Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 18.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на втори октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Г., като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 13041
по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 149434 от 24.06.2019 г., постановено по гр. д. № 29604/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 67-ми състав, ответниците „Ф.Ф.Б.“ ЕООД и „З.Р.Б.“
ЕООД са осъдени да заплатят солидарно на ищцата М.Н.Г. на основание чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 52 от ЗЗД сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищцата
неимуществени вреди, вследствие на получена травма – счупване на дясна ръка при
падане на 11.12.2017 г. на паркинг, находящ се в гр. София, Камбаните Бизнес
Център – офис сграда, ул. „*****, ведно
със законната лихва, считано от 11.12.2017 г. до окончателното изплащане, като
е отхвърлен искът за горницата над уважения размер от 4 000 лева до
пълния предявен размер от 15 000 лева.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от ищцата М.Н.Г.
срещу първоинстанционното решение в частта, в която исковата претенция е
отхвърлена. В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е неправилно и
незаконосъобразно, доколкото определеният от СРС размер на обезщетението за
неимуществени вреди е несправедлив, силно занижен и несъобразен с разпоредбите
на материалния и процесуалния закон. В тази връзка се намира, че районната
съдебна инстанция се е отклонила от задължителните разяснения, дадени в ППВС
№ 4/1968 г., както и се акцентира, че ищцата е търпяла значителни по интензитет
и продължителност болки и страдания от причиненото й телесно увреждане, била е
в невъзможност да се обслужва и грижи сама за себе си за дълъг период от време
след травмата /около 3-4 месеца/, изпитвала е затруднения от хигиенно – битово
естество /вкл. докато ръката й е била гипсирана е трябвало да я завива във
фолио, за да не се мокри/, претърпяла е две операции под пълна анестезия,
отсъствала е от работа за период от около 3-4 месеца, изпитвала е затруднения и
ограничения в движението на китката и дефицит на обема на движенията на дясната
ръка, ограничена е била възможността й за активен начин на живот, спорт и
по-тежък физически труд. Посочва се, че вследствие на двете оперативни намеси
ищцата има загрозяващ белег от вътрешната страна на дясната китка, който е
винаги видим и й причинява сериозен психически дискомфорт, като според
заключението на СМЕ белегът ще остане за цял живот, освен ако не бъде приложено
допълнително козметично лечение. Излага се, че дясната ръка е водеща за М.Г., като
след инцидента същата изпитва затруднения при извършването на преките си
служебни задължения – работа с „мишка“ на компютъра, има постоянни болки в
областта на травмата и самата китка е трудно подвижна и със слаб захват. Твърди
се, че заради травмата ищцата е пропуснала планирани обучения в работата си,
възможността за повишение и бонуси, отложила е предстоящ й изпит за международен
сертификат с два месеца, а при преминаване през проверки на летища поставената
й метална пластина задейства сензорите. Поради което се отправя искане за
отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване в цялост на исковата
претенция, като въззивната съдебна инстанция се съобрази допълнително и с
възрастта на пострадалата, обществено-икономическите условия в страна, както и
постановената до момента съдебна практика по сходни случаи. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „З.Р.Б.“
ЕООД, в който същата се оспорва като неоснователна и се претендира
първоинстанционното решение в обжалваната му част да бъде потвърдено. Намира
се, че правилно СРС е отчел всички факти и обстоятелства, имащи значене при
определяне справедливия размер на претендираното от ищцата обезщетение, като не
е игнорирал сочените от последната такива. Излага се, че противно на
поддържаното от М.Г., същата е изпитвала най-голямо затруднение от
хигиенно-битово естество в рамките на 14 дни, докато ръката й е била с
превръзка, а в периода до отстраняване на металната пластина ищцата е пътувала
само един път със самолет, което й е причинило неудобство в този конкретен
случай. Акцентира се, че по делото е установена, че М.Г. е била ограничена
единствено в това да спортува вкъщи, а в периода, в който е била в отпуск
поради временна нетрудоспособност, е изпуснала няколко провеждани от
работодателя й събития от мероприятието „ден за готвене“ и еднократно отлагане
на предстоящ й изпит, като не се установява същата вследствие на инцидента да е
била възпрепятствана в повишаването на професионалната си и образователна
квалификация. Посочва се, че възстановяването на засегнатата област е протекло
по обичайния начин, без усложнение или необходимост от допълнителни
интервенции, а полученият вследствие на оперативното лечение белег не е
засегнал самочувствието на ишцата до степен, която да налага промяна на начина
й на обличане, като същият постепенно ще се изглади и може да бъде изцяло
отстранен с козметична намеса. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК ответникът „Ф.Ф.Б.“ ЕООД не е депозирал отговор на въззивната жалба.
Първоинстанционното решение не е
обжалвано в частта, в която предявеният иск е уважен до сумата в размер на 4 000
лева, поради което в тази част то е влязло в сила.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По
отношение правилността на атакуваното решение с оглед изложените от страните
доводи СГС намира следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Отговорността на лицата, които са
възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или
по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или
бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича
от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са
възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят
възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други
лични основания за освобождаването им от отговорност.
Когато вредоносните последици
настъпват от действие или бездействие на лице, на когото е възложено да
извършва определена работа, то правният субект, който е възложил тази работа, следва
да носи уредената в чл. 49 от ЗЗД, във вр. с чл. 45 от ЗЗД
гаранционно-обезпечителна отговорност за виновното деяние /действие или
бездействие/ на лицата, на които е възложил изпълнението на работата. Когато
при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани
или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 от ЗЗД, съответно чл.
49 от ЗЗД. В този смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени
в т. 3 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление №
17/1963 г. на Пленума на ВС. Съгласно задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите
лица отговарят по чл. 49 от ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и
служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е
установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
Следователно, за да възникне
обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за неимуществени вреди,
причинени при или по повод на уговорената работа, трябва в обективната
действителност да са настъпили следните юридически факти /материални предпоставки/:
1/ деяние /действие или бездействие/; 2/ противоправност /несъответствие между
правно дължимото и фактически осъщественото поведение/; 3/ вреди /неблагоприятно
засягане на имуществената сфера на увредения или накърняване на неговия телесен
интегритет/; 4/ причинно-следствена връзка между противоправното поведение и
настъпилите имуществени и неимуществени вреди /вредоносният резултат в
съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е
закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно
поведение на делинквента/; 5/ вина на делинквента, която съобразно уредената в
чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6/ виновното лице да е
причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа.
Тъй като ответниците не са обжалвали
първоинстанционното решение, с което частично е уважен предявеният иск и в тази
част то е влязло в сила, настоящата съдебна инстанция приема, че всички
материални предпоставки /юридически факти/, обуславящи възникването на
предявеното спорно материално право, са породени в обективната действителност.
Следователно, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточава
единствено относно размера на дължимото заместващо обезщетение за причинените неимуществени
вреди при ангажиране на обезпечително-гаранционната отговорност. Вън от
предмета на въззивната проверка остава и обстоятелството във връзка със
солидарното осъждане на ответниците, доколкото последните не са навели никакви
възражения в тази насока пред настоящата съдебна инстанция, поради което и за последната
е налице ограниченото на чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК.
По
отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД е
налице трайна съдебна практика, съдържаща се в ППВС № 4/1968 г., Решение № 177
от 27.10.2009 г., по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, II ТО, Решение № 334 от
10.10.2012 г. по гр. д. № 1609/2011 г. на ВКС, IV ГО и др., постановени по реда
на чл. 290 от ГПК. Посочената съдебна практика установява, че справедливостта,
като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва
винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са
имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не
е абстрактно понятие и тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства,
които носят обективни характеристики. Принципът на справедливост изисква в най-пълна
степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип изисква
индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на ищеца, като се имат
предвид множество обстоятелства и взаимовръзки /в този смисъл Решение № 140 от
24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1328/2012 г., III ГО/. Конкретно при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди за причинени телесни
увреждания такива обективни обстоятелства могат да са характер и степен на
увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението
и извършените медицински манипулации, усложненията на здравето на пострадалия,
причинените морални страдания, перспективата и трайните последици, възможност
да се социализира и др. /в този смисъл Решение № 86/06.06.2017 г. по гр. д. №
3856/2016 г., III ГО, ВКС, Решение № 129/01.08.2017 г. по гр.д. № 3070/2016 г.,
IV ГО, ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК /.
В разглеждания случай
при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и установените въз
основа на тях обстоятелства, въззивният съд намира, че при определяне размера
на претендираното обезщетение първоинстанционният съд не е съобразил всички
изброени по-горе положения.
Този извод съдът
основава на конкретните обстоятелства в случая, а именно, че в
резултат на инцидента ищцата е получила разместено
счупване на двете кости на дясна предмишница, при което лъчевата кост е счупена
на типично място вътреставно – в гривнената /киткова/ става, а лакетната в
областта на шиловидния ѝ ставен израстък към ставата, като тази травма реализира
критериите на медико-биологичния признак – трайно затруднение на движенията на
горен десен крайник /за повече от 30 дни/. В деня, следващ деня на злополуката
– на 12.12.2017 г., пострадалата е претърпяла оперативна интервенция –
автоспонгиозна костна пластика на костните дефекти и фиксация с К-игли, като
тези метални остеосинтезиращи елементи след доказано зарастване на счупените
кости са били отстранени с повторна оперативна намеса, проведена на 01.08.2018
г. В периода на лечение М.Г. е изпитвала болки и
страдания, като първите дни болките са били с по-голям интензитет, изискващ
медикаментозно обезболяване, а периодът на възстановяване при такъв вид увреди
е около 2 до 4 месеца при нормално протичане на лечебния процес, като болки и
леко ограничение във възстановяващата се ръка са регистрирани включително при
прегледа на ищцата към 30.08.2018 г. Към момента на изготвяне на заключението
на изслушаната по делото СМЕ няма данни за наличие на функционален дефицит и
болка в дясната ръка, но тъй като не се постига пълно възстановяване на всички
увредени тъкани, е възможно при резки климатични промени или при
по-продължителни натоварвания да се проявява болка в областта на травмата. В
резултат на проведените оперативни интервенции е останал белег на повърхността
на китката и долната дясна трета на дясна предраменница, който е видим и е за
цял живот, като с времето може да се поизглади, но не и да изчезне напълно без
специализирано козметично лечение. От разпитаните пред районната съдебна
инстанция свидетели И.И./колега на ищцата/ и И.Ш./майка на ищцата/ се
установява, че около три месеца след инцидента в периода, в който последната е
била в отпуск поради временна нетрудоспособност, тя е изпитвала по-сериозни
затруднение в ежедневието си от хигиенно-битово естество, ограничена възможност
за спорт, наложило й се е да отложи планиран изпит с два месеца, както и да
носи документи със себе си във връзка с поставените метални пластини в ръката й
с оглед осъществено пътуване до Малта и проверка на летищата, както и е
пропуснала провеждани от работодателя й събития.
Всички тези обстоятелства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, налагат извод, че определеното от районния
съд обезщетение не е съответно на критериите за справедливост и не е от
естество да обезщети твърдените от М.Н.Г. и доказани неимуществени вреди, като
изложените от виззиваемия в обратния смисъл доводи се явяват неоснователни.
Настоящият съдебен състав като взе предвид тежестта на получената
травма, наложилите се две оперативни намеси, характера и продължителността на
болките и страданията, продължителността на възстановителния период, обстоятелството,
че ищцата е претърпяла травма на основната си ръка – дясната, и то на място,
което предполага ежедневно натоварване – китката /което от своя страна по
естеството си благоприятства появата на по-чест дискомфорт и болезнени
усещания/, фактът, че вследствие на оперативните интервенции има останал траен
видим белег, който с времето може да се
поизглади, но не и да изчезне напълно без специализирано козметично лечение,
липсата на трайни последици за здравето на ищцата, при която към момента на
постановяване на настоящия съдебен акт няма данни за наличие на функционален
дефицит и болка в ръката, но все пак тъй като не се постига пълно
възстановяване на всички увредени тъкани, е възможно при резки климатични
промени или по-продължителни натоварвания да се проявява болка в областта на
травмата,
възрастта на пострадалата (24 г. към времето на инцидента), икономическото
състояние в страната и жизнения стандарт, съдебната практика по сходни случай,
въззивният съд намира за справедливо обезщетяване със сума в размер на 13 000
лева. Следва да бъде отбелязано, че по делото остават доказателствено
неподкрепени доводите на жалбоподателката, че тя продължава да изпитва постоянни
болки в областта на травмата и че самата китка е трудно подвижна и със слаб
захват, както и че вследствие на инцидента същата е била възпрепятствана в
нейното професионално развитие.
Предвид
изложеното, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в обжалваната част, в която
предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен
за разликата над уважения размер от 4 000 лева до сумата от 13 000 лева, като
на въззивницата бъде присъдено допълнително сума в размер на 9 000 лева. Решението в останалата обжалвана част следва да бъде потвърдено като правилно.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в
полза на ищцата се дължат разноски в първоинстанционното производство в общ
размер на сумата от 1 640,57 лева, поради което следва да й бъде присъдена
допълнително сумата от 1 132,47 лева, представляваща разликата между
присъдените от СРС разноски в размер на 508,10 лева /при допусната от СРС очевидна фактическа грешка в диспозитива на
решението досежно посочването, че на ищцата й се следва сумата от 1 508,10
лева за разноски по делото/ и дължимите 1 640,57 лева.
На основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК в полза на всеки един от ответниците се дължат разноски в
първоинстанционното производство в размер на 133,33 лева, поради което
решението следва да бъде отменено в частите, в които съдът им е присъдил
разноски за разликата над 133,33 лева до присъдения от СРС размер от 730 лева.
С оглед изхода на спора
право на разноски пред настоящата съдебна инстанция има както въззивницата,
така и въззиваемата страна „З.Р.Б.“ ЕООД, при съобразяване с
уважената/отхвърлената част от въззивната жалба. Доколкото процесуалните
представители на страните правят възражения за прекомерност на претендирания от
насрещната страна адвокатски хонорар, СГС, при съобразяване фактическата и
правна сложност на делото и извършените от процесуалните представители
процесуални действия, намира така направените възражения за основателни, поради
което претендираният от всяка една от тях адвокатски хонорар следва да бъде
намален до предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба
№1/2004 г минимум /в редакцията на посочената норма към момента на сключване на
договорите за правна защита и съдействие/, а именно до сумата от 860 лева,
съответно 1 032 лева с включено ДДС. Така, на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК на М.Н.Г. следва да се присъди сумата
от 883,64 лева - разноски за настоящата
инстанция, а на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на „З.Р.Б.“ ЕООД се дължи сумата от 187,64
лева – разноски пред СГС.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 149434 от 24.06.2019 г., постановено по гр. д. № 29604/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 67-ми състав, в частта, в която искът на М.Н.Г.,
ЕГН **********, за обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на получена травма – счупване на дясна
ръка при падане на 11.12.2017 г. на паркинг, находящ се в гр. София, Камбаните
Бизнес Център – офис сграда, ул. „*****,
е
отхвърлен за разликата над 4 000 лева до 13 000 лева, както и в
частите, в които М.Н.Г., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на всеки от ответниците „Ф.Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, и „З.Р.Б.“
ЕООД,
ЕИК *****, сума над 133,33 лева до присъдения от СРС размер от 730 лева –
разноски по делото, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„Ф.Ф.Б.“
ЕООД, ЕИК *****, и „З.Р.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, солидарно
да заплатят на М.Н.Г., ЕГН **********, на основание
чл. 49 от ЗЗД, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 52 от ЗЗД,
допълнително сумата от 9 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, вследствие на получена
травма – счупване на дясна ръка при падане на 11.12.2017 г. на паркинг, находящ
се в гр. София, Камбаните Бизнес Център – офис сграда, ул. „*****, ведно със законната лихва,
считано от 11.12.2017 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 149434 от 24.06.2019 г., постановено по гр. д. № 29604/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 67-ми състав, в частта, в която искът за
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие
на получена травма – счупване на дясна ръка при падане на 11.12.2017 г. на
паркинг, находящ се в гр. София, Камбаните Бизнес Център – офис сграда, ул. „*****, е отхвърлен за сумата
над 13 000 лева до пълния предявен размер от 15 000 лева, както и в
частта, в която в полза на М.Н.Г., ЕГН **********, са присъдени
разноски в размер на 508,10 лева /при допусната
от СРС очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението досежно
посочването, че на ищцата й се следва сумата от 1 508,10 лева за разноски
по делото/.
Решението в необжалваната част е влязло в сила.
ОСЪЖДА
„Ф.Ф.Б.“
ЕООД, ЕИК *****, и „З.Р.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, да
заплатят на М.Н.Г., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
допълнително сумата от 1 132,47 лева – разноски
в първоинстанционното производство, както и на основание чл. 273, вр. чл. 78,
ал. 1 от ГПК – сумата от 883,64 лева – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
М.Н.Г.,
ЕГН **********, да заплати на „З.Р.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 187,64 лева – разноски във въззивното производство.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
След
влизане в сила на настоящето решение делото да се изпрати на СРС, 67-ми състав,
за отстраняване на очевидна фактическа грешка в постановеното решение
№ 149434 от 24.06.2019 г., постановено по гр. д. № 29604/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 67-ми състав, досежно отразяването в диспозитива на
последното на формирана воля на съда за осъждане на ответниците за заплатят на
ищцата сумата от 1 508,10 лева – разноски по делото, доколкото фирмираната
в мотивите воля на съда по отношение дължимите на ищцата разноски е била за
сумата от 508,10 лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.