Р Е
Ш Е Н
И Е
Гр. **, 24.10.2018
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИ РАЙОНЕН СЪД, ХI
гр. с. в публично
съдебно заседание на пети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ЛОРА СТЕФАНОВА
При секретаря КАПКА СТАНЧЕВА, като
разгледа гр. д. № 1250/2017 г. по описа на съда, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по иск с правна квалификация чл. 108 от Закона за собствеността.
Образувано
е по искова молба, предявена от Б.С.П., ЕГН ********** *** и Д. Георгиев И.,
ЕГН ********** *** против П.С.П., ЕГН ********** ***.
С
определение от 10.10.2017 г., като ответник, наред с първоначалния такъв, е
конституирана Т.Ф.П., ЕГН ********** ***.
В
хода на производството, с протоколно определение от 13.04.2018 г., на основание
чл. 227 от ГПК, ищцата Д.Г.П. е заличена като страна, поради настъпила смърт на
27.02.2018 г., като на нейно място, в качеството му на наследник по закон и по
саморъчно завещание, изготвено на 02.04.2017 г. и обявено на 13.04.2018 г. от
Нотариус Румен Манов, е конституиран Б.С.П..
Ищецът
твърди, че заедно с първия ответник са деца и наследници по закон на С П И,
починал на 28.11.2004 г. и Д.Г.И., починала на 27.02.2018 г. Сочи, че
ответниците са съпрузи. Твърди, че С П И и съпругата му Д.Г.И. са придобили в собственост, в режим на
съпружеска имуществена общност, по давностно владение,
недвижим имот, представляващ дворно неурегулирано застроено място, находящо се в село *, общ. **, обл.
***, съставляващо част от имот пл. № 197а, в кв. 5 по плана на с. *, одобрен с
заповед № ІІІ – 139/28.02.1963 г., с площ от 1100 кв. м., при граници: улица,
път, Ц Ви Н В и И Н Т , за което е съставен нотариален акт № 87, том ІV, дело №
1452/1989 г. на ПРС. Твърди, че имотът е
част от дворното място и до смъртта на наследодателя им се е владял от него, а
след това от всичките му наследници. Сочи, че имотът никога не е влизал в ТКЗС
и към образуването на ТКЗС през 1947 г. е бил в застроената част на населеното
място, където е и понастоящем. Винаги е бил ограден, като достъпът до него се е
осъществявал чрез порта, която към настоящия момент е премахната от ответника.
Сочи,
че поради невнасянето на имота в ТКЗС наследодателите им са си запазили
собствеността върху него и имотът не е подлежал на възстановяване по реда на
ЗСПЗЗ. Въпреки това, в противоречие с разпоредбите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ община **
на основание чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ е съставила акт за общинска собственост №
4826/04.12.2006 г. и е включила имота в Картата на възстановената собственост
под № 016027, с начин на трайно ползване – ливада, като с протоколно решение от
04.07.2015 г. е предоставен за стопанисване на община **. С решение №
165/23.07.2015 г. на общински съвет – ** имотът е обявен на търг и е закупен от
първия ответник, по време на брака му с втория ответник, за което е сключен
договор за покупко – продажба на недвижим имот частна
общинска собственост от 29.09.2015 г.
Ищецът
сочи, че решенето за предаване на имота на община ** като земя по чл. 19, ал. 1
от ЗСПЗЗ е нищожно, тъй като не се касае за земеделска земя, подлежаща на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Сочи, че
е нищожно и решението на общински съвет – ** за продажба на имота, тъй
като последният не е собственост на общината, а на страните по делото.
Твърди,
че след сключване на договора за покупко – продажба
ответникът владее имота и препятства правото му да го ползва.
Искането
към съда е да признае за установено по отношение на ответниците, че ищецът е
собственик на общо 5/6 ид. ч., придобити по силата на
наследствено правоотношение, възникнало със смъртта на С П И и Д.Г.И., и саморъчно
завещание, оставено от Д.Г.И., на недвижим имот, представляващ дворно
неурегулирано незастроено място, находящо се в с. *,
общ. **, съставляващо част от имот пл. № 197а, кв. 5 по плана на с. *, одобрен
със заповед № ІІІ – 139/28.02.1963 г., с площ от 1100 кв. м., при граници:
улица, път, Пене Владимиров и Н В и И Н Т , а понастоящем
нанесен на КВС на с. *, като поземлен имот с № 016027 по КВС, местността
“Стубел”, с начин на трайно ползване – използваема ливада, седма категория, с
площ от 0.955 дка, при граници на имота: 000063, 016026, 016030, 016028 и
регулация и да ги осъди да им предадат владението на собствените му идеални
части. Заявена е претенция за присъждане на направените по делото разноски.
Исковата
молба е връчена на ответниците. В срока по чл. 131 от ГПК са постъпили писмени
отговори от тях. Ответниците оспорват предявения иск. Оспорват твърдението на
ищците, че имотът не е внасян в ТКЗС. Сочат, че към момента на образуване на
ТКЗС имотът не е попадал в регулация, поради което не е имал селищен характер и
е бил включен в кооперативните блокове. Като кооперативна собственост, съгласно
чл. 86 от ЗС се е намирал извън гражданския оборот, поради което и
наследодателят им не е могъл да го придобие по давност към 1989 г., когато е
съставен констативния нотариален акт, легитимиращ го като собственик. Сочат, че
констатацията на нотариуса е в противоречие с императивни разпоредби на действащите
по това време разпоредби – ЗРПВПВННИ, ЗГС, ЗВСОНИ, поради което нотариалният
акт не легитимира наследодателите им като собственици.
Сочат,
че процесният имот никога, включително и към
настоящия момент не е включван в регулацията. В преклузивните
срокове по ЗСПЗЗ за него не е подадено заявление за възстановяване на
собствеността, поради което същият е включен в КВС и е актуван като частна
общинска собственост. След проведен търг, по силата на договор за покупко – продажба ответниците твърдят, че са придобили
собствеността върху него, което изключва твърдените от ищците права.
Искането им към съда е да отхвърли предявения
иск. Заявена е претенция за присъждане на направените по делото разноски.
Съдът,
като прецени процесуалните предпоставки за допустимост, взе предвид становищата
на страните и обсъди събраните по делото доказателства, намери следното:
Искът
е предявен от надлежно процесуално легитимирана страна и при наличието на
правен интерес, поради което е процесуално допустим.
Разгледан
по същество е частично основателен, по следните съображения:
За
уважаването на предявения иск, с правна квалификация чл. 108 от ЗС, в тежест на
ищеца е да установи правото си на собственост върху спорния недвижим имот и
осъществяването на владение върху същия от ответниците.
Предмет на спора е поземлен
имот с № 016027 по КВС на с. *, местността “Стубел”, с начин на трайно ползване
– използваема ливада, седма категория, с площ от 0.955 дка.
От приетите по делото основна и допълнителни съдебно технически експертизи на вещото лице Е.А., които съдът кредитира като пълни и обосновани, изготвени от експерт, с необходимите професионални знания и опит, се установява, че ПИ с № 016027 по КВС на с. * за първи път е включен в кадастралния план на с. Църнел през 1963 г., като част от имот № 197а, кв. 5. Части от имот № 197а, кв. 5, съгласно кадастралния план на с. Църнел, одобрен със заповед ІІІ-139/28.02.1963 г. и регулационния план на с. *, одобрен със заповед № ІІІ-136/16.06.1975 г., са включени в регулацията и попадат в урегулирани поземлени имот. Останалата част от ПИ № 197а, кв. 5 с площ от 1078 кв. м. не попада в регулацията. Тази част остава и извън регулационните граници и съгласно кадастралния и регулационния планове на с. *, одобрени съответно през 2001 г. и 2008 г. Върху нея към настоящия момент изцяло попада ПИ № 016027 по КВС на с. *. Въз основа на така установеното, съдът приема, че ПИ № 016027 по КВС на с. * е идентичен с част от ПИ № 197а, кв. 5 с площ от 1110 кв. м. по плана на с. * от 1975 г., който е предмет на нотариален акт № 87, том ІV, дело № 1453/1989 г. С посочения нотариален акт С П И е признат за собственик на процесния недвижим имот по наследство и давностно владение. Не е спорно между страните, че към този момент Спас Иванов е бил в брак с Д.И.. Следователно на основание § 4 от ПЗР на СК /ДВ бр. 41/1985 г. , отм./, двамата се легитимират като собственици на имота, придобит по силата на давностно владение в режим на съпружеска имуществена общност. Съдът намира за неоснователно възражението на ответниците, че констативният нотариален акт не е породил правно действие, тъй като отразеното в него противоречи на императивни правни норми на законите, регулиращи правото на собственост върху недвижимите имоти, към момента на съставянето му, поради следните съображения: Констативният нотариален акт, съставен по реда на 483 от ГПК /ДВ бр. 12/1952 г. - отменен/ се ползва с обвързваща съда доказателствена сила по отношение на констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. При оспорване на извършената в него констатация, в тежест на оспорващия е да установи фактите, които я изключват. /в този смисъл Тълкувателно решение от 21.03.2013 по т. д. № 11/2012 г. на ВКС/. В настоящия случай се твърди, че с императивни правни норми е въведена забрана за придобиване на процесния недвижим имот по силата на давностно владение. Придобивната давност е период от време, с изтичането, на който владелецът на една вещ я придобива в собственост. Съгласно чл. 29 и 34 от Закона за давността /ДВ бр. 23 от 1898 г. - отменен/ този период за добросъвестния владелец е 10 г., а за недобросъвестния – 20 г. Със ЗС/обн. ДВ бр. 92/1951 г./, периодите се променят съответно на 5 г. и 10 г. Съгласно § 4 от ЗС относно придобивната давност, започнала да тече при действието на отменения закон за давността, се прилагат разпоредбите на настоящия закон, ако за завършване на давността по отменения закон е нужен по-дълъг срок от предвидения в настоящия закон. Съгласно чл. 51 от ЗС /в първоначалната му редакция от 1951 г., изм. 1990 г./ не могат да бъдат придобита по давност вещ, която е социалистическа собственост. При доказателствена тежест на ответниците те не са установили процесният имот да е имал такъв статут. Не съществува законова норма или установена презумпция, че по време на масовизацията, която за с. * е извършена през 1947 г., който факт е обявен за безспорен между страните, всички земеделски земи са станали социалистическа собственост. Напротив Законът за трудовата поземлена собственост /ДВ бр. 81/1946 г./ е предвиждал възможност за запазване частната собственост върху такива до определен размер. За останалата част е регламентирана процедура по отчуждаване /чл. 14/./в този смисъл Решение № 88 от 10.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6773/2013 г., решение № 427 от 21.07.2009 г. по гр. д. № 3255 от 2008 г. на ВКС, второ г. о., решение № 189 от 5.08.2011 г. по гр. д. № 1150 от 2010 г. на ВКС /. По делото отсъстват доказателства процесният имот да е отчуждаван по реда на ЗТПС и да е внасян в държавния поземлен фонд. От заключението на съдебно – техническата експертиза и показанията на свидетелите се доказва, че имотът никога не е влизал в ТКЗС. Винаги е бил ограден като част от дворното място на наследодателите на страните и е ползван от тях. След закупуването му от ответника е поставена ограда, изключваща достъпа до него през съседното дворно място. Към настоящия момент оградата съществува на място. Поради изложеното, изводът на съда е, че забраната на чл. 51 от ЗС е неотоносима към спорния недвижим имот, тъй като същият не е бил социалистическа, а - частна собственост.
Съдът не споделя и становището на ответниците, че придобиването по давност на спорния имот е било изключено по силата на ЗРПВПВНИ. Чл. 29 от ЗСГ/ДВ бр. 26/1973 г. - отменен/ въвежда забрана за придобиване по давност на имоти, за които се прилага ЗРПВПВНИ, ако давността не е изтекла до влизане в сила на последния. ЗВПВПВНИ е обнародван в ДВ бр. 90/1958 г. и е в сила от 14.11.1958 г. Т. е. с разпоредбата на чл. 29 от ЗСГ се въвежда забрана за придобиване по давност на имоти, включени в населените места, за които се е прилагал ЗВПВПВНИ, за които давностният срок от 5 г., респективно 10 г., предвиден в ЗС не е бил изтекъл до влизане в сила на ЗВПВПВНИ. Не съществува пречка, обаче правото на собственост да бъде признато по надлежния ред и по-късно/по времето на действие на забраната/, в случай, че то е било придобито по давност, преди влизане в сила на ЗВПВПВНИ. Следователно наличието на забрана за придобиване по давност на недвижими имоти, влязла в сила, считано от 14.11.1958 г., не изключва възможността след въвеждането и през 1973 г., ако давността е изтекла по-рано, в последствие, включително и по времето на действие на ЗСГ, правото на собственост да бъде признато в хода на проведено нотариално производство. Предвид изложеното, за оборване обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт, ответникът е следвало да установи, че с него е признато право на собственост въз основа на давностно владение, което е осъществявано върху имот по отношение, на който е бил приложим ЗВПВПНИ и в периода на действието му. Съдът намира, че ответниците не са реализирали пълно и главно доказване на кумулативното наличие на посочените факти. Нещо повече, съдът счита, че събраните по делото доказателства потвърждават решаващия извод на нотариуса в нотариалното производство. От показанията на свидетелите Тодор Божков, роден през 1946 г., Б. Лазаров, роден през 1942 г. и Боян Захариев, роден през 1948 г. се установява, че спорният имот винаги се е ползвал от наследодателите на ищеца и първия ответник. Първо - от техните баба и дядо, а след това от техните родители. Посочените свидетели винаги са живели в с. *. Знаят имота от деца и спомените им за ползването му датират от тогава. Въз основа на техните показания, които по отношение на този факт съвпадат напълно по между си, може да се направи категоричния извод, че наследодателите на страните са започнали да владеят имота преди масовизацията и това е продължило за Спас Иванов до смъртта му през 2004 г., а за Д.И. - до 2015 г., когато ответниците са създали пречки за достъпа и до него. Чл. 15 от ЗВПВПВНИ, в първоначалната му редакция, предвижда, че той се прилага за имоти, находящи се в София, окръжните градове и градовете Димитрово, Димитровград, Габрово, Сливен, Казанлък и Кърджали в границите на общите им градоустройствени планове. Към София се включват и селата Райко Даскалово, Горна баня, Суходол, Бояна, Драгалевци, Симеоново, Бистрица, Железница, Дървеница, Горубляне, Панчарево, Кокаляне, Герман, Лозен, Слатина, Казичане, Курило, Връбница, Враждебна, Илиянци, Банкя, Градоман и Костинброд. Посочената редакция действа до 11.04.1969 г., когато приложното поле на закона е разширено и върху други територии. До изменението, ЗВПВПВНИ се прилага за имотите на територията на гр. ** /Димитрово/, но не и за селата, присъединени към него. Едва с изменението от 11.04.1969 г. в териториалния обхват на приложение на закона са включени и населените места, присъединени към всички окръжни центрове, какъвто към този момент е бил гр. **. Следователно от момента на установяване владението на имота, което е преди 1947 г. до 1969 г., когато ЗВПВПВНИ е приложим за имотите на териотрията на населените места, присъеднени към гр. **, каквото е с. *, осъществяваното от наследодателите на ищците владение върху спорния имот е довело до придобиването му по давност, което е констатирано със съставения през 1989 г. нотариален акт. Следователно с нотариален акт № 87, том ІV, дело № 1453/1989 г. наследодателите на ищеца и първия ответник се легитимират като собственици, при условията на съпружеска имуществена общност, на процесния недвижим имот. Със смъртта на Спас П., настъпила на 28.11.2004 г. /удостоверение за наследници изх. № 9/17.02.2017 г./е възникнало наследствено правоотношение, по силата на което и на основание чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗН, децата му – Б.П. и П.П. и съпругата му Д.И. са придобили в собственост по 1/3 ид. ч. от дела му в съсобствеността. Така Д.И. е станала собственик на общо 5/6 ид. ч. от спорния имот, а Б.П. и П.П. – всеки на по 1/6 ид. ч. от него. Съдът намира, че това положение не е променено до смъртта на Д.И., настъпила на 27.02.2018 г. /удостоверение за наследници изх. № 19/06.03.2018 г. на общ. **/. По делото отсъстват твърдения, както и доказателства страните или техните праводатели да са се разпоредили със собствената си част от имота. Затова е била изключена възможността ответниците да го придобият изцяло на друго основание – договор за покупко – продажба, сключен на 29.09.2015 г. с община **, след проведен търг по реда ЗСПЗЗ и правилника за приложението му. На посочения юридически факт ответниците основават правото си на собственост. Противопоставят го на правата на ищеца и считат, че той е основанието им да упражняват владение върху имота. За установяване основателността на твърденията са представени писмени доказателства. От заповед № РД - /06.06.2008 г. и заповед № РД – 15/07.07.2008 г., ведно с приложение № 1 към нея, двете на директора на ОД “ЗГ” – **, акт за частна общинска собственост № 4826/04.12.2006 г., заповед № 1405/17.08.2015 г. и заповед № 1526/08.09.2015 г., двете на кмета на община **, решение № 1165 на общински съвет - **, взето с протокол № 9/23.07.2015 г., протокол № 1808.09.2015 г. на комисия, заповед № 1563/12.09.2015 г. на кмета на община ** и договор за покупко-продажба на недвижим имот частна общинска собственост от 29.09.2015 г. се установява, че на основание чл. 19, ал. 2 от ЗСПЗЗ директорът на ОД “ЗГ” – ** е назначил комисия за определяне имотите по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. С решение на комисията, одобрено Директора на ОД “ЗГ” – гр. **, спорният имот е определен за такъв по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗ. На това основание е съставен акт за частна държавна собственост за същия. Общински съвет ** е дал съгласие за провеждане на търг за продажба на имота и по заповед на кмета на община ** такъв е бил обявен и проведен. Ответникът е участвал в него и е обявен за спечелил търга със заповед № 1563/12.09.2015 г. на кмета на община **. Със същата заповед е наредено имотът да бъде продаден на ответника. Въз основа на нея между община ** и П.П. на 29.09.2015 г. е сключен договор за покупко – продажба на спорната земеделска земя. Към този момент двамата ответници са били в граждански брак, поради което те се легитимират като съсобственици при режим на съпружеска имуществена общност. Съдът счита, че по силата на така сключения договор за продажба ответниците не са станали собственици на имота, тъй като техният праводател не е притежавал право на собственост върху него и съответно не е могъл да им го прехвърли. Представения акт за частна общинска собственост съгласно чл. 5 от ЗОС е удостоверителен официален документ, който се съставя от кмета на общината в качеството му на длъжностно лице, в предвидения от ЗОС ред и форма и удостоверява възникнало в полза на общината право на собственост. Той няма правопораждащо действие, но в съдебното производство се ползва с материална доказателствена сила за отразените в него обстоятелства, включващи се в правомощията на длъжностното лице, което го е издало. Оборването на материалната му доказателствена сила в съдебното производство е допустима с всички доказателства и доказателствени средства, предвидени в ГПК. В случая, като основание за възникване на правото на собственост е посочен чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Според цитираната разпоредба общината стопанисва и управлява земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците. След влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници земите стават общинска собственост. В чл. 45в, ал. 10 от ППЗСПЗЗ изчерпателно са посочени земите, за които е приложим чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Това са тези, които не са били заявени от собствениците им за възстановяване и тези, с признато право на възстановяване с решение по чл. 18ж, ал. 1 или със съдебно решение, но чиито граници не са били установени на терена . Между страните не е спорно, че процесния имот никога не е заявяван за възстановяване по преда на ЗСПЗЗ. Не са ангажирани доказателства, от които този факт да се опровергава. Затова основанието за определянето му като земя по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ би могло да бъде само визираното в чл. 45в, ал. 10, т. 1 от ППЗСПЗЗ – незаявяване от собствениците за възстановяване. За да е налице тази хипотеза, обаче имотът е следвало да подлежи на възстановяване по реституционния закон. В чл. 10, ал. 1 – ал. 14 от ЗСПЗЗ са изброени изчерпателно земеделските земи, които подлежат на възстановяване по предвидения в същия закон ред. Това се земи, които са били отчуждени, по някой от посочените в разпоредбата на чл. 10 закони, независимо дали са включени в ТКЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Както бе посочено и по-горе, в хода на съдебното дирене, не са събраха доказателства процесният имот да е отчуждаван по време на масовизацията. Установи се че той винаги е бил собственост на физически лица и не е включван в държавния поземлен фонд. Затова и не са били налице основанията на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ за включването му в земите, незаявени за възстановяване от собствениците им. По тази причина и община ** не е могла да стане собственик на имота, а в последствие да го прехвърли в собственост на ответниците. Затова и правата, които ответниците черпят от сключения с община ** договор за покупко-продажба не могат да се противопоставят на ищеца. Както беше посочено, той е придобил в собственост по силата на наследствено правоотношение, възникнало със смъртта на баща му Спас Иванов 1/6 ид. ч. от процесната земеделска земя. Майка му Д.И. е оставила саморъчно завещание. Ответниците са заявили, че го оспорват, но не са навели аргументи за това и не са ангажирали доказателства за установяване на основателността им. Затова съдът приема, че същото е породило последиците, които законът свързва със съставянето му. Със смъртта на Д.И. собствеността върху завещаните от нея имущества в посочената част е преминала върху лицето посочено в завещанието. Видно от приетото като доказателства саморъчно завещание от 02.04.1917 г., обявено на 13.04.2018 г. от нотариус Румен Манов наследодателката на страните е прехвърлила в собственост след смъртта си раполагаемата част от всички свои вещи и недвижими имоти на сина си – Б.С.. Видно от удостоверение за наследници изх. № 19/06.03.2018 г. Д. Спасова е оставила двама наследници по закон – синовете си Б. и П. Петрови. Съгласно чл. 28, ал. 1 от ЗН двамата притежават право на запазена част от наследството. Следователно съгласно чл. 29, ал. 1 от ЗН запазената част от наследството на Д.И. е 2/3 ид. ч. Следователно с оставеното от нея завещание е прехвърлила на ищеца разполагаемата част от спорния имот, която е 1/3 ид. ч. от нейния дял или 4/18 ид. ч. от целия имот. Запазената част от 2/3 части от имота на наследодателката, равняваща се на 8/18 ид. ч. от целия имот, на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН е придобита по равно от наследниците и по закон, със запазена част – ищецът и първият ответник по делото. Така заедно с придобитите по наследство от баща си части от имота, те са собственици съответно: Б.П. - на общо на 11/18 ид. ч. от имота, а П.П. – на останалите 7/18 ид. ч. Предмет на иска са 5/6 ид. ч. от имота, което се равнява на 15/18 ид. ч. Предвид установеното, че ищецът е собственик само на 11/18 ид. ч., то за останалите 4/18 ид. ч. искът е неоснователен и следва да се отхвърли. За 11/18 ид. ч. от спорния имот искът следва да се уважи. Не е спорно между страните и се установява от събраните по делото гласни доказателства и приетите съдебно-технически експертизи, че ответниците владеят имота. Те са изменили намиращата се между дворното място и спорния недвижими имот ограда, като по този начин са възпрепятствали достъпа на ответника до него и го ползват самостоятелно. Установи се също, че соченото от тях валидно правно основание за осъществяване на владение не може да бъде противопоставено на правата на ищеца. Затова искът на последния в посочената част е основателен и следва да се уважи. Предвид изхода от делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените от него разноски съразмерно с уважената част от иска в общ размер от 1057.00 лв. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответниците следва да се присъдят направените от тях разноски съразмерно с отхвърлената част от иска – 314.00 лв. Мотивиран от изложеното съдът Р Е Ш И ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 108 от ЗС, че Б.С.П., ЕГН ********** *** е собственик
по наследствено правоотношение, възникнало със смъртта на С П И, починал на
28.11.2004 г. и на Д.Г.И., починала на 27.02.2018 г. и саморъчно завещание от
02.04.2017 г., оставено от Д.Г.И., обявено на 13.04.2018 от нотариус Румен
Манов, с район на действие ПРС на 11/18 ид. ч.
/единадесет осемнадесети идеални части/ от недвижими имот, находящ се в землището
на село *, с ЕКАТТЕ 44656, общ. **, местност “Стубел”, представляващ поземлен
имот с № 016027 по Картата на възстановената собственост, с начин на трайно
ползване – използваема ливада, седма категория, с площ от 0.955 дка, при
граници и съседи: имот № 000063 – населено място на с. *, имот № 016026 –
използваема ливада на наследници на Ласка Тодорова Грозданова, имот № 016030 –
използваема ливада на наследници на П. Иванов Орлов, имот № 016028 –
използваема ливада на земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, като ОСЪЖДА П.С.П., ЕГН **********
и Т.Ф.П., ЕГН **********, двамата с адрес: *** да му ПРЕДАДАТ ВЛАДЕНИЕТО върху
посочените идеални части от описания недвижим имот, като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата от 4/18 ид. ч. /четири осемнадесети идеални
части/ от имота, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК П.С.П., ЕГН ********** и Т.Ф.П., ЕГН **********, двамата с адрес: *** да заплатят на Б.С.П., ЕГН ********** *** сумата от 1057.00 лв. /хиляда петдесет и седем лева/, представляваща направени по делото разноски, съразмерно с уважената част от иска. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Б.С.П., ЕГН ********** *** да заплати на П.С.П., ЕГН ********** и Т.Ф.П., ЕГН **********, двамата с адрес: *** сумата от 314.00 лв. /триста и четиринадесет лева/, представляваща направени по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. РАЙОНЕН СЪДИЯ: