Р
Е Ш Е Н И Е № …
гр.
София, 15.10.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав, в открито съдебно заседание на шести октомври
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 884 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по предявени от
назначените от Фонда за гарантиране на влоговете в банките синдици на „К.Т.Б.“
АД (н), ЕИК *******, със седалище гр. София и адрес на управление: гр. София,
ул. *********, действащи като процесуални субституетни на кредиторите на несъстоятелността
срещу Д.К.И.„С.О.И Б.“, БУЛСТАТ*********, със седалище гр. София, евентуално
съединени конститутивни искове с правна квалификация чл. 135 ЗЗД и чл. 60, ал.
1, т. 3 ЗБН, за обявяване за недействителен по отношение кредиторите на
несъстоятелността на договор за дарение, сключен на 19.01.2011 г., съединени
при условията на кумулативност с обусловен осъдителен иск за връщане на
даденото от дарителя – парична сума в общ размер от 90000 лева в масата на
несъстоятелността.
Ищците твърдят, че на 19.01.2011 г. между „К.Т.Б.“ АД (н)
и ответника бил сключен договор за дарение
на парична сума в размер на 90000 лева с цел организиране, творческа
подготовка и осъществяване на оперен сезон 2010/2011 г.. В изпълнение на
договора, на 24.01.2011 г. била преведена сума в размер на 40000 лева, на 22.03.2011 г. – сумата 25000 лева и на
19.04.2011 г. - сумата 25000 лева.
Извършеното от длъжника в несъстоятелността дарение увреждало интересите на
кредиторите на масата, тъй като било безвъзмездно, включително дарителят съзнавал,
че намалява патримониума му. При условията на евентуалност предявява иск за
недействителност на дарението като
извършено в 5-годишен срок преди датата на неплатежоспособността и с намерение
да се увредят кредиторите. При уважаване на някой от исковете се претендира
осъждане на ответника да върне получената по договора за дарение сума в масата
на несъстоятелността.
Ответникът Д.К.И.„С.О.И Б.“, БУЛСТАТ*********, със
седалище гр. София, в срока за отговор счита исковете за недопустими,
евентуално – за неоснователни. Не оспорва сключването на договора за дарение и
получаването на сума в общ размер от 90000 лева чрез три банкови превода.
Сумите постъпили по бюджетна сметка на ответника, администрирана от
Министерство на културата, което преценявало законосъобразността на извършените
дарения. Разрешение за ползване на дарените суми било получено през м. 10.2011
г. и средствата били разходвани за целта, за която били предоставени.
Счита, че предявените искове не били уредени към
сключването на договора и затова не били приложими към възникналото дарствено
правоотношение. Исковете не били част от действащата уредба и към датата на
откриване на производството по несъстоятелност на банката. При приемане
изменението на разпоредбата на чл. 62 ЗБН срокът за предявяване на исковете бил
2-годишен и той бил изтекъл. Последващото изменение на разпоредбата нямало
обратно действие и не засягало настъпилите материалноправни последици от
изтичането на установения преклузивен
срок.
Предоставеното дарение имало характер на публични финанси
и затова се уреждало само от специалния ЗПФ и не могло да се оспорва по общия
ред, приложим за частноправните разпореждания.
На следващо място искът с правна квалификация чл. 135 ЗЗД
бил погасен по давност, изтекла на 19.01.2016 г.. Не било доказано качеството
на ищците на субституенти на кредитори на банката към сключването на договора
за дарение. С право на иск разполагали само кредиторите на длъжника към момента
на извършване на увреждащата сделка, но не и бъдещите такива – към момента на
откриване на производството по несъстоятелност. Към извършване на банковите
преводи банката разполагала с достатъчно имущество, което опровергава наличието
на знание у същата за увреждащ характер на дарението. Още по-малко пък било
налице намерение за увреждане на кредиторите на банката, каквото изисквала
нормата на чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН.
В допълнителна искова молба ищците твърдят, че срокът за
предявяването на исковете бил 5-годишен и то от пораждане правото за
предявяването му, което е осъществено с откриване на производството по
несъстоятелност за кредитната институция. Отделно § 21 ПЗР на ЗИДЗБНБ
предвиждал изменената разпоредба на чл. 62 ЗБН да се прилага и за висящите
производства по несъстоятелност. Нормата била процесуално-правна и затова се
прилагала и към заварени правоотношения, а срокът за предявяването на иска бил
5-годишен и обективно бил спазен.
Специалният ЗПФ бил неприложим, тъй като не обхващал
даренията. Възражението за погасяване по давност на главния иск било
неоснователно, тъй като ЗЗД бил неприложим. Затова ищците не следвало да
доказват и кръга на кредиторите, чийто права защитавали. Дарението като
безвъзмездна сделка било по дефиниция увреждащо и не се налагало затова да се
представят нарочни доказателства. В самия разпоредителен акт се съдържало и
намерението за увреждане.
В допълнителния отговор Д.К.И.„С.О.И Б.“ счита, че
начинът на разпореждане с получените средства е относим към предмета на спора.
Твърди, че с уредбата на отменителните искове се засягал принципът на правовата
държава и се нарушавали разпоредби на КРБ. Правилата на давността се прилагали
на общо основание в производството по несъстоятелност. В останалата част
отговорът съдържа доводи по същество.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Страните
не спорят и от събраните в производството доказателства се установява, че в
правната действителност са осъществени твърдените в исковата молба факти, като
спорът има изцяло правен характер, включително с определение от 13.08.2020 г.
за безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните, са
отделени фактите, че между „К.Т.Б.“ АД (н) и Д.К.И.„С.О.И Б.“ на 19.01.2011 г.
е сключен договор за дарение, като банката предоставила на дарения институт
сума в общ размер от 90000 лева, чрез три банкови превода, извършени на
24.01.2011 г. с предмет сума в размер на 40000 лева, на 22.03.2011 г. – сума в размер на 25000 лева и
на 19.04.2011 г. - сума в размер на 25000 лева.
Известни
на всички трети добросъвестни лица, тъй като са обявени по партидата на банката
в търговския регистър, съответно и известни на съда, са и фактите, че в
протокол № 27 от заседание на 06.11.2014 г. на Управителния съвет на БНБ, е
прието решение № 138, с което лицензът за извършване на банкова дейност на „К.Т.Б.“
АД е отнет, което решение, съгласно чл. 103, ал. 4 и чл. 151, ал. 2 ЗКИ подлежи
на незабавно изпълнение. С решение № 73/20.06.2014 г. на УС на БНБ, „К.Т.Б.“ АД
е поставена под специален надзор за срок от три месеца, което решение е
породило незабавно последиците си, независимо от възможността да бъде оспорвано
пред ВАС.
С
решение № 664/22.04.2015 г. по търг. дело № 7549/2014 г. на СГС, ТО, VІ-4
състав, „К.Т.Б.“ АД е обявена в несъстоятелност, като с решение №
1443/03.07.2015 г. по търг. дело № 2216/2015 г. за начална дата на
несъстоятелността е определена датата 20.06.2014 г..
Други
доказателства от значение за спора не са събрани, а необсъдените съдът намира
за неотносими.
Относно конститутивните искове
с правна квалификация 135 ЗЗД и чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН.
С
оглед поддържаните от ответника възражения за процесуална недопустимост на
конститутивните искове, поради изтичане на предвидения в чл. 62, ал. 1 ЗБН
(действаща към откриване на производството по несъстоятелност редакция) срок за
предявяването им, е необходимо да се посочи следното.
Няма
съмнение, че уредените в разпоредбата срокове имат преклузивен характер и
изтичането им прекратява правото на иск в процесуален смисъл. Производството по
несъстоятелност по отношение на кредитната институция е открито с решение №
664/22.04.2015 г. по търг. дело № 7549/2014 г. на СГС, ТО, VІ-4 състав, към
който момент срокът за предявяване на отменителните искове е двугодишен и
съответно е изтекъл на 22.04.2017 г., но с § 3 на ЗИДЗБН, обн. ДВ. бр. 22 от 13
март 2018 г., разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗБН е изменена, като срокът вече е
5 години (изтичащ на 22.04.2020 г.), но с оглед въведеното извънредно
положение, предявената на 19.05.2020 г. е в рамките на предвидения 5-годишен
срок, който съгласно § 7 ПЗР на ЗИДЗБН се прилага и за откритите до датата на
влизането му в сила производства по несъстоятелност, т. е. придадено е обратно
действие на нормата, уреждаща процесуалния срок за упражняване правото на иск.
Съгласно
чл. 4, ал. 1 КРБ Република България е правова държава, която се управлява
според Конституцията и законите на страната. Конституционният съд многократно
се е произнасял за същността на понятието „правова държава“ (Решение № 1 от
2005 г. по к. д. № 8 от 2004 г. и Решение № 7 от 2005 г. по к. д. № 1 от 2005
г.), като е приел, че в "материален смисъл" правовата държава е
държава на справедливостта, а във "формален смисъл" е държава на
правната сигурност, в която съдържанието на правния ред е ясно и недвусмислено
определено. Правната сигурност, предвидимостта и стабилността са характеристики
на правовата държава, която изисква трайно и последователно като концепция
законодателно регулиране на обществените отношения (Решение № 3 от 2008 г. по
к. д. № 3 от 2008 г.).
Принципът
на правовата държава е фундаментален принцип, изведен от Съда на Европейския
съюз, наред с принципа за правната сигурност (дело 122/78, Töpfer v. the
Commission (1978) ECR 1019, дело 74/74, CNTA v. the Commission (1975) ECR 533),
както и решение № 5 от 11 май 2017 г. по к. д. № 12 от 2016 г., като няма съмнение,
че този принцип е основополагащ елемент на правото на Европейския съюз.
Производни
от принципа на правовата държава са принципът на правната сигурност,
предвидимост и стабилност, принципът за забрана на същинското обратно действие
на правните норми и принципът за закрила на законно придобити права, които са
несъвместими с обратното действие на закона.
Придаването
на обратно действие на гражданския закон е принципно възможно, но не като общо
правило, а по изключение и в защита на особено съществен обществен интерес.
Изключение от принципа е допустимо само в случаите, когато целта, която трябва
да бъде постигната, го изисква, и когато легитимните интереси на засегнатите са
подходящо съобразени. Законодателните разрешения от такъв тип трябва да са
резултат от преценка за конфликта на ценностите през призмата на
пропорционалността. Така че за преценката на законодателното разрешение относно
хронологичния конфликт на законите (действието им във времето), значение имат и
такива обстоятелства, каквито са обществените потребности от въвеждането на
нови законодателни решения в дадена материя. Подобни изисквания са развити и в
практиката на СЕС (решение по дело Wachauf, Hubert Wachauf v Federal Republic
of Germany 5/88, [1989] ECR 2609).
Подобни
норми трябва да отчитат оправдания, преобладаващ обществен интерес, а при
вмешателство в определена правна сфера, това вмешателство следва да е
необходимо като наложено от повелителна и изключителна социална или друга
нужда, с голяма обществена значимост и да е пропорционално на преследваната
законна цел.
В
случая придаденото обратно действие цели единствено разширяване на
възможностите за попълване масата на несъстоятелността на „К.Т.Б.“ АД (н), чрез
провеждане на отменителни искове, което като резултат предоставя само
процесуално право и разширява възможността (като продължителност във времето)
да бъде търсена съдебна защита на други субективни материални права. Това е
оправдано с оглед необходимостта да бъде попълнена масата на несъстоятелността
на „К.Т.Б.“ АД (н) и удовлетворени кредиторите й (вложителите), което е в
обществен интерес. От друга страна, обратното действие засяга процесуалното
право на иск, което предполага провеждането на състезателно съдебно
производство, в което засегнатите да имат възможност да упражнят право на
защита. Нарушаване на принципа на правовата държава при придаването на обратно
действие се приема за непропорционално основно при засягането на субективни
материални права (каквото е потестативното право с едностранно волеизявление да
се предизвика промяна в чужда правна сфера). Променената продължителност на
преклузивния срок за упражняване на правото на иск не създава това право, както
неоснователно твърди ответника - последното възниква при наличие на
предпоставките, предвидени в материалноправната разпоредба на чл. 135 ЗЗД.
В
този смисъл, не би могло да се приеме, че придаденото обратно действие на
нормата уреждаща процесуалното право на иск, нарушава принципа на правовата
държава, още повече, че процесуално-правните норми се прилагат към всички
правоотношения, независимо от момента на възникването им, тъй като се
презюмира, че са по-съвършени (в правен смисъл). Ето защо правото на синдиците
за предявяване на конститутивните искове не е преклудирано, поради изтичане на
предвидения в чл. 62, ал. 1 ЗБН срок.
По отношение на поддържания главен иск
с правна квалификация чл. 135 ЗЗД.
Принципно
Павловият иск е облигационен иск, който представлява средство за защита на
кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които
намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него. По принцип
правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на
увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от
наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или
ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила
решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува,
ако произтича от твърдените факти (предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото
вземане на кредитора), а потестативното му право да обяви за недействителна по
отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда
(правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото
единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането). Съдът,
разглеждащ иска може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила
на пресъдено нещо – така Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
В
случая ищците (назначените синдици) предявяват иск за прогласяване на договор
за дарение от 19.01.2011 г. за относително недействителен по отношение на
масата именно в качеството на процесуални субституенти на кредиторите на
несъстоятелността, за което са изрично овластени с разпоредбата на чл. 62, ал.
1 вр. чл. 60, ал. 3 ЗБН. Атакуваното действие се твърди да е извършено от
длъжника - „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност и по естеството си е увреждащо
спрямо кредиторите, тъй като е безвъзмездно – срещу престацията на паричните
суми, в патримониума на банката не е постъпило никакво материално благо.
Установяването
на конкретните кредитори не е необходимо. Съдебно установеното състояние на
неплатежоспособност доказва наличието на такива и техните процесуални права се
упражняват от синдиците на несъстоятелната банка.
В
случая, с оглед предмета на спора, не се налага изследване на въпроса
съставлява ли сключеният на 19.01.2011 г. договор валидна правна сделка с
характерното за договора за дарение съдържание, тъй като дарителят се е
задължил, в противоречие с чл. 225, ал. 1 вр. чл. 226, ал. 1 ЗЗД да предаде дарените
парични средства чрез бъдещи банкови преводи. Не е спорно, че такива парични преводи
са извършени на 24.01.2011 г., 22.03.2011 г. и на 19.04.2011 г. и всеки
превод покрива характеристиките на договор за дарение, съгласието за
получаването на което е изразено в договора от 19.01.2011 г.. В този смисъл
волята на ищците в предявената искова молба следва да се тълкува в посока
прогласяване относителната недействителност на съответната валидна сделка, а
всеки от преводите е такава.
Ответникът
не упражнява държавна власт, а е частноправен субект по смисъла на чл. 5, ал. 1
от Закона за закрила и развитие на културата, като съгласно ал. 2 на
разпоредбата държавните културни институти се финансират от бюджета на
Министерството на културата изцяло или частично, със средства от общинските
бюджети, въз основа на сключени договори с Министерството на културата или с участието на други юридически или
физически лица, затова по отношение получените като дарение от юридическо
лице суми са приложими общите правила, а не тези на ЗПФ.
Безвъзмездният
характер на договора за дарение изисква единствено длъжникът („К.Т.Б.“ АД (н)) чрез
представляващите го да е знаел за увреждането.
Знанието не може да се предполага и да се счита за доказано само с оглед
безвъзмездния характер на сделката. Дарител е кредитна институция, която към
извършването му не е била неплатежоспособна – началната дата на това състояние
е 20.06.2014 г. – повече от 3 години след извършените чрез паричните преводи
дарения, което изключва представляващите банката да са знаели за евентуално
увреждане на вложителите в един значително бъдещ момент. Действието - даряване
на парични суми с оглед осъществяване на обществено полезна активност в
областта на културата и то в полза на специализирана бюджетна организация към
Министерство на културата, няма как да се приеме, че е било предназначено да
увреди бъдещите кредитори на банката – вложителите към 20.06.2014 г., при
съобразяване на факта, че банката за три поредни години: 2010 г., 2011 г. и
2012 г. е лауреат на наградата „Банка на годината“.
В
общата уредба на Павловия иск (чл.135, ал. 3 ЗЗД) извършването на увреждащото
действие преди възникване на вземането изисква то да е било предназначено да
увреди кредиторите. Даренията на процесните суми, които съставляват съвсем
нищожен процент от собствения капитал на банката, по никакъв начин не може да
се приеме, че са били предназначени да увредят масата на несъстоятелността
(кредиторите). Даренията са израз на определена социална ангажираност, която е
характерна за всички кредитни институции, действащи на територията на страната
и няма никакво основание единствено безвъзмездният характер на сделката да се
приема за доказващ намерението за увреждане, след като към сключване на
договора банката изобщо не е била затруднена да обслужва задълженията си към
кредиторите.
При
това положение предявеният иск за прогласяване на относителната
недействителност на даренията в хипотезата на чл. 135 ЗЗД, е неоснователен. При
този извод не се налага разглеждане на възражението на Д.К.И.„С.О.И Б.“ потестативното
право на кредиторите, чрез процесуалните им субституенти за обявяване на
относителната недействителност, да е погасено по давност, с оглед изтичането на
период от време, значително надхвърлящ 5 години, считано от извършването на
сделките през 2011 г. до предявяването на исковата молба през 2020 г..
Поради
сбъдване на вътрешно-процесуалното условие – неоснователност на главния
конститутивен иск, се налага разглеждането на предявения при условията на
евентуалност иск с правна квалификация чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН. Този иск също е
неоснователен.
Необходимо
е да се отбележи, че ищецът изрично твърди оспорваната сделка, която е
безвъзмездна по своя характер, да е извършена с намерение да се увредят
кредиторите на банката и поради това счита, че претенцията попада в хипотезата
на чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН, а не в хипотезата на т. 1, която урежда
потестативното право за прогласяване недействителността на безвъзмездна сделка, но изисква тя да е извършена в 3-годишен срок преди датата на
неплатежоспособността. Няма спор, че процесните дарения не попадат в тази хипотеза,
тъй като са извършени повече от три години преди 20.06.2014 г., съответно не
могат да бъдат прогласени за относително недействителни на това основание.
Законодателят
е деференцирал хипотезите, при които последиците на валидно извършени сделки могат
да не бъдат зачетени спрямо определен кръг лица (кредиторите на
несъстоятелността). Последиците на безвъзмездните сделки няма да бъдат
зачетени, ако са извършени в 3-годишен срок преди настъпване на
неплатежоспособността, като не се изисква някакво специално субективно
отношение на длъжника (представляващите несъстоятелната банка). Ако
безвъзмездната сделка е извършена в полза на администратори или акционери на банката,
както и на свързани с тях лица, периодът е увеличен на 5 години, но Д.К.И.„С.О.И
Б.“ няма качество от предвидените в хипотезата на чл. 60, ал. 1, т. 2 ЗБН,
поради което и тя е неприложима.
Третата
хипотеза (т. 3) - сделка или действие, извършено в 5-годишен срок преди датата
на неплатежоспособността, с намерение да се увредят кредиторите на банката, не
конкретизира вида на сделките от гледна точка възмездност, но изисква наличието
на определен субективен елемент при сключването им. Ако се приеме, че тази
хипотеза обхваща и безвъзмездните сделки, но извършени с особеното увреждащо
намерение, то следва да се имат предвид разясненията, дадени в решение № 140 от
27.05.2020 г. по т. д. № 3106/2018 г., Т. К., І Т. О. на ВКС относно
намерението за увреждане в хипотезата на чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН, което следва
да бъде възпроизведено в съществената му част.
Фактическият
състав на разпоредбата на чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН, към която препраща и, ал. 2
на чл. 60 ЗБН, предвижда възможността да бъдат обявени за недействителни по
отношение на кредиторите на несъстоятелността действия и сделки, извършени от
банката-длъжник в производството по несъстоятелност, в период от пет години
преди началната дата на неплатежоспособността, с намерение за увреждане на
кредиторите. Субективният елемент, включен във фактическия състав на иска, го
отличава от останалите искове за попълване на масата на несъстоятелността,
както в материята на банковата несъстоятелност, така и в общата уредба на несъстоятелността
в Търговския закон.
