Р Е
Ш Е
Н И
Е
№
гр.Русе, 12.03.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД - РУСЕ, V-ти гр. състав, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две
хиляди и двадесета година, в състав:
Районен съдия: ТАТЯНА ИЛИЕВА
при секретаря Миглена Кънева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 2304 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази:
Ищцата Г.В.Т. твърди, че на 03.10.2018 г. с ответното дружество сключили
договор за потребителски кредит „Гет кеш“ № 261005, който бил рамков и уреждал
условията, при които заемателката има правото да получава кредит под формата на
кредитна линия с максимално разрешен лимит, съгласно Спецификацията на
кредитните продукти на заемодателя, със срок една година, който можел да се удължава
автоматично в рамките на пет години. На същата дата ищцата сключила Анекс към
договора, по силата на който и били предоставени в собственост заемни средства
в размер на 800 лв. при фиксиран лихвен процент по заема 41 %, с годишен
процент на разходите - 49,66 %, със срок за погасяване на заема 10 месеца и
месечна погасителна вноска от 95.79 лв. Съгласно чл. 6.1, чл. 6.2, чл. 6.3, чл.
6.5, чл.6.6, чл.9.4 и чл.13.4 от договора, заемополучателят следвало да осигури
поръчителството на две физически лица с нетен осигурителен доход от 1500 лв..,
отговарящи на условията, подробно описани в договора и в общите условия или
банкова гаранция, като при неизпълнение на тези изисквания, той дължал
неустойка за периодите, в които кредитът е без обезпечение и уговорена между
страните в общ размер на 885,90 лв., която кредитополучателят следвало да
престира разсрочено, заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала
месечна вноска за неустойка в размер на 88,59 лв., с която падежното вземане
нараствало на 184.38 лв. Ищцата признава, че е усвоила изцяло заемния ресурс,
но счита, че не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за
кредит е нищожен по следните съображения: с договорения фиксиран годишен лихвен процент от 41,00 % се нарушавали
добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга, в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което налице била нищожност
на уговореното възнаграждение. Позовава се на съдебната практика, според
която при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит,
обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на
законната лихва. Противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.
В настоящия случай към уговорения лихвен процент следвало да се добави скритата
лихва - уговорената по договора неустойка за неосигуряване на поръчител.
Недействителността на клаузата за
възнаградителна лихва имала за последица нищожност на цялата кредитна сделка
/арг. от чл. 11, ал.1, т. 9 във вр. с чл. 22 ЗПК/. В настоящия случай неустойката за неизпълнението на задължението
за осигуряване на поръчители или банкова гаранция нямала присъщата й
обезщетителна функция, съгласно чл. 92 от ЗЗД. Нейният размер от 885,90 лв. надхвърлял
общодължимата сума по кредита от 957.90 лв. /главница от 800 лв. и договорна
лихва от 157,90 лв./. Кумулирането на неустойката към погасителните
вноски водело до скрито оскъпяване на
кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителката, което било в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа на добрите нрави. Договорена при
тези условия, неустойката представлявала допълнителна облага-печалба към
възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на
потребителката по реда на чл. 5 от ЗПК и без да бъде включена в договорното
съдържание като договорна лихва и като част от ГПР. По този начин, кредиторът
нарушавал императивните правила и на чл. 11, ал. 1, т. 10 и на чл. 19, ал. 1 от ЗПК /тъй като лихвата е един от компонентите, включени в обхвата на годишния
процент на разходите/ и заобикалял ограничението чл.19, ал.4 ЗПК при определяне
ГПР. В процесния договор кредиторът се задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита
/кои точно компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР от 49,66 %/. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща
неверен ГПР, била в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от ЗЗП и имала за правна последица изначална
недействителност на цялото заемно съглашение, на основание чл. 22 ЗПК. По
силата на чл.23 от , в този
случай потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не и лихва или
други разходи по кредита. Ищцата изплатила
184.38 лв., поради което следвало да реституира на кредитора само разликата до
общия размер на предоставения й кредит от 800 лв., а именно: 615,62 лв.
Неравноправна била и клаузата на чл. 4.6 от договора, оправомощаваща
кредиторът да събира вземанията си чрез
посещения на негови представители или служители на домашния адрес на заемателя,
като нарушаваща основни негови човешки права, преценени през призмата на
високото ниво на потребителска защита, тъй като илюстрира пряка уговорка във
вреда на потребителя и недобросъвестно увреждане на правата му в полза на
търговеца.
Неравноправни били и клаузите на чл.7.2 от договора и чл. 11 и чл. 12 от анекса от 3.12.2018 г., с които
кредитодателят получавал неопределени по основание и размер вземания за
разноски за събиране на дължимите му суми по договора в противоречие с чл. 10 а
и чл.33 от ЗПК. При неизпълнение или забавено изпълнение ищцата следвало да
заплаща отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението –
10 лв. при забава до 30 дни и 100 лв. - при забава над 90 дни. Срещу тази такса
кредиторът не дължал никакво поведение и изискуемостта й настъпвала
автоматично, след изпадане на заемателя в забава. Ето защо вземането нямало
характер на такса, тъй като се дължало независимо дали кредиторът е извършил
действия по събиране на дълга. Отговорността за разноски, въведена със спорните
клаузи, представлявала по същество неустойка, дължима при забава на
изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита. Процесиите
разпоредби противоречали на чл. 33 ЗПК,
която предвижда, че при забава на потребителя да заплаща текущите си
задължения, той дължи единствено обезщетение под формата на лихва, чиито
максимален праг е лихвата за забава по чл. 86 ЗЗД.
Неравноправни били и клаузите на чл. 9.6 и чл. 11, б.„а“ от ОУ, предвиждащи,
че кредитополучателят дължи да уведомява кредитора относно промяна на
обстоятелства относно него и/или неговите поръчители. При неизпълнение за него
възниквали тежките последици по чл.12, б. „а“ и б. „б“ от ОУ - кредиторът имал
право да направи кредита предсрочно изискуем. Ищцата се позовава на нищожност и
на уговорките по чл. 11, б.„б“, „в“,“г“
и „д“ от ОУ, както по чл. 12, б.„а“ и „б“ от ОУ условия
кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, респ. договорът да бъде
прекратен или развален.
Предвид всичко изложено, моли съдът
да прогласи нищожността на Анекс от
03.12.2018 г. към Договор за потребителски кредит „Гет кеш“ № 261005 от
03.12.2018 г., сключен със „Ай Ти Еф Груп“ АД и клаузите на чл. 4.6, чл.6.1, чл.6.2, чл.6.3, чл. 6.5, чл. 6.6 и
чл. 7.2 от договора за кредит, на чл. 11 и чл. 12 от анекса от 13.12.2018 г.
към договора за кредит и на чл. 8, чл. 9.4, чл. 9.6, чл. 11, б. „а“, „б“, „в“,
„г“ и “д“, чл. 12., б.“а“, б“, чл. 13.4 и чл. 13.5 от общите условия към
договора за кредит, като противоречащи на добрите нрави, като неравноправни и
нарушаващи закона - чл.10а и чл.33 от ЗПК. Претендира присъждане на разноските
по делото.
Ответникът
„Ай Ти Еф Груп“АД излага подробни съображения за неоснователност на предявените
искове. В условията на евентуалност предявява насрещен осъдителен иск за
заплащане на главницата по кредита в размер на 615,62 лв., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба и лихва за забава в размер на 31.78 лв. за
периода 03.12.2018 г. – 24.04.2019 г.
В отговора
на насрещната искова молба Г.Т. излага подробни съображения за неоснователност
на насрещните претенции и претендира тяхното отхвърляне.
От
събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
На 03.12.2018 г. страните по
делото сключман Договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 261005, по силата
на който ответникът-кредитодател предоставя на ищцата-кредитополучател
потребителски кредит под формата на кредитна линия с максимално разрешен лимит
съгласно Спецификацията на кредитните продукти на „Ай Ти Еф Груп“АД, който
кредитополучателят се задължава при условията и сроковете на договора, ОУ и
погасителния план да усвои и върне, като заплати на кредитодателя уговорената
лихва за ползване на кредита и другите разходи по него.
С Анекс към договора по Транш с
пор.№ 261005/ 03.12.2018 г. на ищцата е предоставен кредит в размер на 800 лв.,
при фиксиран годишен лихвен процент, съгласно чл.4.1. от рамковия договор в
размер на 41 %, годишен процент на разходите 49,66 %, като заемът да бъде
погасен за 10 месеца с размер на погасителната вноска от 95,79 лв. Договорната
лихва за ползване на кредита възлизала на общата сума от 157.90 лв.
Съгласно чл. 6 от договора за
потребителски кредит, кредитополучателят следвало да осигури едно от двете
предвидени обезпечения: банкова гаранция или поръчителството на две лица,
отговарящи на условията, описани в чл. 6, ал.3 от договора, като при неизпълнение,
съгласно чл.6.6 от договора и чл.9 от анекса той дължал неустойка в размер на 885,
90 лв., която следва да се начислява и заплаща заедно със съответната погасителна
вноска. Видно от приложения погасителен план, месечната вноска за неустойка възлиза
на 88,59 лв.
На основание на чл. 7 от
договора, при забава на което и да е парично задължение кредитополучателят
дължи законна лихва за забава върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. При забава в плащането на една или повече погасителни вноски
кредитополучателят заплаща такса за извънсъдебно събиране на просрочения кредит
в размер, определен съгласно Тарифата на кредитодателя.
Според приетото заключение по
назначената съдебноикономическа експертиза, което съдът изцяло кредитира,
предвид специалните знания на вещото лице, единственият разход, по смисъла на
чл.19, ал.1 ЗПК, който кредиторът е включил в договорения ГПР от 46,99 % е
договорената годишна лихва по кредита в размер на 41 %. Размерът на законната лихва по процесния договор за потребителски кредит,
считано от сключването на анекса към него на 03.12.2018 г. до падежната
му дата - 29.09.2019 г. възлиза на 38,52 лв. Размерът на дължимата договорна
лихва за същия период бил 157.90 лв. Същата се увеличава с уговорената в чл.6.6
от договора за потребителски заем във връзка с чл.9 от анекса към него
неустойка от 41 % на годишен размер от 228,01 %. С уговорената неустойка
размерът на ГПР се променя от договорения 46,99 % на 706,46 %.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл.26,
ал.1 от ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона, а съгласно
ал.4 на същия законов текст нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части.
В глава четвърта от ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже
сключването на контракт. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите
за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ
се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен
начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор
с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този
начин“.
В този смисъл клаузи, като
уговорените в чл. 6 от договора за потребителски кредит, респективно чл.9.4 и чл.13.4
от ОУ към него и чл.9 от Анекса, според които се дължи неустойка в размер на 885.90
лева при неосигуряване до края на следващия ден, считано от предоставяне на
сумата по кредита, на обезпечение чрез двама поръчители, отговарящи на
изискванията на чл.6.3 от договора или банкова гаранция в размер на 957.90 лв.,
се намират в пряко противоречие с преследваната цел на транспонираната в ЗПК
директива. На практика подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водят до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечения след като кредитът е отпуснат, а ако не го
стори дългът му нараства, т.е. опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът
на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както е
изрично посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на
договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от
проверката и едва след предоставянето му да се сключи договор за кредит. В
конкретния случай липсват данни как е извършена проверката за кредитоспособност
от ответника и какво е становището на кредитния консултант.
Съдът следва да търси
действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД), като настоящият състав
счита, че тази воля е била обезпечение да не се предоставя, а да се заплати
допълнителна сума некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните
може да се съди и от други обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да
получи обезпечение, то той би могъл да отложи даването на кредит до
получаването на обезпечението, каквато е обичайната практика при предоставянето
на обезпечени кредити. Предвид изложеното съдът приема, че волята на страните
не е била да се предостави обезпечение, а да се заплати т.нар. „неустойка“,
която в случая има чисто възнаградителна функция, но заблуждаващо е наречена
„неустойка“ за да се оправдае изключването й от годишния процент на разходите. В
случая договорената неустойка представлява възнаграждение, дължимо под условие
(ако не се предостави обезпечение) и затова размерът й следва да бъде включен в
годишния процент на разходите. „Неустойката“ от 885,90 лева при кредит от 800
лева, който следва да се върне за десет месеца, дава 88.59 лева оскъпяване на
месец. Това оскъпяване многократно надхвърля законовото ограничение, предвидено
чл. 19, ал.4 от ЗПК, а именно - ГПР да не надхвърля пет пъти размера на
законната лихва. За това уговорената „неустойка“ противоречи на закона. Посоченият в анекса ГПР от 49,66 %
очевидно не отговаря на реалния размер на ГПР по договора, който би се получил, ако всички възнаградителни плащания бяха включени при
изчисляването му. Нарушена
е разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а това, съгласно чл. 22 от ЗПК,
прави договора за потребителски кредит, както и анекса към него, изцяло
недействителни. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
По насрещния иск:
„Ай Ти Еф Груп“ АД признава, че Г.В.Т.
е заплатила 184.38 лева по договора за кредит, поради което последната дължи
връщането на остатъка от 615.62 лева. Насрещният иск за заплащане на главница в
посочения размер следва да се уважи изцяло, ведно със законната лихва от
предявяването му. Тъй като в случая на връщане подлежи само „чистата стойност на кредита“, съгласно чл. 23 от ЗПК, акцесорният
иск за заплащане на сумата 31.78 лв., представляваща законната лихва върху
главницата за периода 03.12.2018 г. – 24.04.2019 г. следва да се остави без
уважение.
Ищцата е освободена от държавна
такса и е защитавана от адвокат безплатно при условията на чл.38, ал.2 от ЗА. Ответникът
следва да заплати по сметка на Районен съд-Русе държавна такса по иска за
нищожност в размер на 50 лева и 200 лв. възнаграждение на експерта, а на
адвокат Д.Ф. следва да заплати възнаграждение за производството в размер на 300
лева, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Съразмерно на
уважената част от насрещните искове, Г.В.Т. следва да заплати на „Ай Ти Еф
Груп“ АД, гр.София, 350 лв. деловодни разноски, от които 50 лева държавна такса
за уважения насрещен иск и 300 лв. адв.възнаграждение.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски
кредит „Гет Кеш“ № 261005/03.12.2018 г., ведно с Анекса към него от 03.12.2018 г., сключени между „Ай Ти Еф Груп“ АД, с ЕИК ********* и Г.В.Т., с
ЕГН
**********, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр.с
чл.22 ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА Г.В.Т.
с ЕГН **********,***, да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район „Възраждане“, ул.„Александър Стамболийски“ 84-86,
сумата 615.62 лева, представляваща
остатък от неплатена главница по договор за потребителски
кредит „Гет Кеш“ № 261005/03.12.2018 г. и Анекс от 03.12.2018 г., ведно
със законната лихва,
считано от 19.11.2019 г. до окончателното й изплащане, както и 350 лева деловодни разноски, като ОТХВЪРЛЯ
насрещния иск на „Ай Ти Еф Груп“ АД, гр.София за заплащане на сумата 31.78 лв.,
представляваща законна лихва върху главницата за периода 03.12.2018 г. –
24.04.2019 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „Ай
Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Възраждане“,
ул.„Александър Стамболийски“ 84-86, да заплати по сметка на Районен съд-Русе
държавна такса в размер на 50 лева и
200 лева деловодни разноски.
ОСЪЖДА „Ай
Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район „Възраждане“,
ул.„Александър Стамболийски“ 84-86, да заплати на основание чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата, на адвокат Д.Л.Ф. от САК възнаграждение в размер на 300 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Русе в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Районен съдия: