№ 4741
гр. С, 18.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:В.В.АЛ.
при участието на секретаря В.ХР.К.
като разгледа докладваното от В.В.АЛ. Гражданско дело № 20231110153653
по описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
18.03.2024 г., гр. С
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В.АЛ.
при секретаря В.К., като разгледа докладваното от съдия В.АЛ. гр. дело № 53653/2023 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „Т.С.“ ЕАД срещу „И.ТР.“ ЕООД, в която се твърди, че
ответникът бил потребил топлинна енергия за стопански нужди за недвижим имот, находящ
се в гр.С, ж. к. „М 4“, бл. ****, вх. В, ап. 8, аб. № ******, като топлинната енергия била
доставена и потребена без наличието на валидно правно основание, поради което
ответникът се бил обогатил неоснователно. Поддържа, че е доставил топлинна енергия на
стойност 249,88 лева за периода от 01.08.2020 г. до 31.08.2020 г., от 01.10.2020 г. до
31.12.2020 г. и от 01.02.2022 г. до 30.04.2022 г., но ответникът не я бил заплатил, поради
което изпаднал в забава и дължал и обезщетение за забава в размер на законната лихва от
17,41 лева за периода от 31.07.2020 г. до 30.05.2023 г. Уточнява, че посочените претенции са
формирани след съобразяване на извършено плащане в размер от 13,03 лв. на 24.08.2023 г.
1
Навежда довод, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, но длъжникът
по заповедта бил подал възражение, поради което имал правен интерес от предявяване на
иск за установяване на вземанията. Иска да бъде признато за установено, че ответникът му
дължи претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, като
исковете се оспорват. Навежда доводи, че е извършил плащания, с които е погасил изцяло
задълженията за потребена топлинна енергия през процесния период в процесния имот.
Изяснява, че издадените от ищеца фактури включвали задължения за седем апартамента с
различни абонатни номера, но обединени под един общ код на платеца, като подробно
аргументира, че е извършвал плащания по този код и така е погасил задълженията си по
всички процесни фактури. Поддържа, че при плащанията изрично е посочвал основанието и
периода, за който плаща, което следвало да се съобразява от ищцовото дружество. В
условията на евентуалност поддържа, че не дължи плащане, тъй като се касаело за
непоискана услуга. Развива аргументи, че не бил ползвател, а само собственик на процесния
имот, като отдавал същия под наем и именно наемателите следвало да сключат договор за
доставка на ТЕ и да отговарят за заплащането й, каквато уговорка била налице и в
договорите за наем. Твърди, че не е сключил договор с ищеца, тъй като не бил съгласен с
предлаганите от последния типови договори и общи условия, а предложил индивидуален
такъв по законоустановения ред, но ищецът не взел отношение по него. Оспорва
доказателствената стойност на представените с исковата молба доказателства, като развива
доводи, че не се установява размерът на доставената и потребена топлинна енергия.
Навежда съображения, че не дължи мораторна лихва, тъй като не е поставян в забава чрез
отправена покана за плащане. Счита, че претенциите на ищеца са недоказани, като излага
съображения по представените по делото доказателства и направените от ищеца
доказателствени искания. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца е представило писмени доказателствени
средства, като не е изразило становище по предявените искове.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав намира, че при проверка на исковата молба, същата е
нередовна, поради което на ищеца следва да се предоставят указания във връзка със същата.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) ищецът да е доставил топлинна енергия до стопанския
обект на ответника; 2) ответникът реално да е потребил доставената топлинна енергия; 3) да
липсва валидно правно основание – тоест годен правопораждащ юридически факт, от който
между страните да е възникнало валидно правоотношение, чийто централен елемент е
разместването на имуществени блага, а именно - доставянето и потреблението на топлинна
енергия.
Приложен е Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 92, том I, reg. # *****,
нот. дело № 84/2012 г., като се изяснява, че „И.ТР.“ ЕООД е станал собственик на следния
недвижим имот: находящ се в гр.С, ж. к. „М 4“, бл. ****, вх. В, ап. 8.
Съгласно правилото на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се
извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди.
2
В правилото на § 1, т. 43 ДРЗЕ (отм., ДВ бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) е
регламентирано, че „Потребител на енергия или природен газ за стопански нужди“ е
физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и
технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на
държавния или общинския бюджет.
Настоящият съдебен състав намира на първо място, че с оглед въведеното основание
на претенцията на ищеца не може да направи извод, че процесният имот изобщо касае
„стопански нужди“. Касае се за имот, съобразно описанието в нотариалния акт, които е
жилищен такъв, а съгласно § 5, т. 29 и т. 30 ДР ЗУТ "Жилищна сграда" е сграда,
предназначена за постоянно обитаване, и се състои от едно или повече жилища, които
заемат най-малко 60 на сто от нейната разгъната застроена площ. При определяне
предназначението на сградата ателиетата се считат за жилища. "Жилище" е съвкупност от
помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и
пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Тоест, след като
благоустройствения закон е предвидил, че имота е определен не за стопански, а за жилищни
нужди и по делото липсват други доказателства в тази насока това е достатъчно основание,
за да претенциите на ищеца да бъдат отхвърлени с оглед въведеното основание на иска,
доколкото при предявен иск при условията на чл. 422 ГПК, правилото на чл. 214, ал. ГПК за
изменението на основанието на иска е неприложимо – в този смисъл т. 11б от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК.
На следващо място трябва да се посочи и обстоятелството, че дори да не се
възприеме посоченото по-горе съображение в случая следва да се изходи от правилото на
чл. 293 ТЗ. Според разпоредбата на чл. 293, ал. 1 ТЗ За действителността на търговската
сделка е необходима писмена или друга форма само в случаите, предвидени в закон. А
съгласно ал. 3 на същата новела страната не може да се позовава на нищожността, ако от
поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението.
В процесния случай по делото е представено и неоспорено писмено от ответника до
ищеца, с което ответника е поканил ищеца да сключат индивидуален договор. В случая не
може да се говори за оферта за сключване на договор по смисъла на чл. 13-14 ЗЗД, а за
покана за отправяне на оферта – т. нар. invitatio ad offerendum. Вместо това от заключението
на СТЕ, което преценено съобразно правилото на чл. 202 ГПК, следва да бъде кредитирано,
тъй като е изготвено обективно, компетентно и добросъвестно се изяснява, че до процесния
имот е доставяна топлинна енергия. Тоест, ищецът е изпълнявал задължението си по
търговска сделка.
Предвид заключението на ССчЕ и допълнителната ССчЕ от които се установяват
извършени плащания, като последните следва да бъдат кредитирани, тъй като преценени
съобразно правилото на чл. 202 ГПК са изготвени обективно, компетентно и добросъвестно,
то следва да се направи извод, че ответника е приел офертата за сключването на договор,
като никоя от страните не е оспорвала действителността му по смисъла на чл. 293 ТЗ.
При това положение, трябва да се отбележи, че предвидената в закона форма за
доставка на топлинна енергия за стопански нужди е такава за действителност (ad
solemnitatem), а не такава за доказване (ad probationem). Доставката на топлинна енергия без
договор за покупко-продажба на топлинна енергия за стопански нужди принципно
обосновава хипотеза на приложението на правилата за неоснователното обогатяване (чл. 59
ЗЗД), доколкото трябва да се остойности ползването на благо без наличието на валидно
правно основание. Но когато се касае за отношения между търговци правилата на ЗЕ не
3
изключват общите правила за сключването и изпълнението на търговски сделки, поради
което в случая именно по аргумент от чл. 293 ТЗ следва да се приеме, че е налице сключен
договор за покупко-продажба на топлинна енергия, чиято валидност не е била оспорена.
Това обстоятелство е достатъчно, за да се изключи непрестативната кондикция по чл. 59, ал.
1 ЗЗД, като аргумента в тази насока е правилото на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, според което това
право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Отсъствието
или наличието на друг иск по смисъла на чл. 59, ал. 2 ЗЗД следва да се преценява само и
единствено по отношение на обогатилото се лице застава и ВС. В т. 11 от Постановление 1
от 1979 г. на Пленума на ВС е указано, че възможността на ищеца да се защити с иск на
известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице, не
го лишава от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от
него до размера на обедняването – така Решение № 129 от 16.02.2010 г. на ВКС по гр. д. №
406/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 272 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 49 / 2012 г. на
Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение., Решение № 531 от 01.07.2013 г. по гр. д.
№ 1350/2010 г. на Върховен касационен съд . В случая е налице друг иск – този въз основа
на договора, което е самостоятелно основание за отхвърляне на иска. Нормата на чл. 59, ал.
2 ЗЗД, доколкото касае материалното право не касае допустимост на претенция, освен в
определени хипотези, когато се касае по-скоро за редовност на исковата молба. Разпоредбата
на чл. 59, ал. 2 ЗЗД касае правният спор по същество, като пряката й цел е да предотврати
възможността на едно лице да претендира суми от две различни лица на различно основание
– едното непрестативната кондикция, а другото въз основа на договорен или извъндоговорен
източник на облигационно отношение, доколкото по този начин практически би се
достигнало не само до хипотеза на неистинска солидарност – когато две лица дължат една и
съща сума на различни основания, но може да се достигне и ще се достигне до дължимост
на парична сума за едно и също нещо, но на различни основания, която теоретично
длъжниците следва да заплатят, за удовлетворяването на един и същи кредиторов интерес.
Съдът намира, че следва да изясни и още едно принципно положение, което е от
значение за отхвърляне на претенцията. По делото няма спор с оглед заключението на ССчЕ
и допълнителното ССчЕ, че ответникът е плащал задълженията си по процесните фактури,
но ищецът въпреки посоченото сам е извършвал прихващането на изпълнението – изрично
посочено от експерта в о. с. з. от 19.02.2024 г. В случая съдът намира, че трябва да се вземат
предвид постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк.
д. № 3/2017 г., ОСГТК, според което „Условията и поредността за погасяване на
задълженията по чл. 76, ал. 1 и по чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между
страните, която да определя други условия и ред за прихващане на изпълнението. При
предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение по условия и ред, различни
от определените в договора или от закона, нормите на чл. 76 ЗЗД не се прилагат. При
липса на уговорка между страните за реда на погасяване на задълженията и ако са налице
условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни
задължения погасява обвързва кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор,
погасяването задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този ред се
погасяват еднородните задължения, включително паричните. Условието е да
съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е
4
определено по основание и размер. За погасяването на паричните задължения приложение
намира специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което при недостатъчно
изпълнение се погасяват най - напред разноските, след това лихвите и най-после
главницата. Условие за прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно
задължение, което се формира от поне два от посочените елемента, или според
поставения за тълкуване въпрос - от главница и лихви. По отношение на изпълнението на
паричните задължения законът не прави разграничение между различните видове лихви -
възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна. Неизпълнението на
паричното задължение е винаги забавено съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Законодателно
уредената отговорност на длъжника при неизпълнение на парично задължение по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е съизмерима със законната лихва от датата на забавата без покана от
кредитора, което определя паричните задължения винаги като лихвоносни, независимо
дали в договора има уговорени от страните лихви. Законната лихва за забава става част
от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за изпълнение за разлика от
договорните възнаградителни и другите определени в закона обезщетителни лихви, които
са елемент на дълга от момента на възникването му. Всички видове лихви са акцесорни
вземания спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на задължението включва
погасяване на главницата и на определените по договора или начислените до деня на
плащането законни лихви. Интересът на кредитора от изпълнението и принципът на
неделимост на плащането в съчетание с коректива на чл. 66 ЗЗД, налагат тълкуването, че
разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД предвижда еднаква поредност за плащане на всички
видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД отчита интереса на кредитора - първо да се
погасят лихвите, а непогасената главница да продължи да се олихвява, както и предвид
уредената по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви по чл. 111, б. "в" ЗЗД в
сравнение с общата погасителна давност за главницата. При предложено от длъжника
изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение, което не е достатъчно да
покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява,
но този избор не е обвързващ за кредитора. Кредиторът може да приеме така
предложеното изпълнение; да откаже да приеме изпълнението, ако няма интерес от
частичното плащане или да извърши погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Кредиторът
не може да откаже да приеме изпълнението, ако неизпълнената част е незначителна с
оглед размера на задължението. Когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко
от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси
всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76, ал. 1, изр.
1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника
задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът обвързва кредитора.
В този случай кредиторът не може едностранно да се позове на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и да
прихване изпълнението с лихви, акцесорни към друг дълг, различен от този, по който
длъжникът е направил плащането. При плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или
някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата
на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и изр. 3 ЗЗД и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява
се изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност
задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни,
погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда
по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали
едновременно, те се погасяват съразмерно - всяко от тях в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. По
изложените съображения на поставения за тълкуване въпрос ОСГТК на ВКС дава
отговор, че когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за
законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при
условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД.“. В случая, след като длъжникът е посочил
кое задължение погасява и размера на плащането е бил достатъчен, за да погаси съответната
5
главница, прихващането на изпълнението е следвало да се извърши по правилото на чл. 76,
ал. 1 ЗЗД, а не по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
В подкрепа на горното трябва да се посочи и факта, че ищецът явно своеволно и
несъстоятелно от правна страна приеме, че при вземане за неоснователно обогатяване (както
се твърди) се дължат мораторни лихви per se. Подобно извънпроцесуално поведение не
следва да се толерира, като същото води до извод за дълбоко непознаване на материалното
право.
Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Следователно, задължението за заплащане на мораторни лихви е дължимо от деня на
забавата, която при липсата на определен ден за изпълнение настъпва в зависимост от това
дали длъжникът е поканен да изпълни, според правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Без значение е
дали срокът за изпълнение на задължението е резултат на договаряне между страните или е
посочен в закона – ако задължението не е изпълнено в рамките на срока, длъжникът изпада
в забава, т.е. определеният срок и в двата случая има значението на покана за изпълнение на
задължението за обезщетение. В този смисъл, при неизпълнение на парични задължения
законът свързва забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора, а
изключението е предвидено изрично в закона – при задълженията от непозволено
увреждане, когато длъжникът се смята в забава и без покана (арг. чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
Следователно, забавата на длъжника настъпва с изискуемостта на вземането (чл.114, ал.1
ЗЗД) само в изрично предвидените от закона случаи, поради което неоснователно
обогатилия се при общия фактически състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не изпада в забава със
самото обогатяване на едно лице за сметка на имуществото на друго лице. Когато е
предявена претенция за обезщетение по чл. 59, ал .1 ЗЗД, въпросът за началния момент на
обезщетението за лихви върху размера на обезщетението за ползването на недвижимия имот
обаче следва да се разреши по правилото на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Като всяко друго парично
вземане, при неизпълнение на задължението да плати обезщетение в пари за ползването на
чуждия имот, неоснователно обогатилият се ползвател ще дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). В хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД
вземането е изискуемо от деня на разместване на благата и не е обвързано със срок поради
което съгласно чл. 69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага.
Следователно, вземането за обезщетение за мораторни лихви при общия фактически състав
на неоснователно обогатяване по чл. 59, ал.1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника,
която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора – в този смисъл
Решение № 394/27.11.2015 г. по гр. д. № 3034/2015 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 706/
30.12.2010 г. по гр.д.№ 1769/ 2009 г., I. г.о. В изложения по-горе смисъл е и Тълкувателно
решение № 5/2017 г. от 21.11.2019 г. по т. д. № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното по-горе настоящият съдебен състав намира, че както
претенциите за главниците, така и тези за мораторните лихви са неоснователни и като
такива следва да бъде отхвърлени изцяло.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ответника. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски, като
е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
следва да му се присъди сумата от 650,00 лева, представляващи деловодни разноски и
заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
За пълнота трябва да се спомене, че съдът е уважил възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, което е направено от ищеца, още в исковата молба на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК, но само в частта за заповедното производство, като дължимата
сума е намалена до сумата от 50,00 лева. Съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от
6
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.
Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно
договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се
определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този
размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
7
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-
173/09, т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „ като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по
дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги.”. При това положение и с оглед силата на
тълкувано нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване,
настоящият съдебен състав намира, че изобщо не следва да обсъжда НМРАВ и неговата
приложимост и предвидените там размери на минимално адвокатско възнаграждение.
Тоест, в случая преценката е на съда, а заповедното производство не съставлява нито
фактическа, нито правна сложност предвид неговия предмет, поради което определеното
адвокатско възнаграждение от 50,00 лева напълно удовлетворява положения от адвоката
труд и време за запознаване с казуса в рамките на заповедното производство и очертаване
на двете алтернативи пред доверителя му – да подаден възражение или да не подава такова,
като в случая следва да се отбележи, че възражението от гледна точка на материалното
право е бланкетно, но това не е попречило в същото вместо реална защита на права, каквато
може да има съобразно постановките на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на
8
ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, да е инкорпорирано искане за деловодни разноски.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. С, ул. „Я № **** срещу „И.ТР.“ ЕООД, ЕИК: ******, със седалище
и адрес на управление: гр. С, ул. „КР.“ № 19, ап. 1, за признаване за установено на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, че „И.ТР.“ ЕООД, ЕИК: ****** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата от
249,88 лева – стойност на ползвана без правно основание топлинна енергия за периода от
01.08.2020 г. до 31.08.2020 г., от 01.10.2020 г. до 31.12.2020 г. и от 01.02.2022 г. до
30.04.2022 г. за недвижим имот, находящ се в гр.С, ж. к. „М 4“, бл. ****, вх. В, ап. 8, аб. №
******, както и сумата от 30,17 лева – мораторна лихва върху главницата за топлинната
енергия за периода от 31.07.2020 г. до 30.05.2023 г., както и сумата от 0,27 лева –
незаплатена мораторна лихва върху суми за дялово разпределение за периода от 01.07.2020
г. до 17.02.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
20.06.2023 г. по ч. гр. д. № 31688/2023 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ********* да заплати
на „И.ТР.“ ЕООД, ЕИК: ******, сумата от 650,00 лева, представляващи деловодни
разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното
производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач „БРУНАТА
БЪЛГАРИЯ“ ООД на страната на ищеца Т.С.“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9