Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 61
гр. Севлиево, 13.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Севлиевският районен съд, в ОТКРИТО заседание
на двадесет и седми февруари
през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ГЕРГАНА БОЖИЛОВА
при
секретаря ИВЕЛИНА ЦОНЕВА
като
разгледа докладваното от съдията БОЖИЛОВА
гр.д. № 841 по описа за 2019 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „Теленор България“ ЕАД е предявил против К.Й.Т., ЕГН: **********,
положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл.
266, ал. 1 ЗЗД и чл. 79,ал. 1 ЗЗД за сумата от 185,73 лв., представляваща
главница за предоставени мобилни телефонни услуги за отчетни периоди от
10.12.2016 г. до 09.03.2017 г., на основание Договор за мобилни услуги №
********* от 06.07.2015 г., изменен с допълнително споразумение № ********* към
Договор за мобилни услуги от 11.08.2015 г. (за номер **********), Договор за
мобилни/фиксирани услуги № ********* от 04.08.2016 г., изменен с Допълнително
споразумение № ********* към Договор за мобилни/фиксирани услуги от 08.12.2016
г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 12.09.2016
г. (за номер **********), както и сумата от 179,33 лв. - главница за
незаплатени лизингови вноски на основание Договор за лизинг от 12.09.2016 г.
(за устройство Lenovo Vibe S1 Lite Dark Blue) и Договор за лизинг от 11.08.2015 г. ( за устройство Samsung Galaxy A 3
Black),.
Ищецът твърди, че
ответникът не е изпълнил свои парични задължения, начислени му в 4 бр. фактури,
издадени в периода м. януари 2017 г. – м. май 2017 г., като във всяка от посочените
фактури са отразени вземания на мобилния оператор, произтичащи от договори за
мобилни услуги и договори за лизинг, сключени между ищцовото дружество и
ответника. В исковата молба се твърди, че договорите между ищеца и ответника са
предсрочно прекратени, за което на ищеца е начислена неустойка в размер на
960,16 лв., която не се претендира в настоящото производство.
Ответникът, чрез
назначения му особен представител, оспорва предявените искове. Счита, че между
страните не е налице валидно облигационно правоотношение, както и че ответникът
не е приемал общите условия на ищеца. Оспорва се настъпване на предсрочна
изискуемост на дълга, не били налице предпоставките за това, тъй като липсвало
изявление от кредитора, достигнало до длъжника. В отговора на исковата молба се
прави възражение за нищожност на клаузите на договора и общите условия, като
неравноправни, нарушаващи правата на потребителя и противоречащи на добрите
нрави. Прави се и възражение за прекомерност на договорната неустойка. Поддържа
се, че издадените от оператора фактури не са подписани от ответника. Релевира се
възражение за изтекла тригодишна погасителна давност. Искането към съда е да отхвърли предявените
искове.
Съдът, като съобрази събраните доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
По делото са представени договори, сключени между
„Теленор България“ ЕАД и К.Й.Т., а именно: Договор за мобилни услуги №
********* от 06.07.2015 г., Допълнително споразумение № ********* към договор
за мобилни услуги от 11.08.2015 г. за номер **********, Договор за
мобилни/фиксирани услуги № ********* от 04.08.2016 г., Допълнително
споразумение № ********* към договор за мобилни/фиксирани услуги от 08.12.2016
г. за номер **********, Договор за мобилни услуги № ********* от 12.09.2016 г.
за номер **********, Договор за лизинг от 12.09.2016 г. за устройство Lenovo
Vibe S1 Lite Dark Blue и Договор за лизинг от 11.08.2015 г. за устройство
Samsung Galaxy A 3 Black. Към договорите са представени 3 бр. декларации
–съгласие, подписани от К.Т., Запис на заповед от 12.09.2016 г., въз основа на
който К.Т. се задължила да плати на „Теленор България“ ЕАД сумата от 92 лв.
По делото са представени и 4 бр. фактури –
фактура № **********/10.01.2017 г., фактура № **********/10.02.2017 г., фактура
№ **********/10.03.2017 г. и фактура № **********/10.05.2017 г.
Представени са Общи условия на „Теленор България“
ЕАД за взаимоотношение с потребителите на мобилни телефонни услуги, в сила от
10.09.2010 г., последно изменени 18.06.2013 г.
По делото е допусната съдебно-счетоводна
експертиза, по която, съгласно заключението на вещото лице, процесните фактура
№ **********/10.01.2017 г., фактура № **********/10.02.2017 г., фактура №
**********/10.03.2017 г. и фактура № **********/10.05.2017 г. са осчетоводени в
счетоводството на ищеца съгласно изискванията на закона за счетоводството, а
съгласно сключените договори и допълнителни споразумения потребените услуги и
месечни лизингови такси през процесния период 10.12.2016 г. – 09.03.2017 г. са
в размер на сумата 240,30 лв., а неизплатените лизингови вноски за получени от
ответника устройства са в размер на 124,76 лв.
По иска предявен по
реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 79,ал. 1 ЗЗД:
Предвид разпоредбата
на чл. 154 ГПК в тежест на ищеца по исковете, предявени по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че по силата на валидно сключени
договори с ответника са възникнали изискуеми задължения за заплащане на месечни
такса по договори за мобилни услуги, както и цена на предоставени
лизингови вещи. При
установяване на тези факти в тежест на ответника е да установи, че е погасил
задължението си или че са настъпили
правопогасяващи същото факти.
Съдът счита, че от горепосочените договори и
сключени въз основа на тях допълнителни споразумения, безусловно се установява,
че между страните са възникнали облигационни правоотношения за предоставяне на
мобилни услуги и лизингови вещи. Положените от ищцата подписи върху процесните
договори не са били оспорени в хода на процеса, поради което изцяло недоказани
остават релевираните в отговора на исковата молба твърдения за липса на
облигационно правоотношение.
В този смисъл, неоснователни се явяват и
възраженията за липса на приемане на общите условия от страна на ответника,
доколкото по делото към всеки договор е предствена и декларация-съгласие,
подписана от ответника К.Й.Т., съгласно която последната е получила екземпляр
от общите условия на ищцовото дружество и е съгласна с тях. Според чл. 180 ГПК
подписаните от лицето, което ги е издало, частни документи /диспозитивни и
свидетелстващи/ притежават формална доказателствена сила и съставляват
доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от това
лице. Когато частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя
си факти, той се ползва и с материална доказателствена сила, т.е. има
доказателствено значение за стоящите вън от него факти, до които се отнася
удостоверителното изявление. В този случай твърдението, че признатият от
издателя факт всъщност не се е осъществил, представлява оспорване на
съдържанието на документа в съответната част по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Следователно, когато обективираното в документа изявление принадлежи на
подписалото го лице, но това изявление не е вярно, защото не съответства на
обективната действителност, документът е автентичен, но с невярно съдържание.
Доказателствената тежест за опровергаване верността на удостоверените в посочените
документи обстоятелства е на страната, която оспорва верността на направените
от нея удостоверителни изявления, т.е. на страната, която твърди, че признатият
от нея факт в действителност не се е осъществил /в този смисъл Решение № 169/
31.01.2013 г. по т.д. № 664/ 2011 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО/. В случая от страна на
ответника нито е заявено оспорване на цитираните частни документи – декларации-
съгласие, договори и допълнителни споразумения към тях, нито е проведено
доказване за опровергаване на тяхното съдържание.
Сългасно заключението на вещото лице по
допуснатата Съдебно – счетоводна
експертиза, ответникът е заплащал за получените услуги преди процесния
период, което отделно от горното съставлява признание не само за наличие на
облигационна връзка, а и за предоставяне на посочените услуги от страна на
ищцовото дружество.
Предвид установеното наличие на валидно
облигационно – правоотношение със съдържание, подробно описано в сключените
между страните договори, следва да бъде установена стойността на потребените
услуги.
За установяване на горепосочените факти ищецът е
поискал допускането на съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно заключението на
вещото лице, въз основа на сключените договори и допълнителни споразумения
потребените услуги и месечни лизингови такси през процесния период 10.12.2016
г. – 09.03.2017 г. са в размер на сумата 240,30 лв., а неизплатените лизингови
вноски за получени от ответника устройства са в размер на 124,76 лв., или
задължението възлиза в общ размер на 365, 06 лв. Съдът кредитира заключението
на вещото лице като пълно, компетентно, неоспорено и безпристрастно изготвено.
При наличие на всички материални предпоставки за
уважаване на предявените искове, съдът следва да се произнесе по направените от
ответника правопогасяващи възражения:
На първо място и доколкото съдът дължи служебна
проверка за наличие на неравноправни клаузи в договори, сключени между
потребители, е необходимо да се отбележи следното:
Съгласно чл. 143, ал 1 ЗПК неравноавноправна
клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. В актуалната редакция на ал. 2 на посочената разпоредба
неизчерпателно са посочени видове неранвоправни клаузи в договори сключвани с
потребители.
В настоящия случай при преценка съобразно
повелителните разпоредби на закона и заложените в тях критерии, съдът не
намира, че клаузите в сключените между страните договори и допълнителни
споразумения уреждащи условията, правата и задълженията на страните по тях по
отношение цената и дължимостта на предоставяните мобилни и лизингови услуги, са
неравноправни или противоречащи на добрите нрави.
По отношение възраженията на ответника за липса
на предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията на
ищеца за лизингови вноски за предоставените на ответника мобилни устройства,
съдът намира следното:
В т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г., постановено по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че в хипотезата на
предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков
кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането
на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да
събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с
неплащането или настъпването на няколко обстоятелствата, след като банката е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал.
1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако
кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Няма основание горните постановки да бъдат
неприложими за договора за лизинг, макар и да не е налице изрична разпоредба,
аналогична на неприложимата в случая разпоредба на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, тъй като
и при договора за лизинг предсрочната изискуемост представлява изменение на
договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната от страните и представлява нейно право.
По делото липсват доказателства от страна на
ищеца да е отправено и получено от ответника волеизявление за настъпилата
предсрочна изискуемост по отношение на дължимите лизингови вноски.
Съдът намира обаче, че следва да бъдат съобразени
задължителните за съдилищата постановки на Тълкувателно решение № 8 от
02.04.2019 г., постановено по т.д. № 8/2017 г., съгласно т. 1 от което е
допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж
към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
В случая, макар и по правоотношение, различно от
договора за кредит, следва да намира приложените разрешението, дадено в
цитираното тълкувателно решение, което се основава на принципните постановки,
че решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по
делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това
задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на
иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или
защото го погасяват - например ищецът придобива спорното право след
предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото,
ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното
положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция
/първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът
следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както
го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В случая видно от представените два договора за
лизинг, сключени съответно на 11.08.2015 г. и 12.09.2016 г., дължимите суми са
били разделени на 23 месечни вноски, които за всеки един от договорите са
падежирали изцяло, поради което исковете следва да бъдат уважени като
падежирали към приключване на съдебното дирене в производството.
Следва да се отбележи, че са изцяло неоснователни
възраженията, релевирани от ответника относно нищожност на клаузата за
неустойка, тъй като в настоящото производство, ищецът не е претендирал
начислена неустойка, поради което съдът не дължи проверка за съответствието и с
добрите нрави, съответно за наличие на неравноправна неустоечна клауза.
По отношение на възражението за погасителна
давност на вземанията на ищеца:
Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ
факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 и цитираните по-горе разпоредби от общите условия
вземанията на ищцовото дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.
"в" ЗЗД. Съдът намира, че по отношение на задължението е
приложима кратката давност, тъй като един от компонентите на вземането е
месечна абонаментна такса в абсолютен размер, за която няма никакво съмнение,
че представлява периодично плащане, а по отношение на стойността на реално
ползваните далекосъобщителни услуги, съображенията за приложение на кратката
давност следва да са аналогични на възприетото в цитираното тълкувателно
решение.
В случая ищецът претендира задължения за мобилни
услуги за периода 10.12.2016 г. – 09.03.2017 г., а заявлението е подадено на
27.05.2019 г., т.е. преди изтичане на тригодишния давностен срок, поради което
възражението на ответника се явява неоснователно.
По отношение на вземанията за лизингови вноски и
възражението за настъпила погасителна давност, съдът намира следното:
В нормата на чл. 345, ал. 1 ТЗ, приложима и при
двата основни вида договора за лизинг – оперативен и финансов, е
регламентирано, че лизингополучателят има задълженията на наемател по чл. 232 ЗЗД и чл. 233, ал. 2 ЗЗД. Налице е изрично препращане към основното задължение
на наемателя за заплащане на наемна цена – чл. 232, ал. 2 ЗЗД, както и към
други законови разпоредби в ЗЗД, уреждащи наема на вещи, с изключение на тези,
чието съответно приложение е изрично изключено – чл. 347, ал. 2 ТЗ. Тоест,
основното задължение на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски, така
както и основното задължение на наемателя, има характер на периодично плащане,
включително като се вземат предвид изложените по-горе характеристики на
периодичната престация. Следователно вземането на лизингополучателя се погасява
с кратката тригодишна давност съобразно разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Поради изложеното следва да се приеме, че при това основно задължение на лизингополучателя
се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат
единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен, с оглед на
което характеристиката на тези вземания покрива дефинитивното тълкуване на
чл.111, б. „в“ ЗЗД, извършено с ТР № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на
ОСГТК на ВКС.
Претендираните падежирали лизингови вноски за
устройство Lenovo Vibe S 1 Lite Dar Blue са 17
съгласно сключения между страните договор за лизинг и са дължими след м. март
на 2017 г., поради което и при подадено заявление през 2019 г., не са погасени
по давност.
Претендираните падежирали и предсрочно
изискуемите лизингови вноски за устройство Samsung
Galaxy A 3 Black са с 4 на брой с падеж за най-старото задължение на
11.04.2017 г., съгласно сключения между страните договор за лизинг, поради
което и при подадено заявление през 2019 г., също не
са погасени по давност.
Съобразно гореизложеното, предявените искове се
явяват доказани по основание и размер, поради което следва да бъдат уважени
изцяло.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора, ищецът на основание чл. 78,
ал. 1 има право на разноски в заповедното и исковото производство, а именно за
сумата 385 лв. – разноски по заповедното производство (360 лв. – адвокатско
възнаграждение и 25 лв. – държавна такса) и сумата от 585 лв. – разноски в
исковото производство (25 лв. – държавна такса, 360 лв. – адвокатско
възнаграждение, 200 лв. – депозит за СсчЕ).
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че К.Й.Т., ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес ***, дължи на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Младост, ж.к.
„Младост4“, Бизнес парк София, Сграда 6, представлявано от Д.К.К. –
Изпълнителен директор, заедно с М.С.– член на Съвета на директорите, на
основание чл. 266,
ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата от 185,73лв. (сто осемдесет и пет
лева и 73 ст.), представляваща главница за предоставени мобилни телефонни
услуги за отчетни периоди от 10.12.2016 г. до 09.03.2017 г. на основание Договор
за мобилни услуги № ********* от
06.07.2015 г., изменен с Допълнително споразумение № ********* към Договор за
мобилни услуги от 11.08.2015 г. (за номер **********), Договор за
мобилни/фиксирани услуги № ********* от 04.08.2016 г., изменен с Допълнително
споразумение № ********* към Договор за мобилни/фиксирани услуги от 08.12.2016
г. (за номер **********), Договор за мобилни услуги № ********* от 12.09.2016
г. (за номер **********), както и сумата
от 179, 33лв.(сто седемдесет и девет лева и 33 ст.), представляваща
главница за незаплатени лизингови вноски на основание Договор за лизинг от
12.09.2016 г. (за устройство Lenovo Vibe S1 Lite Dark Blue) и Договор за лизинг от 11.08.2015
г. ( за устройство Samsung Galaxy A 3 Black), ведно със законна лихва за
периода от 27.05.2019 г. – датата на подаване на заявлението в съда, до
изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.05.2019г. по ч.гр.д.№ 544/2019г. по
описа на Севлиевски районен съд.
ОСЪЖДА К.Й.Т., ЕГН: **********, да
заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД гр. София, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Младост, ж.к. „Младост4“, Бизнес парк
София, Сграда 6, представлявано от Д.К.К. – Изпълнителен директор, заедно с М.С.–
член на Съвета на директорите,, сумата от 385,00 лв. /триста осемдесет и пет/
лева – разноски по заповедното производство и сумата от 585,00лв. /петстотин
осемдесет и пет/ лева – разноски в исковото производство, на основание чл.78,
ал.1 ГПК.
Препис
от решението, след влизането му в сила, да се приложи към ч.гр.д. № 544/2019
година по описа на Севлиевски районен съд.
На основание чл. 416 ГПК, след
влизане на решението в сила, да се издаде изпълнителен лист по Заповед за
изпълнение на парично задължение № 322 от 28.05.2019 г. по ч.гр.д.№ 544/19 г.
по описа на РС – Севлиево.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Габровския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: