Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 18.11.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, І Гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на двадесет
и пети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов гр. дело № 5410 по описа за 2019г.
на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на Част втора, Дял първи от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Предявен е
иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, вр. с чл.
124, ал. 1 от ГПК с цена 49 309.29 лева, от Е.А.В. срещу „Райфайзенбанк /България/“
ЕАД.
В исковата
молба се твърди, че с решение от 27.09.2012 г. по гр. д. № 44081/2010 г. на СРС,
51 състав е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК вземането на
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу В.Д.В.и Е.А.В. в режим на солидарност на
сумите по издадената заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 29605/2009 г. на СРС,
51 състав. Ищецът поддържа, че още на 17.12.2009 г. пред ЧСИ М.Б.взискателят - ответник „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е
депозирал молба и изпълнителния лист, като е образувано изпълнително
производство - изп. д. № 5652/2009 г., а с постановление
по реда на чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК от 09.09.2016 г.
ЧСИ М.Б.е прекратил производството по изпълнителното дело поради бездействие на
взискателя, но прекратяването на изпълнителното
производство е настъпило „ех lege“
на по - ранна дата. Поддържа, че с протокол за връщане от 29.09.2016г. взискателят „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е получил от ЧСИ
М.Б.изпълнителния лист. Твърди, че последното изпълнително действие по изп. д. № 5652/2009 г. на ЧСИ М.Б.е запор на трудовото
възнаграждение на ищцата Е.В. от 20.01.2010 г. - получено от работодателя й
Столична община - район „Искър“ на 27.01.2010 г., а в следващия двугодишен
период съгл. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК взискателят
не е поискал от ЧСИ извършването на каквито и да било изпълнителни действия
поради което изпълнителното производство се е прекратило по силата на закона на
27.01.2012 г. (двугодишен срок на бездействие след 27.01.2010 г.), а не чак
когато е датирано постановлението за прекратяване - 09.09.2016
г. Отделно от настъпването на т.нар. „перемпция“
твърди, че доколкото вземането е установено със съдебно решение от 27.09.2012
г. по гр. д. № 44081/2010 г. на СРС, 51 състав, влязло в законна сила на
30.10.2012 г., от влизане на решението в сила е започнала да тече петгодишната
погасителна давност на това вземане, съгл. чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Според ищцата
петгодишната погасителна давност на вземането на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД
срещу нея, установено със съдебното решение, считано от 30.10.2012 г., е
изтекла на 30.10.2017г., но въпреки изтеклият погасителен давностен
срок по чл. 117 ал. 2 от ЗЗД, банка е образувала пред ЧСИ В.М.срещу ищцата ново
изпълнително дело № 67/2019 г. по което са й наложени запори и е насрочен опис на
движими вещи. С оглед на изложените твърдения ищцата поддържа, че има правен
интерес от водене на делото и моли съда да признае за установено по отношение
на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД с ЕИК ******, че Е.А.В. не дължи общо сумата
в размер на 49309.29 лв., представляваща суми по изпълнителен лист по ч. гр. д.
№ 29605/2009 г. на СРС, 51 състав, установени с решение от 27.09.2012 г. по гр.
д. № 44081/2010 г. на СРС, 51 състав, влязло в законна сила на 30.10.2012 г.,
заедно с изтеклите лихви, такси и разноски, тъй като вземането е погасено
поради изтичане на 5-годишната погасителна давност съгл. чл. 117 ал. 2 от ЗЗД и
която давност е изтекла на 30.10.2017 г. Сочи доказателства и претендира
разноски.
В срока по чл.131 от ГПК, с отговора на исковата молба ответникът не
оспорва, че съгласно заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист,
издадени по ч.гр.д. № 29605/2009г. по описа на СРС, 51- ви състав, Е.А.В. е
осъдена да заплати при условията на солидарност с В.Д.В.дължимите суми по
договор за банков кредит от 22.05.2008г. Излага, че институтът на погасителната
давност предвижда, че настъпването на давността не погасява задължението, а
единствено правото на кредитора да иска събирането му по съдебен ред. Ответникът
поддържа още, че отрицателен установителен иск,
основан единствено на погасяване на задължението по давност е недопустим, тъй
като позоваването на погасителна давност е средство за защита на длъжника и то
може да се прави валидно само като възражение по предявен от кредитора иск.
Излага, че предприеманите ефективни изпълнителни действия спрямо ищцата са
извършени преди изтичане на 5-годишния давностен срок,
т.е. преди изтичане на погасителната давност. Излага, че по образуваното
изпълнително дело № 5652/2009г., по описа на ЧСИ М.Б., са предприемани същински
изпълнителни действия, като извършване на запори на банкови сметки и запори на
трудови възнаграждения, като след всяко прекъсване е започвала да тече нова
давност, поради което вземането на взискателя спрямо
ищеца не е погасено по давност. Излага, че следва да се прилагат ППВС или ТР,
които са били действащи към момента на настъпването на последиците. Цитира извършената
с т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело №
2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г., което поражда
действие от датата на обявяване на ТР. Счита, че даденото в т.10 от ТР №
2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към
този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили
преди това. Излага, че с договор за цесия от 27.03.2019г., сключен между „Райфайзенбанк
/България/“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД процесното вземане е било
продадено и „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД вече не е титуляр на материалното
право. Иска привличането на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, като трето лице в
процеса, подпомагащо страната на ответника. С оглед гореизложеното, моли производството
да бъде прекратено като недопустимо, а при условията на евентуалност - да бъде отхвърлен
предявения от Е.А.В. иск за недължимост на 49 309.29
лева, представляваща общ дълг въз основа на заповед № 580 от 13.07.2009г. за
незабавно изпълнение на парично задължение, издадена по ч.гр.д. № 29605/2009г.
на СРС, 51-ти състав и изпълнителен лист, поради изтекла погасителна давност, като
неоснователен и недоказан. Претендира ищцата да бъде осъдена да заплати на
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД направените разноски в съдебното производство,
ведно с юрисконсултското възнаграждение.
Конституираното
от съда, на основание чл. 219, ал. 1 от ГПК, трето лице помагач на страната на ответника
– „Е.М.“ ЕООД, е представило отговор на исковата молба, с който я оспорва, като
недопустима и неоснователна. Излага подробни съображения и иска делото да бъде
прекратено, като образувано по недопустим иск, а при условията на евентуалност
– искът да бъде отхвърлен, като неоснователен. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищцата, чрез представителя си по пълномощие,
поддържа исковата молба. Сочи доказателства. Представя списък на разноските по
чл.80 от ГПК.
Ответникът, чрез надлежно упълномощен представител, в открито съдебно
заседание поддържа отговора на исковата молба. Не представя доказателства.
Прави възражение за прекомерност на заплатения от ищцата адвокатски хонорар.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение
и не представя списък по чл. 80 от ГПК.
Третото лице „Е.М.“
ЕООД, редовно призовано, не изпраща представител в открито съдебно заседание. Не сочи
доказателства.
Съдът, като прецени всички събрани по
делото доказателства и доводи на страните по свое убеждение, прие за установено
от фактическа страна следното:
С доклада по чл. 146, ал. 1 от ГПК
(лист 90 от делото) съдът е приела, че между страните не е налице спор относно
обстоятелството, че преди образуваното изпълнително дело № 5652/2009 г. на ЧСИ М.
Б.е било образувано друго изпълнително дело за друго вземане, по което изпълнително
дело е било наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата и по който
запор са удържани суми в периода от 2009 г. до настоящия момент. Обявил е, че тези
обстоятелства не се нуждаят от доказване. Страните не са възразили по доклада
на делото.
Видно от приложеното в цялост изпълнително
дело № 20098380405652 по описа на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ М.Б., с район
на действие СГС, изп. дело е образувано по молба от 17.12.2009
г., подадена от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД – гр. София и приложен към нея
изпълнителен лист от 12.11.2009 г., издаден на основание заповед за изпълнение
от 13.07.2009 г. по гр. д. № 29605/2009 г. по описа на СРС, с който длъжниците В.Д.В.и Е.А.В. са осъдени да заплатят солидарно на
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД – гр. София сумата от 19816 лева - главница, 4622.89
лева – наказателна лихва за периода от 20.08.2008 г. до 04.06.2008 г., ведно
със законната лихва върху същата, считано от 05.06.2009 г. до изплащане на вземането
и направените по делото разноски в размер на 488.78 лева – държавна такса и 694.38
лева – юрисконсултско възнаграждение.
С решение от 27.02.2012г. по гр. д. №
44081/2010 г. на СРС, І ГО, 51 състав е признато за установено по искове с
правно основание чл.124, ал.1 вр. чл.415, ал.1 от ГПК,
предявени от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК ******, против В.Д.В.и Е.А.В.,
че В.Д.В.и Е.А.В. дължат солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ сумата 19816 лв.,
представляваща главница по договор за банков кредит от 22.05.2008г., заедно със
законната лихва върху тази сума от 05.06.2009г. до окончателното й изплащане,
както и сумата 4622.89 лв., представляваща договорна наказателна лихва за
периода 20.08.2008г.-04.06.2009г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по
гр.д. № 29605/09г. по описа на СРС, 51 с-в. Решението е влязло в сила на
30.10.2012г., видно от отбелязаното по лист 100 от гр. д. № 44081/2010 г. на
СРС, І ГО, 51 състав.
Установява, че на 05.01.2010 г. на ищцата,
в качеството на длъжник по изпълнението е връчена покана за доброволно
изпълнение по изпълнително дело № 20098380405652 по описа на ЧСИ М.Б.(лист 59
от същото изп. д.).
Със запорно
съобщение изх. № 3215/20.01.2010г. по изпълнително дело № 20098380405652 по
описа на ЧСИ М.Б.е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата,
което съобщение е получено от счетоводител в Столична община, район „Искър“ на
27.01.2010г. (лист 87 от изп. дело).
С постановление от 09.09.2016г. по изпълнително дело № 20098380405652 по описа на
ЧСИ М.Б.е прекратено изпълнителното производство по цитираното дело, на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, което постановление, като необжалвано е
влязло в сила на 20.09.2016г. (лист 212 от изп.
дело).
Видно от съставения протокол от
29.09.2016г., оригиналът на изпълнителния лист от 12.11.2009 г., издаден по гр.
д. № 29605/2009 г. по описа на СРС, 51 състав е върнат на взискателя
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД (лист 225 от изп.
дело).
От приложеното в цялост копие на изп. дело № 201986000400067 на ЧСИ В.М., се установява, че
с молба от 17.01.2019г. взискателят „Райфайзенбанк /България/“
ЕАД е поискал образуване на изп. дело против Е.А.В. и
към молбата е приложен изпълнителен лист от 12.11.2009 г., издаден по гр. д. № 29605/2009
г. по описа на СРС, 51 състав.
Със запорно
съобщение изх. № 3985/18.01.2019г. по изпълнително дело № 201986000400067 на
ЧСИ В.М.е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, което
съобщение е изпратено до Столична община, район „Искър“, но няма данни за
връчването му (лист 24 от изп. дело).
На 07.02.2019 г. на ищцата, в
качеството на длъжник по изпълнението е връчена покана за доброволно изпълнение
по изпълнително дело № 201986000400067 на ЧСИ В.М., в която покана е посочено,
че общият размер на задължението към 18.01.2019г. е в размер на 49 309.29
лв. (лист 56 от соченото изп. д.).
С молба вх. № 8973/19.02.2019г. по
изпълнително дело № № 201986000400067 на ЧСИ В.М., взискателят
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е поискал на основание чл. 456 от ГПК да се
извърши опис и продажба на движимите вещи, собственост на длъжника Е.А.В..
С молба № 19302/08.04.2019г. по
изпълнително дело № № 201986000400067 на ЧСИ В.М., подадена от „Райфайзенбанк /България/“
ЕАД, съдебният изпълнител е уведомен за сключен с „Е.М.“ ЕООД *** договор за
цесия от 27.03.2019 г., в които е и вземането, предмет на изпълнителното дело.
Посочено е, че съгласно сключения договор, уведомяването на длъжниците
за извършената цесия е задължение на цесионера „Е.М.“
ЕООД (лист 76 от изп. д.). По делото няма данни ищцата
да е уведомена за сключването на договора за цесия от 27.03.2019 г.
От представените от ищцата служебна
бележка, издадена от Столична община, район Искър от 13.08.2019 г., както и
приложената към нея разпечатка се установи, че през 2014г. в Столична община,
район Искър не са получавани запорни съобщения от ЧСИ
М.Б.(лист 83-84 от делото).
Описаната фактическа обстановка е
установена по делото въз основа на съвкупната преценка на всички събрани
писмени доказателства, ценени като относими, допустими
и неоспорени от страните.
При така установеното от фактическа
страна, съдът намира от правна страна следното:
Съдът приема, че страните не спорят
по фактите, а по приложението на правото.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на установителния иск е наличие на правен
интерес за ищеца от завеждането му. За наличието на тази предпоставка съдът
следи служебно.
С разглеждания иск ищцата, в
качеството си на солидарен длъжник по гр. д. № 44081/2010 г. на СРС, 51 състав,
оспорва вземането, предмет на изпълнителния лист от 12.11.2009г., послужил за
образуване на изп. дело № 201986000400067 на ЧСИ В.М.,
като се позовава на изтекла погасителна давност. Т.е. ищцата оспорва притезанието на взискателя във
висящ изпълнителен процес, като се позовава на факт, настъпил след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание (съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК), поради което съдът
приема, че ищцата има правен интерес от предявения отрицателен установителен иск.
Доколкото по делото не са представени
доказателства от които да се установи, че преди завеждане на исковата молба в
съда, ищцата е била уведомена за сключения договор за цесия от 27.03.2019 г.
между цедента „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД –
ответник по делото и цесионера „Е.М.“ ЕООД – помагач
на ответника, то съдът приема, че искът е насочен срещу пасивно процесуално
легитимирана страна, доколкото с оглед разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД
следва да се приеме, че договорът за цесия от 27.03.2019 г. няма действие
спрямо длъжника – ищец по делото. Този извод на съда кореспондира и при
съпоставяне на датата на исковата молба – 18.04.2019г., с направеното от
ответника с отговора на исковата молба признание на неизгоден за него факт,
който съдът приема за установен по делото (доколкото не се оборва от доказателствената съвкупност), че „цесията е съобщена на
длъжника в края на април 2019г.“ (лист 45 от делото).
Тъй като ищцата се позовава на новонастъпил факт след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, а именно – изтекла в хода на изпълнителното производство
погасителна давност, то следва, че предявеният от нея иск по чл. 439, ал. 1 от ГПК
е процесуално допустим.
Разгледан по същество, искът е
основателен.
Нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД
постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога пет години. Т.е. общото правило е, че давностният срок започва да тече от влизане в сила на
съдебното решение, когато вземането е установено със съдебно решение. В случая такова
съдебно решение е постановено на 27.02.2012г. по гр. д. № 44081/2010 г. на СРС,
І ГО, 51 състав, по предявен от ответника иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, т.е.
паричното вземане е установено с влязло в сила от 30.10.2012г. съдебно решение.
Съгласно разясненията, дадени с
мотивите към т. 14 от Тълкувателно решение (ТР) № 2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ВКС ОСГТК, новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение
не прекъсва давността. Прието е, че заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността, а тя се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 от ГПК, като съгласно чл. 422, ал.
1 от ГПК, предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен
срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
В случая давността по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД
е започнала да тече, считано от 30.10.2012г., когато е влязло в сила съденото
решение. Към датата на депозиране на молбата за образуване на изпълнително дело
№ 20098380405652 по описа на ЧСИ М.Б.- 17.12.2009г., давността не е изтекла.
Според нормата на чл. 116 от ЗЗД давността
се прекъсва с признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на
иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б.
„б”), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”).
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК,
изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят
не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.
Според чл. 115, ал. 1, б. „ж” от ЗЗД, давността спира да тече докато трае
съдебният процес относно вземането.
С Постановление № 3/1980г. на Пленума
на Върховния съд се приемаше, че под „съдебен процес” следва да се разбира не
само исковия, но и изпълнителния процес, поради което погасителна давност не
тече и докато трае изпълнителният процес относно вземането. С цитираното ТР №
2/26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС
ППВС № 3/1980г. беше обявено за изгубило сила. Според т. 10 на същото ТР,
когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство
е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл. 116, б. „в” от ЗЗД
давността се прекъсва с предприемането на което и да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н., до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. ВКС приема, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Ако
в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признае вземането,
признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а” от ЗЗД. Правилата
относно спиране и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия
процес са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на
действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” от ЗЗД. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от
исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът
може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен), или да бездейства (да не иска нови изпълнителни
способи). Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
Прекратяването на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни
факти (изтичането на срока и бездействието на взискателя).
Без правно значение за прекратяването е дали съдебният изпълнител ще постанови нарочен
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
В
случая съдът приема, че с подаването на 17.12.2009г. на молбата за образуване на изпълнителното
дело № 20098380405652 по
описа на ЧСИ М.Б., давността е прекъсната. С наложения от ЧСИ на 27.01.2010г. запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника В., давността отново е прекъсната (арг. от т. 10 на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.
д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС). След 27.01.2010г. не се установява взискателят да е предприел валидно изпълнително действие,
поради което двугодишният срок по чл. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е изтекъл на 27.01.2012г.
и изпълнителното производство е прекратено по силата на закона, без за това да
е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител. Извършените след тази дата
действия от ЧСИ и от взискателя са ирелевантни. Те са били извършени след прекратяването по
силата на закона на изпълнителното производство, респ. не съставляват годни
действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” от ЗЗД, а
само такова годно действие може да прекъсне давността. В този смисъл е
практиката на ВКС, обективирана в решение №
42/26.02.2016г. по гр.д. № 1812/2015г., ІV ГО, решение № 223/12.07.2011г. по
т.д. № 124/2010г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др. Т.е. с постановлението за
прекратяване на изпълнителното дело № 20098380405652 по описа на ЧСИ М.Б.,
датирано от 09.09.2016г., само е обективирано
вече настъпилото на 27.01.2012г. прекратяване на изпълнителното дело.
Считано
от 30.10.2012г. е започнала да тече новата давност, която е пет години (арг. от чл. 117, ал. 2 от ЗЗД). По делото не са ангажирани
доказателства от които да се обоснове извод, че петгодишният давностен срок е прекъснат до 17.01.2019г. - подаване на
молбата за образуване на изп. дело № 201986000400067
на ЧСИ В.М., в която е обективирана и молбата за
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата. Но между
30.10.2012г. и 17.01.2019г. е изтекъл по-дълъг срок от пет години. Т.е.
давността е изтекла на 30.10.2017г., когато е изтекъл срока по чл. 117, ал. 2
от ЗЗД, като към 17.01.2019г. вземането на взискателя
по изпълнителното дело вече е било погасено по давност. След като давностният срок вече е изтекъл, то той не може да бъде
спрян, нито прекъснат.
В
този смисъл съдът приема за изцяло неоснователни доводите на ответника и неговия
помагач, че давността не е изтекла.
Съдът
приема за неоснователно възражението на ответника, че давността не е изтекла,
тъй като преди образуваното изпълнително дело № 5652/2009 г. на ЧСИ М. Б.е било
образувано друго изпълнително дело за друго вземане, по което изпълнително дело
е било наложен запор на трудовото възнаграждение на ищцата и по който запор са
удържани суми в периода от 2009 г. до настоящия момент. Наличието на друго
изпълнително дело, респ. предприемането на валидни действия по изпълнение от взискателя за събиране на вземанията по това друго
изпълнително дело не влияе на изтичането на срока по изпълнителното
производство по изпълнително
дело № 20098380405652 по описа на ЧСИ М.Б.. Действително с налагането на запор
на трудовото възнаграждение на длъжника по първото изп.
дело се препятства реалното събиране на вземането от взискателя
по изпълнително дело № 20098380405652 по описа на ЧСИ М.Б., но взискателят е имал възможността да бъде активен и да иска
нов/и изпълнителни способи, защото все още вземането му не е събрано. Такива
активни действия не са били извършени от взискателя
по изпълнително дело № 20098380405652 по описа на ЧСИ М.Б., поради което ответника
в настоящото производство следва да търпи неблагоприятните последици от
изтичането на давността.
Неоснователно е и
възражението на ответника и неговия помагач, че настоящият спор е аналогичен и
следва да се разреши съгласно приетото в решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д.
2382/2017 г. на ВКС, ІV ГО. Цитираното решение на ВКС е постановено при
различна фактическа обстановка (от датата на прекратяване на първото
изпълнително дело до образуването на новото изпълнително дело не е изтекъл
петгодишен срок), поради което и не намира приложение по настоящия спор.
Доколкото давността тече,
спира и се прекъсна за всеки длъжник поотделно, а според чл. 125, ал. 1 от ЗЗД
прекъсването и спирането на погасителната давност срещу един солидарен длъжник
няма действие спрямо останалите длъжници, то извършените
изпълнителни действия спрямо солидарния длъжник В.Д.В., с които е прекъсвана
давността, са без правно значение и последици спрямо ищцата Е.А.В..
По изложените съображения съдът
уважава предявения иск и признава за установено между страните, че Е.А.В. не дължи на
„Райфайзенбанк /България/“
ЕАД общо сумата в размер на 49309.29 лв., представляваща суми по изпълнителен
лист по ч. гр. д. № 29605/2009 г. на СРС, 51 състав, установени с решение от
27.09.2012 г. по гр. д. № 44081/2010 г. на СРС, 51 състав, влязло в законна сила
на 30.10.2012 г., заедно с изтеклите лихви, такси и разноски, тъй като
вземането е погасено по давност.
По разноските:
На основание
чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
разноски по делото, които се доказани до размера от 3200 лева – за реално
заплатен адвокатски хонорар за един адвокат (представен договор служещ за
разписка на плащането – лист 93 от делото), съгласно списък по чл. 80 от ГПК
(лист 85 от делото). Ответникът своевременно е направил възражение по чл. 78,
ал. 5 от ГПК. Възражението е основателно, тъй като делото не е с фактическа и
правна сложност и е решено в едно открито съдебно заседание. В този смисъл
съдът приема, че реално заплатеното адвокатско възнаграждение от ищеца следва
да бъде намалено до минималния размер, който съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
изчислен при материален интерес от 49309.29 лв., е 2009.28 лв. По изложените
съображения съдът осъжда ответника да заплати на ищеца разноски за адвокатско
възнаграждение в размер от 2009.28 лева.
На основание чл.
78, ал. 6 от ГПК съдът осъжда ответника да заплати по сметка на СГС държавната
такса по делото в размер от 1972.37 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд, І ГО, 26
състав
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Е.А.В., ЕГН ********** и адрес: *** не дължи на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, ЕКСПО 2000, общо сумата в размер на 49 309.29 (четиридесет и девет хиляди триста и девет лева двадесет и девет стотинки) лева, включваща сумите по изпълнителен лист от 12.11.2009г. по гр. д. № 29605/2009 г. по описа на Софийския районен съд, І Гражданско отделение, 51 състав, установени с решение от 27.09.2012 г. по гр. д. № 44081/2010 г. на Софийския районен съд, І Гражданско отделение, 51 състав, влязло в законна сила на 30.10.2012 г., заедно с изтеклите лихви, такси и разноски, като погасени по давност.
ОСЪЖДА „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, ЕКСПО 2000, да заплати на Е.А.В., ЕГН ********** и адрес: ***, сумата от 2 009.28 (две хиляди и девет лева двадесет и осем стотинки) лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение по гр. д. № 5410/2019г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 26 състав.
ОСЪЖДА „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, ЕКСПО 2000, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, да заплати по бюджетна сметка на Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2 сумата от 1 972.37 (хиляда деветстотин седемдесет и два лева тридесет и седем стотинки) лева – държавна такса по гр. д. № 5410/2019г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 26 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице – „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, като помагач на ответника „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: