РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.03.2022
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на двадесет
и втори октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАННА ГЕНЖОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 2208 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 139243 от 11.06.2019 г., постановено по ГД
№ 38787 по описа за 2014 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 28 състав са отхвърлени
като неоснователни предявените от Н.Й.Б. срещу Р.С.Д. искове, както следва:
1. иск с правно основание по чл. 32, ал. 2 от ЗС за
разпределение ползването на недвижим имот в груб строеж, а именно: Апартамент №
106, находящ се в гр. София, район „Триадица“, ж. к. „***********с площ от
129,25 кв. м. и прилежащите му части;
2. инцидентен установителен иск с правно основание по
чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване в отношенията между страните, че
ответницата не е собственик на 850/20595 ид. ч. от описания по-горе недвижим
имот.
Решението на първоинстанционния съд е обжалвано от ищеца
Н.Й.Б.. Жалбоподателят поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен, необоснован
и постановен в противоречие с приобщения по делото доказателствен материал,
като излага подробни съображения за това в жалбата. Във връзка с инцидентния отрицателен
установителен иск за собственост се сочи, че не е доказано по делото
праводателят на ответницата ЖСК „Български художник“ да е притежавал правото на
собственост върху имота, тъй като липсва решение на общото събрание на жилищностроителната
кооперация (ЖСК), с което да е определена окончателна цена на всеки от имотите
при въведена в експлоатация сграда, с оглед надлежно осъществяване
прехвърлянето на процесния имот по чл. 35 от Закона за жилищностроителните
кооперации (ЗЖСК), респ. издаденият в тази връзка Нотариален акт, вписан в
Служба по вписванията – София, под акт № 32, том LXXXIX, № от вх. рег. 30915/17.07.2009 г. е незаконосъобразен. Въззивникът твърди, че в полза
на ЖСК „Български художник“ не е учредено надлежно право на строеж, с оглед на
което приложение следва да намери презумпцията по чл. 92 от ЗС. Излагат се
доводи, че върху имота, посочен в цитирания нотариален акт, е наложена възбрана
на 15.02.2008 г. от ЧСИ и впоследствие същият е придобит от праводателите на
ищеца на публична продан, които му дарили 1/10 от 8500/20595 ид. ч. от дворното
място, цялото с площ от 20595 кв. м., ведно със съответните идеални части от
постройките в имота. На следващо място въззивникът заявява, че е установил
правото си на собственост върху процесния имот и изградените в него постройки при
квоти, посочени в исковата молба, респективно съдебният изпълнител е описал, оценил,
изнесъл на публична продан и възложил с постановление дворното място, ведно с
построеното в него. В допълнение въззивникът сочи и че ответницата не е
придобила процесния имот и по давност. Счита, че искането му по чл. 32, ал. 2
от ЗС също е основателно. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция
да отмени обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да постанови
друго, с което да уважи исковите претенции в цялост. Прави възражение за
прекомерност на претендираните от въззиваемия разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемата страна.
С молба с вх. № 357109/20.10.2021 г., имаща характер
на писмена защита, въззиваемата Р.Д., чрез адв. С.М. с пълномощно по делото, е
изразила становище за правилност на първоинстанционното решение, като
излага подробни съображения за това.
Претендира разноски.
Въззивникът Н.Б. е депозирал писмена защита с вх. №
360245 от 03.11.2021 г., с която изразява становище по допустимостта и
основателността на предявения инцидентен отрицателен установителен иск за
собственост, както и за основателност на иска по чл. 32, ал. 2 от ЗС, като в
голямата си част преповтаря съображенията, изложени във въззивната жалба.
Прилага практика, която според него е относима към предмета на настоящото
производство.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни
основания.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато
и нарушение на императивни материални норми.
При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно
чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен
до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само
по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част
препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание по чл. 32, ал. 2 от ЗС и впоследствие по реда на чл. 212 от ГПК и с
отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Следвайки логиката на института, уреден с разпоредбата
на чл. 212 от ГПК, най-напред следва да бъде разгледана обуславящата претенция
по чл. 124, ал. 1 от ГПК, а след това и тази по чл. 32, ал. 2 от ЗС. В тази
връзка първоинстанционният съд неправилно е разгледал най-напред главния иск, а
едва след това е пристъпил към произнасяне по обуславящата претенция.
По отношение
иска с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК:
С разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение
№ 13/2012 г. на ОСГК на ВКС е призната принципната възможност в производството
по иск с правно основание по чл. 32, ал. 2 от ЗС по реда на чл. 212 от ГПК да
се предяви инцидентен установителен иск (ИУИ) за собственост. Това е така, тъй
като в това производство съдът във всички случаи изследва дали е налице
съсобственост между страните и какви са квотите им в съсобствеността. Поради
това няма основание да се откаже на страните именно в рамките на това производство
да бъдат разгледани всички техни възражения и доводи, относими към предмета на
делото, включително възраженията им относно правата им в съсобствеността,
представляващи по съществото си преюдициални спорове за собственост. Въпрос на
лична преценка на всяка от заинтересованите страни е по какъв процесуален ред
да търси съдебна защита на правата си - чрез заявяване на такова възражение в
рамките на производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС, чрез предявяване на
инцидентен установителен иск за собственост в същото производство (чл. 212 от ГПК), чрез предявяване на установителен иск за собственост като първоначално
обективно съединен (с една искова молба – чл. 210, ал. 1 от ГПК) с иска по чл.
32, ал. 2 от ЗС за разпределение ползването, или чрез предявяване в отделно
исково производство на установителен или осъдителен иск за собственост.
На следващо място, съгласно задължителните указания,
дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правният
интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право
се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от
спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или
пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната
претенция на насрещната страна в спора. Интерес от отрицателния установителен
иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право
върху вещта, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права
върху един и същ обект, какъвто е настоящият случай. При отрицателния установителен
иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които
обосновава правния си интерес. Той следва да установи наличието на свое
защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то
произтича. Ако по волята на ищеца началото на процеса бъде поставено при
условия, изискващи активност при доказването единствено от страна на ответника
по отрицателния установителен иск, това би означавало да се защитава право,
което изобщо може и да не съществува. Ако ищецът не докаже твърденията, с които
обосновава правния си интерес, производството се прекратява. Въпросът за
евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е
свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за
допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането
му, но не е част от предмета на претенцията. Съдът е длъжен да провери допустимостта
на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко
положение на делото. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът
прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на
претенцията.
С този иск ищецът цели да бъде признато за установено
спрямо него, че ответницата не е собственик на 850/20595 ид. ч. от Апартамент №
106, находящ се в гр. София, район „Триадица“, ж. к. „***********с площ от
129,25 кв. м. и прилежащите му части.
Следвайки тези принципни постановки, изведени от върховната
съдебна инстанция, въззивният съд намира, че към момента на предявяването му ИУИ
правилно е допуснат за съвместно разглеждане в производството по иска по чл.
32, ал. 2 от ЗС – същият е предявен от ищеца в срока по чл. 212 от ГПК, заедно с главния иск е бил родово подсъден като първа инстанция
на СРС, а за наличието на правен интерес се е изхождало от твърденията в исковата
молба. В същото време обаче ищецът Н.Б. извежда правния си интерес от предявяване
на отрицателен установителен иск за собственост от твърдението на ответника Р.Д.,
направено с отговора на исковата молба, че същата е собственик на целия
процесен апартамент, което по същество представлява оспорване на твърдяното от
ищеца материално право, а именно, че по силата на приращението е станал
собственик и на съответната идеална част от апартамента. Т. е. за ищеца е
възникнало задължение да докаже правния си интерес от предявяването отрицателния
установителен иск.
В настоящия случай въззивникът и ищец в първоинстанционното
производство Н.Й.Б. въз основа на Нотариален акт за дарение на недвижим имот,
вписан в Служба по вписванията – София, под акт № 24, том LVII, № от вх. рег. 20360/25.05.2009 г. (95/20595 ид. ч. от А.З.Н.), Нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София, под
акт № 10, том LVII, № от вх. рег.
20335/25.05.2009 г. (12000/20595 ид. ч. от А.З.Н.) и Нотариален акт за дарение
на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София, под акт № 37, том LI,
№ от вх. рег. 20179/19.05.2010 г. (850/20595 ид. ч. от Й. К. Б. и В.Н.Б.) се
легитимира като собственик на 12945/20595 ид. ч. от следния поземлен имот, а
именно: парцел I, II, III и IV от кв. 133-д
по плана на гр. София, местността „Красно село – Плавателен канал“, с обща площ
от 20595 кв. м. със Заповед № РД-09-50-83/24.02.2000 г. на главния архитект на
град София е одобрен ЧРП, съгласно който парцели I, II, III и IV от кв. 133-д
представляват част от парцел V (стар) от кв.
133-д, местност „Красно село – Плавателен канал“, при граници: бул. „Тодор
Каблешков“, улица и парцел I, II от кв.
133-в, улица и парцел II от кв. 133-б,
кв. 133-г, новопроектирана улица.
В описания поземлен имот е изграден блок 259, в който
се намира процесния апартамент № 106.
Ищецът твърди, че по силата на уредената в чл. 92 от
ЗС презумпция същият е станал собственик по приращение и на съответната идеална
част от апартамент № 106, като в описаните актове за собственост е посочено, че
по силата на приращението (чл. 92 от ЗС) и чл. 496, ал. 2, изр. 1 от ГПК
процесният недвижим имот се прехвърля заедно със съответните идеални части от
построеното в него.
С Постановление от 03.02.2009 г., постановено по ИД №
20088510401559 по описа на ЧСИ Мариян П., рег. № 851 при КЧСИ, с район на
действие СГС, влязло в сила на 25.03.2009 г., ЧСИ е възложил на А.З.Н.
12095/20595 ид. ч. от описания поземлен имот (т. II, л. 543-544 от ГД № 38787/2014 г. на СРС). Изпълнението
по ИД № 20088510401559 е насочено спрямо посочения поземлен имот с наложена на
11.12.2008 г. възбрана (съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), като на 15.12.2008 г. е извършен и опис (т. II, л. 537, 538 от ГД № 38787/2014 г. на СРС). В
протокола за опис е посочено, че имотът е изцяло застроен.
Идентично е положението и с праводателите Й. К. Б. и В.Н.Б..
Същите са придобили 850/20595 ид. ч. от процесния поземлен имот с Постановление
за възлагане от 24.08.2009 г., влязло в сила на 23.09.2009 г., постановено по
ИД № 20088580400017 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 при КЧСИ, с район на
действие СГС. Върху поземления имот е наложена възбрана на 15.02.2008 г. и
същият е описан, съгласно протокол от 28.05.2009 г. (т. II, л. 294, 320-322 ГД № 38787/2014 г. на СРС). В
протокола е посочено, че имотът е изцяло застроен.
От Констативен протокол № АГ-94-2665/23.X.2007 г. по
чл. 181, ал. 2 от ЗУТ на Столична община, район „Триадица“ за степен на
завършеност на блок 259, се установява, че сградата е изградена в степен на
завършеност „груб строеж“ по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ, като с
Констативен протокол № АГ-94-3244/06.XII.2007 г. по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ на
Столична община, район „Триадица“ е уточнено, че блок***е изграден в степен на
завършеност „груб строеж“ от началото на 1994 г. (т. I, л. 19 и 89 от делото
пред СРС). Обстоятелството, че процесната сграда е изградена в степен на
завършеност „груб строеж“ се установява и от заключението на назначената по
делото съдебно-техническа експертиза (СТЕ), в което е посочено, че след
извършена проверка на длъжностни лица от Дирекция „Контрол на строителството“
към Столична община е съставен Констативен акт № СО-ДКС-55/03.02.2005 г. (т.
II, л. 899 от делото пред СРС).
От изложеното следва, че към момента, в който
изпълнението е насочено към процесния поземлен имот, находящата се в него
сграда – блок 259, вече е била на етап „груб строеж“, което е констатирано с
надлежен административен акт, респективно сградата е била самостоятелен обект
на собственост, отделен от поземления имот, в който е изградена. Казаното е в
съответствие и с указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2011 г. на ОСГК
на ВКС, според което съгласно чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ правото на строеж на сграда
или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на
учредяването му до завършване на сградата в груб строеж. След това разпореждането
се извършва с цялата сграда или със самостоятелни части от нея. Следователно
разпоредбата определя завършването на грубия строеж като момент на придобиване
на собственост за обектите в цялата сграда. Законната дефиниция на понятието
„груб строеж“ също се съдържа в ЗУТ. Според § 5, т. 46 от Допълнителните
разпоредби това е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени
и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи.
От този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна собственост.
Дотогава строежът представлява недвижим имот по смисъла на чл. 110 ЗС като част
от незавършена сграда, която е прикрепена към земята, но не е отделен обект на
собственост и правото на строеж все още не е упражнено.
От друга страна, възбранен, описан, изнесен на
публична продан и възложен с постановление на съдебния изпълнител е бил
единствено поземленият имот. За да приемем обратното, като самостоятелен обект
на собственост сградата (респ. находящите се в нея самостоятелни обекти) е
следвало да бъде надлежно индивидуализирана с посочване на присъщите ѝ
индивидуализиращи белези – номер, местонахождение, застроена площ, граници,
предназначение, етажност и други, евентуално с посочване на данните по чл. 60,
т. 1 - 7 от Закона за кадастъра и имотния регистър с приложени скица,
скица-проект, схема или схема-проект, издадени от Агенцията по геодезия,
картография и кадастър, или нотариално удостоверени преписи от такива, още към
момента на възбраната (по арг. от чл. 26, вр. с чл. 24, б. а, б, в, вр. с чл.
6, ал. 1, б. в и ал. 3 от Правилника за вписванията).
Казаното е основание да се направи извод, че предмет
на изпълнение е бил единствено поземления имот. Констатацията на ЧСИ Д. и ЧСИ П.,
че поземленият имот е изцяло застроен, не променя този извод, тъй като
застрояването е индивидуализиращ белег на самото дворно място. С цитираните
постановления на праводателите на ищеца са възложени само и единствено идеални
части от дворното място. И след като неговите праводатели не са били
собственици на идеални части от сградата, респ. от процесния апартамент № 106,
то и ищецът като техен приобретател не е станал собственик на апартамента, той
е придобил единствено голата собственост (nuda proprietas) върху земята.
В този смисъл са и задължителните указания на
върховната съдебна инстанция, дадени с Тълкувателно решение № 5/2015 г. на ОСГК
на ВКС, според което при придобиване на правото на собственост върху недвижим
имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на
съдебния изпълнител не фигурира построената в имота сграда, върху същата не е
било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и
оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан, ако
същата представлява самостоятелен обект на правото на собственост, не намира
приложение правилото на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението
за възлагане е придобита собствеността и върху сградата. Този извод е в
съгласие с чл. 63 ЗС, допускащ възможността построената сграда в един имот да
бъде обект на собственост отделно от собствеността на земята, а по аргумент от
противното следва да се приеме, че е допустима и обратната хипотеза –
прехвърляне на мястото отделно от сградата в него. В този смисъл – че ищецът не е станал собственик и на
построеното в имота, са решения на ВКС по сходни казуси, а именно: Решение № 96
от 17.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4669/2014 г., I г. о.; Решение № 72 от
15.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 553/2015 г., II г. о.).
Ето защо инцидентният отрицателен установителен иск с
правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК се явява неоснователен и като такъв
същият правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.
По отношение
иска с правно основание по чл. 32, ал. 2 от ЗС:
Искът с правно основание по чл. 32, ал. 2 от ЗС е
предявен за разпределение ползването на следния недвижим имот, а именно: Апартамент
№ 106, изграден в груб строеж, находящ се в гр. София, район „Триадица“, ж. к.
„Гоце Делчев“, ул. „*********, със застроена площ от 129,25 кв. м., като блок №***е
изграден в парцел I, в кв. 133-д, по плана на град София, местност „Красно село –
Плавателен канал“, утвърден със Заповед № РД-09-50-83/24.02.2000 г. на главния
архитект на град София.
Производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС не е исково, а е
спорно производство за съдебна администрация на гражданските правоотношения
между съсобствениците по повод ползването и управлението на общата вещ. Това
производство приключва с решение на съда, което замества липсващо решение на
мнозинството по чл. 32, ал. 1 от ЗС или такова негово решение, което е вредно
за общата вещ. Това съдебно решение не формира сила на пресъдено нещо, но има
изпълнителна сила.
Характерът и целта на производството по чл. 32, ал. 2 от
ЗС не налагат отклонение от процесуалните правила на общия исков процес,
съгласно които съдът поначало дължи разглеждане на всички възражения и доводи
на страните относно въпросите, които са от значение за решаването на делото.
Целта на производството е да се замести решението на мнозинството (липсващо
такова или вредно за общата вещ), чрез постановено от съда разпределяне на
ползването, което да е съобразено в най-пълна степен с действителните права на
страните в съсобствеността, и което да дава възможност на съсобствениците за
най-целесъобразно използване на вещта. В това производство съдът във всички
случаи изследва дали е налице съсобственост между страните и какви са квотите
им в съсобствеността.
Съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от ЗС общата
вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи
повече от половината от общата вещ, а съгласно разпоредбата на ал. 2 на същия
член ако не може да се образува мнозинство или ако решението на мнозинството е
вредно за общата вещ, районният съд, по искане на който и да е от
съсобствениците, решава въпроса, взема необходимите мерки и ако е нужно,
назначава управител на общата вещ.
Основателността на иска да се разпредели ползването на
общата вещ от районния съд се обуславя от наличието на следните предпоставки
(юридически факти), а именно: процесният имот да се намира в режим на
съсобственост между ищеца и ответника и кумулативно с това да е налице една от
двете алтернативни предпоставки – невъзможност за образуване на мнозинство или
решението на мнозинството да е вредно за общата вещ.
От казаното следва, че активно и пасивно легитимирано
по иск за разпределение ползването на съсобствена вещ може да бъде единствено
лице, имащо качеството съсобственик на общата вещ.
Както вече бе посочено в изложението досежно иска по
чл. 124, ал. 1 от ГПК, ищецът Н.Б. е придобил единствено голата собственост
върху поземления имот при посочената квота, но същият не е станал собственик на
основание чл. 92 от ЗС и на съответните идеални части от процесния апартамент №
106.
Предвид това, че ищецът не е доказал, че е
материалноправно легитимиран да иска разпределяне ползването на вещта, за която
твърди, че е съсобствена, останалите доводи за неправилност на
първоинстанционното решение в тази част е безпредметно да бъдат обсъждани.
Ето защо искът с правно основание по чл. 32, ал. 2 от
ЗС се явява неоснователен и като такъв същият правилно е отхвърлен от
първоинстанционния съд.
Доколкото крайните изводи на въззивния съд съвпадат с
тези на първата инстанция, обжалваното решение следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
Вярно е, че в производство по разпределение ползването
на съсобствен имот страните трябва да понесат такава част от разноските,
включващи заплатени такси и възнаграждения за назначени от съда технически
експертизи, съответстващи на размера на дела им в съсобствеността, а относно
заплатените от страните възнаграждения за адвокат, разноските следва да останат
за всяка страна в обема в който са направени. Това разрешение следва от характера
на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, представляващо спорна съдебна администрация,
приложима когато съсобствениците не могат да постигнат съгласие по управлението
на общата вещ или взетото решение е вредно за вещта. Съдебното решение ползва и
двете страни и затова в първоинстанционното производство същите понасят
разноските за адвокатско възнаграждение така, както са направени, а разноските
за такси и експертни възнаграждения се разпределят според правата в
съсобствеността.
При обжалване обаче отговорността за разноски се
разпределя по общите правила и се понася от страната чиято жалба е отхвърлена
(така Определение № 389 от 8.10.2010 г. по ЧГД № 293 по описа за 2010 г. на
ВКС, II г. о.; Решение № 275 от 30.10.2012 г. по ГД № 444 по описа за 2012 г.
на ВКС, II г. о.).
Освен това предмет на въззивно обжалване е и
предявената по реда на чл. 212 от ГПК искова претенция с правно основание по
чл. 124, ал. 1 от ГПК. Ето защо разноските, сторени от въззиваемия ответник за
заплащане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство от един
адвокат, следва да се понесат от въззивника и ищец в първоинстанционното
производство.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият
ответник. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 6/2013 г.
по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В
договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително
се представят доказателства за това. Въззиваемият и ответник в първоинстанционното
производство е представил договор за правна помощ и съдействие, от който се установява,
че за представителство по настоящото дело е уговорено и платено в брой адвокатско
възнаграждение в размер на 350,00 лв. Въззивникът е релевирал възражение за
прекомерност на адвокатския хонорар, претендиран от въззиваемия, но същият е в
размер дори под минималния за съответния вид производство съгласно от Наредбата
за минималните адвокатски възнаграждения за процесуално представителство. По
тези съображения на въззиваемия ответник следва да бъдат присъдени разноски в пълния
претендиран размер от 350,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 139243 от 11.06.2019 г., постановено по ГД
№ 38787 по описа за 2014 г. на Софийски районен съд, I ГО, 28 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК Н.Й.Б., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на Р.С.Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „**“,
бл*********сумата от 350,00 лв. (триста и петдесет лева), представляваща заплатено
от страната адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която е потвърдено първоинстанционното
решение касателно иска с правно основание по чл. 32, ал. 2 от ЗС не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО в останалата част подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от получаване на препис от същото.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от настоящото решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.