Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 20.07.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и втори юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 14409 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от
12.04.2019г., постановено по гр.д. № 1110/2018г. по описа на СРС, ГО, 29
състав, е признато за установено по предявения от Б.Х.С. срещу Н.А.К. иск, че
ищецът е собственик въз основа на законово наследствено правоприемство на
¼ ид. част от движима вещ – лек автомобил “Мерцедес” модел С-180, с рег.
№ *******, рама № WDB2030461А423007, двигател № 27194630035151 и на основание чл. 108 от ЗС ответницата
е осъдена да предаде на ищеца владението върху описаната вещ. Със същото
решение ответницата Н.К. е осъдена да заплати на Б.С. на основание чл. 59, ал.
1 от ЗЗД сумата от 645, 43 лева, представляваща припадащото се според
собствената на ищеца идеална част от обезщетение за лишаване от ползването без
основание на лекия автомобил за периода от 27.08.2017г. до 28.12.2017г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 05.01.2018г. до
окончателното изплащане, като претенцията е отхвърлена за разликата над сумата
от 645, 43 лева до пълния предявен размер от 1 200 лева.
Срещу
решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, въззивна жалба от ответницата Н.А.К.,
в която се поддържа оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд
изводи. Счита за неверен изводът на съда за основателност на иска с правно
основание чл. 108 от ЗС. Навежда съображения за допуснати процесуални нарушения
от решаващия орган, изразяващи се в отказ да разгледа релевираното възражение
за придобиване на вещта въз основа на давностно владение. Обръща внимание на
обстоятелството, че възражението е направено с молба-уточение на отговора на
исковата молба, подадена в съда преди изготвяне на доклада по делото. Поддържа
изложените в първоинстанционното производство твърдение, че е живяла на
съпружески начала с наследодателя на ищеца, като от закупуването на автомобила
през 2008г. до депозиране на исковата молба автомобилът е владян единствено от
ответницата. Това владение не е било прекъсвано, единственото лице, което е
управлявало моторното превозно средство и е полагало грижи за него била
ответницата. Освен това владението било спокойно и явно. В жалбата се твърди
още, че този автомобил бил подарен на ответницата от наследодателя на ищеца.
Въззивницата оспорва правилността на изводите на СРС и по отношение на иска с
правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като поддържа, че вещта не е била
ползвана от нея през исковия период поради претенции на ищеца, заявени до
различни държавни органи. По тези съображения счита, че не е налице хипотеза на
спестяване на разходи за наем за сметка на ищеца. Оспорва се и заключението на
оценителната експертиза, прието в първоинстанционното производство, тъй като
вещото лице е дало заключение за автомобил с дизелов двигател, а в
действителност двигателят на процесната вещ е бензинов. Поддържа се също
оспорване на изводите на СРС, че заявеното от ответницата насрещно вземане за
сумата от 650 лева е нередовно и счита, че неразглеждането на същото
представлява процесуално нарушение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Б.Х.С.
е подал отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно
изложени съображения. Счита постановеното първоинстанционно решение за правилно
и обосновано. Навежда съображения, че ответницата не е доказала наличието на
правно основание да упражнява фактическа власт върху процесния автомобил,
поради което предявените искове са основателни.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
108 от ЗС и чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ищецът в
качеството на наследник по права линия от първа степен на Х.Н.С. се легитимира
като собственик на ¼ ид. част от процесния лек автомобил въз основа на
законово наследствено правоприемство. Наведеното от ответницата възражение за
придобивна давност на вещта не е разгледано, тъй като съдът е приел, че същото
е преклудирано, доколкото не е заявено в срока за отговор на исковата молба. При
липсата на установено от ответницата правно основание за упражняване на
фактическа власт върху автомобила, ищецът е признат за собственик на припадащата
му се идеална част от вещта съобразно наследствената му квота и предявената
претенция по чл. 108 от ЗС е приета за основателна. По отношение на иска с
правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД са изложени съображения, че ползването на
автомобила от ответницата без основание е довело до нейното обогатяване под
формата на спестяване на разходи за заплащане на наем за вещта и до обедняване
на нейния собственик в размер на ползата, от която е лишен да извлича чрез
личното служене с вещта или чрез извличане на доходи от нея чрез отдаването й
под наем. Размерът на претенцията е определен при съобразяване на приетото по
делото заключение на оценителна експертиза, определила средномесечен пазарен
наем за процесната вещ. Във връзка с възраженията на ответницата за
неоснователност на паричната претенция са изложени съображения, че за успешното
реализиране на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не е от значение начинът на
ползване, респ. неизползването на вещта, нито дали чрез същата са генерирани
приходи от ответника-държател, а е достатъчно тя да се намира без правно
основание във фактическата му власт, с което е създадена реална възможност за
спестяване на наем, който би плащал за нейното ползване.
По отношение на иска с правно основание чл. 108 ЗС:
За да бъде
уважен иск, основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице следните
кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, предмет на
иска /да докаже фактите, от които възниква за него право на собственост върху
имота/; вещта да се намира във владение или държане на ответника и ответникът
да владее или да държи вещта без правно основание /т.е. за това фактическо
състояние да липсва основание в отношенията между страните/. Установяване при
условията на пълно и главно доказване на първите две от горепосочените
предпоставки е в тежест на ищеца - арг. от чл. 154, ал. 1, изр. 1 ГПК.
От
събраните по делото и неоспорени от страните доказателства се установява, че Х.Н.С.
е починал на 27.08.2017г., като негови наследници по закон са Т.М.С.– съпруга и
ищецът Б.Х.С. – син. Между страните по делото не е спорно обстоятелството, че Х.
С. е придобил чрез договор за покупко-продажба от 2008г. правото на собственост
върху лек автомобил “Мерцедес” модел С-180, с рег. № *******, рама № WDB2030461А423007, двигател № 27194630035151. Извод за това
следва и от представеното свидетелство за регистрация част I, удостоверяващо
дата на първа регистрация на автомобила на 09.12.2008г. и собственика на същия.
Действително, промяната
на собствеността при продажба на моторно превозно средство настъпва по силата
на сключения писмен договор с нотариална заверка на подписите на страните, а
регистрацията на автомобила в КАТ е последваща момента на придобиване на
собствеността административна процедура, като при неспазване на установения
срок собственикът носи административно-наказателна отговорност. При
липсата на твърдения и доказателства за извършена последваща продажба на
автомобила, представеното по делото свидетелство за регистрация част I
удостоверява титулярството в правото на собственост върху вещта, принадлежало
на Х.Н.С.. Наведените от ответницата възражения, че този автомобил е бил нейна
собственост по силата на дарение, извършено от Х. С., са недоказани. Недоказано
е и твърдението й, че вещта е закупена изцяло с нейни средства. Освен това,
правилно е прието от първоинстанционния съд, че дори това обстоятелство да се
установи, то би породило едиствено облигационни права на ответницата, но не и вещни
такива.
Правилни са и изводите на СРС, че релевираното от ответницата възражение
за придобивна давност е преклудирано, поради което за съда не е съществувало
правомощие да се произнася по същото. За да стигне до този извод въззивният съд
съобрази следното:
Съгласно чл. 131 от ГПК, възраженията на ответника срещу
предявения иск и фактите, на които те се основават, следва да бъдат заявени в
срока за отговор на исковата молба. С изтичане на този срок всички
правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи и правоотлагащи възражения,
се преклудират, и не могат да бъдат въведени по-късно в производството пред
първоинстанционния съд, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства
– чл. 133 от ГПК. Според нормата на чл. 147 от ГПК до
приключване на съдебното дирене страните могат да навеждат нови обстоятелства и
да представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и
представят своевременно, или когато се касае за нововъзникнали обстоятелства.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в т. 4 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС, възраженията на ответника срещу предявения иск
поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по
чл.131 ГПК, като е даден отговор на въпроса при какви предпоставки могат да се релевират нови
възражения. Разяснено е, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133, вр.
чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се
преклудира възможността ответникът да противопостави възражения, основани на
съществуващи и известни нему факти. Общото правило за
преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се
отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност. Същите се
преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се
основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността
се прекъсва /чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Възражение за придобивна и
погасителна давност могат да се въведат след изтичане на срока за отговор,
включително и за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради
нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на
участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви в
преклузивния за това срок пред първата инстанция.
В
случая твърдението на въззивницата е било, че собствеността върху процесния
автомобил е придобита от нея въз основа на оригинерен придобивен способ –
давностно владение. Това възражение е релевирано с отговор-уточнение от
25.04.2018г., депозирано след срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, който е изтекъл на 19.03.2018г. С
подадения в този срок отговор на исковата молба ответницата е заявила
единствено оспорване на предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД,
основано на твърдение, че тя не е ползвала процесния автомобил, а и същият не е
бил в състояние да бъде ползван, тъй като не е минал задължителен преглед за
техническа изправност, не е сключен договор за застраховка “Гражданска
отговорност” и не е имал винетен стикер, включително е направено възражение за
прихващане със сумата от 650 лева. Въвеждането на възражението за придобивна
давност в по-късен етап на
първоинстанционното производство не е мотивирано с твърдения за наличие на
обективни причини по смисъла на чл.
147 от ГПК или с твърдение за допуснати
процесуални нарушения, довели до нарушаване правото й на участие в
производството, поради които ответницата не е могла да го заяви
своевременно. Липсват твърдения в този смисъл и в подадената въззивна жалба.
При тези данни обосновано и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че
възражението за придобивна давност, като направено несвоевременно от ответника
по иска за собственост след изтичане на срока по чл. 131 от ГПК е преклудирано
и не подлежи на разглеждане по
същество.
По изложените съображения се налага извод, че ищецът
установи по реда на пълното и главно доказване, че процесната движима вещ е била
собственост на неговия наследодател, като след смъртта му, наследствената маса
като съвкупност от права и задължения е преминала върху наследниците му по
закон – Т.С. - съпруга и Б.С. - син. В случая по делото не е спорно
обстоятелството, че лекият автомобил е бил закупен от Х. С. по време на брака
му с Т.С., поради което и в приложение на презумпцията по чл. 19, ал. 3 от СК
/отм./ същият има характер на съпружеска имуществена общност. След смъртта на Х.
С. съпружеската имуществена общност е прекратена и се е трансформирала в
обикновена такава при равни квоти от по ½ ид. част за всеки от съпрузите
/чл. 27 от СК – отм./. Наследниците Т.С. и Б.Х.С. са придобили равни части от
притежаваната от техния наследодател 1/2 идеална част от процесния лек
автомобил /чл. 9, ал. 1 от ЗН/, т.е. ищецът
се
легитимира като титуляр на правото на собственост върху ¼ ид. част от автомобила по силата на законово наследствено правоприемство.
Ответницата не оспорва обстоятелството, че упражнява
фактическа власт върху вещта, поради
което и съобразно факта, че до края на съдебното дирене пред настоящата съдебна
инстанция тя не установи, че това фактическо господство върху вещта се
осъществява на противопоставимо на ищеца вещно или облигаторно правно основание,
предявеният ревандикационен е основателен. Съсобственикът на една вещ има право
да претендира ревандикация на цялата вещ от ответник, който не е съсобственик и
владее вещта без правно основание. В случая се установи, че ответницата е трето
за съсобствеността лице, поради което същата следва да бъде осъдена да предаде
владението върху цялата вещ в полза на ищеца, който притежава идеална част от
правото на собственост върху нея.
Като е
достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено в частта му по иска с правно основание
чл. 108 от ЗС.
По иска с
правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД:
Съгласно
разпоредбата на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка
на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не
разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се
осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго,
въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Общата
хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в случаите, когато
лице несобственик ползва вещта без правно основание за това и препятства
собственика да я ползва съобразно нейното функционално предназначение в обема
на правата, които има. Ползването от несобственика на вещта препятства
възможността собственика лично да я ползва или да отдава под наем /на правно
основание/ вещта и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и
същи факти - ползването без правно основание от несобственика - ответник на
собствената вещ на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в
лишаването му от възможността да ползва сам собствената си вещ или да я отдава
под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на
ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на вещта
за процесния период.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните
елементи – 1/. имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в
резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/. връзка между
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи
факти, породили обогатяването и обедняването; 3/. липса на правно основание за
имущественото разместване; 4/. липса на друго основание за защита на правата на
обеднелия ищец.
Обедняването
на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази
в следните основни форми: 1/. намаляване на актива /изгубване или ограничаване
на права – както се твърди в случая/; 2/. увеличаване на пасива - възникване
или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи /включително и в
труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно
облагодетелстване, като например: увеличаване на актива - придобиване или
запазване на права; намаляване на пасива - погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи /както се твърди в случая/.
Основателността на предявения иск за обезщетение за ползване без
основание е обусловен от установяване по делото, че ищецът е собственик на
процесната вещ, която ответникът е държал, като не е имал основание за това,
което е довело до обедняване на ищеца /лишило го е от възможност да ползва своя
имот и/или да събира гражданските плодове от него/ за сметка на обогатяването
на ответника, който са служи с вещта, както и от установяване размера на наема за такъв вид вещ, с който се съизмерява
вредата за ищеца.
Фактическият
състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД е изпълнен и когато
обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка на
имуществото на претърпялото обедняване лице, т.е. обогатяването и обедняването
произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото.
За възникване на вземането за връщане на неоснователно обогатяване не е
необходимо ответникът да е развил дейност и реализирал приходи и това, че не е
получил наемна цена или други граждански плодове не го освобождава от
отговорността да обезщети собственика, след като държи вещта без правно
основание, а последният е лишен от възможността да ползва собствената си вещ, в
това число и да реализира приходи от нея /така решение № 252 от 23.01.2015г. на
ВКС по гр.д. № 2858/2014г., II ГО/. Настоящият съдебен състав споделя и
разрешението, дадено в решение № 204
от 05.09.2013г. на ВКС по т.д. № 1158/2010г., II ТО, в което е прието, че реалното
ползване на чужда вещ, държана без правно основание и получаването на облаги от
нея не са предпоставки за уважаване на иска по чл. 59 от ЗЗД, като
правнорелавантно е единствено обстоятелството, че собственикът й е бил лишен от
ползването й. В същото решение е посочено още, че лицето, което държи без
правно основание чужда вещ, по силата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД всякога дължи на
собственика й обезщетение за ползите, от които го е лишил, като без значение за
пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално
е била ползвана и получени ли са от това приходи, доколкото правото на
собственика да получи обезщетение за ползите, от които е лишен, не може да бъде
поставено в зависимост от волята на държателя дали да реализира или не доходи
от държаната без основание чужда вещ. Същественото за основателността на иска
е, че вещ на ищеца се е намирала в държане на ответника, без той да има
основание за това. По този начин собственикът е бил лишен от възможността да я
ползва, поради което за него е налице обедняване. От друга страна – ответникът
е държал една чужда вещ, която е ползвал или е могъл да ползва в зависимост
единствено и само от волята си. Обстоятелството, че
ответникът реално не е използвал тази чужда вещ или не е реализирал приходи от
същата е правноирелевантно за успешното провеждане на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, когато е
установено, че ответникът я ползва без правно основание, а ползването обективно
е било възможно. Задължението да обезщети собственика и, произтича от
създадената възможност той да спести наема, който би плащал за ползването, а
обедняването на собственик се съизмерява със същата сума - пазарният наем за
процесното имущество за съответния период.
Тези
принципни разрешения са неприложими eдинствено в хипотезите, при които е
установено, че държателят не би могъл да ползва лично чуждата вещ или да
получава от нея приходи, тъй като вещта е била негодна за ползване по
предназначение с оглед техническото й състояние или са съществували други обективни
пречки за ползването. В разглеждания случай не се установява осъществяването на
посочената хипотеза. Ответницата нито твърди, нито доказва, че техническото
състояние на автомобилът е било такова, че не е позволявало възможността той да
бъде ползван по предназначение като превозно средство. Не се установява също да
е налице хипотеза на спиране от движение, временно отнемане или прекратяване на
регистрацията на моторното превозно средство по реда и при условията на Наредба
№ I-45 от 24.03.2000г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в
движение, временно отнемане, прекратяванe и възстановяване на регистрацията на
моторните превозни средства и ремаркетата, теглени от тях, и реда за
предоставяне на данни за регистриранети пътни превозни средства. В аспекта на
изложеното се налага извод за неоснователност на релевираните възражения на
ответницата, че не дължи обезщетение поради обстоятелството, че за автомобила
не е била сключена застраховка “Гражданска отговорност” и не е бил закупен винетен
стикер, тъй като същите не представляват обективна пречка за възможността за
фактическо ползване на вещта.
Размерът на дължимото обезщетение се
съизмерява със средната пазарна цена за ползване на вещ от същия вид. По делото
е прието заключение на оценителна автотехническа експертиза, което преценено по
реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като обективно и компетентно. От
същото се установява, че средната пазарна наемна цена за исковия период възлиза
на сумата от общо 2 581, 70 лева. Неоснователни са релевираните във въззивната
жалба оплаквания за необоснованост на експертното заключение, обосновано с
обстоятелството, че процесният автомобил е с бензинов двигател, а в
заключението е даден отговор на въпрос за автомобил с дизелов двигател. Видът на
двигателя не влияе върху определянето на средната пазарна наемна цена за
ползването на автомобила, тъй като по никакъв начин не се отразява на
възможността за ползване на автомобила по предназначение като превозно
средство. Вещото лице изрично е посочило в проведеното публично съдебно
заседание на 17.10.2018г., че пазарната наемна цена е в зависимост от модела на
автомобила, годината на производство, срока на експлоатация и техническото
оборудване, които критерии са съобразени при изготвяне на заключението.
С
оглед изложеното и предвид притежаваната от ищеца идеална част от правото на
собственост върху процесната вещ, правилен е изводът на първоинстанционния съд,
че дължимото от ответницата обезщетение за ползването на автомобила без
основание възлиза на сумата от 645, 43 лева.
По
отношение на релевираното възражение за прихващане с вземане в размер на 650
лева:
В
отговора на исковата молба ответникът и настоящ жалбоподател е оспорил иска
като е релевирал възражения за прихващане със сумата от 650 лева, представляваща
неполучен наем за ползване на собствения на ответницата гараж, в който бил
съхраняван процесният автомобил. Първоинстанционният съд е констатирал, че
възражението за прихващане не е индивидуализирано, поради което с определение
от 28.06.2018г. е указал на ответника да изложи фактически твърдения досежно
обстоятелствата, обуславящи претенцията за лишаване от ползване спрямо ищеца,
да посочи как е формирана претенцията и да индивидуализира недвижимия имот, за
който твърди, че ищецът я е лишил от правото да ползва. В определения срок е
постъпила уточнителна молба, в която е посочено, че процесният автомобил бил
съхраняван в гараж, собственост на ответницата /индивидуализиран с
административен адрес/, а вземането представлява неполучен наем за ползване на
гаража в размер на 93 лева месечно за периода от 28.08.2017г. до 14.03.2018г.
Изложени са твърдения, че с тази сума ищецът се е обогатил за сметка на
ответницата, тъй като следвало да плаща наем за съхранение на вещта, а ответницата се
е обеднила, тъй като не е могла да ползва своя гараж.
Съгласно чл. 101, ал. 1 от ГПК съдът следи
служебно за надлежното извършване на процесуалните действия на страните, като
при установена нередовност е длъжен да я укаже на страната, да посочи начина на
отстраняването и да определи срок за поправката. При неотстраняване на
нередовността в указания срок, настъпват предвидените в чл. 101, ал. 3 от ГПК
неблагоприятни последици - процесуалното действие се смята за неизвършено. За
да настъпят посочените в закона неблагоприятни за страната последици,
необходимо е дадените от съда указания да са ясни, точни и пълни, а те са
такива когато се посочи не само нередовността на процесуалното действие, но и
начина, по който се изправя тази нередовност и се определи подходящ срок, в
който да се извърши поправянето.
Срокът,
който съдът определя за изправяне на нередовностите по чл. 101 от ГПК, не е от
преклузивните срокове. Този срок може да бъде продължаван по реда на чл. 63,
ал. 1 от ГПК по почин на страната, преди да е изтекъл. Срокът може и да бъде
възстановяван след изтичането му по реда и условията на чл. 64 и сл. от ГПК,
пак по молба на заинтересованата страна. Неспазването на определения от съда
срок за изправяне на нередовностите, без да е поискано неговото продължаване или
неговото възстановяване, във всички случаи има за страната негативната
последица на незачитане на процесуалното действие по отстраняване на
нередовността.
Възражението
за прихващане е процесуално право на ответника за защита срещу предявения иск с
насрещно негово вземане, което по аргумент от чл. 298, ал. 4 от ГПК става
предмет на делото. От общото изискване исканията и възраженията на страните да
бъдат обосновани се налага извод, че възражението за прихващане следва да бъде
в достатъчна степен индивидуализирано чрез релавантните за прихващането белези
– правопораждащият го юридически факт, съдържанието и субектите на
компенсационното правоотношение и относимите към настъпването на погасителния
му ефект елементи.
В
случая релевираното от жалбоподателя възражение за прихващане не е отговаряло
на посочените изисквания, тъй като съдържа неясни и противоречиви фактически
твърдения. По това защитно възражение, заявено в условията на евентуалност,
ответницата е твърдяла, че процесният автомобил е чужда вещ, за съхранението на
която претендира обезщетение в размер на 650 лева. Същевременно е заявено, че
вземането представлява обезщетение за ползване без основание на недвижим имот,
собственост на ответницата, до който не се твърди, че ищецът е имал достъп, но
се претендира стойността на средната пазарна наемна цена за това помещение. При
това положение неясно остава основанието на предявеното възражение за
прихващане, поради което с оглед необходимостта от очертаване на внесения с
него спорен предмет първоинстанционният съд правилно е указал на ответника да
индивидуализира твърдението си чрез посочените по-горе белези и да уточни
волеизявлението чрез посочване на конкретното си искане към съда като форма на
защита срещу предявения иск. Това негово задължение следва от общата за режима
на порочните процесуални действия на страните и тяхната принципна поправимост
норма на чл. 101 от ГПК. При положение, че по така въведеното възражение за
прихващане първоинстанционният съд е процедирал в съответствие с чл. 101 от ГПК, то релевираното от жалбоподателя оплакване в този смисъл е неоснователно.
След като възражението не е било надлежно конкретизирано в указания срок,
първоинстанционният съд не е имал задължение да се произнася по него. Такова
задължение не съществува и за въззивния съд, доколкото възражението за
прихващане не е било надлежно въведено в спорния предмет по делото. По тези
съображения оплакванията на жалбоподателя за допуснати съществени процесуални
нарушения на първоинстанцинния съд във връзка с неразглеждането
на възражението за прихващане са
неоснователни.
Като е
достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено в цялост.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение. В тази връзка и след като взе предвид своевременно направеното от
жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012
на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан
от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен
да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие от
17.07.2019г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 700 лева, която сума
ведно с дължимия върху нея ДДС от 140 лева, е заплатена по банков път. Материалният
интерес в конкретния случай възлиза на сумата от 6 645, 43 лева,
представляваща сбор от сумата от 6 000 лева – цена на иска по чл. 108 от
ЗС, определена и стабилизирана в съответствие с правилото по чл. 70, ал. 1 от ГПК, и сумата от 645, 43 лева – цена на иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакцията изм. и доп., бр. 28 от 28.03.2014г./,
при интерес от 5 000 до 10 000 лв. минималното възнаграждение е 580 лв. + 5 %
за горницата над 5 000 лв. То в частност е равно на 662, 27 лева без ДДС, а с
включен ДДС възлиза на сумата от 794, 73 лева. Разпоредбата на пар. 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения предвижда, че за регистрираните по ЗДДС
адвокати ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение.
Следователно, размерите на минималните възнаграждения по Наредбата, при
регистриран по ЗДДС адвокат, се явяват данъчна основа, върху която се дължи ДДС
при осъществена услуга по Наредбата, в случая - процесуално представителство
пред съд, поради което крайният размер на дължимото на адвоката възнаграждение
включва и ДДС.
С оглед
изложеното и като взе предвид, че заплатеното от въззиваемата страна
адвокаткско възнаграждение не надвишава значително минималният размер на
същото, се налага извод за неоснователност на релевираното от въззивницата
възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност. Ето защо в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 840 лева с ДДС.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 92862 от 12.04.2019г., постановено по гр. дело № 1110/2018г. на
Софийския районен съд, ГО, 29 състав.
ОСЪЖДА Н.А.К., ЕГН **********,*** да
заплати на Б.Х.С., ЕГН **********,*** на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3
от ГПК сумата от 840 /осемстотин и четиридесет/ лева – разноски във въззивното
производство.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.