РЕШЕНИЕ
№ 270
гр. Сливен, 10. 07. 2023 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – СЛИВЕН, в публично
заседание на двадесет и втори юни, две хиляди двадесет и трета година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:
ГАЛЯ ИВАНОВА
При участието на секретаря ГАЛЯ РАЙКОВА-ГЕОРГИЕВА и на
прокурора ДИМИТЪР ГЕОРГИЕВ, като разгледа докладваното от административния
съдия административно дело № 462 по
описа на съда за 2022 година, за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството е по реда на Глава единадесета от
Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 2в, ал. 1, т. 1 от
Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба, уточнена със заявления,
становища и молби от 30.06.2022 г., 02.03.2023 г., 10.03.2023 г., 03.04.2023 г.
и 04.04.2023 г., за вреди от правораздавателна дейност, подадена от И.Н.Р., и.
н. в ***, против Върховен административен съд на Република България, за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от Определение № 9603 от 24.09.2021
г. по адм. дело № 8814/2021 г. на Върховен административен съд на Република
България, в размер на 10000 лева, ведно със законна лихва в размер на 1000 лева
за периода от 24.09.2021 г. до завеждане на иска, и ведно със законна лихва от
завеждане на иска до окончателно изплащане на сумата.
В исковата молба ищецът твърди, че: претендираните
неимуществени вреди се изразяват в н. и., п. от с. ч. на н., м., г., б., н. и у. о., з. на д. в
националната юрисдикция; претендираните вреди са претърпени вследствие
незаконосъобразно Определение № 9603 от 24.09.2021 г. по адм. дело № 8814/2021
г. на Върховен административен съд на Република България, с което ищецът е бил
лишен от възможността да води делото си в разумен срок и от независим съд,
както и от правото свободно да изразява своето мнение и убеждение, и да
получава и разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти,
включително е бил лишен от достъп до информацията, която е поискал по реда на
Закона за достъп до обществена информация /ЗДОИ/, за стоките и продуктите, предлагани
в л. на з.; чрез постановяването на горепосоченото определение съдът е нарушил чл.
6, чл. 10 и чл. 14 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи /КЗПЧОС/, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент /ЕП/ и на
Съвета от 25.10.2011 г., чл. 4, § 3 и чл. 12 от Договора за Европейския съюз
/ДЕС/, чл. 4, чл. 7, чл. 8, чл. 9, чл. 10, чл. 12, чл. 13, чл. 17, чл. 18, чл.
22, чл. 23, чл. 24, чл. 25, чл. 26, чл. 27, чл. 28, чл. 30, чл. 31, чл. 32, чл.
33 и чл. 34 от Регламент (ЕС) № 1169/2011 на ЕП и на Съвета от 25.10.2011 г., чл.
38, чл. 41, т. 1, чл. 42 и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския
съюз /ХОПЕС/, чл. 19 от Всеобща декларация за правата на човека /ВДПЧ/, чл. 11
от Директива 2005/29/ЕО на ЕП и на Съвета от 11.05.2005 г., Регламент (ЕС) № 596/2014 на ЕП и на Съвета от
16.04.2014 г.
Първоначално производството е образувано пред
Административен съд– Бургас – адм. дело № 890/2022 г. по описа на
Административен съд – Бургас, по искова молба на И.Н.Р. за присъждане на
обезщетения за вреди, произтичащи от постановени в нарушение на правото на
Европейския съюз четири окончателни съдебни акта: Определение № 9603 от
24.09.2021 г. по адм. дело № 8814/ 2021 г. на ВАС, Определение № 10271 от 11.10.2021
г. по адм. дело № 9778/2021 г. на ВАС, Определение № 9526 от 21.09.2021 г. по
адм. дело № 8840/2021 г. на ВАС и Определение № 9833 от 30.09.2021 г. по адм.
