Определение по дело №982/2020 на Окръжен съд - Плевен

о п р е д е л е н и е

№

гр. Плевен, 06.01.2021 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Плевенски  окръжен съд, ІІІ - ти  състав, гражданска колегия в закритото заседание на шести януари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА

                                                        ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ

                                                                   ЖАНЕТА ДИМИТРОВА

при секретаря

в присъствието на Прокурора

като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.ч.гр.д. N 982 по описа за 2020 г., на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:

 

         Производство по чл. 274 ал. 1 и сл. от ГПК вр. с чл. 413 ал.2 от ГПК.

         С разпореждане № 260143 от 16.10.2020 г. по ч.гр.дело № 373/2020 г. Никополският районен съд е отказал на основание чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК  издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК в полза на заявителя „***“ ЕАД, гр. София, ЕИК ********* против длъжника Р.Р.М. с посочени ЕГН и адрес за следното парично вземане на заявителя: сумата от 91,80 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.01.2019 г. до 05.11.2019 г., което вземане се претендират на основание договор за паричен заем № 256297/08.01.2019 г., сключен между „***“ ООД като заемодател и длъжника като заемополучател. Със същото разпореждане на основание чл. 415 ал. 1 т. 3 от ГПК Плевенският районен съд е указал на заявителя, че може да предяви осъдителен иск против длъжника относно вземанията по заявлението в отказаната му част в едномесечен срок връчване на разпореждането, като довнесе дължимата държавна такса по иска.

         Разпореждането е съобщено на заявителя на 02.11.2020 г. чрез служителя му М.Ш..

         В постъпилата въззивна частна жалба жалбоподателят чрез пълномощника си юрисконсулт Г.Г. иска от ПОС да отмени разпореждане № 260143 от 16.10.2020 г по ч.гр.дело № 373/2020 г. на Плевенския районен съд като незаконосъобразно и постановено при нарушаване на процесуалните норми. Според частния жалбоподател в заповедното производство съдът няма правомощия да извършва преценка за валидност на договора за паричен заем или отделни негови клаузи на основание неравноправни клаузи, противоречие със закона или добрите нрави, а извършената преценка, че искането в отхвърлената част се основава на неразвоправна или нищожна клауза е неправилно, като не кореспондира с клаузите на договора, посочени подробно в жалбата касаещи ГЛП. В заключение частният жалбоподател иска от въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови друго, с което да разпореди издаване на заповед за изпълнение за посочената в заявлението по чл. 410 от ГПК парична сума.

         Окръжният  съд, като прецени доводите в частната  жалба и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

         Частната  жалба се явява подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК при наличие на правен интерес за страната от обжалване на атакуваното разпореждане, поради което е допустима.

Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да постанови атакуваното разпореждане, с което отхвърля частично заявлението по чл. 410 от ГПК, Никополският районен съд е приел, че вземането на заявителя в размер на: сумата от 91,80 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.01.2019 г. до 05.11.2019 г., което вземане се претендират на основание договор за паричен заем № 256297/08.01.2019 г., сключен между „***“ ООД като заемодател и длъжника като заемополучател се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, за наличието на които съдът е длъжен да следи служебно в заповедното производство при условията на чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК. Първоинстанционният съд е приел, че клаузата, на която се основава претендираната договорна лихва е неравноправна и нищожна, тъй като договорената лихва като ГЛП в размер на 40,08 % надхвърля четири пъти законната лихва за периода.

         Съгласно редакцията на разпоредбата на чл. 411 ал. 2 от ГПК към датата на постановяване на атакуваното разпореждане районният съд разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато: 1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението; 2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; 3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това; 4. длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Република България; 5. длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България.

         Въззивният съд споделя изложените от НРС правни изводи и счита, че не следва да преповтаря същите подробно. Не е налице допуснато процесуално нарушение от страна на ПлРС, тъй като длъжникът в заповедното производство е потребител по договор за потребителски кредит по смисъла на § 13 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и съдът е задължен преди да издаде заповедта служебно да извърши проверка по чл. 411 ал. 2 т. 2 и т. 3 от ГПК, както за съответствието на клаузите в договора със закона и добрите нрави, така и относно наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП. Сочената от частният жалбоподател съдебна практика на други окръжни съдилища не е задължителна, като наред с това следва да се посочи, че същата е постановена преди изменението на разпоредбата на чл. 411 ал. 2 от ГПК, респ. преди въвеждането на т. 3, с която се въвежда изрично новото изискване за уважаване на заявлението по чл. 410 от ГПК - искането да не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или да не е налице обоснована вероятност за това.

         Въззивният съд споделя изцяло правните изводи на първоинстанционният съд относно валидността на клаузата в договора за паричен заем, сключен между „***“ ООД като заемодател и длъжника като заемополучател – т. 3 /7/ от договор № 256297/08.01.2019 г. към искане № 031911 на Р.Р.М., с която страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,08 %.

         По отношение размера на възнаградителната лихва в съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на такава е действително не следва да бъде по - голям от трикратния размер на законната лихва. В този смисъл са решение № 906/30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003г., ІІ г.о., ВКС, решение № 378/ 18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г., ІІ г. о., ВКС, решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/ 2007г., ІІ г.о., ВКС, определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/ 2014 г., ІV г. о., ВКС и др..  Съобразявайки посочената съдебна практика на ВКС, въззивният съд приема, че макар в конкретният случай да не е налице прекомерност при определяне на ГПР по договора, който безспорно не надвишава 50 % и е спазена разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, размерът на включената в него възнаградителна лихва е договорен между страните в противоречие на добрите нрави и води до нищожност на клаузата на това основание, респ. до нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Според съда, преценката за съотношението между възнаградителната лихва и законната лихва следва да бъде направена към момента на сключване на договора. Към 08.10.2019 г. основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0.00 %, което означава, че към същия момент законната лихва е 10 %, а нейният трикратен размер – 30 %, поради което обосновано може да се приеме, че договорената годишна възнаградителна лихва в размер на 40,08 %  надхвърля три пъти законната лихва към датата на сключване на договора. Въззивният съд приема, че нищожната клауза не може да се замести от такава за лихва за забава, тъй като тяхната функция и същност е различна, а и такова правомощие на съда е предвидено само за търговските сделки, каквато по отношение на потребителя договорът за паричен заем не е. Въззивният съд съобрази необезпечеността на кредита, което действително налага договарянето на възнаградителна лихва в по - висок размер, но след като същият надхвърля трикратния размер на законната лихва, то клаузата се явява договорена в противоречие с добрите нрави като правила за справедливост и добросъвестност, с които сключените договори и сделки следва да бъдат съобразени за се гарантира честно отношение при договарянето на гражданско – правните сделки и съразмерност и еквивалентност в поемането на задължения и за двете страни по сделката.

         При тези правни изводи въззивният съд приема, че частната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното разпореждане на Никополският районен съд потвърдено като правилно и законосъобразно.

         С оглед изхода на делото в полза на частния жалбоподател не се дължат разноски по делото.

         Водим от горното, Съдът

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л   И:

 

        ПОТВЪРЖДАВА  разпореждане № 260143 от 16.10.2020 г. по ч.гр.дело № 373/2020 г. на Никополския районен съд.

 

       ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          ЧЛЕНОВЕ: