Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, .....01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „А“ въззивен състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети
ноември октомври през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното
от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 4738 по описа за 2020 г. по описа на СГС, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 251942 от 22.10.2019г., постановено по гр.
д. № 70999/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 74
състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 50843 от
25.02.2020г., постановено по гр. д. № 70999/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 74 състав, е признато за установено по предявените от „П.К.Б.“ ЕООД
срещу Т.М.Д. по реда на чл.422 ГПК искове с правно основание по чл.240 ЗЗД вр.
чл.79 ЗЗД, че Т.М.Д. дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, сумата от 924,33 лева, представляваща
неплатено задължение по договор за потребителски кредит № **********, ведно със
законната лихва, считано от 11.04.2018г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задъжение
по чл.410 ГПК на 30.04.2018г. по ч.гр.дело № 23232/2018г. по описа на СРС, ГО, 74
състав, като искът е отхвърлен за разликата над сумата от 924,33 лева до пълния претендиран размер от 2 054,07
лева.
С решението са
присъдени разноски, съобразно изхода на спора.
Срещу решението, в частта, в която искът е отхвърлен,
е депозирана въззивна жалба от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, в която се навеждат правни
доводи за неправилност и
незаконосъобразност на постановения съдебен акт. В подкрепа на изложеното се поддържа, че „П.К.Б.“ ЕООД е
небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от Закона за кредитните
институции, която посочена разпоредба го дефинира като лице, различно от
кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основна дейност е
извършване на една или повече от дейностите по чл.2, ал.2, т.12,6-13 от ЗКИ, придобиване
на участия в кредитна институция или в друга финансова институция, отпускане на
заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Във връзка с изложеното се сочи, че спотанската
дейност на финансовите институции не е подчинена на Закона за кредитните
институции, респективно и чл.60, ал.2 от него е неприложим по отношение на тях.
На следващо место навежда доводи, че небанковите финансови институции не фигурират
сред изчерпателно посочените в чл.417, т.2 ГПК субекти и предпоставки за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, визиран в т.18 от Тълкувателно
решение № 4, като от буквален прочит на същото по безспорен начин се
установява, че същото визира само и единствено вземания, произтичащи от
договори за банков кредит, респективно и по аргумент на противното същият е
неприложим по отношение вземания, произтичащи от договори за кредит, отпуснати
от нефинансови институции, какъвто е процесният случай. Поради неприложимостта
на чл.60, ал.2 от ЗКИ в отношенията на небанковите кредитодатели с техните
клиенти, липсва нормативна опора за настъпване на последиците й да се въвеждат
допълнителни преюдициални условия извън договорно утвърдените, поради което и
указанията на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк.дело №
4/2013г. на ОСГТК не следва да бъдат прилагани в съответния казус, като без
правно значение остава обстоятелството изпратено ли е от ищеца и достигнало ли
е до своя адресат уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, тъй като в
случая обявяването на същата не е задължителна предпоставка за превръщане на
кредита в предсрочно изискуем.
На следващо място
се сочи, че дори когато предсрочната изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит не е обявена надлежно преди подаване на заявлението, то не
би могло да се отрече съществуване на вземане за неизплатената част от
задължението, съставляващо сбора от непогасени вноски с настъпил падеж до
момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция по
аргумент на чл.235, ал.3 от ГПК, който размер следва да бъде присъден.
Поддържа, че към момента на приключване на устните състезания цялият
погасителен план по процесния договор е бил изтекъл, тъй като падежната дата на
последната погасителна вноска е била на 16.06.2019г., с изтичането на който
срок е настъпила и изискуемостта на задължението на длъжника в пълен размер.
По изложените
съображения, искането към въззивния съд е да отмени първоинстанционния съдебен
акт в обжалваната част, като вместо това да постанови решение, с което да се
признае за установено в отношенията между страните, че Т.М.Д. дължи на „П.К.Б.“
ЕООД сума в размер на 1 137,58 лева, представляваща неизпълнено задължение
за главница и договорно възнаграждение, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението. Претендират се разноски във въззивното производство по
представен по реда на чл.80 ГПК списък.
В срока по чл.263 ГПК
въззиваемата страна, посредством назначения
й в първоинстанционното производство особен представител,
е подала отговор на въззивната жалба, в който
се поддържа становище за нейната неоснователност. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Релевира се
възражение за прекомерност по отношение претендираните от насрещната страна
разноски в производството.
Софийски градски съд,
II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват
факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като настоящият
съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по реда на
чл. 272 ГПК.
В допълнение и по
наведените с въззивната жалба доводи за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
От представените и
неоспорени в първоинстанционното производство писмени доказателствени средства,
а именно – искане за отпускане на потребителски кредит, копие на стандартен
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, Договор за
потребителски кредит, ведно със Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, Общи условия и погасителен план се установява, че на
13.06.2017 г. между страните Т.М.Д. и „П.К.Б.“ ЕООД е сключен Договор за
потребителски кредит № **********, с общ размер на кредита – 800,00 лв. (главница),
уговорен срок на договора 24 месеца с фиксиран годишен лихвен процент 41,17%,
ГПР 49,89%, с размер на вноската 49,46 лева и с обща дължима сума по кредита в
размер на 1187,04 лева, включваща главница и лихва.
Установява се също така, че на 13.06.2017 г. страните
са сключили Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, за
който пакет се дължала сумата от 960,24 лева, с размер на вноската по закупен
пакет от допълнителни услуги в размер на 40,01 лева, като общото задължение по
кредита и по пакета от допълнителни услуги е в размер на 2 147,28 лева с размер
на вноската от 89,47 лева.
От представения по
делото погасителен план към Договор за потребителски кредит № **********, с
размер на всички вноски по главница, лихви, вноска по пакет от допълнителни
услуги, падеж на вноските и общия им размер се установява, че падежът на
последната вноска е на 16.06.2019 г.
По делото е
представено и извлечение по сметка към договора за потребителски кредит №
**********, от което е видно, че е погасена първата вноска по кредита в размер
на 89, 47 лева и част от втората вноска – в размер на 3,74 лева.
Не е спорно между
страните обстоятелството, а и от представеното от ищеца копие на преводно нареждане
се установява, че сумата от 800,00 лева е преведена от ищцовото дружество по
банкова сметка ***. Липсва също така спор в производството, че ответната страна
е погасила една вноска и част от втората преди депозиране на заповедта за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, а именно – първата вноска по
кредита в размер на 89, 47 лева и част от втората вноска – в размер на 3,74
лева.
Единственото спорно
по делото на етапа на въззивното производство е обстоятелството, настъпила ли е
предсрочна изискуемост на вземането, при положение, че по делото не е доказано
получаване от ответника на уведомлението за прекратяване на договора и за
обявяване на предсрочната изискуемост на вземането.
Сключеният между
страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК
съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно
чл. 11, ал. 2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от същия и всяка
страница се подписва от страните по договора.
По делото липсват
представени доказателства уведомително писмо до ответницата да е изпращано от
страна на ищеца и същото да е получено от нея. Настоящият съдебен състав
приема, че предсрочната изискуемост следва да се разбира като изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки –
обективният факт на неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на
чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия
кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително
и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР № 4/18.06.2014
г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Независимо от обстоятелството, че
ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл. 3, ал.
1 от ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение за
необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника
изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно
и следва да намери приложение по аналогия. Не съществуват правнологически
аргументи, които да послужат като основание за различно третиране на
предсрочната изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от небанкови
финансови институции и тези, отпускани от търговските банки. Няма основание
заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ и
по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от
задължение да обявява на длъжника, че счита кредита за предсрочно изискуем, защото
това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо банката,
която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и на
собствен риск. Липсва основание за поставяне на кредитополучателите по
договори, сключени с небанкови финансови институции, в по – неблагоприятно
положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
По тези съображения
настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит, сключен с
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, съдържащ
клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой вноски, че предсрочната
изискуемост на вземанията по този договор не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това
волеизявление да е достигнало до длъжника, във връзка с което и всички доводи
на въззивника в обратния аспект съдът намира за неоснователни.
В случая ищецът се
е позовал на уговорената между страните възможност за настъпване на автоматична
предсрочна изискуемост. Действително, т. 18 на ТР № 4/2014 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, коментира въпроса за необходимостта от уведомяване на
длъжника за упражняване на правото на кредитора за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, единствено в аспект на банковите кредитни институции,
доколкото тълкуваната разпоредба на чл. 60, ал. 2 ЗКИ е приложима единствено
спрямо банките в частта, предвиждаща възможността за снабдяване със заповед за
незабавно изпълнение въз основа на извлечение от счетоводните книги. Както беше
посочено, настоящата инстанция обаче споделя практиката, според която
разрешението, дадено в т.18 от цитираното тълкувателно решение следва да намери
приложение и в хипотезите на предоставени от небанкови финансови институции кредити.
От една страна, няма основание кредитополучателите по договори, сключени с
други финансови институции да бъдат третирани по-неблагоприятно от тези,
теглили кредити от банки, още повече предвид често договаряните по-високи
възнаградителни лихви в съпоставка с тези по договорите за банков кредит. Не е
пренебрежимо обстоятелството, че небанковите финансови институции са подчинени
на регистрационен режим, а банките – на лицензионен, което обуславя и завишен
държавен контрол спрямо последните, като спрямо небанковите финансови
институции не се прилага и постоянен надзор от БНБ. Предвид засиления системен
контрол върху всички дейности, изпълнявани от банките, щом спрямо тях се
поставя изискването за уведомяване на длъжниците за обявена автоматична
предсрочна изискуемост, по аргумент за по-силното основание, това изискване
следва да се прилага и спрямо останалите финансови институции. Наличието на
по-занижен контрол спрямо небанковите финансови институции не следва да
рефлектира в широки възможности за свобода на договарянето, поставяща в риск кредитополучателите.
Аргументи в подкрепа на посоченото разбиране настоящият състав извлича от
Решение № 12 от 02.10.2012 г. по конст. дело № 4/2012 г. на Конституционния
съд, с което е отхвърлено искането на омбудсмана за обявяване на
противоконституционна разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК.
Поради
гореизложените съображения настоящият състав приема, че необходимо условие за
настъпване на предсрочна изискуемост на вземането е изявлението на кредитора за
промяна на срока на договора да е достигнало до знанието на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Същевременно при
вземане, произтичащо от договор кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била
надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение, не може да не се съобрази съществуването на валидна
облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между
страните. Вземането произтича от договор за кредит, размерът и падежът на всяка
вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е
необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. Липсата на
точно изпълнение по договорения актуален погасителен план – главница и/или
лихви, следва да бъде съобразено в рамките на исковото производство по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена
предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит. Длъжникът
дължи изпълнение за онази част от дълга, която е с настъпил падеж. Така
недоказването на предсрочна изискуемост на задълженията по договора не може да
доведе до отричане на претендираните вземания в цялост поради това, че не е
обявена предсрочната изискуемост на всички задължения по договора. При
установено неизпълнение на вече падежирали вноски по погасителния план, иск за
тях следва да бъде уважен. Позоваването на предсрочната изискуемост не е
определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с
настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за
кредит. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се
предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а
изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението (в
този смисъл Тълкувателно Решение № 8/02.04.2019 г. по тълкувателно дело № 8 по
описа за 2017 г. на ОСГТК на ВКС).
В тази връзка следва
да бъде посочено, че именно при съобразяване на изложеното и предвид
представения по делото погасителния план по договора за потребителски кредит и
извлечение от сметка, първоинстанционният съд е констатирал, че към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за парично задължение по чл. 410 ГПК, а именно на 11.04.2018 г., е настъпил падежът на девет погасителни вноски
по Договора за потребителски кредит, последната с падеж 16.03.2018 г., а след
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК до приключване на устните състезания е
настъпила изискуемостта и на всички останали 14 вноски по договора, последната
от които с падеж на 16.06.2019 г., въз основа на което е и определен размерът
на дължимото вземане по процесния договор за кредит, поради което и
възраженията на въззивника в този аспект са неоснователни.
В допълнение и за
изчерпателност е необходимо да бъде отбелязано, че настоящата съдебна инстанция
също намира, че споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
е нищожно на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП - поради противоречие със закона
на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, респективно че възнаграждението по него е
недължимо от длъжника по договора.
Разпоредбата на чл.
143 ЗЗП дефинира като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В текстовете на чл. 143, т. 1 – т.
19 ЗЗП са изброени възможни проявни форми на неравноправни клаузи, като по
аргумент от т.20 на чл. 143 ЗЗП изброяването е примерно, а не изчерпателно.
Съгласно
представеното към процесния договор Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги заплащането на уговореното възнаграждение се дължи при
предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги, а именно: 1/
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2/ възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; 3/ възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; 4/ възможност за смяна на дата на падеж и 5/
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Така
определен, предметът на споразумението категорично изключва самостоятелния му
характер, тъй като услугите не могат да се ползват от клиента извън основния
кредитен договор. Настоящият съдебен състав намира, че така описаният пакет
допълнителни услуги по съществото си не представлява реално предоставени
допълнителни възможности или преференциални условия, от които
кредитополучателят да може да се възползва и които да носят допълнителни ползи
за него, за да обосновава изискване, съответно заплащане на възнаграждение, в
определения размер. Наред с това според клаузите на ОУ, уреждащи съдържанието
на допълнителните услуги, ползването на всяка от тях е обусловено от насрещната
воля на кредитора, което потвърждава изложеното по-горе, че не се касае за
допълнителни ползи или преференции на кредитополучателя. По-конкретно следва да
се посочи, че за услугата "приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит" изначално липсва яснота какъв е срокът за
разглеждане и изплащане на кредита, в случай че не бъде избран допълнителен
пакет, т.е. не се установява конкретна полза или преимущество за
кредитополучателя. Доколкото договорът е двустранен, всяка една от услугите
представлява част от процеса на първоначално и последващо договаряне между
страните, през който процес, всяка от тях е длъжна добросъвестно да упражнява и
изпълнява предоставените със закона права и вменени задължения. Ето защо
паричното компенсиране на едната страна по договора за това е неоправдано и
създава предпоставки за неоснователното обогатяване. Освен изложеното, следва
да се има предвид и че разпоредбите на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 33 ЗПК
ограничават свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски
кредит, на условия, при които освен обявената договорна лихва и обезщетението
за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси
и фиксирани по размер разходи. Уговарянето на бъдещи разходи във фиксиран
размер, събирани по силата на самия договор, дава основание за квалифицирането
му като уговорена отнапред компенсация за неполучена договорена престация,
което сочи за неравноправност на клаузата.
Настоящият състав
намира, че възможността за предоставяне на тези допълнителни услуги не е
равностойна на реалното им предоставяне, като с постигната уговорка се създават
предпоставки за нарушаване изискването за добросъвестност и за създаване на
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. След
като клаузата за възнаграждение по споразумението за предоставяне на
допълнителен пакет услуги е нищожна, сумите по нея не са дължими от ответната
страна. От това следва, че същата не дължи посоченото в договора и в
погасителния план възнаграждение за допълнителен пакет услуги, както и че
ищецът неправилно е отнесъл част от доброволно заплатените от ответницата суми
за погасяване на това задължение.
Съгласно разпоредба
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на Софийския районен съд за основателността и дължимия размер на претендираните
вземания, присъдени с обжалваното решение, не са въведени конкретни оплаквания,
въззивният съд не може да възприема нова фактическа обстановка и не може да
формира различни изводи.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
Предвид размера на
обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване,
съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.
По горните съображения,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 251942
от 22.10.2019г., постановено по гр. д. № 70999/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 74 състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 50843
от 25.02.2020г., постановено по гр. д. № 70999/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 74 състав, в обжалваната част.
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.