№ 791
гр. София, 04.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Мина Мумджиева
Членове:Кирил Г. Димитров
Борислава М. Борисова
при участието на секретаря Татяна Огн. Шуманова
в присъствието на прокурора Д. В. С.
като разгледа докладваното от Мина Мумджиева Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20241100602770 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава ХХІ НПК.
Образувано е по повод постъпила в съда въззивна жалба от адв. И.
Ю. - повереник на гражданския ищец С. С. А. срещу оправдателна присъда от
11.01.2022г. на СРС, НО, 18 състав по НОХД 3818/16г. по описа на състава, с
която подсъдимият М. Х. Ч. е признат за невиновен по обвинението за
извършено престъпление по чл.206, ал.1 пр.1 НК. Изразено е несъгласие и с
гражданско-правната част на присъдата, с която първоинстанционният съд е
отхвърлил изцяло предявения граждански иск за сумата от 1200 /хиляда и
двеста/ лева, както и в тази част, в която се претендира лихва за забава в
размер на 1134, 98 лева за периода от 16.06.2008г. до 22.03.2017г.
В жалбата и допълнението към нея се прави искане въззивният съд
да отмени обжалваната присъда, като са формулирани алтернативно две
искания: първото е въззивният съд да осъди подсъдимия М. Ч. по
повдигнатото обвинение, като постанови нова присъда; второто е да
констатира допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и да
върне делото за ново разглеждане на друг състав при СРС.
Настоящият съдебен състав на въззивния съд констатира, че в
производството пред първоинстанционния съд С. С. А. не е направил искане
да се конституира като частен обвинител, респективно не е бил конституиран
в това процесуално качество. Молбата, налична в материалите по делото, е за
1
констиутирането на С. А. само и единствено в процесуалното качество на
граждански ищец (л.28, СП, СРС) и именно по тази молба се е произнесъл
първоинстанционния съд, като е допуснал съвместно разглеждане на
граждански иск в наказателното производство по начина, по който е бил
предявен (л.30, СП, СРС).
В срока за обжалване на присъдата повереникът е изразил
несъгласие с гражданско-правната част на първоинстанционната присъда,
доколкото е заявил, че я обжалва и в тази част (л.3 от ВНОХД 1685/23г. по
описа на ІІ въззивен състав). С това изявление същият е спазил срока по
чл.319, ал.1 НПК. Във връзка с констатирана от въззивния съд нередовност (с
определение от 11.10.2023г. по ВНОХД 3094/23г. по описа на състава) е
внесено допълнение към въззивната жалба, в което повереникът на
гражданският ищец е формулирал конкретно искане във връзка с предявения
граждански иск, а именно – да бъде изцяло уважен. Така постъпилото
допълнение е било администрирано съгласно изискванията на чл.321 НПК.
Съдът с определение от 10.07.2024г. е приел за установено, че
следва да се проведе съдебно следствие, за да бъдат събрани и проверени
доказателства относно общото здравословно състояние на подсъдимото лице
и в частност относно неговото психично здраве, за да се изясни дали то е в
състояние да вземе лично участие в наказателното производство. От защитата
на подсъдимия са били ангажирани писмени доказателства за тежки
заболявания, засягащи централната нервна система, поради което съдът е
допуснал комплексна съдебно медицинска експертиза, включваща специалист
по съдебна медицина, специалист по неврология и специалист психиатър със
задачи след запознаване с материалите по делото, в това число и с
представените пред въззивния съд медицински документи, както и след личен
преглед на подсъдимия да отговори на следните въпроси: страда ли същия от
психично или тежко соматично заболяване и ако да - какво; могъл ли е, ако се
приеме, че е извършил инкриминираното деяние /или процесния деликт/ към
септември 2008г. да разбира свойството и значението на извършеното и да
ръководи постъпките си; има ли данни след датата на инкриминираното
деяние подсъдимият да е изпаднал в краткотрайно или продължително
разстройство на съзнанието; в състояние ли е да участва в производството по
делото. Съдът е поставил задача на вещите лица да отговорят и на въпросите:
какви са перспективите относно протичащо заболяване, ако се констатира
такова, възможна ли е ремисия на това заболяване, позволяваща на
подсъдимото лице да участва в наказателното производство в бъдещ момент и
в случай че е възможно настъпването на ремисия до степен, която да осигури
възможност за лично участие в производството, вещите лица да отговорят
какви са медицинските критерии, въз основа на които се извежда липсата или
наличието на такава възможност.
