Мотиви към присъда по НОХД № 1137 по описа за 2012г. на ШРС
Подсъдимият Б.С.С. е предаден
на съд по обвинение по чл.129, ал.1 от НК, за това, че на 28.02.2012г.
в с.Капитан Петко, обл.Шумен,
причинил на Н.К.Н. от с.с.
средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно
опасно за живота.
Пострадалото лице предявява граждански иск против
подсъдимия в размер на 5000 лв, ведно със законната
лихва, считано от датата на увреждането, за причинени неимуществени вреди,
резултат от инкриминираното в обвинителния акт деяние, като прави искане да
бъде конституиран и като частен обвинител. Искът е предявен своевременно и от
легитимирано за целта лице, поради което същият е приет за съвместно
разглеждане в наказателното производство, като пострадалото лице е
конституирано като граждански ищец и частен обвинител.
Преди даване ход на делото защитникът депозира писмено
становище, в което се излагат доводи за нА.чие на съществени процесуални
нарушения и се прави искане за връщане на делото на ШРП.
Подобно искане е направено и по време на съдебните прения. На първите, писмено
изложени доводи, съдът е отговорил подробно в съдебно заседание, като е обосновал
тяхната неоснователност. Не са нА.це основания да
бъдат споделени и изложените доводи в подобна насока в пледоарията на
защитника. Писмените обяснения на подсъдимия, по повод които
се твърди, че са допуснати процесуални нарушения, не представляват
доказателствено средство и нямат правно значение. Посочването в протокола за разпит
на обвиняем на датата 29.09.2012г., а не 29.02.2012г.,
когато обвинението в действителност е било повдигнато, е очевидно техническа
грешка, най-малкото защото към първата посочена дата делото вече е било внесено
с обвинителен акт в съда. Допуснатото несъответствие е незначително и не би
могло да накърни процесуалните права на подсъдимия. Като обобщение следва да се
посочи, че съгласно Тълкувателно решение №2/2002г. на ОСНК
на ВКС, процесуалните нарушения са съществени, само ако са довели до ограничаване
на процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник, а такива в случая не
са налице. В посоченото ТР изрично е изтъкнато също, че процесуалните
нарушения, допуснати при събирането и проверката на доказателствата, не
съставляват основание за прекратяване на съдебното производство и връщането на
делото на прокурора. Не представлява основание за връщане на делото и
твърдението, че на досъдебното производство разследването не е проведено
всестранно и пълно, тъй като несъбирането на достатъчно доказателства не
представлява процесуално нарушение, а е въпрос по „съществото” на делото. Следва
да се напомни също, че според посоченото тълкувателно решение обвинителната
теза се развива в пълнота чрез обвинителния акт, който следва да формулира така
обвинението, че да определи предмета на доказване от гледна точка на
извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. ОСНК
изрично приема, че за конкретизацията на престъплението е достатъчно при
повдигането на обвинението да се посочат времето и мястото на извършването му,
в обобщен вид всички фактически признаци на престъпния състав и приложимата
норма от Особената част на НК. В настоящия случай
както постановлението за привличане на обвиняем, така и обвинителния акт
отговарят на посочените изисквания, при което и липсват каквито и да било
основания да се счете, че на досъдебното производство е допуснато съществено нарушение
на процесуалните правила.
В съдебното заседание прокурорът поддържа така
повдигнатото обвинение и предлага на съда, предвид наличието на отегчаващи обстоятелства,
да определи на подсъдимия наказание ”лишаване от свобода” около средния размер,
предвиден в закона, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим.
Разпитан на досъдебното производство и пред съда,
подсъдимият не се признава за виновен в извършване на посоченото в обвинителния
акт деяние и дава подробни обяснения в своя защита.
След преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Подсъдимият
бил в лоши отношения със семейството на св.С.М.. Сутринта
на 28.02.2012г. последният се обадил на пострадалия Н.,
който живеел на семейни начала с дъщерята на св.М. и
се оплакал, че подсъдимият му е нанесъл удар с юмрук по окото. Твърдението му
не отговаряло на истината, но пострадалият не знаел това и решил да поиска
обяснение от подсъдимия. Същият отишъл до кафене, намиращо се на ул.”Балкан” №2
в с.Капитан Петко, където знаел, че е вероятно да
намери подс.С.. Като отворил вратата на заведението,
пострадалият забелязал подсъдимия, който бил седнал до една от масите и без да
влиза навътре в помещението, попитал последния защо е ударил св.М.. Подсъдимият отрекъл да е удрял посочения свидетел, като
посочил, че ако го е ударил ще има синини, при което пострадалият отново задал същия въпрос. В отговор на това подсъдимият
заявил, че няма да дава обяснения на св.Н. и след още
няколко разменени реплики в тази насока се изправил от стола, на който седял, приближил
се до пострадалия, извадил нож с дясната си ръка и нанесъл удар с него в
областта на шията на последния, когото същевременно хванал за главата.
Пострадалият Н. се дръпнал назад и побягнал към автомобила си, който бил
паркиран пред заведението, качил се в него и потеглил към намиращ се наблизо
магазин, пред който го чакала фактическата му съпруга и двамата отпътували към с.Венец за оказване на медицинска помощ. Междувременно
подсъдимият също излязъл от кафенето, но като видял, че пострадалият потегля с
автомобила си, се отдалечил. След пристигането си в медицинския пункт в с.Венец пострадалият бил насочен към МБАЛ-Шумен-
ОАИЛ, където бил откаран с линейка и постъпил за
лечение в 11,00 часа на същата дата. Била предприета спешна оперативна
интервенция, състоянието на пострадалия било стабилизирано и същият бил изписан
на 01.03.2012г. с подобрение.
Изложената фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на събраните доказателства- отчасти от обясненията на
подсъдимия, дадени в съдебно заседание и основно от показанията на свидетелите Н.К.Н. (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на
чл.281, ал.5, вр. с ал.1, т.1 и 2 от НПК), М. Ш. А. (дадени
в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.1, т.1 и 2 от НПК), В.И.С., С.С.М. и М.Б.Али (дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на
чл.281 ал.1, т.1 и 2 от НПК), а също и от заключението на назначените съдебно-медицински
експертизи, съдебно –медицинска експертиза на веществени доказателства,
съдебно-психиатрична експертиза, от протокол за оглед на местопроизшествие, от
приложените веществени доказателства, както и от присъединените на основание
чл.283 от НПК писмени доказателства по делото. Липсват основания да не бъдат
приобщени показанията на свидетелите Н., А. и Али, дадени на досъдебното производство,
каквито възражения са направени от страна на защитата. Към момента на
провеждане на разпитите подсъдимият не е имал качеството обвиняемо лице и
следователно не е имало основание да присъства при извършването на съответното
процесуално-следствено действие.
С най-голямо значение за изясняването на фактическата
обстановка са показанията на свидетелите Н.Н. и М.А., които непосредствено са възприели действията на подсъдимия.
Показанията на същите следва да бъдат кредитирани, тъй като са последователни, безпротиворечиви и
логични. Макар и като пострадал от престъплението св.Н.
да е заинтересуван от изхода на делото, не са налице основания за съмнение в
достоверността на дадените от него показания. Както на досъдебното
производство, така и пред съда, същият е излагал последователно твърденията си.
Свидетелят също така признава не само изгодните за него факти, но и потенциално
неизгодни такива (напр. че е извършвал посегателства срещу собствеността на
подсъдимия, че е притежавал газово оръжие, че св.М. в действителност не е бил ударен от подсъдимия и др.),
което обстоятелство подкрепя извода за достоверността на дадените от
пострадалия показания. Най-съществено в случая обаче е, че твърденията на
пострадалия Н. се подкрепят от показанията на св.М.А..
Последните са от особено голямо значение за изясняването на делото. Свидетелят А.
не е бил нито в особено близки, нито във влошени отношения, както с пострадалия,
така и с подсъдимия, като не е участвал в инцидента, а се е озовал случайно на
местопроизшествието. При това положение липсват каквито и да
било основания за съмнение в показанията на посочения свидетел. Същите
кореспондират напълно на твърденията на пострадалия, а и на останалите
доказателства по делото. Конкретно показанията на свидетелите-очевидци се
подкрепят и от показанията на св.В.С., от
заключенията на съдебно-медицинските експертизи, съдебно –медицинската
експертиза на веществени доказателства и протокола за оглед на
местопроизшествие. В обясненията си пред
съда подсъдимият не отрича, че на посочената дата и място е
извадил нож и е причинил с него нараняване в областта на шията на пострадалия Н..
Същият обаче твърди, че пострадалият се е държал изключително арогантно, че го е
предизвикал, отправил му е смъртни заплахи и е протегнал ръка да го хване,
както и че същият се е самонаранил, като направил
непохватен опит да удари подс.С. с глава. Изразява и
становище за недостатъчна изясненост на механизма на причиняване на
нараняването. Доводите на подсъдимия по повод фактическата обстановка не могат
да бъдат споделени. Липсват каквито и да било данни
пострадалият да е имал подобно поведение- не само поради неговите твърдения, но
и предвид останалите доказателства по делото. От показанията на св.А., за които, както беше
посочено, липсват основания да не бъдат кредитирани, се установява, че постр.Н. не е посягал към подсъдимия, както и че двамата „не са се карали, не са крещели, не са викали”
(л.45). Същият посочва и че между двамата не е имало заплахи. От показанията на
двамата очевидци се установява също, че пострадалият изобщо не е влязъл във
вътрешността на заведението, а е стоял в рамката на вратата. Тези твърдения се
потвърждават и от заключението на съдебно-медицинската експертиза на веществени
доказателства. Вещото лице е установило, че по марлена обтривка
от тротоарни плочки от вътрешната страна до вратата на заведението е доказано
наличие на кръв. От своя страна в показанията си св.В.С.
заявява, че е забелязал капки кръв само на пода пред вратата на заведението, а
отвън е открил шапката на пострадалия, която според показанията на двамата
очевидци е паднала при нанасянето на удара с нож. Предвид изложеното няма
никакво съмнение, че пострадалият действително не е влязъл във вътрешността на
заведението, а е стоял в рамката на вратата, при което не би могъл да проявява
физическа агресия към подсъдимия и да „посяга да го хване”, след като
последният е бил седнал вътре до една от масите. Свидетелят С. също така
заявява, че по време на инцидента е бил в съседното помещение, отделено от една
стена, но не е чул да се говори на висок тон, викове или крясъци, а подобен шум
несъмнено би бил налице, ако пострадалият е имал поведението, твърдяно от
подсъдимия. Предвид изложеното съдът намира
твърденията на подс.С., че е бил заплашван,
предизвикван и застрашаван от пострадалия, за напълно голословни, тъй като
липсват каквито и да било доказателства в тази насока.
Доводите, че пострадалият се е самонаранил, не биха могли да бъдат определени
по друг начин, освен като несъстоятелни- не само, защото
показанията на очевидците са в обратния смисъл, но и защото по начало е крайно
малко вероятно човек, към чиято шия е насочен нож, да направи опит за удар с
глава именно към посока на острието. Следва да се отбележи, че изложеното не
представлява предположение, а извод, основан на това, което обикновено става. В
практиката си ВКС изрично посочва, че правилата на справедливия процес при
обсъждане на отделните версии за случилото се в обективната действителност не
само не изключват, но предполагат съобразяване с нормалната житейска логика и
натрупания социален опит (Решение №678/05г. на ВКС, ІІІ н.о.).
Според заключението на съдебномедицинска експертиза по писмени данни №56/2012г.
също така причиняването на конкретно установеното травматично увреждане по
начина, сочен от подсъдимия, не може да бъде напълно изключено, но е изключително малко вероятно. Вещото лице посочва в тази връзка, че при
опит за удар с глава брадичката се спуска към гръдната кост, покривайки
предната част на шията, в която обективно е намерено нараняването. При така установеното твърденията за самонараняване на
пострадалия се явяват недостоверни и не следва да бъдат кредитирани. По повод
фактическата обстановка подсъдимият неколкократно изразява становище за
недоказаност на начина, по който е причинено нараняването, тъй като в съдебно
заседание на 29.10.2012г. пострадалият е казал, че
удара е нанесен отгоре надолу, а св.А. – с изправена
ръка и отдолу нагоре. В тази връзка следва да се има предвид,
че данни за механизма на причиняване на нараняването се съдържат не само
в показанията на свидетелите, но и в заключенията на съдебномедицинските
експертизи, от които се установява, че ударът с нож е бил нанесен отдолу нагоре
и отвътре навън. С това начинът на причиняване на увреждането е изяснен
напълно, като в тази насока са и показанията на св.А..
Противоречието в тази насока с показанията на пострадалия лесно може да се
обясни с изтеклия период от време и с особено стресовата ситуация, в която се е
намирал последния, при която е напълно естествено, че не е успял да запомни
всички подробности. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че
конкретната посока на нанасяне на удара е без правно значение, доколкото по
делото безспорно са установени съществените факти, а именно- че подсъдимият е
извадил нож и е причинил с него процесното увреждане (обстоятелства, които по
начало се признават и от подсъдимия). При това положение съдът отхвърли направените
доказателствени искания от страна на подсъдимия и защитата в тази насока (за
провеждане на следствен експеримент, и за назначаване на СМЕ), тъй като, от
една страна, механизмът на нанасяне на удара е изяснен в достатъчна степен, а
от друга- тъй като този въпрос поначало не е от съществено значение. Не е без
значение и обстоятелството, че подобна СМЕ по никакъв начин не би допринесла за
изясняването на фактическата обстановка, доколкото се иска установяването на
хипотетични наранявания с оръжие, което не е разпознато от очевидците като
оръдие на нападението.
Характерът и механизмът на причиняване на
травматичните увреждания се установява в най-голяма степен от заключенията на
назначените съдебномедицинска експертиза по писмени данни №30/2012г. и съдебномедицинска
експертиза по писмени данни №56/2012г. От последните е видно, че пострадалият е
получил едно сляпо прободно нараняване в областта на шията вляво с ход на раневия канал отдолу нагоре и отвътре навън. Същото е
причинило значителна остра кръвозагуба и е довела до развитие на шоково
състояние (хиповолемичен шок). От страна на
подсъдимия и защитата се оспорва достоверността на дадените заключения.
Подсъдимият конкретно счита, че раната не е с дълбочина 4-5 см., както е приело
вещото лице, а е с размери: ширина 1см. и дълбочина 2 см. Мотивира се с липсата
на друго упоменаване на дълбочината на раната в медицинската документация,
освен в приложената История на заболяването, където е отразено, че раната е с
приблизителни размери в дълбочина около два сантиметра. Счита също, че е
невъзможно да бъдат срязани мускулни групи и артерия, както и
че по отношение пострадалия е било предприето само шев на кожа и
подкожие. Според разпоредбата на чл.154,
ал.1 от НПК експертното заключение не е задължително за съда. В настоящия
случай обаче съдът намира, че не са налице основания за съмнение в
достоверността на дадените заключения. Действително, в приложената История на
заболяването е отразено, че раната е с приблизителни размери в дълбочина около
два сантиметра. Следва да се има предвид обаче, че това са бележките на
дежурния лекар при приемането на болния, като размерите на нараняването са
определени приблизително и от външна страна. Както в писменото заключение на СМЕ №56/2012г.,
така и в съдебно заседание, вещото лице обяснява, че данните за конкретните
размери на нараняването са получени от
проведен консулт с оперативния екип. По време на оперативната намеса при
направено сондиране на раната (отразено в оперативния протокол) е било
установено, че същата е с дълбочина 4-5 см. и дължина около 1,5 см. От
най-съществено значение за установяването на дълбочината на раневия
канал обаче е резултатът от проведеното образно изследване (компютърна
томография (скенер)), което е установило наличието на хематом с диаметър 3 см. на нивото на подезичната кост вляво с
наличие на газови мехурчета в същата област. Посоченият хематом е образуван в
края на раневия канал, като и за неспециалиста е
очевидно, че разстоянието от белега на шията на пострадалия (в нейната средна
трета) до областта под езика, отговаря на приетата от вещото лице дълбочина на
нараняването. Предвид установяването по несъмнен начин на вида и размера на
нараняването посредством резултатите от образното изследване и данните от
оперативния екип, съдът намери за неоснователни исканията
да се приложи по делото изготвената документация в медицинския пункт в с.Венец, както и да бъдат разпитани лекарите, участвали при
извършването на оперативната интервенция. От една страна, повърхностните
наблюдения на медицинските лица в посочения пункт, които само са поставили
превръзка на раната и са насочили пострадалия към МБАЛ-Шумен,
по никакъв начин не могат да се сравнят по достоверност и задълбоченост с
данните, получени от вещото лице след консулт с оперативния екип и от резултатите
на образното изследване. Поради това същите се явяват ненужни за изясняването
на делото. Излишен е и разпита на медицинските лица, включени в оперативния
екип, след като същите са отразили впечатленията си в съставения оперативен
протокол и са споделили същите с вещото лице, а и най-вече предвид наличието на
напълно обективните и неподлежащи на съмнение данни от извършената компютърна
томография. В тази връзка следва да се напомни, че съдът не следва да събира всички
възможни доказателства по делото, а само тези, които са необходими за
изясняването на фактическата обстановка. При наличието на достатъчен брой и
недвусмислени доказателства за определен факт съдът е длъжен да откаже събирането на допълнителни доказателства в същата
насока, предвид задължението си да реши
делото в разумен срок, а и по съображения за процесуална икономия.
Независимо от изложеното следва да се подчертае, че
съображенията си по повод размерите на нараняването съдът излага единствено с
оглед обосноваването на извода за достоверност на експертните заключения на
двете СМЕ. Конкретните размери на причиненото нараняване обаче са напълно
правно ирелевантни. От правно значение е не дълбочината и дължината на раната,
а въздействието на същата върху
организма на пострадалия, вида и характера на увреждането на неговото здраве.
От приложената по делото медицинска документация е видно, че св.Н. е приет в ОАИЛ към МБАЛ-гр.Шумен в 11,00 часа на 28.02.2012г., в състояние на травматичен шок. Същият е бил в
увредено общо състояние, с кръвно налягане 80/40, пулс 120/мин., с показатели
за хемоглобина-93 (под физиологичната норма), с артериално кървене, довело до
значителна кръвозагуба (видно и от приложените ИЗ и Епикриза). Медицинските
лица са преценили, че е налице съчетана травма с нарушени основни жизнени
функции, нуждаеща се от интензивно лечение. Преценено е, че пациентът се нуждае
от спешна оперативна интервенция (за ревизия на прободно нараняване) с клинични
данни за хеморагичен шок. Пострадалият е бил опериран незабавно, като
оперативната намеса е започнала в 11,30 ч. в деня на постъпването му. В
приложената по делото ИЗ е отразена диагноза „травматичен шок и усложнения-хиповолемичен шок”. За овладяване на шоковото състояние на
пострадалия са били прелети две банки еритроцитна маса и две банки кръвна
плазма. Предвид изложеното е очевидно, че изводът на вещото лице по поставения
му първи въпрос в СМЕ №56/2012г., а именно- че на пострадалия е причинено едно
сляпо прободно нараняване в областта на шията вляво с ход на раневия канал отдолу нагоре и отвътре навън, което е
причинило значителна остра кръвозагуба и е довела до развитие на шоково
състояние (хиповолемичен шок), напълно кореспондира
на данните от приложената медицинска документация, като липсват каквито и да било несъответствия или противоречия. Доводите
от страна на подсъдимия, че е невъзможно да са били засегнати артериални
съдове, тъй като пострадалият не би оцелял, са неоснователни. В медицинската
документация специално е отразено констатирано артериално кървене, като в съдебно заседание вещото лице пояснява,
че е била прерязана артерия с по-малък калибър, при които се получава обилно
кървене от артериален тип, но темповете на кръвозагуба не са такива, каквито са
при поразяване на магистралните артерии. При това положение липсват каквито и да било основания за съмнение в достоверността на
заключенията на двете СМЕ и няма никаква пречка същите да обусловят
фактическите и правни изводи на съда. Според заключенията на вещото лице и по
двете СМЕ в резултат от увреждането на пострадалия е причинено разстройство на
здравето, временно опасно за живота, обусловено от външната кръвозагуба и
развитието на състояние на хиповолемичен шок. Разстройството
на здравето, временно опасно за живота, е определено в теорията като болестно
състояние, при което чрез увреждане на различни части от организма се поражда
опасност за живота на пострадалия. Тази опасност трябва да е реална, а не
хипотетична, като за реална се счита опасността, при която възможността за
запазване на живота или за настъпване на смърт е еднакво възможна, без да се
взема предвид медицинската интервенция („Съдебна медицина”, проф. д-р С.Р.). Предвид обстоятелството, че пострадалият е постъпил
в лечебно заведение почти незабавно след нараняването, но вече е бил със
значителна кръвозагуба и с нарушени основни жизнени функции, в състояние на
хеморагичен шок (състояние, което се поражда от намаляване на обема на
циркулиращата кръв), несъмнено е, че при неоказване на надлежна и неотложна
медицинска помощ би била налице напълно реална възможност от настъпване на
смъртта на пострадалия. При това положение съдът приема, че пострадалият
действително е получил увреждане, представляващо разстройство на здравето,
временно опасно за живота. В тази насока е и практиката на ВКС- в Решение
№76/23.02.2011г. , І н.о.,
Решение №557/08.10.1996г., ІІ н.о. и др. изрично се
приема, че порезни рани, довели до остра кръвозагуба и хеморагичен шок, са
обусловили именно разстройство на здравето, временно опасно за живота.
Предвид така установената фактическа обстановка съдът
намира, че в
действителност подсъдимият С. е осъществил състава на престъпление по чл.115,
във вр. с чл.18, ал.1 от . Подсъдимият е действал с
оръдие, годно да причини смърт и го е насочил към жизнено важен орган на
пострадалия, а в такива случаи константната съдебна практика, а и правната
теория, приемат, че е налице именно опит за убийство.
В тази насока са Решение №242/74г. на ВС, ІІ н.о.;
Решение №298/2010г. на ВКС, VІІ н.о. и много други. В
последното цитирано решение се посочва, че неопределеността или
алтернативността в представите на дееца дали в резултат на конкретните му
целенасочени действия (силен замах към жизнено важен орган с опасно оръдие от
близко разстояние) ще настъпи телесна повреда или смърт обуславя отговорност за
опит към по-тежкия резултат. В Решение №32/91г. на ВС, І н.о.
също изрично се приема, че когато деецът действа с пряк неопределен
алтернативен умисъл и поради независещи от него фактори причинява по-лекия от
резултатите, отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат, който поглъща
по-лекия. В процесния случай подсъдимият е нанесъл удар с нож в областта на
шията на пострадалия. В заключенията на СМЕ вещото лице подчертава, че шията е
жизнено важен орган, поради анатомичното разположение по нея на множество
магистрални съдови и нервни снопове с ход към и от главния мозък, както и гръбначния
мозък. Процесното нараняване е преминало в непосредствена близост (на около или
по-малко от един см.) от магистралните съдове в лявата половина на шията, като
при увреждането на същите неизбежно би настъпила смърт от остра кръвозагуба за
кратко време (няколко минути). При това положение е видно, че ненастъпването на смъртта на пострадалия е резултат
единствено от случайност, като обективно действията на подсъдимия са били от
естество да причинят такава. ШОП обаче е счела, че не е налице опит за убийство,
като в съответното постановление са изложени мотиви, че ако подсъдимият е искал
да умъртви пострадалия, е щял да продължи да нанася удари, необезпокояван от
никого. Това становище противоречи на установената съдебна практика. В
практиката си ВКС последователно приема, че непроизвеждането
на друг изстрел спрямо пострадалото лице не означава доброволен отказ от опит
за убийство, тъй като опитът е довършен (Решение №416/95г., І н.о.). В Решение №168/96г. на ВК
по н.д.№175/96г. също е посочено, че когато деянието
съставлява довършен опит за убийство, обстоятелството, че деецът не е произвел
втори изстрел (макар че обективно е имал такава възможност), не променя
квалификацията на извършеното деяние. Макар и несъмнено да е налице
престъпление по чл.115, вр. с чл.18, ал.1 от ,
подсъдимият не би могъл да бъде признат за виновен в извършването на такова
престъпление, предвид липсата на съответно обвинение. Настоящият състав не би
могъл също така да прекрати съдебното производство и да изпрати далото на ШОП по
реда на чл.288, т.2 от НПК, тъй като според съдебната практика това е допустимо
само тогава, когато на съдебното следствие се установи, че престъплението, за
което деецът е обвинен, подлежи на разглеждане от по-горен съд, а не и когато
деянието е с признаците на друго престъпление, чиято родова подсъдност е
различна, но за което престъпление няма обвинение (Решение №145/2010г. на ВКС,
ІІІ н.о.). При това положение единствената
процесуална възможност е подсъдимият да бъде признат за виновен в извършването на
престъплението, в което е обвинен. В практиката си ВКС изрично посочва, че
когато правната квалификация е неправилно смекчена, тя трябва все пак да бъде
запазена, тъй като търсенето на някаква вместо действителната по-тежка
отговорност е наистина плод на противоречие, но то при всички случаи заслужава
да бъде предпочетено пред алтернативата при извършено престъпление да не бъде
носена никаква отговорност ( в този смисъл изрично е Решение №587/06г. на І н.о.).
По изложените съображения съдът призна подсъдимия С.
за виновен в извършването на престъпление по чл.129, ал.1 от , признаците на което деянието
несъмнено осъществява. От страна на подсъдимия и защитата се оспорва посочената
правна квалификация. Привеждат се доводи, че деянието е извършено по непредпазливост;
че подсъдимият е действал в състояние на афект или че
се е почувствал застрашен от пострадалия, който можело да извади оръжие. Не би
могло да се счете, че деянието е извършено по непредпазливост при описаните от подсъдимия условия, тъй като, както беше коментирано
по-горе, липсват каквито и да било основания да се счете, че пострадалият се е
самонаранил. Не могат да бъдат споделени и доводите, че подсъдимият е действал
в състояние на афект по смисъла на чл.132, ал.1 от ,
а именно- в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с
насилие, с тежка обида, с клевета или с друго противозаконно действие, от което
са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или
негови ближни. На първо място, пострадалият не е извършил подобни противоправни
действия. Същият не е упражнил насилие, не е отправял заплахи или тежки обиди и
т.н. И при най-разширително тълкуване не би могло да се счете, че въпросът на
пострадалия защо подсъдимият е ударил св.М.,
представлява тежка клевета по смисъла на посочената разпоредба, още повече, че
в резултат от това при тази обстановка трудно биха могли да настъпят някакви
последици за извършителя. Съдебната практика приема изрично, че не е налице
противоправно поведение по смисъла на чл.132 от ,
ако деянието на пострадалия не причинява и не може да причини настъпването на
тежки последици за извършителя или негови близки (Решение
№513/2003г. на ІІ н.о.; Решение №472/94г. на І н.о. и др.). Правната теория също
така определя тежката обида или тежката клевета като особено съществени
посегателства върху честта и достойнството на виновния или на неговите ближни.
Клеветата е тежка, когато клеветническите твърдения засягат особено съществено
обществената оценка на наклеветения или са довели до сериозни отрицателни
последици за него. („Наказателно право. Особена част”,
А.С.). Репликите на
пострадалия, описани в приетата от съда фактическа обстановка, не могат да се счетат за особено тежко
посегателство в посочения смисъл. От друга страна, в практиката си ВКС приема, че
състоянието на силно раздразнение представлява бурна нервна реакция, възникнала
непосредствено след упражнено противозаконно действие. По делото липсват данни
за подобна бурна нервна реакция от страна на подсъдимия. Напротив, както вече беше посочено, св.А. твърди, че подсъдимият и пострадалият не са се
карали и не са викали, като в тази насока са и показанията на св.С.. С най-съществено значение в тази насока е
заключението на назначената по делото съдебно-психиатрична
експертиза, прието от съда и неоспорено от страните. Според същото няма
данни подсъдимият да е изпадал в състояние на силно раздразнение,
кореспондиращо с понятието физиологичен или патологичен афект, при което и няма
никакви основания изложените в тази насока доводи да бъдат споделени. Неоснователни
са и твърденията, че подсъдимият е извадил нож, за да се защити от пострадалия,
за когото знаел, че е притежавал газово оръжие. В тази насока се изтъква и
обстоятелството, че св.С.М. бил заплашил подсъдимия,
че ще плати 800 лв. на двама бодигардове да се саморазправят с него. Самият
подсъдим обаче признава, че не е вярвал св.М. да е
имал работа с такива хора, т.е. не се е почувствал ни най-малко застрашен. Също
така, според правната теория, за да са налице условията на чл.12, ал.1 от , т.е. подсъдимият да е действал при условията на
неизбежна отбрана, е необходимо да са налице някое от следните условия:
създадена непосредствена опасност от нападение; започнало изпълнение, което
поставя в опасност обществените отношения- обект на нападението или въздействие
върху обекта на нападението, при което е започнало неговото увреждане, но
последното не е завършено („Наказателно право. Особена
част”, А.С.). Предвид
установената от съда фактическа обстановка е видно, че непосредствено
противоправно нападение от страна на пострадалия не е имало. Същият дори не е
влязъл в заведението, като по никакъв начин не е застрашил физически
подсъдимия. Доколкото към подсъдимия са били отправяни някакви заплахи, същите
са били от страна на св.М., но не и на пострадалия,
като последният сочи в показанията си, че преди инцидента са били в добри
отношения с подсъдимия. За да са налице условията на чл.12, ал.1 от също така е необходимо нападението
да е било реално, а не хипотетично такова. Обстоятелството, че подсъдимият е
знаел, че преди години пострадалият е притежавал газови пистолети по никакъв
начин не може да се приравни на реално предприето, непосредствено нападение от
страна на последния. По същата логика подсъдимият би могъл да се почувства
застрашен пострадалият да не извади нож, тъй като знае, че същият има такива у
дома си.
Като обобщение следва да се посочи, че е безспорно
установено по делото, че подсъдимият, на посочената дата и място, е извадил нож
и е причинил с него описаната в обвинителния акт увреда,
като същевременно същият не е действал по непредпазливост, в състояние на афект
или при условията на неизбежна отбрана, поради което съдът призна подс.С. за виновен в извършването на престъпление по
чл.129, ал.1 от . Пространно изложените в защитната
реч на подсъдимия твърдения за предприета срещу него конспирация от страна на
органите на полицията и прокуратурата, тъй като преди години бил скъсал
публично комсомолската си книжка, не са от естество да оборят правните изводи
на съда, предвид безспорно установената фактическа обстановка и не следва да
бъдат коментирани.
Деянието е извършено с пряк умисъл, като деецът е
съзнавал неговия общественоопасен характер и е искал настъпването на
общественоопасните му последици.
При определяне на наказанието на подсъдимия С. съдът
отчете като смекчаващи отговорността обстоятелства значителния период от време,
през който същият не е извършил друго престъпление, след изтърпяването на
наказанието за това, за което е бил осъден с присъдата по НОХД№601/1987г.
на Софийски военен съд, както и обстоятелството, че пострадалият е отишъл при
подсъдимия, за да му иска обяснение за действие, което последният не е бил
извършил. Като отегчаващи обстоятелства съдът отчете на първо място
изключително високата обществена опасност на деянието. Прилагането в случая на
по-лека правна квалификация от действителната по никакъв начин не намалява
обществената опасност на извършеното. Отегчаващо обстоятелство представлява и
предходната съдимост на подсъдимия. Макар и да е изтекъл срокът за
реабилитация, осъждането следва да се вземе предвид при индивидуализацията на
наказателната отговорност на дееца /Решение №430 от 07.10.1996г.
на ВКС/. Като отегчаващи обстоятелства съдът отчете и отрицателните данни за
личността на подсъдимия. По делото са приложени характеристични справки,
изготвени от мл.ПИ К.К. и гл.полицай Г.Н.. Предвид
наличието на данни обаче, че по повод същите справки подсъдимият е завел дела
от частен характер срещу посочените полицейски служители, съдът намира за
неуместно да коментира същите и да ги отчита при формирането на фактическите си
и правни изводи. Посочените характеристики по начало не са особено необходими,
тъй като достатъчно данни за личността на подсъдимия се съдържат в заключението
на съдебно –психиатричната експертиза, като същите налагат извода за неговата
повишена обществена опасност. Вещото лице сочи, че подсъдимият се отличава с
враждебно отношение към заобикалящите, егоцентрично възприемане и оценяване на
външните дразнители. Изтъква, че подчинените на емоциите волеви импулси водят
до непредсказуемост на постъпките му. В социалното си функциониране същият е
афективно неподреден и агресивен при незначителна провокация. Характерът на
извършеното деяние потвърждава извода на вещото лице, тъй като подсъдимият е
извършил тежко посегателство срещу личността на пострадалия, при действително
незначителна провокация. При така установеното съдът
намира, че подсъдимият се отличава с висока степен на незачитане на
обществените отношения, които осигуряват неприкосновеността на човешкия живот и
здраве. Значителната обществена опасност на подсъдимия обуславя налагането на
наказание около средния размер, предвиден в закона, като съдът намери, че за
постигане целите на наказанието е необходимо наказание „лишаване от свобода” за
срок от три години. Като отчете обаче изложените по-горе смекчаващи
обстоятелства, съдът прие, че за постигане целите по чл.36 от не е необходимо така определеното
наказание да бъде изтърпяно реално и отложи същото по реда на чл.66,
ал.1 от НК, но за по-продължителен период от време- за изпитателен срок от пет
години, предвид повишената степен на обществена опасност на подсъдимия.
На основание чл.59, ал.2 от
съдът зачете времето, през което подсъдимият С. е бил задържан по мярка за
неотклонение „задържане под стража” по настоящото дело, считано от 02.03.2012г. до 29.05.2012г.
По отношение предявения в съдебно заседание граждански
иск, съдът намери същият за изцяло основателен, тъй като, видно от събраните
доказателства, ищецът е претърпял значителни морални страдания. С Определение
от 23.05.2012г. на подсъдимия също така е наложена
забрана за непосредствено доближаване до пострадалия, като съдът е приел, че постр.Н. е изпитвал силно притеснение, панически страх и
опасения за живота си по повод освобождаването на подсъдимия след изменение на
мярката му за неотклонение. От изложеното е видно, че деянието е имало сериозни
последици и за психиката на пострадалото лице. При това положение и съобразно
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД съдът счете за справедливо да уважи изцяло
предявения граждански иск, като осъди подсъдимия да заплати на ищеца сумата от 5000
лв., както и направените деловодни разноски в размер на 800,00 лева. На
основание чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата
по ГПК, съдът осъди подсъдимия да заплати държавна такса върху уважения
граждански иск в размер на 200,00 лева / двеста лв./.
На основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът възложи на подсъдимия С. направените
деловодни разноски в размер на 562,00 лева, както и 5 лева такса за издаване на
изпълнителен лист.
Водим от горното съдът
постанови присъдата си.
Районен съдия: