Р Е Ш
Е Н И Е
№ 80/20.04.2018г. гр.Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Апелативен съд - Варна
търговско отделение
на тринадесети март Година
2018
в открито заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:В.Аракелян
ЧЛЕНОВЕ:А.Братанова
М.Недева
при секретар : Е.Тодорова
като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело № 55 по описа за 2018 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството по
делото е по реда на чл.258 ГПК.
Образувано
е по подадена въззивна жалба от Г.М.Н. *** и И.С.М. от гр.Аксаково срещу
решение № 730/10.11.2017г. на Варненския окръжен съд, търговско отделение,
постановено по т.д. № 259/17г., с което същите са осъдени да
заплатят СОЛИДАРНО „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, гр. София сумата от 116 203,12 евро,
представляващи дължима и изискуема поради настъпила предсрочна изискуемост главница
по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително
споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за
периода 27.02.2012 г. – 27.03.2043 г., представляващи само ЧАСТ
от цялата дължима неплатена главница за периода 27.11.2010 г. – 27.03.2043 г. в
общ размер от 116 798,73 евро, на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
предл. I ЗЗД и чл. 1, ал. 2, вр. чл. 18 от Договора, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска –
28.02.2017 г. до окончателното погасяване на задължението, на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД; сумата от 28 818,12 евро, представляващи дължими и
изискуеми поради настъпила предсрочна изискуемост възнаградителни лихви
по същия договор за кредит и доп.споразумения за периода 27.02.2014 г. –
21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ от целите дължими неплатени
възнаградителни лихви за периода 27.01.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от
57 851,55 евро, на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и
чл. 1, ал. 2, чл. 3, ал. 1, вр. чл. 18 от Договора; сумата от 2 288,61
евро, представляващи дължимо поради виновно неизпълнение обезщетение за
забава /наказателна лихва/ поради
просрочване на плащането на анюитетни вноски по същия договор за кредит и
доп.споразумения за периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г.,
представляващи само ЧАСТ от цялото дължимо обезщетение за забава за
периода 27.05.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 2 524,08 евро, на
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, чл. 1, ал. 2 и чл. 3, ал. 3 от Договора; сумата от
17,90 евро, представляващи дължими банкови такси за периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г.,
представляващи само ЧАСТ от всички дължими банкови такси за периода
28.12.2010 г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 442,44 евро, на основание чл. 4,
вр. чл. 10, т. 1 от Договора и Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните; сумата от 71,75 евро, представляващи дължими застраховки.
за периода 26.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ
от всички дължими застраховки за периода 18.11.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ
размер от 353,28 евро, на основание чл. 14 от Договора; сумата от 594,00 лв., представляващи претърпени вследствие неизпълнението на Договора вреди, изразяващи
се в извършени от ищеца разноски във
връзка с уведомяване на длъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост на
кредита, формирани от заплатени нотариални такси за изготвяне на нотариални
покани, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД, както и сумата от 21 201,70 лв.,
представляваща направени разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
По съображения, подробно изложени в жалбата и обосноваващи тезата им за
неправилност на обжалваното решение поради погрешно приложение на материалния и
процесуалния закон, неправилно и непълно обсъждане на събраните по делото
доказателства, довели до неправилни крайни правни изводи, молят съда да го
отмени и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявените срещу тях
искове.
Въззиваемата страна счита жалбата за
неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и
законосъобразен.
Съдът, за да ес произнесе по
съществото на въззива, прие за установено следното :
Предявени са в условията на обективно
и субективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 430, ал. 1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД; чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260 претендира да бъдат осъдени
ответниците Г.М.Н., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: *** и И.С.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да му заплатят СОЛИДАРНО сумите от:
- 116 203.12
евро, представляващи дължима и
изискуема поради настъпила предсрочна изискуемост главница по Договор за
кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително
споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за
периода 27.02.2012 г. – 27.03.2043 г., представляващи само ЧАСТ
от цялата дължима неплатена главница за периода 27.11.2010 г. – 27.03.2043 г. в
общ размер от 116 798.73 евро, на основание чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
предл. I ЗЗД и чл. 1, ал. 2, вр. чл. 18 от Договора, ведно със законната
лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 28.02.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД;
- 28 818.13
евро, представляващи дължими и
изискуеми поради настъпила предсрочна изискуемост възнаградителни лихви
по Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително
споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за
периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ
от целите дължими неплатени възнаградителни лихви за периода 27.01.2011 г. –
21.02.2017 г. в общ размер от 57 851.55 евро, на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 1, ал. 2, чл. 3, ал. 1, вр. чл. 18 от Договора;
- 2 288.61
евро, представляващи дължимо поради
виновно неизпълнение обезщетение за забава /наказателна лихва/ поради
просрочване на плащането на анюитетни вноски по Договор за кредит и покупка на
недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г.,
Допълнително споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от
30.06.2010 г. за периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи
само ЧАСТ от цялото дължимо обезщетение за забава за периода 27.05.2011
г. – 21.02.2017 г. в общ размер от 2 524.08 евро, на основание чл. 92, ал.
1 ЗЗД, чл. 1, ал. 2 и чл. 3, ал. 3 от Договора;
- 17.90 евро, представляващи дължими банкови такси по
Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително
споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за
периода 27.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ
от всички дължими банкови такси за периода 28.12.2010 г. – 21.02.2017 г. в общ
размер от 442.44 евро, на основание чл. 4, вр. чл. 10, т. 1 от Договора и Тарифата
за условията, лихвите, таксите и комисионните;
- 71.75 евро, представляващи дължими застраховки по
Договор за кредит и покупка на недвижим имот HL 32204/10.03.2008 г., Допълнително споразумение от 25.01.2010 г., Допълнително
споразумение от 25.06.2010 г. и Допълнително споразумение от 30.06.2010 г. за
периода 26.02.2014 г. – 21.02.2017 г., представляващи само ЧАСТ
от всички дължими застраховки за периода 18.11.2011 г. – 21.02.2017 г. в общ
размер от 353.28 евро, на основание чл. 14 от Договора;
- 594 лв. , представляващи
претърпени вследствие неизпълнението на Договора вреди, изразяващи се в
извършени от ищеца разноски във
връзка с уведомяване на длъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост на
кредита, формирани от заплатени нотариални такси за изготвяне на нотариални
покани, на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД, както и съдебно - деловодните разноски в производството.
От събраните по делото доказателства
безспорно се установява от фактическа страна, че по силата на сключения на 10.03.2008 г. между страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот
HL 32204 кредитополучателите Г.М.Н. и И.С.М.
солидарно са се задължили да върнат предоставения им от ищцовата банка заем в
размер на 130 000 евро в срок от 420 месеца. Не се спори, че кредитът е
усвоен, че общият размер на извършените погашения по него е 34 186,10
евро, както и че от края на 2010г. ответниците са спрели изпълнението на
задължението си за връщане на заетата сума съобразно изготвения към договора погасителен
план. Първата неплатена вноска е с падеж 27.11.2010г. и е в размер на 247 евро.
Основният спорен по делото въпрос е
свързан с момента на настъпване на предсрочната изискуемост на вземането на
банката – 2011г., 2016г. или с получаването на препис от исковата молба, както
и със свързаната с това основателност на
релевираното възражение за погасяване на вземането по давност. Твърдението на
ответниците, поддържано и във въззивната жалба е, че вземането на
банката е направено предсрочно изискуемо, считано от 27.01.2011г., за което те,
в качеството си на кредитополучатели са били
уведомени още през 2011г. с нарочно писмо, подписано от адвокат А К Б – Д. от
ПАК. В условията на евентуалност се поддържа, че предсрочната изискуемост е настъпила
на 24.11.2011г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК, по което е образувано ч.гр.д. №
18940/2011г. на ВРС, ХХХІV състав. В
самото заявление банката се е позовала на настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, считано от 27.01.2011г. Тъй като
от 27.01.2011г., респ. – от 24.11.2011г. до изтичане на
законоустановената петгодишна давност банката не е предприела никакви действия по
събиране на вземането си, нито е извършила действия за прекъсване на давността,
то на осн.чл.110 ЗЗД процесното вземане
е погасено по давност.
Във връзка с така
поддържаното възражение за погасяване на вземането по давност съдът съобрази следното :
На 24.11.2011г.
във Варненския районен съд е входирано подадено от банката заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, по което е образувано гр.д. №
18 940/2011г., срещу длъжниците Г.М.Н.
– М. и И.С.М.. В заявлението е отразено, че към момента на подаването му
вземането на банката произтича от Договор за кредит за покупка на недвижим имот
HL 32204 от 10.03.2008г., сключен между
„Юробанк И Еф Джи България“ АД и длъжниците и е в размер на 124 783,24 евро и 335,15 лв, включващи
главница, договорна лихва и такси. Като основание на вземането си заявителят
сочи чл.18 от договора, по силата на който за цялото вземане по кредита е
настъпила автоматична предсрочна
изискуемост поради неплащане на 3 последователни месечни вноски. В приложеното
по делото извлечение от счетоводните книги на банката – л.131 изрично е
посочено автоматично настъпване на
предсрочна изискуемост съгласно договора
на 27.01.2011г., поради
неплащане на 7 броя погасителни вноски по главницата и 12 броя погасителни
вноски по лихвата, т.е. – забава в плащането на дължимите вноски от 354 дни.
Дори и да се
приеме тезата на въззивниците, че в извлечението от счетоводните книги е
инкорпорирано признание от страната на банката за неизгоден за нея факт –
обявяване на кредита за предсрочно изискуем към 27.01.2011г., фактическият
състав на предсрочната изискуемост не е завършен. Съгласно мотивите по т.18 на
Тълкувателно решение № 4/2014г. по
тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД,
настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право
да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост
по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита
целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително
и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й. Съгласно чл.130 ал.2 от ЗСВ тълкувателните решения и
тълкувателните постановления на ВКС и ВАС са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната
власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които
издават административни актове. Предвид на което съдът, постановявайки съдебния си акт в
условията на прието тълкувателно решение е длъжен да приложи тълкуването на
закона така, както е отразено в него, което не означава, че придава обратно
действие на самото тълкувателно решение.
Следователно в
процесния случай за да е налице обявяване на кредита за предсрочно изискуем с
дата 27.01.2011г. необходимо е към обективния факт на неплащане на три или
повече погасителни вноски да се насложи и уведомлението на кредитора до
длъжниците за обявяване на предсрочната изискуемост. А това въззивниците поддържат,
че е станало с получаването от тях на „Уведомление за обявяване на предсрочна
изискуемост“ – л.126 през м.октомври-
ноември 2011г. – л.124 на гърба.
Действително в
посоченото писмо, представено по делото в заверен от страната препис – л.126,
банката уведомява кредитополучателите,
че към 16.11.2011г. имат натрупани просрочия по договора за кредит, считано от
27.11.2010г., като на осн.чл.18 от договора предсрочната изискуемост на
вземането настъпва с неплащане на три последователни месечни вноски, а именно :
автоматичното настъпване на предсрочната изискуемост на целия кредит е на 27.01.2011г. поради неплащане на
7 броя погасителни вноски по главница и 12 броя погасителни вноски по лихва,
т.е. – поради забава в плащането на дължимите вноски от 354 дни. Предвид на
това ги уведомява, че обявява кредита за изцяло предсрочно изискуем преди
крайния срок на погасяване.
Това писмено
доказателство е оспорено от банката с твърдението, че същото не е подписано от
адв.А Б – Д. и че няма доказателства същата да е имала представителна власт по
отношение на банката, както и да е разполагала с правомощието да прави
волеизявление от нейно име за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Последователната процесуална позиция на банката включва твърдението, че
предсрочната изискуемост на кредита не е обявена през 2011г., тъй като
предпоставките за това, визирани в т.18 на Тълкувателно решение № 4/2014г. по тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС не са
налице, а през 2016г., евентуално – с получаване на препис от исковата молба.
Във връзка с така направеното оспорване по делото е приобщено заключението на
съдебно-почеркова експертиза с в.лице Е А, съгласно което установените признаци
на документа в частта на положения подпис дават основание за извода, че е
възможно същият да е технически възпроизведен в документа, т.е. – да се касае
за т.нар. „кражба на подпис”. Въпреки уваженото от съда искане документът да
бъде представен в оригинал, ответниците не го представят, като твърдят, че той
е унищожен не по тяхна вина. В тази връзка и на осн.чл.165 ал.1 ГПК ангажират
показанията на двама свидетели – Пламена Д. Петрова и Д П Й за установяване на
неговото съдържание и факта на неговото унищожаване не по вина на страната,
която го представя. И двамата свидетели дават показания, че това унищожаване е
станало по време на преместването на ответницата Н. в друго жилище през 2011г.
Уведомлението е било поставено заедно с други документи в папка, носена от
свидетелката Пламена Д., която при изнасянето й от жилището я е изпуснала в
една локва. Мъжете, които носели един диван, минавайки оттам настъпили
документа, в резултат на което той
станал неизползваем, на места скъсан и покрит с кал, поради което и бил
изхвърлен. С оглед на така депозираните показания следва да бъде даден отговор
на въпроса налице ли е хипотезата на чл.165 ал.1 ГПК и допустими ли са в този
случай свидетелски показания за установяване съдържанието и момента на
получаването на документа. В тази връзка съдът съобрази следното :
Съдебната
практика приема, че допустимостта на свидетелските показания в хипотезата на
загубен или унищожен не по вина на страната документ по чл.165 ал.1 ГПК
предполага невъзможността да се представи този документ да не е настъпила поради
умишлено действие на страната, която желае да се ползва от него. Унищожаването
на документа поради небрежно поведение на страната, която извлича изгодни за
себе си правни последици от него не я лишава от правото на установи
съществуването му със свидетелски показания, както и да установи съдържанието
му чрез възпроизвеждането му от свидетеля, което при диспозитивния документ
включва и установяване на спорното волеизявление /решение № 125 от 1-07-2014г.
на ВКС по гр.д. № 5734/2013г., ІІІ г.о, ГК по чл.290 ГПК/.
В свое решение №
79/10.09.2010г. на ВКС по т.д. № 628/2009г., ІІ т.о., ТК по чл.290 ГПК
касационната инстанция приема, че при оспорване на частен документ, който
формално носи подписа на оспорилата го страна, при непредставяне на оригинала
му правилото на чл.154 ал.3 изр.1 ГПК / отм./ не намира приложение по отношение
на оспорващия, като в този случай страната, която се е лишила от него поради
загубване или унищожаване не по нейна вина носи доказателствената тежест да
установи съдържащите се в документа изгодни за нея факти, за което може да
ползва всички доказателствени средства, вкл. и свидетелски показания – чл.134
ал.1 ГПК / отм./, аналогичен на чл.165 ал.1 ГПК. Основанието за разместване на
доказателствената тежест, носена от страните, е намерено в обективната
невъзможност за оспорващия документа да установи авторството на подписа чрез графологическо изследване на копието му,
тъй като заключението винаги ще е основано на вероятни предположения, но не и на
категорична констатация за авторството, както е в процесния случай. Т.е. –
оспорващият би бил лишен от обективната възможност да докаже при условията на
пълно и главно доказване своето оспорване, тъй като липсва оригиналът на
документа и то не по негова вина. Наличието на обективни пречки за успешно
провеждане на оспорването автентичността на представения в заверен препис
документ предпоставя възлагането на доказателствената тежест върху ползващата
се от него страна при положение, че оригиналът му липсва по причини, които
законът признава за извинителни.
И тъй като в
процесния случай се установи, че документът е унищожен не поради проявена
умишлена вина от страна на ответниците, а поради небрежното им поведение при
съхраняването му по време на пренасянето на ответницата Н. в новото жилище,
доказателствената тежест за установяване истинността на документа – уведомление
за предсрочна изискуемост, считано от 27.01.2011г. се носи от ответниците, а
свидетелските показания за установяване на съдържанието на документа са допустими.
В тази връзка
съдът съобразява заключението на съдебно-почерковата експертиза и цени
показанията на свидетелите Пламена Д. и Д Й. Доколкото заключението на
съдебно-почерковата експертиза е, че подписът е на лицето сочено за негов автор
– адв.Б, а ищецът не е въвел твърдението
за наличието на т.нар.”кражба на подписа”, съдът намира, че оспорването
авторството на документа е неуспешно проведено от страна на банката и документът следва да бъде ценен като автентичен.
Възражението на
банката, че адв.Б не е разполагала с правомощието от нейно име да прави
волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем обаче се преценява
като основателно. Съгласно нотариално заверено пълномощно с рег. № 1786/09.06.2011г.
на нотариус с рег. № 303 на НК – л.190 адв.Б е била упълномощена с правото да
подписва от името на банката и изпраща покани за доброволно изпълнение до
длъжници – физически лица, сключили с банката договори за потребителски кредити
във връзка, но не само с обявяването на предсрочна изискуемост на просрочени
кредити. Процесният кредит не е потребителски по смисъла на легалната дефиниция
на това понятие в действащия към момента на сключването му на 10.03.2008г.
Закон за потребителския кредит, тъй като е на стойност над 40 000лв – чл.3
ал.3 т.5 от закона и е обезпечен с ипотека – чл.3 ал.5 т.1 от закона. При това
положение подписвайки уведомлението до
длъжниците за обявяване на кредита за предсрочно изискуем адв.Б е излязла извън
пределите на предоставеното й правомощие в тази насока, което само по себе си
налага извода, че предсрочната изискуемост на кредита не може да се счита за
обявена, респ. - настъпила на 27.01.2011г.
Същата не е
настъпила и с подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение, тъй като с разпореждане от 01.12.2011г. същото е отхвърлено.
Разпореждането е потвърдено с
определение № 1180/05.03.2012,
постановено по ч.т.д. № 513/2012г. на Варненския окръжен съд, търговско
отделение, което е недопуснато до касационен контрол с определение №
629/11.07.2012г. на ВКС. Предвид изхода на инициираното заповедно производство
волеизявление на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита не е
стигало до длъжниците.
С нотариална покана № 108, том 1, рег. № 2136/2016 г. на Борис В. ***
действие ВРС, с рег. № 124 в регистъра на Нотариалната камара – л.70 и нотариална покана акт ХХХХ, том 2, рег. № ХХХХ/ХХХХ
г. на Красимира Кангелова – нотариус с район на действие ВРС, с рег. № 513 в
регистъра на Нотариалната камара -л. 73 длъжниците са уведомени за обявената
предсрочна изискуемост на кредита, както и за задълженията им към 12.05.2016г.
Нотариалните покани са връчени по реда на чл.47 ГПК, като по-късно връчената е
на 30.09.2016г. От тази дата съдът приема за завършен
фактическият състав на обявяване на
кредита за предсрочно изискуем. В тази връзка възражението за погасяване на
вземането по давност се явява неоснователено. В условията на евентуалност и
съобразно установената съдебна практика предсрочната изискуемост следва да се
счита обявена с получаване на препис от настоящата искова молба по предявения
осъдителен иск.
Що се касае до твърдяното в жалбата установяване с гласни доказателства
на факта на съставяне на протоколи от проведените срещи между банката и
длъжниците и невземането му предвид от първоинстанционния съд, настоящият
състав намира, че твърдението не е от естество да дерогира горния правен извод.
Съждението, че в тези протоколи се съдържат данни за неизгодни за банката факти
е общо и не е свързано с посочване на конкретни дати, факти и произтичащи от
тях правни последици.
По поддържаното в жалбата възражение за недействителност на
клаузите на чл.3 ал.5 и чл.6 ал.3 от договора за банков кредит поради тяхната неравнопоставеност
съдът намира следното :
В отговора на исковата молба е релевирано възражение за
нищожност поради тяхната неравноправност на клаузите на чл.3 ал.5 и чл.6 ал.3
от договора за кредит. Като основание за наведеното възражение е посочена неяснотата при формиране на
възнаградителната и наказателната лихва. Отрича се индивидуалната уговореност
на договорните клаузи, касаещи определянето на лихвата, както и липсата на
причина за едностранна промяна на условията на същата от страна на ищеца. Според
въззивниците за да се счита доставчикът на финансовата услуга за
добросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза изменението на цената на заетите парични
средства /възнаградителни лихви и такса управление/ следва да се дължи на външни
причини, които не зависят от неговата
воля, а са породени от въздействието на свободния пазар или от държавен
регулатор. Потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът
може едностранно да промени цената, поради което и съответните клаузи на
договора следва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин – чл.147 ал.1
ЗЗП. Поддържа се оплакването, че клаузите в договора, даващи възможност за
едностранна промяна на лихвата не са формулирани по ясен и недвусмислен начин и
че не е получена от ответниците достатъчно конкретна информация как може
ищцовото дружество да променя цената. По никакъв начин не става ясно как се
формира БЛП на банката. Освен това клаузите на чл.3 ал.5 и чл.6 ал.3 от
договора са неравноправни по смисъла на чл.143 т.12 от ЗЗП. Банката е
недобросъвестна доколкото изменението на БЛП не се дължи изцяло на причини,
които не зависят от нея. Метода и начина за определяне на БЛП не са сведени до
знание на кредитополучателите и не са формулирани по ясен и недвусмислен начин
така че потребителят предварително да получи достатъчно конкретна информация
как търговецът може едностранно да промени цената на предоставената от него
услуга.
Съгласно чл.3 ал.5 от процесния договор действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните, като банката
уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в
сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони. А съгласно чл.6
ал.3 при промяна на БЛП размерът на
погасителните вноски се променя автоматично в съответствие с промяната, за
което кредитополучателят при подписването на настоящия договор дава своето
безусловно и неотменимо съгласие.
Доколкото кредитополучателите са потребители по смисъла на
легалната дефиниция на пар.13 т.1 от ДП на ЗЗП, допустимо е в това им качество
да правят възражение за неравноправност на клаузи от сключения от тях договор
за кредит.
При преценка на основателността на направеното възражение
за неравноправност съдът съобразява нормата на чл.143 от ЗЗП, съгласно която
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално – чл.146 ал.1 ЗЗП.
Преди всичко следва да бъде взето предвид обстоятелството,
че твърдените неравноправни клаузи съставляват част от договора за кредит,
сключен между банката и кредитополучателите, а не са включени в Общи условия,
изготвени предварително и едностранно от банката, върху които те не са могли да
влияят. От данните по делото става ясно, че кредитополучателката Н. притежава
висше юридическо образование, упражнява адвокатска професия и следователно при
полагане на дължимата грижа е била в състояние да се запознае подробно с
клаузите на договора и прецени тяхната изгодност за себе си и съпруга си. Не на
последно място договорът е изпълняван във вида, в който е подписан до
27.10.2010г. и съгласно чл.293 ал.3 от ТЗ в този случай страната не може да се
позовава на неговата нищожност, тъй като от поведението й съдът може да направи
извод, че не е оспорвала действителността на изявлението си за встъпване в
облигационната връзка.
На първо място се твърди неравноправност на клаузи от
договора за кредит, установяващи възможността за едностранна промяна на
БЛП. Касае се за основание по чл.143
т.10 от ЗЗП – наличие на неравноправна клауза, позволяваща на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.
Възнаградителната лихва се определя еднозначно в
теорията като възнаграждение за ползвания финансов ресурс - чл. 430, ал. 2 ТЗ и представлява стойността на заетия капитал за определен период от
време. Съществуват два основни начина за определяне на нейния размер –
фиксирането й като точно определен процент за целия период на договора, а
вторият начин е променливата лихва. Тя се състои от два компонента – базисно
/реферативно/ лихвено равнище – динамичен компонент, доколкото лихвената
стойност на капитала зависи и се променя с промяната на определени икономически
условия и надбавка /марж/ над него – постоянен и неподлежащ на промяна
компонент. Съгласно чл.58 ал.1 т.2 от ЗКрИ при отпускане на кредит банката
предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите,
които съдържат лихвения процент, изразен
като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита. Следователно правото на банката да променя лихвения процент е
законодателно скрепено. Доколкото в чл.6 ал.3 от договора не е посочено, че
изменението на БЛП на банката ще бъде само в посока на увеличаването му, съдът
приема, че в случая не е налице неравнопоставеност на страните по договора за
кредит, респ. – основанието по чл.143 т.10 от ЗЗП. От друга страна доколкото
кредитът е дългосрочен и за избягване на попадането на банката в
по-неблагоприятна позиция в резултат на естествените инфлационни процеси,
икономически обосновано е рискът от промяната на пазарните условия да бъде
понесен и от двете страни.
БЛП се определя от методология, приложена по делото и
налична на Интернет страницата на банката. Същата подробно е коментирана в
приетото по делото заключение на ССчЕ. Съобразно тази методология БЛП се
определя като сбор от два компонента : трансферна цена на ресурса и буферна
надбавка. От своя страна трансферната цена на ресурса се формира от разходите,
които банката прави при привличане на паричен ресурс от депозитори и външни
финансирания и се влияе от : 1.Пазарни лихвени измерители – Софибор, Юрибор и
Либор; 2. Рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс. Тя
представлява минимално изискуемата премия, над възвръщаемостта от инвестиция в
безрисков актив, която кредиторите търсят, за да бъдат компенсирани за риска, който
търсят. Влияе се от следните фактори :
оценката за кредитоспособността на финансовата система, ликвидността и
достъпът до финансиране като цяло на финансовите пазари и 3. Директни нелихвени
разходи на банката по привличане на паричен ресурс. Това са минималните
задължителни резерви на банката при БНБ и вноските на банката за фонд за
гарантиране на влоговете в банките. Пазарните индекси както и пазарните механизми са обективно съществуващи
и не зависят от волята на банката. Минималните задължителни резерви, които
банките поддържат в БНБ, са регламентирани чрез издадени наредби от БН и са нормативно
определени. Вноските за фонд за гарантиране на влоговете в банките са нормативно определени със „Закона за
гарантиране на влоговете на банките“ – л.283. Т.е. – независимо от посочената
от в. лице липса на точна формула, в която са включени горните компоненти –
факторите, влияещи на трансферната цена на ресурса и на буферната надбавка,
налага се извода, че факторите, от които зависи изменението на БЛП са обективно
съществуващи и не зависят от волята на банката. Следователно не е налице
хипотеза на уговорена между страните по спора неравноправна клауза,
позволяваща на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него
основание.
Клаузите на чл.3 ал.5 и чл.6 ал.3 от договора не са
неравноправни и по смисъла на чл.143 т.12 от ЗЗП, тъй като от една страна
методологията за определяне на БЛП е качена на Интернет страницата на банката,
а от друга страна, както бе изяснено по-горе, цената не предоставения финансов
ресурс зависи от обективни фактори, които са извън контрола на доставчика на
услугата, предвид на което към процесния случай е приложимо изключението по
чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП, по силата на което чл.143 т.12 от ЗЗП не се прилага по
отношение на сделките с
ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги.
По изложените съображения съдът намира, че възражението за
неравноправни клаузи в процесния договор за кредит по смисъла на ЗЗП е
неоснователно. Същите не са нищожни по смисъла на закона и са породили желаните
от страните правни последици.
Неоснователно е и оплакването срещу претенцията за
извършени разноски за изготвяне и изпращане на нотариални покани и уведомления
за действия, които се преповтарят според въззивниците с такива, извършени през
2011г. доколкото безспорно прието е по делото, че изявление за предсрочна изискуемост на кредита не е
достигнало до длъжниците през 2011г., което от своя страна е наложило
необходимостта от редовно връчване на това изявление на банката.
Твърдението за недължимост на застраховката на имота за
периода от 2011г. до 2017г. не е въведено в преклузивния за това срок –отговора
на исковата молба, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По възражението за ненадлежно връчване на нотариалните
покани с уведомленията за предсрочна изискуемост на кредита през 2016г. :
Според твърденията в исковата молба предсрочната
изискуемост на кредита е обявена с изпратените до ответниците нотариални покани
– № 108, том 1, рег. № 2136/2016 г. на Б
В. *** действие ВРС, с рег. № 124 в регистъра на НК – л.70 до Г.Н., с
удостоверена дата на връчване на 17.08.2016г. и ХХХХ,
том 2, рег. № ХХХХ/ХХХХ г. на К К – нотариус с район на действие ВРС, с рег. №
513 в регистъра на НК – л.73 до И.М., с удостоверена дата на връчване на
30.09.2016г. Поканите са връчени по реда
на чл. 47 от ГПК, като в тях изрично е отбелязано, че адресите и на двамата
ответници са посетени 4 пъти през различни интервали от време, лицата не са
намерени на адреса, както е не се е намерило лице, което да ги получи вместо
тях. Звъняно е на домофонната уредба на единия адрес, на другия – уведомлението
е пуснато в пощенската кутия на входната врата. Разпитани като свидетели по
делото самите връчители Е М и Р К потвърждават действията си по връчването на
уведомлението. Нотариалните покани, с отбелязано от нотариусите връчване по
реда на чл.47 ал.5 ГПК съставляват официални свидетелстващи документи, тъй като
са изготвени от длъжностно лице в кръга на задълженията му и обвързват съда с
присъщата им материална доказателствена сила. За оборване на същата по делото
са ангажирани показанията на свидетелите Ж И М. – майка на И.М. и К Д Н– без
родство със страните. Показанията на първата свидетелка, ценени с оглед
разпоредбата на чл.172 ГПК, установяват, че тя живее на адреса заедно със сина
си, съпруга си и сестра си и че на
вътрешната страна на входната врата е поставена пощенската кутия. Свидетелката
не знае през август 2016г. нотариус да е търсил сина й, не е получавала никакви
уведомления в пощенската кутия, не е залепвано и уведомление на вратата. През
деня вратата е отключена, а в къщата винаги има човек. Втората свидетелка е учителка по български
език и литература, която през лятото на 2016г. е пребивавала в дома на
ответницата Н. именно в това си качество. Не помни служител на нотариус да е
връчвал документи. Присъствала е на получаването на съобщение от ЧСИ до бащата
на ответницата. Не е виждала на входната врата залепени уведомления до Г.Н..
Преценени в своята съвкупност показанията не опровергават изложените в
нотариалните покани факти, поради което съдът споделя извода на
първоинстанционния съд за обявена предсрочна изискуемост именно на 30.09.2016г.
По изложените съображения обжалваното решение се
потвърждава, като на осн.чл.272 ГПК съдът препраща към мотивите му.
Водим от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 730/10.11.2017г. на
Варненския окръжен съд, търговско отделение,
постановено по т.д. № 259/17г.
Разноски не се присъждат.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от съобщаването му при условията на чл.280 ал.1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: