РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното
заседание на първи октомври две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря
Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия НЕШЕВА гр. дело № 9439 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Д.З.“ АД, срещу Решение № 555742/06.12.2018 г. на
Софийския районен съд, 81 състав, по гр.д. № 5525/2018 г., с което „Д.З.“ АД е
осъдено да заплати на Я.Н.Г. на основание чл. 405, ал. 1 от КЗ, сумата от
2306,83 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за
застраховка „Каско“ с полица № 0312160131007861/2016 г. и щета № *********/2016
г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 2470 лева.
Решението се оспорва в неговата
осъдителна част като неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон
и съдопроизводствените правила. Според твърденията в жалбата, съдът неправилно
е определил размера на обезщетението, което следва да се заплати от
застрахователя. В случая според твърденията на въззивника обезщетението следва
да се определи според т. 15 от Общите условия, в която връзка е била допусната
допълнителна съдебна автотехническа експертиза, в която вещото лице е изчислило
процентното съотношение между застрахователната сума и действителната стойност
на процесното МПС към датата на настъпване на събитието. Неправилно обаче
според въззивника е изчислена стойността на обезщетението, която не възлизала
на 20270,36 лева, а на 18 584 лева. Според жалбоподателя, приемайки, че
обезщетението следва да е на стойност по-голяма от застрахователната сума по
договора, съдът е допуснал и нарушение на материалния закон. Според твърденията
в жалбата, за да определи размера, до който следва да се уважи исковата
претенция, сумата от 18584 лева следва да се намали с дължимата последна
застрахователна премийна вноска в размер 245,18 лева, която застрахователят
прихванал извънсъдебно с писмо № ********* от 10.02.2017 г., както и със сума в
размер от 66,56 лева – представляваща реално възстановена от застрахователя
премия. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Я.Н.Г., чрез адв. А.А., с който жалбата се оспорва като
неоснователна. Въззиваемият счита, че заключението на вещото лице е правилно и
именно сумата от 22033 лева е действителното обезщетение в настоящия случай,
респективно застрахователната сума по договора за застраховка, като след
приспадане на вече изплатената сума от застрахователя, както и сума в размер на
66,56 лева, се получава сума в размер от
2306,83 лева, на която следва да бъде осъдено застрахователното дружество.
Според отговора на въззивната жалба не следва да се изважда от размера на
неплатеното обезщетение сума в размер от 245,18 лева, тъй като същата вече е
била прихваната. Поради изложените съображения се моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Решението,
в частта с която е отхвърлена исковата претенция за разликата над 2306,83 лева
до пълния предявен размер е влязло в сила като необжалвано.
Софийският
градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес
от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения
съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената
проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно
чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите,
изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на Я.Н.Г. против „Д.З.“ АД за
заплащане на сумата 2470 лв. /след изменение на иска чрез увеличение на неговия
размер с молба от 20.11.2018 г./, представляваща дължимо и незаплатено
застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“ по полица №
0312160131007861/2016 г. и щета № *********/2016 г. За да постанови решението
си първоинстанционният съд е приел, че са били налице предпоставките за
уважаването на иска, като относно размера на дължимото обезщетение е съобразил
заключението на вещото лице по изготвената в хода на производството съдебна
автотехническа експертиза.
Правното
основание на исковата претенция е чл. 405, ал. 1 от КЗ, според която разпоредба
при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да заплати
застрахователно обезщетение в уговорения срок. Следователно основателността на
претенцията на ищеца в първоинстанционното производство предполага
съществуването и установяването в хода на процеса на следните предпоставки –
наличие на валидно застрахователно правоотношение по което ищецът е
застрахован, а ответникът застраховател; в периода на застрахователното
покритие на договора да е настъпило застрахователно събитие, покрито от
застраховката; застрахованият да е уведомил застрахователя за това;
застрахователят да не е изплатил обезщетение.
По
делото не се спори, а и това се установява от застрахователна полица №
0312160131007861/2016 г., че на 03.06.2016 г. между страните е сключен валиден
договор за застраховка „Каско на МПС“, по силата на който ищецът е застраховал
при ответника своя лек автомобил „Фолксваген Туран“ с рег. № *********, с
уговорена застрахователна сума в размер на 20 200 лева и при клауза „Пълно
каско“. Срокът на застрахователно покритие е определен от 16:00 часа на
03.06.2016 г. до 23:59 часа на 02.06.2017 г. Видно от квитанция № 4207027
първата вноска от застрахователната премия е била заплатена от ищеца при
сключването на договора – на 03.06.2016 г.
Между
страните по делото е безспорно и обстоятелството, че процесният лек автомобил
„Фолксваген Туран“ с рег. № ********* е бил предмет на кражба. Това се
потвърждава и от представените по делото удостоверение от 12.01.2017 г. на СДВР
– 06-то РУ, както и от постановление за спиране на наказателно производство от
29.12.2016 г. на СРП, с което е спряно досъдебно производство № ЗМ 2728/2016 г.
по описа на 06-то РУ СДВР, пр.пр. 40126/2016 г. по описа на СРП, водено срещу
неизвестен извършител. Страните не спорят и, че кражбата на МПС представлява
покрит риск по застраховката /това е уговорено и в т. 6.9 от общите условия към
застраховката/. Видно представеното по делото искане за оценка на щети от
19.09.2016 г. застрахованият е уведомил застрахователя за настъпилото
застрахователно събитие, с което е изпълнил задължението си по чл. 403, ал. 1
от КЗ.
Основният
спорен момент между страните е по отношение размера на дължимото застрахователно
обезщетение, в какъвто смисъл са и изложените във въззивната жалба доводи.
Съгласно чл. 386, ал. 1 от КЗ при настъпване на застрахователно събитие
застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което не може да
надхвърля застрахователната сума и
което според чл. 386, ал. 2 от КЗ е равно на действително претърпените вреди
към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и
застраховане по договорена застрахователна стойност. С отговора на исковата
молба „Д.з.“ АД твърди, че в процесния случай е налице хипотеза на
надзастраховане. С въззивната жалба обаче не поддържа това си становище, като
счита, че е налице подзастраховане, но неправилно е изчислено дължимото
обезщетение с оглед правилата на чл. 389, ал. 2 КЗ и т. 15 от Общите условия на
застрахователното дружество, приложими към договора за застраховане.
За
да се определи дали е налице подзастраховане, следва да се прецени дали
застрахователната сума е в по-малък размер от действителната стойност на
застрахованото имущество /стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго от същия вид и качество – арг. от чл. 400, ал.
1 от КЗ/. Както беше посочено застрахователната сума по полицата е в размер на
20 200 лева. От заключението на вещото лице по допусната от
първоинстанционния съд съдебна техническа експертиза, което настоящият съдебен
състав намира за компетентно изготвено и кредитира напълно, се установява, че
действителната стойност на процесния лек автомобил „Фолксваген Туран“ с рег. № *********
към датата на сключване на застрахователния договор е била 22 699 лева, а
към датата на настъпване на застрахователното събитие е била 22 033 лева.
Следователно, в процесния случай е била налице хипотеза на подзастраховане.
В
принципен аспект при подзастраховане /извън случаите на договорена
застрахователна стойност/
застрахователят дължи обезщетение за пълния размер на вредата до размера
на застрахователната сума, при погиване или повреда на застрахователното
имущество /така чл. 389, ал. 1 от КЗ/. Ако застрахователният договор обаче е
сключен с уговорка за пропорционално обезщетяване, то в този случай
застрахователят дължи обезщетение, което се определя според съотношението между
застрахователната сума и действителната, съответно възстановителната, стойност
/така чл. 389, ал. 2 от КЗ/. В т. 15 от Общите условия по застраховката е
посочено, че при хипотеза на подзастраховане се счита, че договорът е сключен с
уговорка за пропорционално обезщетяване и обезщетението се намалява
пропорционално на съотношението между застрахователната сума и действителната
стойност на МПС към датата на настъпване на застрахователното събитие. Според
заключението на вещото лице по допуснатата от първоинстанционния съд
допълнителна автотехническа експертиза, което настоящият състав напълно
кредитира, това съотношение е равно на коефициент 0,92, получен като
застрахователната сума /20 200 лева/ се раздели на действителната стойност на
лекия автомобил към датата на застрахователното събитие /22 033 лева/.
Използвайки този коефициент вещото лице е определило, че дължимото
застрахователно обезщетение е в размер на 20 270,36 лева /22 033 лева x
0,92 = 20 270,36 лева/.
Както
беше изяснено по-горе застрахователното обезщетение не може да надхвърля
размера на застрахователната сума, която представлява лимит на отговорността на
застрахователя. Ето защо, застрахователят не може да бъде задължен да заплати
сума по-голяма от 20 200 лева, която е застрахователната сума по договора.
Между страните няма спор относно обстоятелството, че ответникът е заплатил на
ищеца застрахователно обезщетение в размер на 17 789,71 лева. От дължимото
застрахователно обезщетение като се извади тази сума, то остава неплатена сума
в размер на 2410,29 лева. По делото е безспорно, че застрахователят е направил
извънсъдебно прихващане от размера на дължимото застрахователно обезщетение на
дължимата от застрахования последна вноска в размер на 245,19 лева от
разсрочената застрахователната премия, с която възможност той разполага
съгласно т. 63 от Общите условия по застраховката. Неоснователни са доводите на
въззиваемия, че съдът не следва да приспада тази сума от дължимото
застрахователно обезщетение, тъй като застрахователят вече я е приспаднал при
извършеното доброволно плащане на сумата от 17 789,71 лева. Напротив, тази
сума следва да се приспадне, тъй като съдът в случая определя какъв е
действителният размер на застрахователното обезщетение, което се дължи от
ответника и съобразява извършеното от него прихващане. На следващо място, от
застрахователното обезщетение следва да се приспадне и сума в размер на 61,75
лева, която представлява възстановена поради надзастраховане част от събраната
премия, с която ответникът е направил възражение за прихващане с отговора на
исковата молба. Следва да се посочи, че неправилно първоинстанционният съд е
извършил прихващане със сумата от 66,56 лева, тъй като по този начин съдът се е
произнесъл над размера, с който е бил сезиран. Ответникът в отговора на
исковата молба ясно е посочил, че извършва прихващане със сумата 61,75 лева,
която е посочена и в проекта за доклад на делото, който е бил приет за
окончателен с определение от открито съдебно заседание на 01.10.2018 г. без
възражения на страните. По изложените съображения предявеният иск следва да
бъде уважен за сумата от 2103,35 лева и отхвърлен в останалата част. Предвид
частичното несъвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението на Софийски районен съд следва да бъде
отменено като неправилно в частта, с която е уважена исковата претенция за
разликата над 2103,35 лева до уважения размер от 2306,83 лева.
По разноските
пред първата инстанция:
Съгласно
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Доколкото подадената въззивна жалба е
частично основателна следва да се преразгледа въпроса за дължимите разноски в
първоинстанционното производство.
Ищецът
Я.Н.Г. е претендирал в първоинстанционното производство разноски в общ размер
на 800 лева – 470 лева за адвокатско възнаграждение, 130 лева -държавна такса в
първоинстанционното производство и 200 лева – заплатен депозит за САТЕ.
Представени са доказателства за уговорено и платено адвокатско възнаграждение в
размер на 370 лева / договор за правна помощ и съдействие от 05.04.2018 г./,
поради което претенцията за размера над 370 лева до 470 лева е недоказана. С
оглед изхода на спора на ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер на
596,09 лева.
Ответната
страна „Д.З.“ АД е претендирала юрисконсултско възнаграждение и разноски за
възнаграждение на вещо лице в размер на 100 лева. Размерът на юрисконсулстко
възнаграждение следва да се определи съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ. Според
посоченото правило за защита по дела с определен материален интерес
възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид размера на претенцията,
процесуалното поведение на страната, броя проведени заседания, следва да се
определи възнаграждение в размер от 100 лева. Съобразно отхвърлената част от
претенцията следва да се присъдят на дружеството разноски в размер на 29,69
лева.
По разноските
пред въззивната инстанция:
Въззивникът
„Д.З.“ АД е направил разноски за заплащане на държавна такса в размер на 49,40
лева, претендира и юрисконсулстско възнаграждение. Размерът на юрисконсулстко
възнаграждение съдът определя на 100 лева съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с
чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ с оглед
фактическата и правна сложност на делото и процесуалното поведение на
представителя на страната. С оглед изхода на делото на въззивника следва да се
присъдят разноски в размер на 21,87 лева.
Въззиваемата
страна претендира и доказва сторени разноски в размер на 300 лева –
възнаграждение за адвокат. С оглед изхода на делото следва да се присъдят на
въззиваемата страна разноски в размер 256,07 лева.
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 555742/06.12.2018 г. на Софийския районен съд, 81 състав, по
гр.д. № 5525/2018 г., в частта в която „Д.З.“ АД е осъдено да заплати на Я.Н.Г.,
на основание чл. 405, ал. 1 от КЗ разликата над сумата от 2103,35 лева до сумата от 2306,83 лева,
представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“ с
полица № 0312160131007861/2016 г. и щета № *********/2016 г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане, както и в частта, с която „Д.З.“ АД е осъдено да заплати на Я.Н.Г.
сумата над 596,09 лева до 655,35 лева
– разноски пред първата инстанция, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Я.Н.Г., ЕГН: **********, с адрес ***,
иск с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ за осъждането на „Д.З.“ АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление:***, за разликата
над 2103,35 лева до сумата от 2306,83 лева, представляваща застрахователно
обезщетение по договор за застраховка „Каско“ с полица № 0312160131007861/2016
г. и щета № *********/2016 г.
ОСЪЖДА
Я.Н.Г., ЕГН: **********, с адрес ***,
иск с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ да заплати на „Д.З.“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***,
сумата от 9,69 лева – разноски,
сторени в първоинстанционното производство
– и сумата от 21,87 лева – разноски, сторени в хода на въззивното
производство.
ОСЪЖДА
„Д.З.“ АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Я.Н.Г., ЕГН: **********, с
адрес ***, сума в размер на 256,07 лева
– сторени разноски в хода на въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
555742/06.12.2018 г. на Софийския районен съд, 81 състав, по гр.д. № 5525/2018
г., в частта, с която „Д.З.“ АД е осъдено да заплати на Я.Н.Г., на основание
чл. 405, ал. 1 от КЗ сумата от 2103,35
лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка
„Каско“ с полица № 0312160131007861/2016 г. и щета № *********/2016 г., ведно
със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане, в частта, с която „Д.З.“ АД е осъдено да заплати на Я.Н.Г. сумата от 596,09 лева – разноски пред
първата инстанция, както и в частта, с която Я.Н.Г. е осъден да заплати на „Д.З.“ АД сумата
в размер на 20 лева – разноски пред
първата инстанция.
Решението
като необжалвано е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен искът с правно
основание чл. 405, ал. 1 от КЗ, предявен от Я.Н.Г. срещу „Д.З.“ АД за горницата
над 2306,83 лева до пълния предявен размер от 2470 лева.
Решението,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.