Р Е Ш Е Н И Е № 90
гр.Оряхово, 20.09.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС –
Оряхово, в публично съдебно заседание, проведено на 28.08.2019г. в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:Н.Крумова
при секретаря А.Бориславова, като разгледа
докладваното от съдията гр.д.№826/2018г. по описа на РС – Оряхово, за да се
произнесе взе предвид следното:
От Т.С.С., ЕГН:********** *** е
предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.19 от ЗПК, вр.чл.143,
т.9 от ЗЗП против „ Изи Асет Мениджмънт ” АД, с ЕИК:*********, със седалище и
адрес на управление гр.София 1324, ж.к.“ Люлин „ №7, бул.“ Джавахарлал Неру „
№28, „ Силвър Център „, етаж 2, офис 40-46, представлявано от Стефан Красимиров
Колев – управител за прогласяване нищожността на договор за паричен заем
№3085542/22.11.2017г., сключен между ищеца и ответното дружество, в
ЕВЕНТУАЛНОСТ – за прогласяване нищожността на клаузата на чл.4 от договора за
паричен заем, установени в разрез с принципа на добрите нрави и накърняващи
договорното равноправие между страните.
В исковата молба се твърди, че на 22.11.2017г., ищцата е сключила с
ответното дружество договор за паричен заем №3085542, по силата на който са й
предоставени в собственост заемни средства в размер на 3000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент
по заема 35,00 %; годишен
процент на разходите - 41,12 % и срок за погасяване на заема 48 седмици,
с месечна погасителна
вноска в размер на 147. 11 лева.
Сочи
се, че съгласно чл. 4 от договора, заемателят следва в срок до три
дни, считано от датата на сключване на процесния
договор, да предостави едно от двете предвидени обезпечения - две физически лица, отговарящи на условията, подробно
описани в договора или банкова гаранция, като при неизпълнение той
дължи неустойка в размер на 2 526. 25 лева, която той следва да престира разсрочено,
заедно с погасителната вноска,
която нараства до 252. 36 лева с месечен
добавък за неустойка в размер на 105.25 лева.Твърди се, че ищцата е усвоила изцяло заемният ресурс,
като понастоящем е погасила 2600.00 лева, но не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен.В тази връзка се излагат следните съображения:
- счита се, че с
договорения в чл.6 фиксиран годишен лихвен процент в размер на
35,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителката и доставчика на финансова услуга, в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателката, поради
което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.
Счита се, че когато едната престация е предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен /
доколкото цената
калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума /.
Сочи
се, че при заем с кратък срок на ползване / 48 седмици /, уговарянето на възнаградителна
лихва от 35 % не е
обяснимо нито с разходите,
които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.Толкова висока възнаградителна лихва не била типична дори
за дългосрочните банкови кредити / над 15 години /, когато рискът на
заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни
процеси.Освен това, реалният размер на дължимата договорна лихва била в по - голям размер от предвидените в договора 35 %, поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя чрез
включването на договорката по чл.4 за заплащане на неустойка.
Отразено
е, че в съдебната практика се приемало, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за
добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер.Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити
- двукратния размер на законната лихва.В тази връзка се сочи, че в настоящия
случай, договорената между страните лихва в размер на 35 % годишно, към която
следва да се добави
уговорената по чл.4 от договора неустойка, надхвърляла повече от три пъти
законната, което представлявало нарушение на
добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.Процесната
клауза на договора, накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата
се явявала нищожна.Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следвало да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищцата.
Посочено
е също така, че съгласно чл.26, ал. 4 от ЗЗД е
възможно договор да бъде само частично недействителен.Нищожността
на отделни части от договора можело да доведе до
нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право
от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът
би бил сключен без недействителната му част.Счита
се, че на плоскостта на процесния
казус, нищожните клаузи на
договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не биха могли да се заместят
по право от повелителни норми на закона,
тъй като законодателят не е въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед
на задължителното тълкуване с редица преюдициалн заключения на Съда на ЕС, с които е дадено разрешението, че националните съдилища не са
овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, че
договорът трябва по принцип да продължи да действа без
друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право, съществува правна възможност така
да се запази договорът, тъй като, ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните
клаузи в такива договори, подобно правомощие би
могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи
понеже би способствало за премахването на
възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните
клаузи спрямо потребителя.
Счита
се, че неприложима е и втората хипотеза на чл.26, ал.4 от ЗЗД, тъй
като договорът за потребителски кредит не би
могло да бъде сключен без недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден като
възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, което води до
нищожността на
целия договор.Аргумент за недействителност на договора на
това основание можело да се почерпи от
обстоятелството, че съгласно по -пълната защита, дадена
на потребителя със ЗПК - чл.22 от ЗПК, при неспазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1; чл.11, ал1, т.7-т.12 и
т.20 и чл.12, ал.1, т.7 – т.9 от ЗПК, сред които са
точното определяне на възнаградителната лихва -чл.11,
ал.1, т.9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.От изложеното следвало, че законът
поставя важен акцент на посочената уговорка
относно цената на заемните средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на
сключването му, като с оглед внасяне на яснота
относно правата и задълженията на потребителите и за по - пълна защита на
интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвения процент по кредита.Нищожността на клаузата, регламентираща част от
реквизитите на договора за потребителски кредит -
лихвения процент и представляваща част от същественото съдържание на договора, правела цялото заемно съглашение
нищожно.Това разрешение отговаряло и на задължителното тълкуване на Директива
93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че
Директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен
между продавач или доставчик и потребител договор,
съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това
гарантира по -добра защита на потребителя.
Отразено е, че в процесния
случай, предвидената в чл. 4 от договора неустойка в размер на 2 526 лв. е скрит
добавък към възнаградителната лихва и като
такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент
на разходите, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК.Поради невключването на неустойката в посочения в потребителския договор
размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение.Посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните, представлявало „ заблуждаваща
търговска практика " по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.С
преюдициално заключение по дело С-453/10, било прието,
че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да
се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП.Нищожността на
неравноправната клауза в договора, сочеща
неверен ГПР водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10
от ЗПК.Не било изпълнено и изискването по
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК в договорът да бъде посочен лихвения процент по
кредита, тъй като потребителят е бил
заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.
Посочено
е, че преценката за действителността на клауза за неустойката
и за нейния обоснован размер, следвало да бъде извършена с оглед
претърпените вреди от неизпълнението, при спазване
на критериите, заложени в т.З от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. №1/09г., с което било дадено разяснение, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата
за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения.Преценката за нищожност
на неустойката, поради накърняване на
добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен
случай към момента на сключване на договора, като можело да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се
обезпечават с неустойка, дали изпълнението
е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди.Освен примерно
изброените критерии, съдът можело да съобрази
и други наведени в производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото
доказателства и направени доводи, като ги
съотнесе към доводите на ищцата съобразно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.
Отразено
е, че съгласно чл.92 от ЗЗД, неустойката
представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението
и обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната
практика и в правната доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.Неизпълнението на задължението
за осигуряване на поръчители или банкова гаранция не водело до самостоятелни и
сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй
като вреди за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани
и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.Предвидената
неустойка в размер на 2 526.00 лева е загубила присъщите за
неустойката обезщетителна функция, доколкото тя
е почти еквивалентна на заетата сума от 3 000.00
лева, без да зависи от вредите от неизпълнението на
договорното задължение, по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението и се начислявала като добавък към
платежната вноска, именно защото съставлявала
скрита лихва, облагодетелстваща търговеца.Същата създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителката, което било в
противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
В процесния случай, гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход от
1000.00 лева, произтичащ само от трудов договор.Счита се, че ограничението относно
получавания трудов доход е необосновано, тъй
като физическо лице може да получава
доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да
разполага със движимо и недвижимо
имущество, с което ще отговаря съгласно чл.133 от ЗЗД.
Освен
ограничителните условия относно поръчителите, които трябвало да бъдат осигурени от кредитополучателката, кредитната институция била
поставила алтернативното условие за осигуряване на банкова гаранция.Сочи се, че е ноторно
известно, че към фирми за бързи кредити се обръщат лица,
които не разполагат с доходи и с имущество,
за да получат банков кредит, който е по - изгоден с оглед на по - ниските лихвени равнища.На кредитната институция като търговец,
специализиран в сегмента на кредитирането било известно това обстоятелство, тя
разполагала и с информацията, че банкова гаранция се предоставяла
при още по - засилени изисквания и, че такава е невъзможно да бъде издадена на лице, което не отговаря на условията за
банково кредитиране.Счита се, че недобросъвестно
и в ущърб на потребителката, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними
изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.19, ал. 4 от ЗПК.Договорена при тези условия
неустойката представлявала допълнителна облага - печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по
този начин на потребителката по реда
на чл.5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част от
ГПР, съобразно императивните изисквания
на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.
Твърди
се, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и
е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил
да получи обезпечение преди сключването на договора, за
да се гарантира срещу евентуалното пълно или
частично неизпълнение от страна на заемополучателя.Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на
обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква
едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението.Дори да се приемело, че
кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването
на договора да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на
поръчителство и алтернативно и на други възможни за
потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че
той ще може да се удовлетвори за вземанията си.Явно било, че кредитодателят не е търсил
обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на
поръчители или банкова
гаранция - едва три дни след сключване на договора.Поставянето на изискването
за осигуряване на лично, респективно банково обезпечение противоречало на целта
на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК.От чл.8, параграф 1 от Директива 2008/48 в
светлината на съображение 28
ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка
в съответната база данни.Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане
на кредита произтичало и от разпоредбата
на чл.16 от ЗПК.В този смисъл, в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на
такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното
задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели
да предпази потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48,
която се състои, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която
се приема като необходима, за да се
осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на
защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити.В този смисъл бил параграф 40-43 от Решение от 27 03.
2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Поради това, клауза,
която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на двама поръчители, респективно банкова
гаранция е в пряко
противоречие с целта на
Директивата.На практика такава клауза прехвърляла риска
от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване
на размера
на задълженията.По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат,
като ако не го осъществи, дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.Съдът
имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния
закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата.
В настоящият случай кредиторът бил поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално
обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици
за кредитодателя са
самопричинени, тъй като той не е спазил своето задължение
за предварителна
оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, поради което финансовата
институция не може да черпи права за себе
си от собственото си противоправно поведение,
за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка.Неустойката
по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие
за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова
гаранция в същия размер, което да отговаря
на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като
цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката
по чл.4 от договора.
Сочи
се, че по изложените съображения, неустойката била
излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции.Предвиденото тя да се кумулира към погасителните вноски водело до
скрито оскъпяване на кредита.По същество била добавка към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и
го обогатявала неоснователно, доколкото
именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този
смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.
Отразено
е, че както разходите на
търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП от 35.00%.Именно възнаградителната
договорна лихва обхващала печалбата на търговеца, но в случая клаузата на чл.4 от договора
въвеждала още един сигурен източник на доход на икономически
по -силната страна.От една страна, неустойката
била включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като е почти съизмерим
с предоставената сума по кредита.
В подкрепа на иска са представени писмени
доказателства - копия на:договор за паричен заем №3085542/22.11.2017г. и
погасителен план към него; стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити; декларация за материално и гражданско
състояние; удостоверение изх.№76/08.11.2018г. за изплатени брутни доходи на
ищцата; фишове за работна заплата за месеци юли, август, септември и октомври
2018г.; фиш за работна заплата за месец септември 2018г. на съпруга на ищцата
Ивайло Константинов Петков; удостоверение за раждане от ***г. на Надежда
Ивайлова Петкова; договор за кредит за текущо потребление от дата 21.12.2017г.,
сключен между Ивайло Петков и „ Банка ДСК „ ЕАД, общи условия и погасителен
план към него, и договор за залог върху вземания; договор за потребителски
кредит №435/13.12.2014г., сключен между „ Алфа Банк „ АД и ищцата, общи условия
и погасителен план към него.
В срока за отговор по чл.131 от ГПК, от
ответника е постъпил писмен такъв.Същият оспорва изцяло иска.
Ответникът
възразява срещу искането на ищеца
целият договор да бъде обявен за недействителен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се
обявяват за нищожни.Счита, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени.Допълнително е посочено, че доколкото
се твърди нищожност на отделни договорни клаузи, то дори да бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната
недействителност не следва да влече нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било
възможно и без тяхното съдържание.В тази връзка се излагат следните
съображения:
- по отношение на твърдението за нищожност на клаузата, с която е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 %
поради противоречие с добрите нрави и внасяне на неравноправие между правата и
задълженията на страните се счита, че твърденията на ищеца, че договореният размер на фиксирания
годишен лихвен процент
противоречал на добрите нрави, че била налице явна нееквивалентност на престациите и се нарушавал принципът
на добросъвестност при участие в облигационните отношения са
неоснователни.В тази връзка се сочи, че в закона не било предвидено никакво ограничение относно
допустимите размери на възнаградителната лихва
и нямало правила за определяне на възнаграждението
на заемодателя.Доколкото било налице изрично лимитиране на годишния процент на разходите ( ГПР ), в изчисляването на
който се взима предвид и лихвеният
процент ( видно от
дадените в Приложение №1 към ЗПК формула и правила за калкулацията му ), ако се
приемело, че за кредитора съществуват и допълнителни рестрикции, то той
би бил допълнително ограничен неоснователно и в разрез с идеята, заложена от
законодателя.Дописването на изрични
законови разпоредби и тяхното разширително тълкуване чрез съдебната практика било
неприемливо и недопустимо.Исковата
молба не съдържала посочване на конкретна правна норма или друго валидно правно основание, от което да
следва подобен извод.Възнаградителната лихва
представлявала цената на предоставяната от кредитора услуга - ползването на
парични средства - и поради това той бил
свободен да определи какъв да е нейният размер.Още повече, че след като на пазара съществували купувачи на
услугата срещу цена в този размер, съгласно
основните икономически принципи на търсене и предлагане, тази цена не би могла да е твърде висока.Също така в процесния
случай възнаградителната лихва била в размер на 35 %, т.е. надвишението над допустимата според ищеца стойност от
трикратния размер на законната лихва
е било пренебрежимо малко.Било спазено
единственото ограничение, предвидено закона, а именно това на чл.19, ал.4 от ЗПК, според което ГПР не може да бъде по
- висок от пет пъти размера на
законната лихва.Този размер не бил надвишен - видно от договора, ГПР възлизал на 41.12 %.При изчисляването му бил взет предвид и
размерът на фиксирания годишен лихвен процент
като един от елементите, служещ за изчисляване на ГПР.Доколкото разходите по кредита били в законоустановените граници и не е
налице отделно ограничение по отношение на възнаградителната лихва, то възраженията за нищожност се явявали
напълно неоснователни.
Твърдението на ищецът, че уговореният
лихвен процент създавал неравноправие между правата
и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга, не отговаряло на разбирането за неравноправие,
заложено в закона, тъй като не попадало в нито една от предложените
законови хипотези и не ограничавало правата на потребителя за сметка на тези на заемодателя, нито пък
осигурявало на последния привилегии или повече права, отколкото обикновено има кредиторът по договор за
заем.
Неприемливо
било и твърдението за недобросъвестно поведение от страна на заемодателя, при
положение, че последният бил информирал предварително клиента за всички условия
по кредита, включително за размера на възнаградителната лихва, още с
предоставянето на СЕФ, съгласно изискванията на чл.5, ал.2 от ЗПК.Ищецът бил
получил допълнителната защита, която му е гарантирана от закона, като
кредиторът му я е предоставил в степен, в която му е дължима съобразно
императивните правни норми на ЗПК.Потребителят,
вече информиран, е имал свободата да реши дали предложените му условия го устройват и дали да
се обвърже с тях.В случай, че той ги е счел за неблагоприятни или нарушаващи
усещането му за равноправие и справедливост, то той е можело изобщо да не встъпва в договорни отношения с
дружеството, но въпреки това го е направил.
Сочи се, че към момента на сключването на договора за кредит,
заемателят е знаел за размера на възнаградителната лихва, като негово право е
било да се съгласи или да откаже
подписването му, при положение, че тази лихва е неизгодна за него.Нямало противоречие на добрите нрави и поради факта, че
инициативата за скючване на договора произтича от ищцовата страна -
видно от приложеното към настоящия отговор Предложение за сключване на договор за паричен заем.В него насрещната страна е посочила параметрите на желания от нея заем в размер на 3 000.00
лева за 24 седмици, с първоначална вноска, дължима на 08.12.2017г..Подписвайки
договора при посочените параметри и получавайки Стандартен европейски формуляр, тя била преценила възможностите си,
поради което не е налице накърняване
на добрите нрави.И към момента на сключване на договора заемателят е съзнавал, че възнаградителната лихва е висока, с оглед
определения от БНБ основен лихвен процент, но явно към онзи момент това не е представлявало проблем.Хипотезата за
накърняването на добрите нрави по
чл.26, ал.1 от ЗЗД обхващала различни случаи, но тя не можела да се
противопостави на императива в чл.12
от ЗЗД за добросъвестността при сключването на договора, какъвто бил и конкретният случай.
Неприемливо
било и твърдението, че уговорената с чл.4, ал.2 от договора неустойка представлявала скрита лихва и следвало да се включи при
калкулацията на ГПР.На първо място, както ясно било
посочено в чл.4 от процесния договор, задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло от
действията на потребителя.В този смисъл се счита, че в случай, че той не би искал да понесе тежестта да
заплаща така уговорената неустойка, то той би могъл
изобщо да не сключва договора или да изпълни поставените от чл.4, ал.1 от него
условия.В Стандартния
европейски формуляр, който лицето получавало преди сключване на договор за кредит, подробно били
описани изискванията към обезпечението, както и размерът
на неустойката и възнаградителната лихва.Знаейки какви са изискванията на дружеството, клиентът е можел още със сключването
на договора за заем да предостави обезпечение,
можел е да го направи и в тридневен срок след това, т.е. потребителят, преди да
е обвързан от договор, е имал цялата необходима информация, за да вземе решение
дали да сключи договор за кредит при тези условия или не, съответно дали
разполага с възможност да осигури необходимото
обезпечение.Съответно, имал е достатъчно време още със сключването на договора да предостави обезпечение, за да не бъде
начислена неустойка, а ако прецени, че не може да осигури такова, изобщо да не пристъпва към
подписване на договора.В СЕФ фигурирали съществените условия по кредита, включително размера на лихвения
процент, ГПР и изискването за предоставяне на обезпечение и последиците от
непредоставяне на такова, в т.ч. и неустойката и нейния размер.В този смисъл невярно било твърдението в исковата молба,
че длъжникът не бил информиран за
възможността за него да възникне задължение за неустойка по реда на чл.5 от ЗПК.Ищецът бил избрал да ползва продукт от ответното дружество, следователно същият
е преценил, че условията не противоречат на разбирането му за морал и
добри нрави, нито пък предложеният от
ответника размер на неустойката е необосновано висок.
По отношение
на твърденията, че неустойката следвало да се включи при калкулацията на ГПР и, че поради невключването й посоченият в договора ГПР не
бил действителен, следвало да се подчертае,
че при изчисляване на ГПР чл.19, ал.З от ЗПК изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски
кредит.С тази разпоредба, освен да защити потребителят,
законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на
неговите задължения и стриктното им изпълнение.Засилената защита на потребителя като по - слаба страна се
простирала дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и своевременно
и точно изпълнение.Когато такова липсвало, както е в настоящият случай, то той не следва да се ползва от
допълнителна закрила.Счита се, че уговорената
неустойка не влиза в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а
дори напротив, цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява
добросъвестно поведение от страна на
длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в риск.
Сочи се, че включването на задължението за заплащане на неустойка в калкулацията на ГПР не само не би дало на потребителя
реална информация за кредита, но би го объркало,
тъй като в случай, че за него не се породи задължение за неустойка, то
изчисления въз основа на нея размер на ГПР би бил нереален и не отговарящ на действителните условия по кредита.Следвало да се има предвид, че законът, както и
кредиторът, изхождат от презумпцията за добросъвестност и своевременно изпълнение на задълженията, а не
обратното.Обстоятелството, че ищецът е бил некоректен
към кредитора си и не е предоставил обезпечение било такова, което е извън
волята на дружеството и зависи единствено от насрещната страна.Също така чл.11, ал.1, т.10 предвиждал, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора няма как да е известно дали
заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения или не, поради което
неустойката за неизпълнение нямало как да
бъде включена в ГПР.Ако неустойката изначално бива включвана в ГПР, то този показател не би бил верен по отношение на
заематели, които са изпълнили задължението си за предоставяне на обезпечение.Договорът в чл.2, т.8 изрично посочвал
какви допускания са взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което била
налице пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент.
Отразено е, че по отношение твърдението на ищеца, че договореният размер на
фиксирания годишен лихвен процент и клаузата за неустойка и
нейният размер противоречали на добрите нрави, в исковата
молба не била наведена никаква
конкретна обосновка.В този смисъл това твърдение се явявало голословно и неподкрепено от аргументи или
доказателствен материал.Сочи се, че добрите нрави са морални
норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона.Понятието „ добри
нрави ", по смисъла на чл.26, ал.1, пр.З от ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански и
търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения.Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване.Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се правела за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора.В тази
връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следвало да докаже в какво точно се изразява
противоречието в процесния случай и да
наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип.Каквато
и да било обосновка в тази насока липсвала в исковата молба, което правело претенциите за нищожност голословни и недоказани.Доколкото
понятието за добри нрави е субективно
и относително, то подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да
се позове на него, в случая - от ищеца, а такива доказателства не били
ангажирани.
Договорената лихва представлявала
цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите
парични средства и именно това правело лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което същата се дължала така,
както е уговорена.Такава е била волята на ищеца, обективирана изрично в
подписания от него договор, а съгласно чл.20а от ЗЗД, договорът има сила на закон за тези, които са го сключили. Договорената
възнаградителна лихва не можела да се счете за прекомерна, водеща до
противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави.Клаузата в договора не е била нищожна, а волята на
страните следвало да бъде зачетена, още повече, че чл.10 ал.2 от ЗЗД допускал
лихви да се уговарят до размер, определен от МС, какъвто праг към момента на сключване на договора не е бил
регламентиран в законодателството.„ Добрите
нрави " като понятие за морални норми на справедливост следвало да
защитават всеки признат от закона
интерес.„ Добрите нрави " не регулирали цени на стоки и услуги.Нарушение на добрите нрави би имало при
заблуждение относно цената на определена стока и други, но когато една цена е ясно и честно посочена, когато една услуга не е задължителна за
ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решава дали иска да я
ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „ добрите нрави "
нямало.При определяне на допустимия размер на лихвения процент по
договор за паричен заем трябвало да се изхожда от спецификата на всеки
кредитен продукт и не можело да се слагат общи ограничения за всички заеми.За цената по един заем имало значение дали
заемът е потребителски или ипотечен, какъв е размерът на главницата,
колко е дългосрочен заема.Затова поставянето на общо максимално ограничение на
договорната лихва до трикратния размер на законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната
специфика, пазара и разходите за отпускането им, не било адекватно
ограничение.Нещо повече, такова ограничение би било негативно за самите
потребители.Непазарните ограничения на лихвите водели до намаляване на
кредитирането, поемане на по - малък риск
от финансовите институции и лишаването на потребителите с по - ниски доходи от достъп до финансиране.Отговорът на въпроса дали
определена възнаградителна лихва е прекомерна, можел да се търси само на плоскостта на пазарните нива
на лихвата на други подобни услуги, а не с оглед размера на законната лихва, която нямала функция да определя пазарни
нива на лихвата, а да даде предел за
санкция при неизпълнение.
В случая следвало да се има предвид и
факта, че кредиторът не е банка, за
задълженията на
кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпявал
финансовия ресурс.Сочи се, че
наличната съдебната практика, в която
договорен лихвен процент над трикратния размер на
законната лихва се третира като противоречащ на добрите нрави, се отнасял до
субекти, които са отпуснали паричен заем не по занятие, а инцидентно, по изключение.Счита се, че ЗПК е специален по отношение на ЗЗД и за
потребителски кредити се прилагал първият.Имало
съществени разлики между заема по чл.240 от ЗЗД и потребителския кредит по ЗПК, който имал специална уредба.В тази връзка се счита, че е недопустимо към
отношения, възникнали по силата на
ЗПК да се прилага съдебна практика, която третира заеми по ЗЗД.Посочва се, че заемът
по ЗЗД не е търговска сделка, каквато
извършват финансовите и кредитните институции, които по занятие отпускат заеми на физически и
юридически лица.На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто бил заемът по настоящото дело,
пазарните нива на лихвата били по - високи от нивата на банковите кредити.Ответното дружество като търговско дружество, при това регистрирано
като финансова институция и упражняващо дейността си изпълнявайки множество регулаторни изисквания
и под надзора на редица контролни органи,
сред които БНБ и КЗП, било
придобило правото да сключва договори за паричен заем с потребители по занятие, след като е изпълнило всички законови
изисквания.Поради това било неуместно за него да се прилагат същите критерии за
преценка, каквито се прилагат за други правни
субекти, отпуснали заем инцидентно и по изключение, и извън предмета на
основната си търговска дейност.Допълнително,
така формираната практика се отнасяла до уговорен размер на лихва за забава над
посочения в закона, а не до възнаградителна, какъвто е процесният случай.
Не следвало да се пренебрегва и фактът,
че договорът е сключен през 2017г., а ищецът повдига
въпроса за нищожност на негови клаузи година и половина по - късно - много след
като е сключил договора за паричен заем.Възниквал логичният въпрос поради каква причина ищецът се позовава на нищожността не непосредствено след сключване и
какъв е правният му интерес за това.Счита
се, че към настоящия момент такъв липсва, поради което искът се явявал недопустим.Завеждането на това дело изключително категорично
навеждало на идеята за недобросъвестност и опит да злоупотреби с предоставени
от закона права и възможности с цел да
се избегне плащане на задължения и с цел неоснователно обогатяване.Ищецът бил в неизпълнение на договорните си
задължения не само за предоставяне на обезпечение, но и за своевременно
заплащане на дължимите по договора суми съгласно предоставения му / а също и съдържащ
се инкорпориран в самия договор / погасителен план.Такова поведение не
следвало да бъде толерирано.Въпреки това, като доказателство за добросъвестността на ответника, мораторна лихва не
му е търсена, макар да са налице основания затова.
Посочено е, че ако все пак съдът счете клаузата за уговорена в нарушение
на добрите нрави, тя не следвало да
бъде обявявана за нищожна в целия
уговорен размер на лихвения процент, а до
допустимия според ищцовата страна трикратен размер на законната лихва.В противен случай ищецът би се обогатил неоснователно, тъй като би ползвала
заемната сума през периода на договора, без да е заплатил каквато и да е цена за това.В този смисъл, не следвало да
се обявява за нищожен уговореният лихвен процент в целия му размер, а само тази негова част, надвишаваща допустимия
съгласно добрите нрави размер.В случая следвало да се подчертае, че ищецът оспорва размера на възнаградителната
лихва, а не цялата договорна клауза
поради липсващо в нея съдържание или некоректна формулировка например.Същото важало и по отношение на размера на
неустойката - ако съдът счете, че той е необосновано
висок, то не следвало да обявява цялата клауза за нищожна, а само онази част от
размера на неустойката, която според
съда и взетата предвид от него съдебна практика надвишава обоснования без да нарушава добрите нрави размер.Не се счита,
че по такъв начин потребителят би получил по -лоша защита на правата си, а дори
напротив - би се постигнало равноправие
в отношенията.Защитата на потребителя не следвало да бъде с цената на
накърняване на други обществени
отношения и правни принципи.Необосновано
било и твърдението на ищеца, че лихвен процент
в размер на 35 % не отговарял на разходите, извършвани от кредитора -
потребителят нямало как да
разполага с информация какви са разходите за извършване на подобна търговска
дейност, освен ако сам той не я извършва, поради което подобни възражения били
неуместни.Единствено заемодателят можел да прецени какво възнаграждение би
следвало да изисква, за да може да
развива дейността си като успява да покрива разходите си като минимум.Именно
защото ответникът не е банка и по заема не се изисква предоставянето на
обезпечения преди
сключване на договора и усвояване
на кредита, а след това, за
него съществувал по - голям риск, отколкото при банковите институции.Законната
лихва имала за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно
задължение.Тя не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение.Поради тази причина законната лихва и нейният
държавно определен размер не е показател, на база на който може да се определи
дали една възнаградителна лихва по договор
за заем отговаря на „ добрите нрави ".Когато на база на „ добрите нрави "
се приемат ограничения в цените на определени стоки или услуги, на практика
съдът регулирал допустимата печалба,
която един търговец може да има от своята търговска дейност.
В
конкретния случай се касаело за особен тип заем - той се предоставял от небанкова финансова институция,
средствата, в която не са набрани чрез публично
привличане на влогове, кредитът е в малък размер и се отпускал без обезпечение,
като достъпът до сумата бил сравнително бърз и
лесен.При това положение, след като вземането на заемодателя
не било гарантирано, той начислявал по -висок процент за лихва от размера на
законната такава, защото в случая лихвата имала двойно
предназначение - не само да служи като форма на обезпечение
за ползване на паричната сума за съответен период от време, а също и да бъде
като цена на услугата по предоставяне на такъв тип
заем.Не съществувало противоречие с добрите нрави, ако
страните в израз на доброволно формираната си воля и в съответствие с
принципите на свободата на договаряне
постигнат споразумение за размера на лихвата по заема, която в процесния
договор е изначално определена до точно
фиксирана сума, без от длъжника да се търси нещо в повече.Без значение били
размерите на законната и уговорената лихва, втората от които надвишава
стойността на първата, защото това не бил показателят, определящ максимално допустимият размер на цената на услугата за
ползването на парични средства за даден период от време и той не е определящ за преценката за
действителността й като клауза по договора за заем.
Посочвайки изрично размера на законната лихва за забава, законодателят бил определил минималната сума, която се
дължи на кредитора за обезщетяване на вредите,
които той търпи вследствие на това, че е лишен от възможността да ползва
собствените си парични средства.Следователно, след като кредиторът е бил ощетен със сума в този
размер, то потребителят се
е обогатил с нея, тъй като е ползвал въпросните парични средства.С оглед на тези съображения, това била минималната цена,
която заемателят би следвало да заплати във връзка с ползването на кредита.Ако се
приемело, че договорът е недействителен в своята цялост, това би
означавало, че потребителят би дължал връщане единствено
на главницата, но след като я е ползвал в продължение на година и половина безплатно, което би поставило кредитора в неблагоприятно положение и
също би създало дисбаланс в обществените отношения - такъв
ефект категорично се избягвал от законодателството
и противоречи на логиката, въплътена в ЗЗД.
Неправилни били изложените в исковата молба аргументи, че
от изричното изискване на чл.11, ал.1, т.9, вр.чл.22 от ЗПК, можело да се
направи извод за неприложимост на частичната недействителност към процесния
казус.Чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК изисквал от заемодателя да посочи в договора лихвения процент по кредита и условията
за прилагането му.В настоящия случай това било изпълнено и изискуемата информация фигурирала в договора.В него бил
посочен лихвеният процент - 35 %,
като допълнително било уточнено, че той е фиксиран и годишен, което представлявало и условията за прилагането му.Предложеното от ищеца тълкуване на правната норма било разширително и не отговаряло на смисъла
на чл.22 от ЗПК.Счита се, че лихвеният
процент бил посочен съобразно законовите изисквания, а дали неговият размер накърнява или не добрите нрави било отделен
въпрос, попадащ в приложното поле на чл.26, ал.1 от ЗЗД, а не на чл.22 от ЗПК,
тъй като ЗПК не съдържа уредба, досежно добрите нрави, а посочва конкретни и изчерпателно съдържащи се в самия него
разпоредби, при нарушение на които договорът
за потребителски кредит би се явил недействителен.С други думи, в процесния
случай не ставало въпрос за липсващ лихвен процент, а за
такъв, с чийто размер потребителят не е съгласен, но това не означава,
че той следва да се приравни на неуговорен или неточно определен В случая, дори клаузата да бъде обявена за
недействителна, то това би било на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, а не чл.22 от ЗПК.Недействителността, предвидена в чл.22 от ЗПК засягала непълноти в договора, водещи до по - ниска степен на информираност на
потребителя относно неговите права и задължения по договора, а не до невъзможност за изпълнение на самия договор.Посочените в чл.22 от ЗПК законови
разпоредби не засягали съществено съдържание
на договора, без което той не би могъл да съществува поради невъзможност да се изпълни, а съдържание, без което потребителят не би разполагал с достатъчно информация относно
своите права и задължения;
- по
отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.4 от
договора се счита, че твърденията, изложени в тази връзка в исковата молба били
неоснователни, а условията на клаузата били напълно погрешно преекспонирани от
ищцовата страна.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора, ищецът се е съгласил и задължил в срок
до три дни от подписването
му, да предостави едно от двете обезпечения,
подробно описани в него.За кредитора
не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат
обезпечени.В процесния
случай дори било дадено право на избор на заемателя кой вид обезпечение да
предостави в зависимост
от възможностите му.С
изискването за предоставяне на едно от двете
посочени в договора обезпечения, по никакъв начин не се изключвали или
ограничавали правата на потребителя, произтичащи по закон.
Законът не поставял изискване при уговаряне на неустойка
да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с
неустойката.Именно в това се изразявал нейният смисъл - отпадането на
необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по договора /
чл.92, ал.1 от ЗЗД /.Функцията на
неустойката е преди всичко да
обезпечи изпълнението, т.е. да стимулира
длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите договорни задължения.Направените в исковата молба твърдения, че размерът на
неустойката бил твърде висок остро противоречали с
всякаква житейска и бизнес логика и най - вече с принципа на свободата на договаряне.
Отразено е, че всеки заемател по договор за потребителски
кредит разполага с гарантираната от чл.29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която ищецът също е бил информиран чрез СЕФ и от текста
на самия договор.В случай, че упражни правото
си, той би дължал връщане единствено на получената в заем главница и не би
дължал начислената му поради непредоставяне на обезпечение неустойка.В този
смисъл, след като бил разбрал, че е в невъзможност да изпълни задължението си
по чл.4, ал.1 от Договора и при положение, че не е желаел да понесе тежестта на
неустойката по ал.2 от същата разпоредба, то той е разполагал с 14 дни да се откаже от договора и по този начин да
избегне неблагоприятните за себе си последици.Ищецът обаче не е сторил това, от
което следва, че той е решил
да ползва кредита и да изплати
начислената му неустойка.Въпреки, че задължението за заплащане на
неустойка било дължимо изцяло с изтичането на третия ден, който е крайният срок за предоставяне на
обезпечението, в израз на добросъвестност към клиента това задължение било разсрочено, така, че то да бъде
икономически по - поносимо за него.Всичко
това било направено по изключително прозрачен начин, като освен, че е записано в СЕФ и в договора, е включено и в
погасителния план.Тази практика на ответника била въведена изцяло в полза и за улеснение на потребителя, а не с цел да се оскъпи
кредитът, както се твърдяло в исковата молба, като сумата се дължала независимо от уговорения начин на плащане.Счита се, че дори една неустойка да е в пъти повече от стойността на
дадена услуга например, не е обосновано да се счита за противоречаща на
добрите нрави само на това основание.Преценявало се индивидуално, спрямо спецификите на случая, а в конкретния случай,
размерът на неустойката не можел да
се третира като необосновано висок.Същата следвало да покрие риска от невръщане на главницата от 3 000.00 лева,
незаплащане на възнаградителната лихва в размер на 530.64 лева и
ресурса, който е осигурен за отпускане и обслужване на кредита и който няма да
бъде възстановен в случай на неизпълнение на
договора.С оглед на това ответното дружество намира, че неустойка в размер на 2 526.00 лева отговаря на
поставените от цитираното в исковата молба тълкувателно решение критерии - очаквани от неизпълнението
вреди, размер на задължението, което се обезпечава с неустойката, дали задължението е обезпечено по друг начин.Счита
се, че неустойката не излиза извън
пределите на своята наказателна,
обезщетителна и обезпечителна функции, както се твърдяло от ищеца, а напротив -
идва да послужи като стимул за
стриктно изпълняване на договорните задължения, санкциониране на неизпълнението и обезщетяване на вредите на кредитора и
възникналия за него риск.Поради
изложеното не можело да става въпрос и за неоснователно обогатяване на
заемодателя.
Трябвало
да се взема предвид и обстоятелството, че неустойката за различните периоди на изплащане на заема следва да е различна, тъй като са
различни вредите, които дружеството понася, в случай
че заемът не е обезпечен.Обосновано било за по -дългите периоди на изплащане, неустойката да е по - висока в сравнение с по - късите ( още
повече, че в случая неизпълнението възниквало още в началото на
периода ).Не можело да се прави аналогия между заем, отпуснат за един месец и
такъв за една година.Рискът при по - дългите периоди на изплащане за дружеството
бил по - голям, съответно и вредите, които
понася дружеството са по – сериозни.
В
заключение е посочено, че релевираните аргументи за
нищожност на неустойката не били основателни.Дори да бъдат уважени, то
нямало основание да се възприеме, че нищожна е самата договорна клауза, с която е уговорена неустойка при неизпълнение на
задължението за предоставяне на
обезпечение, а евентуално конкретният й размер.В този смисъл, се иска от съда
да съобрази всичко изложено в
отговора на исковата молба и да не уважи възражението за нищожност на клаузата
изцяло, а ако прецени, че неустойката е в твърде голям размер, да уважи
иска само за частично, за част от този
размер, като съобрази претърпяването на вреди от неизпълнението на длъжника.
С оглед на така изложените обстоятелства, се иска от съда
да постанови решение, с което да отхвърлите
изцяло исковите претенции на ищеца и да присъди на ответното дружество направените в хода на делото съдебни разноски.
Към
отговора са представени писмени доказателства - копия на:пълномощно; договор за паричен заем
№3085542/22.11.2017г. и предложение за сключване на договор за паричен заем;
Решение от 05.02.2016г., постановено по ГД №8929/2016г. по описа на РС –
Пловдив; Решение №1023 от 08.07.2016г., постановено по ГД №1036/2016г. по описа
на ОС – Пловдив.
С Определение от дата 24.04.2019г. съдът е насрочил делото за разглеждане
в открито съдебно заседание.
По делото е назначена
и изготвена съдебно – счетоводна експертиза.Вещото лице, след запознаване с
материалите по делото и след проверка в ответното дружество е констатирало, че
на 22.11.2017г. ищцата е сключила с ответното дружество договор за паричен заем
на стойност 3000.00 лева, като погасяването е седмично по определен погасителен
план.Вещото лице е изчислило законната лихва от датата на сключване на договора
до датата на месечната вноска на главница.Отразил е, че общата стойност на
договорната лихва за периода на договора е в размер на 530.64 лева, а законната
лихва за същия период е в размер на 155.71 лева.Посочил е, че оскъпяването в
периода на погасителния план е различно и го е представил в табличен вид, като
за целия период е в размер на 101.89 %.Самото оскъпяване се изразява като сбор
от договорната лихва и сумата на неустойката, отнесени към месечната сума на
главницата.Посочил е, че трикратния размер на законната лихва върху падежните
вноски в различните периоди е различен, а общата сума е в размер на 467.13
лева.В съдебно заседание уточнява, че при кредит от 3000.00 лева, ищцата освен,
че трябва да върне тези 3000.00 лева, трябва да върне още 3056.64 лева като
сбор от договорната лихва и предвиденото оскъпяване.
Безспорно между
страните е обстоятелството, че са сключили договор за паричен заем №3085542 от
22.11.2017г., по силата на който ответното дружество в качеството на заемодател
е предоставил на ищцата в качеството на заемател паричен заем в размер на
3000.00 лева.
Безспорно е и
обстоятелството, че ответното дружество представлява финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства.Това означава, че ответното дружество предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК.
Безспорно е и
обстоятелството, че ищцата е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК.
С оглед
гореизложеното, сключеният между страните договор за заем по своята същност е
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК, спрямо който
са приложими разпоредбите на ЗПК.
Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е налице когато се нарушава
нравствен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право.Трайно застъпено в съдебната практика е становището, че и при
сделките, регулирани от ТЗ, свободата на договаряне е ограничена от забраната
за накърняване на правилата на добрите нрави.Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на
някоя от страните за сметка на другата.С тези принципи следва да се съобразява
и защитената от нормите в търговското законодателство сигурност в оборота,
които не могат да противоречат на онези основни принципи на правото, чието
спазване е условие за действителността на сделките.Законодателят е придал
правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед защитата на
обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на
конкретния правен субект.
Съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване па добрите
нрави приема, че "добри нрави" по смисъл на чл.26, ал.1, пр.3 от
ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни
граждански, респективно
търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително
определени правми норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата.Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът
може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя
чужди интереси с цел извличане на собствена изгода.С оглед тази
конкретна преценка, съдът прави извод дали са налице действия, които да правят
договора нищожен поради накърняване на добрите нрави.
Възнаградителната
лихва представлява цена за предоставеното ползване на заетата сума – от една
страна е цена на парите като капитал, а от друга – цена на времето, през което
търговецът е лишен от ликвидността на този капитал, т.е. тя е капитал, чиято
стойност нараства с времето.Когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения.
За да е налице
нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави е необходимо да е
налице значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането
на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната
престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване.
В чл.143 от ЗПК е дадено определение на
понятието "неравноправна клауза" в договор с потребител, а именно -
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези на
неравноправни уговорки са в посочената разпоредба.Според чл.146 ал.1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в ал.2 от същата разпоредба е посочено, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия.Такова разрешение е дадено и в Директива
93/13/ЕИО.Според чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни клаузи,
които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора.Не се счита за
индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно
потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.Фактът, че
някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално
договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата към останалата част
на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия.Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално,негова е доказателствената тежест да установи
този факт.
За да бъде валидно
сключен договорът за потребителски кредит, е необходимо същият да отговаря на
изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК и чл.11, ал.1, т.7-т.12, т.20 и ал.2 от ЗПК,
както и на чл.12, ал.1, т.7-т.9 от ЗПК.
Съгласно императивните изисквания, въведени с
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа информация за условията на издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, като
погасителният план следва да посочва дължимите плащания, сроковете и условията
за извършването на тези плащания, да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент, а когато е приложимо – допълнителните разходи.Когато
лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да
бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва
ясно, че информацията, съдържаща се в плана е валидна само до следваща промяна
на лихвения процент или на допълнителните разходи, съгласно договора за кредит.
В чл.2, т.2, т.3, т.4
и т.5 от договора са посочени изискванията на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, като е
посочен размерът на вноските – 147.11 лева, техния брой – 24, периодичността на
плащанията – двуседмични и падежите на всяка една вноска.
Тъй като договорът е
сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по
него, изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК за посочване последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в това число
главница и лихви е неприложимо в случая.Съгласно цитираната разпоредба тази
информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на
различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.
В случая в договора
за заем в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 35.00
%, което представлява реквизит по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.В т.7 от договора е
посочена общата сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията,
посочени в т.8 – 3530.64 лева, а в т.8 е посочен годишния процент на разходите
на заема – 41.12 %, като е отразено, че при изчисляване на ГПР са взети предвид
следните допускания – договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на
някое от задълженията по договора.В чл.7 от договора е отразена предвидената в
чл.10, ал.1, т.12 от ЗПК информация относно правото на потребителя при
погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания,
който погасителен план трябва да посочва дължимите плащания, сроковете и
условията за извършването на тези плащания, и да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, и когато е приложимо – допълнителните разходи.
От гореизложеното се
установява, че размерът на възнаградителната лихва съгласно процесния договор е
в размер на 35%, а ГПР – в размер на 41.12 %, като клаузите в договора за
възнаградителна лихва и ГПР не надвишават законоустановения размер, определен в
чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което не са нищожни.Поради това съдът намира, че
договорът е действителен, а искът за установяване недействителността на
договора за заем, следва да бъде оставен без уважение.
С оглед отхвърляне на
иска за установяване недействителността на договора за заем, съдът следва да
разгледа иска, предявен в условията на евентуалност за недействителност на
клаузата на чл.4 от договора.
Съгласно чл. 4 (1) от процесния договор за паричен
заем, ответникът се е задължил в 3 дневен срок от подписване на договора
да предостави обезпечение на задълженията по договора, а именно – две физически
лица поръчители, което следва да отговаря на изрично разписани изисквания на
заемодателя, вписани в договора или да предостави банкова гаранция с бенефициер
за цялото задължение на заемателя по договора.Съгласно договора при
неизпълнение на задължението на заемателя да осигури обезпечение по договора за
заем / банкова гаранция или поръчителство /, на същия се начислява неустойка в
определен размер – в случая 2526.00 лева, разсрочена на равни части и платима
на съответните падежни дати към погасителните вноски, като към размера на всяка
от вноските се добавя сума в размер на 105.25 лева..
Съгласно чл.146 от
ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално.Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.Следователно
защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е
изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 от ЗЗП, но се
прилага към останалата част на договора – чл.146, ал.3 от ЗЗП.Когато търговецът
или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказване пада върху него.В конкретния случай
индивидуално уговаряне на подобно условие не се установява по делото.
Съгласно чл.143,
т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.Неравноправността
на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се
вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Следователно ответното
дружество следва да установи съответствието на клаузата за неустойка с
правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на
страните, както и че същата не е във вреда на потребителя.Уговорената в
договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по аргумент
на чл.143, т.5 от ЗЗП, така и по аргумент от чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Неустойката
обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението
без да е нужно да се доказват по размер.Със задължителна практика в ТРОСТК №1/2009г.,
в т.3 е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения.Преценката за нищожност
на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии - естеството и размера на
задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено
с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението
вреди.
Освен обезпечителна
и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и
наказателна функция.В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок
от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка в
размер, почти равен на размера на заемната сума, при срок за връщане 48
седмици.Този размер се явява прекомерен и противоречи на обезщетителната
функция на неустойката и последната така уговорена, е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение.
Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем, съобразно договореното.В случая неустойката не зависи от вредите
от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
неизпълнението.Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски, като по
този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води
до скрито оскъпяване на кредита.Включена по този начин в погасителните вноски,
тази неустойка по същество е добавка към възнаградителната лихва на
търговеца.Също така, изискване за предоставяне на обезпечение на задължение с
предоставяне на поръчителство от физическо лице или банкова гаранция в толкова
кратък срок ( тридневен ), представлява поставяне на изисквания, създаващи
значителни затруднения за изпълнението им, поради което противоречи на принципа
на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката.
Няма пречка
размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая не
е налице критерий, по който това надвишаване да бъде преценено.Процесната
клауза обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното
задължение, т.е. и санкционната функция на тази клауза е извън предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди.Така уговорена тази клауза цели да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, което е в противоречие с добрите
нрави.
В този смисъл
съдът намира, че посочената в договора обща сума за плащане по кредита е
подвеждаща за потребителя и същият не е могъл да прецени действителния размер
на задължението си и последиците от забавата си.
Клаузата за
неустойка противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики, като
илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка - чл.143, т.5 от ЗЗП.
Такава клауза е в
противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл.26,
ал.1 от ЗЗД.За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на
договора / едната страна е по - слаба и уязвима - потребител /, съотношение на заема и
неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката, както и съпоставка с
вредите от неизпълнението на това задължение за предоставяне на обезпечение в
кратък срок.
РАЗНОСКИ:
Искане за присъждане на
разноски е направено и от двете страни и при този изход на спора, право на
разноски се пораждат и за двете страни, като в случая, с оглед броя на
предявените искови претенции съдът намира, че същите следва да бъдат присъдени
в размер на ½ за всяка от страните,
Ищецът е направил
следните разноски – държавна такса в размер на 141.23 лева и депозит за
възнаграждение на вещо лице в размер на 200.00 лева, като на основание чл.78,
ал.1 от ГПК следва да му бъде присъдена сума в размер на 170.62 лева / сто и
седемдесет и шестдесет и два лева /.
По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, съгласно който на ищеца е предоставена безплатна
правна помощ по реда на чл.38, ал.2 от ЗА.Съгласно чл.38, ал.2 от ЗА,
адвокатското възнаграждение се определя размер не по - нисък от предвидения в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Претендира се
адвокатско възнаграждение в размер на 1500.00 лева.
От ответната страна е
направено своевременно възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение.
В случая предмет на
уважения иск е нищожността на клаузата на чл.4 от договора, който е с определен
материален интерес, а именно 2526.25 лева.При този материален интерес
минималният размер, определен съгласно чл. 7 ал. 2 т.2 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, действаща към момента на
завеждане на делото, е 300 лева плюс 7% за горницата над 1000.00 лева, или общо
406.84 лева.
С оглед материалния
интерес на главния иск, определен съгласно чл. 7 ал. 2 т.2 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, действаща към момента на
завеждане на делото, е 300 лева плюс 7% за горницата над 1000.00 лева, или общо
477.15 лева.
Претендират се и
разноски в размер на 35.00 лева за извършена заверка на представени по делото
документи.
С оглед
гореизложеното общата минимална сума, която би се дължала е в размер на 918.99
лева, като претендираната горница до 1500.00 лева съдът намира, че следва да
бъде разпределена по равно по двата иска, а именно по 291.00 лева.Така
дължимото адвокатско възнаграждение за уважения иск е в размер на 697.84 лева.С
оглед фактическата и правна сложност на делото съдът намира, че същото се явява
прекомерно, като ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв.Д.Л.Ф.
*** дължимо адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лева.
Право на разноски се
пораждат и за ответника, който претендира юрисконсултско възнаграждение в
размер на 300.00 лева, като сумата е поискана общо и по двата иска.В исковото производство ответникът
се е представлявал от юрисконсулт, поради което на основание чл.78, ал.8 от ГПК
съдът следва да му определи възнаграждение, доколкото е направено своевременно
искане в тази насока.Съдът намира, че съгласно чл.37 от ЗПП, вр.чл.25, ал.1 от Наредба
за заплащане на правната помощ, както и с оглед броя на исковете, на ответника следва
да бъде определено възнаграждение в размер на 150.00 лева.
Мотивиран
от горното, Съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.С.С., ЕГН:**********
*** иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.19 от ЗПК, вр.чл.143, т.9
от ЗЗП против „ Изи Асет Мениджмънт ” АД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес
на управление гр.София 1324, ж.к.“ Люлин „ №7, бул.“ Джавахарлал Неру „ №28, „
Силвър Център „, етаж 2, офис 40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев
– управител за прогласяване нищожността на договор за паричен заем
№3085542/22.11.2017г., сключен между ищеца и ответното дружество.
ОБЯВЯВА ЗА нищожна
клаузата на чл.4 от договора за паричен заем №3085542/22.11.2017г., сключен
между Т.С.С., ЕГН:**********
*** и „ Изи Асет Мениджмънт ” АД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление гр.София 1324, ж.к.“ Люлин „ №7, бул.“ Джавахарлал Неру „ №28, „
Силвър Център „, етаж 2, офис 40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев
– управител, като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.1 от ГПК „ Изи Асет Мениджмънт ” АД, с ЕИК:*********, със седалище
и адрес на управление гр.София 1324, ж.к.“ Люлин „ №7, бул.“ Джавахарлал Неру „
№28, „ Силвър Център „, етаж 2, офис 40-46, представлявано от Стефан Красимиров
Колев – управител да заплати на Т.С.С., ЕГН:********** ***, направените
деловодни разноски, в общ размер на 170.62
лева / сто и седемдесет лева и шестдесет и две стотинки /.
ОСЪЖДА „ Изи Асет Мениджмънт
” АД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София 1324, ж.к.“
Люлин „ №7, бул.“ Джавахарлал Неру „ №28, „ Силвър Център „, етаж 2, офис 40-46,
представлявано от Стефан Красимиров Колев – управител да заплати на адвокат Д.Л.Ф.,
вписана в САК с личен №********** адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лева / петстотин лева /.
ОСЪЖДА на
основание чл.78, ал.3 от ГПК Т.С.С., ЕГН:********** *** за заплати на „ Изи Асет
Мениджмънт ” АД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София
1324, ж.к.“ Люлин „ №7, бул.“ Джавахарлал Неру „ №28, „ Силвър Център „, етаж
2, офис 40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев – управител, сува м
размер на 150.00 лева / сто и петдесет лева /, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Врачанския окръжен
съд в двуседмичен срок от съобщението .
РАЙОНЕН СЪДИЯ: