Р Е Ш Е Н И Е
Гр.
София, 20.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-А въззивен състав, в публично
съдебно заседание на пети декември две хиляди и шестнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ДЕСИСЛАВА
ТОШЕВА
при
участието на секретаря Цв. Д., като разгледа докладваното от мл. съдия ТОШЕВА в.
гр. д. № 5704 по описа на СГС за 2016 г., взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ищеца К.П.Д. /чрез пълномощника адв. Е.Ж./ срещу решение
от 11.02.2016 г. на СРС, І ГО, 51 състав, постановено по гр. д. № 5769/2015 г.,
с което са отхвърлени предявените от него искове – с правно основание чл. 45 ЗЗД за осъждане на Л.М.П. да му заплати сумата от 20 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от изказвания на Л.М.П.,
направени в интервю, публикувано във вестник „Труд“, раздел „Футбол“, на
06.12.2014 г., на страница 76 и 77, както и за законната лихва от момента на
вредоносното събитие на 06.12.2014 г. до окончателното плащане на вземането,
както и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
съдебни разноски в размер на 1 500 лв. – адвокатско възнаграждение. Излагат
се подробни съображения за неправилност на решението поради нарушения на
материалния закон и необоснованост. Иска се от въззивната инстанция да го
отмени изцяло и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендират се разноските за двете съдебни инстанции.
В
законоустановения срок ответникът Л.М.П. /чрез пълномощника адв. А.Т./ депозира
отговор на въззивната жалба, в който излага подробни съображения за нейната
неоснователност и моли за потвърждаване на атакуваното решение. Претендира
разноски за въззивната инстанция.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и
като обсъди в съответствие с чл. 269 ГПК наведените във въззивната жалба
оплаквания, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящата инстанция намира, че решението на районния
съд е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми. Решението на СРС е и правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивния съд препраща към изложените от първата
инстанция мотиви. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се посочи следното:
Предмет
на делото е предявен от К.Д. срещу Л.П. иск с правна квалификация по чл. 45 ЗЗД
– за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в общ размер на
20 000 лв., причинени
от изказвания на ответника, направени в интервю, публикувано на 06.12.2014 г.
във вестник „Труд“, раздел „Футбол“, на страница 76 и 77, както и претенция за
заплащане на законната лихва от датата на вредоносното събитие до окончателното
плащане на задължението.
Основателността
на иска по чл. 45 ЗЗД се обуславя от кумулативното наличие на елементите на
следния фактически състав: поведение, противоправност на поведението, вина,
настъпили вреди, причинна връзка между вредите и противоправното виновно
поведение. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за
наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието от
гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от обективната
страна на фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия
обезщетението съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест.
Субективният елемент от състава – вината, се презюмира съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, поради което се приема за доказан при липсата на ангажирани доказателства
от ответника за оборване на законовата презумпция. Липсата на която и да е от
посочените кумулативни предпоставки води до неоснователност на претенцията.
В
настоящия случай страните по делото не спорят, че на 06.12.2014 г. във вестник
„Труд”, раздел „Футбол”, на стр. 76 и 77, е публикуван печатен материал –
интервю, със заглавие „Любо П.: Още преди година искаха да ме сменят“ и
подзаглавие „Интервю на В.П. с големия голмайстор за националния отбор,
критиците от Изпълкома на БФС и докога ще продължава войната между четвъртите в
света”, чието съдържание съответства на представеното по делото копие.
Установява се, че част от статията е със следното съдържание:
„- Преди
да се изкажат срещу вас, някои от групата на засегнатите казаха, че не искат да
ви падат на нивото и да ви отговарят.
-Да, да.
А представяхте ли си, ако пък ми бяха на нивото колко още глупости щяха да ни
кажат? Посоките явно бъркат. Не знаят кое е нагоре и кое надолу. Говорим за
футбол и тях алпинисти трябва да ги дърпат, за да ми стигнат до нивото.
Например г-н „успешен бизнесмен” реже кораби за скрап и работниците му в
социалните мрежи постоянно плачат, че с месеци не им е плащал. След време може
и да излязат някои любопитни неща защо му е толкова дълбок джобът. Бизнесът с
хапчета е доста специфичен, така поне знам аз.
-К.Д.
иронично ви отговори, че не ви помни от френската гимназия и университета.
-Нямам
такива претенции. Други са измислените герои, които го играят господин за един
ден ....”.
От показанията на свид. П. се установява, че
посочената статия действително обективира взето интервю от ответника, което е
публикувано без намеса от интервюиращия и от главния редактор на вестника,
респ. изказванията „Например г-н „успешен бизнесмен” реже кораби за скрап и
работниците му в социалните мрежи постоянно плачат, че с месеци не им е плащал.
След време може и да излязат някои любопитни неща защо му е толкова дълбок
джобът. Бизнесът с хапчета е доста специфичен, така поне знам аз” действително
са направени от ответника. От изложеното следва изводът, че е налице първият
елемент от състава на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД – осъществено от
ответника деяние, изразяващо се в случая в горепосочените изказвания.
Неоснователно е възражението на ответника,
направено с отговора на исковата молба и поддържано с отговора на въззивната
жалба, че адресатът на процесните изказвания е неясен. Действително същият не е
поименно посочен в процесните фрагменти от обективираното в статията интервю.
Той обаче се изяснява при цялостен прочит на статията, доколкото непосредствено
след обсъжданите изказвания като продължение на разговора за развилия се
задочен спор между ответника и лицето, за което се отнасят те, е поставен
въпрос от интервюиращия, съдържащ изрично посочване на името на ищеца, при
което П. не е отрекъл, че предходните изявления са насочени именно към К.Д..
Основният
спорен въпрос по делото е дали въпросните цитати от статията са противоправни,
по който въпрос въззивният съд намира следното:
Излагат
се доводи от въззивника, че процесните изказвания са противоправни, защото част
от тях представляват обида, а друга част са клеветнически. Обида
е налице, когато деецът каже или извърши нещо унизително за честта или
достойнството на другиго в негово присъствие, а клевета – когато деецът
разгласи невярно позорно обстоятелство за другиго или му припише извършването
на престъпление.
Предвид
наведените във въззивната жалба доводи преценката за противоправност на
деянието следва да се извърши през призмата на релевантните разпоредби на чл.
39, ал. 1 и ал. 2 и чл. 41, ал. 1 КРБ, респ. чл. 10 ЕКЗПЧОС, според които всеки
има право да изразява мнение и да го разпространява, както и да разпространява
информация, но тези права не могат да се използват за накърняване на други
защитени от правото ценности, сред които са и правата и доброто име на другиго.
Следователно забраната за накърняване на доброто име и достойнството на
личността се отнася както при упражняване на правото на разпространяване на
информация, така и при реализиране на правото на изразяване на мнение.
Съгласно
съдебната практика /както националната, така и тази на ЕСПЧ/ разпространяването
на информация е противоправно, когато за дадено лице се изнасят неверни факти и
данни, но само ако те обективно са в състояние да засегнат неговите чест,
достойнство и добро име. Ако фактите са верни, то и информирането за тях не е
противоправно, дори ако са позорящи. За да бъдат окачествени дадени твърдения
като клеветнически, те трябва да са с конкретно съдържание, да носят информация
за точно определено обстоятелство, време, място и лице. Това обстоятелство
следва да е позорно или в частност да представлява приписване на престъпление.
За
разлика от разпространяването на информация изразяването на мнение има оценъчен
характер и представлява коментар на фактите, като по този начин се изразява
позицията на лицето по даден въпрос или във връзка с даден факт, а не се излага
информация за този факт. Мнението не може да бъде вярно или невярно. Според
съдебната практика мнението е противоправно, единствено ако е изразено в обидна
форма, т.е. ако съдържа обидни оценки и квалификации, преценени през призмата
на господстващия обществен морал. Не всяка негативна или експресивна оценка
обаче може да се приеме за обидна, тъй като това би отрекло напълно
конституционното право на изразяване на мнение, но със сигурност обидна е
оценка, която съдържа вулгарни, цинични изрази и квалификации по нечий адрес.
Ето защо може да се носи отговорност и за оценъчни съждения и мнения, стига те
да съдържат такива обидни изрази.
Няма
пречка едно и също изказване да съдържа както разпространяване на информация за
осъществяването на даден факт, така и изказването на оценка, позиция, т.е.
мнение на лицето по отношение на този факт, каквито доводи в случая се излагат
от въззивника по отношение на изказването „след време може и да излязат някои
любопитни неща защо му е толкова дълбок джобът“, но
и в този случай при преценката за наличието на противоправност следва да се
изхожда от посочените различни критерии спрямо различните части на това
изказване.
Когато е
сезиран с иск за обезщетяване на вреди от изказвания, уронващи доброто име и
достойнството на ищеца, задължение на съда е да разграничи
каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква – оценка,
съответно дали фактите са неверни и позорни и дали оценките са в рамките на
свободата на словото по чл. 39, ал. 1 КРБ. Анализирайки
внимателно съдържанието на процесните изрази, включително в рамките на
цялостния контекст на обективираното в статията интервю, въззивният съд намира,
че част от цитатите имат оценъчен характер – това са изказванията на ответника, че
„г-н „успешен бизнесмен” реже кораби за скрап“ и че „след време може и да
излязат някои любопитни неща защо му е толкова дълбок джобът“, а последното
изказване, както и изказванията, че „бизнесът с хапчета е доста специфичен“ и
че „работниците му в социалните мрежи постоянно плачат, че с месеци не им е
плащал“ имат характера на фактически твърдения.
Изказванията
с оценъчен характер /„г-н
„успешен бизнесмен” реже кораби за скрап“ и „след време може и да излязат някои
любопитни неща защо му е толкова дълбок джобът“/ изразяват
субективната оценка на ответника досежно естеството и значимостта на търговската
дейност на ищеца и отношението му към финансовите възможности на Д., като те са
изложени в контекста на разговора за развилия се между тях задочен спор и по
повод това дали П. е „на нивото” на ищеца. Както бе посочено по-горе, мненията
не подлежат на проверка за тяхната достоверност, тъй като те не могат да бъдат
достоверни или не, правно значение оценките имат, само ако са обидни /в този
смисъл – Решение № 12/06.02.2013 г., постановено по гр. д. № 449/2012 г. на
ВКС, III ГО/. Същите в случая нямат унизителен характер, тъй като не нарушават
приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, доколкото
нито съдържат цинични и вулгарни изрази, нито по какъвто и друг начин засягат
неблагоприятно честта или достойнството на ищеца, поради което не съставляват
обида. В тази връзка следва да се посочи, че действително в интервюто
ответникът е използвал по-експресивни изразни средства и похвати, изразявайки по
този начин своето отношение към ищеца като бизнесмен и работодател, без обаче
същите да имат унизителен характер, поради което не може да се приеме, че е
нарушен балансът между конституционно защитените ценности – свободата на изразяване
на мнение и честта, достойнството и доброто име на другите. В тази връзка
следва да бъде отчетено и обстоятелството, че Д. е публична личност, а колкото
по-известна е една личност, толкова повече намеса в частноправната си сфера се
налага да понася /в този смисъл – Решение № 148/10.07.2015 г. по гр. д. №
6318/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО/.
По отношение на изказванията „работниците му
в социалните мрежи постоянно плачат, че с месеци не им е плащал“, „след
време може и да излязат някои любопитни неща защо му е толкова дълбок джобът“ и
„бизнесът с хапчета е доста специфичен“ следва да се посочи, че нито един от тези изрази не разкрива достатъчно ясно и конкретно
елементите на определено престъпление, нито са позорни в по-общ план.
За да бъдат определени като позорни конкретни
обстоятелства, то те трябва да са ясно съобщени, да са неприемливи от гледна
точка на общоприетите морални норми и да предизвикват еднозначна негативна
оценка на обществото, а не да се извеждат в резултат на предположения,
асоциации, интерпретации или други форми на субективна психична дейност по
отношение на съответните изказвания. Освен това, ако се установи, че изложените
обстоятелства са позорни, то трябва да се установи и това, че са неистински. В
случая нито един от използваните изрази не съдържа ясни твърдения за позорни за
ищеца факти – такива, които да са неморални, недостойни и да предизвикват
еднозначната отрицателна оценка на обществото.
Противно на доводите на въззивника, в изказването
„работниците му в социалните мрежи постоянно плачат, че с месеци не им е
плащал” липсват еднозначни и категорични твърдения затова, че Д. действително
не изплаща редовно трудовите възнаграждения на служителите си. Посоченият израз
всъщност съдържа единствено твърдение, че в социалните мрежи битува недоволство
от лица, представящи се за негови работници, свързано с техните твърдения, че
ищецът като работодател не е изряден при изплащане на трудовите възнаграждения.
Твърдението, че даден работодател не е одобряван от свои служители поради
изложени от тях твърдения, само по себе си не е позорно и несъвместимо с
общоприетите морални норми. Отделно от това, от представените по делото
разпечатки от сайта bgrabotodatel.com /представляващ по естеството си форум за
обмяна на мнения и информация и социална мрежа/ се установява, че в интернет
пространството действително са налице множество оплаквания от лица, представящи
се за бивши или настоящи служители в собствени на ищеца дружества, от условията
на работа и в частност – във връзка със заплащането на трудовите възнаграждения,
поради което дори да се приеме, че обсъжданото твърдение на ответника за
наличието на такива оплаквания в социалните мрежи е позорно, то е доказано
достоверно.
Касателно израза „след време може и да излязат
някои любопитни неща защо му е толкова дълбок джобът“ следва да се посочи, че
твърдението, че нечий джоб е „дълбок” не представлява излагане на позорни
обстоятелства, особено като се има предвид липсата на каквато и да е конкретика
относно причините за това.
Не се установява и приписване на престъпление в горепосочените
изрази, за които във въззивната жалба се излагат твърдения, че се клеветнически.
В израза „след време може и да излязат някои
любопитни неща защо му е толкова дълбок джобът“ се съдържа единствено един
твърде общ и неконкретизиран намек за наличието на любопитни обстоятелства,
свързани с произхода на финансовите средства на ищеца, който обаче по никакъв
начин не може да се определи като приписване на престъпление предвид липсата на
категорично и конкретизирано фактическо твърдение за извършено от
ищеца престъпление.
Що се
отнася до изказването „бизнесът
с хапчета е доста специфичен“, то също не съдържа фактическо твърдение за
извършено от Д. престъпление, защото употребената дума „хапчета” не може да се
отъждестви с каквато и да е забранена от закона субстанция. Евентуалното такова
отъждествяване би било резултат от субективната интерпретация на изказването от
страна на съответното възприемащо интервюто лице, но не е единствено възможната
интерпретация, особено като се има предвид установеното по делото
обстоятелство, че ищецът развива търговска дейност, свързана с фармацевтични
продукти, която не може да се приеме, че съдържа характеристиките на
престъпление.
Съгласно
чл. 39, ал. 1 КРБ всеки има право да изразява мнение и да го разпространява
чрез слово независимо от формата му, а съгласно чл. 41, ал. 1 КРБ всеки има
право да търси, получава и разпространява информация, като граница на тези
прокламирани свободи са правата и доброто име на другите. Следователно, за да е
противоправно поведението на едно лице, трябва да се установи, че същото засяга
неблагоприятно доброто име, честта или достойнството на другиго. Както се
посочи по-горе, използваните от ответника думи и изрази в процесното интервю не
могат да бъдат окачествени като обидни, позорящи или приписващи извършването на престъпление. Без значение е дали
ищецът се е почувствал засегнат, тъй като чувствата са негово субективно
преживяване, отражение на личния му мироглед и ценностна система и съществуват
изцяло в неговото съзнание, но в случая по реда на деликтната отговорност те не
могат да бъдат възмездявани, тъй като от изложеното по-горе е видно, че
поведението на ответника не може да бъде окачествено като противоправно по
смисъла на чл. 45 ЗЗД.
По тези съображения въззивният съд намира, че липсва елемент от обективната страна на състава на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД. Поради това независимо от обстоятелството, че по делото е установено от показанията на свидетелите Бояджиев и Илиев, че в резултат на поведението на ответника /в резултат на неговите изказвания при процесното интервю/ ищецът е претърпял неимуществени вреди под формата на негавитивни емоционални преживявания, ответникът не носи отговорност за тяхното репариране, а искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди се явява неоснователен. Следователно неоснователна е и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на задължението.
Поради съвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на районния съд решението му като правилно и законосъобразно следва да бъде изцяло потвърдено на основание чл. 271, пр. 1 ГПК.
При
този изход на спора право на разноски за въззивното производство възниква за
въззиваемата страна. Същата е доказала извършването на разноски за настоящата
инстанция в размер на 2 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, срещу
което насрещната страна е релевирала своевременно възражение за прекомерност.
Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 ЗАдв. Преценката за правната и
фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция следва да се извърши с
оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна
помощ. Преценявайки обстоятелството, че по поставените пред въззивния съд
материалноправни въпроси е налице значителна задължителна съдебна практика,
както и това, че въззивното производство е протекло с едно открито съдебно
заседание и без ангажирането на доказателства пред настоящата инстанция, въззивният
съд намира, че то не е усложнено от правна и фактическа страна, поради което възражението
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемия е основателно,
като дължимата от жалбоподателя сума следва да бъде намалена до установения в Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минимален размер. Ето защо на П. се дължи от въззивника заплащане на разноски
за тази инстанция в размер на минималното адвокатско възнаграждение, определено
по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата и възлизащо на 1 130 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
решение от 11.02.2016 г. на СРС, І ГО, 51 състав, постановено по гр. д. № 5769/2015
г.
ОСЪЖДА К.П.Д., ЕГН **********,
с постоянен адрес: ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Л.М.П.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, сумата от 1 130 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.