Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София,06.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД ,Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав на осми март
през две хиляди и двадесет и първа година
в публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.с.ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
При секретаря Цв.Добрева като разгледа докладваното от
съдия ТАШЕВА гр. дело N 1799 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 18.12.2019 г. по гр.д. №
73133/18 г., СРС, ГО, 33 с-в ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240, ал.
1 и ал. 2 от ЗЗД, по исковете предявени от П.К.Б. ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***,
против Г.А.К., ЕГН **********, с адрес ***, със съд. адрес ***, чрез особения
представител адв.Й., че Г.А.К. дължи на П.К.Б. ЕООД, сумата от 1 694.80 лв.,
главница по договор за кредит № **********/24.03.2017 г., сключен на 23.03.2017
г., ведно със законна лихва от 11.5.2018 г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска до
пълния предявен размер от 5 851.47 лв., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК на 21.05.2018 г. по ч. гр. д. № 29767/2018 г. по
описа на СРС, 33 с-в.
ОСЪЖДА Г.А.К., ЕГН **********, с адрес ***, със съд. адрес ***, чрез
особения представител адв.Й., да заплати на П.К.Б. ЕООД, ЕИК ********, с адрес ***,
сума в размер на 242.43 лева, представляваща разноски, с включени разноски по
ч. гр. д. № 29767/2018 г. по описа на СРС, 33 с-в.
Решението се обжалва от ищеца. В жалбата си
въззивникът твърди,че решението е
неправилно.Съдът неправилно приел,че сумата 542.40 лв.,предоставена на ответника под формата на рефинансиране на
друго негово задължение не се дължи от него.Неправилно е и заключението на
съда,че клаузата на процесния договор,по силата на която е уговорено заплащане
на договорно възнаграждение/възнаградителна лихва е неравноправна и нищожна.
Моли да се отмени
решението и се постанови ново,с което да се уважат исковете изцяло.Претендира
разноски.
По жалбата е постъпил отговор от въззиваемата страна,с който същата
се оспорва.
Софийски градски съд обсъди доводите на
страните и прецени събраните по делото доказателства,приема за установено
следното:
Въззивникът твърди,
че сумата от 542, 40 лв., представляваща част от главницата, е предоставена на
ответника под формата на рефинансиране на друго негово задължение към „П.К.Б."
ЕООД. Това твърдение е недоказано в настоящото производство. Неоснователен е
доводът във въззивната жалба, че не е имало необходимост от представяне на нови
доказателства и излагане на нови факти в защита на това твърдение на ищеца
поради липса на оспорване на предоставяне на сумата от ответната страна. В отговора
на исковата молба се оспорва наличието на облигационна връзка между ищцовото
дружество и Г.К., като тук се включва и сумата от 542, 40 лв. В проектодоклада
по делото, обявен за окончателен и
неоспорен от страните, първоинстанционният
съд е разпределил доказателствената тежест, като изрично е указал на ищеца да
установи при условията на пълно и главно доказване съществуването на договорно правоотношение
по договор за кредит и изпълнението на
задълженията си по него, включително предоставянето на цялата сума от 2600 лв. на
Г.К., в т. ч. че сумата от 542, 40 лв. е преведена за погасяване на предходно негово задължение
към „П.К.Б.". По настоящото производство липсват доказателства в тази насока, поради което е
правилен изводът на първоинстанционния съд, че не са налице доказателства
ищецът да е превел сумата в пълния уговорен размер от 2 600 лв.
Правилно
първостепенният съд приема в решението си, че клаузите на процесния договор,
уреждащи размера на годишната лихва, както и възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги, са нищожни, тъй като надвишават многократно допустимото от
закона превишение на размера на законната лихва. Вярно е, че в чл. 9 ЗЗД българският
законодател урежда свобода на договарянето, но тази свобода не може да нарушава
императивните правни норми, каквато е разпоредбата на чл. 19 ЗПК.
Съгласно
трайната практика на ВКС първоинстанционният и въззивният съд следят служебно
за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договор. Възражението на
потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с
изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може
да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията
на чл.266 ГПК не се прилагат / решение №23 от 07.07.2016 г по т.д.№3686/14 г на
ВКС , I ТО , решение №237 от 20.01.2017 г по т.д.№2927/15 г на ВКС , I ТО ,
решение №98 от 25.07.2017 г по т.д.№535/16 г на ВКС , I ТО, Решение №188 от
15.12.2017 г по т.д.№2613/16 г на ВКС , II ТО и др./
Съдът
може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи,
доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за
потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ех lege, освен ако не са индивидуално уговорени - арг. чл .146,
ал. 1 ЗЗП, както и за клаузи, предвидени като нищожни в чл. 19, ал. 5 от Закона
за потребителския кредит /ЗПК/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В ал. 4 от цитираната правна норма е предвиден лимит на
годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а именно
Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, а ал. 5 от разпоредбата предвижда
нищожност на клаузите, надвишаващи така определените максимални размери. В
конкретният случай клаузите от договора,
уреждащи размера на годишната лихва, както и за възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги, са нищожни, тъй като превишават десет пъти размера на
законната лихва, при допустимо от закона пет пъти превишение на този размер.
Разпоредбата на чл.23 от ЗПК, касае случаите в които договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен. В тази хипотеза потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Не се доказаха твърдяните пороци на
първоинстанционното решение ,поради което то като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвръдено.
На основание
изложеното, Софийски градски
съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 18.12.2019 г. по гр.д. № 73133/18 г., СРС, ГО, 33 с-в в обжалваната част.
Въззивното решение не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.