Останалите
фактически състави на искове за попълване на масата на несъстоятелността,
уредени в ТЗ и ЗБН, свързват противоправността с обективни признаци - вида на
правното действие, времето на неговото извършване, качеството на третото лице,
с което длъжникът е договарял, съответно въвеждат като предпоставка за
основателност на иска недобросъвестността на кредитора. С оглед липсата на
конкретизация на увреждащото действие и от друга страна с оглед субективния
елемент, въведен като част от пораждащия последиците на относителната
недействителност фактически състав - намерението на банката за увреждане на
кредиторите, се налага изясняване на приложното поле на иска по чл. 60, ал. 1,
т. 3 ЗБН в системата на исковете за попълване на масата на банковата
несъстоятелност.
В
Закона за банковата несъстоятелност не е проведено систематично разграничение
на отменителните и преферентните искове, така както са уредени в ТЗ, като във
всяка от разпоредбите на чл. 22, ал. 2 ЗБН и чл. 60, ал. 1 ЗБН се уреждат и
двата вида фактически състави. Въпреки това всички същностни характеристики,
разграничаващи двете групи искове, са изцяло приложими и в материята на
банковата несъстоятелност и те следва да бъдат съобразени при определянето на
кръга от действия, които могат да бъдат атакувани с иска по чл. 60, ал. 1, т. 3
ЗБН.
Липсата
на конкретизация на вида на правното действие и въведеният във фактическия
състав субективен елемент - намерение за увреждане го разграничава от
фактическите състави на преферентните искове, уредени в ТЗ и в ЗБН. Следва да
се съобрази възприетото в теорията разбиране, че системата на преферентните
фактически състави по правило е абстрахирана от всякакви субективни елементи и
е изградена на изцяло обективна основа - на основата на простия критерий на
нарушаване на заложения в чл. 722 ТЗ дистрибуционен модел. Субективното
отношение на длъжника, като знание за наличие на преферентен ефект, не е
задължително и въвеждането му като критерий би противоречало на основанието и
целите на исковете за защита на специалния ред за разпределение на активите на
длъжника между неговите кредитори. Уредените от закона действия с преферентен
ефект са принципно правомерни и се третират като неправомерни единствено в
условията на обявена неплатежоспособност или свръхзадълженост. Поради това при
тяхната уредба стои на преден план необходимостта от баланс между интереса на
производството по несъстоятелност и правната сигурност и предвидимост на
действията, които могат да бъдат обявени за недействителни по отношение на
кредиторите на несъстоятелността. По тази причина и в предходната, и в
действащата редакция на ТЗ преферентните действия и сделки са конкретизирани по
вид, а именно това са действия и сделки по прихващане, изпълнение и
обезпечаване на собствени задължения. Само преферентния иск за атакуване на
прихващане от кредитор / чл. 645, ал. 3 ТЗ, аналогичен на чл. 59, ал. 3 ЗБН/
включва във фактическия си състав изискване за недобросъвестност на кредитора,
което цели да парира опитите на кредиторите за заобикаляне на дистрибуционните
правила чрез създаване на предпоставки за прихващане.
В
хипотезите на изпълнението на задължения и учредяване на ипотека или залог за
обезпечаване на необезпечено задължение действащата разпоредба на чл. 646, ал.
3 ТЗ въвежда добросъвестността на кредитора като критерий за продължителността
на подозрителния период. Изискване за недобросъвестност у несъстоятелния
длъжник, още по - малко за намерение за увреждане, не е въведено в нито един от
фактическите състави на преферентните искове.
На
следващо място съгласно действащата уредба на исковете за попълване на масата
на несъстоятелността, допълнителна обща предпоставка за атакуемостта на
преферентните действия и сделки е те да бъдат извършени, съответно сключени,
след началната дата на неплатежоспособността. Това е така защото уредените от
закона действия с преферентен ефект се проявяват като неправомерни единствено в
хипотеза на обявена неплатежоспособност или свръхзадълженост. Увреждащите
кредиторите обезпечения на чужди задължения, безвъзмездни или нееквивалентни
сделки са неправомерни и извън контекста на открито производство по
несъстоятелност. Продължителността на подозрителния период на иска по чл. 60,
ал. 1, т. 3 ЗБН категорично го характеризира като отменителен, доколкото сочи
на защита срещу действия и сделки, значително предшестващи началната дата на
неплатежоспособността и явяващи се увреждащи спрямо кредитори на банката, без
оглед на това дали по отношение на нея ще бъде открито производство по
несъстоятелност. Следователно разпоредбата визира сделки увреждащи кредиторите
чрез накърняване на масата на несъстоятелността.
Приложното
поле на разпоредбата на чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН не се променя от
обстоятелството, че съгласно чл. 60, ал. 2 на същия закон могат да бъдат обявени
за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността и действия и
сделки по ал. 1, извършени от банката след датата на неплатежоспособността, но
преди датата на решението по чл. 13, ал. 1 ЗБН. Този текст не променя вида на
всеки от фактическите състави на чл. 60, ал. 1 ЗБН /част от които са
отменителни, а други са преферентни/, а разширява кръга от сделките, които
могат да бъдат атакувани чрез тях, като удължава периода на извършването им и
след началната дата на неплатежоспособността.
При
така установената характеристика на иска по чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН, като
отменителен иск, основан на установения чл. 135 ЗЗД модел на противоправността,
относно вида на действията, съставляващи увреждане следва да се съобразят
разрешенията и по приложението на чл. 135 ЗЗД, дадени в практиката на ВКС. В
която се приема, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически
акт, с който се осуетява или затруднява осъществяването на правата на кредитора
спрямо длъжника. Така увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое
имущество, намалява го или по какъвто и да и начин затруднява удовлетворението
на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг,
изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр.
Относно
съдържанието на понятието намерение за увреждане на кредитора в хипотезата на
чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК в решение № 27 от 28.02.2013 г. по т. д. № 410/2012
г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че самото намерение за увреждане /animus
nocendi/ като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора,
т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често
като се намалява имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване
вземанията на кредиторите /чл. 133 от ЗЗД/. Следователно като вътрешно мисловно
- емоционално състояние на длъжника /респ. на неговите управителни органи/, то
няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в
контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи
след преценка на всички факти по конкретния спор. Естеството на този факт е
такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да
стане при косвено такова, на основата на предположения произтичащи от
преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за
увреждане.
Даденото
разрешение следва да намери приложение и при изясняване на понятието
"намерение за увреждане на кредиторите" в хипотезата на иска по чл.
60, ал. 1, т. 3 ЗБН. Намерението за увреждане означава, че увреждането следва
да е включено в целта, за чието осъществяване е сключена сделката, съответно
извършено действието. Субективното отношение на представляващите банката лица,
в тази хипотеза, предполага съзнателно насочване към причиняването на
съответното увреждане, изразяващо се в намаляване на имуществото на банката или
затрудняване удовлетворението на нейните кредитори. Увреждането може да
съставлява крайна цел или неизбежен резултат, но при всички случаи следва да е
налице съзнание за сигурното бъдещо настъпване на неблагоприятните последици за
кредиторите като пряк резултат от сключването на сделката или извършването на
действието.
Намерението
за увреждане трябва да бъде установено. То не се предполага, а подлежи на
доказване и доказателствената тежест е за ищеца. То не следва от самото
увреждащо действие, а от обкръжаващите обстоятелства, при които действието е
извършено. Специфичното при иска по чл. 60, ал.1, т. 3 ЗБН в съпоставката с
исковете по чл. 135, ал. 3 ЗЗД и чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е, че се касае за
правни действия, които се осъществяват от финансова институция, подлежаща на
регулаторен надзор, поради което преценката дали те се осъществяват с намерение
за увреждане следва да се съобразява и с типичната за нея дейност.
Възможни
индиции за намерение за увреждане са: отпускане на кредити при липса на
достатъчни обезпечения, отпускане на кредити при наличие на неизпълнение на
същия длъжник по предшестващи договори, прехвърляне на активи на трети лица,
които длъжникът продължава да използва след отчуждаването, прехвърляне на
имущество на новоучредени дружества, обстоятелството, че страните по сделката
са свързани лица, разпореждане с активи непосредствено преди предстоящ съдебен
процес, осъществяване на система от операции, целящи прикриване същността на
сделки и транзакции и други. Доколкото законодателят не е свързал изрично тези
действия с презумпция за недобросъвестност, те следва да се преценяват в
съвкупност с останалите установени по делото обстоятелства, както и с оглед на
момента на тяхното извършване, като се съпоставят и с обичайното развитие на
търговската дейност на длъжника.
При съобразяване на дадените от ВКС подробни
разяснения, се налага извод, че в случая не са събрани никакви доказателства
даренията да са извършени с намерение за увреждане на кредиторите, тъй като
подпомагането на културната дейност от юридическо лице (изрично предвидено като
възможност в чл. 5, ал. 2 ЗЗРК) не цели увреждане на кредиторите, а изразява,
както вече се посочи определена обществена ангажираност, която не може да се
приеме за противоправна. Тежестта за доказване на изискваното от нормата
субективно намерение е останала неизпълнена и това налага отхвърлянето и на
евентуалния конститутивен иск.
Предявения
осъдителен иск за връщане на получената парична сума от ответника Д.К.И.„С.О.И
Б.“ в масата на несъстоятелността, е обусловен от уважаването на някой от
предявените в условията на евентуалност конститутивни искове, но с оглед изводът
за неоснователността им, осъдителната претенция е също неоснователна и следва
да се отхвърли, тъй като сключените сделки не са недействителни по отношение
кредиторите на несъстоятелността.
При
този изход на спора, право на разноски за производството се поражда за ответника
Д.К.И.„С.О.И Б.“, който доказва извършени такива в размер на 3876 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение, които следва да се съберат от масата на
несъстоятелността. Ищците правят неоснователно възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение.
Намаляването
на заплатеното адвокатско възнаграждение е допустимо до минимално определения
размер, съгласно чл. 36 ЗА, като в случая е ясно, че настоящото исково
производство се отличава с известна правна сложност. Разпоредбата на чл. 36 ЗА
препраща към НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, обн., ДВ, бр. 64 от
23.07.2004 г., приложима редакция към датата на сключване на договора за правна
помощ – 28.09.2020 г., като в чл. 7, ал. 2, т. 4 от същата е предвидено при
интерес от 10 000 лева до 100 000 лева
да се дължи възнаграждение в размер от 830 лева плюс 3 % за горницата над 10
000 лева, което означава при иск с цена 90000 лева минималното възнаграждение
да е 3230 лева без ДДС (3876 лева с ДДС), каквото именно е и договореното от
ответника, включително без да е отчетено обстоятелството, че предмет на спора
са три искови претенции, поради което възнаграждението не е прекомерно и не
подлежи на намаляване, тъй като е минималното, определено в Наредбата.
В
тежест на масата на несъстоятелността на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност следва
да се възложи дължимата за предявяване на исковете държавна такса в размер на 7200
лева (4 % за конститутивните и 4 % за осъдителния иск за връщане на сумата
90000 лева в масата на несъстоятелността), която не е събрана предварително.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от назначените от
Фонда за гарантиране на влоговете в банките синдици на „К.Т.Б.“ АД (н), ЕИК *******,
със седалище гр. София и адрес на управление: гр. София, ул. *********,
действащи като процесуални субституенти на кредиторите на несъстоятелността,
срещу Д.К.И.„С.О.И Б.“, БУЛСТАТ*********, със седалище гр. София, евентуално
съединени конститутивни искове с правна квалификация чл. 135 ЗЗД и чл. 60, ал.
1, т. 3 ЗБН, за обявяване за недействителни по отношение кредиторите на
несъстоятелността на даренията на суми в общ размер от 90000 лева, съгласно
договор от 19.01.2011 г., осъществени чрез банкови преводи на 24.01.2011 г.,
22.03.2011 г. и на 19.04.2011 г. и за осъждане на Д.К.И.„С.О.И Б.“, БУЛСТАТ*********,
със седалище гр. София да върне получената
сума в общ размер от 90000 лева в масата на несъстоятелността на „К.Т.Б.“ АД
(н).
ОСЪЖДА „К.Т.Б.“ АД (н), ЕИК *******,
да заплати на Д.К.И.„С.О.И Б.“, БУЛСТАТ*********, със седалище гр. София, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 3876 (три хиляди осемстотин седемдесет и
шест) лева – разноски за производството, представляващи заплатено адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА
„К.Т.Б.“ АД (н), ЕИК *******, да заплати в полза на бюджета на Софийски градски
съд, сумата 7200 (седем хиляди и двеста)
лева – държавна такса за предявените искове, която да се събере от масата на
несъстоятелността.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: