№ 8397
гр. С., 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20221110134508 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за
признаване за установено, че ответникът не дължи на ищеца сумата от 318 лв.,
представляваща възнаграждение, произтичащо от неравноправна клауза в договор за
потребителски кредит № 10154949.
Ищецът твърди, че на 26.04.2022 г. ищецът и ответникът са сключили договор за
паричен заем № 10154949, по силата на който на ищеца са отпуснати в заем 600 лв.,
платими на 10 двуседмични вноски. Клауза на чл. 12 от процесния договор
предвиждала, че в 7-дневен срок вземането на ответника е следвало да бъде обезпечено
със солидарен длъжник/поръчител. За неизпълнение на това задължение била
предвидена ч чл. 12, ал. 4 неустойка в размер на 318 лв., която следва да бъде
заплатена на десет месечни вноски. Прави възражение, че договорът е нищожен поради
нарушение на чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК –
нарушение на изискването за еднакъв ясен шрифт и непосочване на годишния процент
на разходите (ГПР). Твърди, че въпросната неустойка накърнява добрите нрави,
излизайки извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции.
Възразява, че клаузата е нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Сочи, че
неправилно е изчислен ГПР, което било приравнено на непосочване на ГПР. Моли
съдът да установи, че ищецът не дължи процесната сума на ответника и да се
произнесе в мотивите по нищожността на клаузата. Претендира разноски.
В отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск като
неоснователен. Не оспорва наличието на облигационна връзка между страните по
силата на договор за потребителски кредит № 10154949. Твърди, че договорът не е
нищожен, че не е бил сключен при общи условия, а при индивидуални такива.
Посочва, че възраженията на ищеца за недействителност на договора поради
неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК са неоснователни, тъй като
годишният лихвен процент бил фиксиран, а не променлив, а ГПР бил посочен в
договора. Оспорва да са начислени или платени каквито и да било неустойки. Сочи, че
процесната неустойка представлявала разход, свързан с неизпълнение, и не следвало да
се включва в изчисляването на ГПР. В условията на евентуалност твърди, че
1
нищожността на процесната клауза за неустойка не влачи нищожност на целия
договор. Моли за отхвърляне на предявения иск и претендира сторените в
производството разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за
признаване за установено, че ответникът не дължи на ищеца сумата от 318 лв.,
представляваща възнаграждение, произтичащо от неравноправна, респ. нищожна
клауза в договор за потребителски кредит № 10154949.
По предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК в тежест на ответника е да установи, че между страните е възникнало валидно
облигационно отношение, че в процесния договор за потребителски кредит е налице
валидна клауза за неустойка, както и че за ищеца е възникнало процесното задължение.
С доклада по делото е признато за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между страните е сключен договор за потребителски кредит с №
10154949 и Приложение № 1 към него-погасителен план.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на
Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. Съдът намира за
неоснователни релевираните от ищеца аргументи за нищожност на договора в неговата
цялост поради надвишаване на годишния процент на разходите по кредита, поради
следните съображения: На първо място, съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК
надвишаването на максималния императивен размер на годишния процент на
разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а също така не води и до
нищожност на всички лихви и разходи по договора, а води до нищожност единствено и
само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти
законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва да бъде допълнено, че както
размерът на ГПР посочен в договора не е в разрез с нормативната уредба. На следващо
място, клаузата за неустойка е относително самостоятелна по отношение на целия
договор, поради което и без съответната клауза договорът би имал правно действие –
задълженията за неустойка за непредоставяне на обезпечение е самостоятелна, изрично
определена по размер и основание и разграничена от останалите задължения по
договора. Заедно с това, клаузата за неустойка е част от несъщественото съдържание на
договора, т. е. и без наличието на тези клаузи съглашението може да обвързва
страните. Предвид изложеното начисляване на прекомерно високи такси и неустойки
по договора за кредит не следва да води до нищожност на договора в цялост, а може да
доведе единствено до частична недействителност на съответните неравноправни
клаузи на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5
ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към договора трябва да
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските между
различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
2
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай в договора е инкорпориран
погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж,
а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на
договора и за всички вземания по него, изискването за посочване последователността
на разпределението на вноските е неприложимо. С оглед на изложеното, съдът приема,
че не е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК.
Съдът намира, че клаузата за неустойка в размер на 318 лева за непредоставяне
на обезпечение е уговорена в противоречие с добрите нрави, поради което
представлява неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи
изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за
заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 12 от
договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при
неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а
при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано
обезпечение, като размерът на неустойката се равнява на близо 50 % от получената в
заем сума. Предвид изложеното съдът намира, че уговорената неустойка излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е
същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното
задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на
неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от
неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това
неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи
на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите
нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който
кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно
овъзмезден с уговорената възнаградителна лихва.
Уговорената неустойка би обогатила заемодателя неоснователно и е недължима
на осн. чл. 26, ал. 1 пр. 3 в р . ал. 4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл.
9 ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците,
страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия.
Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока
за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето
на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне
на договорните условия. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Предвид обстоятелството, че още при
сключване на договора вземането за неустойка е включено в погасителния план, съдът
намира, че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на
договорното задължение, предвидено в чл.12 от съглашението. Тъй като
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезщетение. В допълнение следва да бъде отбелязано, че
уговорената неустойка е в размер близо 50 % от сумата предмет на договора за кредит,
поради което е несъответна на добрите нрави в обществото. Съгласно легалната
3
дефиниция дадена с § 1 от ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. От изложеното следва, че уговорената от страните и призната от съда за
нищожна клауза за неустойка не се включва в ГПР по процесния договор за кредит. С
оглед на изложеното предявеният иск следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника
следва да бъдат възложени направените от ищеца съдебни разноски за заплатена
държавна такса в размер на 50 лева.
Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие, сключен
между ищецът и Адвоктаско дружество „Д. М.“ е, че същите са се договорили, че
процесуалното представителство е безплатно – чл.38, ал.1, т.2 ЗА. На основание чл.38,
ал.2 ЗА, вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение в
минимален размер от 400,00 лева. Това е така, тъй като делото не е от фактическа и
правна сложност, и е приключило само в едно открито съдебно заседание. Тъй като по
делото са представени доказателства, че адвокатското дружество е регистрирано по
ДДС, върху горепосочената сума се дължи и сумата от 80,00 лева /20 % ДДС/. С оглед
предходното, ответникът следва да заплати на адвокатското
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от Г. А. С. , ЕГН **********, с
адрес в гр. С., жк. .... вх., ет., аап. срещу „МИНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК
...., със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Р.П.К.№, ет отрицателен
установителен иск с пр.осн. чл. 124 ГПК, че ищецът Г. А. С. НЕ ДЪЛЖИ НА „МИНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД сумата в размер на 318 лева, представляваща неустойка
за непредставяне на обезпечение по чл. 12, ал. 4 от индивидуален договор за заем №
10154949/26.04.2022 г.
ОСЪЖДА „МИНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ...., със седалище и
адрес на управление в гр. С., ул. „Р.П.К.№ да заплати на Г. А. С. , ЕГН **********, с
адрес в гр. С., жк. .... вх., ет., аап., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на
50,00 лева, представляваща сторени съдебни разноски в производството.
ОСЪЖДА „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ..., със седалище и
адрес на управление: гр.С., ул.„Р.П.К.” № етБ да заплати на основание чл.38, ал.2,
вр.ал.1, т.2 ЗА на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ...., сумата от
480,00 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно
адвокатска помощ и съдействие на ищеца по производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред
Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5