Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, ……..2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, НО, ХIІ-ти въззивен състав на шестнадесети юли две хиляди и
двадесета година в открито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНИ ЗАХАРИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при участието на
секретаря Таня Георгиева и в
присъствието на прокурора Деян Захариев,
като разгледа докладваното от съдия Кехайова
ВНЧХД № 436 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава ХХІ от НПК.
С присъда от 23.04.2019 г., постановена по НЧХД № 3074/2017 г. по описа на СРС, НО, 105 състав, съдът е:
1. признал за виновен подсъдимия И.М.Ч. в това, че на
21.08.2016 г., около 16.30 часа в с. Кокаляне, в двора в имот, находящ се на ул. „*********, казал нещо унизително за
честта и достойнството на Н.М. с думите „Ще *********на всичките“, като обидата
е изречена на публично място, в присъствието на много хора, престъпление по чл.
148, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 146, ал. 1 от НК, като
при условията на чл. 78а от НК, вр. с чл. 301, ал. 1,
т. 4, пр. 2, вр. с чл. 303, ал. 2, вр. с чл. 305, ал. 5 от НПК го е освободил от наказателна
отговорност и му е наложил административно наказание „Глоба“ в размер на 1000
/хиляда/ лева.
2.
признал за виновна подсъдимата Х.Х.Д. в това, че
на 21.08.2016 г., около 16.30 часа в с.
Кокаляне, в двора в имот, находящ се на ул. „*********,
казала нещо унизително за честта и достойнството на Н.М. с думите „Разбра ли
бе, боклук мръсен“ като обидата е изречена на публично място, в присъствието на
много хора, престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр.
с чл. 146, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78а от НК, вр.
с чл. 301, ал. 1, т. 4, пр. 2, вр. с чл. 303, ал. 2, вр. с чл. 305, ал. 5 от НПК я е освободил от наказателна
отговорност и й е наложил административно наказание „Глоба“ в размер на 1000
/хиляда/ лева.
С присъдата, съдът е признал подсъдимата Х.Х.Д. за невиновна в това, че по същото време 21.08.2016 г.,
около 16.30 часа и на същото място в с. Кокаляне, в двора в имот, находящ се на ул. „*********, се заканила на Н.М. с
престъпление против личността й с думите „само да си посмяла да подадеш жалба
срещу нас в съда, ще те залича“ и това би могло да възбуди основателен страх за
осъществяването му, поради което и на основание чл. 304 от НПК я е оправдал по
повдигнатото й с тъжбата обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал. 1
от НК.
3.
признал за виновна подсъдимата Б.Х.Ч. в това, че на 21.08.2016 г., около 16.30 часа в с.
Кокаляне, в двора в имот, находящ се на ул. „*********,
казала нещо унизително за честта и достойнството на Н.М. с думите „Нищожество
такова“ като обидата е изречена на публично място, в присъствието на много
хора, престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. с чл.
146, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 78а от НК, вр.
с чл. 301, ал. 1, т. 4, пр. 2, вр. с чл. 303, ал. 2, вр. с чл. 305, ал. 5 от НПК я е освободил от наказателна
отговорност и й е наложил административно наказание „Глоба“ в размер на 1000
/хиляда/ лева.
С присъдата, съдът е признал подсъдимата Б.Х.Ч.
за невиновна в това, че по същото време 21.08.2016 г., около 16.30 часа и на
същото място в с. Кокаляне, в двора в имот, находящ се
на ул. „*********, се заканила на Н.М. с престъпление против личността й с
думите „Ще подадеш жалби в съда, ама ще те пребия“ и това би могло да възбуди
основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 304 от НПК я е оправдал по повдигнатото й с тъжбата обвинение за извършено
престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК.
4.
признал за виновна подсъдимата М.Е.В. в това, че на 21.08.2016 г., около 16.30 часа в с.
Кокаляне, в двора в имот, находящ се на ул. „*********,
казала нещо унизително за честта и достойнството на Н.М. с думите „Ненормално
същество“ като обидата е изречена на публично място, в присъствието на много
хора, престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. с чл.
146, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 78а от НК, вр.
с чл. 301, ал. 1, т. 4, пр. 2, вр. с чл. 303, ал. 2, вр. с чл. 305, ал. 5 от НПК я е освободил от наказателна
отговорност и й е наложил административно наказание „Глоба“ в размер на 1000
/хиляда/ лева.
С присъдата, съдът е признал подсъдимата М.Е.В.
за невиновна в това, че по същото време 21.08.2016 г., около 16.30 часа и на
същото място в с. Кокаляне, в двора в имот, находящ
се на ул. „*********, се заканила на Н.М. с престъпление против личността й с
думите „знаеш ли, че ако те хвана ще те смачкам и няма да можеш да се познаеш в
огледалото, подайте жалби и ще видиш какво ще ти се случи“ и това би могло да
възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание
чл. 304 от НПК я е оправдал по повдигнатото й с тъжбата обвинение за извършено
престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК.
На
основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимите И.М.Ч., Х.Х.Д.,
Б.Х.Ч. и М.Е.В. са осъдени да заплатят солидарно на частния тъжител Н.В.М. сума
в размер на 1600 /хиляда и шестстотин/ лева, представляваща разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение. На същото основание подсъдимите И.М.Ч., Х.Х.Д., Б.Х.Ч. и М.Е.В. са осъдени да заплатят солидарно на
частния тъжител Н.В.М. сума в размер на 60 /шестдесет/ лева, платима по сметка
на СРС за направени съдебни разноски, както и по 5 /пет/ лева, платими по
сметка на СРС за всеки издаден изпълнителен лист.
Против така
постановената присъда, в законоустановения срок е
постъпила въззивна жалба от повереника
на частния тъжител Н.М. в лицето на адв. Е.Б.. С въззивната жалба се изразява недоволство от присъдата в
нейната оправдателна част, както и от размера на определените наказания на
всеки от подсъдимите за престъпленията, за които са били признати за виновни.
Излагат се твърдения за постановяване на присъдата в нарушение на материалния
закон и при съществени нарушения на процесуалните правила. Приема се, че
престъплението по чл. 144, ал. 1 от НК, за което е била подадена тъжбата е било
доказано, както от обективна, така и от субективна страна. Критикува се
определянето на размера на наложените на подсъдимите лица административни
наказания „глоба“ като явно занижени и неотговарящи на обществената опасност на
деянието и дееца, и в явно несъответствие с отегчаващите отговорността
обстоятелства. Прави се искане за отмяна на присъдата в оправдателната й част и
постановяването на нова, с която подсъдимите Х.Х.Д., Б.Х.Ч.
и М.Е.В. да бъдат признати за виновни и по повдигнатите им обвинения за
извършени престъпления по чл. 144, ал. 1 от НК. Настоява се за тези
престъпления да им бъдат определени наказания в максималния предвиден в закона
размер. Претендира се увеличаване на определените от районния съд наказания за
престъпленията по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. с ал.
146, ал. 1 от НК, за които подсъдимите са били осъдени. Отправя се алтернативно
искане за връщане на делото за ново разглеждане и даване на конкретни указания
на първата инстанция за правилното прилагане на закона.
Против присъдата, в законоустановения
срок, е постъпила въззивна жалба и допълнение към нея
от защитника на подсъдимите лице М.В., Х.Д., Б.Ч. и И.Ч. – адв.
К.П., с които се иска отмяна на присъдата като неправилна и незаконосъобразна,
постановена в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на
процесуалните правила, а освен това и явно несправедлива. Критикува се дейността
на съда по анализа и оценката на доказателствения
материал и кредитирането на показанията на свидетелите Е. М., Д.В., В.В., Р.В.и М.В., които според защитата не са обективни в
оценката на инкриминираните събития. Оспорва се приетата от съда фактическа
обстановка, с аргумента, че очертаното от СРС пасивно поведение на частната тъжитЕ. и нейното семейство при разразилия се сблъсък между
двете семейства се явява нелогично, за да бъде прието за реално. Твърди се, че
показанията на свидетелите, подкрепящи тезата на частното обвинение са в
противоречие с приложените по делото писмени доказателства, от които единствено
би могло да се направи реална преценка за инкриминираните събития. Сочи се, че
показанията на свидетелите Е. М., Д.В. и В.В.,
погрешно са били кредитирани от районният съд за това, защото същите се оборват
от показанията на свидетелите В. и Х., от обясненията на подсъдимите, както и
от медицинското удостоверение на подс. М. и подадения
сигнал на тел. 112. Поддържа се, че свидетелите Р.В.и М.В. не са присъствали на
инцидента на 21.08.2016 г., а показанията им целят да подпомогнат тезата на
частната тъжитЕ., с чието семейство същите са в
приятелски отношения. Посочва се още, че техните показания освен, че са
очевадно противоречиви се оборват от останалия доказателствен
материал по делото. Възразява се срещу
оценката на показанията на свидетелите В. и Х., като се навеждат конкретни
съображения, поради които същите следва да бъдат кредитирани от съда. Изтъква
се, че районният съд не е подминал несъответствията в обясненията на
подсъдимите, които според защитата касаят единствено детайли от инкриминираните
събития, а е подминал явните несъответствия в показанията на свидетелите Е. М.,
Д.В., В.В., Р.В.и М.В., които е приел за
несъществени. Според защитата, приложения от първоинстанционния
съд едностранен подход при анализа на доказателствената
съвкупност е довел до нарушаване на изискването за обективно, всестранно и
пълно изследване на обстоятелствата по делото, което е резултирало
в неправилни правни изводи относно приложимия закон при постановяване на
присъдата. С тези съображения се прави искане за отмяна на присъдата в
обжалваната й част и постановяване на нова, с която подсъдимите да бъдат
признати за невиновни и оправдани по повдигнатите им обвинения.
По делото
е постъпило и възражение срещу въззивната жалба на
частния тъжител от защитника на подсъдимите М.В., Х.Д., Б.Ч. и И.Ч. – адв. К.П., с което се отстоява виждането, че присъдата на
СРС в обжалваната част е правилна и законосъобразна. На първо място се излагат
съображения, поради които защитата намира присъда в частта, в която подсъдимите
са признати за невиновни по обвинението за извършено престъпление по ал. 144,
ал. 1 от НК, за правилна. Счита се, че инкриминираните изрази се явяват
своеобразно продължение на вече съществуващ конфликт между двете семейства, а
не съставомерно деяние по ал. 144, ал. 1 от НК,
поради което се твърди, че думите не са могли да възбудят, нито са възбудили
основателен страх от реално обективиране на заканите.
По отношение на определените на подсъдимите лица административни наказания,
защитата намира, че същите са правилно определени при условията на чл. 78а от НК и при превес на смекчаващите вината обстоятелства, поради което се приема,
че наложеното на всеки един от подсъдимите административно наказание „глоба“ в
минимален размер от 1000 лева е достатъчен, за да бъде постигната целта по
смисъла на чл. 36 от НК.
В разпоредително заседание на
17.02.2020 г. по реда на чл. 327 от НПК, въззивният съдебен състав
по реда на чл. 327 НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото не се налага разпит на подсъдимите и свидетели, изслушване на вещи лица
и ангажирането на други доказателства.
В открито
съдебно заседание пред въззивната инстанция, повереникът на частния тъжител М., в лицето на адвокат П.
изразява становище, че фактическата обстановка, изложена в мотивите на
присъдата е обоснована и кореспондира на събрания по делото доказателствен
материал, но правните изводи на районния съд досежно
субективната страна на деянието по чл. 144, ал. 1 от НК са погрешни. Твърди, че
районният съд правилно е приел за доказано авторството на деянието в лицето на
четиримата подсъдими, но погрешно е анализирал тяхното поведение, формирайки
произволен извод, че техните закани не могат да предизвикат основателен страх
от осъществяването им. Според повереника,
обстоятелството на налични конфликтни отношения между страните, не може да бъде
аргумент в подкрепа на горния извод. Напротив настоява, че именно поради силно
влошените отношения между двете семейства и тяхната ескалация във времето е
логично да се приеме, че заканата реално би могла да завърши с престъпление.
Посочва още, че субективната страна се доказва от обективните действия, които в
конкретния случай сочат на конкретно изречени думи. Завършва тази част от
пледоарията си, с аргументи за доказаност на
повдигнатото с тъжбата обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК, както от обективна, така и от субективна страна, а мотивите на съда в
противоположен смисъл, повереникът намира за погрешни
и необосновани. По отношение на наложените на подсъдимите лице административни
наказания, се претендира, че същите са силно занижени. Отбелязва се, че първоинстанционният съд погрешно е отчел при определянето
им чистото съдебно минало на подсъдимите, тъй като същото е една от
предпоставките за прилагане на процедурата по чл. 78а от НК. Сочи се, че
престъплението по неговия механизъм на извършване и броя на участващите в
изпълнителното деяние лица, разкрива една завишена степен на обществена
опасност, поради което се претендира за изменение на размера на наложените
глоби, в посока на тяхното завишаване. На следващо място, повереникът
на частната тъжитЕ. намира въззивната
жалба на подсъдимите за неоснователна. Счита, че съответно на изискванията по
чл. 305, ал. 3 от НПК, районният съд е анализирал доказателствената
съвкупност, обсъдил е коректно свидетелските показания, съпоставил ги е помежду
им и с резултатите от извършения оглед, и е изложил съображения на кои от тях
дава вяра и защо. Посочва, че на показанията на свидетЕ.та
Х. не следва да бъде давана вяра, тъй като от извършения оглед се е установило,
че е невъзможно същата да е възприела събитията от терасата на къщата, както се
твърди. Подчертава, че всички свидетели на подсъдимите са лица, които са в
роднински или близки приятелски отношения със семейството на подсъдимите, което
не може да бъде казано за свидетелите В.и В., които нямат роднинска връзка с тъжитЕ.та. В заключение се желае подсъдимите Х.Х.Д., Б.Х.Ч. и М.Е.В. да бъдат признати за виновни по
повдигнатите им обвинения за извършени престъпления по чл. 144, ал. 1 от НК,
както и увеличаване на определените от районния съд наказания за престъпленията
по чл. 148, ал. 1, т. 1, вр. с ал. 146, ал. 1 от НК,
за които подсъдимите са били признати за виновни.
Частния
тъжител М. се присъединява към пледоарията на своя повереник,
без да излага своя самостоятелна аргументация.
Процесуалният
представител на подсъдимите М.В., Х.Д., Б.Ч. и И.Ч. – адв.
К.П. поддържа въззивната жалба и допълнението към нея
по изложените в тях съображения. Твърди, че обжалваната присъда почива основно
на показанията на свидетелите, ангажирани от страна на ЧТ, които поради близките
си приятелски или роднински отношения помежду си, следва да се третират като
заинтересувани от изхода на делото лица. Посочва, че така кредитираните
свидетелски показания са противоречиви, непоследователни, взаимноизключващи
се и не намират опора в останалия събран по делото доказателствен
материал. Обръща внимание на показанията на свидетелитеВ.и,
които според защитата не са успели да посочат основни характеризиращи белези на
мястото, където е настъпило инкриминираното събитие. Счита, че районният съд
неправилно е игнорирал подадения сигнал на тел. 112 от подс.
Ч., медицинското удостоверение издадено по отношение на подс.
В., както и приложените по делото писмени сигнали. Отправя се искане да се
вземе предвид представената в съдебно заседание присъда на СРС, която касае
същото събитие и с която е постановено, че подс. Х.Д.
е лице пострадало от настъпилото събитие, а не извършител на същото. Твърди се,
че първоинстанционният съд е допуснал нарушение при
присъждане на разноските. Иска се отмяна на присъдата в обжалваната й част и
постановяване на нова, с която подсъдимите да бъдат признати за невиновни и
оправдани по повдигнатите им обвинения.
Подсъдимият И.Ч.,
в правото си на лична защита поддържа заявеното от защитника си. В правото си
на последна дума заявява, че не е извършил престъплението, в което е обвинен.
Подсъдимата Х.Д. в правото си на лична
защита поддържа заявеното от защитника си. В правото си на последна дума
заявява, че не е виновна и иска от съда да бъде оправдана.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, XII въззивен състав като съобрази изложените от страните доводи и сам
служебно провери изцяло правилността на присъдата съобразно изискванията на чл.
314 НПК, намира за установено следното:
Първоинстанционната присъда е постановена при
изяснена фактическа обстановка, която по категоричен начин се установява от
кредитираните доказателствени материали, обсъдени в
мотивите на присъдата. Аналитично са изследвани фактите и обстоятелствата,
установени и изведени от събраните по делото доказателства и доказателствени средства. Въззивният
съд, след като подложи на внимателен анализ доказателствената
съвкупност по делото, не установи възможност въз основа на нея да бъдат
направени съществено различни изводи относно фактите по делото, поради което
споделя фактическите констатации на СРС. Предвид гореописаното, СГС приема за
установено от фактическа страна следното:
Подсъдимият И.М.Ч.,
с ЕГН: **********, роден на *** г. в гр. София, българин, български гражданин,
женен, неосъждан. с висше образование, работи в „Д.“ АД, живущ ***.
Подсъдимата Х.Х.Д., с ЕГН: **********, родена на *** г. в гр. София,
българка, български гражданин, омъжена, неосъждана, с висше образование, работи
в „Д.“ АД, живущ ***.
Подсъдимата Б.Х.Ч.,
с ЕГН: **********, родена на *** г. в гр. София, българка, български гражданин,
омъжена, неосъждана, с висше образование, работи в „Д.“ АД, живущ ***.
Подсъдимата М.Е.В.,
с ЕГН: **********, родена на *** г. българка, български гражданин, омъжена,
неосъждана, със средно образование, работи в „Д.“ АД, живущ ***.
Частният тъжител Н.М. и четиримата
подсъдими са роднини, които живеят заедно в къща, находяща
се в с. Кокаляне, ул. *********, като семейството на тъжителя, състоящо се от свид. Е. М. /нейна майка/, свид. Д.В.
/нейна сестра/, свид. В.В.
/нейн зет/ и бащата на тъжитЕ.та
- В.М., живее на първия етаж от тази къща, а подсъдимите Б.Ч. и И.Ч., заедно
със свид. Б.Х. обитавали втория етаж от нея. Двете
подсъдими М.В. и Х.Д. живеели отделно в по – малка къща, намираща се в същото
дворно пространство. Отношенията между семействата били влошени от дълги
години, като предмет на спорове помежду им са ежедневни битови проблеми от
различен характер.
На 21.08.2016 г., около 13:00 часа на
гости в дома на частния тъжител дошли свидетелите Р. и М.В.и, които били
поканени там на обяд, след което всички заедно планирали да посетят,
провеждащия се в същия ден, събор на селото. Към 14:00 часа в къщата пристигнал
и свидетеля Д.В., който бил поканен от подсъдимата Х.Д. на кафе. Семейството на
частния тъжител М., заедно със свидетелите В.и В. се намирали вътре в къщата,
където обядвали и си приказвали, а четиримата подсъдими и свидетеля В. пиели
кафе под сенника в двора на къщата.
Около 16:30 часа, тъжитЕ.та
Н.М. и свидетелите Е. М., Д.В., В.В., М.В. и Р.В.решили
да тръгнат към местния събор. Свидетелят В.излязъл пръв от къщата, носейки на
ръце детето си, след него вървяла тъжитЕ.та и майка
й, след тях – свидетелите В.и В., и накрая свидетЕ.таВ.. Когато наближили сенника, подсъдимата В. препречила
пътя на свидетЕ.та М., зашЛ.ла
й шамар и започнала да я обижда. Тогава свидетЕ.та М.
също ударила подсъдимата В., като й причинила контузия и хематом на лявата
повърхност на шията и контузия на лявата мишница. В сблъсъка между двете жени
се намесила и подсъдимата Д., която ударила свидетЕ.та
М. по рамото и я напсувала. Свидетелят В.издърпал свидетЕ.та
М. встрани и помолил подсъдимите да преустановят конфликта, но в същия момент
подсъдимата Ч. станала от мястото си и наплюла свидетЕ.та
М.. Подсъдимият Ч. започнал да крещи и гледайки към частната тъжитЕ. казал: „Ще *********на всички“. Подсъдимата Ч.
започнала да се смее и иронично попитала: „Н., къде е сега баща ти да ви
защити?“ Защо не слезе?“. Частната тъжитЕ.
отговорила, че не желае да се разправя с тях и ще си търси правата по съдебен
ред. В отговор, подсъдимата Д. извикала: „Само да си посмяла да подадеш жалба
срещу нас в съда, ще те залича! Разбра ли бе, боклук мръсен!“. В същото време
подсъдимата Ч. казала: „Ще подадеш жалби в съда, ама ще те пребия! Нищожество
такова!“. Подсъдимата В. се включила с думите : „Кой ще заплашваш ти, бе! Кой
ще заплашваш, бе! „Знаеш ли, че ако те хвана ще те смачкам и няма да можеш да
се познаеш в огледалото! Ненормално същество! Подайте жалби и ще видиш какво ще
ти се случи!“. Частната тъжитЕ., заедно със
свидетелите М.,В., В., В.иВ.
напуснали имота и потеглили с личните си автомобили към селото. Подсъдимият Ч. подал сигнал на тел. 112. На
място били изпратени свидетелите С.С.и А.Л..
Правилно контролираният съд е приел, че
фактологията описана от него и възприета от
настоящата инстанция се подкрепя от събраните по делото гласни и писмени
доказателства и доказателствени средства – показанията на
свидетелите М.В., Р. В., Е. М., Д.В., В.В., Д.В.
/частично/; писмените доказателства - разпечатка от обажданията на телефонен
номер ********медицинско направление, съдебномедицинско удостоверение №
570/2016г., сигнал от М.В., сигнал от И.Ч., сигнал от Б.Ч., постановление за
отказ да се обраува досъдебно производство, скица,
справки за предоставяне на данни по реда на Наредба 14/18.11.2009г., писмо с
вх. № 1061845/09.08.2017г. с приложение (докладна записка и дневник за получени
и предадени сигнали и разпореждания), писмо с вх. № 1054256/14.07.2017г., писмо
с вх. № 1059025/31.07.2017г. с приложение (1 бр. звукозапис и електронни
картони на инцидента), частна тъжба от Х.Д. срещу Е. М., 35 бр. снимки и
справки за съдимост.
Така описаната фактическа обстановка се оспорва от страна на защитата.
Според въззивната инстанция тя е правилна, съответна
на наличните по делото доказателства, като първата инстанция е дала
аргументиран отговор на всички доводи на защитата.
Въззивният
съдебен състав споделя, направения в мотивите към присъдата, внимателен и
задълбочен доказателствен анализ. Контролната
инстанция намира, че по отношение на съдебния акт не могат да бъдат отправени
упреци във връзка с установяването на релевантните факти, тъй като ревизираният
съд е изпълнил отговорно задълженията си по разкриване на обективната истина и
е очертал фактическата обстановка на деянието в нужния обем. След извършен самостоятелен анализ на ангажираната по делото
доказателствена съвкупност, въззивната
инстанция намира за неоснователни доводите на защитника на подсъдимите,
застъпени от него във въззивната жалба и в
пледоарията му пред въззивния съд, че първоинстанционният съд е допуснал нарушения при оценката
на доказателствения материал, които са рефлектирали
върху правилността на фактическите и правните изводи на съда. Настоящият въззивен съд констатира точно обратното, а именно, че
контролираната инстанция е извършила коректен анализ на събраните
доказателства, като е изяснила точния им смисъл и не е допуснала превратното им
тълкуване или неоснователно подценяване на едни доказателства за сметка на
други. Обстоятелството, че този анализ не се харесва, не се споделя и не се
възприема от подсъдимите и от защитата им, понеже не обслужва поддържаната
защитна теза, съвсем не означава, че първоинстанционният
съд е сбъркал в преценката си относно достоверността /недостоверността/ на тези
доказателствени средства, и че по този начин е
допуснал съществено процесуално нарушение. При
това положение, доколкото събраните по делото доказателствени
материали са обсъдени съгласно изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК и
не е допуснато превратното им тълкуване, според този съдебен състав вътрешното
убеждение на първостепенния съд по фактите е правилно формирано, като не следва
да бъде променяно или замествано.
Логично свидетелите, разпитани пред долустоящия съд следва да бъдат разделени на две групи –
сочещи факти в полза на тъжителя, а именно свидетелите Е. М., Д.В., В.В., Р.В.и М.В. и такива, призовани да защитят подсъдимите
– в лицето на Б.Х. и Д.В.. Поради близките отношения на всеки от изброените свидетели с
тъжителя или с подсъдимите, се налага внимателната и критичната проверка на
гласните доказателствени средства с оглед на
собствената им вътрешна логическа структура и последователност, на отношението
помежду им и корелацията им с други несъмнено установени обективни
доказателства, чието събиране в процеса не е зависело от волята на никого от
замесените в конфликта лица. Същевременно съдът отчете и специфичната правна
природа на обясненията на подсъдимите, които освен важен източник на
доказателства, са и средство за защита, необвързано със задължение да се
установява истината. Извън двете групи гласни доказателствени източници остават показанията на
свидетелите С. и Л., които правилно контролираният съд е преценил, че не могат
да допринесат съществено за правилното решаване на събитията, нито за
установяване на контролни доказателства за проверка достоверността на
останалите. Характерното в случая е, че
двете групи не отричат възникването на скандал между частния тъжител М. и
подсъдимите лица, но дават различни версии за поведението на конфронтиращите се
участници. Реална е липсата на корелация между тези групи гласни доказателствени средства по отношение съпричастността на
подсъдимите към повдигнатите им обвинения и проявните
форми на инкриминираното тяхно поведение.
След внимателен и професионален преглед на
коментираните групи гласни доказателствени средства,
първостепенният съд детайлно е изследвал откроилите се противоречия в тях, при
съобразяване на източника на доказателства, съпоставяйки ги до най -
незначителните подробности и чрез обективно съотнасяне на съдържимите се в
същите данни за значимите обстоятелства, включени в предмета по чл. 102 от НПК,
с останалата доказателствена маса, въз основа, на
което е приел, че вяра следва да бъде дадена единствено на първата група
свидетели, чиито разкази съответстват на обвинителната теза и доказват същата
по несъмнен и безпротиворечив начин. Правилно показанията на свидетелите Е. М., Д.В., В.В., Р.В.и М.В., са възприети от районния съдия и
поставени в основата на доказателствените му изводи,
доколкото последните се отличават с вътрешна подреденост, логичност и обстоятелственост. Действително посочените свидетели са от
близкия семеен кръг на частната тъжитЕ. М., доколкото
св. Е. М. е нейна майка, а св. В.В. е съпруг на
сестра й – св. Д.В., с оглед на което показанията им не са лишени от основания
за пристрастност. Роднинската връзка и приятелските отношения със сигурност
налагат особено задълбочен подход при оценката на показанията на посочените
свидетели, но в никакъв случай не обосновават автоматичен, а още по-малко
несъмнен извод за тяхна заинтересованост, пристрастност и/или предубеденост
така, както претендира защитата. Да се твърди подобно нещо, означава с
предварително определена сила (и в нарушение на чл. 14, ал.2 НПК) принципно да
се игнорират такива доказателствени материали, които
са събрани от близки до заинтересованото от изхода на делото
лице. Както ВКС е имал повод да обърне внимание, „… в правомощията
на съда е да не кредитира свидетел, за когото намери, че показанията му са
недостоверни, лишени от обективност, изразяват пристрастност или
заинтересованост от изхода на делото, но да се квалифицира даден свидетел априори като заинтересован, при това без основание, е
недопустимо..“. По
същия начин, не по-малко заинтересована от тях е бабата на подсъдимите Д. и Ч.,
за която съществува естествен стремеж да защити своите внучки и затова
законодателят и е предоставил възможност да откаже да свидетелства. Съществен
в случая е не въпросът за близостта и роднинските връзки, а за достоверността,
вътрешната последователност и съществуващия синхрон между споменатите източници
на информация. В разглеждания случай показанията на изброените свидетели се
отличават с подробност, последователност и еднопосочност, с оглед на което
настоящата съдебна инстанция намери, че изложените от свидетелите обстоятелства
представляват надежден източник на информация относно стеклите се събития на
инкриминираната дата. В случая от съществено значение е обстоятелството, че
посочените петима свидетели Е. М., Д.В., В.В., Р.В.и М.В.
пресъздават факти, които са възприели
лично и непосредствено, което е отчетено от първия съд в изпълнение на
изискването на чл. 117 НПК и
които са относими изцяло към предмета на доказване по
делото съгласно чл. 102 НПК.
Показанията им са логични и последователни, тъй като същите пряко и
непосредствено са възприели възникването и развитието на конфликтната ситуация
и поведението на всички участници в нея. От тях се установява, че на процесната дата и място се е разразил конфликт между
подсъдимите и частната тъжитЕ., в рамките на който всеки
от подсъдимите е отправил към тъжитЕ.та гореописаните
инкриминирани фрази. Грубият и агресивен тон помежду им е бил възприет от
петимата свидетели поотделно, които са чули точно и ясно всички обидни и
заканителни реплики отправени от подсъдимите по адрес на частната тъжитЕ.. Не се явява нелогично или житейски недостоверно
соченото от защитата безучастно поведение на частния тъжител и свидетелите Д. и
В.В.и на фона на създалата се ситуация между свидетЕ.та М. и подсъдимата В., прераснала от вербално във
физическо съприкосновение. То не държи сметка за факта, че размяната на шамари
между двете жени (М. и В.) е била прекратена чрез действията на свидетеляВ., който намирайки се в непосредствена близост до
свидетЕ.та М. я е издърпал настрани. Именно тази
негова реакция е препятствала евентуалното задълбочаване на физическата агресия
и не е наложила намесата на трети лица. Същевременно, не може да не се държи
сметка и за обстоятелството, че към този момент свидетеля В.е държал на ръце
невръстното си дете, а свидетЕ.таВ.
се е намирала встрани, тъй като е останала последна, за да заключи. Последното
добре обяснява липсата на навременна реакция от тяхна страна. Отделно от това
следва да се отбележи, че именно свидетелят В./а не свидетЕ.таВ., както се твърди във възивната
жалба/ е този, който е издърпал майката на тъжитЕ.та
и, който е отправил призив към подсъдимите да преустановят конфликта.
Последното обстоятелство, въззивният съд не намира за
нелогично, дори напротив счита, че при наличието на сблъсък от характера на процесния, съвсем естествено е лице, което не принадлежи
към двете конфронтиращи се семейства да се намеси не само физически (издърпвайки
свидетЕ.та), но и вербално (с горепосочения призив),
съзнавайки влошените отношения между двете фамилии и наличната ескалация на
напрежението между тях.
Обстоятелството, че подсъдимият Ч. е
подал сигнал на тел. 112, а не частния тъжител в каквато насока е следващото
възражение на защитата, по никакъв начин не може да подкрепи тезата на
подсъдимите за опорочена доказателствена дейност на
съда, нито води до извод за невярност на твърденията на свидетелите от първата
група или до липса на извършено от подсъдимите престъпление. Прави впечатление,
че свидетелят В. е изложил пред съда показания, в които се твърди, че след потушаване
на скандала между двете семейства и едва, когато частната тъжитЕ.
и близките й са тръгнали към колите си, подсъдимият Ч. се е обадил в полицията,
за да разкаже, че е имало конфликт. Не е спорно обаждането от подсъдимият до
полицията. Буди недоумение защо подсъдимия е изчакал тъжитЕ.та
и семейството й да се отдалечат и едва тогава се е обадил на тел. 112, а не е
сторил това още в разгара на конфликта, с цел да дойде полицията и да установи
ред в отношенията им. По- скоро това обаждане прилича на изграждане на защита,
отколкото на желание на подсъдимия да уведоми органите на реда за случилото се.
Свидетелите
В.и В. са категорични, че след като свидетЕ.та М. е
била издърпана от схватката с подсъдимата В., четиримата подсъдими са насочили
вербалната си агресия към частната тъжитЕ. Н.М., към
която са отправили не само обидни думи, но и закани. Свидетелите В.и В. пресъздават
в пълнота създалата се ситуация и отправени реплики, които напълно съвпадат с
изложените в тъжбата обстоятелства. Разказът
на тези двама свидетели се отличава с пълнота и прецизност при възпроизвеждане
на хронологията, като за отделните детайли се наблюдава синхронност
в изнесената от двамата информация. За въззивният съд
няма съмнения, че тези лица са присъствали на инкриминираната дата и на мястото
на процесния инцидент и са станали очевидци на
отправените от страна на подсъдимите Ч., Д., В. и Ч. към частната тъжитЕ., думи. Въззивният съдебен
състав не споделя направените във въззивната жалба
възражения в тази насока. Под страх от наказателна отговорност, двамата са
потвърдили факта относно тяхното местонахождение в дома на тъжителя. Освен това
двамата си спомнят много добре инкриминираната дата и процесната
случка, тъй като я свързват с празника на с. Кокаляне по повод, на който са
били на гости на тъжитЕ.та. Съдебният състав не
споделя доводите на защитата за това, че свидетелите В.и В. не са могли да
опишат мястото на инцидента, въпреки твърденията, че непрестанно пребивават в
дома на своите приятели. На първо място, никъде в показанията на въпросните
свидетели не се съдържат твърдения, че същите непрестанно пребивават в дома на
частната тъжитЕ.. На следващо място, в даденото от
тях описание на мястото на инцидента не само, че не се открояват каквито и да
било противоречия, но същото напълно съответства на приложения в кориците на
делото снимков материал, онагледяващ въпросното място. Така в своите показания,
свидетеля В.е посочил дословно следното: „..не е затворено пространство, на
ниво 1,20 – 1,50 има стена с камък и продължава около чешмата и се завърта и
има някакво покривало..“, а свидетЕ.та В. –
„..беседката е открита, има някакъв временен навес..“. По мнение на въззивният съд предложеното от свидетеля В.описание е
коректно за това, защото на л. 230 от СД е приложена снимка, на която добре се
вижда, както очертаната от свидетеля каменна стена, така и посочената чешма. Независимо,
че свидетЕ.та В. е била по-пестелива в показанията си,
отразявайки своите възприятия за въпросната беседка, то нейните твърдения в
тази насока по никакъв начин не се конфронтират с изложеното от нейния син. Нещо
повече, въззивната инстанция държи да отбележи, че доколкото
се касае за показания на различни индивиди, то е нормално същите да възприемат
въпросната беседка по индивидуален начин, акцентирайки на различни факти, които
най-силно са им направили впечатление.
При
извършения анализ, въззивният съд не откри и
твърдяното от защитата объркване в обстоятелството колко пъти двамата свидетели
са посетили къщата на инкриминираната дата. Еднопосочни са твърденията на свидетелитеВ.и, че процесния ден
са посетили дома на пострадалата на два пъти – веднъж сутринта и втори път около
обяд (л. 63 и л. 64), което обстоятелство не е било отречено от свидетелите М.,
В.иВ. или поне не са били наведени данни в
противоположна насока. Не е налице противоречие в свидетелските показания и по
отношение на въпроса кой от подсъдимите е ударил свидетЕ.та
М.. Независимо, че свидетеля В.е посочил, че ударът е бил нанесен от
подсъдимата В., а свидетЕ.та В. пък е заявила, че свидетЕ.та е била ударена от подсъдимата Д., според
настоящият съдебен състав в случая не е налице същинско противоречие, доколкото
по делото се установява, че свидетЕ.та М. е била
ударена първо от подсъдимата В., а след това и от подсъдимата Д.. Така
констатираното противоречие, освен че е несъществено е и неотносимо
към фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване, по никакъв
начин не разколебава извода, направен от решаващия първоинстанционен
съд, който изцяло се споделя и от въззивната
инстанция, за пълна кредитируемост на показанията им.
Правилно
първият съд е оценил като недостатъчни, за да оборят обвинителната теза,
показанията на свидетелите В. и Х.. В случая изводът относно тяхната
неубедителност следва от внимателния им анализ и съпоставяне с останалите доказателствени източници, без да има съществено значение
степента на близост в отношенията на всеки от тях с подсъдимите. В тази насока
контролираният съд е изложил убедителни аргументи, с които настоящата инстанция
изцяло се съгласява. Следва да се отбележи, че възприемането на определени
свидетелски показания като достоверни, е въпрос на вътрешно убеждение на
решаващия съд. От друга страна, подлежи на контрол правилността на процеса на
формиране на вътрешното убеждение и този контрол сочи, че невъзприемането на
показанията на свидетелите В. и Х. в по-голямата им част не е произволно, а е
резултат на анализ и съпоставяне с други доказателствени
източници. Прочитът на тези показания дава основание и на този съдебен състав
да приеме, че те са недостоверни и като такива не са от естество да формират фактически изводи в полза на
защитата. Така, въззивният съд намира, че напълно
правилно първата инстанция е пренебрегнала показанията на свидетеля Д.В., в
които отрича произнасянето на конкретните инкриминирани изрази от страна на
подсъдимите към частния тъжител. Правилно е отчетено, че в тази им част
показанията на свидетеля В. не се подкрепят от останалия доказателствен
материал и влизат в пряко противоречие с останалите очевидци на деянието. Въззивната инстанция, аналогично на първоинстанционния
съд на свой ред намира, че показанията на свидетеля са по- общи и абстрактни
при описване на процесния инцидент. В показанията си
свидетелят В. споменава за непристойни реплики, отправени към подсъдимите лица,
но в тази насока показанията не са конкретни, говори се неопределено, в
множествено число (напр. „..имаше изказване що баща й изоставил Х. и Б.,
копелета, курви ги наричаха..“,), без да става ясно дали визира свидетЕ.та М. или частния тъжител като автор на съответните
реплики. Вярно е, че свидетеля съобщава за отправена от частния тъжител заплаха
„Вие не знаете какво ще ви се случи, къде работя“, изричането, на която обаче
би било нелогично при положение, че се отрича каквото и да било активно
поведение от страна на подсъдимите лица спрямо тъжитЕ.та.
Отделно от това, въззивният съд отчита логическото
несъответствие между декларацията, от една страна, че той не е възприел някой
от четиримата подсъдими да отправя обидни думи към частната тъжитЕ.
и семейството й, и твърдението на същият свидетел, от друга страна, че „всички
станахме, почнаха са викове, крясъци и обиди“. На фона на трайно развилите се
конфликтни отношения между двете семейства, описаното в показанията на
свидетеля В. неутрално поведение от страна на подсъдимите и то на фона на
създалата се ситуация, е недостоверно.
По отношение
на показанията на свидетЕ.та Х. следва да бъде
споделен довода на първия съд, че същите не следва да бъдат кредитирани, тъй
като влизат в противоречие с показанията на останалите свидетели относно
развитието на конфликта, от друга - няма събрани гласни или други
доказателства, които по несъмнен начин да потвърждават, че свидетЕ.та
действително е станала очевидец на събитията, за които разказва и най-сетне
развитата от нея теза бележи и известна житейска неправдоподобност. Според
предложения с въззивната жалба прочит на съобщеното
от тази свидетЕ. в рамките на съдебното следствие, тя
е заявила, че първоначално е била на терасата и е оставила прането, след което
докато е подреждала обувките на стълбите е чула кавга в резултат, на което се е
затичала към двора, както и че първоначално е възприела зрително случващото се
на двора от прозорец на стълбищното пространство.
Всъщност, пред съда свидетЕ.та е заявила буквално
следното: „Аз си бях вкъщи. Когато чух бях на стълбите, чух го първо на
терасата, веднага тръгнах да тичам, веднага изтичах, оставих прането, обувките
ги подредих“…“терасата е на втория етаж и гледа към улицата. Има видимост, но
чак като изтичах надолу видях ударите“. Очевидно
в опит да се постигне резултат, удовлетворяващ потребностите на отстоявания
интерес, защитата е разчела в доказателствения
източник съдържание, каквото той няма. Поради това, ако районният съд е отказал
да възприеме този, предложен и на неговото внимание на прочит
на свидетелските показания , а се е придържал към действителното тяхно
съдържание, не е допуснал процесуално нарушение, напротив, спазил е
изискванията на наказателно-процесуалните норми, регулиращи формирането на
изводите му и гарантиращи тяхната правилност. В тази насока съдът е подходил
обективно и професионално отговорно, като непочиващ на доказателствената
му дейност е доводът на защитата, че е налице едностранчив анализ и
кредитиране единствено на доказателствата, които са в полза на обвинението.
Основателно, районният съд е обсъдил подробно въпроса за присъствието на свидетЕ.та Х. на инкриминираното място и време, и
възможността й да възприеме конфликта. Настоящата инстанция се солидаризира с
крайния извод, че Х. не е присъствала на процесния
инцидент. Районният съд е положил усилия и е извършил оглед на място в
присъствието на страните. От приложения по делото снимков материал е видно, че свидетЕ.та Х. не е имала обективна възможност да възприеме
конфликта зрително от терасата на къщата, както правилно е отбелязал и първият
съд. Според нейните показания, тя е чула думите:„Оставете мама!“, след което е
изтичала навън и е видяла как свидетЕ.та М. зашлевява
шамар на подсъдимата В.. Това твърдение пряко се конфронтира с изнесеното от свидетеля
В. за последователността на събитията, тъй като според него цитираната реплика
е била употребена, но след като свидетЕ.та М. е
ударила подсъдимата. При положение, че свидетЕ.та Х.
не е имала възможност да наблюдава процесните събития
от терасата на къщата и, че репликата: „Оставете мама!“ е била използвана след
удара, то присъствието й на местопроизшествието се поставя под основателно
съмнение, още повече когато нито в свидетелските показания, нито в обясненията
на подсъдимите, нито в отговора на тъжбата се споменава тя да е била на двора
по време на инцидента. Въззивният съд съзря и
известна житейска нелогичност в нейното поведение, т.к. свидетЕ.та
твърди, че след като е чула разправията веднага се е втурнала навън, но
едновременно с това е решила да подреди обувките. Районният съд е изложил
конкретни доводи по всеки от пунктовете, за които Х. е свидетелствала, като е
откроил редица противоречия между изложеното от нея и информацията, получена
посредством обясненията на подсъдимите по отношение на едни и същи факти, които
въззивният съд не намира за нужно да преповтаря.
Изложените, констатирани от районният съд обърканост, непоследователност,
противоречивост с останалите гласни доказателствени
средства, мотивират съдебния състав да приеме показанията на свидетЕ.та Х. за недостоверни и неинформативни за конкретно
инкриминираното с тъжбата събитие. Същите могат да се ценят единствено за
обстоятелствата, за които са събрани други безспорни доказателства по делото,
като влошените отношения между страните.
Въззивната инстанция, след внимателен анализ, дават само
отчасти вяра на изложеното посредством обясненията на подсъдимите Ч., В., Д. и Ч.,
но ги приемат в останалата им част за добре изградена защитна версия, която се
опровергава от останалите доказателства, събрани по делото. В тези обяснения
прозира двояката им правна природа на основно гласно доказателствено
средство, но така също и на такова, чрез което лицето упражнява в пълен обем
правото си на защита. В тази насока на мисли, достоверността им следва да бъде
установена при спазване на общите правила относно гласните доказателствени
средства и при съблюдаване на дефинитивните правила за оценка на
доказателствата. Настоящият съд ги приема за достоверни единствено в частта им,
касаеща времето и мястото на пререканието, както и
удара от свидетЕ.та М. към подсъдимата В., тъй като в
останалата им част не съответстват с гласните и писмени доказателства по
делото. Първоинстанционният съд задълбочено е
коментирал липсата на доказателствена подкрепа на
изградената и поддържана от подсъдимите лица версия за случилото се на
инкриминираната дата, срещу която убедително стоят останалите събрани по делото
доказателства, включително тези, извлечени от личните им обяснения, изложени в
отговора на частната тъжба. При преценка на доказателствената
стойност на посочените обяснения, обосновано районният съд е отчел наличието на
непоследователност и множество противоречия в твърденията на подсъдимите лица.
Правилно контролираният съд е съобразил наличието на разминаване между
обясненията на подсъдимите, изнесени в хода на съдебното следствие и заявеното
от тях в отговора на частната тъжба по отношение на едни и същи факти и
обстоятелства, а именно: причината за възникването на конфликта (вдигнат шум с
цел да се събуди бебето на подсъдимите Ч. или отправени обиди от страна на свидетЕ.та Е. М.); първостепенният съд правилно е отчел и
противоречие в обясненията на подсъдимите при изясняване на обстоятелството
дали частната тъжитЕ. е нападала подсъдимата В. и
дали е избутала количката с бебето на подсъдимите Ч.. В обясненията си
подсъдимата Д. е заявила, че след като свидетЕ.та М.
е ударила подсъдимата В., частната тъжитЕ. се е
опитала да избута количката с бебето. Подсъдимата Ч. е посочила, че майка й е
била ударена не само от свидетЕ.та М., но и от
частния тъжител, както и че двете са избутали количката на детето. В своите
обяснения, подсъдимият Ч. пък не съобщава частната тъжитЕ.
изобщо да е нападала подсъдимата В., а по отношение на количката с детето не е
категоричен кой точно я е подбутнал. В същото време, в отговора на частната
тъжба се твърди, че свидетЕ.та М. първо е подбутнала
количката на детето, след това е ударила шамар на подсъдимата В., без да се
споменава каквото и да било съприкосновение на частния тъжител с въпросната
количка. Хронологичната неустойчивост на обясненията на подсъдимите и
противоречията между заявеното от тях в разпитите им, показват че разказът им
не се отличава нито с надеждност, нито с категоричност за сочените обстоятелствата,
поради което правилно районният съд е отказал да им се довери. Но по същественото в случая, което прави впечатление е, че
липсва изобщо оплакване от конкретни действия и отправени обиди от страна на
частната тъжитЕ. и не се съдържат данни в тази
насока, и в подадените сигнали от подсъдимите срещу семейството на частния
тъжител до СГП, касаещи същия случай. Както уместно е отбелязал и първонстанционният съдия не може да се пренебрегне и да не
се отчете факта, че в тях подсъдимите фиксират вниманието си единствено върху
поведението на свидетЕ.та Е. М., която изтъкват като
основен участник в конфликтната ситуация. Едва след образуване на настоящето
производство твърденията на подсъдимите претърпяват нелогична трансформация,
като започват да приписват думи и действия и на частния тъжител. По изложените
съображения, въззивният съд също не се довери на
обясненията на четиримата подсъдими, тъй като същите освен със своята
непоследователност и противоречивост, се открояват и с преднамереност с оглед
на информацията, която се желае да се изнесе и представи пред органите на власт
като достоверна. Отчитайки този факта, че обясненията имат двойствена природа,
като се явяват едновременно устно доказателствено
средство и основно средство за реализиране правото на защита, въззивната съдебна инстанция, намира че последната е взела
превес в разглеждания случай и е рефлектирала върху тяхната достоверност,
поради което не следва да бъдат кредитирани в коментираната част.
Относими към
предмета на доказване и имащи значение за изясняване на фактическата обстановка
са и приобщените в процеса писмени доказателства и писмени доказателствени
средства. При служебната проверка на изброените по-горе такива, съдът не откри
да са допуснати съществени процесуални нарушения при събирането им, които да
обосновават изключването им от доказателствения обем
по делото, с оглед на което ги кредитира с доверие, като възприема за
достоверни данните, съдържащи се в тях, тъй като по делото липсват други доказателствени източници, които да ги оборват и/или
опровергават.
Констатациите
си за съдебното минало на подсъдимите към датата на извършеното деяние, първоинстанционният съд вярно е направил въз основа на
приложените и приети по делото, като писмено доказателство, справки за
съдимост.
На основата на правилно изяснената
фактическа обстановка районният съд в съответствие с материалния закон е приел,
че подсъдимите И.М.Ч., Х.Х.Д., Б.Х.Ч. и М.Е.В. от
обективна и субективна страна са осъществили състава на престъплението по чл.
148, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 146, ал. 1 от НК
От обективна страна „обидата“ по
смисъла на чл. 146 от НК се изразява в казване или извършване на нещо
унизително за честта и достойнството на другиго, в негово присъствие. Тя може
да бъде осъществена чрез думи - епитети, ругатни, сравнения, квалификации или
действия - жестове, мимики или др., които са унизителни за пострадалия. Съставомерна последица от деянието е засягането на честта и
достойнството на пострадалото лице. Престъплението е довършено, когато обидата
е възприета от лицето към което е насочена. За съставомерността
на обидата е без значение дали казаното е истина или не, достатъчно е казаното
да е унизително за честта или достойнството на лицето, към което е насочено. От
субективна страна, е необходимо деецът да съзнава, че изречените от него думи
или извършените действия са обидни, унизителни за лицето, да съзнава че те
могат да бъдат възприети от адресата, като пряко цели това или му е
безразлично. Обидата е по-тежко наказуема, когато е нанесена публично.
В конкретния случай изпълнителното деяние
на престъплението по чл. 146, ал. 1 НК, е осъществено от четиримата подсъдими
лица, чрез действие, доколкото подсъдимият И.Ч. на инкриминираната дата е казал
на частната тъжитЕ. М.: „Ще *********на всичките!“,
подсъдимата Х.Д. се е обърнала към частната тъжитЕ. с
думите „Разбра ли бе, боклук мръсен“, подсъдимата Б.Ч. я е нарекла „Нищожество
такова“, а подсъдимата М.В. я е нарекла „Ненормално същество“. Безспорно е, че с оглед
съществуващия в обществото ни морал горепосочените конкретни думи, изрази и
псувни поради съдържанието и значението си, са обективно годни да засегнат
чувството за чест на тъжитЕ.та, положителната й
самооценката и признатото на всяко човешко същество иманентно право да бъде
третирано с уважение. С изразите „Ще *********на всичките!“, „Разбра ли бе,
боклук мръсен“, „Нищожество такова“ и „Ненормално същество“ подсъдимите лица са
изразили своето презрително и негативно отношение към личността на тъжитЕ.та по начин, който е в противоречие с приетите в
обществото морални норми за човешко общуване, норми за зачитане на честта и
достойнството на останалите членове на обществото. Обидите са изречени в
присъствието на пострадалата, която ги е възприела непосредствено веднага след
тяхното артикулиране, поради което общественоопасният
съставомерен резултат, изразен в накърняване на
нейната част, е настъпил незабавно.
Във връзка с горното, следва да се
отбележи, че независимо от обстоятелството, че нормата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ дава право на всеки да изразява мнение и да го
разпространява чрез слово, то това право не е абсолютно, като в ал. 2 на същата
разпоредба са визирани и границите на неговото упражняване, а именно
накърняване на доброто име на другиго. Горното е в корелация не само с
националното ни право, но и с разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и, ал. 2 от КЗПЧОС,
приложимо право на осн. чл. 5, ал. 4 от КРБ и в
българското правораздаване.
В конкретната хипотеза подсъдимите
лица са преминали границите на допустимост на предоставеното им право да
изразяват лично мнение, като с изказаните изрази в присъствието на частната тъжитЕ. са засегнали доброто ѝ име и чест, като са
осъществила обективния състав на престъплението „обида“. В случая без правно
значение се явява истинността или неистинността на казаното, доколкото при
обидата се касае за отрицателна оценка, лично мнение, а не се навежда твърдение
за настъпване на определени факти. Единственото, което е достатъчно в тези
случаи е казаното да съдържа нещо унизително, каквото първоинстанционният
състав е правилно е намерил, че е налице в употребените от подсъдимите лица
изрази.
Законосъобразно първоинстанционният
съд е заключил, че е налице и квалифициращия признак по чл. 148, ал. 1 т. 1 НК по
отношение на четиримата подсъдими, доколкото обидните изрази от всеки един от
тях са изречени на публично място, като са възприети лично от частната тъжитЕ., както и от намиращите се в непосредствена близост
лица.
Аналогично на първия съд, въззивният съдебен състав намира, че от субективна страна
деянията са реализирани от подсъдимите лица при форма на вина пряк умисъл,
доколкото подсъдимите И.М.Ч., Х.Х.Д., Б.Х.Ч. и М.Е.В.
са съзнавали, че отправят изявления спрямо частната тъжитЕ.та
с обективно унизителен характер, в присъствието на други лица, които също са ги
възприели, като пряко са целели да засегнат честта и достойнството на
пострадалата М..
Въззивната инстанция, противно на доводите на процесуалния
представител на частния тъжител, споделя изводите на контролирания съд и по
отношение на повдигнатото обвинение на подсъдимите Х.Х.Д.,
Б.Х.Ч. и М.Е.В. за извършено от тях престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК.
Независимо от факта, че по делото по безспорен начин се установи, че на
инкриминираната в тъжбата дата подсъдимата Х.Д. е отправила към тъжитЕ.та М. репликата „само да си посмяла да подадеш жалба
срещу нас в съда, ще те залича“, както и че подсъдимата Б.Ч. е заплашила тъжитЕ.та с думите „Ще подадеш жалби в съда, ама ще те
пребия“, а подсъдимата М.В. е изрекла по отношение на тъжитЕ.та
с думите „Знаеш ли, че ако те хвана ще те смачкам и няма да можеш да се познаеш
в огледалото, подайте жалби и ще видиш какво ще ти се случи“, които думи по своята същност обективират
заплашване с престъпление против телесната неприкосновеност на тъжитЕ.та, въззивният съд също,
както и контролирания счита, че последните не са били от естеството да възбудят
основателен страх у тъжитЕ.та от осъществяването на
заканата. Както правилно е посочил първоинстанционният
съд, обективната съставомерност на деянието като
престъпление по чл. 144, ал. 1 от НК предполага да се установи, че думите, обективирали заплашването са били от такова естество, че да
могат да възбудят основателен страх у пострадалия от осъществяването му, като
личното, субективно възприятие на последния не е от значение. Следователно за съставомерността на
деянието е от съществено значение в каква обстановка са изречени заплахите.
Обективно заканата трябва да предполага съществуваща възможност за
реализирането й, като във възприелите я следва да се създаде впечатление, че
деецът може да я реализира, като в противен случай няма как да се отчете като
сериозна и да възбуди страх. Законовото изискване страхът да е „основателен“
следва да се тълкува като изискване за основание да се приеме, че заканата би
могла да се осъществи. От значение е не
дали заплашеният действително се е обезпокоил за собствената си безопасност, а
дали заканването обективно може да възбуди основателен страх за осъществяването
му. Възможността заплашеният да приеме заканата за действителна, от своя страна
следва да е съзнавана от извършителя, като част от интелектуалния момент,
формиращ прекия умисъл. В тази връзка, за да се установи
дали действията на дееца са годни да възбудят основателен страх у пострадалия
от осъществяване на заканата, следва да се извърши преценка на конкретната
ситуацията, в която са били изречени репликите и обективирани
действията му, както и да се анализират отношенията, съществували между дееца и
пострадалия преди инцидента. Акцентът в мотивите на проверявания акт е поставен върху трайно влошените
отношения и данните за предшестващ деянието конфликт между двете страни.
Установено е, че взаимоотношенията между семействата на подсъдимите от една
страна, и семейството на частния тъжител – от друга страна са се влошавали с
течение на времето, като може да бъде направен извод за едни обтегнати
отношения, основани на конфликти с история отпреди, при което се наблюдава една
формирана предварителна враждебност. Независимо от това обаче, районният съд
правилно е оценил факта, че поведението на трите подсъдими на инкриминираната
дата и конкретния акт, в който е обективирана
заплахата в частност, са емоционално продължение на развилия се по-рано инцидент
между семействата. Следва да се посочи, че изводът за осъществено
изпълнително деяние, изразяващо се във вербална закана с престъпление, не се
извежда от лексическия състав на употребените от
дееца думи, а съвкупно от редица релевантни обстоятелства. Отправените от трите
подсъдими Д., Ч. и В. реплики се възприемат от настоящия състав по - скоро като
гневен изблик /макар и укорим/, който е очакван и предвидим от частната тъжитЕ. М., без да имат интензитета на вербалната агресия,
която в контекста на развилата се емоционална обстановка, да може да обоснове
извод за това, че би могла да възбуди основателен страх у последната.
Последното обстоятелство е видно и от поведението на частната тъжитЕ., която въпреки отправените й заплахи е предприела
съдебни действия срещу подсъдимите лица. В настоящия случай са налице
продължителни във времето отношения между тъжитЕ.та М.
и подсъдимите по делото, изградени на взаимна негативна нагласа, която дава повод на всеки един от
тях да търси възможност да уязви другия. Тук е
мястото да се направи и разграничение между заканата и скарването, като
вербален конфликт. Във втория случай заплашителните действия се предприемат
спонтанно, а заканителните думи се използват импулсивно, механично и имат
единствено емоционален заряд, изразяват
гняв и яд, но в действителност не целят чрез реална заплаха или реално
нападение да се въздейства върху свободното протичане на воЛ.те
процеси у потърпевшия и да ги промени като предизвика страх от осъществяване на
заканата. Ето защо, сама по себе си словесно изразената закана, преценявана в
контекста на доказани конфликтни междуличностни отношения не изпълнява
обективния критерий за престъпна съставомерност на
деянието, тъй като тя не би могла да възбуди основателен страх за осъществяването й. В заключение, въззивният съдебен състав намира, че поведението на Х.Х.Д., Б.Х.Ч. и М.Е.В. е в рамките на обичайния битов
конфликт без съществени негативни последици.
С оглед
липсата на елемент от обективна страна на вмененото на подсъдимите Х.Х.Д., Б.Х.Ч. и М.Е.В. престъпление, обосновано последните
са били оправдани по повдигнатото им обвинение за извършено престъпление по чл.
144, ал. 1 от НК, без да е обсъждана субективната страна на процесното
престъпно посегателство.
При определяне на наказанието на
подсъдимите лица, първоинстанционният съд правилно е
приложил разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК, като е освободил и четиримата
подсъдими от наказателна отговорност за извършените от тях престъпления, тъй
като към датата на извършване на деянията подсъдимите И.М.Ч., Х.Х.Д., Б.Х.Ч. и М.Е.В. са били пълнолетни, неосъждани и не
са били освобождавани от наказателна отговорност по реда на глава VІІІ, раздел
ІV от НК, от друга страна за престъпленията, за които са признати за виновни се
предвижда „глоба“ от три хиляди до десет хиляди лева, както и „обществено
порицание“, като от престъпленията няма и причинени имуществени вреди.
Правилно съдът,
извършвайки преценка на релевантните за индивидуализацията на наказанието на
подсъдимите фактори, е възприел като смекчаващи отговорността обстоятелства
добрите характеристични данни по отношение на подсъдимите лице, трудовата им
ангажираност, обтегнатите отношения между страните, както и нанесеният удар от свидетЕ.та М. спрямо подсъдимата В.. Резонно, като
отегчаващо отговорността обстоятелство е отчетен фактът на родствената връзка
между подсъдимите и частната тъжитЕ..
Неправилно
обаче, чистото съдебно минало на подсъдимите е взето предвид от първия съд като
смекчаващо отговорността обстоятелство, доколкото липсата на предишни осъждания
(конкретно за престъпления от общ характер и на наложени наказания по реда на
глава VIII от НК) е отчетено от законодателя като
предпоставка за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание, поради което не може да бъде едновременно и
смекчаващо обстоятелство при определяне на отговорност на дееца. Извършвайки
противното, съдът е взел един и същ факт два пъти в полза на извършителя,
каквато безспорно не е целта на закона.
Независимо от горното извършвайки
собствен анализ на релевантните за индивидуализация на отговорността на
подсъдимия обстоятелства, настоящият съдебен състав, достигна до извода, че
законосъобразно на последните е било наложено административното наказание „глоба“
в минимален размер, а именно - глоба в размер на 1000 лева, като няма основание за неговото
изменение в посока увеличаване. Въззивната инстанция,
противно на възраженията на частния тъжител, намира, че административното
наказание глоба в размер от 1000 лева, наложено на всеки един от подсъдимите за
извършените от тях престъпления, е справедливо, като така отмерен, размерът на
глобата се явява съответен, както на степента на обществена опасност на
извършените деяния, така и на обществената опасност на подсъдимите лица, като в
пълнота би изпълнило целите на наказанието, визирани в чл. 12 от ЗАНН.
Въз основа на изложеното въззивният съд приема, че обжалваната присъда е правилна и
законосъобразна и като такава следва да се потвърди. Същата е постановено при
безспорно и коректно изяснена фактическа обстановка, без да са допуснати
нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Определеното
наказание на подсъдимите лица не е явно несправедливо и напълно съответства на
обществената опасност на деянието и на личността на подсъдимите.
Така, при извършената на основание чл.
314, ал. 1, вр. чл. 313 НПК цялостна служебна
проверка на правилността на атакувания съдебен акт, въззивната
инстанция не констатира наличие на основания, налагащи неговата отмяна или
изменение, поради което същият следва да бъде потвърден, а въззивните
жалби следва да бъдат оставени без уважение, като неоснователни.
Мотивиран от тези съображения, Софийски
градски съд, НО, XII въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 23.04.2019 г., постановена по НЧХД № 3074/2017г. по описа на СРС, НО,
105 състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.