№ 98
гр. Варна, 08.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Марина Г.
при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова
като разгледа докладваното от Марина Г. Гражданско дело №
20243110108593 по описа за 2024 година
Производството е образувано по обективно кумулативно съединени
искови претенции, предявени от Т. Р. Г., ЕГН **********, с адрес гр. В. ж.к.
„В. В., бл. **, вх. **, ет. **, ап. **срещу „А. за к. на п. з.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „П. В.“ № **, ет.**, с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД, както следва:
1/ с искане да се признае за установено в отношенията между страните,
че клаузата отнасяща се до годишен лихвен процент по чл. 4, т.2 от Договор за
кредит „Б. к." от 23.08.2022 г., сключен между Т. Р. Г., ЕГН ********** и „А.
Ф.“ ООД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия в полза на
„А. за к. на п. з.“ АД, ЕИК *****, е нищожна поради накърняването на
добрите нрави;
2/ с искане да се признае за установено в отношенията между страните,
че клаузата отнасяща се за заплащане на неустойка за непредставено
обезпечение по чл. 15 от Договор за кредит „Б. к." от 23.08.2022 г., сключен
между страните, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия в
полза на „А. за к. на п. з.“ АД, ЕИК ***** е нищожна поради накърняването на
добрите нрави.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически
1
твърдения:
На 23.08.2022 г. между страните е сключен договор за кредит „Б. к.“.
Съгласно договора, на ищеца бил предоставен револвиращ кредит в размер на
500 лева, при въведено условие, че до пето число на месеца ще заплати 15% от
максималния размер на сумата по договора. Договорът за кредит бил сключен
за неопределено време, кредитният лимит се усвоявал чрез карта, а
валидността на картата била до края на срока отбелязан на нея. За периода на
картата се начислявал фиксиран лихвен процент в размер на 43,2% и ГПР в
размер на 45,9%. Съгласно чл.15 от договора, ищцата следвало да предостави
допълнително обезпечение по кредита – банкова гаранция в размер на 762,15
лева за срок от 2 години или физическо лице поръчител, което да отговаря на
изискванията посочени в чл. 15, ал. 1, т. 2 от договора. При непредставяне на
горното обезпечение, кредитополучателят дължал неустойка за
непредставянето на обезпечението в размер на 10% от усвоената и
неизплатена главница, включително в текущото задължение на настоящия
месец. Въвеждало се в задължение на ищеца и заплащането на застраховка
„кредитна протекция“ възлизаща в размер на 1% от общото задължение.
Твърди, че сключеният договор не следва да противоречи на добрите нрави.
Счита че неустойката от 10% от усвоената и непогасена главница е за
задължение, което не е пряко свързано с претърпени от кредитора вреди.
Същата излизала извън обезпечителните и обезщетителните си функции,
което от своя страна противоречало на добрите нрави. В този смисъл
уговорката за неустойка била нищожна. Твърди, че съгласно чл. 19 ЗПК
годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, включително и
лихви, други преки и косвени разходи, комисиони, изразени като годишен
процент от общия размер на кредита. Сочи, че застрахователните премии
представляват точно разход, който следва да бъде включен в ГПР. Същите се
явявали разход свързан с кредита, доколкото обезпечавали вземанията на
кредитора. Закона въвеждал задължение за кредитора, преди отпускане на
кредита да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя. Твърди,
че клаузата за неустойка, при непредставяне на обезпечение по кредита, след
отпускането му не е съобразено със ЗПК и с Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити. Съгласно директивата, преди сключване на договора
2
за кредит трябва да бъде извършена предварителна оценка на
кредитоспособността на потребителя. Счита, че се явява нищожна, като
противоречаща на добрите нрави и уговорката за договорен годишен лихвен
процент в размер на 43,20%, отразен в чл. 4, ал. 1, т. 1 от процесния договор.
Сочи, че съгласно съдебната практика по сходни казуси, се приема, че
максималния размер на уговорената възнаградителна лихва не следва да
надхвърля три пъти законната лихва. В случая уговорената между страните
годишна лихва от 43,20% надхвърляла значително размера на законната лихва,
при определен от БНБ основен лихвен процент за 2022 г. и 10 пункта
надбавка, поради което уговорката противоречала на добрите нрави и в този
смисъл се явява нищожна. Така уговорения в повече годишен лихвен процент
целял неоснователно обогатяване на кредитора, като излиза извън целите на
лихвата – покриване разходите по кредита и компенсиране на гражданските
плодове от финансови ресурси, които биха били реализирани от заемодателя за
срока на предоставения кредит на заемателя. Като цесионер по кредита,
ответното дружество е отправило покана до Т. Р. Г. за заплащане на сумата от
908,05 лева. Сочи се, че на 14.09.2023 г. ищецът е превел по сметка на
ответника сумата в размер на 544,83 лева. Моли за уважаване на исковите
претенции и присъждане на сторените в производството разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответната страна, с който
заявява, че исковите претенции са допустими, но неоснователни. Не се
оспорва сключването на Договор за кредит „Б. к.“ между страните от
23.08.2022г. Сочи да са спазени всички изисквания на закона относно
валидността на процесния договор. Същият бил сключен по инициатива на
кредитополучателя, като му била предоставена възможност да влияе върху
съдържанието на клаузите по договора. На ищеца била предоставена
преддоговорна информация, попълнен бил въпросник за кандидатстване за
кредита. Кредитополучателят не бил поставен в положение на по-слаба
страна, не бил нарушен принципа на добросъвестност, защитени били правата
и на двете страни по договора. Относно ГПР, счита, че са налице
предвижданията на закона, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, същия да не надвишава
петкратния размер на законната лихва. При определянето му в размер на
45.9% ответникът счита, че посоченото законово изискване е изпълнено.
Посочени са допусканията при изчисляване на ГПР, като закона не
предвиждал изрично и изчерпателно да се посочат всички разходи включени в
3
него. Излага, че в чл. 20 от договора е уговорена неустойка между страните, за
непредставяне на обезпечение. Сочи, че съгласно практиката на съдилищата
неправилното изчисляване на ГПР, чрез невключване в неговото процентно
изражение на задължение, което е установено в глобален размер чрез
посочване на неговата стойност не води до недействителност на договора за
кредит. Уговорената неустойка била именно такова задължение, установено в
глобален размер и в този смисъл договора за кредит не се явявал нищожен.
Относно възнаградителната лихва, сочи че няма пречка страните да уговарят
договорна лихва над размера на законната лихва. Размерът на договорната
лихва се определял по съглашение между страните, в израз на договорната
свобода, с която разполагали. Не счита да е налице противоречие с добрите
нрави по отношение на клаузата за възнаградителна лихва. Такова
противоречие следвало да се преценява при изрична законова разпоредба,
която да е предвидена в ЗПК. В чл. 19, ал. 4 ЗПК се определяла горна граница
на размера на възнаградителната лихва за потребителските кредити. Сочи, че е
допустимо възнаградителната лихва да е до пет пъти по-голяма от законната
лихва, ако е единствения разход по кредита, а по настоящи договор ГПР бил
формиран единствено от договорната лихва, доколкото не били предвидени
други разходи, които да се включат в ГПР. Размерът на ГПР противоречи на
добрите нрави. Предвид изложеното счита че предвидения лихвен процент в
договора не противоречи на предвидения в закона максимум визиран в чл. 19
ал. 4 от ЗПК. Същата не противоречи на добрите нрави. В случая уговорената
лихва се явявала не само печалба, а и покриване на риска от неплащане по
кредита и в случай на неплатежоспособност на кредитополучателя. Колкото
по рисков бил кредита, толкова по висока била договорната лихва по него.
Кредитът не бил нито реално нито лично обезпечен и така кредитодателят
носел по-голям риск от кредиторите по обезпечени вземания. Не била
нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 9 ЗПК. В договора е посочен
фиксиран ГЛП, като при това положение същият е ясен за страните и
следователно не нарушава посочената разпоредба. При фиксирана лихва
липсвало задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК. Уговорената в договора застраховка, била незадължителна и
допълнителна услуга към кредита. С подписване на кредита, ищецът е заявил
изрично, че доброволно и по свое желание е избрал да я сключи. Предвид
изложеното се моли исковата претенция да бъде отхвърлена като се присъдят
4
и сторените в производството разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът след като съобрази събраните по делото доказателства и
относимите правни норми, намира следното от фактическа и правна
страна:
Приет като писмено доказателство по делото е договор за кредит "Б. к.",
от който е видно, че на 23.08.2023 г. "А. Ф." ООД и Т. Р. Г., ЕГН ********** са
сключили договор за кредит, по силата на който "А. Ф." ООД се е задължило
да предостави на ответника револвиращ кредит в максимален размер на 500
лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез
международна кредитна карта Б. к.. От своя страна ответникът се е задължил
да заплаща до всяко 2-ро число на месеца текущото си задължение, дължимо
за предходния месец, аргумент от чл. 3, ал. 2 от договора. В ал.3 на същата
договорна разпоредба е посочено как се определя всяко „текущо задължение“
на кредитополучателя към всяко последно число на месеца като сбор от
следните суми: усвоена и непогасена гладница между 1-во и 19-то число на
текущия месец, усвоена и непогасена главница между 20-то и последно число
на предходния месец, начислена непогасена договорна лихва върху горните
две суми на основа на посочения в договора годишен лихвен процент – 43,2 %
/съгласно чл.4, ал.1, т.2 от договора/ и ГПР 45.9%, съгласно чл.4, ал.1, т.4 от
договора; неустойка за неизпълнение, лихва за забава и разходи за събиране, в
случай че такива са начислени през текущия месец. В чл. 15, ал. 1 е
предвидено, че в 5-дневен срок от активиране на представения платежен
инструмент за представи едно от следните обезпечения – банкова гаранция с
бенефициер кредититополучателя за сумата от 762.15 лева за срок на
валидност от две години; едно физическо лице поръчител, което да отговоря
на конкретно посочените в договора изисквания.
Не е спорно между страните, че вземанията по договора за кредит са
прехвърлени на ответника чрез договор за Рамков договор за прехвърляне на
просрочени задължения и Приложение № 1 от 28.03.2023 г. като Т. Р. Г. е
уведомена за извършената цесия.
В чл. 99 и сл. ЗЗД е посочено, че кредиторът по едно вземане прехвърля
същото на друго лице като прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности,
5
включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Съгласно чл.
99, ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор. С оглед липсата на оспорване, че извършената цесия е съобщена
надлежно, съдът приема, че са налице спазване на законово установените
изисквания, разписани в нормата на чл. 99, ал.4 ЗЗД. За яснота следва да се
посочи, че съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само за
противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента
на уведомлението /в този смисъл решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, Определение № 987/ 18.07.2011 г. по гр.д. № 867/ 2011 г.
на ВКС и др./. В настоящия случай няма наведени такива твърдения с
исковата молба.
В случая процесният договор попада в хипотезата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК.
Относно договорената неустойка за неизпълнение на задължение, разписана в
чл. 15 от сключения между страните договор, съдът намира следното от
правна страна: Критериите дали е налице нищожност на клаузата относно
дължимостта на същата следва да се съобразят постановките на ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно, че неустойка,
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции е нищожна. Преценката за нищожност се извършва в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида
на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните
неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В настоящия случай,
съгласно представения договор, така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
6
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора.
Чрез предвиждането на тази разпоредба се цели да се обремени
неоснователно заемополучателя с допълнителни парични задължения, без
това да бъде ясно отразено в общия размер на подлежащата на връщане сума,
а е представено като санкция за неизпълнение на задължения на
заемополучателя за предоставяне на обезпечение. Налице е противоречие
между клаузата за неустойка и добрите нрави, поради което същата се явява
нищожна на заявеното основание – поради противоречието й с добрите нрави.
Относно договорения размер на годишния лихвен процент, съдът
намира от правна страна следното: По своята правна същност лихвата по
кредит представлява цената или възнаграждението, което заемателят е длъжен
да плати на кредитора за ползването на предоставените му парични средства -
това е цената на капитала, който се отчуждава за временно ползване. По общо
правило максималният размер на договорната годишна лихва е ограничен от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Въпреки, че не е налице действащо
нормативно ограничение при договаряне размер на ГЛП, ако договорената
възнаградителна лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, то е
налице неравноправие, тъй като в този случай предвиденият размер,
съществено превишава нейната обезщетителна функция по предоставеното
ползване на заемната сума. Касае се за потребителски договор, при който
едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената
защита на ЗЗП и ЗПК, поради което следва да се приеме, че максималният
размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен.
Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да
бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за
един субект се използва за облагодетелстване на друг. Отразеният ГЛП от 43.2
% към момента на сключване на договора надвишава трикратния размер на
законната лихва – 30 %. Следователно е накърнен принципът за
7
еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на нарушение на
добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Поради изложеното, съдът намира,
че клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора между страните е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави. В този смисъл е решение № 906/30.12.2004
г. по г.д. № 1106/2003 г. по описа второ г. о. на ВКС; решение № 378/18.05.2006
г. по г.д. № 315/2005 г. по описа второ г. о. на ВКС; решение № 1270/09.01.2009
г. по г.д. № 5093/2007 г. по описа на второ г. о. на ВКС и определение №
901/10.07.2015 г. по г.д. № 6295/2014 г. по описа на четвърто г. о. на ВКС.
За яснота следва да посочи, че липсва разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 45, 90 %/. ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо /в материалноправен смисъл/. Не става ясно какво се включва в
общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в тарифата
към заема освен лихвения процент са предвидени и такси за теглене на пари в
брой от банкомати в страната и чужбина, и пр. От изложеното не може да се
направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на
ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е
формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на кредита. След като кредиторът,
при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Безсъмнено
събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и
следва да са включени в годишния процент на разходите. Налице е
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК като с уговорката за неустойка се нарушава изискването ГПР да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Реално,
8
чрез нарушаване на добрите нрави и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на
уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.
С преюдициално заключение по дело С453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. С оглед
гореизложените мотиви предявените искови претенции подлежат на
уважаване.
По отношение на разноските: Направено е искане и от двете страни за
присъждане на сторените в производството разноски, но с оглед изхода на
делото такива се следват само на ищеца. Същият претендира сумата от 800
лева, претендирано адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, както и
сумата от 100 лева, заплатена държавна такса. Направено е възражение за
прекомерност от страна на ответника за претендирано възнаграждение,
релевирано още с отговора на исковата молба. Съдът намира, че не следва да
обсъжда наведеното възражение за прекомерност, доколкото се претендира
възнаграждение, за осъщественото процесуално представителство, по реда на
чл. 38 ЗА. Съдът не е обвързан от размера на възнаграждението, което се
претендира по реда на чл. 38 ЗА. При предоставена безплатна правна помощ в
случаите по чл. 38, ал. 1 от ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в Наредбата, аргумент от чл. 36, ал. 2 и да осъди
другата страна да го заплати /чл. 2, ал. 2 от ЗА/. С Решение на СЕС от 25.01.24
г. по дело С-438/22 е прието, че чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл. 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
9
нарушава забраната по чл. 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни
цени на адвокатските услуги. С оглед на цитираното решение на СЕС, което
съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, съдът не е
императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на
възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято
полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл. 38 ЗАдв, с фиксираните в
Наредба № 1/09.07.04 г. минимални размери на адв. възнаграждения, и може
да определи възнаграждение и в по-нисък размер. В този смисъл и
определение № 343/15.02.2024 г. по т. дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II
т. о. С оглед липсата на висока фактическа и правна сложност на предявените
искови претенции, формираната трайна практика на съдилищата по тези
въпроси и предвид липсата на предприети редица процесуални действия,
съдът намира, че дължимото възнаграждение, което следва да се определи е в
размер на 400 лева. С оглед гореизложените мотиви в тежест на ответника
следва да се възложат разноски в размер на 100 лева за заплатената държавна
такса, а за осъщественото процесуално представителство - на процесуалния
представител в размер на 400 лева, на основание чл. 38 ЗА.
Водим от гореизложеното, съдът :
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Т. Р. Г., ЕГН
**********, с адрес гр. В. ж.к. „Вл. В., бл. **, вх. **, ет. **, ап. ** и „А. за к. на
п. з.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „П. В.“
№ **, ет.**, на основание чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД, че клаузата отнасяща се до
годишен лихвен процент по чл. 4, т.2 от Договор за кредит „Б. к." от
23.08.2022 г., сключен между Т. Р. Г., ЕГН ********** и „А. Ф.“ ООД,
вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия в полза на „А. за к. на
п. з.“ АД, ЕИК *****, е нищожна поради накърняването на добрите нрави,
както и на основание чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД че клаузата отнасяща се за
заплащане на неустойка за непредставено обезпечение по чл. 15 от Договор за
кредит „Б. к." от 23.08.2022 г., сключен между Т. Р. Г., ЕГН ********** и „А.
Ф.“ ООД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия в полза на
10
„А. за к. на п. з.“ АД, ЕИК *****, е нищожна поради накърняването на
добрите нрави
ОСЪЖДА „А. за к. на п. з.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „П. В.“ № **, ет.** да заплати на Т. Р. Г., ЕГН
**********, с адрес гр. В. ж.к. „Вл. В., бл. **, вх. **, ет. **, ап. ** сумата от
100 лева, представляваща сторени в производството разноски за
заплатена държавна такса, на основание чл. 78 ГПК
ОСЪЖДА „А. за к. на п. з.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „П. В.“ № **, ет.** да заплати на адв. П. Й. Н., ЕГН
**********, член на Варненска адвокатска колегия, адрес: град В., бул. „Ц.
О.“ № **, ет.**, офис ** сумата от 400 лева, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38 ЗА
Решението подлежи на обжалване пред Варненския окръжен съд в
двуседмичен срок от получаването му от страните
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
11