия състав на чл.
33 ЗЗД - състоянието на крайна нужда за ищцата – продавач, изразяващо се в недостиг
на средства за издръжката ѝ и наличието на такива по размер изискуеми
задължения към трети лица и предприети от последните спрямо ищцата действия по
събирането им, които към момента на сключване на сделката да са оказали толкова
сериозно въздействие върху волята на Е.М., че това да я е накарало да сключи
договора за продажба, който иначе тя не би сключила. Аргумент в тази насока е обстоятелството, че от показанията на св. А.
/лист 358 по делото на СРС/, които преценени на плоскостта на чл. 172 ГПК,
съдът намира за обективно дадениq се установява, че ищцата е криела от синовете си продажбата на процесния недвижим имот. Недоказването от страна на въззивницата да е била в състояние на крайна нужда е
достатъчно основание искът по чл. 33, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като
неоснователен, поради което безпредметно да се обсъждат въпроса дали сделката е
сключена при явно неизгодни условия.
Доколкото ищцата не
доказва твърденията си, че сключената от нея продажба е недействителна, то и последващата продажба на същия имот между К.А.А. и купувача М.Л.Г. е произвела своето вещно-транслативно
действие, поради което и предявеният от Е.А.М. срещу М.Л.Г. установителен
иск за собственост е неоснователен, както правилно е прието в обжалваното
решение.
По
изложените съображения настоящият състав намира въззивната
жалба за изцяло неоснователна и същата следва да бъде оставена без уважение, а
доколкото крайните правни изводи на СГС съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция жалбоподателката
следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата М.Л.Г.
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК
сумата от 1400 лв., представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Искането
за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на въззиваемата К.А.А. за настоящата съдебна инстанция съдът намира за
неоснователно, тъй като не е представен договор за правна помощ, от който да е
видна постигната уговорка за конкретен размер и начин на плащането на
адвокатското възнаграждение (арг. от т. 1 от ТР
№6/2013 г. на ОСГТК на ВКС), какъвто извод не може да бъде обоснован от
едностранно подписаната от адвокат Д.П. разписка за получена сума.
По
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното
решение подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.07.2019 г., постановено по гр.д.
№21321/2016 г., по описа на СРС, 31 състав.
ОСЪЖДА Е.А.М., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, чрез адв. П. П., да заплати на
М.Л.Г., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, оф. 3,
чрез адв. М. Р., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 1400,00 лв., представляваща разноски по делото пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: