П Р И С Ъ Д А     №                  

 

Гр. София, 31.05.2021г.

 

 

  В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Софийски градски  съд, Наказателно отделение,   VІІІ въззивен състав

на  31.05.2021г. /тридесет  и първи май две хиляди двадесет и първа/ година                             

В публично заседание в следния състав:                

             ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА МУМДЖИЕВА

                                                 ЧЛЕНОВЕ:   КОСТАДИНКА КОСТАДИНОВА

                                                                                                        ИРИНА СТОЕВА

Секретар: EЛЕНА ЧАУШЕВА

Прокурор: СНЕЖАНА  СТАНЧЕВА

Като разгледа докладваното от председателя наказателно  ВНОХД № 1393 по описа за 2021 година, въз основа на закона и доказателствата по делото, на основание чл.334, т.2 и чл.336, ал.1, т. 3 от НПК

П Р И С Ъ Д И :

           ОТМЕНЯ присъда на СРС, НК, 122 състав от 19.01.2021г. по НОХД № 13647 по описа за 2019г. в наказателно-осъдителната част, както и в частта относно разноските,

          КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА

           ПРИЗНАВА подсъдимия З.О.Т. – български гражданин, роден на ***г***, с висше образование, неженен, неосъждан; треньор, мениджър и съдия в Българска федерация по ръгби, с постоянен адрес и адрес ***, с ЕГН ********** за   НЕВИНОВЕН  в това, че на 24.10.2017г., около 12,35 часа в гр. СофИя, ул. „Хенри Ибсен“ в близост до МОЛ „Парадайс“ чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на лявата ръка, причинил по непредпазливост на Д.Ж.М.  средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долния край на лявата лъчева кост (на лявата предмишница - вътреставно) на множество парчета, костен откъс - парче от шиловидния израстък на лявата лакътна кост, които увреждания реализират медико - биологичния признак трайно затруднение на движенията на левия горен крайник, поради което и на основание чл.304 НПК го ОПРАВДАВА по обвинението да е осъществил състав на престъпление по чл.133 от НК.

          На основание чл.190, ал.1 от НПК деловодните разноски  - сумата от 597,24 лева, направена в досъдебното производство; сумата от 740 лева, направена в производството пред СРС, както и разноските, направени в производството пред въззивния съд ( 1823, 5 лева) следва да останат за сметка на държавата.

            ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.

            ПРИСЪДАТА  подлежи на касационно обжалване и протест  в 15 –дневен срок от днес пред Върховен касационен съд.

 

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ:1.

 

                                                                                           2.

 

МОТИВИ КЪМ ПРИСЪДА ПО ВНОХД 1393/21г.

ПО ОПИСА НА СГС, НО, VІІІ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ

 

Производството е по реда на чл.327 и сл. НПК.

Образувано е по повод  постъпила въззивна жалба от подс. З.О.Т. срещу присъда на СРС, НО, 122 състав от 19.01.2021г. по НОХД 13647/2019г. по описа на състава, с която подсъдимият е признат за виновен за престъпление по чл.133 НК за деяние, извършено 24.10.2017г., като е оправдан по първоначално предявеното му обвинение за престъпление по чл.129, ал.2, вр. с ал.1 НК. На основание чл.78а НК съдът е освободил подсъдимия от наказателна отговорност, като му е наложил административно наказание „глоба“ в размер на 1500 лева. На основание чл. 189, ал.3 НПК съдът е осъдил подсъдимия З.Т. да заплати деловодните разноски по делото, както следва: сумата от 597, 24 лева  в полза на СДВР, сумата от 740 лева – в полза на СРС, сумата от 1300 лева – в полза на ЧО Д.Ж.М., представляващи направени от него разноски по водене на делото.

В производството пред СРС е конституиран частен обвинител – св. Д.М., който е упълномощил повереник – адв. Д.. Присъдата и мотивите към нея са обявени на страните в открито съдебно заседание, проведено на 19.01.2021г.

В жалбата са наведени твърдения за нарушение на материалния закон, за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и за несправедливост на наложеното наказание. След уведомление за техническото изготвяне на протокола, в който са вписани мотивите към първоинстанционната присъда, от подс. З.Т. не е постъпило допълнение към въззивната жалба (л.8, СП, СГС). Препис от жалбата и препис от съдебния протокол с мотивите към присъдата са администрирани на СРП, неговия защитник, на упълномощения повереник (л. 6, СП, СГС).

Срещу първоинстанционната присъда е постъпил протест от прокурор при СРП, в който се твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна. Предлага се въззивният съд да упражни правомощията си по чл. 336, ал.1, т.1 НПК, да отмени първоинстанционната присъда и с нова присъда да осъди подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение. В протеста се навеждат доводи за неправилна интерпретация на доказателствения материал. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че подсъдимият е бил провокиран от обидни думи, отправени от пострадалия, тъкмо когато се качвал в автомобила си. Прокурорът предлага на съда да приеме за установено, че при вече приключил конфликт подсъдимият се насочил към автомобила, в който пътувал пострадалият, отворил вратата към мястото, където се намирал той и нанесъл удар, с който била причинена инкриминираната телесна повреда. С протеста се оспорват изводите на СРС и относно субективния състав на престъплението. Предлага се на въззивния съд да приеме за установено, че деянието е осъществено при пряк или при евентуален умисъл, а не при непредпазливост. В протеста се изтъква, че данни относно субективната страна на престъплението могат да бъдат извлечени от насочеността на удара (към главата на пострадалия), както и от силата на удара. Навеждат се доводи, че подсъдимият е могъл да предвиди защитната реакция на пострадалия, свързан с вдигането на лявата ръка и да допусне настъпването на съставомерните общественоопасни последици. Протестът е администриран до повереника и защитника на подсъдимия.

Срещу първоинстанционната присъда е постъпила въззивна жалба от повереника на частния обвинител. В жалбата се твърди, че присъдата е неправилна поради нарушение на материалния закон, както и поради съществени нарушения на процесуалните правила, които са ограничили правата на частния обвинител. Предлага се съдът да постанови нова присъда, с която да признае подсъдимия за виновен по първоначално предявеното обвинение. В допълнението към въззивната жалба се навеждат доводи за неправилна оценка на доказателствата, в частност – на дадените от свидетелите Т., М.и Д.М. показания. Повереникът подлага на подробен анализ показанията на св. М.и въз основа на тях предлага на въззивния съд да приеме за установено от фактическа страна, че към момента на деянието пострадалият седял в автомобила си на полуотворена врата, която била рязко дръпната от подсъдимия, след което нанесъл удар по лицето на частния обвинител, а след този удар – още два, при един от които пострадалият се опитал да се предпази с вдигната ръка. Повереникът подчертава, че нападението на подсъдимия продължило и след инкриминирания удар, тъй като издърпал пострадалия извън буса и го съборил на терена. Оспорва се изводът на първия съд при оценката на дадените от подсъдимия обяснения, като се твърди, че е игнорирал правната природа на обясненията като средство, с което подсъдимият упражнява правото си на защита. В допълнението към въззивната жалба се изтъква, че дадените от подсъдимия обяснения са в противоречие и със заключенията на експертизите.

Съдът констатира, че постъпилите жалби и протест са администрирани съгласно изискванията на  чл. 321 НПК. Тази процедура се отнася до всички съдебни книжа, в които страните развиват доводите си за проверка на първоинстанциония съдебен акт.

            Съдът със свое определение от 20.04.2021г. и  след обсъждането на основанията, посочени в чл. 327 НПК, е счел, че  въззивните жалби, допълнението към едната от тях и протестът  следва да се разгледат по реда на глава ХХІ от НПК. На следващо място със същото определение съдът е постановил  да се проведе съдебно следствие за изслушването на СМЕ с конкретно поставени задачи, относими към възможния механизъм на причиняване на инкриминираната телесна повреда. Със същото определение съдът е допуснал и съдебно-техническа експертиза със задача да изследва оптичен носител на информация – видеоматериал на л.100 от ДП, като изследва данните за заснето кръстовище, образувано между ул. „Хенрих Ибсен” и ул. „Емилиян Станев”, като при наличието на такива данни се изследват видеотехнически данни за превозни средства в спряло положение, както и действия на лица в близост до тях, свързани с приближаване, отдалечаване едно от друго, влизане, излизане от превозно средство, физическо стълкновение между тях. Съдът е постановил, ако експертизата открива такива данни, да ги представи на хартиен носител, както и да отговори на въпроса открива ли следи от прекъсване, прескачане на видеоматериала или следи за друг вид манипулация. Съдът е постановил ВТЕ да анализира снимков материал от системата БДС на лицата З.О.Т., Д.Ж.М., Й.С.Т. и А.С.М., актуален към 24.10.2017г. и да отговори чрез съпоставителен анализ дали в изследвания видеоматериал се откриват общи или частни признаци на сходство на изображения от видеозаписа с посочените лица, съответно,  ако това е така, експертизата да представи в детайли кадри, свързани със съответната визуализация за всяко едно от тях.

            Съгласно определението на съда е проведено съдебно следствие, в хода на което са приети към доказателствения материал по делото заключенията на СМЕ и ВТЕ.

В  хода на съдебните прения прокурорът заявява, че не поддържа подадения от СРП протест по изцяло процесуални съображения.  Изразява становище, че следва да се приеме с доверие заключението на тройната СМЕ, приета в производството пред въззивния съд с аргумента, че е подробно мотивирано. Подчертава, че това заключение не противоречи във съществено на експертизите, приети в производството пред първоинстанционния съд, но с едно съществено уточнение - в разпита на вещото лице А.били изложени данни, че е възможно инкриминираната травма да бъде получена и по начина, обект на коментар в тройната СМЕ (съприкосновение с друг твърд тъп предмет), но също така и от човешка ръка. Доколкото пострадалият не бил съобщил за съприкосновение, различно от това с човешка ръка,  този въпрос не е бил изследван от вещото лице, нито такъв е бил поставен от страните или от съда в първоинстанционното производство. В заключение прокурорът посочва, че установеният механизъм на причиняване на телесното увреждане на пострадалия е различен от фактите, по които подсъдимият се е защитавал в производството пред СРС, а именно че увреждането е причинено с удар с юмрук в ръката на пострадалия. В тази връзка прокурорът обосновава необходимостта от изменение на обвинението относно фактите, на които то се основава, като подчертава, че липсва такава процесуална възможност във въззивното производство, поради което предлага подсъдимият да бъде оправдан.

Повереникът на частния обвинител - адв. Д. заявява, че  поддържа въззивната жалба и в тази връзка предлага на съда да обърне внимание на конструкцията на обвинението, по което се е произнесъл първоинстанционният съд. Изразява се становище, че в обжалваната присъда не е упоменат механизмът на причиняване на инкриминираната телесна повреда, като в този смисъл се навеждат доводи, че диспозитивът на обжалваната присъда не очертава конкретния начин на изпълнение на престъплението. В тази връзка се предлага, след като присъдата на СРС  не е обоснована с конкретен механизъм на причиняване на телесната повреда, въззивният съд да се произнесе по други спорни обстоятелства -  какво е било поведението на участниците в конфликта преди деянието и дали от тези факти се извеждат аргументи за изводите на първия съд относно субективния състав на престъплението. Частното обвинение посочва, че СРС необосновано е изместил предмета на доказване върху поведението на участниците преди деянието, за да обоснове несъзнавана непредпазливост от субективна страна. Оспорват се установените от СРС фактически положения бусът, в който е пътувал частният обвинител, да е засякъл движението на подсъдимия и последният именно поради това обстоятелство да е спрял на червен светофар на процесното кръстовище. Изразява се становище, че изследването на тези обстоятелства поначало е повлияло недопустимо върху процеса, като доказателствената дейност е била ангажирана с изследването на обстоятелствата относно движението на МПС,  повода и  началото и конфликта, който е започнал между водача на буса и водачът, който е подсъдим. Повереникът подчертава, че ЧО е бил пътник в  буса и нито е имал задължението да спазва правила за движение, нито е имал задължение или мотив да влиза в пререкания, дори наистина да е бил създадена опасност за здравето и живота на участници в движението. Повереникът предлага въззивният съд да съобрази факта, че пострадалият е пътувал в буса с още двама работника, като водачът на буса е спазвал правилата за движение по пътищата, а подсъдимият е наложил свои претенции, като се е поставил над закона и морала.

Повереникът подлага на анализ заключението на СМЕ, изслушано в производството пред въззивния съд, като посочва, че единственото допълнение към вече установените факти се свързва с отговора на  въпроса дали ударът е бил директен и индиректен.  Твърди се обаче, че този въпрос изобщо не е бил коментиран при постановяване на първоинстанционната присъда, както и че съдът не се е произнесъл дали е бил нанесен пряк директен удар в китката на пострадалия, довело до инкриминираната телесна повреда. В тази връзка повереникът предлага въззивният съд да потвърди изводите на СРС за нанесен удар от страна на подсъдимия, довел до  счупване на кост в областта на  китката, но да не приема изводите относно  формата на вината, при която било извършено това деяние. Оспорва се фактът подсъдимият да е бил предизвикан от поведението на водача на буса, да е бил застрашен животът и здравето на подсъдимия в района на пешеходна пътека и въобще поведението на подсъдимия да е било правомерно като човек, който предприема нападение.

Във връзка с изложеното повереникът изразява категорично несъгласие с правните изводи на първия съд относно правната квалификация на деянието. Изразява се несъгласие с позицията и на прокурора в производството пред въззивния съд, а именно, че след като не може да се измени обвинението, подсъдимият следва да бъде изцяло оправдан.

В заключение повереникът предлага на съда да отчете факта на причинени телесни повреди, които не са инкриминирани поради своята тежест, но са показателни за обществената опасност на деянието и дееца. Изтъква се, че в резултат на действия, извършени от подсъдимия, пострадалият е получил хематом в главата, което съставлява лека телесна повреда. Отправя се искане към съда да отчете факта на  счупена ръка, последвано от  невъзможност в период от четири месеца пострадалият да си служи с нея. Предлага се съдът да  даде правна оценка на поведението на подсъдимия, чието деяние съгласно частното обвинение е в причинно-следствена връзка с инкриминирания общественоопасен резултат, независимо от факта, че се касае за индиректен удар. Акцентира се върху факта, че независимо от това какво се е случило преди деянието, подсъдимият сам е предприел инициативата да влезе в пререкания и сам е отишъл до мястото, на което се е намирал пострадалият, за да му нанесе няколко последователни удара. Повереникът предлага на съда да приеме за установено, че защитната реакция на ръката, дори да се приеме, че е целяла ударът на подсъдимия да не попадне в друга, по-уязвима част от тялото, е резултат от предходно противоправно поведение на подсъдимия и от неговата решимост  да нанесе удар и да причини каквато и да е травма на пострадалия. Посочва се, че дори и да се приеме, че ударът върху ръката е резултат от контакт с повърхност на вратата на автомобила, той е бил нанесен със значителна сила. На тази основа се обосновава извод, че подсъдимият е бил наясно, че застрашава здравето на пътника и умишлено е изтласкал вратата, за да причини инкриминираната телесна повреда.

В пледоарията си повереникът предлага на съда да осъди подсъдимия по първоначално предявеното му обвинение, да прецени дали може да се произнесе по друга престъпна дейност, вменена на подсъдимия и която в случай на оправдаването му може да остане ненаказана, за това, че прокурорът пред СРП е пропуснал да измени обвинението. При собствена оценка на доказателствения материал повереникът изразява становище, че  дори да се приеме, че ударът е индиректен, а не директен, травмата е причинена  при евентуален умисъл, поради което деянието е съставомерно по по-тежко наказуемото престъпление, за което подсъдимият е предаден на съд. Повереникът посочва, че подсъдимият е възприел защитната реакция на пострадалия, но въпреки това е тряснал вратата със сила, без да съобрази какво може да стане и  без да очаква, че ще се получи това, за което е отишъл.

В заключение повереникът предлага първоинстанционната присъда да се отмени и делото да бъде върнато за разглеждане на друг състав при СРС с оглед допуснати съществени отстраними процесуални нарушения и нарушения при формирането на вътрешното му убеждение, свързано с превратна оценка на събраните доказателства. Твърди се, че необосновано СРС дал предимство на обясненията на подсъдимия, които никога не са надеждно доказателствено средство. Повереникът посочва, че частично обясненията на подсъдимия са потвърдени от заключението на СМЕ, изслушана в производството пред СРС, но тази експертиза не е източник на доказателства за начина, по който се е развил конфликта преди това и не е имала за задача да изследва механизма на причиняване и на други  макар и по-леки телесни повреди. Алтернативно се предлага, ако съдът не отмени първоинстанционната присъда поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, да постанови нова присъда, с която да признае подсъдимия за виновен по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 129 НК, като се ръководи изцяло от характеристиката и медикобиологичния характер на повредата.

Частният обвинител поддържа изцяло исканията на повереника и моли за справедлива присъда, която да отчете  опасността от деянието на подсъдимия за  причинената болка и неработоспособност.

Защитата на подсъдимия изразява несъгласие с доводите на частното обвинение, като изтъква, че процесният конфликт не би бил възможен, ако водачът и двамата пътници от буса не били слезли на кръстовище, за да влязат в разправия с подсъдимия. Защитата изтъква, че деянието се предхожда от неправомерни действия на водача на буса, който спрял превозното средство на сантиметри от автомобила на подсъдимия в района на кръстовище и оставил там превозното средство, за да влезе в саморазправа с подсъдимия. Защитата посочва, че ЗДвП не дава право за подобно поведение на пътя. Изтъква се, че по същество действията, извършени от тримата работници, осъществяват състава на престъплението хулиганство и са били налице основания да бъдат санкционирани за това. Защитата изтъква, че поведението на св. Д.М. е било арогантно и предизвикателно, тъй като сам поел инициативата за физическа саморазправа с подсъдимия. Изтъква се, че този факт е доказан от СМЕ, освидетелствала подсъдимия, която установила наличието на  хематом в гърдите. Защитата посочва, че не се касае за случаен акт на травматично въздействие, а към него св. М. е съпричастен при условията на умисъл. Защитата предлага на съда да приеме с доверие заключението на СМЕ, като се посочва, че то потвърждава становището и на вещото лице Ц.В., разпитан в производството пред СРС, който посочил, че не може да се посочи точното място на нанасяне на травмата, не може да се определи коя травма  е първа по време и какъв е механизмът. Защитата изтъква, че е потвърдено станoвището на ВЛ В.за удар, нанесен с голяма кинетична енергия. Защитата изразява становище, че процесната травма може да бъде получена единствено при инициален контакт на ръката в рамката на автомобила, като следва  да има и замахване, както и удар във вратата. Защитата предлага на съда да приеме за установено, че подсъдимият не е нанесъл удар с юмрук в областта на ръката на св. М.. Предлага се анализ на свидителските показания, дадени от колегите на пострадалия, като се изтъква, че нито един от тях не твърди да е възприел удар, нанесен от подсъдимия. Изтъква се, че липсват доказателства за извършено престъпление от страна на подсъдимия. Защитата изразява становище, че ако е осъществен състав на престъпление, то това е хулиганство и същото не е извършено от подсъдимия. Защитата посочва, че пострадалият е тръгнал да излиза от автомобила, за да влезе във физическа саморазправа с подсъдимия, като подсъдимият се предпазил, дръпвайки вратата, а не за да я затвори със сила. В заключение защитата моли съдът да признае подсъдимия  за невиновен и да постанови оправдателна присъда.

В своя лична защита подсъдимият заявява, че поддържа исканията на защитника. В последната си дума подсъдимият изразява съжаление за случилото се, като изтъква, че не е виновен за причинената травма. Твърди, че пострадалият сам се е ударил във вратата на автомобила, след като е излязъл от автомобила. Подсъдимият посочва, че е бил нападнат от тримата свидетели, като нападението било съпроводено с обиди и псувни. Твърди, че именно за това подсъдимият се насочил към св. М. да му поиска обяснение, но е бил нападнат с удар, след който подсъдимият решил да се предпази от последващи удари с вратата на автомобила, след което нападението над него било прекратено. Подсъдимият посочва, че именно той е извикал полиция и изразява съжаление за всички затруднения, до които довела травмата в ръката на пострадалия, но изтъква, че не се счита за виновен за това.

Съдът, след като обсъди становищата на страните, доказателствата по делото и в пределите на проверката по чл. 314 НПК, намери за установено следното.

Протестът на СРП и въззивната жалба на частния обвинител са неоснователни, а въззивната жалба на защитника на подсъдимия е основателна, макар и не поради изложените в нея съображения.

На 24.10.2017г. подс. Т. управлявал л.а.“Пежо“, а частният обвинител бил пътник на предна дясна седалка на управляван от св. Й.Т. микробус. Първоначално водачите на двете превозни средства спрели на Т-образното кръстовище на ул. „Луи Айер” и бул.„Хенрих Ибсен”, като  подсъдимият пристроил управлявания от него автомобил „Пежо” в дясната лента, предназначена за завой надясно, а св. Т. спрял успоредно до него в лявата лента, предназначена за завой наляво. Движението на посоченото кръстовище към инкриминирания период било регулирано със светофарна уредба със секции за всяка от двете ленти на движение поотделно. На пристроените в лява лента автомобили бил разрешен само ляв завой към бул.“П.Ю.Т.“, а дясната лента, в която е бил пристроен подсъдимият, допускала движение надясно по бул.“Хенрих Ибсен“ към МОЛ „Парадайз“. След кръстовището в посока МОЛ „Парадайз” пътното платно се разширявало в две ленти, а известно разстояние след това в същата посока се стеснявало в една лента. В участъка до следващото кръстовище между бул. „Хенрих Ибсен” и ул. „И. Андонов” в по-голямата си част пътят в посоката на подсъдимия бил еднолентов, като на същия били инсталирани и изкуствени неравности за намаляване на скоростта (повдигната пешеходна пътека). В този участък изпреварването било забранено със знак Б24 (л.146, СП, СРС). Следващото кръстовище във възприетата от подсъдимия посока, образувано между бул. „Хенрих Ибсен” и ул. „И. Андонов”, също било  оборудвано със светофарна уредба, като  пътното платно на бул. „Хенрих Ибсен”  в посоката на движение на подсъдимия се разширявало в две ленти, съответно за наляво и надясно, както и за наляво и направо.

В описаната пътна обстановка възникнали няколко конфликтни точки между подсъдимия и св. Т. с оглед дейността им като водачи на моторни превозни средства. Първият конфликт възникал на кръстовището, образувано между ул. „Луи Айер” и бул. „Хенрих Ибсен”,  с оглед преценката на всеки един водач за това дали се ползва с предимство пред другия при предприет десен завой. Подсъдимият считал, че е с предимство пред микробуса, управляван от св. Т.,  поради указанията на пътната маркировка и секцията на светофара над лявата лента, в която се намирал микробуса, съгласно които  тази лента е предназначена  само за завой наляво. От своя страна св. Т. считал, че лявата лента на бул.“Луи Айер“ продължава в лявата лента на бул.“Хенрик Ибсен“ при завой надясно и поради  това има предимство пред дясно движещия  се спрямо него л.а. „Пежо”. Така и двете превозни средства предприели завой надясно по пътното платно на бул. „Хенрих Ибсен” в посока МОЛ „Парадайз”, като подсъдимият не пропуснал микробуса, а движейки се по пътното платно на бул. „Хенрих Ибсен”, намалил  скоростта си на движение преди посочената по-горе изкуствена неравност на пътя, създадена от повдигната пешеходна пътека. Така втората конфликтна точка между двамата водачи възникнала по повод действията на подсъдимия, свързани с намаляване скоростта на движение на управляваното от него превозно средство в района след кръстовището на ул. „Луи Айер” и бул. „Хенрих Ибсен”. Поради действия на подсъдимия, свързани с рязко спиране на управляваното от него превозно средство в района на пешеходна пътека, се наложило св. Т. също да предприеме спиране, което включило ABS системата на микробуса.  Така св. Т. и св. М. счели, че маневрата, свързана с рязко спиране, се предприема от подсъдимия само и единствено, за да им причини затруднения на пътя. Третата конфликтна точка между двамата водачи възникнала и по повод начина, по който подсъдимият се движел в пътната лента на бул. „Хенрих Ибсен”, не позволяващ на св. Т. да предприеме маневра, свързана с изпреварването му. От своя страна, подсъдимият не считал, че следва да очаква изпреварване от страна на микробуса, тъй като посочения участък от пътя бил регулиран със забрана за предприемането на такова действие. Св. Т. се опитвал да заобиколи подсъдимия и започнал да присветва с фарове, да подава звукови сигнали и да се движи непосредствено след автомобила на подсъдимия. По описания начин двете превозни средства достигнали до процесното кръстовище, образувано между бул. „Хенрих Ибсен”  и ул. „Емилиян Станев”, където подсъдимият спрял при подаден в неговата посока на движение червен светлинен сигнал. Бусът, управляван от св. Т., спрял непосредствено зад автомобила на подсъдимия. Св. Т., св. М. и св. М.слезли от буса, като първите двама се насочили към автомобила на подсъдимия, а св. М.останал правостоящ на известно разстояние от тях, в близост до буса. Първи към подсъдимия се насочил частният обвинител, като се придвижил към л.а. „Пежо” от към неговата дясна страна. Веднага след него слязъл водачът на буса — свид.Т. и се насочил към шофьорската врата на л.а. „Пежо”. Подсъдимият забелязал в огледалата придвижващите се към него свидетели— М. и Т., както и фигурата на св. А. М.– правостоящ до предна дясна врата на буса. Подсъдимият отворил шофьорската врата и слязъл от автомобила, след което влязъл в словесни пререкания със св. Т. и св. М.. Подсъдимият се обърнал към двамата свидетели с думите “Сега какво, ще ме биете ли?“ и „Какво искате“. Свидетелят Т. заявил, че няма да влиза във физическа саморазправа, но иска да разбере защо подсъдимият набива рязко спирачки. В разговора се намесил частният обвинител, като и св. Т., и св. М. използвали към подсъдимия  обръщението „педераст“. В този момент светофарът подал зелен светлинен сигнал за посоката, възприета от подсъдимия и св. Т., а водачите на подредените зад двата автомобила коли започнали да подават звукови сигнали. В отговор св. Т. се обърнал и тръгнал да се прибира към управлявания от него бус. В момента, в който св. Т. заел шофьорското място на буса, частният обвинител все още се намирал извън превозното средство, като продължил със словесните пререкания към подсъдимия, който в същото време се насочил към шофьорската врата на личния си автомобил „Пежо” с намерението да потегли и да освободи кръстовището.  В този момент  обаче възприел отправени от св. М. псувни и вулгарни нецензурни думи, с хомофобско и некрофилно съдържание, изразяващи отношение на дискриминация по полов признак, както и отношение на омраза и насилие. Тъй като вулгарните изрази засегнали дълбоко личните чувства на подсъдимия към близък човек, изпаднал в състояние на силен гняв, без същевременно да е налице физиологичен афект. В резултат на гневното си отреагиране подсъдимият променил намерението да се качи в автомобила си и да напусне мястото на конфликта. Вместо това той се насочил към предна дясна врата на буса. В момента, в който подсъдимият настигнал св. М., последният се намирал на пасажерско място при отворена предна  дясна врата, а св. М.бил заел пасажерското място между св. М. и шофьорското място  (установено от показанията на св. М.от СП, СРС).  В този момент подсъдимият нанесъл на частния обвинител удар в лявата част на лицето, при което от инерцията на удара пострадалият получил вторичен удар в лявата тилна област от части на автомобила (в облегалка), установено от показанията на св. М. (л. 64, СП, СРС) и прочетените показания на св. М.от досъдебното производство (л. 48, ДП, л. 68, стр.2, СП). По – късно в хода на разследването в тилната област на пострадалия от ляво в резултат на освидетелстване бил открит подкожен хематом и кръвонасядане (установено от заключение на СМЕ № 294/2017г. на ВЛ М.).  След нанасянето на описания удар св. Д.М. започнал да издърпва вратата на автомобила към себе си. В същото време прозорецът към тази врата бил отворен при наличен процеп от около 20 см, който пострадалият успял да вдигне в затворено положение  (установено от показанията на св. М.в съдебното производство).  Веднага след това обаче частният обвинител избутал отново предна дясна врата на буса в отворено положение и нанесъл удар с ръка в гръдната област на подсъдимия, където по-късно при освидетелстване на подсъдимия била установена повърхностна травма (контузия на гръдния кош), без оформен хематом и която по своите медико-биологични признаци представлява лека телесна повреда (СМЕ  № 295/2017г., л.90, ДП).  След този удар частният обвинител направил опит с отворена длан на лявата ръка, вдигната нагоре да замахне повторно към подсъдимия. В този момент подсъдимият решил да осуети инициалния контакт между себе си и части от тялото на пострадалия, като установи преграда между себе си и него, поради което затръшнал силно предна дясна врата, водеща към пасажерското място на св. М., в посока към затворено положение. От описаните по-горе действия св. М.забелязал факта на затваряща се врата и вдигнатата нагоре ръка от страна на пострадалия (л.66, стр.2, СП, СРС).

            Затваряйки от вън предна дясна врата, подсъдимият ѝ придал значителна кинетична енергия, без да съобрази какви могат да бъдат последиците с оглед разположението на св. М. в купето непосредствено зад нея, както и с оглед  позицията му с вдигнатата нагоре и изпъната към вратата длан ръка. Така в момента, в който пострадалият насочил опъната към вратата разтворена длан на лява ръка  при екстензирана китка, върху долната част на дланта и перпендикулярно спрямо посочената позиция  настъпил еднократен много силен удар с широка повърхност на части от вратата на автомобила. Инициалният контакт между дланта на пострадалия настъпил с неустановена част на вратата, която не е дръжката и стъклото, т.е. с друга част от  широката повърхност на вратата. Силата на удара попаднала  в  долната част на дланта и долната част на китката от левия горен крайник на пострадалия. След удара последвало плъзгане между двете повърхности – тази на дланта и на удрящата повърхност от вратата на автомобила, което предизвикало изкривяване (извиване) на дланта. Това обстоятелство, от друга страна, довело до следните травматични увреждания: счупване на долната част на лъчевата кост (частта на лъчевата кост към китката), което самостоятелно причинило трайно затрудняване в движението на левия горен крайник за период по-дълъг от 30 дни. Получената от пострадалия фрактура била T-образна на дисталния радиус, по типа на „типично място” (на около 2 см в метафизата на радиуса над ставната цепка), с две фрактурни линии – едната към радио-карпалната става, раздробявайки дисталния радиус на два фрагмента. Била причинена фрактура и на улната (лакътната) кост, тъй като пострадалият получил по описания индиректен механизъм на въздействие костен откършек от стилоидния израстък на улната кост. Механизмът на получаване на фрактурите е свързан с индиректен удар с висока кинетична енергия по дланната повърхност на левия горен крайник на св. М. в позиция на  екстензирана китка с или върху твърд предмет, каквато е широката повърхност на вратата на буса. Във връзка със суматохата и емоционалното напрежение св. М.възприел част от описаните по-горе действия, свързани с първоначалния опит на св. М. да затвори предна дясна врата, както и последващите действия  на повдигната ръка срещу вратата, като преценил, че това е резултат от положените от св. М. усилия да се защити от контакт с подсъдимия (л.66, стр.2, СП, СРС).

След описания по-горе удар, който довел до причиняване на инкриминираната телесна повреда и в момента, в който св. М. все още се намирал в седяща позиция, подсъдимият отворил рязко предна дясна врата и  изтеглил св. М. извън буса. Тези действия също били забелязани от св. М., а отделно от това и от св. Т., като последният от своя страна в този момент решил да се намеси, махнал колана,  загасил двигателя и заобиколил буса отзад  (установено от показанията на св. Т. в СП, СРС). След като подсъдимият изтеглил пострадалия извън автомобила, за случващото се там св. М.вече не разполагал с видимост. В момента, в който подсъдимият и пострадалият се намирали извън автомобила, подсъдимият се обърнал към св. М. с думите „Още ли искаш?”, когато видял от дясната си страна приближаващия св. Й.Т.. В този момент  и след като преценил численото превъзходство на свидетелите след появата на св. Т., подсъдимият решил да прекрати словесните пререкания с пострадалия. Подсъдимият се обадил на оператор от система „112” и подал документирания в ТЕ сигнал, свързан с оплакването, че е бил нападнат от три лица, облечени в гащеризони, както и че той бил спрял по начин, по който те не могат да напуснат местопроизшествието. Сигнал до система „112” не е бил регистриран  от телефона, ползван от св. М. и неговите колеги ( справка рег. 607/06.11.2019г. –л.50, СП, СРС).  Във връзка с подадените сигнали на местопроизшествието пристигнал св. И.и неговия колега М.А.(полицейски служители), които снели  оперативни данни от подсъдимия  и свидетелите, като отделно от това  предприели  действия по установяването на охранителни камери с оглед изземването на видеозаписи от тях. Във връзка с така предприетата проверка св. И.установил охранително видеонаблюдение в района на МОЛ „Парадайз”, записите от което е  обект и на видеотехническа експертиза, без значение за установяването на релевантни факти. В иззетите видеозаписи не били установени кадри от процесното кръстовище, образувано между бул. „Хенрих Ибсен” и ул. „Емилиян Станев”.

            Въззивният съд упражни правомощията си да попълни доказателствената съвкупност с възможни и необходими източници на доказателства. Въз основа на тяхното съдържание, както и въз основа на собствена интерпретация на останалите доказателства, съдът намира, че следва да измени фактическите положения, на които се основава първоинстанционната присъда.

            Частично достоверен източник на доказателства са: обясненията на подсъдимия, показанията на св. Д.М., А.М., заключението на ВЛ М. – СМЕ № 294/2017г., допълнено с данните от разпита на същото вещо лице в производството пред СРС, заключението на СМЕ, изготвена от ВЛ Ц.В. (л. 73-л.84, ДП), допълнена с разпита на вещото лице в производството пред СРС –л.106-л.109, СП.

            Напълно достоверен източник на доказателства са показанията на свидетелите Й.Т.,  дадените от полицейски служител показания – св. И.(л.58, СП, СРС), прочетените показания на св. М.А.(л. 49, ДП, л.150, СП, СРС), заключението на тройната (арбитражна) СМЕ, допусната и приета в производството пред въззивния съд, ТЕ на оптичен носител, предоставен от система „112”, както и писмените доказателства, относими към изясняването на различна категория релевантни факти, каквато е медицинската документация, относима към диагностиката, освидетелстването и лечението на св. М. (л. 51-л.55, л.62 –л.71, ДП); медицинска документация във връзка с освидетелстване на подсъдимия (л. 86-л.88, ДП), доказателства относими към личността на подсъдимия – с правен статус на неосъждан (л. 36, ДП, л. 28, СП, СРС); справки от система „112”; писмените доказателства, събрани в производството пред СРС, относно схемата на организация на движението, допустимите посоки на движение по направлението, възприето от двамата водачи преди инцидента, писмени доказателства относно съответната пътна маркировка, указваща допустимите посоки на движение и въобще – регулацията на движение в различните участъци на изминатия от тях път по бул. „Хенрих Ибсен” след кръстовището на този булевард с ул. „Луи Айер” в посока към МОЛ „Парадайз”.

            Приема се за компетентно и добросъвестно заключението на СПЕ (л.123-л.129, ДП). Същото е установило данни за гневна реакция, без да е налице афектно отреагиране. Във връзка с освидетелстването на подсъдимия са установени добри характеристични данни, свързани с неговия образователен и професионален статус (след средното си образование завършил специалност „ръгби“ в НСА, треньорски профил, с данни за участието му в професионални състезания в САЩ и Франция, треньор по „ръгби“ в България). В частта относно психологичния профил на подсъдимия експертизата е установила добронамерен характер, спокоен, избирателно общителен.

            Приемат се като компетентни и добросъвестни заключенията на видеотехническите експертизи от досъдебното и съдебното производство, както и експертизата, изготвена от ВЛ А.от ДП, която е имала за задача да изследва медикобиологичните  характеристики на телесна повреда, получена от подсъдимия (СМЕ № 295/2017г. – л.99, ДП). Не е спорен фактът, че в изследваните видеоматериали не са открити данни за инкриминираното кръстовище. Откритият видеоматериал се отнася до друго кръстовище в гр. София, поради което същият няма доказателствена стойност. Между страните не е спорен и въпросът за тежестта на причинената на подсъдимия телесна повреда – контузия в областта на гръдния кош, която е извън случаите на чл.128 НК и чл.129 НК.

            Съдът частично приема и заключенията на съдебно медицинските експертизи от досъдебното производство, които са имали за задача да изследват конкретно поставени въпроси относно уврежданията, причинени на св. М.. Тяхната доказателствена стойност подлежи на отделно обсъждане поради противоречията между тях относно възможния механизъм на причиняване на инкриминираната телесна повреда, като същите са разрешени със заключението на тройната (арбитражна) експертиза, назначена в производството пред въззивния съд.  

            Съдът изцяло споделя изводите на СРС за начина, по който се е развил конфликтът между двамата водачи за периода, в който изминали пътя от кръстовището на бул. „Хенрих Ибсен” и ул. „Луи Айер” в посока МОЛ „Парадайз” до кръстовището на бул. „Хенрих Ибсен” с ул. „Емилиян Станев” с едно съществено уточнение. Организацията на движението в направлението, възприето от двамата водачи, е било изследвано задълбочено от първия съд с попълването на доказателствената съвкупност и тези процесуални усилия са били обосновани от необходимостта да бъдат проверени гласните доказателства. С изводите си обаче относно нарушение или липсата на нарушение на правила, предвидени в ЗДвП, първият съд е излязъл извън предмета на доказване, очертан в обвинителния акт. Това е така, тъй като съдът не е бил сезиран за престъпна деятелност, свързана с нарушение на правила по ЗДвП, а по обвинение за умишлено причинена телесна повреда при пряка комуникация на две лица в района на кръстовището, образувано от бул. „Хенрих Ибсен” и ул. „Емилиян Станев”. По изложените съображения съдът намира, че изследването на направлението, по което са се движели двамата водачи преди процесния конфликт, е от значение само и единствено за оценката на гласните доказателства в частта, в която чрез тях се дава отговор на въпроса за начина, по който този конфликт е възникнал и ескалирал.

При собствена оценка на събрания доказателствен материал – дадените от подсъдимия обяснения и показанията на свидетелите М., Т., М., съпоставени с писмените доказателства, събрани от СРС относно организацията на движението по бул. „Хенрих Ибсен”, въззивният съд намира, че всички участници в конфликта са били наясно с възникналите противоречия, както и с опасността те да се задълбочат при една последваща пряка комуникация. Подсъдимият е бил наясно поради поведението на водача на буса, свързано с подаването на светлинни и звукови сигнали преди двете превозни средства да се установят в спряло положение на кръстовището, образувано между бул. „Хенрих Ибсен” и ул. „Емилиян Станев”. Съзнанието на подсъдимия за опасност от ескалирането на конфликта е обективирано в  съдържанието на отправените от него реплики към св. Т. с въпрос дали последният идва, за да му нанесе побой. За св. Т. и св. М. тази опасност също е била очевидна, още повече с оглед провокативното обръщение, използвано от тях към подсъдимия с думата „педераст”.

Изброените факти са с контролно значение. Установени са  въз основа на обясненията на подсъдимия и не се оспорват. Останалите свидетели, които пряко или косвено са били засегнати от конфликта (св. М., Т. и М.), подробно са описали в показанията  си своята негативна оценка за поведението на подсъдимия като участник в движението по пътищата и особено подробно факти в тази насока са изнесени в показанията на св. Т.. В настоящия случай обаче е ирелевантен отговорът на въпроса дали, кой и кога е нарушил правила, предвидени в ЗДвП, доколкото с оглед фактическата рамка на обвинителния акт такъв не се изисква от съда. От съществено значение обаче е фактът, че когато и двамата водачи са стигнали в района на кръстовището на бул. „Хенрих Ибсен” и ул. „Емилиян Станев”, емоционалното напрежение между тях вече е било налице. Без съмнение, от свидетелските показания се установява, че напрежението към този момент засегнало и пътници от буса, и особено пострадалия М.. Това обстоятелство, изследвано обстойно в мотивите на обжалваната присъда, е от значение за друг елемент от оценката на гласните доказателства, свързан с мотивите на един или друг участник в конфликта да предприеме определено действие или бездействие.

            При така очертаната пътна обстановка, са обосновани изводите на първия съд, че ескалирането на конфликта до пряка конфронтация се намира в причинно-следствена връзка с намерението на св. Т. и особено на св. М. да изразят негативното си отношение към поведението на подсъдимия като водач на моторно превозно средство. Верен е изводът, че именно този мотив е имал решаващо значение за предприетите от тях действия – и двамата свидетели  слезли от буса във връзка с претендирана от тях съпричастност на подсъдимия към нарушения на правила от ЗДвП и влезли в пряка словесна саморазправа с него. Неопровергано е и твърдението на подсъдимия, че в този момент св. М. използвал нееднократно към него хомофобското обръщение  „педераст”. Правилно е бил отчетен от първия съд фактът, че дори и при тази фаза на конфликта подсъдимият положил усилия същият да не се задълбочава и след като приключила размяната на реплики между него и св. Т., се насочил към шофьорското място на л.а. „Пежо” с намерението да се оттегли от местопроизшествието. Твърдението на подсъдимия, че в този момент е бил провокиран от пострадалия с вулагрни изрази и псувни, косвено е потвърдено от показанията на св. Ал. М.(вторият пътник в буса), който е разказал пред първия съд, че когато шофьорът на буса (св. Т.) се качил на шофьорското място, св. Д.М. все още е бил извън превозното средство и си разменял реплики с подсъдимия ( л.66, СП, СРС).

           Значението на разказаното от св. М.с оглед проверката на дадените от подсъдимия обяснения, изисква показанията на този свидетел да бъдат обсъдени отделно от останалия доказателствен материал преди да бъдат съпоставени с него. Настоящият съдебен състав счита, че те са във висока степен достоверен източник на доказателства, въз основа на който се установяват факти с разнородно значение. Част от тях кореспондират с обвинителната теза, а друга част -  с обясненията на подсъдимия, което обективира усилията на този свидетел да се придържа към обективната истина. От характеристичните данни за свидетеля М.– стажант при общия работодател на св. Т. и М. – „Овергаз мрежи” АД, с навършена 18-годишна възраст към инкриминирания период, без значителен житейски и професионален опит към този момент, особено като водач на МПС (самият свидетел съобщава, че към инкриминирания период все още не е бил правоспособен водач, тъй като участвал в съответни курсове за обучение), се установява, че същият в най-малка степен е бил обвързан емоционално с разрешаването на конфликта, както и с доказването на една или друга позиция. Извод в тази насока се обосновава от факта, че само и единствено този свидетел в процеса на конфликта не се е отдалечавал от превозното средство, в което е пътувал (буса на св. Т.) и по никакъв начин не е обективирал намерението си да влиза в саморазправа с други участници в движението. Така съчетаният анализ на гласните доказателства показва, че св. М.не е поемал инициативата за едно или друго действие, а това обстоятелство, от друга страна, намира логично обяснение  в отношенията му с двамата свидетели – М. и Т., които са били негови колеги, но са се ползвали от предимството на установено старшинство в служебните си отношения с него. С оглед изложеното въззивният съд преценява присъствието на св. М.като сходно в най-голяма степен с това на страничен наблюдател  и незаинтересовано от изхода на делото лице. Сигналът на подсъдимия до система „112” също не е основание за промяна на този извод. Действително в него се твърди, че е било осъществено нападение над подсъдимия от три лица, облечени в гащеризони. В съдържателен план такива лица могат да бъдат свързани само и единствено със свидетелите Т., М. и М.. В гласните доказателства, събрани в съдебното производство обаче, в т.ч. и в обясненията на подсъдимия, не се съдържа нито твърдение, нито описание на конкретни действия, свързани с нападение, извършени тъкмо от св. М., особено в района извън превозното средство, където е бил иницииран процесният конфликт. Данни за изчакване в купето на буса през целия период на развитие на конфликта се извличат от показанията на самия М.. Незначително е противоречието им с обясненията на подсъдимия в частта, в която същият твърди, че е видял св. М.изправен до предна дясна врата на буса. Посоченото противоречие намира разрешение в съдържанието на подадения от подсъдимия сигнал до система „112“, в който е посочил, че е нападнат от три лица, облечени в гащеризони, което означава, че за да разполага подсъдимия с обективна възможност да възприеме облеклото на св. М., този свидетел действително следва в известен период от време да е стоял правостоящ  в близост до буса така, както твърди подсъдимият. Така съпоставката на дадените от подсъдимия обяснения и показанията на св. М.със сигнала, записан от система „112”, показва, че именно обясненията на подсъдимия съдържат ясен и логичен отговор кога и как е възприел работното облекло и на тримата свидетели. При липсата на логически несъответствия в този смисъл съдът намира, че в тази част обясненията на подсъдимия не са дискредитирани на собствено основание.

            Вярно е също така, че подсъдимият е подал  сигнал до система „112”   едва след процесното деяние, когато подсъдимият обективно е разполагал с възможност да възприеме св. М.и като пасажер в буса, респективно – да възприеме и неговото облекло. С оглед динамиката на събитията обаче към момента, в който подсъдимият обективно е имал възможност да възприеме св. М.в буса (по същото време неговото внимание е било ангажирано изцяло от личността на св. М. в процес на размяна на удари), съдът приема за установено, че подсъдимият е възприел свидетеля М.още преди това, когато конфликтът все още не е ескалирал до физически сблъсък и когато обективно е имал възможност да възприеме повече характерни отличителни признаци относно външния вид на св. М., вкл. и относно неговото облекло. От друга страна, твърдението на подсъдимия в сигнала до „112” за броя на лицата, от които е бил нападнат, очевидно не е потвърдено от проверените от съда доказателства, включително и от неговите собствени обяснения пред първоинстанционния съд, поради което съдът приема за установено, че св. М.не е участвал в действия на нападение или при размяна на реплики. Несъмнено е установен и фактът, че подсъдимият възприел общия брой на пътниците и водача в буса като потенциален източник на опасност с оглед тяхното числено превъзходство над него. Извод в тази насока се обосновава от момента, в който подсъдимият окончателно прекратил нападението над св. М. – едва когато го издърпал извън буса и когато възприел наближаващия към тях Й.Т.. По изложените съображения настоящият съдебен състав счете, че част от изнесените от подсъдимия данни до оператор на система „112” не са достоверни. Това е така, тъй като съвкупната оценка на гласните доказателства показва, че  св. М.не е имал реално участие в действия на саморазправа, показанията му не са опровергани в тази част от останалия доказателствен материал. В този смисъл е налице друго самостоятелно основание да се приеме, че неговата позиция и към момента на деянието, както и по повод депозираните от него показания, следва да се оценява като сравнително неутрална. По изложените съображения въззивният съд съобразно изнесените по-горе уточнения се съгласява  с изводите на първия съд, че св. М., противно на неговите собствени твърдения пред СРС, е напускал пасажерското място в буса. Това обстоятелство обаче не го свързва с нападение над подсъдимия и не компрометира останалата част от неговите показания.   

            С оглед изложеното показанията на св. М.от съдебното производство, както и прочетените на основание чл.281, ал.4 вр. с ал.1,т.1 НПК показания, дадени от същия свидетел в досъдебното производство, обсъдени в съчетан анализ със заключението на тройната СМЕ, приета в производството пред въззивния съд, дават основание да бъдат възприети нови факти относно събитията от момента, в който св. Т. прекратил размяната на реплики с подсъдимия и се върнал на шофьорското си място до края на инкриминирания конфликт. Въз основа на обясненията на подсъдимия, проверени с показанията на св. М., се установява, че от този момент нататък -  словесните пререкания продължили само и единствено между св. М.  и подсъдимия, като инициативата за този развой на събитията се свързва с личността на пострадалия. Въззивният съд прие за установено, че св. М. не последвал веднага св. Т. в посока към буса, а продължил да нагнетява емоционално напрежение чрез отправянето на нецензурни думи и изключително вулгарни псувни, цитирани подробно в обясненията на подсъдимия в производството пред първия съд. Част от нецензурните думи били отнесени до въображаемо посегателство срещу майката на подсъдимия, като отделно от това същата била упомената като покойник. С оглед твърденията за изключително близките отношения на подсъдимия с неговата майка, както и с оглед изумлението, че същата се упоменава от св. М. като покойник, както и с оглед заключението на СПЕ съдът приема за установено, че подсъдимият изпитал силен гняв и се почувствал дълбоко засегнат.  Фактът на отправени самостоятелно от св. М. думи към подсъдимия косвено е потвърден от показанията на св. М.. Този свидетел е посочил за размяна на реплики между подсъдимия и св. М. извън буса в момент, в който св. Т. вече се намирал на шофьорското място с уточнението, че не е имал възможност да ги чуе, поради което въззивният съд приема за установено, че неговият разказ частично кореспондира с обясненията на подсъдимия, без да ги опровергава. Св. М. от своя страна не е описал колко време е останал извън буса, дали и какви реплики си е разменил с подсъдимия и в каква последователност той  и св. Т. са се върнали в превозното средство, поради което и неговите показания не противопоставят факти, различни от тези, на които се изгражда защитата на подсъдимия. Отделен въпрос е, че по арг. от чл.121 НПК св. М. има правото да затаи такива факти, които могат да уличат самия него в противоправно деяние.

          За изясняването на поставените по-горе въпроси нямат информационна стойност и показанията на св. Т.. По изложените съображения съдът приема за установено, че преди деянието подсъдимият е бил провокиран от пострадалия с действия, които осъществяват състав на хулиганство по чл.325, ал.3 вр. с ал.1 НК. Основание за такъв извод дава фактът на отправянето на вулгарни и нецензурни изрази от страна на св. М. срещу подсъдимия, които отделно от това се отличават с дискриминационно и некрофилно съдържание и са изказани на висок глас, на оживено кръстовище в гр. София, по повод участието на подсъдимия като водач на МПС в движение по пътищата,  в момент, в който множество водачи изчаквали със собствените си автомобили зад превозните средства на участниците в конфликта и натискали клаксони с цел да бъде освободено движението.  Извършването на такива действия според настоящия съдебен състав дава логично обяснение за внезапната промяна в решението на подсъдимия да се отдалечи от автомобила си и вместо да напусне местопроизшествието, да последва пострадалия до предна дясна врата на буса. За случилото се там достоверен източник на доказателства са частично обясненията на подсъдимия, частично – показанията на св. М. и М.– в частта, в която тази група гласни доказателства са проверени със заключението на тройната СМЕ, както и частично – със съдебно-медицинските експертизи от досъдебното производство. Описаната доказателствена съвкупност дава ясен отговор на въпроса защо и при какви обстоятелства се е стигнало до физически сблъсък между св. М. и подсъдимия, колко, какви и  от кого са били нанесените удари, дали  е настъпила размяна на удари между подсъдимия и пострадалия преди причиняването на инкриминираната телесна повреда и ако това е така, при каква хронология се е случило това.

Въззивният съд констатира, че са налице противоречия в доказателствения материал относно броя и характеристиките на нанесените от подсъдимия удари, както и относно факта дали пострадалият също е нанасял удар. Налице са противоречия и относно факта за позицията на предна дясна врата на буса към момента  на физическия сблъсък между подсъдимия и пострадалия съобразно динамиката на събитията. Доколкото водачът на буса - св. Т. е бил ангажиран според собствените му показания със системите за управление на автомобила и подготовката си да потегли от спряло положение, както и с това да наблюдава пътя около превозното средство, информационна стойност при изясняването на посочените въпроси носят преди всичко показанията на св. М., М., както и обясненията на подсъдимия.

Първият спорен въпрос, изведен от съдържанието на изброените гласни доказателствени средства, е кога, от кого и по какъв начин е бил нанесен първият удар в началото на физическия сблъсък. Самият подсъдим твърди в обясненията си, че първият удар е бил нанесен от пострадалия в гръдната му област в момента, в който той самият го настигнал и го издърпал от дясната врата. В тази част обясненията на подсъдимия са опровергани от показанията на неутралния свидетел Ал. М., както и от съпоставката им с показанията на св. М.. Разказът на тази група свидетели еднопосочно възпроизвежда факта на нанесен първи удар от подсъдимия в лявата част от главата на пострадалия в момента, в който последният се намирал на пасажерско място (л. 64, стр.1 СП, СРС, л.66, стр.2, СП, СРС). Вътрешните противоречия в показанията на св. М.дали ударът е бил нанесен върху лявата или дясната част на лицето, са били разрешени още в производството пред първоинстанционния съд чрез процесуалната техника на чл.281, ал.4 вр. с ал.1, т.2 НПК. Прочетените показания на св. М., дадени от него в ДП, кореспондират именно с показанията на св. М., че първият удар е бил нанесен именно от подсъдимия и бил локализиран в лявата част на лицето на пострадалия. В този смисъл прочетените показания на св. М.кореспондират с непосредствения разказ на св. М. пред съда. Съпоставката на гласните доказателства със заключенията на съдебно-медицинските експертизи, освидетелствали пострадалия, самостоятелно води до извод за достоверност на дадените от св. М. и М.показания  в тази им част. Това  е така, тъй като всички експертизи, освидетелствали пострадалия, без изключение, са констатирали хематом в тилната област на св. М., който може да бъде получен именно по описания от него начин, индиректно и при откат на главата върху повърхност от облегалката след първоначално нанесен удар от ляво. Описаната от подсъдимия хронология на физически сблъсък изцяло извън автомобила с описан първи удар от страна на пострадалия, от друга страна не може да обясни наличието на констатирания от вещите лица хематом в тилната област на св. М.. По изложените съображения въззивният съд изгради изводите си за началото на физическото стълкновение между подсъдимия и пострадалия въз основа на показанията, дадени от св. М. и св. М..

Следващият спорен въпрос, свързан с броя на ударите, техния автор и начина, по който са нанесени, се отнася до факта дали и колко от тях след първия удар е нанесъл подсъдимият на пострадалия, дали и колко са били нанесени от пострадалия на подсъдимия. От една страна, св. М. твърди в показанията си пред СРС, че докато се опитвал да затвори вратата на буса подсъдимият му нанесъл и други удари в областта на китката на левия горен крайник  в момент, в който лявата му ръка била вдигната върху челото (от показанията на св. М. пред СРС (л.64, стр.1, СП, СРС). Св. Т. не твърди да е възприел подобни удари, а относно наличието или липсата на подобни удари св. М.е дал показания, които не могат да се преценяват еднозначно и този въпрос също е решен по реда, предвиден в чл.281, ал. 4 вр. с ал.1, т.2 НПК. Първоначално в своя  разказ пред СРС св. М.твърди, че при опит на св. М. да затвори вратата на буса са последвали два удара, но пострадалият се предпазил с ръка пред лицето (л.66, стр.2, СП, СРС). В тази част от показанията на св. М.липсват конкретни данни дали е бил осъществен контакт между ръката на подсъдимия и части от тялото на пострадалия. При уточняващи въпроси на съда, насочени към изясняването на този факт, св. М.вече е категоричен, че втори удар от страна на подсъдимия не е видял, но е сигурен само и единствено в защитните действия на пострадалия, свързани с вдигната нагоре ръка (л.68, стр. 1, СП, СРС).  Първият съд е отчел колебанията на свидетеля и е предприел прочитане на показанията му от досъдебното производство в частта относно броя на ударите и в коя част от тялото на пострадалия са били нанесени (л.68, стр.2, СП, СРС,  л. 48, ДП). В резултат на това е установено, че към момента на разпита в досъдебното производство, който съвпада по време с  инкриминираната дата, свидетелят М.е възпроизвел данни само и единствено за първия удар, описан по-горе, който довел до хематом в тилната област на пострадалия. Следващото действие, което в прочетените показания хронологично е изнесено от разказа на св. М.след този момент, е свързано с издърпването на пострадалия извън буса. Въззивният съд счита, че така ценени показанията на св. М., Т. и обясненията на подсъдимия, попадат в една обща група доказателствени източници, в която не се съдържат данни за втори директен удар, нанесен от подсъдимия, извън описания по-горе. В тази група следва да бъдат включени и прочетените показания на св. М.А.(полицейски служител, ангажиран по-късно във връзка със сигнала до „112”), в които същият в разпит, проведен на инкриминираната дата, е възпроизвел разказа на самия пострадал (л.49, ДП). Акцентите при този преразказ са поставени върху удар в областта на лицето и издърпване на пострадалия от буса. Липсва каквато и да е информация за втори директно нанасен удар в областта на китка, поставена върху челото. Противоречия се констатират и между показанията на св. М. в съдебното производство и неговите собствени показания от ДП, приобщени чрез прочитане, относно броя на ударите върху ръката, за която се твърди, че била поставена в челната област. В прочетените показания се посочва, че този удар е един, в съдебното производство вече се твърди, че ударите са два. Това вътрешно противоречие в показанията на св. М. внася съмнение за поетапно надграждане на неговите показания от предположения, които постепенно са трансформирани в твърдения за факти.  

Изясняването на въпроса колко са били директно нанесените от подсъдимия удари, както и обсъдените по-горе противоречия в гласните доказателства са поставили допълнителни изисквания към съдебно-медицинските експертизи, които в настоящия случай  се явяват единствено възможен доказателствен способ  за проверка на гласните доказателства, вкл. и  в частта относно броя на ударите, тяхната насоченост, интензитет, локализация, механизъм на увреждане, както и относно броя на засегнатите лицата.

            За отговора на поставените по-горе въпроси решаващо значение има заключението на тройната (арбитражна) експертиза, приета в производството пред въззивния съд. Тя дава отговор и на въпроса при какъв механизъм на въздействие е настъпила инкриминираната телесна повреда. Въззивният съд счита, че този механизъм категорично не съответства на описания в обвинителния акт. Установеният от доказателствата по делото механизъм на причиняване на телесна повреда не съответства и на този, който е възприел първоинстанционният съд в обжалваната присъда. И тъй като въпросът за начина на изпълнение на престъплението и предхождащите деянието обстоятелства е основен въпрос, с изключително значение за крайния изход от делото, а същевременно е и спорен,  е наложително съответните противоречия в гласните доказателства да бъдат изследвани и от въззивния съд. Такава проверка принципно е възможна чрез съпоставката им със заключенията на съдебно-медицинските експертизи. Настоящият случай обаче се отличава с още една специфика– с наличието на съществени противоречия в заключенията на експертизите в частта относно възможния механизъм на увреждане, като основното е  между тройната СМЕ, приета във въззивното производство, от една страна и съдебно медицинските експертизи от досъдебното производство, от друга страна, но също така и между съдебно-медицинските експертизи, назначени в досъдебното производство. Основният спорен въпрос, по който съдебно-медицинските експертизи от ДП се обединяват, е дали инкриминираната телесна повреда може да бъде причинена от невъоръжена човешка ръка. И двете са отговорили положително на този въпрос, като единствено при приемането на втората от тях – изготвената от ВЛ В., е направено уточнение, че това не е единствено възможният механизъм и се допуска като възможен и описаният от подсъдимия в неговите обяснения – при индиректен удар чрез затръшната в посока на засегнатата ръка врата от автомобил.

           Отчитайки тези противоречия в експертизите, съдът намира за установено следното. В изготвената от  ВЛ М. от досъдебното производство (СМЕ № 293/2017г.) се приема за установено, че счупванията на двете кости – лъчева и лакътна е възможно да бъдат причинени от удар с твърд тъп предмет, включително и с ръка, по типа на защитните увреждания, при опит за предпазване на главата от удар, т.е. при попадане на удрящата повърхност към вдигната нагоре ръка (л.58, ДП). Това заключение е било поддържано от вещото лице и при разпит в производството пред СРС, като е посочило, че не притежава специални знания в областта на образната диагностика и при изготвяне на заключението е ползвало рентгенографии и становища от други специалисти, които били компетентни в съответната област. Настоящият съдебен състав счита, че този начин на работа компрометира крайния резултат от експертното заключение, тъй като практически същият се явява свързан с дейността на други неустановени по делото лица, на които не е била възложена работа по делото нито от разследващия орган, нито от съда. Отделно от това вещото лице практически не е дало отговор на основния въпрос, относим към проверката на дадените от подсъдимия обяснения, а именно дали характеристиката на травмата изключва да е получена при удар с друг твърд тъп предмет, различен от човешката ръка,  а именно – с части от автомобил, както и дали травмираната ръка към момента на удара е било възможно да е  свита в юмрук или е била възможна позицията на  изпъната длан. Не е даден и отговор на въпроса за посоката на дланта спрямо посоката, от която е нанесен удар към момента на инициалния контакт. За отговор на този въпрос вещото лице е посочило, че е било необходимо да бъдат изследвани и мекотъканни травми, но от друга страна при освидетелстването на пострадалия това не е било сторено, тъй като крайникът бил шиниран (л.160, стр.2, СП). Първият съд не е анализирал доказателствената стойност на това заключение, но очевидно е отчел липсата на отговори по изложените по-горе въпроси, тъй като е основал крайните си изводи на заключението, изготвено от ВЛ Ц.В.. В това заключение е възприет друг механизъм на изпълнение на престъплението, който всъщност е възпроизведен в мотивите към присъдата на първоинстанционния съд – удар с ръка върху травмираната ръка на пострадалия в позиция, в която същата е допряна върху части от главата на пострадалия и при която позиция към момента на удара черепната кутия се явява твърда подложка (л. 22, ДП, л.108, СП). Същевременно към експертизата, изготвена от ВЛ, в съдебното производство са внесени посочените по-горе уточнения, като е допуснат като възможен и механизмът на въздействие чрез затръшване с врата върху ръката на пострадалия (л.107, стр.2, СП, СРС). Така или иначе и двете заключения, приети в производството пред СРС, допускат възможността инкриминираната телесна повреда от медицинска гледна точка да бъде причинена от удар с невъоръжена ръка, свита в юмрук, в какъвто смисъл са и твърденията в обвинителния акт. Това обстоятелство, от друга страна е дало опора на изолираните сред гласния доказателствен материал твърдения на св. М., че инкриминираната телесна повреда му е причинена от подсъдимия тъкмо от удар с юмрук в областта на китката на левия горен крайник, докато е осъществявал защитни действия, прикривайки главата си.

Въззивният съд констатира, че заключението и разпитът на ВЛ В.са имали решаващо значение за крайния изход на делото в производството пред първоинстанционния съд, тъй като описаният в него механизъм на причиняване на инкриминираната телесна повреда е  възприет в мотивите към обжалваната присъда от фактическа страна. На следващо място, на базата на това заключение първият съд е извел аргументи за защитна реакция на пострадалия към момента на причиняване на инкриминираната телесна повреда, изразяваща се във вдигната нагоре ръка, положена плътно на челото с цел предпазването на главата. Наведени са и доводи за насочеността на удара, нанесен от подсъдимия, който според първия съд довел до инкриминираното увреждане, а именно насоченост към главата на пострадалия, а не към неговата ръка. Решаващият съд е изтъкнал опасността от увреждането на свитата в юмрук ръка на подсъдимия при удар  предвид характеристиките на костите в човешката ръка, когато е използвана като удряща повърхност. Изтъкнал е, че плоските кости, от които е изграден черепът, са значително по-здрави от костите на горния крайник на човешкото тяло. На тази база първият съд е изтъкнал  и субективното отношение на подсъдимия към възможността да си самопричини  увреждане на ръката при удар именно в главата на пострадалия. В мотивите към обжалваната присъда са наведени доводи, че подсъдимият се е съгласил  с този възможен неблагоприятен за самия него резултат. На тази основа са изведени данни за субективния състав на престъплението – умисъл на подсъдимия да причини лека телесна повреда на пострадалия в областта на главата с риск да причини такава и на себе си и наличието на непредпазливост, свързана с причиняването на по-тежкия общественоопасен резултат – средна телесна повреда на  св. М.. 

Въззивният съд, на първо място не се съгласява изцяло с интепретацията на съдебно-медицинската експертиза на ВЛ В.в мотивите към първоинстанционната присъда. Обосновано СРС е приел засягането на лъчевата и лакътната кост на лявата ръка, съпроводено с костен откършек, обосновано е приел с оглед тежестта на травматичните увреждания, получени от пострадалия, че ударът върху левия му горен крайник е бил нанесен с изключително висока кинетична енергия. Необосновано обаче е отхвърлил като недостоверен механизмът на причиняване на инкриминираната телесна повреда, описан в обясненията на подсъдимия, а именно чрез контактен удар между травмираната ръка и затръшната предна дясна врата, още повече с оглед установената в НПК доказателствена тежест. При това съдържание на доказателствата за обвинението е възникнало задължението да ангажира доказателствен материал, който да изключи като възможен индиректния механизъм на въздействие, за който в обясненията си е разказал подсъдимият.  Отделно от това, изискването за удар с висока кинетична енергия е потвърдено и от разпита на вещото лице Цв. В.в производството пред СРС, и от заключението на арбитражната експертиза, изслушана в производството пред въззивния съд. Решаващият съд е подценил значението на изискуемата висока кинетична енергия, необходима за причиняване на процесната травма, за която е съобщило ВЛ Ц.В., приемайки,  че пострадалият, след като възприел свитата в юмрук ръка на подсъдимия, повдигнал лявата си ръка, която сложил плътно на челото си. В заключението на ВЛ В.действително се споменава за възможна позиция на ръката върху челото като твърда подложка към момента на удара, но също така се споменава и за значителна кинетична енергия, достатъчна до степен да бъдат засегнати и лъчевата и лакътната кост от левия горен крайник на пострадалия, включително  и съпроводено с костен откършек. Твърденията на вещото лице В.за  необходимост от придаването на значителна кинетична енергия от дееца при нанасянето на удара, данните, обсъдени от районния съд, че подсъдимият не е бил въоръжен и ударът е нанесен с гола ръка, не могат да се синхронизират с логично обяснение при отговор на въпроса защо при такъв силен удар с невъоръжена ръка и с оглед уязвимостта на костите на ръката в сравнение с тези на черепната кутия при освидетелстване на подсъдимия в областта на горните му крайници не са открити никакви данни за т.нар. „боксьорска травма”. Не е открито дори охлузване или друг вид мекотъканни травми. Тъкмо напротив, единственото травматично увреждане е констатирано в областта на гръдния му кош, което без съмнение се свързва с удар, който му е бил нанесен от пострадалия. В тази насока е приетото от решаващия съд заключение по СМЕ № 295/2017г. на ВЛ А.и относно неговата компетентност  и добросъвестност не се спори.  Отговор на този въпрос не дава и уточнението на вещото лице В., че удар, нанесен от човек със значителна физическа сила, за каквато по отношение на подсъдимия са събрани данни по делото (професионален спортист с ръст 1, 91 см, констатиран от РС в първоинстанционното производство), би могъл самостоятелно да зададе изискуемата висока кинетична енергия за удар, който да доведе до процесната травма. Дори и да се приеме, че подсъдимият е отговарял на изискванията да генерира такава физическа сила с мускулната си маса, пак остава без отговор въпросът защо при удар с гола ръка, съдебно-медицинската експертиза, която го е освидетелствала, не е установила никакви травми в областта на горните му крайници.  

Във връзка с така поставения от съда въпрос логичен отговор се открива единствено в заключението на тройната (арбитражна) експертиза, приета към материалите по делото в производството пред въззивния съд. От нейното заключение и по специално във връзка с уточненията на вещото лице ортопед-травматолог се установява,  че инкриминираната фрактура свидетелства за индиректен механизъм на удара, какъвто при удар върху твърда подложка не се наблюдава (в този случай механизмът на причиняване на фрактура е директен). От разпита на вещото лице К. се установи, че когато травмиращият агент удря, а не притиска тангенциално долната част на дланта и китката, се получава индиректен механизъм на въздействие върху травмираната част от ръката на пострадалия и само при този механизъм може да се получи конкретната фрактура с костен откършек. В производството пред въззивния съд се установи, че при директно удряне върху твърда подложка няма да се получи костен откършек, а самата фрактура ще бъде от друг вид - раздробена и с друга характеристика. Така съпоставката между заключението на тройната СМЕ, приета в производството пред въззивния съд и заключението на ВЛ А.от ДП (СМЕ № 295/2017г.), която два дена след инкриминираната дата е установила при освидетелстване на подсъдимия само контузия на гръдния кош, обосновава единствено възможен извод, че травмиращият агент в настоящия случай обективно не би могъл да бъде невъоръжена човешка ръка, дори и да е свита в юмрук, дори и да е нанесена от човек с изключителна физическа сила. Още по-малко с оглед данните за употребената  кинетична енергия е възможно удрящата ръка след такъв контакт да остане незасегната дори от мекотъканни травми.

Във връзка с обсъдените по-горе противоречия между съдебно-медицинските експертизи, приети в производството пред СРС - от една страна тези, които са освидетелствали пострадалия, от друга страна – тази, която е освидетелствала подсъдимия, въззивният съд намира, че съдебното следствие в производството пред СРС е приключило, без делото да бъде изяснено от фактическа страна. Касае се за противоречия в гласните доказателства и за противоречия в заключенията на съдебно – медицинските експертизи, приети в хода на съдебното следствие пред решаващия съд, които са относими към проявата и неизбежните последици от употребената кинетична енергия, необходима за получаването на инкриминираната травма. Отделно от това, очевидното противоречие между две съдебно-медицински експертизи, приети в производството пред СРС – тази на ВЛ М. и тази– на ВЛ В.и то по основен спорен въпрос – дали инкриминираната травма може да бъде нанесена само и единствено от удар с ръка (ВЛ М.) или освен с този механизъм, може да бъде резултат и от други възможни травмиращи въздействия (ВЛ В.), е изисквало назначаването на разширена арбитражна съдебно медицинска експертиза с участието на вещо лице, което има специални знания не само в областта на обща и/или съдебна медицина, но и специални знания в областта на ортопедията и травматологията. Това е така, тъй като отговорът на посочения по-горе въпрос е от изключително значение за крайния изход на делото и засяга специфичен клон от медицината. Той е свързан с установяването на възможния механизъм на причиняване на инкриминираната телесна повреда. Отделно от това, целта на арбитражната експертиза в настоящия случай е обоснована и от необходимостта  да бъдат проверени/евентуално разрешени противоречията в становището на вещите лица, които имат специални знания в областта на съдебната медицина и са разпитани  в производството пред СРС, със становището на други вещи лица, чиято специализация е в същата област. Касае се за допуснато нарушение, свързано с обема на доказателствената дейност на първия съд, което е отстранимо в производството пред въззивния съд.

При оценката на даденото в хода на въззивното съдебно следствие заключение на тройна СМЕ съдът намира, че същото е компетентно, добросъвестно, безпристрастно и в отговорите му не се откриват логически несъответствия и/или липсваща аргументация. Потвърдена е тежестта и локализацията на травмата, получена от св. М. в областта на китката на лявата ръка така, както е описана и в съдебно-медицинските експертизи, приети от първия съд, потвърдено е наличието на подкожен хематом и кръвонасядане в лявата тилна област на св. М., потвърдено е становището на ВЛ В., че инкриминираната травма в областта на левия долен крайник на пострадалия може да бъде причинена с еднократен силен удар. Потвърден е фактът, че към момента на удара лявата ръка на св. М. не е била свита в юмрук, поради което не може да се приеме самопричиняване на фрактури в тази позиция, доколкото същата изисква свити пръсти, изпъната китка в неутрално положение, което от друга страна би довело до фрактури под главичките на метакарпалните кости на дланта, а такава телесна повреда по отношение на св. М. не  е констатирана.

От тук нататък обаче констатациите на вещите лица, включени в състава на тройната СМЕ, са съществено различни от изводите, до които са стигнали вещите лица, разпитани в производството пред СРС.

На първо място напълно е отречен директният механизъм на въздействие върху травмираната част от ръката на пострадалия, какъвто е механизмът на удар върху нея в областта на китката, независимо дали към момента на удара същата е повдигната нагоре без опора или е била в позиция на подложка над челото, респективно – отречена е достоверността на дадените от св. М. показания за удар върху ръка, постановена върху челото като твърда подложка.

В тази част заключението на тройната СМЕ, приета в производството пред въззивния съд, съществено се различава от позицията на ВЛ В., независимо от внесените изменения при разпита на това вещо лице в съдебното производство. В подкрепа на този извод при разпит на вещите лица от въззивния съд са изложени убедителни аргументи. Въз основа на направените уточнения е установено, че посочената позиция на травмираната ръка, т.е. върху твърда подложка е несъвместима с изискуемата позиция, в която следва да се е намирала към момента на удара – с повдигната длан в екстензирано положение на китката. Ако ръката се поставя върху челото китката не би била в това положение. Втори самостоятелен аргумент, който изключва факта на  поставена върху челото като твърда подложка лява ръка към момента на удара, възприет в мотивите на СРС, е изначалната невъзможност биомеханично при такъв удар да се получи костен откършек (фрактура от изтръгване) от израстък на улната кост. Вещите лица аргументирано са обяснили този биомеханизъм с факта, че главата на пострадалия не е била фиксирана неподвижно отзад и при удар, особено на силен удар, неизбежно би настъпил откат назад. Така въз основа на тройната СМЕ съдът приема за установено, че биомеханиката, която може да доведе до процесната травма, изключва причиняването ѝ с невъоръжена човешка ръка.

На следващо място от заключението на тройната СМЕ за първи път е установено, че посоката на удара е била от към вътрешната повърхност на дланта, като травмиращата повърхност от медицинска гледна точка може да бъде само широка твърда повърхност, каквато е вратата на буса, но не и заоблена повърхност, образувана при свита в юмрук ръка. По изложените съображения въззивният съд изключва като възможна ситуацията на защитна реакция и обхващане на челото, възприета в мотивите на първоинстанционния съд. От разпита на вещите лица К. и Г. се установи, че при този тип защитна реакция (при ръка поставена върху твърда подложка) вътрешната част на дланта би била в контакт с главата на пострадалия, а не изнесена нагоре и напред в посоката, от която е бил нанесен ударът. Въз основа на заключението на тройната СМЕ въззивният съд прие за установено, че реакцията  на пострадалия в настоящия случай е от друго естество. Разположението на фрактурните линии, установено с тройната СМЕ и най-вече наличието на костен откършек, свързан с действия на изтръгване, показва, че към момента на удара св. М. е бил с протегната напред лява ръка, с повдигната китка. При тази позиция на ръката, въз основа на заключението на тройната СМЕ се установява, че не би могла да бъде допряна до челото на пострадалия,  тъй като инкриминираната травма би могла да се получи само при еднократен силен удар срещу долната вътрешна част на дланта от широка твърда повърхност, както и при самостоятелно поемане силата на удара от долната част на дланта и китката. В настоящия случай характеристиките на такава повърхност притежава засилената от подсъдимия твърда повърхност от тежката врата на буса. Ето защо въззивният съд прие за установено, че само и единствено този механизъм на въздействие върху травмирания участък от левия горен крайник на пострадалия би могъл да доведе до контакт с вътрешната повърхност на дланта, към лакътната област. Отделно от това и доколкото изискуемата кинетична енергия, изводима от тежестта на травмата, не би могла да се получи нито от кинетичната енергия, зададена от самия пострадал, нито при увеличаването ѝ с кинетична енергия от насрещен удар с невъоръжена ръка, съдът приема за установено, че единствено възможният механизъм на травматично въздействие върху ръката на пострадалия е при удар със засилена към него предна дясна врата. Извод в тази насока се обосновава и от липсата на данни за каквито и да е травми по ръцете на подсъдимия, които също би следвало да бъдат засегнати от силата на удара, доколкото обвинението твърди, че подсъдимият използвал именно ръката си като травмиращо средство. На следващо място, въз основа на арбитражната експертиза се установи, че само и единствено механизмът на удар с широка твърда повърхност може да обясни наличието на Т-образна фрактура на дисталния радиус по типа на „типично място”.

Възможният механизъм на причиняване на инкриминираната травма, установен със специални знания на вещи лица в областта на медицината, е изходна база, която позволява  да бъде преценена достоверността на гласните доказателства, както и база за разрешаването на обсъдените по-горе противоречия в тях. Такава съпоставка не се изисква с дадените от св. Т. показания, доколкото последният е съобщил в производството пред СРС, че не е възприел удар. Несъмнено, физическата саморазправа между подсъдимия и св. М. е настъпила почти в непосредствена близост до св. Т., в момент, в който пострадалият седял на разстояние през едно пасажерско място до него. Липсата на конкретни възприятия у св. Т.  е основание за следните изводи: първият е, че събитията, довели до причиняване на инкриминираната телесна повреда, са се развили много бързо във времето, вторият е, че видимостта на св. Т. е била ограничена в известна степен от тялото на стоящия до него св. М., който се намирал в посоката към пасажерското място на  пострадалия, третият извод е, че в този момент вниманието на св. Т. било ангажирано преди всичко със системите за управление на буса, доколкото се е подготвял да потегли с него (с поставен обезопасителен колан и включен двигател според неговите собствени показания). Аргумент в този смисъл се обосновава и от факта, че в момента, в който св. Т. възприел действия, които представляват опасност – рязкото отваряне на предна дясна врата и издърпването на св. М. извън превозното средство, предприел действия за обезопасяване на превозното средство и освобождаването си с оглед евентуална намеса, свързано с  изгасване на двигателя и  премахване на обезопасителния колан. Липсват данни да е предприел такива действия по-рано, т.е. към момента на причиняване на инкриминираната травма. С оглед така обсъдените показания, дадени от св. Т. в производството пред съда и данните за степента на неговото участие в конфликта, не съществува причина да бъдат отхвърлени с недоверие твърденията му, че е възприел две последователно извършени от подсъдимия действия– първото е рязко отваряне на предна дясна врата, второто е издърпване на пострадалия извън буса. Съпоставката на дадените от св. Т. показания с разказа на св. М.и показанията на св. М., дава основание за извод, че вниманието на св. Т. е било ангажирано със случващото се с пострадалия едва след причиняването на инкриминираната телесна повреда. Информационна стойност носи твърдението за рязко отворена от подсъдимия врата. То кореспондира с единствената възможност от фактическа страна същата преди това да се е намирала в затворено положение. Съпоставката на данните за положението на предна дясна врата в началото на физическия сблъсък между подсъдимия и пострадалия, установено от показанията на св. М.( в отворено положение и смъкнато стъкло с процеп около 20 см), с показанията на свидетелите М.и Т., които по-късно възприели рязкото ѝ отваряне от подсъдимия, е допълнителен аргумент за действия, довели до затварянето ѝ след първия удар, нанесен от подсъдимия. Допълнителен аргумент за начина, по който предна дясна врата е била ползвана като средство за защита, първоночално от пострадалия, а впоследствие – от подсъдимия, дава съпоставката на тройната СМЕ, СМЕ на ВЛ А.и разказа на св. М.. Този свидетел съобщава в показанията си за движение на предна дясна врата в посока  към затварянето ѝ, като твърди, че усилията за затваряне са били положени именно от пострадалия. В показанията на този свидетел липсва конкретика дали при усилията на св. М. вратата окончателно се е установила в затворено положение. Това действие според него следва по време първоначално нанесения от подсъдимия директен удар в лявата част от лицето на пострадалия. Съдът дава вяра на неговите показания и въз основа на тях приема, че единствената възможност да се установи пряк контакт между подсъдимия и пострадалия след положените усилия от последния да затвори вратата, е привеждането ѝ отново в отворено положение. Съдът намира, че тези действия са извършени от св. М. с цел подсъдимият да  бъде изтласкан в гръдния кош. Вярно е, че точно тази реакция на пострадалия след понесения от него първи и единствен директен удар от подсъдимия  не се твърди пряко в показанията на свидетелите. Не се твърди и от подсъдимия. Същата обаче косвено се извежда от заключението на СМЕ № 295/2017г., която е категорична за причинена контузия в гръдния кош на подсъдимия, ценено в съпоставка с останалия доказателствен материал. Тази експертиза в съчетан анализ с показанията на св. М., че се опитвал след първия понесен от него удар да избута подсъдимия (л.64, стр.1, СП, СРС), с показанията на св. М., че наблюдаваните от него защитните  реакции, предприети от пострадалия след първия удар, са свързани  със затварянето на предна дясна врата, обосновава единствено възможния извод, че самият пострадал първоначално се е опитвал за затвори вратата, но впоследствие  я  отворил до степен, която му е позволявала да избута подсъдимия  в областта на гръдния кош. Категорично не се приемат за достоверни твърденията на самия подсъдим, че е понесъл удар в тази област на тялото преди пострадалият да влезе в автомобила, тъй като хронологията, изнесена в неговите показания, поначало не може да даде логично обяснение за  получения от св. М. ***.

Така, не само с оглед заключението на тройната СМЕ, но и с оглед твърденията на свидетелите М.и Т. относно динамичното положение на предна дясна врата в процеса на физическото стълкновение между пострадалия и подсъдимия, показанията на самия пострадал остават изолирани от останалия доказателствен материал при решаването на един от съществените въпроси, свързани с механизма на увреждане. Те остават изолирани в частта, в която се твърди, че са му били нанесени два броя контактни удари от ръката на подсъдимия върху китката на лявата му ръка в позиция на подложка върху челото.  Наличието на такива удари (един или повече) не се съобщава от останалите свидетели очевидци, въпреки че са се намирали в непосредствена близост до пасажерското място, заето от св. М..  И ако този факт може да намери логично обяснение с функциите, поети от св. Т. като водач на буса и затруднената му видимост към пострадалия от тялото на св. М., то тези доводи не могат да се отнесат до самия М., който е бил разположен в непосредствена близоост до св. М. и  е бил категоричен в показанията си пред СРС, че втори удар върху пострадалия не е видял.

При оценката на дадените от св. М. показания следва да се отчете фактът, че те не се отличават с информативна стойност относно позицията на предна дясна врата на буса след появата на подсъдимия, както и с данни за  евентуална промяна на тази позиция при размяната на удари между него и подсъдимия. Вярно е, че показанията на св. М., както и прочетените показания на св. М.от ДП са в синхрон за първия удар, нанесен от подсъдимия– в областта на главата от ляво, довел до откат и последващ удар в тилната област.  Те обаче, проверени със заключението на съдебно-медицинските експертизи, не са в синхрон относно наличието на два последващи удара, нанесени от подсъдимия в областта на  китката на пострадалия в момент, в който лявата му ръка била поставена върху главата. Фактът, че такива удари не са описани и в прочетените показания на св. М., които са депозирани само два дена след инкриминирания случай, когато спомените му следва да се били най-ясни, както и с оглед данните за неговата добросъвестност и неутралност, обосновават извод, че свидетелят не ги е възприел. Съпоставката на дадените от св. М.показания  със заключението на тройната СМЕ, обосновава извод, че доколкото се констатират вътрешни противоречия в неговия разказ, те се дължат на изминалия период от време, но не и на недобросъвестност. Това е така, тъй като съпоставката на дадените от св. М.показания в съдебното производство с прочетените показания от досъдебното производство показва и наличието на трайни и устойчиви спомени – т. напр. относно първия удар, нанесен от подсъдимия, както и относно действията на подсъдимия, насочени към изтеглянето на пострадалия извън буса.

Важно е да се посочи, че нито св. М., нито св. М.съобщават факти, които да обяснят контузията в гръдния кош на подсъдимия. Отделно от това, само и единствено св. М., за разлика от св. Т. и М., не е описал никакви действия, свързани с отваряне/затваряне на предна дясна врата. Св. М. допълнително от своя страна с оглед разказа на св. М., не е внесъл конкретика в показанията си какви обстоятелства са наложили да продължи пререканията с подсъдимия преди да се запъти към пасажерското място, т.е. след като св. Т. вече бил заел позицията си на шофьорското място в буса и на фона на колона от автомобили зад тях, чиито изнервени водачи натискат клаксони. Въззивният съд счита, че липсата на конкретика, особено в показанията на св. М. по такива съществени контролни  въпроси, може да намери обяснение именно в нежеланието му да заяви факти, които или счита за непрестижни, или счита за такива, които могат да компрометират обвинителната теза. В този кръг факти са употребените от самия пострадал цинични, явно хомофобски, вулгарни изрази по адрес на подсъдимия, съдържащи елементи на некрофилия и внушение за насилие и омраза. В този кръг от факти е и нанесеният от пострадалия удар, който е описан подробно в обясненията на подсъдимия, но отделно от това е потвърден и от независим доказателствен източник, какъвто е заключението на СМЕ, изготвено от ВЛ А., кореспондиращо с обясненията на подсъдимия. В тази връзка се налага да се направи следното уточнение. Вярно е, че обясненията на подсъдимия имат двойнствена природа, но в конкретния случай в частта относно механизма на причиняване на инкриминираната телесна повреда те са достоверен източник на доказателства. Това е така, тъй като са потвърдени от съпоставката на обсъдените по-горе експертни заключения. Вярно е, че св. М. за разлика от подсъдимия, е обвързан с отговорността по чл. 290, ал.1 НК и е длъжен да изложи факти, които е възприел, но също така е вярно, че  и той, също както подсъдимия,  е обвързан емоционално със случая, а отделно от това показанията му се подчиняват и на конкретен интерес от изхода на делото. Ето защо е толкова важна съпоставката на гласните доказателства с независими доказателствени източници, каквито са експертните заключения. В конкретния случай проверката им безспорно потвърждава достоверността на дадените от подсъдимия обяснения в частта относно механизма на причиняване на процесната травма, а от друга страна категорично опровергава механизма на причиняване, за който съобщава самият пострадал. Липсата на конкретика в обясненията на подсъдимия относно получената от пострадалия в тилната област телесна повреда несъмнено сочи за усилията му да упражни чрез обясненията си своята защита, като изложи факти, от които може са извлече полза или затаи такива, които обслужват обвинителната теза. Тази особеност на обясненията в едната им част обаче не може да компрометира достоверността и на останалата част от тях, в която те са проверени със заключението на арбитражната СМЕ, както и с показанията на св. М..  

 

При правната оценка на фактите следва да бъдат потвърдени изводите на първия съд относно медико-биологичната характеристика на причинената на св. М. телесна повреда, която от обективна страна представлява трайно затрудняване движението на левия горен крайник, за период, по-голям от 30 дни и е средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал.2 НК. Въззивният съд се съгласява и  с изводите на първия съд, че деянието не е извършено от подсъдимия при физиологичен афект. Независимо от силния гняв, който подсъдимият субективно е изпитал поради хулиганското поведение на св. М., той е имал напълно съхранена годност да съзнава свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Това обстоятелство е несъмнено установено от неоспорената от страните СПЕ. На отправената критика от защитата на подсъдимия, че хулиганските действия на св. М. не са били обект на наказателно преследване, респективно са останали несанкционирани, съдът не би могъл да отговори с оглед изключителните правомощия на прокуратурата, дефинирани в чл. 127, т.3 КРБ.

От друга страна са налице основанията  съдът да упражни правомощията си да установи нови фактически положения на базата на свой собствен прочит на събрания доказателствен материал. Съдържанието на фактите предопределя и приложимото право. Съдът констатира, че от събрания и проверен доказателствен материал действително се установява неправомерен юридически факт – противоправно поведение на подсъдимия чрез извършване на действие, обусловено от неговата воля, което е довело до причиняване на вреди в правно защитената  сфера на св. М., като е налице причинно-следствена връзка между действие, извършено от подсъдимия, с причинените вреди. Това обстоятелство обаче с оглед фактическата рамка на обвинението, от която съдът не може да излезе, може да ангажира само и единствено деликтната отговорност на подсъдимия. В настоящия случай в наказателното производство не е приет за съвместно разглеждане граждански иск и поради това съдът не е оправомощен да се произнесе относно основанията на чл. 45 ЗЗД.

Не се споделят доводите на частното обвинение, че механизмът на увреждане не е инкриминиран в актовете на органите на досъдебното производство, както и че такъв механизъм не е част от реквизитите на обжалваната присъда. Актовете на органите на досъдебното производство, както и  крайният съдебен акт на първия съд основават правните си изводи въз основа на твърдението, че инкриминираната телесна повреда е била причинена от удар с юмрук върху засегнатия участък от ръката на пострадалия.  Подсъдимият е предаден на съд за това, че е причинил счупване на долната част на лъчевата кост на лявата предмишница – вътреставно на множество парчета, костен откъс - парче от шиловидния израстък на лявата лакътна кост от удар с ръка, т.е. с директен удар. По това обвинение подсъдимият се е защитавал. По същото обвинение първоинстанционният съд се е произнесъл.

Липсата на описан механизъм на причиняване на телесната повреда в актовете на органите на досъдебното производство и в актовете на съда поначало представлява съществено нарушение на процесуалните правила и е основание за цялостна отмяна на първоинстанционната присъда, за да бъде отстранено от органа, който го е допуснал на съответната процесуална фаза. В настоящия случай обаче не се открива такова нарушение, поради което въззивният съд счете, че не са налице основания да упражни правомощията си по чл. 334, т.1 НПК.

Изменението на обвинението в постановения от СРС съдебен акт засяга само и единствено формата на вината, в резултат на което е приложен закон за по-леко наказуемо престъпление – това по чл. 133 НК. Изменението на обвинението в крайния съдебен акт в частта относно субективния състав на престъплението би било недопустимо само и единствено, ако за първи път се приеме по-тежка форма на вината. (т.напр. Решение № 343 от 20.06.2001 г. по н. д. № 278/2001 г., II Н. О. на ВКС). Настоящият случай обаче не е такъв. Фактическите рамки на обвинението, относими към  обективния  състав на престъплението, също са възпроизведени в обжалваната присъда без изменение.

Част от  фактологията, на която се основава обвинението, е механизмът на причиняване на инкриминираната телесна повреда при конкретно участие на подсъдимия в неговото изпълнение. Така, както същият е инкриминиран в обвинителния акт, е категорично опроверган от събраните и проверените от въззивния съд доказателства. От обективна страна инкриминираната телесна повреда е причинена от удар с/върху широка удряща повърхност, представляваща твърд тъп предмет, каквато човешката ръка не е, както и с изключително силна кинетична енергия, каквато не може да бъде зададена нито при защитна реакция на пострадалия, нито от дееца с невъоръжена човешка ръка, независимо какви са неговите специфични физически възможности. От обективна страна се установи, че това е така дори и в хипотезата, при която травмираната и удрящата ръка се засрещат в контактен удар срещуположно с предварително зададена собствена кинетична енергия, установено от разпита на ВЛ К. в производството пред СРС. Отделен въпрос е дали когато на травмираната ръка допълнително е зададена кинетична енергия за движение напред, се обективира тъкмо защитна реакция.

На следващо място въззивният съд е инстанция по фактите и е задължен със средствата, предвидени в НПК, да провери и събере  необходимия доказателствения материал, ако счита, че това е пропуснал да стори първият съд. В настоящия случай   в производството пред СРС е допусната непълнота на доказателствата, но това нарушение е отстранимо във въззивното производство и не налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав при СРС.  Във връзка с принципа за разкриване на обективната истина и във връзка с отстраняването на това нарушение се установи механизъм на причиняване на инкриминираните телесни увреждания, различен от този, който е описан в обвинителния акт. От обективна страна инкриминираната телесна повреда е причинена от удар, нанесен върху ръката на св. М. чрез затръшване в затворено положение на предна дясна врата от превозното средство, водещо към пасажерското място, където към момента на удара се е намирал пострадалият с насочена нагоре вдигната лява длан и екстензирана китка. Съгласно дадените от подсъдимия обяснения той е лично съпричастен към действието, свързано със затръшването на предна дясна врата. В тази част неговите обяснения косвено са потвърдени и от показанията на свидетелите Т. и М.. С липсващ коментар относно движението на предна дясна врата в посока отваряне или затваряне се отличават само показанията на св. М., което от друга страна поставя въпросът за връзката на това обстоятелство със субективния интерес на пострадалия от крайния изход на делото.

В заключение съдът счита, че не е сезиран с обвинение за телесна повреда,  причинена чрез засилена към ръката на пострадалия врата и поради това е недопустимо да се произнесе по тези факти, включително и като ангажира с конкретна правна оценка отговорността на подсъдимия. Това е така, тъй като срещу тях подсъдимият обективно не имал възможност да се защити. Обвинението само́ се е поставило в невъзможност да изгради обвинителна теза в съответствие с принципа за разкриването на обективната истина поради липсата на съответна процесуална активност за попълването на доказателствения материал в производството пред първоинстанционния съд, въпреки че още тогава е възникнала необходимост от проверката на вече събрани доказателства с оглед непреодолимите противоречия между различните експертни заключения, а отделно от това и с оглед противоречията между заключенията на съдебно-медицинските експертизи и показанията на свидетелите. Това обстоятелство е убягнало от вниманието на прокурора пред СРС. Досъдебното производство също е било водено повърхностно, доколкото данни за подадените сигнали до система „112” са били събрани и изследвани едва в производството пред СРС по почин на съда след съответно искане на защитата (л.41, стр.2 СП, СРС). При това положение тежестта за установяване на обективната истина е била понесена изключително от първата съдебна инстанция с оглед нейните правомощия по чл.107, ал.2 НПК. Процесуалните усилия на първия съд във връзка с установеното в НПК служебно начало обаче не освобождават прокурора от задължението да докаже обвинителната теза, както и да формулира обвинение след проверка на събраните доказателства и в съответствие с тяхното действително съдържание. Това е така, тъй като дори и СРС да беше стигнал до извод, че инкриминираното участие на подсъдимия в престъплението не е доказано, но са налице данни за съпричастност към други съставомерни факти и обстоятелства, той самостоятелно не би могъл да измени обвинението вместо прокурора, когато се касае за съществено изменение на обстоятелствената му част, нито е разполагал с правомощията да му  укаже какво обвинение да предяви.  

Вярно е, че въззивният съд също е инстанция по фактите, като разполага и с правомощията да събира доказателства, но също така е вярно, че поради липсата на процесуална възможност за прокурора да измени обвинението в производството пред въззивния съд, обвинението е имало интерес доказателствената маса да се попълни още в хода на съдебното следствие, проведено от контролираната съдебна инстанция. В тази връзка крайният изход на делото е предопределен от липсата на процесуална активност от страна на прокурора в производството пред СРП, каквато активност му е вменена с оглед неговата отговорност да понесе тежестта от доказването на обвинителната теза и да участва активно със съответни искания за попълването на доказателствената съвкупност поне до степен, която позволява да се установи дали се налага съществено изменение на обвинението в обстоятелствената му част.  

В настоящия случай поради невъзможността съдът да се произнесе по факти, с които не е сезиран, единственият възможен изход от делото е постановяването на оправдателна присъда. В частност, е недопустимо с оглед събрания доказателствен материал въззивният съд да постави в положение на „процесуална изненада” подсъдимия, като ангажира за първи път неговата наказателна отговорност за причинена телесна повреда чрез действия на затръшната към пострадалия врата от автомобил при положение, че такива фактически твърдения не се съдържат в обвинителния акт. Самият подсъдим е упражнил правото си даде обяснения и е посочил тъкмо установеният с тройна СМЕ единствено възможен механизъм на изпълнение на престъплението. Тази част от дадените от него обяснения обективира ясно  намерението му при изясняването на  основния факт да се придържа към обективната истина, още повече, че не оспорва причинно-следствената връзка между действия, извършени от него и съставомерния общественоопасен резултат. Затова прокурорът е  разполагал с индикация за проверката на тези твърдения още в производството пред СРС, респективно – с възможността след изхода от тази проверка, да упражни правомощията си по чл.287, ал. 1 НПК. Отделно от това, няма причина да не бъдат приети с доверие и твърденията на подсъдимия за фактите, които са отключили у него гневна реакция, доколкото срещу обясненията му в тази част също не са противопоставени доказателствени източници с друго съдържание, относимо към изясняването на този въпрос. В тази част обаче те биха били от значение при евентуална индивидуализация на наказанието – въпрос, който с оглед крайния изход на делото не стои пред настоящия съд.    

При всички положения правната оценка на деянието, установено в производството пред въззивния съд, изисква анализ и на други въпроси - дали подсъдимият е възприел ръката на пострадалия в положение на вдигната нагоре длан, т.е. дали е предвиждал общественоопасния характер на деянието и общественоопасните му последици, ако я е възприел, дали поведението на пострадалия в този момент обективно е продължение на вече извършено нападение с удар в областта на гръдния кош на подсъдимия непосредствено преди това или е било защитна реакция срещу очакван пореден удар от страна на подсъдимия. Доказателствата по делото не дават еднозначен отговор на този въпрос. Самият подсъдим в обясненията си пред СРС е разказал, че е възприел замахване за втори удар от пострадалия, който подсъдимият е искал да предотврати и поради това засрещнал ръката на св. М. със засилена в посока към купето на буса предна дясна врата. Пострадалият, от своя страна твърди, че  е очаквал и други удари от подсъдимия, поради което вдигнал лявата си ръка в защитна реакция. Доколкото св. М. не съобщава информация за свое собствено участие в нанасянето на удар върху части от тялото на подсъдимия, още повече за такива действия, които са установени по несъмнен начин от останалия проверен доказателствен материал (обясненията на подсъдимия в частта, в която кореспондират със заключение на СМЕ № 295/2017г.), съдът приема за установено, че не може да се изключи след причинената от пострадалия контузия в гръдния кош на подсъдимия, св. М. да е замахнал отново към него.

 За разлика от показанията на св. М.  изнесените от подсъдимия фактически положения съдържат и данни, които уличават самия него в съпричастност към неправомерен юридически факт, още повече в такава съпричастност, при която от обективна и субективна страна се установява  причинно-следствена връзка между негови действия и инкриминирания общественоопасен резултат. Ето защо и с оглед доказателствената тежест, установена в НПК и степента на добросъвестност, с която се отличава разказът на подсъдимия и пострадалия, не се изключва възможността подсъдимият да е засилил предна дясна врата в посока към пострадалия при условията на мнима неизбежна отбрана. Съдът счита, че към този момент действията на св. М. не могат да се квалифицират като нападение към подсъдимия. Те са имали защитен характер, тъй като се предхождат от нанесен от подсъдимия удар в лявата част на лицето на пострадалия, както и с реторсия във връзка с получения от подсъдимия удар в областта на гръдния кош. Тежестта на телесните повреди, които участниците във физическия сблъсък към този момент са си причинили, е идентичен – подсъдимият и пострадалият последователно си причинили един на друг лека телесна повреда.  Вярно е, че от обективна страна след първия удар в областта на лицето на пострадалия не се установяват последващи директни удари, нанесени от подсъдимия, било то в областта на главата, било то в областта на ръката. Но също така е вярно, че очакванията на пострадалия нападението над него да се възобнови, вкл. и след нанесения от самия него удар, са били оправдани от неуспешния му опит да се изолира зад затворена/заключена предна дясна врата на буса, в каквато посока са били положените от него усилия и за каквито усилия се извличат убедителни данни от показанията на св. М.. В този момент подсъдимият е продължавал да стои на опасна за пострадалия близост, с явно намерение да му търси сметка, без никакви обективни данни, че вече е взел решение да напусне местопроизшествието.

По изложените съображения съдът приема за установено, че последващото замахване на пострадалия с вдигната нагоре лява длан, т.е. след нанесения от него удар в областта на гръдния кош на подсъдимия, е било обусловено от възможността нападението от страна на  подсъдимия да се възобнови. Такава опасност обективно е  произтичала от факта, че след размяната на два удара между пострадалия и подсъдимия, последният не се е отдалечил от буса и не показал по никакъв начин своето намерение нападението над пострадалия да се прекрати. За субективната увереност на подсъдимия, че към този момент нападението от негова страна  е прекратено, пострадалият не би могъл да знае. Ето защо действията на св. М., свързани със замахване с вдигната лява ръка в посока към подсъдимия, към момента на контактния удар с вратата на автомобила, имат защитен характер.  

Опитът на пострадалия да затвори вратата и да вдигне отвореното стъкло към нея, възпроизведен в показанията на св.  М., показва, че св. М. поначало е искал да избегне физически сблъсък с подсъдимия. Това негово намерение е било обективирано с посочените по-горе действия, а и е проверено с данните за несъмненото физическо превъзходство на подсъдимия над пострадалия. СРС е констатирал въз основа на документите за самоличност, представени в съдебно заседание, както  и въз основа на други доказателства, че подсъдимият е с ръст 1,91 см, с данни за професионално занятие в спорта, а пострадалият – с ръст 1,71 см, без данни за професионална физическа активност. Изложените обстоятелства водят до извод, че след първия удар, който пострадалият понесъл в областта на лицето и индиректно – в тила, той  е търсил защитена среда чрез опита си да затвори предна дясна врата, което не е успял да стори поради неустановени по делото обстоятелства. В гласните доказателства не се съдържат данни подсъдимият да е попречил активно на пострадалия да затвори предна дясна врата. От друга страна е установено, че той е продължавал да стои в непосредствена близост до вратата към този момент. Това се е случило на фона на размяна на реплики по повод първата фаза на конфликта, която преди това се развила в близост до автомобила на подсъдимия. Изложеното обстоятелство според настоящия съд е било разчетено от пострадалия като опасност от възобновяване на нападението и дава единствено възможното логично обяснение за неговите действия да напусне сравнително защитената среда на пасажерското място в буса и да се опита да избута подсъдимия чрез контактен удар в гръдния му кош, а след неуспеха на това усилие, да замахне повторно. Преценката от страна на пострадалия за възможно възобновяване на нападението е била обоснована и предвид действията на подсъдимия, които хронологично са били извършени след затръшването на предна дясна врата – последвалото рязкото отваряне на същата от страна на подсъдимия, издърпването на пострадалия извън буса, продължилите словесни пререкания след това, за което свидетелстват и останалите свидетели – очевидци – св. Т. и св. М..

Намерението на пострадалия да изтласка подсъдимия, от друга страна,  неправилно е било разчетено от  самия подсъдим като нападение. В този момент подсъдимият е подценил съществено въпроса за своето собствено физическо превъзходство, за липсата на каквато и да е индикация, че към този момент е вероятна намесата на св. М.и св. Т.,  които са се намирали в буса, с ограничена възможност за движения извън превозното средство, без пряк достъп до подсъдимия, с явно обективирано намерение да потеглят. Подсъдимият не е отчел значението на факта, че той самият е нанесъл на пострадалия първия удар, довел до хематом в тилната му област, а присъствието му в непосредствена близост до пострадалия при продължаваща размяна на реплики обективно не е давало индикация, че нападението, инициирано от него, е прекратено. Подценено от подсъдимия е било значението и на следните факти и обстоятелства: на опита от страна на пострадалия да се изолира в защитена среда с оглед усилията му да затвори предна дясна врата и да вдигне стъклото към нея в затворено положение, за което подробно е разказал св. М.; на  факта, че към момента на засилването на вратата  ръката на пострадалия не е била свита в юмрук, а е била вдигната нагоре с разтворена длан. В това положение ръката на св. М. не е представлявала непреодолима опасност за телесната неприкосновеност на подсъдимия. Въз основа на така изброените обстоятелства въззивният съд счита, че подсъдимият е бил длъжен и е могъл да предвиди, че срещу него в този момент не се осъществява нападение, както и че действията на пострадалия са обусловени единствено от опасението, че нападението от страна на подсъдимия може да се възобнови.  В тази ситуация, за да предотврати физически контакт с пострадалия, е било напълно достатъчно подсъдимият да се отдалечи от буса и да напусне местопроизшествието, а не да засилва вратата на буса срещу св. М..  

Затова настоящият съдебен състав счита, че подсъдимият поради грешка относно действителността на осъществено спрямо него нападение е причинил инкриминираната телесна повреда чрез силно затръшване на предна дясна врата в посока към пасажерското място, където в същото време се намирал пострадалият с вдигната нагоре разтворена длан на лявата ръка. При този механизъм на въздействие е настъпил инкриминираният общественоопасен резултат. При наличието на грешка относно действителността на нападението поначало се „изключва умисъл за извършване на престъпление, защото деецът не съзнава, че върши общественоопасно деяние” (от мотивите в Постановление № 12 от 29.11.1973 г. по Н. Д. № 11/1973 г., на Пленума на ВС). Във всички случаи обаче съдът следва да отговори на въпроса дали подсъдимият е бил длъжен и дали е могъл да предвиди, че няма нападение. В зависимост от отговора на този въпрос грешката е извинителна или неизвинителна. Ако  грешката относно действителността на нападението е извинителна (подсъдимият не е бил длъжен и не е могъл да я предвиди), деянието е случайно и деецът не носи наказателна отговорност. Във връзка с вече възприетото от въззивния съд, че подсъдимият е бил длъжен и е могъл да предвиди липсата на действително нападение над него, следва да се приеме, че грешката му е неизвинителна. Когато грешката е неизвинителна, деянието е непредпазливо и за него в предвидените в закона случаи деецът носи наказателна отговорност, какъвто е и случаят на причинена средна телесна повреда по арг. от чл.133 НК. Настоящият съдебен състав счита, че това е така, тъй като подсъдимият, без да е имал основание, е бил уверен, че се отбранява срещу едно непосредствено противоправно посегателство. Субективната увереност на подсъдимия в тази насока е несъмнено установена от факта, че действията, които се намират в причинно-следствена връзка с инкриминирания общественоопасен резултат, са били извършени веднага след като той самият е понесъл удар от страна на пострадалия в областта на гръдния кош. Тя е несъмнено установена и от съдържанието на сигнала, подаден от него до система „112” с твърдението, че е бил нападнат от три лица. Инициативата на подсъдимия почти веднага след деянието да сезира правоохранителните органи със съзнанието, че сам предизвиква проверка на случая, означава, че той субективно е бил уверен, че правомерно е упражнил правото си на защита срещу противоправно нападение. При тази хронология на събитията, не е опровергано неговото твърдение, че субективно е бил уверен за целта на последващото замахване на пострадалия  – да му бъде нанесен още един удар, респективно да му бъде причинена лека телесна повреда. С оглед всичко изложено въззивният съд приема за установено, че подсъдимият е бил субективно уверен, че срещу него се осъщестява нападение и той се отбранява срещу него. Ето защо деянието му е извършено виновно, но формата на вината не е умисъл, както твърди обвинението, а е несъзнавана непредпазливост, както е приел за установено първият съд. Това обаче е така не поради изложените от първата съдебна инстанция аргументи, а тъй като подсъдимият не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици от инициален удар на засилена към пострадалия врата, а е бил длъжен и е могъл да ги предвиди.

Само ако подсъдимият не е имал увереност, че правомерно отблъсква противоправно нападение, а е предполагал или допускал, че има нападение, ще е налице евентуален умисъл за престъпление (пак по арг. от указанията в Постановление № 12/1973г. по н.д. № 11/1973г. на ОСНК на ВС). Подобно предположение или допускане обаче, водещо до по-тежка форма на вината, в настоящия случай е изключено, с оглед момента на осъществяване на реакцията на подсъдимия, изразяваща се в изблъскване на вратата - почти веднага след понесен от него удар в гръдната област.

В заключение въззивният съд счита, че грешката на подсъдимия относно действителността на осъществено нападение над него е неизвинителна, тъй като въпреки своята категорична увереност, че ще му бъде нанесен удар, обективно е могъл да съобрази физическото си превъзходство над пострадалия, както и да възприеме състоянието на вдигнатата срещу него лява ръка, която не е била свита в юмрук. В тази ситуация подсъдимият е бил длъжен да предвиди съставомерните общественоопасни последици от удар на тежката предна врата на буса върху изпъната към нея вдигната човешка длан.  По изложените съображения настоящият съдебен състав, макар и с други аргументи, различни от възприетите от СРС, счита, че деянието на подсъдимия е несъставомерно по чл.129, ал.1 НК от субективна страна. Когато грешката относно действителността на нападението е неизвинителна, деянието е непредпазливо и за него в предвидените в закона случаи деецът носи наказателна отговорност.  

           Независимо от изложените по-горе съображения, не са налице основания въззивният съд да потвърди първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната част. В настоящия случай изводите на въззивния съд относно обективния състав на престъплението, извършено от подсъдимия, са съществено различни от изводите на обвинението, отразени в обвинителния акт, както и от изводите на първия съд. Съдът е оправомощен да се произнесе с осъдителна присъда само ако е сезиран със съответно обвинение, което е повдигнато и предявено по надлежния ред, вкл. и когато обвинението е изменено пред СРС, респективно, когато първият съд е приел производството да продължи по ново обвинение  (относно недопустимостта съдът да се произнесе по обвинение, което не е повдигнато и предявено по надлежния ред – аргументи и в Решение № 94 от 24.04.2013 г. по н. д. № 78/2013 г., н. к., І Н. О. на ВКС).

 Основания за изменение на обвинението възниква, когато в резултат на проведено съдебно следствие се установяват нови факти, които съществено засягат обстоятелствената му част. Изменението винаги е съществено, когато се отнася до задължителни реквизити в актовете на органите на досъдебното производство. Съгласно мотивите в т. 4.1. от ТР № 2/2002г. по Н.Д. 2/2002г. на ОСНК на ВКС такива задължителни реквизити в постановлението за привличане на обвиняем са посочване на времето и мястото на съответното престъпление, както и неговите фактически обективни и субективни признаци, а съгласно т. 4.2. от същото ТР – при изготвяне на обвинителен акт задължително следва да бъдат посочени фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му. В тази категория факти се включват и тези, които са относими към механизма на изпълнение на престъплението, защото именно тяхната оценка е от съществено значение при отговор на въпроса за участието на обвиняемия в престъплението. Само при надлежно предявено обвинение за време, място и начин на извършване може да се гарантира правото на подсъдимия да организира своята защита. Дори и да се приеме, че в настоящия случай допълнително установените  факти не са достатъчни, за да бъде даден отговор на всички релевантни въпроси, свързани с обема и съдържанието на наказателната отговорност, те са достатъчни, за да бъде отречен като напълно невъзможен инкриминираният механизъм на причиняване на телесна повреда, във връзка с който подсъдимият е предаден на съд и осъден от първата съдебна инстанция. Когато са налице основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, по арг. от чл. 287, ал.1 НПК това не може да стори съдът в крайния си съдебен акт, а прокурорът най-късно преди съдебните прения в производството пред първата съдебна инстанция. Това е така, тъй като систематичното място на тази разпоредба е в раздел III, глава ХХ от НПК, където са уредени процесуалните правила, по които производството се развива пред първоинстанционния съд. Процедурата, по която производството се разглежда от въззивния съд, е уредена в раздел II и раздел III, глава ХХI НПК, като разпоредбата на чл. 332 НПК му отрежда правомощия на втора първа инстанция, свързано с възможността да събира доказателства. Разпоредбата на чл. 287 НПК обаче няма аналог в производството пред въззивния съд (относно недопустимостта за изменение на обвинението пред въззивния съд  - аргументи са изложени и в Решение № 240 от 05.12.2019 г. по н. д. № 946/2019 г., Н. К., ІІ Н. О. на ВКС).

             Ето защо при наличието на основания за съществено изменение на обвинението в обстоятелствената му част и липсата на процесуална възможност това да бъде сторено в производството пред въззивния съд, съдът е оправомощен да се произнесе само и единствено по обвинението, с което е сезиран. То обаче в настоящия случай е категорично опровергано от събрания доказателствен материал, поради което подсъдимият на основание чл. 304 НПК следва да бъде изцяло оправдан. По изложените съображения съдът призна подсъдимия за невиновен  в това, че на 24.10.2017г., около 12,35 часа в гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ в близост до МОЛ „Парадайс“ чрез нанасяне на удар с юмрук в областта на лявата ръка, причинил по непредпазливост на Д.Ж.М.  средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долния край на лявата лъчева кост (на лявата предмишница - вътреставно) на множество парчета, костен откъс - парче от шиловидния израстък на лявата лакътна кост, които увреждания реализират медико - биологичния признак трайно затруднение на движенията на левия горен крайник, поради което и на основание чл.304 НПК го оправда по обвинението да е осъществил състав на престъпление по чл.133 от НК.      

             Съдът намира, че обжалваната присъда е законосъобразна в оправдателната част, макар и да не се споделят всички аргументи на първия съд, изложени в тази насока. Верен е изводът на решаващия съд, че за формата на вината могат да бъдат извлечени данни от обективно установените действия на дееца. В настоящия случай подсъдимият не е бил въоръжен и това обстоятелство следва да бъде отчетено при оценката на субективния състав на престъплението. Информационна стойност за формата на вината имат и данните, свързани с броя на ударите и тяхната насоченост, както и данните за това кога и как е взето решение да бъдат нанесени. Не се споделя изводът на СРС, че  ударите, които подсъдимият умишлено и директно  е нанесъл на св. М., са общо два. Не се споделя изводът на първия съд за нанесен от подсъдимия удар, директно насочен към ръката на пострадалия в момент, в който същата била поставена като подложка на челото. От обективна страна е установен един единствен умишлено нанесен от подсъдимия удар, като същият не е в причинно-следствена връзка с инкриминираната телесна повреда. Травматичната следа, установена от този удар, е коментираният по-горе хематом в тилната област на пострадалия и от обективна страна съдържа признаците на лека телесна повреда, т.е. на телесна повреда извън случаите по чл.128 НК и чл.129 НК. Ударът, който е в причинно-следствена връзка с инкриминираната травма и е установен от фактическа страна във въззивното производство, е индиректен и е свързан пряко с други действия на подсъдимия – затръшването на предна дясна врата, за които липсва съответно обвинение. Решението за това действие не е било взето предварително от подсъдимия, а спонтанно и внезапно в отговор на получения от него удар в областта на гръдния кош и повторното замахване от страна на пострадалия. От субективна страна това действие е било мотивирано от грешка на подсъдимия относно действителността на нападение над него. Така описаният механизъм на изпълнение на престъпление, свързано с причиняване на инкриминираната телесна повреда, от обективна страна не е изложен в актовете на органите на досъдебното производство, като същият не е бил изследван достатъчно задълбочено и в производството пред СРС. Ето защо, макар и с различни аргументи, въззивният съд споделя крайния извод на СРС за оправдаването на подсъдимия  по обвинението за по-тежко наказуемото престъпление по чл. 129, ал.1 НК, поради което и на основание чл. 338 НПК счете, че първоинстанционната присъда в тази част следва да се потвърди.

        Във връзка с крайния изход на делото е безпредметно да бъдат обсъждани въпросите относно индивидуализацията на наказанието. На основание чл.190, ал.1 от НПК съдът постанови деловодните разноски  - сумата от 597,24 лева, направена в досъдебното производство; сумата от 740 лева, направена в производството пред СРС, както и разноските, направени в производството пред въззивния съд (1823, 5 лева) да останат за сметка на държавата.

            Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.

             ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   ЧЛЕНОВЕ:1.

                                                                                                                  2.