дело № 9038/2021 г. на ВАС. С Определение № 974 от 21.06.2022 г., постановено
по адм. дело № 890/2022 г. по описа на Административен съд – Бургас, на
основание чл. 210, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/ във връзка с
чл. 144 от АПК, исковете на И.Н.Р. са разделени, като е определено предмет на
разглеждане по адм. дело № 890/2022 г. по описа на Административен съд– Бургас,
да бъдат исковете за присъждане на обезщетение за вреди, произлезли от
Определение № 9603 от 24.09.2021 г. по адм. дело № 8814/2021 г. на ВАС. С Определение
№ 11324 от 08.12.2022 г., постановено по адм. дело № 10694/2022 г. по описа на
Върховен административен съд на Република България – Трето отделение, адм. дело
№ 890/2022 г. по описа на Административен съд – Бургас, е изпратено за
разглеждане на Административен съд – Сливен. Изпратеното за разглеждане дело е
образувано под номер - 462/2022 г. по описа на Административен съд – Сливен.
В съдебно заседание, проведено на 11.05.2023 г.,
ищецът, редовно призован, се явява лично и с назначен от съда особен
представител. Поддържа исковата молба и моли да бъде уважена.
Ответникът – Върховен административен съд на Република
България, редовно призован, не се представлява в съдебно заседание. В
представен писмен отговор чрез упълномощен процесуален представител изразява
становище за неоснователност и недоказаност на исковата претенция, моли да бъде
отхвърлена, излага съображения в подкрепа на твърденията си, претендира
присъждане на разноски.
Представителят на Окръжна прокуратура – Сливен,
изразява становище за неоснователност на исковата претенция.
Административният съд, след като обсъди и прецени
становищата на страните и събраните по делото относими към спора доказателства,
приема за установено от фактическа страна следното:
Със заявление Вх. № 368 от 27.01.2021 г., адресирано
до Н. на ***, ищецът чрез п. си В. Р. е поискал да му бъде предоставен на
хартиен носител, на основание чл. 4 от ЗДОИ, списък на стоките и продуктите,
които се продават в л. на ***. Във връзка със заявлението, Н. на *** е изготвил
Писмо Изх. № 136 от 29.01.2021 г., че не е конкретизиран правен интерес от
поисканата информация, че в *** няма н. л. с имена И.Н.Р. и че от съдържанието на приложеното
пълномощно не може да се установи изрично представителство пред задължен субект
за предоставяне на достъп до обществена информация.
От ищеца Р. е подадена жалба против Мълчалив отказ на
Н. на ***, за предоставяне на достъп до обществена информация по заявление Вх.
№ 368 от 27.01.2021 г. По жалбата е образувано адм. дело № 1013/2021 г. по
описа на Административен съд – Бургас, по което с Определение № 1036 от
20.05.2021 г. съдът е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил
производството по делото.
От ищеца Р. е подадена частна жалба против
горепосоченото Определение на Административен съд – Бургас. По частната жалба е
образувано адм. дело № 8814/2021 г. по описа на Върховен административен съд на
Република България – Пето отделение.
С неподлежащо на обжалване Определение № 9603 от 24.09.2021
г., постановено по адм. дело № 8814/2021 г. на Върховен административен съд на
Република България – Пето отделение, е оставено в сила Определение № 1036 от
20.05.2021 г. по адм. дело № 1013/2021 г. по описа на Административен съд–
Бургас. В мотивите на касационната инстанция е прието, че обжалваното
определение е правилно и са споделени мотивите на първоинстанционния съд, че:
като адресат на заявлението, н. не е задължен субект; такъв се явява предприятието,
което стопанисва л. в з., а именно ДП „ФЗД“; държавното предприятие е
задълженият субект по чл. 3, ал. 2 от ЗДОИ във вр. § 1, т. 4 от ДР на ЗДОИ; този
извод не се променя от разпоредбата на чл. 15, ал. 1, т. 7 от Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/, съгласно която н. на
з. п. и р. д. на териториалното поделение на ДП „ФЗД“, защото чл. 3, ал. 1 от
ЗДОИ има предвид териториалните звена на държавните органи, а териториалните
поделения на предприятието не са териториални звена на държавен орган;
заявлението по отношение на поисканата информация не е адресирано до органа,
разполагащ с тази информация и дължащ произнасяне по искането; не всяко
непроизнасяне на органа представлява мълчалив отказ; такъв е налице само в
случаите, когато овластеният административен орган е задължен за издаде
административен акт в законовоопределен срок по направено до него искане, по
което той не се е произнесъл; в случая Н. на *** не е овластен да се произнесе
по заявлението, поради което и по отношение на тази информация не е налице
мълчалив отказ; не е формиран мълчалив отказ, поради липса на задължение за издаване
на акт по заявлението, както и на компетентност на н. във връзка с предоставяне
на информацията. Касационният съд е приел и че в конкретния казус Н. на *** е
бил наясно, че информацията се намира в ДП „ФЗД“, но въпреки това не е
препратил заявлението, с което е нарушил закона, което нарушение е от такова
естество, че не води до промяна на правния резултат по делото.
В настоящото съдебно производство, по отношение на
ищеца Р., от приложените: М. с. от 19.05.2023 г., изготвена от м. ф. при ***;
копия от проведени м. п., вписани в А. ж. на МЦ ***; и копия от проведени м. п.
от в. с., липсват данни за е. с. на ищеца, което да е свързано с и. на с. н. е.
като ч. на н., м., г., б., н. и у. о.
По делото, по искане на ищеца, са събрани свидетелски
показания – на свидетеля П. И. Л. – и. с. д. и в. р. в ***. Според показанията
на свидетеля Л., в периода 20.09.2021 г. – 20.09.2022 г., свидетелят не е к. т.
е. с. на л. от с. Р.; през посочения период свидетелят н. е и. д. относно е. и
п. с. на л. от с.; през периода са п. с. на Р. с п., във връзка с п. на Н. на ***
със заповед относно п. на с. р., при който и. н. н. л. от с. Р., като п. следва
да и. а. з. за п. с. на о. л.; Р. е п. такива с. с п., във връзка с и. на с. за
а. му п. с.; във връзка със заповед относно п. на р. за и. на н. н., в тази връзка
се правят с. с п.; свидетелят не е и. д. за е. с. на Р. на дата 23.06.2022 г.
Въз основа на установената по делото фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявени са обективно съединени искове: за присъждане
на обезщетение за неимуществени вреди и за присъждане на законна лихва върху
претендираното обезщетение.
Предявеният от Р. иск за обезщетение е за вреди от
правораздавателна дейност на Върховния административен съд. Твърди се, че съдът
е нарушил чл. 6, чл. 10 и чл. 14 от КЗПЧОС, Директива 2011/83/ЕС на ЕП и на
Съвета от 25.10.2011 г., чл. 4, § 3 и чл. 12 от ДЕС, чл. 4, чл. 7, чл. 8, чл.
9, чл. 10, чл. 12, чл. 13, чл. 17, чл. 18, чл. 22, чл. 23, чл. 24, чл. 25, чл.
26, чл. 27, чл. 28, чл. 30, чл. 31, чл. 32, чл. 33 и чл. 34 от Регламент (ЕС) №
1169/2011 на ЕП и на Съвета от 25.10.2011 г., чл. 38, чл. 41, т. 1, чл. 42 и
чл. 47 от ХОПЕС, чл. 19 от ВДПЧ, чл. 11 от Директива 2005/29/ЕО на ЕП и на
Съвета от 11.05.2005 г., Регламент (ЕС) № 596/2014 на ЕП и на Съвета от
16.04.2014 г.
Разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ урежда ред за
разглеждане на искове срещу Държавата за вреди от нарушения на правото на
Европейския съюз (ЕС). В чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е предвидено, че административните
съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че
вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на
Европейския съюз - за вреди от правораздавателната дейност на Върховния
административен съд.
Искът за присъждане на обезщетение по чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди от
допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз от съдебен
орган, против Върховен административен съд на Република България, е допустим -
исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу пасивно легитимиран
ответник. Искът подлежи на разглеждане в производство по реда на чл. 203 и сл.
от АПК /чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ и чл. 203, ал. 3 от АПК/.
Въз основа на установената по делото фактическа
обстановка, съдът приема, че предявеният от Р. иск за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди, вследствие на допуснато достатъчно съществено нарушение
на правото на ЕС, е неоснователен по следните съображения:
Съгласно практиката на СЕС, принципът на отговорност
на Държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на
нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност Държавата, е присъщ на
системата на договорите, на които се основава Съюзът. Увредените частноправни
субекти имат право на обезщетение при наличието на три условия: 1/ предмет на
нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните
субекти, 2/ нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и 3/ да
съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от
частноправните субекти вреда (Решение на Съда (голям състав) от 26 януари 2010
година по дело C-118/08, т. 29 и т. 30 от решението).
В настоящото производство за ангажиране отговорността
на ответника на доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдени факти
и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между
тях. Тежестта на доказване се носи от ищеца, както по отношение на основанията
за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва
да са налице кумулативно.
В случая е налице първата предпоставка - ищецът сочи
като нарушени правни норми на Съюза, които му предоставят права като гражданин
на общността. С нормите на ДЕС, ДФЕС, ХОПЕС, Съюзът предоставя на своите
граждани пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Според чл. 6 от ДЕС,
Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в ХОПЕС, която има
същата юридическа сила като Договорите. Съюзът се присъединява към Европейската
конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Основните права,
както са гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи, и както произтичат от общите конституционни традиции на
държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи.
Чл. 47 от ХОПЕС закрепва правото на всеки на ефективни правни средства за
защита и на справедлив съдебен процес. Чл. 51 от ХОПЕС сочи приложното поле на
Хартата, а чл. 52 от ХОПЕС - обхвата и тълкуването на правата и принципите. Нормите
на чл. 6, чл. 10 и чл. 14 от КЗПЧОС регламентират съответно правото на
справедлив съдебен процес, свободата на изразяването на мнение, забраната на
дискриминацията.
Второто условие, достатъчно съществено нарушение на
правото на Съюза, според практиката на СЕС е установено, когато е налице явно и
значително неспазване от Държавата членка на ограниченията, които са наложени
на нейното право на преценка, като факторите, които трябва да се вземат под
внимание в това отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на
нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която
нарушената норма предоставя на националните власти. Следователно правото на преценка
на Държавата членка представлява важен критерий за установяване на наличието на
достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза /Решение на Съда (втори
състав) от 25 януари 2007 година по дело C-278/05, т. 3 от решението/. В
конкретния случай нормите на ДЕС, ХОПЕС и ЕКЗПОС са достатъчно ясни, те са
основни правни принципи на правовата държава и основополагащи за Съюза. Всеки
орган на държавна власт е длъжен да ги съблюдава при упражняване на
предоставените му функции.
Правораздавателната дейност на съдилищата е дейност в
обществен интерес, затова и всеки съдебен процес следва да бъде справедлив.
Принципът за отговорността на Държавата, присъщ на правовия ред на ЕС, изисква
обезщетение при нарушено право на защита на участниците в процеса, но не и
преразглеждане на съдебния акт, на който се дължи вредата, като гаранция за
правна сигурност.
Изискването за достатъчно съществено нарушение на
правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, цели да
предотврати случаи, в които рискът от понасяне на вредите, които претендират
засегнатите лица, накърнява способността на съответната институция да упражни в
пълна степен правомощията си в обществен интерес. В този смисъл преценката за
това дали съдебен процес е проведен справедливо във връзка с претендирано
обезщетение за вреди не включва проверка за правилността на постановения
съдебен акт, а преценка на критериите осигурен достъп до правосъдие, осигурено
равенство на страните в процеса, разглеждане и решаване на делото в разумен
срок, мотивиране на съдебния акт в достатъчна степен, за да узнаят страните
аргументите на съда, обусловили крайните изводи на съда за това дали законът е
бил правилно приложен.
Когато се претендират вреди от достатъчно съществено
нарушение на правото на Европейския съюз, основното, което следва да прецени
съдът е дали това право е приложимо в конкретния случая.
Посоченото изискване за приложимост на правото на
Европейския съюз в разглеждания случай не е налице. Р. претендира, че вследствие
незаконосъобразно Определение № 9603 от 24.09.2021 г. по адм. дело № 8814/ 2021
г. на Върховен административен съд на Република България, е п. н. и у. о., п. е
с. с. поради ограничаване на законните му права и интереси, като му е преграден
пътя за по-нататъшна съдебна защита в делото, с оглед окончателността на
съдебния акт на Върховния административен съд, като последна инстанция в
производството. Същият счита, че е бил лишен от възможността да води
справедливо делото си в разумен срок и от независим и безпристрастен съд, като
не е имал възможността и времето да подготви своята защита, бил е лишен от б.
с. з., с оглед на което навежда доводи за нарушение на чл. 6 от КЗПЧОС.
В последната разпоредба е уредено правото на
справедлив съдебен процес, като в кореспондиращата й норма на чл. 47 от ХОПЕС
за Правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен
процес, е предвидено, че: всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото
на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита
пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия; всеки има
право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от
независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон; всеки има
възможността да бъде съветван, защитаван и представляван; на лицата, които не
разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази
помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие.
Приложното поле на ХОПЕС е определено в чл. 51,
съгласно който: Разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите,
органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на
субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат
правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и
насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при
зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза /§ 1/; Настоящата
харта не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на
Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя
компетенциите и задачите, определени в Договорите /§ 2/, поради което правото
на Европейския съюз е приложимо само в рамките на предоставените от
държавите-членки компетенции на Съюза.
След като в процесния случай не се откриват елементи,
които да попадат в изключителната компетентност на Съюза съгласно чл. 3 от
Договора за функциониране на Европейския съюз /митнически съюз; правила на
конкуренцията; парична политика – само за държавите от еврозоната; търговия и
международни споразумение – при определени условия; морски растения и животни/,
нито в споделената му с държавите-членки компетентност съгласно чл. 4 от Договора за
функциониране на Европейския съюз /единен пазар; заетост и социални въпроси;
икономическо, социално и териториално сближаване; селско стопанство; рибарство;
околна среда; защита на потребителите; транспорт; трансевропейски мрежи;
енергетика и др./, то се явява обоснован изводът за неприложимост на правото на
Европейския съюз, което води до неоснователност на претенцията.
Наред с изложеното, следва да се посочи, че не са
налице и кумулативно дадените предпоставки за уважаване на исковата претенция,
след като на ищеца е бил осигурен достъп до правосъдие, осигурено е било
равенство на страните в процеса да ангажират доказателства, спорът е разгледан
и решен в разумен срок, като съдебният акт е постановен в предвидения от закона
срок, съдебният акт е мотивиран в достатъчна степен, за да узнаят страните
аргументите на съда, обусловили крайните изводи за това дали законът е бил
правилно приложен.
Приложимост не намират и останалите норми, на които
ищецът основава претенцията си.
Същите могат да бъдат обособени в две групи, като
разпоредбите в първата, за които се твърди, че са били нарушени, уреждат права,
които ищецът по никакъв начин не е бил ограничаван или възпрепятстван да
упражнява, в резултат на постановеното Определение № 9603 от 24.09.2021 г. по адм.
дело № 8814/2021 г. на Върховен административен съд на Република България.
В тази група попадат правата, уредени в:
Чл. 10 от КЗПЧОС относно Свобода на изразяването на
мнение, според който 1. Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това
право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да
разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо
от границите. Този член не забранява на държавите да въвеждат разрешителен
режим за дейността на радио- и телевизионните компании и производителите на
кинематографична продукция и 2. Ползването на тези свободи, доколкото е
съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от
процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са
необходими в едно демократично общество в интерес на националната и
обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици
или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията
или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна
информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на
правосъдието.
Чл. 19 от ВДПЧ, регламентиращ че всеки човек има право
на свобода на убеждение и на изразяването му; тази свобода включва правото
безпрепятствено да се придържа към своите убеждения, както и правото да търси,
да получава и да разпространява информация и идеи чрез всички средства и без
оглед на държавните граници.
Във втората група твърдени за нарушени норми са тези,
които не уреждат касаещи ищеца обществени правоотношения, поради това че не е
техен адресат или поради това че са извън обхвата на търсената информация и не
биха довели до целения резултат.
В тази група са:
Директива 2005/29/ЕО на ЕП и на Съвета от 11 май 2005
г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на
вътрешния пазар, в чиито чл. 1 като цел на директивата е заложено да допринесе
за правилното функциониране на вътрешния пазар и постигане на високо ниво на
защита на потребителите чрез сближаване на законовите, подзаконови и
административни разпоредби на държавите-членки по отношение на нелоялните
търговски практики, накърняващи икономическите интереси на потребителите, а
обхвата й според чл. 3 е да се прилага по отношение на нелоялни търговски
практики от страна на търговците към потребителите, съгласно разпоредбата на
член 5, преди, по време на и след търговска сделка във връзка със стока.
Регламент (ЕС) № 596/2014 на ЕП и на Съвета от 16
април 2014 г. относно пазарната злоупотреба /Регламент относно пазарната
злоупотреба/, който в чл. 1 като предмет определя, че настоящият регламент
установява обща регулаторна рамка за злоупотребата с вътрешна информация,
незаконното разкриване на вътрешна информация и манипулирането на пазара /пазарна
злоупотреба/, както и мерки за предотвратяване на пазарна злоупотреба, за да се
гарантира целостта на финансовите пазари в Съюза и да се укрепи защитата на
инвеститорите и доверието в тези пазари, а регламентирания в чл. 2 обхват касае
изброените в него финансови инструменти.
Регламент (ЕС) № 1169/2011 на ЕП и на Съвета от 25
октомври 2011 г. за предоставянето на информация за храните на потребителите,
който в чл. 1 като предмет и обхват посочва, че настоящият регламент предоставя
основа за осигуряване на високо равнище на защита на потребителите във връзка с
информацията за храните, като се вземат предвид различията във възприятията на
потребителите и техните потребности от информация, и като същевременно се
гарантира безпрепятствено функциониране на вътрешния пазар.
Във връзка с изложеното, от значение за разглеждания
случай е и обстоятелството, че посредством постановеното определение на
Върховния административен съд не са преградени пътят и възможността на ищеца да
се снабди с търсената информация, и в резултат съдебният акт не е довел по
никакъв начин до твърдяното нарушаване на правата му.
След като по делото не се констатира по отношение на
ищеца да е било допуснато достатъчно съществено нарушение на приложимо право на
Европейския съюз в рамките на проведеното съдебно производство по адм. дело №
8814/2021 г. на Върховен административен съд на Република България, не следва
да бъде обсъждано наличието на третата предпоставка за ангажиране на
отговорност по чл. 2в от ЗОДОВ, а именно съществуване на пряка
причинно-следствена връзка между нарушение на правото на ЕС и претърпяна от
ищеца вреда.
Отделно от изложеното, не е установено по делото
настъпване на вреди в патримониума на Р., които да са пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразна правораздавателна дейност.
По изложените съображения, предявеният иск за
обезщетение е неоснователен и недоказан, и като такъв следва да бъде отхвърлен.
С оглед извода за неоснователност на иска за обезщетение, неоснователен е и
искът за заплащане на законна лихва, който има акцесорен характер.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 10, ал. 4
от ЗОДОВ, претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е основателна, поради което ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника, защитаван в процеса от юрисконсулт, юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева, определено по реда на чл. 37 от Закона за
правната помощ.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 10, ал. 2
от ЗОДОВ, ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Административен
съд – Сливен, сумата от 45 лева – изплатени разноски за свидетел от бюджетните
средства на съда.
Воден от гореизложеното и на основание чл. 203 и сл.
от АПК, Административен съд – Сливен
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от И.Н.Р. с ЕГН: **********,
и. н. в ***, против Върховен административен съд на Република България, за
заплащане на сумата от 10000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди от нарушение на правото на Европейския съюз от Върховен административен
съд на Република България при постановяването на Определение № 9603 от 24.09.2021
г. по административно дело № 8814/2021 г. на Върховен административен съд на
Република България, изразяващи се в н. и., произтичащи от с. ч. на н., м., г.,
б., н. и у. о., з. на д. в националната юрисдикция; за заплащане на законна
лихва в размер на 1000 лева за периода от 24.09.2021 г. до завеждане на иска; и
за заплащане на законна лихва от завеждане на иска до окончателно изплащане на
сумата.
ОСЪЖДА И.Н.Р. с ЕГН: **********, и. н. в ***, да
заплати на Върховен административен съд на Република България сумата от 100
/сто/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА И.Н.Р. с ЕГН: **********, и. н. в ***, да
заплати по сметка на Административен съд– Сливен, сумата от 45 /четиридесет и
пет/ лева, представляваща разноски за свидетел.
Решението може да се оспорва с касационна жалба или
касационен протест пред Върховен административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: