РЕШЕНИЕ
гр. София, 17.07.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
II „Е” състав в публично
заседание на дванадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
д. № 6703/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С Решение № 46966 от 21.02.2019 г., постановено по гр.д. № 39367/2018
г., на СРС, 157 състав, П.на Р.Б.e осъдена да заплати на Т.Н.Р., на основание
чл. 2, ал. 1, т. З, предл. 2, във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ сумата от 5000 лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – емоционални болки
и страдания, претърпени в периода 23.07.2013 г. - 17.05.2016 г., вследствие
образувано и водено срещу ищеца наказателно производство за извършено престъпление
по чл. 206, ал. 1 НК, вр. чл. 6З, ал. 1, т. З от НК, прекратено с постановление
от 05.05.2015 г. постановено по пр. пр. №24112/2010 г. по описа на СРП на
основание чл. 243, ал. 1, т. 1 НПК, вр. чл.24, ал. 1, т. 1 от НПК, ведно със
законната лихва върху тази сума от 17.05.2016 г. до окончателното ѝ
погасяване, като искът е отхвърлен за разликата над 5000 лв. до пълния предявен
размер от 10 000 лв., както и ответникът е осъден да заплати на ищеца и
обезщетение за причинените му имуществени вреди в размер на 600,00 лв.,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за защита по пр. пр.
№24112/2010 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва върху тази сума от
17.05.2016 г. до окончателното ѝ погасяване. Със същото решение ответникът
е осъден да заплати в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдебни
разноски в размер на 10,57 лв.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника - П.на Р.Б., в която навеждат оплаквания за неправилност на постановеното
първоинстанционно решение, в частта, с която предявеният иск за неимуществени
вреди е уважен за сумата от 5000 лв., както и по отношение на присъденото
обезщетение за имуществени вреди в размер на 600 лв. Оспорва се наличието на
един от елементите от фактическия състав на отговорността по ЗОДОВ - претърпени
неимуществени и имуществени вреди, за които по безспорен и категоричен начин е
установено да са в пряка причинно-следствена връзка с незаконното действие на
Прокуратурата. Излагат се доводи, че липсват ангажирани доказателства от страна
на ищеца за действително претърпени неимуществени морални вреди, от които да се
установяват настъпили за ищеца отрицателни последици в емоционален и социален
план, изразяващи се в преживян стрес, опасения от опозоряването му и неоснователно
осъждане, в уронване престижа и доброто име, като не е представил доказателства
за твърдените вреди и за причинната връзка между тях и поведението на
прокуратурата. Оспорва присъдената сума като силно завишена по размер и неотговаряща
на претърпените вреди и социално-икономическите условия в България.
Счита, че П.не е извършвала спрямо ищеца
действия извън правно регламентираните в хода на наказателното производство.
Възразява относно началния момент и продължителността, през които ищецът
твърди, че е търпял вреди от обвинението, доколкото последният не е ангажирал
доказателства за здравния си статус преди процесния период, от които да се
направи преценка и съпоставка между емоционалното му състояние и какво е било
неговото развитие. Изтъква, че П.не е разпространявала информация за хода на
наказателното производство срещу Т.Р., а разгласяването на обвиненията не е
пряк резултат от действията на ответника. По отношение на присъденото адвокатско
възнаграждение оспорва същото с доводи за недоказаност от страна на ищеца, че
обвинението в конкретния случай се отличавало с правна и фактическа сложност,
което обстоятелство да може да бъде съпоставено с адвокатското възнаграждение
за аналогични случаи.
По изложените съображения моли
първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло в обжалваната му част, а при
условията на евентуалност се прави искане присъденото обезщетение да бъде
намалено, съобразно критерия по чл. 52 ЗЗД, и приетия такъв в съдебната
практика по аналогични дела.
Ищецът въззиваем - Т.Н.Р., чрез адв. И.В., не
е изразил становище по въззивната жалба на П.на Р.Б..
В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК ищецът е подал насрещна
въззивна жалба срещу решението в частта, с която претенцията му за
неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 5000,00 до претендираните 10 000,00
лв. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната
част, поддържайки че СРС е допуснал нарушение на материалния закон, тъй като присъденото
обезщетение е в занижен размер и е в нарушение на принципа за справедливост,
уреден в чл. 52 от ЗЗД. Моли обжалваното решение да бъде отменено в
отхвърлителната му част и вместо това искът за неимуществени вреди да бъде
уважен до пълния предявен размер от 10 000 лв.
Ответникът П.на Р.Б.не е подал в
законоустановения срок отговор по насрещната въззивната жалба на Т.Н.Р., а в
съдебно заседание изразява становище за нейната неоснователност.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част -постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума
на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира подадените и от двете страни въззивни жалби за неоснователни, по
следните съображения:
За да възникне притезателното право на
увредения за обезвреждане на неимуществените вреди, причинени му от орган на П.на
Р.Б.вследствие на повдигане на незаконно обвинение, трябва в обективната
действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки
(юридически факти): 1) на ищеца да му е повдигнато обвинение от П.на Р.Б.за
извършено от него престъпление; 2) съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в
сила присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; 3)
подсъдимият да е претърпял имуществени и неимуществени вреди и 4) причинените
вреди да са необходима, закономерна последица от повдигнатото незаконно
обвинение, т. е. да е налице причинно-следствена връзка между наказателното
производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение и причинения
вредоносен резултат. Отговорността на П.за повдигане на незаконно обвинение е
обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно
длъжностно лице при П.– арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.
Видно
от наведените с въззивната жалба оплаквания, П.на РБ оспорва исковата претенция
единствено с оплакавния за недоказаност на възникнали имуществени и неимуществени
вреди за ищеца, които да се намират в причинна връзка с неоснователно повдигнатото
му обвинение. Предвид това, за безспорно пред настоящата инстанция следва да се приеме
обстоятелството, че ищецът е бил обвиняем в престъпление по чл. 206, ал. 1, вр.
с чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, за което е привлечен като обвиняем на 23.07.2013
г., както и че същото е било прекратено окончателно на 17.05.2016 г.
По отношение моментът,
от който ищецът е започнал да търпи неимуществени вреди настоящият състав
споделя съдебната практика, че когато досъдебното производство е образувано
срещу конкретно лице (с посочване на името му в постановлението), и то е
разпитано като свидетел (т.е. извършено е действие по разследване срещу него с
участието му), въпреки че не е било привлечено като обвиняем по предвидените форма и ред,
следва да се счита, че е ангажирана наказателната му отговорност и че от
проведеното срещу него наказателно преследване то може да претърпи вреди,
отговорна за които е държавата на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ (в
този смисъл решения на ВКС по гр. д. № 2329/2015 г. на ВКС, ІV Г. О., решение
по гр. д. № 527/2015 г. на ВКС, ІV ГО, решение по гр. д. № 1215/2011 г. на ВКС,
ІІІ ГО, решение по гр. д. № 892/2015 г. на ВКС, ІV ГО). Ето защо по
образуваното на 23.04.2010 г. ДП № ЗМ 1497/2010 г., по пр. пр. № 24112/2010 г.
ищецът е задържан за 24 часа и са снети обяснения на 23.04.2010 г., то и от
този момент същият обективно е узнал, че производството е образувано срещу него,
поради което е житейски обосновано един такъв факт да предизвика емоционално
смущение, макар и с по-нисък интензитет, отколкото самото привличане като
обвиняем. Още повече че по това време лицето е било все още непълнолетно - на
15 годишна възраст.
Съгласно
установената задължителна съдебна практика, размерът на обезщетенията за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на
всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства; с оглед особеностите на
всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на
правозащитните органи. Обстоятелства от значение за размера на обезщетението са
тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение;
продължителността на незаконното наказателно преследване; интензитета на
мерките на процесуална принуда; броя и продължителността на извършените с
негово участие процесуални действия; начинът, по който обвинението се е
отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало
ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото
доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера,
здравословното му състояние и пр. фактори, които следва да се преценяват
съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. В този смисъл и решение № 358 от 16.01.2015 г. по гр.
д. № 2026/2014 г. IV г. о. ВКС и Решение № 57 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4641/2015
г., IV г. о., ГК.
Тъй като
неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда, съобразно задължителните указания,
дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г.
При
определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид, че
престъплението, за което е повдигнато незаконното обвинение е тежко по смисъла
на чл. 93, т. 7 НК с предвидено наказание от 1 до 6 години лишаване от свобода;
продължителността на наказателното производство, в което лицето е било
привлечено като обвиняем - от около две години и десет месеца (23.07.2013 г. -
17.05.2016 г.), но и което се е ограничило до развитието му в досъдебно производство,
без ищецът да е привличан като подсъдим и срещу него да е внасян обвинителен
акт в съда. На 23.07.2013 г. му е наложена и най-леката мярка за неотклонение,
която все пак не е ограничила възможността му свободно да се придвижва в
пространството. Следва да се отчита, че с постановление от 04.10.2013 г. на СРП
е прекратено наказателното производство срещу ищеца, а взетата мярка за
неотклонение „подписка“ е отменена, което според настоящия състав сочи, че
процесуално-следствените действията на П.спрямо Т.Р. не е била с висок
интензитет. От данните на приложеното досъдебно производство се установява, че
след отмяна на горепосоченото прокурорско постановление от СГС с определение от
25.09.2014 г., по в.н.ч.д. №4161/2014 г., делото е върнато на СРП за
продължаване на разследването, като е извършена тройна съдебно-психиатрична
експертиза на обвиняемия, в която по необходимост се е наложило да вземе
участие, като с ново прокурорско постановление от 05.05.2015 г. производството
е било прекратено, окончателно потвърдено с определение на СГС от 17.05.2016 г.
От друга
страна обаче, макар и по същото време да е бил привлечен като обвиняем и по
друго престъпление, ищецът е бил в една много млада възраст, едва на 18 години,
като следва да се отчита, че досъдебното производство срещу него е започнало
още през 2010 г. с даване на обяснения, докато е бил непълнолетен. Предвид това
ефектът върху психиката на ищеца, който е и с чисто съдебно минало, неминуемо е
значително по-голям от този на човек в зряла възраст. Затова допринася и
обстоятелството, че според показанията и на двамата свидетели - родители на
ищеца, които упражнявайки суверенното право на преценка в съответствие с чл.
172 ГПК, настоящият състав на съда намира за обективно и безпристрастно дадени
и кредитира с доверие, и от които се установява, че наказателното производство е
станало достояние на неговите връстници, от който факт е изпитвал срам и
притеснение, а негативно отношение е получил и в училището, в което е учил. Показанията
им, че от разпита му като свидетел и последващото му привличане като обвиняем,
ищецът силно се е разстроил, станала е затворен и некомуникативен, са житейски
логични и водят до извод за претърпени на една много млада възраст за емоционални
страдания, която млада възраст поначало се характеризира и с по-лабилна
психика.
Неоснователни
са доводите на ответника, че липсвали медицински данни за състоянието на ищеца
преди образуване на наказателното производство, от които да може да се направи
съпоставка с емоционалното му състояние неговото развитие през процесния
период. Изложеното от двамата свидетели, че синът им е бил спокойно и
жизнерадостно момче сочи, че не е била необходимост да се изготвя медицинска
документация отпреди образуване на наказателното производство и разпита му като
свидетел - 23.04.2010 г., а описаните след този момент емоционални страдания не
са от такова естество, обуславящо непременно медицинска помощ. Както правилно е
съобразено от СРС, съществено в случая е младата възраст на ищеца, сериозността
на деянието, за което е обвинен, както и продължителния период, през който за
Тедоси Р. е съществувала неяснота относно изхода на воденото срещу него
производство.
При така
приетите за установени обстоятелства въззивната инстанция счита за основателна
исковата претенция за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди до размер на сумата от 5000,00 лв., какъвто извод е формиран и в обжалваното решение. Предвид това
жалбите и на двете страни по отношение на определения размер за неимуществени
вреди се явяват неоснователни.
По отношение
въззивната жалба, подадена от П.на Р.Б., срещу първоинстационното решение в
частта, с която е уважен предявения иск за имуществени вреди в размер на 600
лв., изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за оказана правна
помощ в досъдебното производство, съдът намира за неоснователна.
С Тълкувателно
решение № 1/11.12.2018 г., по тълк. д. №1/2017 г., на ОСГК на ВКС е прието, че
изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното
производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията,
посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, е имуществена вреда за лицето, подложено на
неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита
във всеки стадий на това производство. Когато ответникът възрази, че
изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в
правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали
незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското
възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на
приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът
предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай че уговореното
адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на
дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното
обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на
неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение.
За платеното в повече държавата не дължи обезщетение.
В настоящия
случай ищецът е заплатил 600 лева с ДДС възнаграждение за защитата си в
досъдебното производство за обвинение по чл. 206, ал. 1 НК, за което се
предвижда лишаване от свобода от една до шест години. Размерът му не е
прекомерно спрямо минималния размер на адвокатския хонорар по наказателното
дело (в редакция към момента на извършване на разноските- ДВ, бр. 43 от 2010
г.), равняващ се на 300 лева без ДДС, съобразно чл. 12 НМРАВ, както и с оглед
характера на обвинението в тежко престъпление, поради което и в тази си част
въззивната жалба на П.се явява неоснователна.
Тъй като изводите на двете инстанции изцяло съвпадат,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед на цената на иска въззивното решение подлежи на касационно
обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 46966 от 21.02.2019 г., постановено по
гр.д. № 39367/2018 г., на СРС, 157 състав.
РЕШЕНИЕТО може да
бъде обжалвано пред Върховен касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: