РЕШЕНИЕ
№ 3371
гр. Пловдив, 19.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело №
20215330115617 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от И. И. Р., ЕГН **********, с адрес гр.
***, ул. „***“ № *, против „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петров
Казанджията“ № 4, ет. 6, с която е предявен установителен иск за признаване
за установено, че клаузата за заплащане на неустойка в размер на 280,83 евро,
с левова равностойност от 549,25 лв., уговорена в Договор за кредит от ***г.,
сключен между страните, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави,
заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неравноправна и нарушаваща
изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание
на потребителските договори за кредит.
С исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит от дата *** г., с уговорена главница 409,03 евро, с
фиксиран лихвен процент – 39,61 %, при ГПР от 41,14 %. Посочено е, че
съгласно чл. 12 от Договора, вземането по същия е следвало да бъде
обезпечено с осигуряване на физическо лице за поръчител, който да отговорят
на посочените в договора изисквания. Неизпълнението на това задължение в
предвидения 7-дневен срок имало за последица начисляване на неустойка на
потребителя в размер на 280,83 евро, платима на части, съгласно
погасителния план по договора. Изложени са съображения, че чрез
начисляването на неустойката се заобикалят материално-правни изисквания,
регламентирани в чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото вземането за неустойка
представлявало допълнителна печалба за кредитора и водела до завишаване
на разходите по кредита. Аргументира се още, че така уговорената неустойка,
предвид нейния размер и условия за начисляване й, излизала извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, и била
нищожна, като противоречаща на добрите нрави, предвид тълкувателната
1
практика на ВКС. Последното се извеждало още от размера на неустойката и
множеството изисквания към бъдещите поръчители. Неустойката
представлявала сигурен източник на печалба за кредитора и е следвало да
бъде включена в размера на фиксирания лихвен процент, а също така и
водела до завишаване размера на ГПР над ограничените по чл. 19, ал. 4 ГПК.
Иска се прогласяване нищожността на оспорената клауза и присъждане на
разноски. Представя писмени доказателства по опис.
Постъпил отговор на исковата молба от „Мъни плюс мениджмънт”
ЕАД, с който се оспорва иска като неоснователен. Не оспорва, че между
страните е сключен договор за заем, но се твърди това е бил Договор за заем с
№ *** от *** г., по които била предоставена на ищеца сумата от 800 лв.
Оспорва ответникът да има сключен с ищцата договор от дата *** г., като
твърди представения с исковата молба договор с индивидуален код №*** г.
да е неистински документ и оспорва същия. Твърди, че в чл. 12, ал. 4 от
договора от *** г. е уговорена клауза за неустойка, но в случая тези уговорки
не били влезли в сила и неустойки не са начислявани. Оспорва твърденията,
че договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК. Счита, че
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК била приложима в случаите на уговорен
променлив лихвен процент, а не както било по процесния договор –
фиксиран, който бил и посочен в самия договор. В тази насока излага
съображение и сочи съдебна практика. Не било налице и нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като приложимият ГПР и значимите компоненти за
начисляването му били посочени в договора по ясен начин. Твърди, че към
момента на сключване на договора не се е дължала предвидената в чл. 12
неустойка, поради което и не следвало да се включва в ГПР. Същата не
следвало да се включва в ГПР по кредита на основание чл. 19, ал. 3 ЗПК,
доколкото се дължала поради неизпълнение на задължения на потребителя.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД
/като правоприемник на „Мъни плюс мениджмънт” ООД, ЕИК *********/ е
предявил и насрещен иск срещу И. И. Р., за осъждане на ответника по
насрещния иск да му заплати сумата от 477,31 лв. – дължима главница по
Договор за паричен заем № *** от *** г., и сумата от 26,59 лв. – дължима
възнаградителна лихва по същия договор за заем за периода 04.08.2021 г. –
10.11.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещната
искова молба – 06.12.2021 г., до окончателното плащане на вземането.
Твърди се в насрещната искова молба, че на *** г. бил сключен между
страните договор за паричен заем № ***, по силата на който „Мъни плюс
мениджмънт” ООД, ЕИК *********, с правоприемник „Мъни плюс
мениджмънт” ЕАД, предоставило на И. И. Р. сумата от 800 лв., срещу
задължението начислените по договора суми да бъдат върнати на 26
седмични вноски, съгласно приложен погасителен план, с общо дължима
сума от 887,90 лв., от които 87,90 лв. за възнаградителна лихва. Поддържа се,
че ответникът по насрещния иск бил заплатил сумата от 384 лв. по договора, с
която сума били погасени част от вземанията за главница – 322,29 лв., и за
възнаградителна лихва – 63,31 лв. Цялото вземане по кредита било
падежирало на дата 10.11.2021 г., като понастоящем се дължали още 477,31
лв. за главница и 26,59 лв. за договорна лихва. Поради изложеното се иска
уважаване на предявения насрещен иск и присъждане на сторените разноски.
Представя писмени доказателства по опис.
В указания срок е постъпил отговор на насрещния иск от И. И. Р., с
възражения за неоснователност на насрещния иск. Счита договора за кредит
за нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като клаузите на
2
договора накърнявали принципа за добросъвестно упражняване на права при
гражданските и търговските правоотношения и водели до нееквивалентност
на насрещните престации. В тази насока сочи, че размерът на
възнаградителна лихва по договора, предвид стойността на отпуснатия заем и
рискът, е необосновано завишен, вкл. и надхвърлял четирикратния размер на
законната лихва. Налице било и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Възразява се
и се твърди, че са нищожни на основание чл. 149, т. 19 ЗЗП, клаузата, в която
е посочено, че ГПР е 50 %, въпреки че действителния размер бил по-голям,
което въвеждало в заблуждение потребителя относно стойността на разходи,
които ще плати. Не бил установен и механизмът, по който е начислен ГПР.
Счита, че нищожността на клаузите за възнаградителна лихва и ГПР води до
нищожност и на целия договор за кредит, тъй като същите не могат да се
заместят от повелителните норми на закона, а и предвид възмездния характер
на договора, кредиторът не би го сключил без тези клаузи. Аргумент за
недействителността на договора и значението на посочените клаузи се
извеждал и от разпоредбите на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Сочи
още, че поради невключването на неустойката в посочения в потребителския
кредит договор размер на ГПР, последния не съответствал на действително
приложимия такъв, което представлявало заблуждаваща търговска практика.
Последното водело и до нарушение чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В тази насока и по
силата на чл. 23 ЗПК длъжникът следвало да върне само чистата стойност на
кредита, поради което процесните претенции били неоснователни. Моли за
отхвърляне на насрещния иск. В условията на евентуалност е направено и
уточнено в открито съдебно заседания възражение за прихващане на
претендираната с насрещния иск главница със сумата от 63,31 лв.,
представляваща получена без основание от ответното дружество договорна
лихва, по нищожни клаузи в договора за паричен заем № *** от *** г.
Претендира разноски по насрещния иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
По главния установителен иск:
В тежест на ищеца по този иск - И. Р., бе да докаже при условията на
пълно и главно доказване сключването между страните на договор за
потребителски кредит от дата ***г., с посочено в исковата молба съдържание,
вкл. и с наличието на твърдяната клауза за неустойка по договора. Същата
трябваше да докаже онези положителни факти, от които извлича
благоприятни за себе си последици относно твърденията за противоречие на
процесната клауза за неустойка с добрите нрави, за заобикалянето й на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаването на изискванията на чл. 11,
т. 9 и т. 10 ЗПК, както и за нейната неравноправност.
С исковата молба е представен Договор за кредит от *** г., озаглавен
Индивидуален договор за заем код: *** г., със страни И. И. Р., като заемател,
и „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, като заемодател, с
уговорена главница 409,03 евро, с фиксиран лихвен процент – 39,61 %, при
посочен ГПР от 41,14 %. Както се сочи и от ищеца, съгласно чл. 12 от
Договора, вземането по същия е следвало да бъде обезпечено с осигуряване
на физическо лице за поръчител, който да отговорят на посочените в договора
изисквания. Неизпълнението на това задължение в предвидения 7-дневен
срок имало за последица начисляване на неустойка на потребителя в размер
на 280,83 евро, платима на части, съгласно погасителния план по договора.
Видно от представения екземпляр обаче липсва подпис на заемателя, в случая
3
на И. Р.. Налице е единствено подпис и печат на дружеството заемодател
„Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД. Действително, ищецът не оспорва
сключването на точно този договор от дата *** г., но е налице такова
оспорване от страна на ответника. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг
траен носител. Когато това изискване не е спазено, договорът е
недействителен по арг. от чл. 22 ЗПК. Следователно писмената форма на
договора за кредит е такава за действителност и неспазването й води до
нищожност на сделката. При това положение, предвид липсата на писмено
отразено съгласие за сключването на договора, и при съобразяване със
задължителните указания в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС, то от формална страна съдът намира за основателно
възражението на ответника, че между страните не е сключван Договор за
кредит от*** г. Допълнително следва да се посочи, че по делото липсват
други данни и доказателства, които да подкрепят извода за наличие на такъв
договор, като например приложими общи условия, погасителен план, данни
за предоставяне на заетата сума. В тази насока следва да се съобрази и общата
разпоредба на чл. 240 ЗЗД, която предвижда, че договорът за заем за
потребление се сключва с предаването на заетата вещ, в случая с
предоставянето на главницата по кредита. Сочената разпоредба, макар и да са
налице специални правила по ЗПК, не може да се игнорира при преценката
дали е сключен договор за кредит или не. При доказателствена тежест за
ищеца да установи наличието на твърдяното договорно правоотношение, то
съдът намира, че това обстоятелство не се доказва по несъмнен начин.
С оглед на гореизложеното и доколкото не се установява сключването
между страните на твърдения от ищеца Договор за кредит от *** г., то
безпредметно се явява обсъждането дали отделни негови клаузи, вкл. и
процесната клауза за неустойка, са недействителни. Поради това и главния
установителен иск на И. И. Р. ще се отхвърли, като неоснователен.
По насрещния осъдителен иск:
В тежест на ищеца по насрещния иск бе да докаже при условията на
пълно и главно доказване вземането си на претендираното основание и в
претендирания размер, а именно – наличието на валидно сключен Договор за
паричен заем № *** от *** г., който обвързва страните и по който е била
предоставена и усвоена твърдяната парична сума, като установи и
настъпването на изискуемостта на вземанията по договора за кредит.
Следваше да докаже и конкретния размер на дълга, който се претендира.
Сключването на договора за заем от *** г. между страните се
установява от представения с насрещната искова молба Индивидуален
договор за заем код: ******г., със страни И. И. Р., като заемател, и „Мъни
плюс мениджмънт” ООД, ЕИК *********, /с правоприемник „Мъни Плюс
Мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********/, като заемодател, с уговорена главница
409,03 евро, с фиксиран лихвен процент – 39,61 %, при посочен ГПР от 41,14
%. Представеният екземпляр е подписан и от двете страните по договор, като
е представена и разписка от*** г. за получени суми в брой, подписана лично
от И. Р., с която същата признава получаването в заем на сумата от 800 лв. по
Договор за паричен заем № ***от *** г. Следователно установява се
наличието на облигационна връзка между страните, възникнала въз основа на
договора за заем от **** г. По делото е прието и неоспорено заключение по
ССчЕ, което се кредитира от съд. Съгласно посочено*** г., като понастоящем
задължението възлиза на сумата от 479,52 лв. за главница и 24,38 лв. за
мораторна лихва. Така приетото заключение дава допълнително основание да
се приеме за доказано съществуването на твърдяното от ответника договорно
4
правоотношение между страните.
За основателни обаче се намират възраженията на ответницата по
насрещния иск, че Договор за паричен заем № ***от *** г. е недействителен
на специалните основания по чл. 22 ЗПК.
В договора е уговорена клауза за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение в размер на неустойката от 280,83
евро или 549,25 лв. За длъжника е предвидено задължение в 7-дневен срок от
сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата
на поръчителство, като поръчителя е следва до отговарят на конкретно
посочени в договора условия. При неизпълнението именно на това
задължение се начислявала и дължала въпросната неустойка, която се
заплащала със следващата заедно с вноските на погасителния план. Така
регламентирана в договора, неустойка действително излиза извън присъщите
й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за
предоставяне на обезпечението и многобройни изисквания към евентуалните
поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е
да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното
задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне
получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е.
явява се скрита възнаградителна лихва. Изводът, че така уговорената
неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се
подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно
разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези
съображения вземането за неустойка е следвало да се включи и отчете при
изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата сума за неустойка
реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК.
Видно от съдържанието на договора, това не е сторено. В случая се отчита
това, че посочения ГПР е 41,59 %, в който е включена възнаградителната
лихва, при главница по договора от 409,03 евро и размер на неустойката от
280,83 евро, т.е. повече от половината на главница. Срокът на договора пък е
26 седмици, т.е. по-малко от година, поради което и годишния процента на
оскъпяване неминуемо ще е по-висок от 50 %, респ. от посочените 41,59 %. В
договора не е посочен и реалния размер на общата дължима сума, пак поради
това, че не е отчетена сумата за неустойка. Поради изложеното съдът намира,
че потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата,
която следва да плати по договора (тя не е в размер от 887,90 лв., защото
същата се завишава с посочената неустойка от 280,83 евро или 549,25 лв.), и
реалните разходи по кредита, които ще направи, респ. действително
приложимия ГПР по кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на
чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, т.е. получената главница, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Поради това насрещният иск за възнаградителната лихва ще се
отхвърли като неоснователен. Насрещният иск за главницата обаче се явява
доказан по основание, а с оглед заключението на вещото лице по приетата
ССчЕ - доказан и по размер.
Касателно приетото за разглеждане възражение за прихващане, заявено
от страна на И. Р., съдът намира същото за основателно. Още с насрещната
искова молба ищецът сочи, че са извършени плащания от страна Р., като част
5
от общо постъпилата в размер на 384 лв. сума, а именно сумата от 63,31 лв., е
отнесена за погасяване на възнаградителната лихва по договора за кредит.
Посоченото твърдение се цени съгласно нормата на чл. 175 ГПК. Доколкото
това вземане на дружеството се претендира на невалидно основание -
недействителен договор за кредит, то и платеното по клаузата за договорната
лихва подлежи на връщане, респ. на приспадане от остатъка от
невъзстановената от потребителя чиста стойност по кредита. Поради това
искът за главницата ще се уважи само за сумата от 414 лв., като ще се
отхвърли за разликата до пълния претендиран размер от 477,31 лв.
Относно разноските:
При този изход на спора право ищецът няма право на разноски по
главния иск, а само за насрещния иск и то съразмерно с отхвърлената част,
като такива ще се присъдят в полза на адв. С. Н. на основание чл. 78, ал. 3
ГПК и чл. 38, ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер от 53,57 лв.,
представляващо адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ. В полза на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ще се присъди
сумата от 360 лв. разноски за един адвокат по главния иск. Разноски на
дружеството „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД по насрещния иск ще се
присъждат съразмерно с уважената част, а именно 297,52 лв. за адвокатско
възнаграждение и общо 206,61 лв. за съдебно-деловодни разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на И. И. Р., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул.
„***“ № **, против „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията“ №
4, ет. 6, за признаване за установено в отношенията между страните, че
клаузата за заплащане на неустойка в размер на 280,83 евро, с левова
равностойност от 549,25 лв., уговорена в Договор за кредит от *** г., сключен
между страните, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави,
заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неравноправна и нарушаваща
изискванията на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание
на договори за потребителски кредит.
ОСЪЖДА И. И. Р., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул. „***“ № 41,
ДА ЗАПЛАТИ на „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията“ №
4, ет. 6, сумата от 414 лева – дължима главница по Договор за паричен заем
№ *** от *** г., сключен между И. И. Р., ЕГН **********, като заемател, и
„Мъни плюс мениджмънт” ООД, ЕИК *********, /с правоприемник „Мъни
Плюс Мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********/, като заемодател, ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба –
06.12.2021 г., до окончателното плащане на вземането, КАТО ОТХВЪРЛЯ
иска за главницата за разликата от присъдените 414 лева до пълния
претендиран размер от 477,31 лева като погасен чрез прихващане с
вземането на И. И. Р., ЕГН **********, срещу „Мъни Плюс Мениджмънт”
ЕАД, ЕИК *********, за сумата от 63,31 лева, представляваща получена без
основание от дружеството договорна лихва, по нищожни клаузи в същия
договор за заем, И ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 26,59 лева – дължима
възнаградителна лихва по Договор за паричен заем № *** от ***г., начислена
за периода 04.08.2021 г. – 10.11.2021 г., като неоснователен.
6
ОСЪЖДА И. И. Р., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул. „***“ № **,
ДА ЗАПЛАТИ на „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията“ №
4, ет. 6, сумата от 360 лева - разноски за един адвокат по главния иск, както и
по съразмерност сторените разноски във връзка с насрещния иск, а именно:
297,52 лева за адвокатско възнаграждение и общо 206,61 лева за съдебно-
деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията“ №
4, ет. 6, ДА ЗАПЛАТИ, основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. Н. от ПАК, с
адрес гр. П., ул. „***“ № **, сумата от 53,57 лева, представляващо
адвокатско възнаграждение, дължимо на за оказана правна помощ на И. И. Р.
по предявения насрещен иск по настоящото дело.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/п/___________________
7