РЕШЕНИЕ
№ 6603
гр. София, 14.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело
№ 20241110156348 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба, подадена от Х. К. Р., с която срещу
„*****“ ***** е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1
ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лева, частична претенция от сумата 25 000 лева,
ведно със законната лихва от ***** г. до плащането, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – уронен авторитет, засегната чест и достойнство,
накърняване на доброто име, причиняване на дискомфорт, лишаване от радостите на
живота, които вреди са вследствие публикация в интернет сайтове на ответника.
Ищцата твърди, че към подаване на исковата молба е била ***** в *****, а
преди това е била *****-***** в ***** ***** с оглед безупречно изградения от нея
авторитет. Твърди, че от няколко месеца ответникът разпространявал клеветнически
твърдения за нея, като по този начин се накърнявало доброто име в *****, засягал се
безупречният ***** авторитет, честта и достойнството . На ***** г. в сайта на
ответника – *****, била публикувана статия със следното заглавие: „*****” и
подзаглавие – „*****“, като двата текста били изписани върху ***** на ищцата, за да
не остане никакво съмнение относно личността и съответно да се придаде по-голяма
достоверност на написаното, което можело да се открие на следния линк - *****. В
съдържанието на статията се откривали следните думи и изрази – „**********“;
„*****.“; „*****.“ Твърди се, че тази публикация не е единствена, а е била
препечатана от различни медии, някои от които на свързани с ответника лица - *****,
където статията е била публикувана също на ***** г., и е била прочетена 3 031 пъти.
Сайтът *****, също собственост на ответника, препечатал статията, която е била
видяна 20 314 пъти; в сайта *****, статията е била прочетена 22 337 пъти; в ***** –
23 730 пъти, в ***** – статията е била прочетена 10 374 пъти; сайтовете ***** и
*****.*****, също публикували статията, като предмет на делото са всички
1
горепосочени цитати от сайтовете ***** и *****.*****, за които ищцата поддържа, че
са собственост на ответника, с изключение на „**********“. Твърди се, че изявленията
са неверни, същите не биха могли да бъдат окачествени като оценъчни съждения, като
оценка на факт, нито като изразяване на мнение или на критика по политически или
други обществено значими въпроси. Сочи се, че публичното разпространяване на
подобни клеветнически изявления излиза извън границите на добросъвестното
упражняване на правото на изразяване и разпространяване на мнение и на свободата
на словото, прокламирани в чл. 39 от Конституцията на РБ и в чл. 10 от КЗПЧОС, като
са изложени конкретни съждения и в насока на това, че ищцата е жена с турски
етнически произход, което обстоятелство повишавало интензитета на вредите.
Обосновава се противоправност на деянието, тъй като процесните изказвания не
попадали в обхвата на свободата на словото, тъй като функцията на медиите не била
да дезинформира ***** и да разгласяват неверни и позорни твърдения. Счита, че са
налице и останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане.
Ищцата излага, че с публикацията е засегната личността, като е накърнена *****
*****, доброто име, което е градила през целия си живот, нарушено било доверието и
в ***** *****, в личен план, ищцата също била засегната. На последната били
нанесени и репутационни вреди, тъй като от ръководните *****, били поискани
обяснения. Посочва, че майка я уведомила за публикациите, като чувайки
изнемощелия глас, ищцата изпаднала в депресия, помислила, че майка ще умре в
резултат на прочетеното, ще получи втори мозъчен инсулт, като на същия ден /*****
г./, на ищцата прилошало, получила световъртеж, сърцебиене, повръщала, а
състоянието било същото и на следващия ден, когато посетила лекар. Близките на
ищцата почувствали дълбоко разочарование и тъга, което от своя страна засилило
нейните собствени душевни болки, тъй като усещала, че близките са косвени жертви
на ситуацията. Недоброжелателите на ищцата злорадствали. Всичко това лишило
ищцата от способността да се радва на малките неща в живота. Моли за уважаване на
предявения иск. Претендира разноски.
Ответникът не е депозирал отговор в срока за това. Със становище, подадено
преди първото по делото съдебно заседание, е заявил, че оспорва предявения иск.
Оспорва да е собственик на интернет сайта *****. Признава, че на интернет сайта
*****, собственост на ответното дружество, е публикувана и съществува включително
и към приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция процесната
публикация със съдържание, каквото е посочено в исковата молба.
Въз основа на събраните по делото доказателства и предвид становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Установява се от представените по делото писмени доказателства, а и това не е
спорно между страните, че на ***** г. в 18:15 ч. на интернет страницата ***** се е
появила публикация, достъпна на следния ел. адрес: ***** със следното съдържание:
„*****.
*****.“
След края на публикацията е посочен като източник на същата, както следва:
„*****“.
Не е спорно от страна на ответника, че същото съдържание е било публикувано
на интернет сайта на ответника ***** на следния ел.адрес: *****, на същата дата
***** г. в 18:25 ч. (т.е. 10 минути по-късно). Като източник на информацията,
публикувана от ответника, е посочен първият сайт.
Същата статия е била препубликувана и в други интернет медии по-късно на
***** г. и на 25.08.2024 г., а именно: *****, ***** *****, *****, *****, *****, *****.
2
По делото като доказателство е прието медицинско направление №
*****/25.08.2024 г., от съдържанието на което се установява, че ищцата е била
прегледана от д-р *****(специалист вътрешно болести и обща медицина), като е
установено, че има хипертонична криза и нарушения на вестибуларния апарат,
назначено е лечение.
Не е спорно на следващо място, а и това се установява от представените
писмени доказателства, че с Решение № ***** г. на ***** *****, е регистрирана и
обявена ***** за *****, ***** и подредена от „*****“ в **********район – *****, за
участие в ***** на *****г., в която ищцата е заемала *****място, а преди нея са *****
*****, *****, ***** и *****.
С решение № ***** г. на ***** *****, е регистрирана и обявена ***** за *****,
***** и подредена от „*****“ в **********район – *****, за участие в ***** на *****
г., в която ищцата е заемала *****място, следвана от *****, *****, ***** и др.
Приети като доказателства са и фактура и касови бонове за закупени
лекарствени препарати в периода *****г. – *****г.
В хода на съдебното дирене пред настоящата инстанция са събрани гласни
доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Б. А., Ф. М., В. И..
Въз основа на показанията на свидетелите А. и М., намиращи се в
дългогодишни приятелски и колегиални отношения с ищцата, съдът приема за
установено следното:
След като узнала по телефона от св. А. за публикациите с процесното
съдържание, ищцата се почувствала много зле, изпаднала в шок, плачела, получила
паник атака, задушавала се, треперела, повръщала, имала сърцебиене. Консултирала се
с лекар и продължавала и понастоящем да приема изписаните й медикаменти.
Свидетелите са посочили, че ищцата произхожда от *****, ползвала се е с добро име в
***** *****. Известна била с това, че е готова да се отзове и да помогне на
нуждаещите се, според възможностите и положението, което служебно е заемала,
ползвала се с доверие и симпатията на *****, с оглед което и самата ищца и близките
й тежко преживели публикацията. Свидетелите я определят като личност с висок
***** и пример за другите, чиято ***** се дължала изключително на професионалните
й качества, нейното постоянство и усилия. Ищцата не успяла да приеме това, че заради
*****недоразумения са били разпространени процесните твърдения в медиите, тъй
като статията несъмнено е била свързана с нейната ***** *****. Имала суицидни
мисли и била депресирана. Обмисляла да сложи край на *****си *****, но решила да
не се отказва включително и от участие в *****, за да не бъде тълкуван такъв неин ход
като преминаване на страната на *****. След публикациите хората в ***** *****
започнали да я обсъждат в негативен аспект, доверили се на изнесеното в
публикациите и на нея й било много трудно да възприеме това хорско говорене.
Отделно от това тези публикации били споделени в социалните мрежи и били широко
коментирани от потребителите им по вулгарен, обиден и груб начин. Това повлияло и
на *****й ***** и доверието, с което се ползвала в *****, с оглед което и във връзка с
*****, които следвали публикациите, е била поставена на *****, а не на предна
позиция в *****, като при обсъждане на *****й в ***** са били обсъдени и
публикациите по неин адрес. Получила и много по-малко ***** от *****в ***** *****
от получаваните от нея обичайно. Съгласно показанията на свидетелите за г-жа Р.
никога не се е говорило да има поведение като това, описано в статията. Свидетелят
М. определя публикациите като медийна атака срещу ищцата, лъжливи новини,
насочени срещу ***** с цел да не е *****, в която *****. Счита, че целта на
публикациите е била да се очерни ищцата, заради решението й след разцеплението на
*****, да стане част от *****. Съгласно показанията на този свидетел, ищцата не се
3
чувства добре и уравновесена все още, като наскоро отказала участие като модератор
на културно събитие в гр. *****, тъй като все още се чувствала опозорена. На
свидетелите не е известно ищцата да е имала връзка с *****, нито да се е обърнала
към ответника с конкретни искания по повод публикацията преди подаване на исковата
молба, по която делото е образувано.
Св. И., служител на дружество, свързано с ответника, твърди в показанията си,
че статията първоначално се появила на сайта „*****”, който бил „откраднат“ като
лого и име преди години от ответника, който притежавал сайт с аналогично име
„*****”. Това било сайт с неоткриваеми собственици, като след „кражбата“ му
ответникът първоначално искал да защити правата си, но неуспешно. С течение на
времето редакторският екип на медийната група на ответника започнал да взаимства
информация от там, защото статиите били доста скандални, но във времето
служителите на ответника се убедили, че голяма част от публикациите били верни.
Затова ползвали този сайт като източник на информация. Счита, че поводът за тази
статия са били трусовете в *****, оформянето на ***** и т.н. По повод публикацията
на сайта, за който е безспорно, че е собственост на ответника, свидетелят сочи, че
както тя, така и журналисти от екипа на ***** извършили проверка при свои
източници за вярност на публикацията, която определя като скандална и доста
шокираща. Проверката се изразявала в разговори с техни източници от *****, от
средите на *****, както и от *****среди. Разбрали, че написаното в същината си било
вярно, тъй като в тези среди се чуло, че двете лица, описани в статията, имат *****,
която са ***** в *****. У екипа не останало съмнение, че такова нещо се е случвало, с
оглед което приели, че публикуваното от колегите им от “*****“ било вярно. На
въпроси на съда свидетелят е отговорила, че статията е била видяна на другия сайт в
деня на публикацията, проучването е било извършено същия ден, като са били
проведени разговори със седем лица, съответно статията е била препубликувана в
същия ден. Свидетелят се е позовал на правото на медията да запази в анонимност
източниците си на информация.
Настоящият състав на съда дава вяра на показанията на разпитаните по делото
свидетели М. и А., като намира, че същите пресъздават личните им впечатления във
времето непосредствено и месеците след процесната публикация. Показанията им се
отличават се с последователност на изложението и яснота, кореспондират с приетите
писмени доказателства, като от същите става ясно, че свидетелите са добре запознати
и са свидетлствали именно във връзка с процесната публикация. Преценявайки ги по
реда на чл. 172 ГПК, доколкото свидетелите са лица от близкия приятелски кръг на
ищцата, съдът не намери основание да не ги кредитира. На първо място, както се
посочи, показанията на свидетелите пресъздават впечатленията им от емоционално
промененото състояние и поведението на ищците във връзка с процесната публикация,
като житейски обяснимо е именно най-близките /вкл. доверените приятели/ да са
свидетели на емоционалните сътресения и да имат непосредствени възприятия за хода
на събитията и естеството на преживяното.
В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или
друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна за да дискредитира
свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от
съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на
свидетеля от изхода на делото. Така напр. с решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166
ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава
хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното
право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да
прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по
4
делото.
Що се отнася до показанията на свидетеля И., ценейки същите по реда на чл.
172 ГПК, съдът намира, че те не допринасят съществено за изясняването на спора от
фактическа страна. От една страна, свидетелят е изнесъл в показанията си данни за
извършено престъпление по отношение на сайта, на който първо е била изнесена
публикацията, а от друга страна, е заявила, че с течение на времето са започнали да
взаимстват информация от този сайт, тъй като публикациите им били скандални, но в
голяма част от случаите съдържали вярна информация. В тази връзка това обобщение
не може да послужи на съда да приеме, че и информацията в процесната публикация е
била вярна. На трето място, показанията на този свидетел не кореспондират и с
писмените материали по делото – видно е, че на двата сайта статията е била
публикувана в разлика от 10 минути, в които служителите на ответника следва да са
забелязали статията, да са извършили независимо и добросъвестно журналистическо
проучване и да са препубликували същия материал на сайта на ответното дружество,
при това чрез посочване на едно и също лице (означено като*****), извършило
публикуването на материала.
При тези изводи относно фактите, по приложението на правото съдът
намира следното:
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД, е
необходимо в съответствие с разпоредбите на чл. 154 ГПК всеки ищец да установи
наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2)
осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител
на работата с необходимите елементи (деяние – в случая бездействие, вреда – в случая
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина),
3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на
възложената му работа – чрез действие/бездействие, което пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения,
които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко
свързани с него (арг. ППВС № 9/1966 г.). Вината се предполага до доказване на
противното, като в тежест на ответника е да обори при условията на обратно
доказване /пълно и главно/ презумпцията по чл.45, ал.2 ЗЗД.
Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа,
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.
Публикувалият журналистическа статия носи отговорност по чл. 49 ЗЗД като
възложител на друго лице на работата по съставяне на печатни материали, за вредите,
причинени при изпълнението на тази работа. Необходимо е също така да се докаже, че
натовареният с тази работа чрез противоправно деяние е увредил ищеца, като му е
причинил неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-
следствена връзка с противоправното поведение на лицето.
Съгласно разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от
Конституцията на РБ, както и съгласно чл. 10, § 2 от Европейската конвенция за
правата на човека свободата на словото не е абсолютна. Тя се разпростира до предели,
преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са
личното достойнство, *****та и неприкосновеността на личната сфера на гражданите.
В случаите, при които чрез произведение са разпространени обидни и клеветнически
твърдения или други данни с негативен подтекст, издателят на печатното
произведение носи отговорност за причинените вреди на основание чл. 49 ЗЗД, тъй
като е възложител на работата на лицата, определящи характера и съдържанието на
публикуваните материали. (в този смисъл Решение № 264 от 21.10.2013 г. на ВКС по
5
гр. д. № 2161/2013 г., III г. о., ГК).
Съдебната практика е създала критерии, по които може да се определи дали
изявленията, направени в публичното пространство, са в рамките на
законосъобразното упражняване на свободата на словото. Преценява се дали
изявленията могат да бъдат квалифицирани като обида и клевета; дали те съдържат
неверни твърдения и внушения и дали само предават мнението на лицето, което прави
изявленията. Когато се претендира обезщетение за неимуществени вреди от изявление,
нарушаващо чл. 39, ал. 2 от Конституцията, гражданският съд съобразява съответно
практиката на наказателния съд за съставите на обидата и клеветата по чл. 146 и чл.
147 НК, при отчитане на спецификите на гражданската отговорност по чл. 45 и чл. 49
ЗЗД. Според практиката по наказателни дела правото на мнение е защитено само в
пределите, в които държавата не е имала право да го ограничи чрез наказателно
преследване - решение № 293 от 24.07.2007 г. на ВКС по н. д. № 988/2006 г., I н. о.
Обидата, както е изяснено в правната теория и съдебната практика, е
противоправно деяние. Такава е налице, ако се каже или извърши нещо унизително за
честта или достойнството на другиго в негово присъствие (чл. 146, ал. 1 НК).
Унизителният характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в
***** *****ни норми за нормално човешко общуване, като без значение е
обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от
дееца оценка е основателна. Обидата може да се осъществи, както устно, така и
писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само по
себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично, ***** отнасяне срещу някого, не
осъществява престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да бъде направено
разграничението между отрицателното мнение, което по същество представлява
критика на някого и обидата. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи,
обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според
господстващия ***** са неприлични, вулгарни и цинични. Следователно обидата е
лично унизяващо отнасяне към някого. Докато мнението представлява лично
становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития.
Докато обидата представлява негативна оценка на дадено лице, клеветата се
свързва с факт, чието разгласяване води до засягане на честта и достойнство на
пострадалия, авторитета му и оценката на околните за него – решение № 347 от
25.09.2009 г. на ВКС по н. о. х. д. № 372/2009 г., I н. о. Разгласените при клеветата
факти и обстоятелства са неистински и позорни - решение № 80 от 9.03.1998 г. на ВКС
по н. д. № 766/1997 г., II н. о. В практиката на ВКС по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД се приема, че
като клевета, съответно като противоправно, следва да се квалифицира съзнателното
разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на
престъпление – решение № 253 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 1251/2012 г. на ВКС, III-то
г. о. В същото решение се приема, че фактическите твърдения, за които се твърди, че
са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като доказателствената тежест да
установи верността им е на ответника. Следователно – дори дадени фактически
твърдения и изявления да засягат личното достойнство на другиго, ако те са верни, не
възниква отговорност по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Както е прието в решение № 468 от
26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1868/2008 г., IV г. о., по дефиниция клевета може да
има само при отнасяне на конкретни неверни и позорни факти към определена
личност. Начинът на поднасянето на фактите не може да е основание същите да се
считат за клеветнически, след като те са верни.
Настоящият състав намира, че при произнасяне относно отговорността на
журналист, съответно на редакция на електронна медия, съдът следва да направи
преценка и да съобрази предмета на спора в светлината на чл. 8 ЕКПЧ, според който
6
всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот и съответно на чл. 10
ЕКПЧ, който закрепя правото на всеки да има свобода на изразяване. ЕСПЧ е имал
повод да се произнесе по общото приложение на тези две разпоредби на Конвенцията,
като е счел, че неприкосновеността на личния живот съществува независимо от
твърденията за извършено нарушение или друга лоша слава ( Sciacca v Italy 2005-I; 43
EHRR 400). Съдът е приел, че държавата има позитивно задължение да зачита личния
живот, като го закриля от натрапчивите действия на трети лица, включително от
репортери, като преценка следва да се прави при всеки конкретен случай с оглед
баланса между чл. 8 и чл. 10 ЕКПЧ (White v Sweden 2006). Насоки са дадени от съда в
решението Von Hannover № 2 срещу Германия, като следва да се съобрази дали
публикацията има принос за дебат в обществен интерес, ролята и функцията на
лицето, за какво е репортажът, последиците от публикацията. Съдът е намерил, че
публикуването на снимки и статии единствено с цел да се задоволи любопитството на
определена група не изпълва критерия за обществен интерес.
В свои решения ЕСПЧ е извел редица задължения и отговорности на
журналистите при осъществяване на ***** им дейност. Освен да поднасят вярна и
прецизна информация, те са длъжни да проявяват още по-голяма бдителност и
усърдие при проверка на точността на информацията, когато изразяват сериозни
твърдения, засягащи личността на конкретен субект, обвинения срещу него в
престъпление, засягане на *****та на частни лица, било те и публични личности, както
е в конкркетния случай.
В светлината на изложеното, съставът на първоинстанционния съд приема, че в
конкретния случай процесната статия не е в състояние да предизвика какъвто и да е
конструктивен обществен дебат. Целта й, с оглед заглавието на същата и нейното
съдържание, е единствено да привлече вниманието върху конкретни лица, познати на
*****, за които се твърди да се намират в неофициализирана *****, ***** в сградата
*****, както и в семейното жилище на единия от тях, а ищцата да бъде представена
като жена с *****, ***** и ***** поведение, възползваща от*****, извличаща
финансови и материални облаги, които не й се следват, от другото посочено в статията
лице.
От изложеното по-напред и от събраните по делото писмени доказателства се
установява, че статията и конкретните твърдения, предмет на делото, съгласно
изричното изявление на ищцата, че претендира обезщетение за лимитативно
изброените в исковата молба твърдения в процесните публикации, съдържат както
обидни, така и клеветнически твърдения по отношение на ищцата. Съдът, в настоящия
си състав, намира, че обидни са използваните по отношение на ищцата изрази „*****“
и „*****“. Същите са натоварени с негативна окраска, изразяват отрицателна оценка,
но по начин обективно годен да засегне честта и достойнството на лицето, за което се
отнасят.
От друга страна, публикацията съдържа клеветнически твърдения за *****т
между ищцата, включително докато същата е била ***** и е изпълнявала функциите
си на такъв в *****, и друг член на *****, бивш *****, последният семеен с деца,
който е извършвал парични преводи от семейна банкова сметка по сметка на ищцата,
както и купувал скъпи бижута, които подарявал. Достоверността на тези твърдения не
е установена по делото от страна на ответника. Същевременно посредством същите
ищцата е представена като жена, която се намира в ***** *****, лишена от ***** и
***** ценности, вменява й се неизпълнение на задълженията й като *****, *****,
получаване на неследващи й се материални облаги (финансова изгода и скъпи
подаръци). Имената на ищцата са публикувани наред *****. Всичко това е поднесено
на читателите по безпардонен, вулгарен и циничен начин с цел засилване на
7
внушението към създадения негативен образ на ищцата по време, по което същата е
изпълнявала функциите на ***** в *****. В производството не е установено всички
тези твърдения да отговарят на истината. Както се посочи и по-горе, съдът не
възприема, че изнесеното от св. И. по отношение на извършената журналистическа
проверка удовлетворява критериите и изискванията към независимото и
добросъвестно журналистическо проучване, което следва да бъде извършено съгласно
стандартите, принципите и изискванията към медиите и работещите в тях.
Вярно е, че журналистите не са длъжни да разкриват своя източник на
информация и това тяхно право изрично е регламентирано в чл. 15, ал. 2 ЗРТ. В
съдебния процес, в който се разглежда претенция по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД е достатъчно
да се докаже, че такъв източник съществува и че журналистът е извършил
добросъвестна проверка за достоверност на информацията в разяснения по-горе
смисъл. В гражданския процес пълното главно доказване може да се осъществява и
чрез система от косвени доказателства, стига те да установяват достоверно
подлежащия на доказване факт - решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
921/2010 г., IV г. о., решение № 61 от 1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г.
о., решение № 60197 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 636/2021 г., III г. о. и др.
Казаното от свидетел на събитията, чиято самоличност не се разкрива в гражданския
процес, ако е възприето от други свидетели, разпитани в гражданския процес,
представлява косвено доказателство, което не може априори да бъде игнорирано от
съда. То трябва да се съпостави с други доказателства по делото и да се прецени дали
обсъдени в съвкупност, те установяват релевантния факт. В случая обаче ответникът,
позовавайки се на анонимни източници, не установява лицата, на които е възложил
работа, да са извършили добросъвестна проверка по случая, която да е установила
верността на всички изнесени в статията клеветнически твърдения. Самият факт, че
статията е публикувана на двата интернет сайта с разлика от 10 минути дискредитира
показанията на св. И. за извършване на добросъвестна проверка на изнесената
информация. Съдът обръща внимание също така и на обстоятелството, че в
показанията си този свидетел заяви пред съда, че информаторите им са дали да се
разбере, че двете лица имали *****, която ***** *****, но в статията са визирани
редица други твърдения, за които не се установява изобщо да е направен опит да
бъдат проверявани. Не се установява да е извършено допитване до ищцата, да е
поискано становището й. Също така ответникът не е ангажрал други косвени
доказателства относно верността на позорящите ищцата твърдения, за да се приеме, че
е налице т.нар. система от косвени доказателства.
В този смисъл се касае за изнасянето на информация с клеветнически характер,
както и за употреба на обективно обидни изрази, а не единствено на оценъчни
съждения в журналистическа публикация. Внушението за образа на ищцата, който
процесната публикация създава, безспорно е укоримо от гледна точка на
господстващите обществено мнение и *****, с оглед което и се явява противоправно.
Именно от процесните обидни изрази и клеветнически твърдения за поведението на
ищцата, съдът намира, че за нея са произтекли неимуществените вреди, изразяващи се
в засягане на името, честта, достойнството, *****та, като същите са повлияли в
негативен план на здравословното й състояние, на личния й живот, общественото й
положение и на *****, установени от показанията на разпитаните свидетели.
Не е спорно между страните, а и това е доказано в производството, че
ответникът е собственик на интернет *****, на който е била публикувана процесната
статия. Въпросът кой е авторът на статията е без значение за отговорността на
издателя, тъй като авторът на статията би могъл да носи отговорност на друго
основание - чл. 45 ЗЗД /така Решение № 117 от 4.03.2009 г. на ВКС по гр. д. №
101/2008 г., III г. о., ГК./.
8
По отношение на възраженията, че статията е била препечатана, респ.
препубликувана от друга медия, съдът намира, че в случая същото не е достатъчно, за
да се освободи от отговорност ответникът за разпространението й, като съображенията
за това са следните:
Съгласно утвърдената практика на ВКС по този въпрос отговорността на
първоначалния издател от отговорността на издателя, който е препечатал по-ранна
публикация от друга медия следва да се различава. Когато съдържанието на
публикацията съдържа фактически твърдения, които се квалифицират като клевета и
публикацията е първа по ред, издателят носи отговорност, защото е следвало да
провери достоверността на информацията съобразно правилата на добрата
журналистическа практика. Когато в статия, в която авторът или издателят изрично се
е позовал на публикувана по-рано статия, вторият издател не носи отговорност не
поради установена необорима презумпция, а поради това, че се е доверил на
добросъвестността на първия относно фактическите твърдения. Ако те са неверни,
отговорност за причинените вреди носи автора на първата статия. Когато липсва
такова позоваване на предходна публикация се прилагат общите правила за
отговорност при деликт - авторът поднася информацията от свое име и поради това
носи отговорност, защото е следвало сам да провери достоверността й преди
публикуването, съобразно правилата на добрата журналистическа практика. Тъй като
разпространението на обиди е противоправно не се налага проверка, при
препубликуване на статия, съдържаща обиди. Препубликуващият носи отговорност за
обидите в препубликуваната статия. Въззивната инстанция е съобразила
предпоставките за деликтната отговорност и тази съдебна практика
Въпросът дали във всеки конкретен случай допълнително подлежи на
установяване дали този който е препубликувал статия се е доверил на
добросъвестността на първия издател, не е правен. Добросъвестността на първия
издател при публикуване на статия следва от изискването авторът, който поднася
информацията от свое име, да провери достоверността й преди публикуването,
съобразно правилата на добрата журналистическа практика и поради това той носи
отговорност. Противното би означавало информацията от всяка публикация да се
приема за невярна до доказване на противното и би засегнало правото на ***** да
бъде информирано.
В случая обаче предпоставките за изключване на отговорността на ответника не
са налице. В тази връзка съдът обръща внимание на обстоятелството, че като автор на
статиите, публикувал същите, се сочи едно и също лице, означено и в двете
публикации като *****. От друга страна, доведеният от ответника свидетел, е заявил
пред съда, че сайтът, публикувал първоначално статията, е бил собственост на
ответното дружество, но е бил откраднат, като сега това бил сайт с „*****“, с оглед
което и ответникът не е успял да реализира правата си във връзка с това деяние.
Независимо от последното обаче, редакционният екип на медиите на „*****“ *****
започнал да взаимства скандални публикации от тази интернет медия, без да е ясно
чия собственост е тя и кой всъщност е издателят. При това положение, а и с оглед
конкретното съдържание на процесната публикация, съдът намира, че отговорността
на ответника не може да бъде изключена само защото последният отрича този сайт да
е негова собственост. Както ищцата, така и ответникът твърдят, че собствеността на
тази интернет медия е неустановима. Ответникът установява чрез показанията на
доведения от него свидетел, че не е могъл да реализира правата си във връзка с
кражбата на интелектуална собственост, независимо от което и без да е ясно кой
всъщност е издателят, признава, че препубликува скандални статии от същия,
позовавайки се на журналистически стандарти и възникване на отговорност за първия
публикувал информацията, който би следвало да е извършил журналистическо
9
проучване. В случая обаче този субект на практика не може да бъде идентифициран, с
оглед което и не са налице предпоставките да се изключи отговорността на ответника
за същите публикации. Да се приеме противното би означавало да се допусне без да е
налице отговорност за никой субект да се накърняват по подобен начин
конституционно гарантираните права на гражданите на чест, достойнство и добро име.
Същевременно съдът съобразява още, че в публикуваната на сайта на ответника
статия, се сочи, че информацията е била узната от репортер на ответника („наш
репортер“) и никъде в статията не се цитира конкретен източник. Както се посочи и
по-напред, по делото не е установено ответникът, чрез лицата на които е възложил
работа, да е извършил добросъвестно журналистическо проучване относно верността
на информацията, но е доказано, че е взаимствал статията от сайт, собственост на
неидентифицируем субект, без ясен автор и издател, с което обстоятелство ответникът
е наясно. От друга страна, статията съдържа и обидни изрази, адресирани до
личността на ищцата („*****“, „*****“), за които ответникът самостоятелно носи
гражданска отговорност и същата не може да бъде изключена.
Поради тези съображения настоящият състав намира, че е налице деяние по
смисъла на чл. 49 ЗЗД, доколкото същото е извършено от лице, което ответникът е
овластил да публикува статия на процесния сайт, негова собственост. Субективната
съставомерност на деликта се презумира, доколкото съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД във
всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното. Основанията за деликната отговорност са изцяло доказани по безспорен
начин, което от своя страна ангажира отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД.
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД
се определя от съда в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за
справедливост. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла
на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението /т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. /.
Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от
съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено
лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически
сътресения, които намират не само отражение върху психиката му, но му създават и
социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност
за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята
цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Същевременно
обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, поради което всякога се
явява предопределено и от икономическите условия в страната.
Съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за процесните
обидни и клеветнически твърдения, взе предвид характера, вида и тежестта на
претърпените от ищцата *****ни вреди и страдания, фактът, че се касае до електронно
издание, което предполага възможност лесно и бързо да бъде разпространена
информацията, която да достигне до неограничен брой лица, а също и
обстоятелството, че ответникът не установява да е предприел никакви адекватни
действия за минимизиране на вредите за ищцата. Съдът съобрази и обстоятелството,
че ищцата е представена като *****и *****личност, което й е нанесло значителни по
характер, тежест и интензитет душевни терзания, влошило е качеството й на живот,
здравословното й и емоционално състояние, повлияло й е в *****и личен аспект. Не
без значение и фактът, че ищцата се ползва с *****, поради което е изложена на по-
засилено **********и **********. Съобразявайки се с тези обстоятелства, както и с
икономическите условия в страната, настоящият състав намира, че справедливото
10
обезщетение в случая за процесните обидни изрази („*****“ и „*****“) възлиза на
сумата 2000 лева, а по отношение на клеветническите изрази : „*****“, съдът намира,
че справедливото обезщетение възлиза на сумата 8000 лева. Ето защо и предявеният
иск следва да бъде уважен за пълния размер от 10000 лева.
По разноските:
С оглед изхода от спора право на разноски възниква на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК
само за ищцата. Същите са в размер на заплатената държавна такса в размер на 400
лева и адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1500 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „*****“ *****, ЕИК *****, със съдебен адрес: ***** ДА ЗАПЛАТИ
на Х. К. Р., ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, на основание чл. 49, вр. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, сумата 10 000 лева, част от претенция със заявен размер от 25 000 лева,
ведно със законната лихва от ***** г. до окончателното плащане, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от обидните изрази „*****“,
„*****“ и клеветническите твърдения: *****.“, публикувани от електронно издание
*****, собственост на ответника, на ***** г.
ОСЪЖДА „*****“ *****, ЕИК *****, със съдебен адрес:***** ДА ЗАПЛАТИ
на Х. К. Р., ЕГН **********, със съдебен адрес: *****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 1900 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните на заявените по делото електронни адреси.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11