Решение по дело №7381/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1762
Дата: 6 април 2023 г. (в сила от 6 април 2023 г.)
Съдия: Велина Пейчинова
Дело: 20211100507381
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 10 юни 2021 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 1762
гр. София, 06.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова

Теодора Иванова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100507381 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение, обективирано в протокол от съдебно заседание на 21.04.2021г.,
постановено по гр.дело №6457/2021г. по описа на СРС, II Г.О., 62-ри състав, е осъдена
ЗК „Л.И.” АД, с ЕИК ****, да заплати на „Д.З.“ АД, с ЕИК ****, на правно основание
чл.213, ал.1 от КЗ /отм./ сумата от 666.61 лв., представляваща изплатено
застрахователно обезщетение, ведно с ликвидационни разходи, за причинени
имуществени щети в резултат на настъпило ПТП на 09.12.2015г. в гр.София, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда -
03.02.2021г. до окончателното й изплащане, като е ОТХВЪРЛЕН предявеният иск за
разликата над сумата от 666.61 лв. до пълния предявен размер от 835.45 лв.; както и на
правно основание чл.86 от ЗЗД сумата от 200.00 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата за периода от 02.02.2018г. до 03.02.2021г., като е
ОТХВЪРЛЕН предявеният иск за разликата над сумата от 200.00 лв. до пълния
предявен размер от 243.00 лв.; както и на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата
от 349.63 лв., представляваща разноски по делото, изчислени съобразно уважената част
на предявените искове.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Д.З.“ АД, с ЕИК ****, чрез
процесуален представител юрисконсулт К.Р., с приложено пълномощно, с която се
обжалва решение, обективирано в протокол от съдебно заседание на 21.04.2021г.,
постановено по гр.дело №6457/2021г. по описа на СРС, II Г.О., 62-ри състав, в частта, в
която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ /отм./ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на
решението на СРС в обжалваните части. Жалбоподателят счита, че
1
първоинстанционният съд неправилно е определил дължимото застрахователно
обезщетение по средни пазарни цени на увредените части, изчислени с оглед цените на
алтернативни доставчици за такива по вид части, а не съобразно цени на оригинални
части, съгласно приетото по делото заключение на съдебно-автотехническа
експертиза. Поддържа се, че размерът на дължимото обезщетение следва да се
определи, съгласно стойността на ремонта, изчислена по пазарни цени на оригинални
части и релевантният размер на дължимото застрахователно обезщетение от ответника
възлиза на 3425.81 лв., която сума съответства на средно-пазарната стойност на
необходимия ремонт. Сочи се, че от тази сума следва да се приспадне платеното
доброволно от ответника извънсъдебно обезщетение и искът за главница следва да се
уважи за сумата, за която е предявен. Моли съда да постанови съдебно решение, с
което да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и да
уважи изцяло предявените искове. Претендира присъждане на разноски, в т.ч. и
юрисконсултско възнаграждение, за двете съдебни инстанции.
Ответникът - ЗК „Л.И.” АД, с ЕИК ****, чрез процесуален представител
юрисконсулт К.И., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно
неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че
правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за
спора факти и доказателства като е приел, че дължимото застрахователно обезщетение
следва да се определи по средни-пазарни цени на извършения ремонт, като се
използват и алтернативни резервни части, които са изчислени от вещото лице-експерт
в приетото по делото заключение на съдебно-автотехническа експертиза. Моли съда да
постанови съдебно решение, с което да потвърди първоинстанционното решение в
обжалваните части.
Предявени са от „Д.З.“ АД, с ЕИК ****, срещу ЗК „Л.И.” АД, с ЕИК ****, при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм.,
но приложим в настоящото производство/ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на постъпилата въззивна жалба настоящият състав приема, че
предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение само в
частта, в които са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.213, ал.1 КЗ
/отм., но приложим в настоящото производство/ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Постановеното
решение в частите, в които предявените искове са уважени, е влязло в сила като
необжалваемо.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора
факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
2
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да
постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която е отхвърлен предявения иск
с правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./, първоинстанционният съд е приел, че при
изчисляване на размера на дължимото от ответника застрахователно обезщетение
следва да се кредитира приетото по делото като неоспорено заключение на съдебно-
автотехническа експертиза, в частта, в която експертът е изчислил стойността,
необходима за възстановяване на увредените части на застраховането МПС – товарен
автомобил „Пежо 3008“, с рег.№****, по средни пазарни цени с използване на
алтернативни резервни части към датата на ПТП, тъй като увреденото МПС към датата
на настъпване на застрахователното събитие – 09.12.2015г., е било в експлоатация 3
години, 7 месеца и 13 дни, т.е. не е било в гаранция, от която сума – 3256.97 лв., следва
да се приспадне доброволно платената от ответника такава преди завеждане на иска в
размер на 2605.36 лв., и за получената разлика от 666.61 лв., искът се явява
основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 835.45 лв. искът следва да се
отхвърли като неоснователен. Относно иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД,
първоинстанционният съд е приел, че от доказателствата по делото се установява, че
ответникът е получил покана да заплати дължимото застрахователно обезщетение по
заявената от ищеца регресна претенция, но същият не е изплатил изцяло дължимото
регресно вземане, поради което е изпаднал в забава и дължи заплащане на мораторна
лихва за претендирания от ищеца период, като при изчисляване на размера на
дължимото обезщетение за забава е приложена нормата на чл.162 от ГПК и възлиза на
сумата от 200 лв., като за разликата до пълния предявен размер от 243.00 лв. искът е
отхвърлен като неоснователен. Крайните изводи на СРС в частта, в която е прието, че
предявените искове с правно основание чл.213 от КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 от ЗЗД са
неоснователни, са обосновани при правилна преценка на събраните по делото
доказателства и при правилно прилагане на материалния закон. При постановяване на
обжалваното решение СРС не е допуснато нарушение на процесуални и
материалноправни норми, същото е законосъобразно, постановено при правилно
тълкуване и прилагане на материалния закон - КЗ /отм./ и въззивният състав споделя
мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл.272 от ГПК
препраща към тях.
Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави следното:
Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е
обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения,
срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента - чл.213, ал.1
КЗ /отм./ се обуславя от установяването в доказателствена тежест на ищеца на три
групи факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения
и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните
3
разноски за неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу
причинителя на вредите на основание чл.45, ал.1 от ЗЗД - т.е., че вредите са причинени
от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента
на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка "гражданска
отговорност" между деликвента и ответника. Въззивният съд счита, че в случая
посочените предпоставки, обуславящи ангажиране отговорността на застрахователя по
задължителна застраховка "гражданска отговорност" на деликвента на основание
чл.213, ал.1 КЗ /отм./, са признати извънсъдебно от ответника с факта на извършеното
от него частично плащане, покриващо част от претендираната от ищеца сума.
Спорен по делото въпрос, пренесен и във въззивното производство, е досежно
размера на следващото се обезщетение за вредите, причинени на увредения товарен
автомобил „Пежо 3008“, с рег.№****, застрахован по имуществена застраховка
"Каско" при застрахователното дружество -ищец, в резултат на настъпило на
09.12.2015г. застрахователно събитие - ПТП, в гр.София, в локалното платно на
бул.“Цариградско шосе“ в район на търговски център „The Mall”, по отношение на
който настоящият състав намира да отбележи следното:
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение,
въззивният съд приема, че разпоредбата на чл.208 ал.3 от КЗ /отм./ предвижда, че
застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на размера на вредата към деня
на настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на
вредоносните последици. В съдебното производство дължимото обезщетение от
застрахователя по застраховка "гражданска отговорност" се остойностява с размера на
действителната стойност на вредата към деня на настъпване на събитието, а не
съгласно прилаганата от застрахователя методика към Наредба №49 от 16.10.2014г..
Също така обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/
или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество,
т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго
от същия вид и качество.
В разглеждания случай е доказано въз основа на съвкупната преценка на
събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебна-автотехническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл.202 ГПК подлежи на кредитиране като
обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните в хода на производството,
се установява, че стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни
цени с нови оригинални части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 3425.81 лв., а по
средни пазарни цени , като се използват алтернативни резервни части възлиза на
3256.97 лв.. Установено е също така, а и не е било спорно между страните, че
процесният автомобил към датата на настъпване на застрахователното събитие –
09.12.2015г., е бил в експлоатация 3 години, 7 месеца и 13 дни, т.е. не е бил предмет на
гаранционна поддръжка, поради което правилно е прието от СРС, че стойността на
ремонта следва да се определи по средни-пазарни цени като се използват и
алтернативни резервни части, а не авточастите които са оригинални, т.е. на цената на
магазините на оторизиран сервиз. В случая отговорността на ответника като
застраховател по задължителна застраховка «гражданска отговорност» на деликвента
не може да се поставя в зависимост от избора на пострадалото лице на автосервиз с по-
високи цени от средно-пазарните такива за същия вид ремонт, тъй като увреденото
МПС не е предмет на гаранционна поддръжка.
С оглед на изложените аргументи настоящият състав приема, че правилно
4
първоинстанционният съд е приел в обжалваното решение, че размерът на дължимото
обезщетение следва да се определи по средни пазарни цени в размер 3256.97 лв.
/съгласно заключението на съдебно автотехническата експертиза, която не е оспорена
от страните в хода на съдебното производство/, от която сума следва да се приспадне
доброволно платената от ответника такава преди завеждане на иска в размер на
2605.36 лв. и за получената разлика от 666.61 лв. искът се явява основателен. Предвид
изложеното настоящият състав намира, че правилно и законосъобразно в съответствие
на събраните доказателства и при правилно тълкуване и прилагане на закона и
установената съдебна практика първостепенният съд е отхвърлил предявеният иск с
правно основание чл.213 КЗ /отм./ за разликата над сумата от 666.61 лв. до пълния
предявен размер от 835.45 лв. и обжалвания съдебен акт в тази част следва да бъде
потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Правилно и законосъобразно е обжалваното решение и в частта, в която е
отхвърлен предявения иск за заплащане на мораторна лихва. Във въззивната жалба
липсват конкретни оплаквания досежно незаконосъобразност на съдебното решение в
тази част. Доколкото съдът е обвързан само с доводите във въззивната жалба /по
аргумент на чл.269 от ГПК/ и при липса на конкретни възражения за
незаконосъобразност препраща изцяло към мотивите на обжалваното решение, които
са правилни и законосъобразни.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение в
обжалваните части, в т.ч. и в частта за разноските, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна, но поради
факта, че пред настоящата инстанция не е заявена претенция от въззиваемата страна за
присъждане на разноски, поради което съдът не следва да се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение, обективирано в протокол от съдебно заседание на
21.04.2021г., постановено по гр.дело №6457/2021г. по описа на СРС, II Г.О., 62-ри
състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280 ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5