Пред настоящата инстанция защитата е ангажирала епикриза,
издадена от УМБАЛ "Света Анна“ АД - София във връзка със здравословното
състояние на подсъдимия М. Ч., удостоверяваща исхемичен мозъчен инсулт и
престой в лечебното заведение от 31.05.2023г. до 06.06.2023г. (л.60, л.61, СП,
СГС), епикриза, издадена от УМБАЛ "Света Анна“ АД – София от
2
„Отделение по ендокринология и болести на обмяната“, удостоверяваща
„захарен диабет, тип 2, декомпенсиран“ и престой в лечебното заведение за
времето от 06.06.2023г. до 09.06.2023г. (л.62, л.63, СП, СГС), епикриза от
УМБАЛ "Света Анна“ АД – София, удостоверяваща лечение на исхемичен
мозъчен инсулт, мултиинфаркта енцефалопатия и престой в лечебното
заведение за времето от 01.09.2022г. до 09.09.2022г. (л.64 л.65, СП, СГС), като
посочените документи поради своята относимост по делото са приобщени към
доказателствения материал в хода на проведеното съдебно следствие по реда,
предвиден в чл. 283 НПК. Същите са били предоставени за запознаване на
вещите лица за нуждите на комплексната СМЕ. Изготвено е заключение по
допуснатата от съда експертиза, което е прието към доказателствения
материал по делото в открито съдебно заседание от 13.11.2024г. след разпит на
вещите лица.
Пред СГС повереникът – адв. Ю. изразява становище, че с оглед
събраните доказателства в производството пред въззивния съд,
първоинстанционната присъда следва да се отмени, както и да се прекрати
наказателното производство.
Прокурорът изразява становище, че присъдата е влязла в сила в
оправдателната част, тъй като не е била обжалвана, нито е била протестирана
в тази част. В тази връзка се предлага съдът да отмени присъдата само в
гражданско-правната част и да прекрати производството в тази част.
Защитникът на подсъдимото лице моли съдът да потвърди
оправдателната присъда в наказателно-правната част и да отмени същата в
обжалваната гражанско- правна част. Предлага се съдът да реши делото и
като приеме, че са изтекли давностните срокове за наказателно преследване на
подсъдимия.
Подсъдимият, редовно призован, не се явява и с оглед
констатираните тежки заболявания и заключение на тройна СМЕ е
установено, че не е в състояние да участва лично в наказателното
производство.
Съдът, след преценка на оплакванията в жалбата и след като провери
изцяло правилността на обжалваната присъда по реда, предвиден в чл. 314,
ал. 1 НПК, констатира следното:
Производството пред първата съдебна инстанция е било проведено
по диференцирана процедура по гл. ХХVІІ НПК в хипотезата на чл. 371, т.1
НПК, като с протоколно определение от 22.03.2017г. е било одобрено
съгласието на страните да не се провежда разпит на свидетелите С. А., В.А. и
А.У., както и вещо лице, изготвило СОЕ (л.30, стр.2, СП, СРС). В хода на
проведеното съдебно следствие първоинстанционният съд съгласно чл. 373,
ал.1 вр. с чл.283 от НПК е приобщил чрез прочитане протоколите за разпит на
посочените свидетели от досъдебното производство, както и писменото
заключение на вещото лице (л.49, стр.2, СП).
Във връзка със становищата на страните, изразени в производството
пред въззивния съд, следва да се направят предварителни уточнения относно
3
пределите на въззивната проверка в настоящото наказателно производство.
Съдът е сезиран единствено с жалба от гражданския ищец срещу
гражданско-правната част на присъдата. Обоснован е доводът на прокурора,
че при липсата на протест срещу наказателно-правната част на присъдата
съдът не може да влоши положението на подсъдимото лице с осъждането му
за престъплението, за което е предаден на съд. Това ограничение обаче с оглед
принципа „reformatio in pejus“ не означава, че при липсата на протест след
изтичане на срока за подаването на такъв, първоинстанционната присъда е
влязла в сила в наказателно-правната й част, а производството е висящо само в
тази част, в която засяга адхезионния процес по предявения граждански иск.
По аргумент от противното с оглед задължителните указания по
приложението на закона, дадени в ТР № 5/21.05.2018г. по н.д. № 5/2017г. на
ОСНК на ВКС, произнасянето по гражданския иск с присъдата (чл.301, т.10
НПК) няма самостоятелно значение, респективно – недопустимо е този иск да
се отдели от висящото наказателно производство и да се приеме, че присъдата
е влязла в сила в наказателно-правната част при липсата на протест, а е
висящо само производството по гражданския иск. Ето защо, макар и да е
налице частично обжалване на присъдата, жалбата поддържа висящостта на
целия процес.
На следващо място, гражданският иск в наказателния процес е
наказателнопроцесуален институт, неразривно свързан с обвинението, макар в
основата на иска да стои гражданската претенция за обезвреда, обусловена от
едно субективно гражданско право. Гражданският ищец изпълнява и
наказателнопроцесуална функция, макар и тази функция да не е основна за
процеса. Това е така, тъй като инкриминираното деяние е основанието както
на обвинението, така и на гражданската претенция. Затова те са обвързани и
взаимозависими, като основните и водещи са наказателнопроцесуалните
правоотношения по повод обвинението, а процесуалните правоотношения по
повод претенцията на пострадалия от престъплението за обезвреда имат
акцесорен характер и следват развитието на наказателния процес. Затова и
предявяването и развитието на гражданската претенция в наказателния
процес се подчинява изцяло на принципите и разпоредбите на НПК, като
аргумент в тази насока е и фактът, че цялата материя на доказването,
определянето на родовата и местната подсъдност, независимо от размера на
иска, вкл. презумпцията за невиновност, допустимите доказателствени
средства, инстанционността и пр., се случват по правилата на НПК (от
мотивите по т. 2 от ТР № 1 /04.02.2013г. по н.д. № 2/2012г. на ОСНК на ВКС).
Съгласно чл. 314, ал. 1 от НПК въззивната инстанция проверява
изцяло правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от
страните. Ограниченията в пределите на въззивната проверка са свързани
само със забраната за reformatio in pejus. Забраната за влошаване на
положението на подсъдимия не предпоставя недопустимост за осъществяване
на правомощията на съответната контролираща инстанция. Тя може да
осъществи проверка и в необжалваната част, но без да допуска изменение или
отмяна на съдебния акт, което не е в полза на подсъдимия. Във връзка с
момента на влизане в сила на съдебния акт в частта относно реализиране на
4
наказателната отговорност на подсъдимия, що се касае до
първоинстанционната присъда, следва да се приеме, че в хипотезата, в която
оправдаването на подсъдимото лице не е протестирано от прокурора или
обжалвано от частния обвинител, а в настоящия случа процесуална фигура на
частен обвинител няма, при инстанционното разглеждане на делото спрямо
подсъдимия съдът следва да се произнесе в пределите на чл.314 НПК, но не
може да се постанови друго, освен да потвърди оправдаването му (от
мотивите по т. 4 от ТР № 5/21.05.2018г. по н.д. № 5/2017г. на ОСНК на ВКС).
По арг. от чл.314 НПК въззивният съд следва да провери мотивите на първия
съд за постановяване на оправдателна присъда и ако констатира, че се налага
изменение относно фактите и основанията за оправдаването на подсъдимото
лице, което е по-благоприятно за него, следва да се произнесе в този смисъл.
По изложените съображения съдът намира на първо място, че
искането на гражданския ищец подсъдимият да бъде осъден, е процесуално
недопустимо, доколкото такова искане винаги е свързано с влошаване
положението на подсъдимото лице. Такова искане може да доведе до
разширяване пределите на въззивната проверка в тази насока само и
единствено, ако е направено с протест на прокурор или с въззивна жалба от
частен обвинител, какъвто не е настоящият случай. На второ място, съдът
намира, че е неоснователно искането на прокурора въззивният съд да обяви за
вляза в сила присъдата в наказателно-правната й част, без да се произнася
относно основанията за оправдаването на подсъдимия, а следва да провери
изцяло правилността на присъдата (чл. 314, ал.1 НПК), като реши
самостоятелно всички въпроси, които са от значение за крайния изход на
делото.
Ето защо съдът обсъди и въпросите, които засягат наказателно-
правната част на присъдата., т.е. и нейната необжалвана част, доколкото
оправдаването на подсъдимия от първия съд е мотивирано с
нереабилитационно основание, а именно поради недоказаност на
обвинението.
Основният въпрос, на който акцентира защитата в жалбата и
пледоарията си пред настоящия състав е за изтекъл давностен срок за
наказателно преследване, както и за наличието на основания за оправдаването
на подсъдимия по предявеното му обвинение. Навеждат се доводи, че липсата
на доказателства за авторството на деянието неминуемо води до извод за
неоснователност и на гражданско-правната претенция. За да отговори на
доводите на защитата, съдът намира за установено следното.
Искането на защитата да потвърди първоинстанционната присъда в
наказателно-правната й част не е в корелация с второто основно искане,
отправено от нея - да се приложи законът за давността. Ако съдът приеме за
установено, че давностният срок за наказателно преследване е изтекъл, то по
арг. от чл.334, т.4 вр. с чл.24, ал.1, т.3 НПК следва да отмени постановената от
СРС оправдателна присъда, а не да я потвърди. В този смисъл е неясна
позицията на защитата дали иска от съда да прекрати наказателното
производство поради изтекла давност за наказателно преследване или прави
5
искане то да продължи и съдът да се произнесе по вината на подсъдимия, като
потвърди оправдателната присъда. Тази неяснота, както и фактът, че
подсъдимият обективно не може да участва в наказателното производство, за
да се изясни неговата позиция по въпросите, визирани в чл.24, ал.2 НПК, е
пречка съдът да прекрати наказателното производство на основанието, сочено
от защитата, а именно по чл.24, ал.1, т. 3 НК.
Относно второто искане на защитата да бъде потвърдена
оправдателната присъда, съдът намира за установено следното. Това искане е
основателно.
От фактическа страна СРС е приел за установено, че подсъдимият М.
Х. Ч. е български гражданин, роден на *******г. в с. Баните, община Баните,
обл. Смолян, със средно образование, женен, неосъждан, с ЕГН -**********.
Първият съд е приел за установено, че през 2008 г., в гр. София св. С. А.
предоставил горепосочения свой автомобил, а именно марка „Форд“, модел
„Сиера“ с рег. № ******* с номер на рама WFONXXGBBNDT31357, на
стойност 1200 лева на неустановено лице, което въпреки уговорките със
свидетеля (само в устна форма) не заплатило съответната парична сума като
продажна цена срещу прехвърляне собствеността върху превозното средство,
нито върнало, а задържало за себе си автомобила. СРС е приел за установено,
че не се установява и не може да се установи по несъмнен начин дали
лицето, което е приело автомобила, е било именно подсъдимият.
За да обоснове извода си, че авторството на деянието не може да се изясни
по начина, изискуем от разпоредбата на чл.303, ал.2 НПК, СРС се е позовал на
противоречията в доказателствените материали относно съдбата на
инкриминираната вещ и отношението на подсъдимия, както и на неговия брат
- св. Д. Ч. към нея. Първият съд е приел за установено, че не може да се
установи дали автомобилът е бил предаден именно на подсъдимото лице, като
е счел, че не може да се изключи, да е бил предаден на неговия брат Д. Ч.. В
подкрепа на този извод първият съд се е позовал на първоначалния сигнал,
подаден на 18.04.2011г. от св. А. до органите на полицията (л. 21, ДП), в който
се твърди, че уговорките на този свидетел са били с „Д.“. Твърденията за
уговорка с лицето „М.“, а не с „Д.” се съдържат в по-късно направени
изявления от св. А., а именно – във втория третия му разпит в досъдебното
производство, както и в производството пред първия съд, като в мотивите на
присъдата е отчетен фактът, че тези твърдения противоречат на
съдържанието на първоначалния сигнал, подаден до органите на полицията.
Споделят се доводите на първоинстанционния съд, че показанията на св. Д. А.
(свидетел на обвинението) не са подкрепени от писмените доказателства по
делото, а именно – от справките, предоставени от съответния мобилен
оператор относно броя на комуникациите между него и гражданския ищец,
осъществени в последните месеци преди разпита на А., поради което възниква
съмнение за тяхната достоверност. Правилно СРС не се е доверил и на
показанията на св. У., тъй като показанията на този свидетел, противно на
твърденията му, че е възприел като очевидец предаването на
инкриминираната вещ във владение на подсъдимото лице, са в съществено
6
противоречие с първия разпит на Сл. А. в досъдебното производство. В този
разпит гражданският ищец изобщо не се съобщава св. У. да е част от
присъствалите на това предаване лица.
Възприетите от първоинстанционния съд фактически положения са
правилно установени, като при съвкупната оценка на събраните
доказателствени материали този съд не е допуснал логически грешки.
Подсъдимият е упражнил правото си да даде обяснения в производството
пред СРС, които макар и доста объркани и неподредени хронологично, са
достатъчно информативни относно естеството на застъпваната от него
позиция, че гражданският ищец е водил преговори за предаването на
автомобила с брат му Д., а не със самия него (л.50, л.51, СП, СРС). Първият
съд е разпитал и Д. Х. Ч. –брат на подсъдимия (л.133, СП), който е посочил в
показанията си, че инкриминираният автомобил не е бил в движение и бил
откаран от самия него в кв. Христо Ботев, където бил оставен на неустановено
лице (подобни твърдения се съдържат и в обясненията на подс. М. Ч.).
Отделно от това св.Д. Ч. е посочил, че в същото време при транспортирането
на автомобила в кв. „Христо Ботев” св. А. бил наясно с това обстоятелство,
тъй като дошъл с управляван от него л.а. „Мерцедес", който бил в движение.
С оглед одобреното съгласие да не се провежда разпит на св. А. на
основание чл.373, ал.1 вр. с чл.283 НПК, са прочетени протоколите за разпит
на С. А. от досъдебното производство. В първия от тях (л.12, ДП) той е
твърдял, че е водил преговори с лице, чието име е „Д.” и не е могъл да го
намери. В разпит от 10.01.2014г. св. А. съобщава други факти, а именно, че
уговорката му за продажба била с Д., но следвало да предаде автомобила на
брат му М.. В тези свои показания е съобщил, че по-късно срещнал М., който
му върнал талона и регистрационните табели на автомобила и му съобщил, че
автомобилът бил предаден на вторични суровини. От този доказателствен
източник се установява, че автомобилът бил продаден за скрап на
неустановена дата през 2012г. или края на 2011г. без съгласието на св. А..
Фактът, че името „М.“ се появява в показанията на св. А. повече от две години
след първия му разпит в досъдебното производство, при това, без да се
изключва категорично, той да е бил ангажиран да приеме вещ, която купува
брат му Д., обосновава съмнение, че тази конкретика, появила се по-късно във
втория разпит на гражданския ищец, се основава на последващо надграждане
на възприятията му с факти, които датират след инкриминирания период. Това
обстоятелство е самостоятелен аргумент за недостоверност на обвинителните
доказателства срещу подсъдимия М. Ч..
Дори и да се пренебрегне доказателственият дефицит относно
авторството на престъплението, по същество, ако показанията на св. А. от
10.01.2014г. отразяват достоверно самопризнания на подсъдимото лице за
извършени от него разпоредителни действия с инкриминираната вещ,
предавайки я за скрап, е видно, че тези действия на разпореждане датират не
от септември 2008г., като в този смисъл не се отнасят към инкриминирания от
прокуратурата период, а датират от неустановена дата през 2012г. От друга
страна, липсва съответно обвинение да е извършено престъпление от
7
подсъдимия в периода от неустановена дата през 2012г. или през 2011г.,
поради което и на това основание следва да се приеме, че крайните изводи на
първия съд за оправдаването на подс. М. Ч. по предявеното му обвинение е
правилен и законосъобразен.
Съмнението за надграждане на свидетелските показания, дадени от св. А.,
в хода на досъдебното производство, се обосновава и от съдържанието на
следващ разпит, проведен на 16.06.2014г. (л.58 ДП), в който св. А. вече
твърди категорично, че е дал процесния автомобил именно на подсъдимия М.
Ч. и е очаквал продажната цена да бъде заплатена или от подсъдимия, или от
неговия брат. Твърдял е в този разпит, че за първи път влязъл в контакт с
подсъдимия през 2010г. или през 2011г., когато го потърсил на домашния му
адрес в ж.к. „Дружба". Посочил е, че едва тогава разбрал за извършени
разпоредителни действия с автомобила от страна на подсъдимия М. Ч.. От
друга страна показанията на св. А. са неинформативни за това къде, от кого и
кога инкриминираният автомобил бил предаден на вторични суровини. Те са
неинформативни и за това дали целта на неговото посещение в ж.к. „Дружба”
е била да поиска продажната цена или да поиска развалянето на договора за
покупко-продажба поради неизпълнение, като даде подходящ срок за
заплащане на продажната цена. В първия случай вземането на св. А. е
следвало да се счита за изискуемо след покана за плащане на продажната цена,
а във втория случай – идва след изтичане на срока за плащането й, ако св. А. е
искал да развали договора. Отделно от това, в показанията си св. А. е твърдял,
че намерил случайно регистрационните номера на автомобила, без
същевременно да е дал информация при какви обстоятелства е станало това.
Тази част от показанията на св. А. самостоятелно поражда съмнението, че
именно св. А. може да е предал процесния автомобил на вторични суровини,
още повече, че в последните си показания от ДП, приобщени по реда,
предвиден в чл.373, ал.1 вр. с чл.283 НПК, е признал, че е попълнил пред КАТ
удостоверителен документ, че автомобилът, който иска да бъде снет от
регистрация и чиито регистрационни табели съхранява, се намира в негов
частен имот в с. Храбърско.
Независимо от одобреното съгласие да не се провежда разпит на св. А.
първият съд го е разпитал лично, но вместо да бъдат изяснени посочените по-
горе вътрешни противоречия в неговите показания, те са се задълбочили с
твърдението, че в първия сигнал до полицията е уличил именно подсъдимия в
престъпното деяние, а не брат му Д.. Това твърдение обаче не кореспондира с
действителното съдържание на писмения сигнал по делото, коментиран по-
горе. В заключение анализът на дадените от св. А. показания води до извод, че
той поначало не е имал нито договорни, нито преддоговорни отношения с
подсъдимия Ч. - нито за сключване на договор за продажба, нито за
предаването на автомобила, нито за връщането му при евентуален отказ да се
заплати уговорената цена. От обективна страна всички уговорки на
гражданския ищец са били сключени с Д. Ч. – брат на подсъдимото лице.
От приобщените по реда, предвиден в чл.373, ал.1 вр. с чл.283 НПК
показания, дадени от св. В.А. в ДП, е установено, че именно Д. Ч. е приел за
съхранение и ползване инкриминираната вещ (л.16, ДП) Този свидетел също е
8
бил разпитан лично от първия съд независимо от одобреното вече съгласие по
чл.371, т.1 НПК. В досъдебното производство е твърдял, че комуникацията по
повод сключването на договор за покупко-продажба и предаването на
автомобила била проведена с Д. Ч.. В съдебното производство пред първия
съд е посочил точно обратното, а именно, че със сигурност Д. Ч. бил гарант
на своя брат - М., както и че последният е следвало да заплати цената на
автомобила. Въззивният съд също счита, че показанията на св. Александров са
неинформативни да релевантните факти и обстоятелства, тъй като те не
възпроизвеждат факта кой от двамата братя е установил фактическа власт
върху инкриминирания автомобил. Отделно от това, на стр.80 от материалите
по делото в СРС, а именно в протокол от съдебно заседание в СРС е
отбелязано изявление на свидетеля, че в досъдебното производство е посочил
това име, което е научил тогава от Сл. А.. В тази връзка възниква съмнението,
че св. Александров не възпроизвежда факти, които лично е възприел, а такива,
за които е узнал от св. А..
Правилно първият съд не е ценил като достоверен източник на
доказателства и показанията на св. А.У. (л.90, СП). Този свидетел е твърдял
пред първия съд, че е възприел предаването на автомобила именно на
подсъдимия (посочил го е в залата). От друга страна обаче в първия разпит от
досъдебното производство на самия пострадал (този от 01.07.2011г. –л.12,
л.13, ДП) се твърди, че на предаването на автомобила е присъствал само и
единствено В.А.. Не се споменава да е присъствал и св. А.У.. Отделно от това,
както съдът посочва по-горе, при липсата на доказателства за съдържанието
на договора, сключен между св. А. и подсъдимия, в т.ч. относно сроковете за
изпълнение от страна на купувача да заплати продажната цена, предаването на
автомобила, независимо от това дали този купувач се казва Д. Ч. или М. Ч., не
може да бъде основание да бъде ангажирана неговата наказателна
отговорност. Съдът приема, че това е така, тъй като не е ясно дали към този
момент инкриминраната вещ се явява „чужда” по смисъла на чл.206, ал.1 НК
за съответното лице.
Неинформативни за авторството на деянието са показанията на св. Т. (л. 47,
л.48, СП). В разпита си тя е посочила, че Сл. А. е дал е инкриминирания
автомобил на човек, който не го е заплатил, но тя не познавала човека, с който
било уговаряно да закупи автомобила. Посочила е, че не си спомня за каква
сума следвало да бъде закупен автомобила и докато съжителствата със С. А.,
автомобилът не е бил върнат. В прочетените показания на св. Т. се твърди, че
видяла предаването на автомобила, възприела е лицето, на което се предава,
но още тогава, когато е дала показания в ДП (04.07.2011г.) е твърдяла, че през
юли 2008г. (момента на предаване на владението върху инкриминираната
вещ) не е идентифицирала неустановеното лице и е поддържала, че не може
да го разпознае. Неразрешени са противоречията между показанията на св. Т.
и св. Д. Ч. дали процесният автомобил при предаването му е бил в движение,
доколкото показанията на останалите свидетели са напълно неинформативни
за изясняването на този въпрос и не могат да послужат за проверка на
наличните противоречиви доказателствени източници.
Приобщени в производството пред СРС като писмени доказателства са:
9
телеграма за издирването на автомобила от 20.09.2011г. (л.24, ДП), заявление
за регистрация (л.36, ДП), талон (л.37 ДП), справка от Гаранционния фонд
кое лице е сключвало ГО по отношение на л.а. „Форд" модел „Сиера" с peг. №
******* (л.31, стр.2 СП). В отговор на запитването е установено, че няма
информация за лицата, които сключват ГО, а само за собствениците на МПС
по документи за регистрация (л.40, СП, СРС). В производството пред СРС е
прието като писмено доказателство удостоверение, че не са установени
електронни фишове и АУАН.
С оглед изложеното по-горе въззивният съд се съгласява с крайните изводи
на СРС относно наказателно – правната част на присъдата, а именно, че
авторството на евентуално извършено престъпление против собствеността не
е доказано. От друга страна въззивният съд констатира, че са налице
основания да бъдат изменени мотивите за оправдаването на подсъдимото
лице поради факта, че се касае за несъставомерно деяние. Констатация в този
смисъл е по-благоприятна за подсъдимото лице и се основава на следните
съображения. В обвинителния акт, с който е бил сезиран първият съд, се
твърди, че подсъдимият, след като сключил договор за покупко – продажба на
л.а. с продавача Сл. А. и приел за съхранение и ползване автомобила, на
неустановено дата през септември 2008г. нито предал договорената сума, нито
върнал автомобила, не отговарял на телефонните обаждания, не се свързал със
св. А. да му върне автомобила и по този начин го задържал за себе си (стр.2
ОА). На първо място, от съдържанието на обвинителния акт не е ясно кога
точно през септември 2008г. вземането на гражданския ищец е станало
изискуемо, доколкото не е посочена конкретна дата, на която е изтекъл срокът
за плащане на уговорената цена. Твърдението, че на неустановена дата през
септември 2008г. подсъдимият е бил търсен, но не е намерен, не може да
изключи това да се е случило преди през септември 2008г. да изтече
уговорения срок за плащане на парична сума в размер на 1000 лева или срок за
връщането на автомобила. На следващо място, с описанието на фактите в ОА
се допуска да е неустановена причината, поради която не е бил осъществен
контакт между св. А. и подсъдимия. Така поначало с обвинителния акт е
описано едно несъставомерно деяние, което не обективира отказ да бъде
върната инкриминираната вещ, а само и единствено факта, че не се е
осъществила комуникация между продавача и купувача по договор за
покупко-продажба. Неосъществилата се комуникация между продавач и
купувач на една неустановена дата през септември 2008г. не следва
еднозначно да бъде интепретирана само и единствено с отказ да бъде
върната инкриминираната вещ, още повече след като в обвинителния акт не се
твърди кога точно през септември 2008г. вземането на продавача е било
изискуемо съобразно предварително уговорен срок за плащане на цената.
Началото на срока за плащане на цената според твърденията в обвинителния
акт е през месец юли 2008г. и изтича през септември 2008г., т.е. на
неустановена дата през септември 2008г. При така описаното в обвинителния
акт деяние не става ясно дали подсъдимото лице е било търсено преди или
след изтичането на този срок, доколкото същият няма ясно определени
граници в рамките на септември 2008г. В този смисъл от описанието на
10
фактите в обвинителния акт не става ясно от кой момент през септември 2008г.
инкриминираната вещ се свои от дееца като чужда. Ето защо съдът приема, че
производството по начало се е развило въз основа на един негоден
обвинителен акт, в който е описано несъставомерно деяние.
На следващо място, въз основа на фактите, които са описани в
обвинителния акт, не може да се ангажира деликтната отговорност на
подсъдимото лице на основание чл. 45 ЗЗД. Съдът приема, че това е така, тъй
като във връзка с предявената гражданско-правна претенция следва да се
приложат единствено правилата за договорната отговорност на дееца, при
това на лице, различно от подсъдимия. Това е така, тъй като деянието на
подсъдимото лице е несъставомерно и поради факта, че всички уговорки от
страна на гражданския ищец са били провеждани с неговия брат – Д. Ч., вкл.
относно получаването, задържането, връщането и плащането на стойността на
инкриминираната вещ. Следователно подсъдимият М. Ч. не може да носи
нито наказателна, нито гражданска отговорност във връзка с неизпълнението
на уговорки, които са сключени от трети спрямо него лица.
По изложените съображения е основателно възражението на защитата,
че отрицателният отговор на въпросите, които засягат основния факт по чл.
102 НПК, ще предопредели крайния изход на делото не само в неговата
наказателно – правна част с оправдаването на подсъдимия, но и в гражданско-
правната му част – с отхвърлянето на гражданския иск като неоснователен.
Основният въпрос в настоящия случай, който защитата игнорира
въпреки ангажираните от нея доказателства за здравословното състояние на
подсъдимото лице и на който съдът следва да обърне специално внимание, е
какво е здравословното състояние /психическото състояние/ на М. Ч. към
момента на провеждане на производството пред въззивния съд, намира ли се е
същият в състояние на вменяемост и може ли обективно да участва в
наказателното производство. Въпросът за това дали подсъдимият може да
участва в наказателното производство, водено срещу него, е преюдициален в
същността си, тъй като касае въпроса за това дали срещу това лице въобще
може да бъде възбуждано и водено наказателно производство и съответно да
бъде постановен акт по същество срещу него.
За изясняване на този релевантен по делото въпрос съдът допусна
комплексна СМЕ. Въз основа на заключението на тази експертиза и разпита на
вещите лица се установи, че подсъдимият е бил в състояние на вменяемост
към момента на деянието, но състоянието му към настоящия момент не
позволява нито участието му в наказателното производство, нито се отличава
с добра прогноза за възможна ремисия, поради което се приравнява към
"продължително разстройство на съзнението“ по смисъла на закона. Вещите
лица са осъществили личен преглед на подсъдимия, описали са подробно в
заключението си неговото състояние, което те определят като „безпомощно
състояние“ и са категорични в изводите си, че това състояние е настъпило
поради заболяванията му в неустановен момент след инкриминирания
период, а именно в резултат на два исхемични мозъчни инсулта и захарен
диабет. Твърди се, че още през 2022г. подсъдимият е и сдиагностициран с
11
деменция. Съдът приема за добросъвестно и компетентно заключението, че се
касае за умерен дементен синдром, който не позволява на подсъдимото лице в
цялост да осъзнае случващото се с него, че поради наличието на безпомощно
състояние, то не може да се защитава и не притежава способност да обмисли
случващото се с него. От разпита на вещите лица се установи, че захарният
диабет самостоятелно води до полиорганна увреда, мозъкът на подсъдимия е
с изразена корова атрофия и с множество исхемични увреждания,
включително доминантна лява хемисфера, довело до десностранна
хемипареза, което предполага и наличието на сензомоторна афазия. Вещите
лица са категорични в разпита си пред съда, че няма перспектива за
възстановяването на подсъдимия, както и че сензомоторната афазия е
нарушение на възприемането на околната среда, при която е абсолютно
невъзможно подсъдимото лице да изрази воля и по същество представлява
невъзприемане на обективната действителност и околна среда като цяло.
Отделно от това умереният дементен синдром се причислява от вещите лица
към категорията продължително разстройство на съзнанието, което изключва
вменяемостта.
При така събраните доказателства в производството пред въззивния
съд е безспорно установено, че подсъдимият страда от тежки соматични
заболявания, които са довели до увреждане на централната нервна система и
поради това не позволяват участието му в наказателното производство.
Установено е несъмнено, че към настоящия момент подсъдимият не може да
разбира свойството и значението на извършеното, както и че е може да
ръководи постъпките си. Психичните му функции да възприема околната
среда, да формира съзнателно поведение и да взема решения са безвъзвратно
изгубени.
При наличието на продължително разстройство на съзнанието,
изключващо вменяемостта на подсъдимия, следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК. Същата гласи, че не се образува
наказателно производство, а образуваното се прекратява, когато след
извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително
разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта. В настоящия
случай в пределите на въззивната проверка е изключена наказателно-правната
част на присъдата поради липсата на протест, както и поради липсата на
процесуална фигура на частен обвинител, който да е сезирал съда с въззивна
жалба и искане за осъждане на подсъдимото лице. Независимо от това, при
цялостна проверка на обжалвания съдебен акт съгласно чл. 314, ал.1 НПК,
въззивният съд намира, че крайните изводи на първия съд, свързани с
оправдаването на подсъдимия по предявеното му обвинение за извършено от
него престъпление по чл.206, ал.1 НК, са правилни и законосъобразни.
Единственото изменение, което следва да бъде направено в необжалвана част
на присъдата, доколкото тя представлява единствено от диспозитив и мотиви,
се отнася до основанието за оправдаването на подсъдимото лице, което следва
да бъде поради несъставомерност на деянието, в какъвто смисъл са изложени
мотиви по-горе. Това изменение на основанието за постановяване на изцяло
оправдателна присъда по обвинението срещу подсъдимия М. Ч. е по-
12
благоприятно, тъй като изключва въобще наказуемостта на деянието, за което
той е бил предаден на съд.
От друга страна обаче, както съдът посочва по-горе, предявяването и
развитието на гражданската претенция в наказателния процес се подчинява
изцяло на принципите и разпоредбите на НПК, вкл. и относно правилата за
инстанционността (в този смисъл мотивите по т. 2 от ТР № 1 /04.02.2013г. по
н.д. № 2/2012г. на ОСНК на ВКС). Следователно, отнесена разпоредбата на чл.
24, ал. 1, т. 5 НПК към настоящия случай, е основание първоинстанционната
присъда в гражданско-правната част да се отмени и производството в тази част
да се прекрати. Това е така, тъй като след постановяване на
първоинстанционната присъда подсъдимият е изпаднал в продължително
разстройство на съзнанието, а такова разстройство е това, което обхваща
дълъг период от време, като изключва краткотрайното, и при което липсва
сигурна благоприятна прогноза, без да е необходимо да е постоянно. То може
да продължи години и да се превърне в постоянно, но това не е необходимо за
прилагането на чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК. Достатъчна е констатация въз основа на
обективни данни, че това състояние ще продължи с години без сигурна
благоприятна прогноза. /Постановление № 3 от 1979 г. на Пленума на ВС,
Тълкувателно решение № 15 от 27.IV.1987 г., ОСНК на ВС/. Идеята на
законодателя при предвиждането на цитираната разпоредба е ясна - ако се
установи, че подсъдимият се намира в състояние на невменяемост, то спрямо
него да не могат да бъдат провеждани каквито и да е действия.
Доколкото са налице доказателства, че подсъдимият не може да
участва в наказателното производство предвид психичното състояние, в което
се намира и пълната загуба на когнитивни функции, съдът счита, че към
настоящия момент той е негоден субект на наказателния процес, респективно
– не може да носи и гражданска отговорност. От обективна страна
подсъдимият не разполага с възможност да възприема правилно фактите от
заобикалящата го действителност, да оценява свойството и значението им и
да ръководи постъпките си. По отношение на невменяемо лице няма как да
бъде водено производство по приетия за съвместно разглеждане граждански
иск, нито да бъде постановяван акт по същество, с който да се вземе
отношение по въпроса за това дали извършеното деяние е деликт и дали от
субективна страна е налице вина. Наказателният процес, респективно
производството по гражданския иск в наказателния процес, е недопустимо
спрямо наказателно неотговорни лица. Това се отнася както за лицата, които
към момента на деянието или преди това са се намирали в състояние на
невменяемост /чл. 33, ал. 1 НК/, така и за лицата, които след деянието са
изпаднали в такова състояние /чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК/, в този смисъл напр.
Решение № 108 от 22.03.1989 г. по н.д. № 106/89 г. на ВС.
С оглед изложеното настоящият състав на СГС намира, че са налице
основания за потвърждаване на обжалваната присъда в наказателно-правната
й част. Налице са основания за отмяната й в гражданско– правната й част във
връзка с предявения граждански иск срещу подсъдимия М. Х. Ч., както и
основания за прекратяване на производството в тази част.
13
Предвид крайния изход от проведеното наказателно производство,
направените по делото разноски следва да останат в тежест на държавата.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 1, т. 5
НПК, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 11.01.2022 г., постановена по н. о. х. д. №
3818/2016 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 18 състав в наказателно –
правната й част.
ОТМЕНЯ присъдата в гражданско-правната й част и ПРЕКРАТЯВА
производството в тази част.
ПОСТАНОВЯВА деловодните разноски по водене на делото,
направени в производството пред въззивния съд, да останат за сметка на
държавата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване и протестиране пред ВКС в
петнадесетдневен срок от получаване на съобщение за изготвянето му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14