№ 1185
гр. София, 26.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20221110125806 по описа за 2022 година
като разгледа докладваното гр.д. № 11463 по описа за 2022г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК ********* срещу Д. А. А., ЕГН ********** по кумулативно съединени установителни
и осъдителни искове с правни основания чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи следните суми:
сумата от 958,88 лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски
кредит № 40001374297 от 18.09.2020 г., сумата от 299,61 лв., представляваща договорно
възнаграждение за периода от 25.11.2020 г. до 03.12.2021 г., сумата от 215,99 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 26.10.2020 г. до 03.12.2021 г., ведно със
законната лихва за периода от 25.02.2022 г. до окончателното изплащане на вземането,
които суми са част от предмета на издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 10297/2022 г. по описа на СРС, както и
осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сумата от 282,72 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупена и
използвана услуга „Фаст“ и сумата от 453,33 лв., представляваща неплатено
възнаграждение за закупена услуга „Флекс“, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба, а именно 18.05.2022 г. до окончателното изплащане на
вземането.
Ищецът твърди, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит
№ 40001374297 на 18.09.2020 г., по силата на който ищецът е предоставил на ответника
сума в заем за текущи нужди в размер на 1000 лв., която сума била преведена чрез
„Изипей“ на 18.09.2020г. срещу задължението на ответника да върне сумата на 18 месечни
анюитетни вноски, всяка в размер на 118,63 лв., дължими до 25-то число на месеца.
Договорено било заемополучателят да дължи и годишна лихва в размер на 41,00% и
годишен процент на разходите в размер на 48,39%. Ищецът поддържа, че при
кандидатстване за кредита ответникът е избрал да закупи две допълнителни услуги - Фаст“ и
„Флекси“. Твърди се, че длъжникът не е изпълнявал задълженията си за заплащане на
уговорените погасителни вноски, като е заплатил частично само една, поради което
кредитът е обявен за предсрочно изискуем, за което ответникът бил уведомен на 03.12.2021
г. Претендира разноски.
1
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на
исковата молба, с който се оспорват исковите претенции по основание и размер. Оспорва да
е налице валидно облигационно отношение между страните, както и ищецът да му е
предоставил сумата в размер на 1000лв. Твърди, че подписът му е поставен върху договора
посредством техническо средство. Поддържа, че не дължи претендираните такси за
допълнителни услуги, тъй като същите представляват такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита, а също така са нищожни поради
противоречието им с добрите нрави. Релевира възражение за изтекла погасителна давност
по отношение на исковите претенции. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намери за установена следната фактическа и правна обстановка:
От приложеното към настоящото производство ч.гр. дело №10297/2022г. по описа на
СРС, 53 с-в, е видно, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за
сумата от 958,88лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски
кредит № 40001374297 от 18.09.2020г., сумата от 299,61лв., представляваща договорно
възнаграждение за периода от 25.11.2020г. до 03.12.2021г., сумата от 215,99лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 26.10.2020г. до 03.12.2021г. Съдът е уважил
заявлението и е издал Заповед за изпълнение от 25.02.2022г., която е била връчена на
ответницата Д. А. А. на 05.04.2022г. В законоустановения срок същата е подала в
възражение срещу нея, поради което съдът е дал указания „ПРОФИ КРЕДИТ България”
ЕООД да предяви установителен иск по реда на чл.422 от ГПК.
От представените и приети като писмени доказателства, а именно копия на Искане за
отпускане на потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №40001374297, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, Договор
за потребителски кредит № 40001374297.18.09.2020г., Общи условия на „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, Погасителен план към Договор за потребителски кредит №
40001374297/18.09.2020г., Уведомително Писмо за обявяване на предсрочна изискуемост на
договора за потребителски кредит, ведно с обратна разписка за получаване на
уведомлението от страна на ответника на 20.01.2022г., Извлечение от сметка към Договор за
потребителски кредит, Извлечение от сметка към Договор за потребителски кредит,
Преводно нареждане към „Изипей“ АД се установява, че между страните по настоящото
производство е сключен договор за потребителски кредит. С подписването на договора
ответникът се е задължил да върне предоставения му кредит със съответното оскъпяване при
годишен процент на разходите от 48.39 % и годишен лихвен процент от 41%. При
подписването на договора, ответницата закупила пакет от допълнителна услуга „Фаст“ и
допълнителна услуга „Флекс“, за които е договорено заплащането на възнаграждение в
размер на 300лв. за услугата „Фаст“ и 480лв. за услугата „Флекс“, за които плащането е
разсрочено на 18 вноски по 43.34лв. От гореизложеното е видно, че общото задължение по
кредита възлиза на 2135.33лв, което следва да бъде погасено на 18 месечни вноски по
118.63лв. всяка, като срокът за погасяване е 25-число на месеца. Съгласно подписната от
ответницата декларация, която е част от договора за кредит, ответницата е запозната с
Общите условия към договора и те са неразделна част от същия. Отделно от това страната е
подписала и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които пакети
предоставят на длъжника Приоритетно разглеждане на искането на длъжника за отпускане
на кредит (услугата „Фаст“), Отлагане на определен брой погасителни вноски, Намаляване
на определен брой погасителни вноски, Смяна на падежната дата на вноските (услугата
„Флекс“). Подписан е и погасителен план.
Ответницата е извършила плащане по гореописания договор на 12.11.2020г. в размер
на 119.63лв., видно от извлечението по сметка към договора за потребителски кредит. В
периода 12.11.2020г. – 06.12.2021г. ответницата не е извършила плащане по процесния
договор, поради което ищецът е обявил вземането за предсрочно изискуемо с Уведомително
писмо от 06.12.2021г. По делото е представено доказателство за уведомяването на ответника
за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. /л.20/
2
Процесният договор съдържа всички изискуеми реквизити на договор за кредит. В
самия договор, а не в общите условия към него са посочени както размера на годишния
лихвен процент, така и на годишния размер на разходите. В подписания от страните
погасителен план са диференцирани за всеки месец размера на погасителната вноска, както
и какъв размер от главницата и какъв размер от лихвата се погасява. На няколко места както
в общите условия, така и в договора за кредит е записано, че закупуването на пакет
допълнителни услуги не е условие за подписване на договора за кредит. С всички тези
условия кредитополучателят се е съгласил, подписвайки съответните документи. Няма
клаузи от договора или от общите условия, които да дават възможност на ищеца да променя
едностранно условията по договора, което би обосновало неравнопоставеност на страните.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит "Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България." Размерът на законната лихва се изчислява като към основния лихвен
процент се прибавят 10 пункта, което означава, че по процесния договор годишният процент
на разходите не надвишава максимално определения петкратен размер.
По изложените съображения съдът намира, че клаузите на процесния договор за
кредит са действителни и са породили желаните от страните правни последици.
При така установената фактическа обстановка съдът приема за установено, че
между страните съществува облигационно отношение по сключения договор за
потребителски кредит.
По делото се оспорва, че процесният договор е породил желаните правни последици,
и по - конкретно, че кредитополучателят е получил предоставената му в заем сума. От
представените и приети по делото доказателства и по-конкретно от Приложеното платежно
нареждане от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД от дата 18.09.2020г. на името на Д. А. А.
е преведена сума в размер на 1000лв. по „Изипей“ АД като за основание на превода е
посочен номера на процесния договор. С оглед на гореизложеното настоящият съдебен
състав следва да приеме, че от страна на кредитодателят е извършено задължението му за
предоставяне на паричната сума на разположение на ответницата.
По отношение на твърдението на ответницата, че подписът ѝ е поставен върху
договора посредством техническо средство. По своята същност договорът, сключен между
страните в настоящия процес представлява частен документ. Формалната доказателствена
сила при частните документи задължава съда да счита лицето, подписало документа, за
автор на направеното изявление. Това положение произтича от разпоредбата на чл. 180
ГПК, която въвежда оборима презумпция, че до доказване на противното подписаното лице
е действителният автор на съдържанието на документа. Следователно подписаният частен
документ представлява пълно доказателствено средство за авторство на материализираното
изявление и съдът е обвързан в извода си относно факта на авторството, докато то не бъде
оспорено успешно в хода на процеса. В този смисъл е и практиката на съдилищата,
обективирана в Решение № 84 от 23.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 681/2008 г., II т. о., ТК –
„частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че
изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. В този случай законът
ограничава свободата на съда за преценка на доказателствата и го задължава да приеме за
доказани определени факти при наличност на определени доказателства. Предварителният
договор като частен документ доказва единствено, че изявленията направени в него са
направени от лицата, които са го подписали, и в това се състои формалната доказателствена
сила на документа.“ В настоящия процес липсва доказване от страна на ответницата, че
подписът на процесния договор не е автентичен, с оглед на което настоящият съдебен
състав следва да приеме, че подписаното лице е действителният автор на съдържанието на
документа.
Ответницата е релевирала възражение за изтекла погасителна давност. В процесния
договор е уговорено между страните, че ответницата следва да върне сумата на 18-месечни
3
анюитетни вноски. С оглед характера на договора за потребителски кредит, месечните
вноски от страна на потребителя не се характеризират като периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно
решение № 3/2011г. от 18.05.2012г. по тълк. д № 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС относно
съдържанието на понятието „периодични плащания“, същите макар да са породени от един
и същ факт, са относително самостоятелни и периодичността е характерна за престациите и
на двете страни по договора. По отношение на договора за кредит това изискване не е
налице, тъй като нито задължението на банката – кредитор за предоставяне на уговорената
сума, нито задължението на длъжника за връщането ѝ е повтарящо се. Връщането на
предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност
изпълнение на основното задължение на длъжника на части. С оглед на гореизложеното
приложима по отношение на задължението за главницата по банков кредит е общата 5-
годишна давност по чл. 110 ЗЗД.
По отношение на началният момент, от който започва да тече давностния срок,
същият е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, поради което следва
да се приеме, че това е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Съгласно
разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012г. по тълк. д № 3/
2011г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен интерес и целта
е да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права.
Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска
принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната
сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските
правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в
задължителната практика на ВКС относно целите на института на погасителната давност, и
предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора –
неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение.
Константната практика на ВКС, обективирана и в РЕШЕНИЕ № 45 от 17.06.2020г. по гр.д.
№237/2019г. ВКС, поддържа, че на основание чл.114 ЗЗД, началният момент на течението
на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като
това е моментът, от който той може да търси изпълнение. С оглед на гореизложеното
настоящият съдебен състав приема, че началният момент, от който започва да тече
давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков
кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска.
Съгласно данните в казуса договорът за потребителски кредит е сключен на
18.09.2020г., а първата вноска е дължима на дата 25.10.2020г. Воден от гореизложеното,
настоящият съдебен състав отхвърля възражението за изтекла погасителна давност, тъй като
от 25.10.2020г. до 25.02.2022г. са изминали 1 година и 4 месеца, поради което не може да се
приеме, че вземането е погасено по давност.
Ответницата не е направила никакви възражения за извършени от нея плащания на
претендираните суми. В настоящото производство не са представени никакви доказателства,
които да установяват погасяване на претендираните суми. Не са изложени и такива
твърдения.
В производството по чл. 422 ГПК ищецът следва да докаже факта, от който
произтича вземането му, а ответникът - възраженията си срещу вземането. В настоящия
случай, ищецът установява правопораждащия факт, от който произтича вземането му, а
именно валидно сключен договор за потребителски кредит и изпълнение на задълженията,
които този договор е породил за ищеца. Ответницата от своя страна следва да докаже не
ангажира доказателства, че е изпълнила задължението си по договора. Настоящият съдебен
състав следва да приеме, че ищецът е доказал фактите и обстоятелствата, въз основа на
които да се направи заключение, че между страните е налице валидно сключен договор.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 282,72 лв., представляваща неплатено
възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“ и сумата от 453,33 лв.,
4
представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга „Флекс“, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба, а именно 18.05.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането настоящият състав намира, че на основанията изложени по-горе
следва да провери клаузите за допълнителните услуги дали спадат към неравноправните
клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕИО.
По отношение на допълнителната услуга „Фаст“ – същата, съгласно т.15.1 от общите
условия на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е допълнителна и незадължителна услуга,
която предоставя възможност за разглеждане на искането за отпускане на кредит
приоритетно и в рамките на 1 час от постъпването му. Видно от представените и приети по
делото доказателства ответницата е изразила желание за услугата и се е възползвала от нея,
като рамките на един ден, а именно 18.09.2020г., е постъпило искането, същото е
разгледано, одобрено и е направен паричен превод на името на ответницата. Посочената
допълнителна услуга е на стойност 300лв. Като взе предвид размера на отпусната сума в
заем, а именно 1000лв. и размера на таксата, а именно 300лв. счита, че същият е
необосновано висок и възлиза на 30% от стойността на заетата сума. В допълнение
разглеждането и отпускането на кредит за действия свързани с усвояването и управлението
на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
По отношение на допълнителната услуга „Флекси“ – същата, съгласно т.15.2 от
общите условия на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД е допълнителна и незадължителна
услуга, която предоставя възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски,
намаляване на определен брой погасителни вноски и смяна на падежната дата на вноските,
но при определени условия и след съгласието на ищеца. Видно от представените и приети
по делото доказателства ответницата е изразила желание за услугата, макар и да не се е
възползвала от нея. Посочената допълнителна услуга възлиза на стойност 480лв.
Видно от Общите условия на кредитора „Профи Кредит България" ЕООД съставляващи
неразделна част от договора за потребителски кредит и по-точно в раздел 15 „Допълнителни
услуги“ са описани условията, при които потребителят може да се възползва от
допълнителни услуги за: Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;
Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; Възможност за намаляване
на определен брой погасителни вноски; Възможност за смяна на дата на падеж;
В 15.2.1 Отлагане на вноски от Общите условия е посочено, че „ако договорът за
потребителски кредит/ДПК/ е със срок от 18 месеца - клиентът може да поиска кредиторът
да му отложи до три погасителни вноски след платена трета вноска по ДПК, като 2 от
исканията са с причина, а след заплащането на 12-тата анюитетна вноска, може да се иска 1
отлагане и без доказване на причина." По долу в същата точка е посочено, че това е
максималният брой, който може да бъде отложен и който важи за целия срок на ДПК.
Записано е, че клиентът може да поиска от кредитора да му отложи на части или накуп
допустимия брой погасителни вноски, но не може да поиска отлагане на повече от три
последователни погасителни вноски. В подточка а/ са посочени причините, поради които
клиента може да поиска отлагането на определения брой погасителни вноски като например:
Дългосрочна неработоспособност на клиента или на друго лице, участващо с доходите си в
домакинството му; Под дългосрочна се разбира неработоспособност, започнала най-рано от
деня на подписването на ДПК и продължаваща повече от три седмици.- т.е. при
неработоспособност продължила но-малко от три седмици клиента няма право ла поиска
отлагането на заплащането на погасителна вноска, прекратен трудов договор на клиента или
на друго лице, участващо с доходите си в домакинството му, Неплатен отпуск на клиента,
който е по-дълъг от 10 дни и др.
Тоест за ползването от потребителя на услуга - отлагане на заплащането на определен
брой погасителни вноски е установена процедура, която следва да се спази преди
фактически клиента да има възможността да ползва заплатената вече от него услуга. В
подточка б/ е посочена процедурата - клиента е длъжен да представи на кредитора
собственоръчно заверено копие от изброените документи: - лекарско заключение, показващо
5
времетраенето на неработоспособността; документ, потвърждаващ регистрация в бюро по
труда; заповед за уволнение, споразумение за прекратяване на трудов договор или друг
документ, доказващ прекратяване на трудово правоотношение; документ от работодател за
намаляване на трудово възнаграждение или забавяне на неговото изплащане; смъртен акт и
удостоверение за наследници; документ, доказващ наличие на застрахователни щети.
В чл.15.2.1.1. от Общите условия е записано, че заявлението заедно със съответните
документи, доказващи наличието на посочените условия, трябва да бъде подадено от
клиента към кредитора не по-късно от 25 календарни дни от падежа на погасителната
вноска. Документите трябва да са издадени не повече от два месеца преди датата на
подаване на заявлението. Като отлагането на погасителните вноски зависи в крайна сметка
от одобрението на кредитора.
В 15.2.1.2. от Общите условия е записано, че в случай на отлагане на вноски при
условията на чл.15.2 за периода на отлагането клиента дължи пълния размер на отложените
вноски съгласно погасителния план, но същите са платими в края на погасителния план.
Аналогични са правилата за намаляване на погасителните вноски изложени в 15.2.2,
15.2.2.1, 15.2.3. в Общите условия. В 15.2. е посочено, че намаляването влиза в сила от
момента на подписването на анекс, което логически и систематично се предхожда от вече
изминалата гореописана процедура по одобрение.
От изложеното се налага извод, че потребителят дължи предварително
възнаграждение за услугата, която кредиторът може и да не достави, ако не са спазени
правилата, установени от кредитора в ОУ. Нещо повече уговорената услуга се изразява във
възможността да се иска от страна на потребителя, но никъде не е посочено, че дори и да са
спазени условията кредиторът е длъжен да даде. Тоест за изменение на договора е нужно
съгласие, а изключение от това е възможно за една вноска и то след като са заплатени
предходните 12 анюитетни вноски, или с други думи 2/3 от дължимата по договора сума.
Принципът на добросъвестност н справедливост при договарянето изискват
потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично
ползване на такава. Следователно налице е неравноправна клауза в договора за
потребителски кредит, с която потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на
кредитора за предоставянето на пакет от допълнителни услуги в размер на 480лв., като
реално ползи от тази договорна клауза могат да настъпят за потребителя при спазване на
определена усложнена процедура, която задължително изисква съгласие от страна на
кредитора.
Предвид на изложеното настоящият съдебен състав приема, че клаузите 15., 15.1., 15.2.,
15.3., 15.4 н 15.5 от Общите условите са неравноправни клаузи на основание чл.143 във вр. с
чл.146 от ЗЗП. Същите са изготвени предварително и потребителят не е имал възможност да
влияе на тяхното съдържание, поради което са нищожни на основание чл.143 във вр. е
чл.146 от ЗЗП.
Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна
клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни , освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, коя то е транспонирана с нов чл.13а,
т.9 от ДР на ЗЗП/ ДВ бр.64/2007г./Според чл.3 от Директивата неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
6
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора.
От гореизложеното е видно, че за допълнителните услуги, включени в процесния
договор се дължи сума в общ размер на 780лв., което е почти на стойността на отпуснатия
кредит. Възнаграждението, което се е задължил да заплати потребителят за предоставения
му пакет от допълнителни услуги се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на
закона. С оглед на което настоящият съдебен състав приема, че със закупуването на
допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ потребителят, ответник в настоящия спор е
поставен в значително по-неблагоприятно положение в процесното правоотношението и въз
основа на това клаузите, с които се уговарят допълнителните услуги се явяват
неравноправни по смисъла на Директива 93/13/ЕИО.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е
посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В
параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита
за потребителя“ - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси
и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Включените в
този пакет услуги по своята същност представляват действия, обслужващи усвояването и
управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1
от ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко отношение към насрещните
задължения на страните по договора, тоест по предоставяне на паричната сума и нейното
връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва на падежа. Правилни са изводите на
районния съд, че с пакета от допълнителни услуги се въвеждат допълнителни разходи, в
резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент
на разходите реално надхвърля 49,89 % и възлиза на 216,06 %, който размер се установява
от заключението на вещото лице. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово
допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На
практика с уговореното възнаграждение за пакета от допълнителни услуги се заобикаля
разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, тъй като то не съставлява плащане на допълнителна
услуга, а прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на разходите
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Както правилно е посочил районният съд, съгласно чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която
е приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията
на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 от ЗПК-за определяне на възнаградителна лихва и годишния процент на разходите.
Предвид това и след като коментираните клаузи на процесния договор за кредит като
нищожни не пораждат правно действие, то договорът за кредит се явява недействителен на
основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност по кредита, без да дължи
лихва или други разходи по кредита.
Неправилно посочен ГПР представлява ли нарушение на изискването по чл. 11, ал. 1,
т.10 ЗПК и води ли до недействителност на договора по чл. 23 ЗПК?
Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда като част от задължителното съдържание на договора
посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
7
разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Има и законоустановен
максимален размер на ГПР, който е до пет пъти законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК.
4.1. Какво е ГПР?
Годишен процент на разходите (ГПР) означава общите разходи по кредита за потребителя,
изразени като годишен процент от общия размер на кредита. Общите разходи по кредита
съгласно §1 от ДР на ЗПК са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси.
4.2. Защо са въведени изискванията за съдържанието и размера на ГПР?
Отговорът на този въпрос ни дават Съображение 19 и 43 от Директивата: За да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите,
те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит,
която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно
най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за
кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. С оглед да се насърчи
установяването и функционирането на вътрешния пазар и да се гарантира висока степен
на защита на потребителите навсякъде в Общността, е необходимо да се гарантира
сравнимост на информацията, отнасяща се до годишния процент на разходите навсякъде
в Общността.
От тук може да се направи заключение, че ГПР несъмнено е съществен реквизит от
съдържанието на договора за потребителски кредит и е особено важен за интересите на
потребителите, поради което „неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора“
(така в Решение № 260046 от 13.07.2020 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 241/2020 г.).
Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на
кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя (в този смисъл е
Решение на СЕС от 21 април 2016 г. по дело C 377/14). Неизпълнението на изискванията за
неговото изчисляване злепоставя целта на Директивата да има единен съпоставим прозрачен
пазар на кредитите, защото по този начин потребителят бива подведен и не може да сравни
продуктите адекватно. Размерът на ГПР е от съществено значение за преценката на
потребителя дали да сключи договора, поради което неправилното му посочване е
достатъчен аргумент да се приложи най-тежката санкция недействителност на договора.
4. 3. Кога е налице неправилно посочен ГПР и каква е правната последица от това
нарушение?
При посочване на ГПР в договора не е достатъчно да бъде определен само неговият размер,
който да е рамките на предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти законната лихва.
Задължително трябва да бъде описана и методиката на изчисляване на ГПР, която да е
в съответствие с описаната в част I от Приложение I към Директивата математическа
формула, както и да са посочени данните, въз основа на които е направено това
8
[1]
изчисляване. (това мнение се споделя и в част от съдебната практика: Решение № 11884
от 28.10.2022 г. на СРС по гр. д. № 71077/2021 г., Решение № 49 от 25.02.2022 г. на ОС -
Пазарджик по в. гр. д. № 833/2021 г., Решение № 171 от 25.05.2022 г. на ОС - Пазарджик по
[2]
в. гр. д. № 224/2022 г.)
Решение на Съда на ЕС от 20.09.2018 г. по дело C-448/17: „Следва да се добави, че на
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по
главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни.“ В случая и това нарушение е налице.
Целта на това изискване е към момента на сключване на договора потребителят да има
възможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
[3]
финансов продукт.
Непосочването на данните, въз основа на които е изчислен ГПР, несъмнено поставя
потребителя в затруднение, когато прави преценка дали да сключи даден потребителски
договор, защото може да е посочен нисък процент на ГПР, но при изчисляването му да не са
включени разходи, включването на които прави процента значително по-висок. Още повече,
че в цитирания текст на т. 72 от Решението си Съдът на ЕС е дал като пример за данни,
липсата на които не засега способността на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение, данните по член 10, параграф 2, буква х от Директивата - името и адресът на
компетентния надзорен орган. Тези данни не могат да бъдат сравнени като степен на
важност с данните, включени при изчисляване на ГПР.
Дори и да са спазени изискванията за максимален размер на ГПР – до пет пъти законната
лихва, ако в съдържанието на ГПР не са включени всички разходи по кредита, е налице
неправилно посочен ГПР (дори и след включването им отново размерът да е в рамките на
законоустановения).
Нерядко кредитните институции се опитват да заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4
[4]
ЗПК, като посочат сравнително нисък процент на ГПР, но без да включат в него част от
разходите по кредита. Това от своя страна води до заблуждение на потребителите, когато
съпоставят наличните пазарни предложения и правят своя икономически обоснован избор
дали да сключат договора.
В тази връзка следва да се посочи, че в чл. 21, ал. 1 ЗПК е предвидено, че всяка клауза на
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. На следващо място, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа информация за ГПР, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Неспазването на това изискване е основание за обявяване на целия договор за
недействителен съгласно чл. 22, ал. 1 ЗПК.
Често срещан порочен пример в практиката е невключването на застрахователната премия
при изчисляването на ГПР. Застрахователните премии са изрично предвидени като част от
разходите по кредита в § 1 от ДР на ЗПК . „Следователно застрахователната премия
представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в
договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.“
( виж: Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., ГК).
Следва да се съобрази практиката на Съда на ЕС по този въпрос в Решение от 21 април 2016
г. по дело C-377/14, а именно: „Член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48,
както и точка I от приложение I към Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че
9
общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на
разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят
използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика
не се изплащат на потребителя.” Незаконосъобразното включване на тези суми в общия
размер на кредита води до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на
последния се взема предвид общият размер на кредита, а оттам и до неточност на данните,
които трябва да бъдат посочени в договора.
Неправилното посочване на ГПР може да бъде разгледано и в още един аспект съгласно
практиката на СЕС, а именно нелоялна търговска практика от страна на кредитните
институции. Съгласно Решение на Съда от 15 март 2012 г. по дело C‑453/10 Jana
Pereničová и Vladislav Perenič срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се
в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското законодателство относно
нелоялните търговски практики, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне
потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
По така поставения въпрос има и отправено преюдициално запитване до СЕС, по което СЕС
предстои да се произнесе. С Определение № 31449/21.11.2022 г., СРС, 27 с-в, съдът е задал
следните въпроси: „…2. Следва ли чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО да се
тълкува в смисъл, че неправилното посочване на годишен процент на разходите в договор
за кредит, сключен между търговец и потребител – кредитополучател, следва да се приеме
за липса на посочване на годишен процент на разходите в договора за кредит и
националният съд да приложи последиците на вътрешното си право, предвидени за
непосочване на годишен процент на разходите в договор за потребителски кредит? 3.
Следва ли чл. 22, пар. 4 от Директива 2008/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че предвидена от
националния законодател санкция нищожност на договора за потребителски кредит, при
която се връща само отпуснатата главница, е пропорционална за случаите, в които
договор за потребителски кредит не съдържа точно посочване на годишния процент на
[5]
разходите?“ Произнасянето на СЕС ще бъде от съществено значение за уеднаквяването
на практиката на българските съдилища.
В заключение, в договора за потребителски кредит следва да е ясно разписана методиката
за изчисляване на ГПР и данните въз основа на които е направено това изчисляване.
Неспазването на тези изисквания и посочването на неверен ГПР засяга два от съществените
принципа, на които се гради правото на ЕС - лоялна конкуренция и защитата на
потребителите, поради което това нарушение е съществено и следва да води до
недействителност на целия договор по смисъла на чл. 22 ЗПК.
5. При предявен иск за реално изпълнение на договор за потребителски кредит, ако
съдът установи неговата недействителност по чл. 23 ЗПК, следва ли да отхвърли иска
изцяло включително за главницата, която не е погасена, тъй като тя се дължи по иск за
неоснователно обогатяване?
Съгласно чл. 22 във вр. с чл.23 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит
е недействителен, а когато договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
5.1. На какво основание се дължи главницата по договор за потребителски кредит,
обявен за недействителен по чл. 22 ЗПК?
По така поставения въпрос една част от българските съдилища приемат, че когато договорът
бъде обявен за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, главницата се дължи и следва да се
претендира на основание неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД –
начална липса на основание. Поради тази причина съдилищата отхвърлят искове по чл. 422
10
ГПК, тъй като същите са предявени на договорно основание, а главницата се дължи на
[6]
извъндоговорно такова и уважаването им би довело да нарушаване на принципа на
диспозитивното начало (в този смисъл виж: Решение № 4061 от 29.04.2022 г. на СРС по гр.
д. № 49042/2021 г., Решение № 2898 от 11.05.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 3439/2019 г. и
Решение № 89 от 21.01.2019 г. по в. гр. д. № 2311 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд –
Пловдив).
В Решение № 50174/26.10.2022 по дело № 3855/2021 г. на ВКС IV г.о., се приема точно
обратното, а именно: Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422
ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита.“
Тази противоречива практика е продиктувана от неяснотата относно това какъв вид
недействителност е налице в хипотезата на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Съдилищата, споделящи
първата теза, смятат, че е налице нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а тези
споделящи втората приемат, че е налице специален вид недействителност.
Отново следва да се спомене, че когато се тълкуват разпоредбите на ЗПК, следва да се
държи сметка дали са спазени изискванията на Директивата държавите членки да
установяват санкции, които са пропорционални, ефективни и възпиращи, както и да се
възстанови съществуващото неравновесие между страните.
Твърдението, че в случая е налице нищожност, е в противоречие с целите на Директивата.
Когато една сделка бъде обявена за нищожна, проявление намира двустранната реституция
по чл. 34 ЗЗД, съгласно който всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е
получила от нея. Очевидно не това е случаят в чл. 23 ЗПК, където е предвидено, че
длъжникът връща само чистата стойност на кредита, т.е. предвидени са различни от общите
правила за нищожността последици.
Поради това следва да бъде споделено мнението, че в случая е налице особен вид частична
[7]
недействителност, която е уредена изрично в специална разпоредба, която може да се
сравни с частичната нищожност по чл. 26, ал. 4 ЗЗД - договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава да се
[8]
дължи. В този смисъл следва да се посочат и сравнителноправните разрешения на сходни
[9]
разпоредби имплементиращи Директивата.
С оглед на това, че в случая не е налице нищожност, следва да се приеме за правилна
втората теза, съгласно която когато договорът бъде обявен за недействителен, главницата се
дължи на договорно основание. В мотивите на Решение № 50174/26.10.2022 по дело №
3855/2021 г. на ВКС IV г.о., ВКС основателно приема, че „ това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
[10]
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.“
В допълнение следва да се посочи, че целта на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е да уреди
отношенията между страните по договора за потребителски кредит при недействителност на
11
същия, включително като намери приложение при предявен от кредитора иск за изпълнение
на произтичащите от договора задължения, като въпросът относно неговата
недействителност обичайно възниква и се разглежда именно в производството по такъв иск.
В противен случай самостоятелното съществуване на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК би било
безпредметно, предвид общите правила на чл. 34 и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, които биха могли да
намерят приложение. (в същия смисъл виж: Решение № 1420 от 17.11.2022 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2566/2022 г.).
В заключение, ако съдът в хода на образувано по иск за реално изпълнение производство
установи, че договорът е недействителен, той следва да уважи иска за главницата, тъй като
тя се дължи на договорно основание. „Целта на защитата на потребителя не е
отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване на
обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения,
накърняващи баланса на интересите на насрещните страни. Това тълкуване е съответно и
на общия принцип на закрила на потребителя срещу обвързване с отделни клаузи,
наложени му от недобросъвестния кредитор, като в резултат на обявената
недействителност отпада само възмездността на кредит, сключен в рамките на
търговската дейност на кредитора, а се съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден
заем“ (така в Решение № 3432 гр. София, 25.11.2022 г., СГС, възз. III-б с-в). Подобно
тълкуване на разпоредбите съответства на изискванията за равновесие между страните и
пропорционалност и ефективност на санкциите.
5.2. Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, дължи ли се
лихва за забава и от кой момент?
Специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК санкционира кредитодателя, като отнема правото му
на възнаградителната и мораторна лихва, като той има право да търси единствено чистата
стойност на кредита, т.е. главницата.
Тази санкция обаче няма за цел да обогатява длъжника и да го освобождава завинаги от
отговорност поради наплащане, а има за цел да предотврати подобни нарушения от страна
на кредитодателя, което е израз на възпиращия ефект на санкцията съгласно правото на ЕС.
Вземането за главницата по договора е парично вземане, като падежът за неговото
изпълнение настъпва от момента на поканата за изпълнение (чл. 84, ал. 2 ЗЗД), а това е
моментът на подаване на исковата молба, поради което от този момент до момента на
погасяването на дълга следва да се дължи законна лихва за забава по смисъла на чл. 86 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК не се дължат лихви, като това включва възнаградителна и законна
лихва, но законната лихва е само за периода до подаване на исковата молба, но за периода
след подаването ѝ такава следва да се дължи.
Приемането на мнението, че не се дължи законна лихва, би поставило длъжника в много по-
благоприятно положение от кредитора и ще бъде налице неравновесие между страните,
което е в противоречие с европейското законодателство. Ако се приеме, че законна лихва не
се дължи, то длъжникът не би бил стимулиран да плати главницата.
В общение: процесния договор е частично недействителен по смисъл на специалната
разпоредба на чл. 23 ЗПК, поради което по договора се дължи връщане само на чистата
главница, без присъждане на възнаградителна, мораторана лихва, такси и разноски. Като
следва да се съобрази си че чистата главница по договора е 1000 лв., но от нея трябва да се
приспадне извършеното плащане от длъжника в размер общо на 119,63 лв., което се
признава от ищеца – извлечение на л. 18 по делото.
Тоест искът за главницата следва да се уважи за сумата от 880,37 лв. , а до пълния
предявен размер следва да се отхвърли. Върху тази главница се дължи лихва за забава от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателно плащане.
Исковете за лихви, такси и разноските начислени до заявлението следва да се
отхвърлят изцяло.
12
Следва да се посочи, че допуснатото закона нарушение е в две посоки първо уврежда
правата на потребителя второ уврежда правилата на конкуренцията, което е нетърпимо води
до уврежда правния ред и икономическа система и пазар и следва да бъде проверено от КЗП
и КЗК, за което решението им да бъде изпратено.
По разноските:
По отношение на претенцията за съдебните и деловодните разноски, съдът намира,
че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски
съразмерно с уважената част в настоящото производство, а именно в размер на 207.42лв.
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. №
4/2013 г., ОСГТК "Съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. Чл.415,
ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както
в исковото, така и в заповедното производство.
Поради тази причина съдът следва да осъди ответникът да заплати и направените в
заповедното производство разноски, присъдени със Заповед за изпълнение от 19.03.2018г. в
размер на 100 лв., съразмерно с уважената част. Водим от горното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН
СЪД
[1]
Виж т. 66 от Решение на Съда на ЕС от 20.09.2018 г. по дело C-448/17: „ Следва да се добави, че на непосочването
на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът
съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за
това изчисляване данни.“
[2]
В мотивите на решението ОС-Пазарджик посочва: „ Невключването на възнаграждението за гаранта води до
заблуждаваща търговска практика, което не дава възможност да се определи действителния ГПР като в същност е
налице фактическа липса на ГПР по смисъла на закона, а не фактическа грешка при изчисляването му, което води до
нищожност на целия договор по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.“
[3]
Виж т. 71 от Решение на Съда на ЕС от 09.11.2016 г. по дело C-42/15: „..доколкото непосочването в договора за кредит
на тези данни би могло да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в
националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва
да се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48..“
[4]
Такъв типичен пример е разгледан и в Решение № 3136 от 9.11.2022 г. по в. гр. д. № 8850/2021 г. на СГС, в което е
посочено, че при тълкуване на чл. 4 от процесния договор за потребителски кредит във връзка с чл. 8 от Общите условия
на дружеството – кредитодател, въззивният съд намира, че клаузата, установяваща дължимост на такса "Гарант"
в общ размер на сумата от 297 лева, заобикаля закона – чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и противоречи на
добрите нрави, доколкото целта, за която е уговорена, излиза извън естеството на нейните обезпечителни и
обезщетителни функции, респ. клаузата е нищожна и не произвежда действие. Предвид изложеното и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките по процесния потребителски договор въззивният съд намира, че макар
формално договорът да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй
като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил
действителният ГПР в договора за кредит, ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
[5]
Определение № 31449/21.11.2022 г., СРС, 27 с-в, достъпно на https://ecase.justice.bg/api/file/download/c5314586-06dd-
4069-85a3-e41a2b252243
[6]
Виж Определение № 60729 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1340/2021 г., IV г. о., ГК, съгласно което „ нормата на чл.
23 от ЗПК е проявление на водещия в облигационното право принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване
и на практика урежда извъндоговорно основание за връщане на главницата; проявление е на общата норма на чл. 34 от
ЗЗД, че когато един договор бъде обявен за недействителен, всеки е длъжен да върне на другата страна, това което
13
реално е получил по него“)
[7]
В този смисъл виж становището на Таджер, В. Гражданско право обща част. Дял II, нова редакция Гердижков, О.
Софи-Р, 2022, стр. 427
[8]
В същия смисъл Кунчев, К. Особености при сключването и съдържанието на договора за потребителски кредит – част
II, правен сайт Lex.bg, 2020 г., достъпна на
https://news.lex.bg/%d0%be%d1%81%d0%be%d0%b1%d0%b5%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b8-
%d0%bf%d1%80%d0%b8-%d1%81%d0%ba%d0%bb%d1%8e%d1%87%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d1%82%d0%be-
%d0%b8-%d1%81%d1%8a%d0%b4%d1%8a%d1%80%d0%b6%d0%b0-2/#_ftnref27 и Димитров, В. Актуални проблеми на
погасителната давност в практиката на съдилищата, правен сайт Lex.bg, 2022 г., достъпна на
https://news.lex.bg/%D0%B0%D0%BA%D1%82%D1%83%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-
%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-
%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-
%D0%B4/
[9]
Словашкото право - Член 11, параграф 1 от Със Zákon č. 129/2010 Z. z. o spotrebiteľských úveroch a o iných úveroch a
pôžičkách pre spotrebiteľov a o zmene a doplnení niektorých zákonov „За потребителския кредит не се дължат лихви и
разноски, ако:
a)договорът за потребителски кредит не е сключен в предписаната от член 9, параграф 1 писмена форма и не съдържа
изискваните съгласно член 9, параграф 2, букви а)—k), r) и y) и член 10, параграф 1 данни,
b) в ущърб на потребителя договорът за потребителски кредит не посочва вярно годишния процент на разходите“. Виж
РЕШЕНИЕ 9 ноември 2016 г. по дело C-42/15 на СЕС.
Френското право - Член L. 311-48, втора и трета алинея от Code de la consommation, която предвижда:„Когато
заемодателят не е изпълнил задълженията си по членове L. 311-8 и L. 311- 9, той губи правото на лихви, изцяло или в
определено от съда съотношение .
Чешкото право - Закон № 145/2010 за потребителския кредит и за изменение на някои закони (Zákon č. 145/2010 Sb., o
spotřebitelském úvěru a o změně některých zákonů,“). Съгласно член 8 от Закона за потребителския кредит, ако договорът за
потребителски кредит не съдържа информацията по член 6, параграф 1 от посочения закон и потребителят се позове на това
обстоятелство срещу кредитора, се приема, че за договора за кредит от самото начало се прилага ставка, изчислена въз
основа на приложимия към датата на сключване на договора сконтов процент, публикуван от Чешката национална банка, и
че всички останали клаузи относно други плащания по потребителския кредит са недействителни (виж Решение на
Съда на ЕС от 21 април 2016 г. по дело C 377/14)
Полското право - съгласно член 3851 от Гражданския кодекс:
„1. Клаузите на сключен с потребител договор, които не са договорени индивидуално, не обвързват потребителя, ако
определят правата и задълженията му в противоречие с добрите нрави, като грубо нарушават неговите интереси (забранени
клаузи). Това не засяга клаузите, определящи основните престации на страните, включително цената или
възнаграждението, ако са формулирани еднозначно.
2. Ако в съответствие с параграф 1 договорна клауза не обвързва потребителя, страните остават обвързани от договора
в останалата му част.
[10]
В този смисъл е формираната константната практика на ВКС, обобщена в Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр.д.
№3620 / 2021 г., III г.о. ВКС.
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Д. А. А., с ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ул. „Кадемлия“ №12А дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, с ЕИК :
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53 Е,
вх. В за сумата от 880,37 лв., представляваща непогасена главница по договор за
потребителски кредит № 40001374297 от 18.09.2020г., ведно със законната лихва за периода
от 25.02.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ исковете за
сумата над 880,37 лв., до 958,88 лв., представляваща непогасена главница по договор за
потребителски кредит № 40001374297 от 18.09.2020г., за сумата от 299,61 лв.,
представляваща договорно възнаграждение за периода от 26.11.2020 г. до 03.12.2021 г.,
сумата от 215,61 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 26.11.2020 г. до
03.12.2021 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД искове за осъждане на
14
Д. А. А., с ЕГН **********, да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, с ЕИК :
*********, сумата от 282,72 лв., представляваща неплатено възнаграждение за закупена и
използвана услуга „Фаст“ и сумата от 453,33 лв., представляваща неплатено
възнаграждение за закупена услуга „Флекс“, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба, а именно 18.05.2022 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК Д. А. А., с ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ул. „Кадемлия“ №12А да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, с ЕИК
: *********, със седалище и адрес на .управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53 Е,
вх. В сумата от 100 лв., представляващи разноски по исковото и заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 ГПК във вр с чл. 38, ал.1, т.2 Задв.„ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД, с ЕИК : *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. България № 49, бл. 53 Е, вх. В да заплати на адвокат Николай Илчев Илчев с
ЕГН: ********** за 500 лв. за исковото производство и 500 лв. за заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд с въззивна жалба в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от Решението, заедно с копие от договора за кредит, общите условия и
стандартния европейски формуляр да се изпрати незабавно на Комисията за защита на
потребителите и Комисия защита на конкуренцията, за предприемане на съответните
законови мерки, във връзка с констатираните закононарушения.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
15