№ 160
гр. София, 28.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20201100509839 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №138205 от 02.07.2020, постановено по гражданско дело №66418/19
година по описа на СРС, 32-ри състав, е уважен предявения от „Д.З.“ АД срещу ,,Е.Е.“
ЕООД, осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата
от 4312,60 лв., представляваща изплатено без основание застрахователно обезщетение,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба 19.11.2019 г. до заплащането на
сумата, както и сумата от 472.50 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника с
оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че в конкретния
случай е било налице законово основание по отношение на ищеца за изплащане на
застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, сключена със застрахователна полица №081130002307218 от 21. 09. 2013
г. за вредите причинени от водача Л.Г.Л., управлявал л.а марка „ Мерцедес Ц180“ с ДК №
*******, собственост на А.К.Д.а. Поддържа се, че макар по силата на чл.223 ал. 2 ГПК
между страните по делото да е установено, че водачът Л. е бил недееспособен към момента
на причиняването на ПТП, той не се е поставил виновно сам в това положение, както и че
преди настъпването на ПТП лицето не е било поставено под запрещение и следователно не
е имало определено лице, което да упражнява надзор над него. Изтъква още, че към момента
на настъпване на процесното ПТП е била действаща разпоредбата на чл. 267 КЗ /отм./, която
1
не е предвиждала хипотезата на аналогичната разпоредба на новия Кодекс за застраховането
- чл. 493, ал. 2, б. „в“, т. 2 КЗ, но законовата празнота следва да бъде преодоляна по пътя на
чл. 46, ал .2 ЗНА. Акцентира, че целта на закона е да бъде обещетено пострадалото лице за
причинените вреди от ПТП дори и в случай, че водачът на причинилото ПТП превозно
средство не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си поради наличие на болестно състояние. Като аргумент в тази насока
въззивникът посочва, че би било справедливо и в духа на закона да бъдат обезщетени
вредите, причинени от водач, който поради липса на съзнание за болестното си състояние е
причинил увреждания на трети лица. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а
предявеният иск отхвърлен. Претендира разноски.
Въззиваемият ищец, чрез процесуалния си представител, е подал в
законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Той счита, че
изложените от въззивника във въззивната жалба доводи са необосновани, тъй като не може
да бъде правена аналогия по пътя на чл. 46, ал. 2 ЗНА и чл. 47, ал. 1 ЗЗД. Наред с това и
позовавайки се на практика на ВКС, сочи че в обхвата на чл. 257, ал. 1 от КЗ ( отм.) не се
включват случаите, при които увреждането е причинено от лице, което не е способно по см.
на чл. 47, ал. 1 ЗЗД към момента на увреждането. Моли съда да остави въззивната жалба без
уважение и присъди направените по делото разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания като проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обоснованосста само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд,
а що се отнася до правилността на първоинстанционното решение, той е обвързан от
посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.
272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Страните не спорят по изяснената и възприета от СРС фактическа обстановка, а
оплакването, повдигнато и пред въззивната инстанция, е по отношение на въпроса дали на
застрахователят му се дължи връщане на изплатеното обезщетение за причинените от
2
застрахованото от него лице по застраховка „ Гражданска отговорност“, когато се установи,
че делинквенът е неспособен да разбира или да ръководи постъпките си по смисъла на чл.
47, ал. 1 ЗЗД.
По делото страните не спорят, че вследствие на причинено по вина на Л.Г.Л. ПТП,
водач на лек автомобил марка „Мерцес Ц180“ са причинени щети на автомобил „Фиат
Добло“ с ДК № *******, собственост на „Е.Е.“ ООД, с водач Т.П.С.. Не оспорват също
съставения Протокол № 1482780/ 27.08.2014 г. от ОД на МВР гр. Габрово, в който е
посочено, че към момента на процесното ПТП за лек автомобил марка „ Мерцес Ц180“ С
рег. № ******* има валидно сключена задължителна Застраховка „ Гражданска
отговорност“ на автомобилистите със застрахователна полица № 08113002307218 от 21. 09.
2013 година, както и обстоятелството, че във връзка с горепосоченото ПТП е образувана
преписка по щета № 233600 от 28. 08. 2014 г. и на ответното дружество на 17. 11. 2014 г. е
изплатена сумата от 4312, 60 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди.
Установено е също, че „Д.З.“ АД е предявило регресен иск за изплатеното
застрахователно обезщетение срещу водача на лекия автомобил - Л.Г.Л., причинил ПТП- то,
по който е образувано и водено гр. д. № 956/ 2019 г. по описа Районен съд Казанлък, и в
производството по което „ Е.Е.“ ООД е конституирано като трето лице- помагач на страната
на „Д.З.“ АД, като предявеният регресен иск срещу водача на лек автомобил „ Мерцедец
Ц180“ с ДК № ******* Л.Г.Л. е отхвърлен с Решение № 620/30.09.2019 г., тъй като съдът е
приел, че прекият причинител на вредата не може да носи отговорност спрямо
застрахователя, тъй като към момента на причиняването на ПТП- то не е могъл да разбира
свойството и ръководи постъпките си, поради което е бил неспособен по смисъла на чл. 47,
ал. 1 ЗЗД. В мотивите на посоченото решение е прието, че не се установява водачът Л. сам
виновно да се е поставил в състояние на неспособност или отговорност за поведението му да
носи лице, което е задължено да упражнява надзор над неспособния. Съгласно разпоредбата
на чл.223, ал.2 ГПК установено в мотивите на решението, е задължително за третото лице –
„Е.Е.“ ЕООД, ответник по иска.
Относно основният спорен по делото въпрос, свързан с отговорността на
застрахователя, в случаите, когато деликвентът е неспособен и дали застрахователното
покритие по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност“ на автомобилистите по
чл. 257, ал. 1 КЗ ( отм.) включва в обема си случаите, при които увреждането е причинено от
лице, което е неспособно по смисъла на чл. 47, ал.1 ЗЗД е постановено Решение № 136 от 15.
10. 2015 година на ВКС по т. д. № 2130/ 2014 г., I т.о., ТК, в който е дадено разрешение, че
„Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”
на автомобилистите по чл.257, ал.1 КЗ /отм./ включва в обема си случаите, при които
увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД, но
само ако това лице е причинило само` виновно неспособността си към момента на
настъпване на застрахователното събитие или ако за причинените вреди по правилото на
чл.47, ал.2 ЗЗД отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над неспособния.
Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”
3
на автомобилистите по чл.257, ал.1 КЗ не включва в обема си случаите, при които
увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД към
момента на увреждането , и неспособността е установена в процеса по реализиране на
отговорността на застрахователя, и, ако в тази хипотеза, не се ангажира
отговорността на лицето, задължено да упражнява надзор върху неспособния. Даденото
от ВКС разрешение се споделя от настоящия състав, тъй като то отразява законодателната
воля в приложимия към момента на ПТП-то закон. Текстът на приложимата материална
норма на чл. 257, ал. 1 КЗ /отм./ е ясен: Обект на застраховане по задължителната
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската
отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят
съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е
настъпила вредата. Тъй като отговорността на застрахователя по ГО е функционалана, то е
обоснован извода на СРС, че когато делинквентът не отговаря съгласно българското
законодателство, както е в конкретния случай, предвид установената в производството по
гр. д. № 956/ 2019 г. по описа Районен съд Казанлък невменяемост към момента на ПТП, то
не отговаря и застрахователят по ГО, поради което и полученото от ответното дружество
застрахователно обезщетение в размер на 4312,60 лв. е получено без основание, поради
което и ,,Е.Е.“ ЕООД дължи връщане на полученото обезщетение.
В случая не е необходимо тълкуване на разпоредбата на чл. 257, ал. 1 КЗ /отм./, тъй
като разпоредбата е ясна и категорична. Същата не съдържа непълнота, а отразява
виждането на законодателя за отговорността на застрахователя по застраховка ГО към
конкретен времеви момент. Последващо изменение в уредбата чрез разширяване на
отговорността на застрахователя по ГО, каквото се съдържа в разпоредбата на чл. 493, ал. 2,
б. „в“, т. 2 КЗ, касае случаите занапред /след влизане в сила на КЗ на 01.01.2016 г./, но не
преурежда с обратна сила вече възникнали правоотношения. /в този смисъл Определение №
332, гр. София, 18.05.2020 г., постановено по т.д. 2757/2019 г. на ВКС, 1-во т.о./
Тъй като крайните правни изводи на настоящия състав съвпадат с тези на СРС,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. чл. 273 ГПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на „Д.З.“ АД сумата от
100,00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството
пред СГС.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на
цената на иска по процесното търговско дело, въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 138205 от 2.07.2020г., постановено по гр.д. № 66418/
2019 г., по описа на СРС, ГО, 32-ри състав.
ОСЪЖДА „Е.Е.“ ООД, ЕИК: ******* да заплати на „Д.З.“ АД ЕИК: *******, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 100,00 лв., представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5