Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, ………………….2020
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
ЛОРА ДИМОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 3463 по описа за 2020 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 7886
от 10.01.2020 г. по гр.д. № 31885/2019 г. по описа на СРС, 169 с-в е признато
за установено по предявения от М.Н.И., ЕГН ********** срещу „О.б.“ АД, ЕИК ********,
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК вр. чл. 124 ГПК
във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че ищецът не дължи на ответника следните суми:
7 259.80 евро – главница, 1882.92 евро – възнаградителна лихва за периода
от 28.08.2009 г. до 07.04.2011 г., 43.16 евро договорна лихва за забава върху
просрочена главница за периода от 28.11.2009 г. до 07.04.2011 г., ведно със
законната лихва от 08.04.2011 г. до окончателното плащане на вземането, 438,39
евро неустойка за периода от 28.11.2009 г. до 07.04.2011 г., 7.20 – други,
както и 1 669,45 разходи по делото, за които суми е издаден изпълнителен
лист от дата 12.04.2011 г. по гр.д. 342/2011 г. по описа на Новозагорския
районен съд, поради погасяване по давност.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника „О.б.“ АД с
изложени доводи за неправилност, необоснованост, постановяване на решението при
нарушение на материалния и процесуалния закон. Заявява, че СРС не е произнесъл
по довода му за недопустимост на предявения иск, поради липса на правен интерес
за ищеца от водене на делото. В случая ищецът не притежава правен интерес да
предяви отрицателен иск по този ред, тъй като няма качеството на длъжник в
изпълнението. Доколкото изпълнителното дело е приключило- прекратено поради
перемпция, то, към датата на предявяване на исковете ищецът няма право да се
защити по реда на чл.439 ГПК, което от своя страна води до недопустимост на
исковете. Освен това недопустим би бил и начинът на защита по реда на чл.124,
ал.1 ГПК, тъй като той е на разположение, когато възражението за изтекла
погасителна давност е средство за защита срещу принудително изпълнение. Според
въззивникът в този случай ищецът може да се защити единствено с възражение, а
не и с предявяване на иск. Поради това съдът се е произнесъл по същество на
спора с решение по недопустими искове, вместо да прекрати производството по
делото. Заявява, че неправилно и
необосновано съдът е приел, че в продължение на две години от страна на
взискателя не са били предприемани изпълнителни действия, което е довело до
прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона – на основание чл.433,
ал.1, т.8 ГПК. Счита, че до приемането на Тълкувателно решение № 2/2013 на
ОСГТК на ВКС е действало ППВС № 3/18.11.1980 г., като така погасителната давност
не тече, докато е налице висящо изпълнително производство. Като е формирал
други обратни на посоченото тълкуване изводи, съдът е постановил неправилно
решение. Излага подборни правни и фактически доводи в тази насока. Отправя
искане за отмяна на решението и отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от М.Н.И.,
в който се излагат доводи за нейната неоснователност. Поддържа, че
постановеното от СРС решение е допустимо, правилно, законосъобразно и
обосновано. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и
процесуалния закон. Излага подробни правни и фактически доводи за допустимост и
основателност на предявената претенция. Заявява, че е налице правен интерес от
предявяване на исковете, след като правната сфера на ищеца е застрашена с
образуваното изпълнително производство и предприетото спрямо него принудително
изпълнение. Излага становище, че срещу изпълнителното основание, въз основа на
което е образуван изпълнителния процес неговата единствена и възможна защита е
предприетата с подаване на настоящата искова молба. Заявява, че изпълнителното
дело е прекратено по силата на закона, поради бездействието на ответника, както
и че преди отмяната на ППВС № 3/1980 г. е налице ТР № 47/01.04.1965 г. по
гр.д.№ 23/1965 г., което не е отменено и не е изгубило значение. Според
дадените разяснения с него изпълнителното производство се прекратява на
основание чл.330, ал.1, б“д“ ГПК /отм./ /идентичен с чл.433, ал.1, т.8 ГПК/,
когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в
продължение на две години, както и в случая е налице такова поведение. Следвайки
хронологията на събитията по образуваното срещу него изпълнение – на 08.07.2011
г. е наложен запор върху пенсията му и едва седем години по-късно е наложен
запор върху банковите му сметки в Банка ДСК ЕАД. При съобразяване тези факти,
както и това че изпълнителното дело е прекратено по силата на закона, правилно
и законосъобразно съдът е приел, че е вземанията на ответника са погасени по
давност, което от своя страна е довело до уважаване на предявените искове. Моли
за потвърждаване на решението и претендира разноски.
Софийски
градски съд, след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания във въззивната жалба.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на
СРС е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Във връзка с
допустимостта, съдът намира следното:
Предмет на исковото
производство по чл. 124, ал. 1 от ГПК, е съществуването на самото изпълняемо право.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест, всяка едно от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които
основава своите искания или възражения. Независимо от процесуалното си качество,
кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът
– възраженията си срещу вземането.
Правният интерес от предявяването на отрицателен
установителен иск, като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, е налице тогава, когато ответникът по иска претендира
отричаното от ищеца право. От значение за допустимостта на
иска са действията на ответника по предявяване на претенции срещу ищеца,
осъществени извън съдебното производство. Ако ответникът се защитава срещу иска
чрез доказване съществуването на отреченото право, то не е налице
съмнение по въпроса, че ответникът претендира това право и
липсва необходимост ищецът да доказва правния си интерес.
Отричането, че съществува спор по предмета на делото, включително признаването
на иска в хода на производството или на отделни факти, на които се основава, не
водят до отпадане на правния интерес от него,
когато ответникът е предявил оспорената претенция извънсъдебно. В този смисъл е
и практиката на Върховния съд, изразена в решение № 43 от 1.II.1990 г., II ГО,
съгласно което интерес от установителен иск ще е налице и
когато ответникът признава иска в съдебно заседание, но извънсъдебно го
оспорва.
Настоящият съдебен
състав споделя практиката на ВКС, намерила израз в постановеното на 22.02.2018
г. определение по ч.гр.д. № 510/2018 г., ІV ГО, в частта относно преценка
на допустимостта на предявен отрицателен установителен иск за
недължимост на вземане. В това определение е посочено, че длъжникът има интерес от
иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от
принуда /процесуална или извънпроцесуална/, тъй като може да поиска
постановяване на решение при признание на иска. Ответникът по предявен
установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствие
на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът
има интерес да получи решение при признание на иска. Освен
това, титулярът на вземане има право да го претендира от
длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за
принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давността.
Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и
забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като
то може да е погасено и длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените
разписки. Когато длъжникът се позове на давност, предмет на предявения иск
по чл. 439 от ГПК не е съществуването или несъществуването на вземането, а
съществуването или несъществуването на правото на принудително
изпълнение. Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор
няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е
забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането.
Въз основа
на тези съображения и при положение, че в исковата молба ищецът изрично се е
позовал на изтекла след прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона
давност, то така предявения иск по чл. 439 ГПК е допустим, тъй като
ищецът-длъжник има интерес да установи погасяването на вземането по давност,
независимо от липсата на висящо изпълнително производство за събиране на
вземането, след като кредиторът разполага с изпълнителен титул, даващ му
възможност да осъществи принудително изпълнение. В конкретния случай ищецът се
позовава на изтичане на предвидения в разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
срок от последното валидно изпълнително действие – 08.07.2011 г., и настъпила
перемпция на изпълнителното производство на 08.07.2013 г., както и на изтичане
на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали
обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.
По доводите
за неправилност на постановеното решение, съдът намира следното:
Разпоредбата
на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът
е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК се явяват страните в
изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното
производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на
делото, чийто носител е ответникът - взискател в производството. По своя
характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на
ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт,
предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При
отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването
на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие
на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е
недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна
процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото
твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати
производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР
№ 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
С ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според
мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на
взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл. 116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с
предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б.
"в" ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил
отделно хипотезата на чл. 116 б. "в" ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане
на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при
прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в
този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на
давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно
решение.
Според
даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство
давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е
дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение,
като от момента на същото започва да тече нова давност, но
давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр.
дело № 2382/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр.
дело № 2917/2018 г., IV г. о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с
посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би
имало за последица погасяване по давност на дадени вземания, които са били
предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за
период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със
задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз
основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на
действащото към този момент ППВС. Поради това даденото с отмененото
тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на
правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато
спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период
преди отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се
прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г.,
ОСГТК, отмяна на ППВС №
3 от 18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното
решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага
от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производство, но не и за тези, които са приключили преди това.
Страните
не спорят, че по образуваното изпълнително дело е предприето изпълнително
действие – запор върху банковите сметки на ищеца, който е наложен на 08.07.2011
г. С оглед на приетото в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по
тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК - когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали
и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер.
Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от
страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. В
случая се установява, че взискателя е бездействал повече от две години, като
изпълнителното дело се счита за прекратено на 08.07.2013 г. Така не може да се
приеме, че давността след този срок е спряла да тече, след като делото е
прекратено. Извършените изпълни действия след тази дата не може да считат за
извършени, респ. прекъсващи давността. По настоящето дело няма данни да са
предприемани други действия, чрез които да се прекъсне давността, тъй като
извършените действия по прекратено изпълнително дело не може да се вземат
предвид.
С
оглед на горното давността по процесните вземания е изтекла на 08.07.2018 г.
Настоящата исковата молба е предявена на 05.02.2019 г., което е след изтичане
на давностния срок, като правилно районният съд е уважил иска.
Поради
съвпадане изводите на двете инстанции постановеното решение като допустимо и
правилно следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С оглед
изхода на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК, на въззиваемата страна следва да
бъдат присъдени сторените от нея разноски в размер на 1 000 лв. –заплатено
адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7886 от 10.01.2020 г. по гр.д. №
31885/2019 г. по описа на СРС, 169 с-в.
ОСЪЖДА „О.б.“ АД, ЕИК ******** да заплати на М.Н.И., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1000.00 лв.-сторени разноски във
въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.