Р Е Ш Е Н И
Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание
на втори октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 10905 по
описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 31.10.2018 г., постановено
по гр. д. № 79172/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско
отделение (ІІ ГО), 123-ти състав, районният съд е признал за незаконно и е отменил уволнението на Р.М. П., ЕГН **********,
извършено със Заповед № 2777/11.09.2017 г. на Административния ръководител на
Софийска градска прокуратура (СГП), на основание чл. 330, ал.
2, т. 6 КТ, поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, като
незаконосъобразно, на основание чл. 344, ал.
1, т. 1 от КТ. С посоченото съдебно решение съдът е отменил заповед № 2813 от
14.09.2017 г. на Административния ръководител на СГП, връчена на Р. П. на
26.09.2017 г., като незаконосъобразна, и е възстановил, основание чл. 344, ал.
1, т. 2 КТ, ищцата на длъжността, заемана от нея преди уволнението – „системен
администратор" при СГП. СГП е осъдена да заплати на Р.М. П., на основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал.
1 и ал. 2 КТ, сума в размер на 2196,44 лв.
– парично обезщетение за периода от 12.09.2017 г. до 11.10.2017 г.,
включително, в който ищцата е останала без работа поради уволнението, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 06.11.2017 г. до окончателното й
плащане, както сумата от 1396. 44
лв. – парично обезщетение за периода от 12.10.2017 г. до 12.11.2017 г., в който
ищцата е работила на по – ниско платена длъжност, поради уволнението, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 06.11.2017 г. до окончателното й
плащане. Съдът е отхвърлил предявената искова претенция с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал.
1 КТ за разликата над 2196,44 лв.
до пълния предявен размер от 10491,46 лв.
и за периода от 13.11.2017 г. до 31.01.2018 г. и иска с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал.
2 КТ за разликата над 1396. 44 лв.
до пълния предявен размер от 1508. 54 лв.
и за периода от 01.02.2018 г. до 12.03.2018 г., като недоказани по основание.
На основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 3 ГПК районният съд е разпределил отговорността за разноски съобразно
изхода на делото и е осъдил СГП да заплати държавна такса, на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Срещу така
постановеното решение в указания законоустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от Софийска градска прокуратура, в която се
излагат доводи, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и
неправилно. Поддържа се, че процесното дисциплинарно уволнение е извършено при
спазване на законоустановените изисквания, а районният съд неправилно е
разгледал и оценил представените доказателства в тази насока. Във връзка с
кредитирания болничен лист с посочена диагноза на ищцата „неинсулинозависим
захарен диабет с множество усложнения“ се цитира съдебна
практика на ВКС, съгласно която въпросите за разновидностите на „захарната
болест", както и на останалите пет вида заболявания, посочени в чл. 1, ал. 1, т. 6 от Наредба № 5 за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена
закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ,са медицински, както е медицински
и въпросът, дали проявената конкретна разновидност на предвиденото по вид
заболяване обуславя закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, поради което
законодателят е предвидил . Предвид изложеното се сочи законодателят - в чл. 333, ал. 2 КТ, да е предвидил изискване за изясняване на същите, преди да бъде
извършено уволнението, като предпоставка за неговата законност, да бъде взето
мнението и на трудово-експертната лекарска комисия. В процесния случай се сочи,
че ЕР на ТЕЛК № 2065/30.08.2017 г. е постъпило в СГП на 11.09.2017 г., като в
него е посочена като водеща деиагниза на ищцата хронична болест на сърцето, а
допълнително е посочено, че страда и от захарен диабет от 2-ри тип. Поддържа
се, че общата практика сочи, че с право на предварителна закрила при уволнение
се ползват само лицата, които в резултат на диабета са с намалена
работоспособност 50 и над 50 на сто, а на ищцата е определена обща намалена
работоспособност от 30 % за срок от три години. По изложените съображения се
поддържа, че за СГП не е възникнало задължение да иска предварително разрешение
от Инспекция по труда, поради което доводите на районния съд в обратна насока
са неоснователни.
Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение
да бъде отменено и предявените искове от ищеца да бъдат отхвърлени, като
неоснователни. Претендират се разноски и юрисконсултско възнаграждение. В
съдебно заседание пред въззивния съд е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна
– Р.Н., в който се излагат доводи за неоснователност на депозираната въззивна
жалба и за правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Съобразно
изложеното се иска същото да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендират се разноски
за въззивното производство съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна и в законоустановения
срок реда на чл. 259, ал. 1 ГПК.
Предвид изхода на първоинстанционното дело, въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима в частта, касаеща частта от
първоинстанционното решение,с която са уважени предявените срещу въззивника
искове.
В частта, в която се иска решението да бъде отменено в
отхвърлителната негова част – частичното отхвърляне на иска с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ, въззивната
жалба следва да бъде оставена без разглеждане, като процесуално недопустима,
поради липса на правен интерес.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно в атакуваната
част, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това,
във връзка с непреклудираните възражения и доводите, изложени в жалбата,
въззивният съд намира следното:
От фактическа
страна:
С исковата молба и с
писмена молба от 17.11.2017 г. (л. 62 от делото пред СРС) ицщата твърди, че
между нея и ответника е съществувало трудово правоотношение въз основа на
сключен трудов договор от 01.02.2007 г., като е заемала длъжността „специалист системен
администратор" с код по НКПД 2522 6001. Поддържа, че на 11.09.2017 г., след ползване на продължителен отпуск по болест, й
е връчена Заповед № 2777/11.09.2017 г. на
Административния ръководител на СГП, с която й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение". Сочи, че впоследствие е получила и втора, допълваща първата, заповед № 2813/14.09.2017 г. на
Административния ръководител на СГП. Излагат се подробни съображения, че извършеното уволнение за незаконно, включително се поддържа нарушение
нормата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, тъй като ищцата
страда от захарен диабет – тип 2, а преди уволнението й работодателят й не е поискал предварително разрешение от Инспекцията по труда. Поддържа, че
СГП е била уведомена за заболяването й преди уволнението, като със заявление от
26.06.2017 г. ищцата е поискала издаване на производствена характеристика от
работодателя, която е била необходима за явяване пред ЛКК.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените
искове, като неоснователни. Изложени са подробни доводи, че трудовото
правоотношение е прекратено съобразно задължителните нормативни изисквания.
Посочено е, че издаденото на ищцата експертно решение на ТЕЛК от 30.08.2017 г.
е получено в СГП на 12.09.2017 г., т.е. след връчване на уволнителната заповед.
Не е спорно между страните и от представените по делото
доказателства – трудов договор от 01.02.2007 г. и допълнителни
споразумения към него (л. 233 и сл. от делото пред СРС), се установява, че
между тях е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което
ищцата е заемала длъжността „специалист системен
администратор" с код по НКПД 2522 600.
Със заповед № 2777/11.09.2017 г. на Административния
ръководител на СГП (лист 40-42 и лист 157-159 от делото пред СРС) трудовото
правоотношение между страните по делото е прекратено едностранно от
работодателя, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, като на Р.Н. е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение", считано от 11.09.2017 г. – 15:30 часа, когато заповедта е
връчена на ищцата, съобразно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ.
На 26.06.2017 г. въззиваемата е депозирала молба с вх. №
а-258/26.06.2017 г. (л. 45 от делото пред СРС) до Административния ръководител
на СГП за изготвяне на производствена характеристика по приложен образец във
връзка с назначена дата за явяване пред ТЕЛК.
Представено е Експертно решение № 2065/30.08.2017 г. на
ТЕЛК (л. 49 от делото пред СРС), с което на ищцата е определена трайно намалена
работоспособност от 30 % за срок от три години. Като водеща диагноза е посочена
хипертонична болест на сърцето, като е отбелязано, че страда и от други
заболявания, включително захарен диабет тип 2 – без усложнения. В т. 14 от
решението са посочени противопоказни условия на труд, като в допълнителен лист
№ 1 към решението е посочено, че ищцата е насочена към ЛКК за преценка на
необходимостта от трудоустрояване.
Видно от представеното придужаващо решението писмо от
Столична регионална здравна инспекция, същото е с входящ номер на СГП адм.
441/2017 от 12.09.2017 г. (л. 221 от делото пред СРС). По делото е представено
известие за доставяне (л. 263 от делото пред СРС), от което се установява, че
решението на ТЕЛК е получено от СГП на 11.09.2017 г. – датата на уволнението,
като не е посочен част на получаване.
Видно от представен по делото болничен лист № Е
20170213561 (л. 228 от делото пред СРС) ищцата е ползвала отпуск за временна
неработоспособност в периода 29.06.2017 г. – 14.07.2017 г. с диагноза
„неинсулинозависим захарен диабет с множествени усложнения“. По делото не се
спори, че същият е представен на работодателя преди датата на уволнението –
11.09.2017 г.
Видно от представената служебна бележка от 15.05.2018 г.
(л. 259 от делото пред СРС), болничният лист за посочения период е представен
след изплащане на работната заплата за месец юни, 2017 г., поради което част от
изплатената сума е сторнирана от работната заплата на ищцата през месец юли,
2017 г.
Не се спори и от представената справка за ползвани
болнични листове от ищцата за временна неработоспособност (л. 281 от сл. от
делото пред СРС) се установява, че е ползвала болничен с диагноза „диабетес
мелитус 2-ри тип“ през 2014 г. и такъв с диагноза „неинсулинозависим захарен
диабет с множество усложнения“ през 2016 г.
Събрани са и доказателства във връзка с периода на оставане
без работа на ищцата след уволнението и последващи нейни трудови правотношения.
С първоинстанционното решение първоинстанционният съд е
приел обжалваното уволнение за незаконно на основание чл. 344, ал. 3 КТ и е уважил предявените конститутивни искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и частично е уважил исковата претенция
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ.
При така установената фактическа обстановка, въззивният
съд намира от правна страна следното:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени конститутивни искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдителна искова
претенция с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ,
с които се претендира признаване за незаконно и отмяна на обсъжданото уволнение,
възстановяване на ищеца на заеманата от него длъжност преди уволнението и
осъждане на ответното дружество да му плати обезщетение за оставане без работа през
исковия период, съответно за разликата в получаваното трудово възнаграждение.
Дисциплинарното наказание „уволнение” се налага, когато е налице виновно
неизпълнение на трудовите задължения и с оглед тежестта на нарушението,
обстоятелствата, при които е извършено, и поведението на служителя, наложеното
наказание се явява съответно. Същевременно, законът поставя изисквания към
процедурата по налагане на дисциплинарни наказания, касаещи изслушването на
служителя преди налагане на наказанието, мотивиране на заповедта, спазване на
преклузивни срокове. По аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК и съгласно константната
практика на ВКС, в тежест на работодателя е да установи законосъобразното
упражняване на потестативното му право да прекрати трудовото правоотношение.
В случая с
исковата молба ищецът е въвел две основания за незаконност на уволнението –
неспазване от работодателя на императивните разпоредби на чл. 333, ал. 1 и ал.
2 КТ въпреки уведомяването му от служителя за наличие на заболяване, даващо му
право на закрила при уволнение, и неосъществяване на описаните в уволнителната
заповед нарушения на трудовата дисциплина.
Според нормата
на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, в случаите по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5 и 11 и
чл. 330, ал. 2, т. 6, сред които попада и процесното уволнение, работодателят
може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки
отделен случай работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба
на министъра на здравеопазването.
Съгласно
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 191/25.04.2012г. по гр.д. №
606/2011г. на ВКС, ІV ГО, в което е цитирана и друга практика на ВКС по чл. 290 ГПК, предварителната закрила при уволнение
по чл. 333 КТ има
обективен характер и цели да запази работника или служителя от неблагоприятните
последици на уволнението по социални и хуманни критерии. В хипотезата
по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ тази
закрила се прилага поначало във всички случаи, когато към момента на връчването
на заповедта (или друг писмен акт на работодателя) за уволнението (чл. 333, ал. 7 вр. чл. 335, ал. 1 КТ) работникът или служителят страда от някое от заболяванията, посочени
в чл. 1, ал. 1 от
Наредба № 5/1987г.
При тази
хипотеза работодателят може да уволни работника или служителя само с
предварително – дадено преди връчването на писмения акт за уволнението, разрешение на инспекцията по труда за
всеки отделен случай, като следва, също преди връчването на писмения акт за
уволнението, да е взето и мнение на ТЕЛК
(арг. от чл. 333, ал. 2 КТ).
Наредба № 5 от
20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат
особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда (Наредбата),
издадена от министъра на народното здраве и председателя на ЦС на БПС, обн.,
ДВ, бр. ЗЗ от 28.04.1987 г., в сила 01.01.1987 г., лимитативно изброява
болестите, за които е създадена особената закрила. Съгласно чл. 1, ал. 1, т. 6
от Наредбата, предварителното разрешение на съответната окръжна инспекция по
охрана на труда е нужно и по отношение на работещите, боледуващи от захарна
болест. С нормата на чл. 1, ал. 2 от Наредбата е вменено изрично задължение в
тежест на работодателя да събере предварителна информация от работниците, които
са определени за уволнение, страдат ли от болестите, посочени в ал. 1.
В чл. 2 от
Наредбата е прието, че работниците, които страдат от болестите, посочени в чл.
1, ал. 1, са длъжни при поискване да представят в предприятието медицински
документи (епикриза, медицинско удостоверение и др.) от лечебно-профилактичните
заведения, където се лекуват или се водят на диспансерен учет. Предвид
обективния характер на закрилата при уволнение, нито разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ, нито тази
на чл. 1 от
Наредба № 5/1987г. не вменява на работника или служителя задължение да уведомява
работодателя си предварително дали страда от болестите по посочената
разпоредба, нито да представя медицински документи, удостоверяващи наличието на
някое от визираните заболявания. Съгласно чл. 2 от
наредбата, такова задължение за работника или служителя възниква само когато
работодателят направи изрично искане за това – с оглед изпълнение на своето
задължение по чл. 1, ал. 2. Ако в такъв
случай работникът или служителят умишлено откаже съдействие на работодателя си
за събиране на предварителната информация по чл. 1 от наредбата и по този начин
умишлено укрие свое заболяване, посочено в тази разпоредба, то тогава, но
единствено и само в този случай, неизпълнението на неговото задължение по чл. 2 от наредбата
води до отпадане на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, респ. и до
отпадане на задължението на работодателя да иска мнение на ТЕЛК и разрешение от
инспекцията по труда за уволнението. Такова умишлено неправомерно поведение от
страна на работника или служителя би било налице във всички случаи, когато той
знае, че страда от заболяване по чл. 1, ал. 1 от
Наредба № 5/1987г. и до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено
или устно) на работодателя за уведомяване и представяне на медицинска
документация в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят
декларира пред работодателя, че не страда от такова заболяване, или в рамките
на предоставения му срок, без извинителна причина не уведоми работодателя си за
заболяването и не му предостави медицинските документи за него, с които
разполага. Във всички останали случаи такъв умисъл не е налице и закрилата
по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, обективна по
своя характер, не отпада.
От приетите пред първата инстанция доказателства – справка за издадени
болнични листове на ищцата и болничен лист № Е 20170213561 (л. 288 от делото
пред СРС), издаден на 03.07.2017 г., се установява, че към датата на оспореното
уволнение, ищцата страда от болест,
посочена в чл. 1, ал. 1, т. 6 от Наредбата – захарен диабет тип 2. Установява се и че към
датата на изготвяне и връчване на уволнителната заповед – 11.09.2017 г., работодателят е бил уведомен за това, предвид
получаването от него на болнични листове с посочване на заболяването на ищцата през
2014 г. и 2016 г. и в период, близък до връчване на уволнителната заповед, през
2017 г. Освен това, работодателят е бил уведомен от въззиваемата за
предстоящото й явяване на ТЕЛК с молба от 26.06.2017 г. за изготвяне на
производствена характеристика с оглед евентуално нейно предстоящо
трудоустрояване. Нито пред първата съдебна инстанция, нито във въззивното
производство са събрани доказателства, които да оборят извода на съда, че към
релевантния момент въззиваемата е страдала от захарна болест, което заболяване
е вписано в чл. 1, ал. 1, т. 6 от Наредбата.
Предвид изложеното, за да бъде осъществено законосъобразно уволнението
на въззиваемата е било необходимо да се изиска предварително дадено разрешение от Инспекцията по труда и мнение на
трудово-експертна лекарска комисия, преди извършване на уволнението.
Не се твърди и не се установя такива да са били поискани, респективно да
са дадени преди издаване на процесната заповед. Пред съда не са ангажирани и доказателства
от които да се приеме, че преди издаване на процесната заповед ищцата е била
поканена да предостави информация пред органа по уволнението за болестите за
които боледуващите работници/служители, имат особена закрила съгласно чл. 333,
ал. 1 КТ. След като от ищцата не е поискано да предостави информация и/или
медицински документи за заболяванията от които страда, то и не са налице
основания за отпадане на закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ. В този смисъл съдът
приема, че след като органът по уволнението не е проявил дължимата активност да
изпълни съществуващото за него задължение предварително да събере сведения
относно наличие на някоя от болестите (съгласно чл. 1, ал. 2 от Наредбата), за
които е създадена особената закрила, то не може да се обоснове извод за
укриване на такава болест от ищцата.
След като същата се е ползвала от закрила, която не е преодоляна чрез
разрешение от Инспекцията по труда, при получено мнение на ТЕЛК, нито закрилата
е отпаднала (поради умишлено укриване на заболяването), то следва, че
извършеното уволнение е незаконно и съгласно императивната норма на чл. 344,
ал. 3 КТ съдът следва да отмени заповедта за уволнение като незаконна само на
това основание, без да разглежда трудовия спор по същество, т. е. без да
установява дали твърдените в заповедта дисциплинарни нарушения са реално
допуснати от наказаното лице. В този смисъл и останалите доказателства не
следва да се обсъждат, тъй като се установи, че Заповед № 2777/11.09.2017 г. на Административния
ръководител на Софийска градска прокуратура е незаконна
и съдът я отменя.
По доводите за неправилност на решението, изложени във въззивната жалба:
Въззивната инстанция намира за правилна и относима към спора съдебната практика,
обективирана в цитираното от въззивника решение № 21 от 2.02.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 808/2010 г., IV г. о., ГК. Както е посочено и във въззивната жалба,
съгласно дадените в решението разяснения, въпросът за разновидностите на „захарната
болест", както и на останалите пет вида заболявания, посочени в Наредбата,
е медицински, както е такъв и въпросът дали проявената конкретна разновидност
на предвиденото по вид заболяване обуславя закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Затова
законодателят е предвидил в чл. 333, ал. 2 КТ, че за изясняването на последния
въпрос е необходимо преди да бъде извършено уволнението, като предпоставка за
неговата законност, трябва да се взема мнението и на трудово-експертната
лекарска комисия, вместо да се задоволи да задължи работодателя да преценява
наличието на болестта въз основа на медицински документи.
В конкретния случай работодателят не е изпълнил задължението си по чл. 3
от Наредбата вр. чл. 333, ал. 2 КТ да поиска медицински документи от работника
и да представи същите за становище пред ТЕЛК. Не е поискано и предварителното
съгласие на Инспекцията по труда, поради което заповедта за уволнение е
незаконна само на това основание. В случая на непоискано предварително
становище на ТЕЛК и разрешение на инспекция по труда, уволнението е незаконно
независимо от това какво би било становището им. Във връзка с доводите, че
конкретната разновидност на заболяването на ищцата не обуславя предварителна
закрила, е необходимо да се посочи, че в чл. 1, ал. 1, т. 6 от Наредба № 5 за
болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила
съгласно чл. 333, ал. 1 КТ, между обуславящите закрила болести – в чл. 1, т. 6,
е посочена „захарна болест", без
разграничение и изключване на разновидности и на форми на заболяването. В
посочената разпоредба не е предвидено изискване за определен процент намалена
работоспособност на лицето, поради което доводите на въззивника, че с
предварителна закрила по чл. 333, ал. 1 КТ се ползват единствено лица, които в
резултат на заболяването са с намалена работоспособност 50 и над 50 на сто, са
неоснователни.
В обобщение, по изложените съображения, районният съд правилно е уважил
предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като основателен, и
е отменил оспореното уволнение, като незаконосъобразно.
Като допълнителен и самостоятелен аргумент за незаконност на уволнението
следва да се посочи, че датата на връчване на заповедта за уволнение съвпада с
датата на получаване на решението на ТЕЛК. С оглед съдържанието на същото –
определена трайно намалена работоспособност 30 % на ищцата за срок от три
години и посочени противопоказания за труд, следва да се приеме, че към момента
на връчване на решението същата е имала и качеството на трудоустроено лице и се
е ползвала и със закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ. В тази насока настоящият
съдебен състав споделя практиката на ВКС, съгласно която закрилата по чл. 333,
ал. 1, т. 2 КТ, приложима по отношение на трудоустроен работник или служител,
се прилага винаги щом с решение на ТЕЛК е определен процент трайно намалена
работоспособност поради болест или трудова злополука и са посочени
противопоказни условия на труд (в този смисъл: решение № 431/17.01.2014 г. по гр. д. № 869/2013 г. на IV г. о.; решение №
246/11.11.2015 г. по гр. д. № 1305/2015 г. на III г. о, решение № 60 от
13.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3186/2016 г., III г. о., ГК).
По исковете с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ:
Предвид акцесорността на конститутивният иск с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ и основателността на исковата претенция по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с отмяната на обжалваната заповед за уволнение ищцата следва да бъде
възстановена на длъжността „системен администратор" при СГП. От
събраните по делото доказателства въззивният съд намира за установено, че са
налице и предпоставките за основателност на предявената искова претенция с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ за приетите за основателни
от районния съд размер и период.
Във връзка с произнасянето по обсъжданите искове е необходимо да се
посочи, че по аргумент от чл. 269 ГПК и предвид при липсата на изтъкнати
конкретни пороци на обжалвания първоинстанционен акт във връзка с тях,
въззивният съд няма право да се произнася по основания за неправилност, каквито
не са посочени (в този смисъл: Решение № 31 от 14.03.2014 г. на ВКС по гр. д. №
4339/2013 г., II г. о.).
В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните и относими към
предмета на делото доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма при постановяване на обжалвания съдебен
акт, и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваните
части, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, на основание
чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. От последната е направено искане за присъждане на такива за адвокатско възнаграждение
на един адвокат в размер на 1000 лв. Искането е направено своевременно – в
срока по чл. 80 ГПК, като разгледано по същество е основателно.
Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се
ангажира отговорността за разноски на въззивника, следва по несъмнен начин да
се установи, че по учредено по договор за правна защита и съдействие мандатно
правоотношение страните – въззиваем и адвокaт, са уговорили конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било
заплатено, каквато е процесната хипотеза (за справка: пълномощно и разписка –
л. 28 делото пред СГС). Релевираното от въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. За да достигне до този извод въззивният съд съобрази
фактическата и правна сложност на делото, както и минимално установения размер на
адвокатски хонорар за процесния спор съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. ал. 1 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Предвид
изложеното и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, в тежест на въззивника
следва да бъде възложено плащането на направените от въззиваемия разноски във
въззивното производство в размер на 1000 лв., представляващи платен адвокатски
хонорар.
В подадената въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за
присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение, но предвид неоснователността
на жалбата, такива не му се дължат.
Предвид цената на исковата
претенция и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящият съдебен акт
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 31.10.2018 г., постановено
по гр. д. № 79172/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско
отделение (ІІ ГО), 123-ти състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА Софийска градска прокуратура, с адрес: град София, бул. „Витоша“ № 2, да
заплати, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, на Р.М.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, сума в размер на 1 000 лв.,
представляваща разноски пред въззивната инстанция – платен адвокатски хонорар.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима въззивната
жалба на Софийска градска прокуратура срещу решение от 31.10.2018 г., постановено по
гр. д. № 79172/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско
отделение (ІІ ГО), 123-ти състав, в частта,
с която частично е отхвърлена исковата претенция с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ на Р.М.Н..
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
В частта, с
която подадената от Софийска градска прокуратура въззивна жалба е оставена без
разглеждане, решението има характер на определение и подлежи на
обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на въззивника.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.