№ 569
гр. Пловдив, 07.03.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на
седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно частно
гражданско дело № 20235300500532 по описа за 2023 година
Производство по чл. 274 вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК, образувано по частна жалба на „
Агенция за събиране на вземания „ ЕАД, ЕИК ********* срещу Разпореждане № 1769 от
21.01.2023 г., пост. по ч.гр.д. № 18 991/2022 г. на РС – Пловдив, с което е постановен отказ
по заявлението на частния жалбоподател вх. № 24 380/ 30.11.2022 г. по описа на РС –
Пазарджик за издаване на Заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение на парично задължение
срещу длъжник П. Ц. К. досежно претендираните със заявлението вземания както следва: за
сумата 669, 19 лв., съставляваща главница по Договор за потребителски кредит от
28.07.2021 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда; за
сумата 56, 01 лв., съставляваща договорна лихва за период 11.08.2021 г. – 05.01.2022 г. и за
сумата 255, 45 лв. – обезщетение за забава за период 12.08.2021 г. до датата на подаване на
заявлението.
Поддържаните оплаквания са за неправилност на обжалваното разпореждане,
искането е за неговата отмяна и постановяване на въззивен съдебен акт за уважаване на
заявлението досежно горните вземания.
Съдът установи следното:
Частната жалба е в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, внесена е дължимата ДТ, на основание чл. 413 ал. 2 от ГПК препис от жалбата не се
връчва на ответната страна. Следователно е допустима и ще се разгледа по същество.
Производството пред районния съд е образувано по подадено от „ Агенция за
събиране на вземания „ ЕАД, ЕИК ********* като кредитор срещу длъжник П. Ц. К., ЕГН –
********** Заявление по чл. 410 от ГПК, с което се иска издаване на Заповед за изпълнение
на парично задължение за следните вземания: сумата 669, 19 лв., съставляваща главница по
Договор за потребителски кредит № 478 159 от 28.07.2021 г., ведно със законната лихва,
считано от подаване на заявлението в съда; за сумата 56, 01 лв., съставляваща договорна
лихва за период 11.08.2021 г. – 05.01.2022 г. и за сумата 255, 45 лв. – обезщетение за забава
за период 12.08.2021 г. до датата на подаване на заявлението.
В раздел 12 от заявлението / Обстоятелства, от които произтича вземането / е
посочено, че процесните вземания произтичат от сключен на 28.07.2021 г. между Сити Кеш
ООД, ЕИК ********* и П. Ц. К. Договор за потребителски кредит от 28.07.2021 г., които
1
вземанията са прехвърлени от дружеството – кредитор на заявителя на 14.06.2022 г. на
основание сключен между тях Договор за цесия; че съгласно договора за кредит на К. са
предоставени кредитни средства в размер на 700 лв., които тя се е задължил върне с
уговорена възнаградителна лихва – фиксирана за целия срок на договора, в размер на 40,5 %
разсрочено, чрез 23 бр. ежеседмични вноски с посочени падежи и с краен падеж 05.01.2022
г. и при ГПР 49, 81 %; че длъжникът е преустановил плащанията през м. август 2021 г., и
към крайния падеж на договора и понастоящем падежиралата непогасена главница е в
размер на заявената сума от 669, 19 лв., договорна лихва в размер на 56, 01 лв. за период
11.08.2021 г. – 05.01.2022 г. / крайния падеж /, а обезщетението за забава за период от
12.08.2021 г. до датата на подаване на заявлението е в размер на 255, 45 лева.
Представения към заявлението договор установява че между Сити Кеш ООД и П. Ц.
К. е сключен на 28.07.2021 г. Договор за потребителски кредит, като на К. е предоставена
сумата 700 лв., която тя се е задължила да върне с уговорена възнаградителна лихва –
фиксирана за целия срок на договора, в размер на 40,5 %, разсрочено чрез 23 бр.
ежеседмични вноски с посочени падежи и с краен падеж 05.01.2022 г. и при ГПР 49, 81 %.
Договорът установява още, че условие за предоставяне на кредитните средства е
представяно на едно от следните две обезпечения – безусловна банкова гаранция от
лицензирана в БНБ търговска банка за целия срок на договора и до изтичане на 6 месеца
след крайния падеж или поръчителство, като при един поръчител осигурителния му доход
следва да е в размер не по – малък от 7 пъти минималната работна заплата за страната, при
двама поръчители – осигурителния доход на всеки от тях да е не по нисък от 4 пъти
минималната работна заплата; да не са поръчители по други кредити; да нямат кредити към
банки и финансови институции с класификация различна от „редовен“. В случай на
непредставяне на едно от казаните обезпечения потребителят дължи неустойка в размер на
377, 64 лева, която се плаща разсрочено – към вноските по погасителния план за
издължаване на кредита.
За да постанови отказ по заявлението съдът е приел че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като на самоятелно основание са
нищожни и клаузите за възнаградителна лихва и неустойка за недадено обезпечение.
Изложените мотиви са че при възнаградителна лихва от 40 ,5 % и неустойка за недадено
обезпечение в размер над половината от предоставените заемни средства, е видно – и без
специални знания, че ГПР е над максимално допустимия размер по чл. 19 ал. 4 от ЗПК -
което влече недействителност на целия договор. Възнаградителната лихва и неустойката са
на самостоятелно основание нищожни, първата като надвишаваща трикратния размер на
законната, а втората като противоречаща на добрите нрави, излизаща извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, прието е още клаузата да е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Досежно главницата заявлението е
отхвърлено, тъй като констатирайки неравноправните и нищожни клаузи и
недействителността на договора като цяло съдът е оставил заявлението без движение, като е
изискал посочване на престираните от ответника плащания по договора и за погасяване на
кои вземания по договора са отнасяни тези плащания от кредитора, но заявителят е отказал
да изпълни тези указания с доводи, че същите са от значение в евентуалното бъдещо исково
производство по чл. 422 от ГПК с предмет съществуването на вземанията – както по
основание, така и по размер, но за формалното заповедното такова по чл. 410 от ГПК са
неотносими, като необходимо и достатъчно условие за уважаване на заявлението е то да е
редовно по смисъла на чл. 127 ал. 1 и ал. 3 и чл. 128 т.т. 1 и 2 от ГПК, като заповедният съд
не притежава правомощия да проверява съществуването на вземанията в заявения им
размер.
Фактическите констатации и правните изводи на районния съд се споделят изцяло от
настоящата инстанция. В случая, и без необходимост от специални знания, е видно че при
2
възнаградителна лихва от 40, 5% и неустойка за непредставено обезпечение в размер повече
от половината от предоставените заемни средства, действителния ГПР по договора за
кредит е над максимално допустимия от разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК от 50%,
съответно че посочения в договора ГПР от 49, 81% не е действителния по причина, че в
него не е включена неустойката за недадено обезпечение, която е следвало да бъде включена
предвид задължителния характер на обезпечението за предоставянето на кредитните
средства от Сити Кеш ООД и на основание разпоредбите на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и на § 1 т.1
от ДР ЗПК. Действително, съгласно чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената законова разпоредба
визира неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното
би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови
разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения -
различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При
сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е
задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР,
в резултат на което последният е различен от посочения в договора, поради което не
отговаря на изискванията на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, като е нарушена и императивната норма на
чл. 19 ал. 4 от ЗПК. След като този допълнителен и задължително необходим за
сключването на договора разход не е включен в посочения в договора ГПР е налице
нарушение на изискването по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК относно съдържанието на договора за
потребителски кредит и същият е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Освен
това, посочването в договора за кредит на по нисък от действителния ГПР представлява
невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, което
поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора –
неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна
по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора за
кредит в неговата цялост. В този смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти
съставлява и нарушение на основното изискване по чл. 145 ал. 2 от ЗЗП клаузите,
определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми.
Освен това тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.
143 ал. 1 от ЗЗП. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди от
кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за
кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали
да му предостави кредит без обезпечение при спазване императивната норма на чл. 19 ал. 4
от ЗПК, като рискът от невръщането на кредита да се калкулира в уговорената по договора
лихва. Съгласно задължителните указания, дадени в т.3 на ТР № 1/15.06.2010 г.на ВКС,
ОСГТК нищожна поради накърняване на добрите нрави е неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността
съдът следи служебно. С оглед изложеното съдът намира че процесната неустойка –
уговорена за непредставяне на обезпечение и в размер от половината от получения кредит,
няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна или санкционна функции, а със същата
търговеца цели „ скрито оскъпяване на кредита „ . Същата представлява скрита
3
възнаградителна лихва, уговорена в разрез с принципа на добросъвестността в
гражданските и търговските отношения, както и с разпоредбите на чл. 19 ал. ал. 1 и 4 от
ЗПК във връзка с § 1 ал. 1 от ДР на ЗПК. С оглед изложеното клаузата за неустойка е
нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1,2 и 3 от ЗЗД, така и съгласно разпоредбата на
чл. 21 ал. 1 от ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Нищожна на самостоятелно основание е и клаузате за възнаградителна лихва.
Според трайно установената съдебна практика на ВКС максималния размер на лихвата /
възнаградителна или такава за забава / следва да е ограничен до двукратния размер на
законната лихва при обезпечените кредити и до трикратния размер на законната лихва при
необезпечените кредити и уговорена над този размер лихва противоречи на добрите нрави /
напр., но не само Р № 1270/2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г.о.; О № 901/2015 г.
по гр.д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г.о. /, съответно уговорена над този размер
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26 ал.
1 от ЗЗД. Уговорения в процесния договор размер над моралния приемливия / в случая
възлизащ на 30 % /, а именно 40, 5 % обосновава извод за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва.
Отказа на заявителят да посочи какви са престираните от кредитополучателя
плащания по договора и кои вземания кредиторът е погасявал с тях препятстват
възможността да се извърши преценка за действително дължимите суми - в т.ч. и относно
търсената главница, при съобразяване с неравноправните и нищожни клаузи на договора,
която преценка съдът – в т. ч. и заповедния, е длъжен да извърши с оглед изричната
законова уредба относно потребителската защита.
Предвид изложеното, обжалваното разпореждане е правилно по изложените в него
мотиви, които настоящата инстанция напълно споделя. Неоснователни са поддържаните в
частната жалба доводи, че процесния договор за потребителски кредит не съдържа
неравноправни и нищожни клаузи. Такива са налице – казаните по горе, претендираните
вземания са формирани в съответствие с тези клаузи и отказът на заявителя да посочи
исканата допълнителна информация относно престираните от длъжника плащания
препятства възможността заповедния съд да извърши дължимата по закон проверка и да
издаде исканата заповед по чл. 410 от ГПК за вземанията, съставляващи непогасената чиста
стойност на кредита – главницата. Неоснователен е довода, че заповедният съд няма
правомощия да извършва преценка за неравноправни и нищожни клаузи в договора и за
недължимост на вземанията на това основание, а е длъжен да прецени единствено дали
заявлението отговаря на изискванията на чл. 127 ал. 1 и ал. 3 и чл. 128 т.т. 1 и 2 от ГПК, като
заявителят не е длъжен дори да представя доказателства за претендираните вземания, в т.ч.
и облигацията, от който те произтичат. В случаите, когато вземанията се основават на
потребителски договор / какъвто е настоящия / тази преценката е не само право, но и
служебно задължение на този съд съгласно разпоредбата на чл. 411 ал. 2 т.т. 2 и 3 от ГПК,
затова и представянето на договора е задължително приложение към заявлението – чл. 410
ал. 3 от ГПК.
Предвид изложеното частната жалба е неоснователна и се оставя без уважение.
И съдът
ОПРЕДЕЛИ:
Оставя без уважение частната жалба на „ Агенция за събиране на вземания „ ЕАД,
ЕИК ********* срещу Разпореждане № 1769 от 21.01.2023 г., пост. по ч.гр.д. № 18 991/2022
г. на Районен Съд – Пловдив, с което е постановен отказ по заявлението на частния
4
жалбоподател вх. № 24 380/ 30.11.2022 г. /по описа на РС – Пазарджик / и вх. №
106 018/29.12.2022 г. / по описа на РС – Пловдив / за издаване на Заповед по чл. 410 от ГПК
за изпълнение на парично задължение срещу длъжник П. Ц. К., ЕГН – ********** досежно
претендираните със заявлението вземания както следва: за сумата 669, 19 лв., съставляваща
главница по Договор за потребителски кредит от 28.07.2021 г., ведно със законната лихва,
считано от подаване на заявлението в съда; за сумата 56, 01 лв., съставляваща договорна
лихва за период 11.08.2021 г. – 05.01.2022 г. и за сумата 255, 45 лв. – обезщетение за забава
за период 12.08.2021 г. до датата на подаване на заявлението.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5