Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври
през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА Г.
ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Г. въззивно гражданско дело № 4270 по описа за 2021г.
по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 20.11.2020г., постановено по гр.дело № 69069/2017г.
по описа на СРС, ГО, 54 състав, е уважен предявеният от Ф.Г.С. срещу “М.1” ЕООД
/с предишно наименование “О.З.” ЕООД/ иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ и ответникът е осъден да заплати сумата от 15 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на настъпила на
09.08.2016г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба – 29.09.2017г. до окончателното изплащане, както и на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД ответникът е осъден да заплати сумата от 1 733,
34 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
периода от 09.08.2016г. до 28.09.2017г. Със същото решение е отхвърлен
предявеният иск за главница за разликата над сумата от 15 000 лева до пълния
предявен размер от 18 000 лева, както е отхвърлен и иска с правно основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на разликата над сумата от 1 733, 34 лева до
пълния предявен размер от 2 084, 16 лева.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените
искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от “М.1” ЕООД, в която се излагат оплаквания за съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на
първоинстанционното решение и нарушения на материалния закон. Конкретно се
твърди, че съдът не е съобразил всички установени по делото обстоятелства,
относими към определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди. Поддържа, че ако се приемат за верни
твърденията на ищцата за съществуваща силна и интензивна постоянна болка, то тя
е следвало да се яви възможно най-бързо след случилото се в медицинския център
в болницата, разположена на метри от сградата на инцидента. В случая обаче
пострадалата е потърсили медицинска помощ 15 часа след злополуката, което
според жалбоподателя означава, че тя не е изпитвала интензивни болки или болката
е настъпила по-късно, или е проявила небрежност, поради което е претърпяла доста
по-силни болки и страдания, отколкото ако беше отишла по-рано на лекар. Освен
това счита, че от представената медицинска документация се установява, че в
случая липсват настъпили усложнения, а функционалното възстановяване на ищцата
се констатирало и при личния преглед, извършен от вещото лице по назначената
съдебно-медицинска експертиза. Въззивникът навежда доводи, че при съобразяване
на срока за възстановяване следва да се има предвид, че ищцата не е изпитвала
през целия период непрекъснати болки, страдания и стрес, нито те са били с
еднаква интензивност. По-силни болки били търпени през първите 40 дни от
инцидента. Освен това поддържа, че първоинстанционният съд не е съобразил, че
усложненията, констатирани при ЯМР изследването на 06.01.2017г., се дължат на
несъобразено натоварване на крайника във възстановителния период. Не били взети
предвид и обстоятелствата, че пострадалата продължава да изпълнява същата
трудова функция и понастоящем, т.е. дългосрочно възможността за полагане на
труд не е повлияна. Също така не били установени трайни промени в начина на
живот на пострадалата след възстановителния период от 5 месеца. В жалбата се
навеждат доводи, че възможността за настъпване на други увреждания във времето
е само хипотетична и по делото няма данни такива да са настъпили. Съдът не бил
обсъдил и обстоятелството, че ищцата се е забавила с посещението при лекар,
което е довело до забавяне на поставянето на диагноза, довело до по-бавното
възстановяване. Освен това от проведеното ЯМР изследване било установено, че
ставата на пострадалата е възстановена и функционално здрава с леки
ограничения, а медиалният менискус бил възстановен напълно. Поддържа се, че
първоинстанционният съд не е съобразил изводите на вещото лице по
съдебно-медицинската експертиза, че ако е налице непълно възстановяване на
пострадалата, то това се дължи на субективни причини – или на непроведено
възможно най-бързо диагностициране и лечение, или поради непълноценна почивка и
претоварване на крайника в периода на възстановяване. Следователно, настъпилите
усложнения при възстановяването не са в причинна връзка с инцидента и не могат
да бъдат взети предвид при определяне размера на дължимото обезщетение. В жалбата
са развити оплаквания за неправилност на изводите на съда и относно
релевираното възражение за съпричиняване от страна на пострадалата в хипотеза
на т.нар. “последваща вина на пострадалия” по правилото на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД. Въззивникът счита, че от събраните по делото доказателства се установява,
че ищцата е допринесла за изпитването на по-интензивни болки и страдания, както
и е спомогнала за усложняване на увреждането, тъй като не е потърсила
своевременно медицинска помощ. Освен това поддържа, че увреждането не се дължи
само и единствено на настъпилия инцидент, доколкото ищцата имала подобни
оплаквания и преди настъпване на процесното увреждане. По тези съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване
на друго, с което частично да се отхвърли предявения иск.
Насрещната страна Ф.Г.С. оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита първоинстанционното решение в обжалваната му част за
правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото
доказателства и в правилно приложение на правилата за разпределение на
доказателствената тежест. По тези съображения е направено искане за
потвърждаване на решението в обжалваната от ответника част.
По делото е депозирана и насрещна въззивна жалба от
ищцата Ф.Г.С. срещу първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени
предявените искове. В жалбата са развити оплаквания за допуснати от съда
нарушения на материалния закон при определяне размера на дължимото обезщетение
за претърпени неимуществени вреди. Конкретно се твърди, че не е съобразено в
цялост установеното тежко увреждане, продължителността и интензивността на
търпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период и
предприетите медицински интервенции, както и медицинската прогноза относно
възможните усложнения в здравословното състояние на ищцата. Не били отчетени в
пълна степен и претърпените емоционално-психически вреди, както и възрастта на
пострадалата. Ето защо е направено искане за отмяна на решението в частта, в
която са отхвърлени предявените искове за главница и за акцесорното вземане за
обезщетение за забава.
Въззиваемото дружество “М.1” ЕООД оспорва подадената
насрещна въззивна жалба като неоснователна. Счита решението в обжалваната му от
ищцата част за правилно и обосновано, поради което прави искане същото да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ вр. с чл. 52 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова
злополука или професионална болест, които са причинили временна
неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на
работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо от
това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за
настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда –
неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението
и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
За да възникне имуществена отговорност на работодателя
за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или
служител имуществени и неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез
пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални
предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни
последици – намаляване на имуществения актив, увеличаване на имуществения пасив
или направата на разноски, а по отношение на неимуществените вреди – претърпени
болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право да получат
обезщетение (съобразно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. №
1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК) и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и
причинените имуществени и неимуществени, тоест да са закономерна, естествена
последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по
повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на
предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква
независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов
работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този
смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради
което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност,
работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена
отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при
самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на
вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван
термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде
намалена.
Безспорно е във въззивното производство, а и от
събраните доказателства се установява, че към датата на процесната злополука –
09.08.2016г., между ответника и Ф.Г.С. е съществувало трудово правоотношение,
по силата на което последната е заемала длъжността „чистач”, както и че на
посочената дата, през време и по повод извършваната работа – при подсушаване на
мокро пространство в сградата на 8-ми етаж, пострадалата се подхлъзнала и
паднала, в резултат на което получила контузия на дясното коляно.
Не се спори между страните, че посочената злополука
има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма
трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и
във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена
в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт.
Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е
настъпила, са установени и в представеното разпореждане № 20267 от 26.01.2017г.
на НОИ – Териториално поделение – София град.
Спорните между страните въпроси по същество във въззивното
производство са свързани с наличието на причинно-следствена връзка между получените
увреждания и трудовата злополука, размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия.
По делото са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпит на свидетелката П.П., чиито показания следва да се кредитират като отразяващи
непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства, те са логични
и непротиворечиви с останалите доказателства по делото. Свидетелката е близка
приятелка и колега на ищцата, като двете били на работа в деня на инцидента. Те
почистили възложените им райони в сградата, след което получили указания от
отговорника си да почистят открита тераса, която се намирала на покрива на
сградата. Двете жени подсушили терасата около 09, 00 часа и тръгнали да слизат
по стълби, които нямали парапет. Обувките им били мокри и ищцата се
подхлъзнала, паднала и си ударила коляното, което почти веднага се подуло. Ф.
се обадила на отговорничката си, че не може да довърши работата, тъй като е паднала.
След това се свързала с брат си и го помолила да дойде да я прибере. След
работно време свидетелката П. посетила ищцата и видяла, че кракът е е много
подут, зачервен, а пострадалата се оплаквала от болки в коляното. Свидетелката
посещавала дома на Ф. многократно и след операцията на коляното, като има
непосредствени възприятия относно възстановителния период и изпитваните
затруднения от пострадалото лице. Ищцата не можела да се придвижва
самостоятелно за период от около 6 месеца, в началото била напълно обездвижена,
имала шина на крака, а след това започнала да използвала патерици, но се
движила бавно и полека и продължила да има нужда от помощ. През това време за
нея се грижела майка и, която помагала за чистене, готвене, къпане, личен тоалет,
както и други роднини. Ф. били изнервена, притеснена, че не може да се грижи за
сина си.
По делото е разпитана като свидетелка и Е.Г. – леля на
ищцата, чиито показания също следва да се кредитират като логични,
непротиворечиви и отразяващи непосредствени възприятия относно релевантните за
спора обстоятелства. Свидетелката посещавала дома на пострадалата и има преки
наблюдения относно възстановителния период след извършената операция. В
показанията си излага, че след операцията Ф. не можела да се движи, имала
дренаж на крака и висока температура. След това била поставена шина, която
обхващала десния крак от средата на бедрото до глезена. Шината била свалена
след около 45 дни и ищцата започнала да използва патерици за придвижване. Ф. не
можела да се обслужва сама, имала нужда някой да я заведе до тоалетна или да я
придържа, да й помага в ежедневния тоалет, за къпане, за готвене. За нея се
грижела майка й, както и свидетелката Г., която посещавала дома на своята
племенница поне два пъти седмично. Свидетелката придружавала пострадалата и на
назначените рехабилитации и виждала, че Ф. се сринала емоционално, плачела,
имала и материални затруднения.
Състоянието на пострадалата непосредствено след
инцидента, както и по време на възстановителния период, се установяват и от
показанията на свид. С. С. – майка на ищцата. Нейните показания кореспондират
на останалите доказателства по делото и следва да се кредитират като логични и
отразяващи преки възприятия относно посочените обстоятелства. Свидетелката
излага, че се е грижила за дъщеря си по време на лечението, както и че
понастоящем Ф. продължава да се оплаква от болки в коляното, когато го
претовари.
В първоинстанционното производство е прието заключение
на съдебно-медицинска експертиза, състоящо се от две допълнения, всяко едно от
които изготвени въз основа на нови медицински документи. Въз основа на така
представените изводи и предвид устните разяснения на вещото лице, дадени в
проведеното на 30.09.2020г. публично съдебно заседание, се установява следното:
Първият медицински преглед на ищцата след инцидента е
бил извършен около 22, 00 часа на 09.08.2016г., когато е констатиран оток и
ограничени движения на дясното коляно, а рентгенографията не е установила данни
за счупвания. Назначеното на този етап лечение се е изразявало в криотерапия,
покой и обезболяващи. След това в периода от 10.08. до 31.08.2016г. били
проведени множество клинични прегледи /общо 5 броя/, свързани с продължаващи
след инцидента субективни оплаквания, като обективно били констатирани оток и
болезненост на коляното със затруднени движения. След извършен на 10.08.2016г. преглед
на ищцата била поставена имобилизация с ортеза за 25 дни. Вещото лице е
посочило, че при извършения на 31.08.2016г. преглед било измерено ограничение
на движенията на коленната става, както била извършена и артроскопия и била
установена лезия на медиалния менискус. Това наложило да бъде предприето
оперативно лечение: пластика на дефекта на бедрената кост с фенестрация /хирургично
надупчване на менискус за да се подобри кръвоснабдяването му/ на вътрешния мениск
на дясна коленна става. В резултат на инцидента ищцата получила увреждания,
изразяващи се в разкъсване на вътрешния бедрен кондил и лезия /увреждане/ на
медиалния менискус, които според вещото лице водят до трайно затруднение на
движенията на долния крайник поради болки, усилващи се при движения и оток. Непосредствено
след операцията на пациентката било поставена шина, както била назначена
физиотерапия – лечение със средночестотни токове, ултразвук, лечебна
физкултура, която е била проведена от ищцата в периода от 28.11.2016г. до
07.12.2016г. Шината била свалена след един месец – на 06.10.2016г., а
възстановяването продължило чрез рехабилитация в болнични и извънболнични
условия. Вещото лице е уточнило в проведеното на 30.09.2020г. публично съдебно
заседание пред първоинстанционния съд, че степента на травмата както на
менискуса, така и на бедрения кондил, не е уточнена напълно в медицинската
документация, поради което не може да даде категоричен отговор дали
оперативната интервенция е била спешна или е можело да бъде отложена във
времето. В заключението са посочени и възможните късни последици от такъв тип
увреди – забавено срастване, инфекция, гонартроза, вкл. и деформираща такава,
контрактура или хидропс на ставата. Експертът е пояснил че болката при такава
ставна увреда като правило е силна и изисква обезболяващи, и се усилва при
всяко движение на ставата. При подобни увреждания като процесните лечението е
предимно оперативно, тъй като възможността за спонтанно възстановяване е
минимално, а рискът от усложнения и увреждане е голям. Посочено е още, че при
липса на блокаж на колянната става е допустимо да се стартира с консервативно
лечениие - криотерапия, аналгетична терапия и имобилизация за 15-30 дни. Вещото
лице е уточнило, че при подобни травми имобилизацията се сваля на 3-4 дни след
операцията, самостоятелно ходене с непълно натоварване се разрешава след 3
седмици, като при благоприятно протичане на оздравителния процес се очаква
функционално възстановяване да настъпи до 2 -2, 5 месеца след травмата.
Лечението по правило включва и кинезитерапия с цел възстановяване на
движенията, включително се назначава и физиотерапия до настъпване на корекция
на нарушената походка, което е възможно да продължи и след 3-4 месеца. В
заключението е направен извод, че от конкретното процесно увреждане настъпват
постоянни морфологични промени на ставния хрущял, които могат да повлияят
функцията на ставата, като в конкретния случай такова трайно изменение е
констатирано и при ищцата при проведеното през м.01.2017г. ЯМР изследване. При
този преглед обективно е установен оток и деформация на дясна коленна става с
ограничен обем на движение, за което е назначена консервативна терапия. Това изменение
обаче според вещото лице подлежи на подобрение при провеждано лечение. Направен
е извод, че настъпилите от травмата и хирургичната интервенция морфологични
изменения ще доведат и до функционални последици за пострадалия, включително до
болки при промяна на времето и при по-продължително натоварване. Вещото лице е
посочило, че е било възможно да се проведе диагностично уточняване на коленната
травма на значително по-ранен етап с провеждане и на образно изследване на
коленната става – ЯМР. Дадено е и принципно становище, че при неспазване на
предписаното лечение и при евентуално натоварване на крайника наскоро след
травмата е възможно да настъпи по-лесно вторично или насложило се увреждане на
структури на коленната става, а с това да се развият и усложнения, вкл. и
такива, които да налагат операция. Посочено е, че по делото няма данни за
състоянието на крайника и въобще за костно-ставния апарат на пострадалата преди
инцидента, което не позволява да се изключи възможността и преди злополуката да
е имало увреждане на ставен хрущял или менискус, което да се е усложнило от
травма с усукване и падане. При устните разяснения в съдебното заседание вещото
лице е уточнило, че възможността травмата да се дължи на дегенеративно
заболяване е само хипотетична и не се основава на налични медицински документи
по делото. Направен е извод, че по-навременното прилагане на медицинска помощ
/в случая такава е била потърсена след повече от 13 часа след инцидента/ би
довело до облекчаване на болката и намаляване на отока. Въз основа на
разчитането от проведеното на 06.01.2017г. ЯМР изследване вещото лице формира
становище, че след лечението липсват каквито и да било данни за персистиращо
увреждане на лекувания медиален менискус, т.е. същият е бил възстановен
напълно. При извършения личен преглед на пострадалата на 04.12.2019г. експертът
е констатирал белези от проведените оперативни намеси, лек оток, както и слаба
болка при палпация на дясна коленна става от вътрешна страна на коляното, което
е обяснимо с обстоятелството, че е невъзможно да настъпи пълно възстановяване
след травмата и проведената операция, още повече, при положение, че са
настъпили забавени процеси на възстановяване. Тези известни ограничения обаче
са минимални и не повлияват на основната функция на крайника, поради което
вещото лице е уточнило в съдебното заседание на 30.09.2020г., че функционално
коляното на ищцата е възстановено напълно.
По отношение на размера на дължимото обезщетение:
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. В ППВС № 4/68 г. е
разяснено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението. Принципът на справедливост включва в
най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото
действие. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са
и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на
оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за
неимуществени вреди. Такива факти, наред с изброените в Постановлението, са и
продължителността на лечението и извършените медицински манипулации,
перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността
да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално
положение, икономическата конюнктура и др. Икономическото положение съставлява
необходим ориентир за определяне на обезщетение, което да има на практика
реална стойност. Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото
във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни
проявления на съответното увреждане и вредите от него.
Принципът за обезщетяване по справедливост на
неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане, важи за всички
основания на такава обезвреда. Наред с това следва да се държи сметка и за
характера и особеностите на отговорността на ответника по иска. В случая
отговорността на ответника е ангажирана на осн. чл.
200, ал. 1 КТ. В практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, например решение
по гр.д. № 15/2015г. на Четвърто ГО, се приема, че имуществената
отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди от трудова злополука има обективен
характер. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и
при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката - съгласно чл.
200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е
причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка
на работника. Затова работодателят не може да бъде изцяло освободен от
задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено
увреждането - чл.
201, ал. 1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането,
допускайки груба небрежност (чл.
201, ал. 2 КТ), размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и
при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа.
Това е така, тъй като отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно - обезпечителна, договорна и има обективен характер, т. е.
тя е отговорност за обезщетение, за обезвреда, и не представлява санкция за
неправомерно поведение на работодателя /определение по гр.д. №
4368/14г. на Четвърто ГО на ВКС за обобщаване на практиката по въпроса за
отговорността на работодателя по чл. 200 КТ/.
При съобразяване на посочените по-горе критерии за
определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение съдът приема
следното:
В резултат на увреждането ищцата е търпяла физически
болки и страдания, свързани с настъпилата фрактура на вътрешния бедрен кондил,
изразяваща се в нарушение целостта на покривния хрущял, и лезия /уреждане/ на
менискуса, което е довело до трайно затруднение на
движенията на долния крайник. В конкретния случай възстановителният период от
травмата е продължил около 6 месеца, като през първите два месеца ищцата е била
напълно обездвижена – първоначално е била поставена ортеза, след това е била
извършена операция и поставена шина на крака за около 1 месец, която е била
свалена по данни в исковата молба на 06.10.2016г. През този период от време
пострадалата е имала нужда от постоянна грижа за всички ежедневни дейности като
къпане, тоалет, приготвяне на храна и други. След свалянето на шината ищцата се
е придвижвала с патерици, но и през този период е имала нужда от съдействие за
ежедневните битови дейности. Наличието на оток и болка в дясното коляно, както
и деформацията на дясната коленна става с ограничен обем на движение е бил
констатиран и при проведеното през м.01.027г. ЯМР изследване. Следва да бъдат
съобразени вида и тежестта
на телесното увреждане довело до значителни по сила и интензитет болки и
страдания и невъзможност за самообслужване за продължителен период от време –
около половин година според показанията на разпитаните по делото свидетели и
заключението на медицинската експертиза, както и от представените болнични
листове, установяващи периода на ползван отпуск по болест поради
временна неработоспособност в пряка-причинна връзка с инцидента – в случая
около 6 месеца; интензитета на
понесените болки и страдания /физически и психически/, които според вещото лице
са били интензивни в началото след инцидента, вкл. от проведената операция и
съпътстващия я болничен престой, поставената ортеза и шина за срок от общо
около 2 месеца, болките и трудностите при самообслужване, последвалата
рехабилитация и физиотерапия за раздвижването; възрастта на ищцата към
момента на увреждането – 31 години, в активна трудоспособна възраст; проведения лечебен процес, неговата
продължителност около половин година, включваща болнично лечение с проведена
операция, гипсова имобилизация и последвалата я физиотерапия; преживените
неудобства в битов и психоемоционален аспект от наложителната чужда помощ при
самообслужването през по-голямата част от лечебния процес, преживените
негативни емоции, стрес и уплаха, които са обичайни
за този вид инциденти;
установените допълнителни усложнения, довели до по-дълъг възстановителен период
– деформацията на дясната коленна става с ограничен обем на движение и трайните
изменения на ставния хрущял /подлежащи на допълнително лечение и съответно
подобряване на състоянието/, обстоятелството, че около три години след
инцидента /при прегледа от вещото лице на 04.12.2019г./ пострадалата съобщава
за болка при крайни положения и свиване на крака в коляното, което ограничава
движението му, а експертът е констатирал оток на коленната става, както и
направения извод, че не е възможно да настъпи пълно възстановяване на коленната
става след травмата.
Неоснователни са
наведените от ответното дружество възражения, че трудовата злополука не е
единствена причина за уврежданията на ищцата. Изложени са твърдения, че
конкретното увреждане е обосновано и със съществуващи преди инцидента
заболявания на ищцата, които са допринесли за настъпване на вредите в
установения обем и степен. По делото не са ангажирани доказателства, които да
сочат на твърдяната от работодателя причинна връзка между процесните увреждания
и други заболявания на ищцата. От приетото по делото заключение на
съдебно-медицинска експертиза се установява, че няма данни за състоянието на крайника и въобще за костно-ставния
апарат на пострадалата преди инцидента, като при устните разяснения в съдебно
заседание вещото лице е уточнило, че възможността травмата да се дължи на
дегенеративно заболяване на ищцата е само хипотетична и не се основава на
налични медицински документи по делото. При липсата на обективни данни за
предходни заболявания на ищцата, които да са в причинно-следствена връзка с
процесното увреждане или с настъпилите усложнения и продължителността на
възстановителния период, се налага извод, че релевираното възражение е
неоснователно.
При определяне на справедливия размер на обезщетението
за претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид, че по делото е
установено, че злополуката не е довела до трайни и необратими тежки последици
за здравето на ищцата, или до изменения, които не подлежат на подобрение при
провеждане на лечение. Освен това при извършения от вещото лице личен преглед
на пострадалата през м.12.2019г. е установено, че функционално коляното е
напълно възстановено, като има известни минимални ограничения, които не влияят
на основната функция на крайника.
При съобразяване на изложеното относно характера и
тежестта на увреждането на здравето на ищцата, претърпените от нея болки от
физическо естество след увреждането, периода и естеството на лечението,
настъпилите усложнения от травмата, продължителността на търпените болки,
причинените неудобства в битов и личен план, негативните емоционални
изживявания като обичайни неимуществени вреди от такъв вид увреждане, както и
съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на
настъпване на вредите, настоящият съдебен състав намира, че с определянето на
обезщетение в размер на 15 000 лева ще бъде постигнат справедлив баланс между
претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда съобразно
принципа, въведен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД /така решение № 106/11.07.2017г. по т.д. №
60381/2016г. на
ВКС, ГК, І ГО; решение № 288 от 15.01.2018г. по гр.д. №
59/2017г.на ВКС, ГК, ІV
ГО; решение № 106 от 11.07.2017 г. по т.д. №
60381/2016г. на
ВКС, ГК І ГО). За разликата до
пълния предявен размер от 18 000 лева претенцията е неоснователна.
Възражението на ответника за съпричиняване по смисъла
на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД от страна на пострадалия, направено своевременно в
отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК, е неоснователно. За да стигне до
този извос съобрази следното:
Работодателят отговаря имуществено пред пострадалия
работник или служител за всички действително претърпени имуществени и
неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането
- ППВС № 4/75 г., т. 6. Не се дължи
обезщетение по чл. 200 от ЗЗД, когато дадени
вреди не са непосредствена последица от увреждането, а са резултат от пасивното
поведение на увредения, който въпреки възможността за това, не е направил нищо,
за да отстрани вредите или да ги намали. Правилото на чл. 201 КТ е изключително и
се прилага при съпричиняване само на трудовата злополука от страна на работника
/в
този смисъл е решение по гр.д. № 387/2012г. по описа на ВКС, Трего ГО/. За вредите от
нея обаче /причинна връзка със злополуката и поведение на пострадалия за
намаляването им/ важат на общо основание правилата на гражданския закон - чл. 212 КТ, както е посочено и в
цитираното съдебно решение. Отговорността
по чл. 200 от КТ е безвиновна
договорна отговорност. При нея се
прилага правилото на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, наричано в теорията "последваща вина на пострадалия". В
хипотезата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД бездействието
на кредитора, който не полага дължимата грижа за ограничаване или отстраняване
на вредите, е единствена причина за настъпването им. Между тях и поведението на
длъжника няма причинна връзка. Вината на пострадалия може да се състои и в
това, че след като вредата е настъпила, той не е взел необходимите и достъпни
му мерки, за да я намали или ограничи.
В конкретния случай ответното дружество е релевирало възражения за наличието на
съпричиняване на вредите от пострадалата, изразяващо се в липса на незабавна
реакция за търсене на специализирана медицинска помощ след увреждането, което е
довело до по-силни болки, както и е спомогнало за настъпване на усложнения.
Настоящият съдебен състав счита така наведените възражения за неоснователни по
следните съображения:
Вещото лице по назначената съдебно-медицинска
експертиза е уточнило в устните си разяснения пред първоинстанционния съд, че
степента на травмата както на менискуса, така и на бедрения кондил, не е
уточнена напълно в представената медицинска документация, поради което не може
да даде категоричен отговор дали оперативната интервенция е била спешна или е
можело да бъде отложена във времето. Освен това в заключението е посочено, че при
липса на блокаж на колянната става е допустимо да се стартира с консервативно
лечение - криотерапия, аналгетична терапия и имобилизация за 15-30 дни. Следователно
не е установено предприетото лечение на уврежданията да не е било съобразено със
състоянието на пострадалата. Действително, експертът е направил извод, че по-навременното
прилагане на медицинска помощ /в случая такава е била потърсена след повече от
13 часа след инцидента/ би довело до облекчаване на болката и намаляване на
отока, но липсват данни да е налице причинна връзка между поведението на ищцата
след инцидента и причинените увреждания /конкретно – с техния вид, характер и тежест
на увреждането и с продължителността на възстановителния период/. Не са
ангажирани доказателства и за твърдяното от работодателя неспазване на
предписано лечение с рехабилитационни процедури и физиотерапия, както и за
несъобразено натоварване на крайника. Напротив, представени са медицински
документи, че ищцата е провела назначената физиотерапия. По правилата за разпределение на
доказателствената тежест неустановените по несъмнен начин от ответника
фактически твърдения се считат за неосъществени в обективната действителност,
поради което и поради своята недоказаност възражението за съпричиняване на
вредоносния резултат се явява неоснователно и дължимото обезщетение за
вредите от настъпилата злополука не подлежи на намаляване.
По предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Когато задължението произтича от
непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана – чл. 84, ал. 3
от ЗЗД. Лихвата, като обезщетение при неизпълнение на задължение за
неимуществени вреди, произтичащо от деликт е дължима от момента на настъпване
на правопораждащия вредите юридически факт - увреждането. Посочените правила
намират субсидиарно приложение и при отговорността на работодателя за неимуществени
вреди, причинени на работника/служителя вследствие на трудова злополука или
професионално заболяване, по силата на препращащата разпоредба на чл. 212 КТ /така решение № 221 от
16.03.2021г. по гр.д. № 3869/2019г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/. В конкретния
случай обезщетението за забава върху главното парично вземане от 15 000 лева е
дължимо от момента на злополуката – 09.08.2016г., както правилно е приел първоинстанционният съд.
Като е достигнал до същите изводи
първоинстаниционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
По отношение на
разноските:
Когато и двете страни по спора са обжалвали
първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло от въззивната
инстанция /какъвто е разглеждания случай/, направените от тях разноски за
собствените им въззивни жалби не се възлагат върху другата страна, а остават за
тяхна сметка. Ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата
срещу подадената от другата страна въззивна жалба, то тези разноски следва да
бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК.
С оглед изложеното в полза на адвокат В. П. – процесуален представител на въззивника-ищец
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2 от ЗА във връзка с осъщественото процесуално представителство и защита
срещу въззивната жалба на насрещната страна. Размерът на адвокатското
възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на сумата
от 1 032 лева. Съдебни разноски във връзка с процесуалното
представителство по подадената от ищцата Ф.С. насрещна въззивна жалба не следва
да се присъждат, тъй като въззивният съд прие същата за неоснователна.
Съдебни разноски в полза на
въззивника-ответник не следва да се присъждат. Подадената от него въззивна
жалба срещу първоинстанционното решение е неоснователна. Разноски за адвокатско
възнаграждение във връзка с осъществяване на защита срещу депозираната насрещна
въззивна жалба също не се дължат, тъй като възнаграждението по сключения
договор за правна защита касае процесуалното представителство по въззивната
жалба на работодателя. Този извод следва от обстоятелството, че фактурата за адвокатския
хонорар в размер на 1 500 лева е издадена на 16.12.2020г. с основание за
издаване – хонорар за въззивно обжалване на решението на СРС, което предхожда
датата на подаване на насрещната въззивна жалба с вх. № 25026904/15.02.2021г.
При това положение следва да се приеме, че въззивникът-ответник и неговият
процесуален представител не са уговорили отделно възнаграждение за защита и съдействие
срещу насрещната въззивна жалба, а предвид липсата на доказателства, че
въззивникът-ответник е направил разноски конкретно по насрещната въззивна
жалба, такива не следва да се присъждат независимо от изхода на спора по същата.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20257109 от 20.11.2020г., постановено по
гр.д. № 69069/2017г. по описа на СРС, ГО, 54 състав.
ОСЪЖДА “М.1” ЕООД, с ЕИК ********, седалище и адрес на
управление *** 8 да заплати на адвокат
В.Т. П., с адрес на упражняване на дейността – гр. София, бул. „********, офис
4.2., на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 1 032
/хиляда тридесет и два/ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на Ф.Г.С.
по в.гр.д. № 4270/2021г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.