Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София 2.11.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІI-б ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публичното заседание
на двадесет и девети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Д. Шулева,
като разгледа докладваното от съдия ЯНЧЕВА гр. дело № 4695 по описа за 2018 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателни
установителни искове по чл.124, ал.1 от ГПК, предявени от Т.П.К. срещу „Т.С.“
ЕАД: за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника следните
суми: 4 645.85 лв. - главница за неплатена топлинна енергия за периода м. януари
2006 г. – м. април 2009 г. в размер на 4 645.85 лв., 1 074.98 лв. - обезщетение
за забава на месечните плащания за
периода 1.03.2006 г. - 25.05.2010 г., и 426.04 лв. – разноски по делото.
Ищцата твърди, че въз основа на издаден в полза на
ответното дружество по ч. гр. дело № 9407/2010 г. по описа на СРС, 91 състав изпълнителен
лист от 30.09.2013 г. било образувано изпълнително дело № 20148380403730 по описа на ЧСИ М.Б.,
като след образуване на изпълнителното дело на 3.04.2014 г. били извършвани
само действия относно проучване имущественото състояние на длъжника, но не и изпълнителни
действия. Счита, че изпълнителното производство е прекратено по силата на
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, като е изтекла и 3-годишната погасителна давност
относно самите вземания, започнала да тече от 3.04.2014 г. Ето защо, Т.К. моли
съда да приеме за установено между страните, че процесните вземания – предмет
на издадената по ч. гр. дело № 9407/2010 г. по описа на СРС, 91 състав заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК, са погасени по давност.
С отговора на исковата молба „Т.С.“ ЕАД оспорва исковете. Позовава се на ППВС № 3/18.11.1980 г. по гр.
дело № 3/1980 г. и на решение № 76/7.06.2011 г. по търг. дело № 634/2010 г. на
I Т.О. на ВКС. Счита, че при преценката на давностния срок следва да бъде зачетено
всяко едно предприето от съдебния изпълнител действие по изпълнението, както и
направеното признание от страна на длъжника.
СРС е отхвърлил исковете, като се е позовал на
постановките на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
и е посочил, че след снабдяване с изпълнителния лист и образуване на
изпълнителното производство пред ЧСИ Б., последният е насочил принудителното
изпълнение към имуществото на длъжника с валидни принудителни действия,
извършени, както следва: с разпореждане от 3.04.2014 г. са наложени запори върху
вземанията на длъжника; наложена е възбрана върху имот на длъжника, вписана в
Агенция по вписванията на 22.04.2014 г.; наложен е запор върху пенсията на
длъжника на 9.07.2015 г.; наложен е запор на сметките на ищцата в „Б.ДСК“ ЕАД
със запорно съобщение от 25.04.2017 г. С оглед на така извършените валидни
действия по принудително събиране на вземането, първоинстанционният съд е
направил извод, че производството по изпълнителното дело не е било перемирано
по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК по силата на закона. Съдът е изложил доводи,
че образуването на изпълнителното производство не прекъсва давността, нито я
спира, но в случая от датата на образуване на изп. дело № 20148380403730 са
били извършени валидни принудителни действия по събиране на вземането, всяко от
които прекъсва давността и след всяко от които започва да тече нова давност,
като, конкретно, давността е била прекъсвана
на датите 3.04.2014 г., 22.04.2014 г., 9.07.2015 г. и 25.04.2017 г. СРС е
посочил, че между всяко едно от посочените изпълнителни действия не е изтекъл
срок, по-дълъг от 2 години, за да се приеме, че делото е прекратено по силата
на закона, а още по-малко е изтекъл срок, по-дълъг от 3 години, за да се заключи,
че възможността вземането да се събере по принудителен ред е погасена по
давност.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна
жалба от Т.К.. Същата твърди, че изпратеното запорно съобщение за налагане
запор върху пенсията й не е прекъснало течението на давностния срок, тъй като
няма данни за ефективно налагане на запор върху пенсията й, както и данни тя въобще
да е получавала пенсия. Ето защо счита, че това запорно съобщение представлява
единствено проучване на имущественото й състояние. К. сочи, че от 22.04.2014 г.
до датата на устните състезания по делото е изтекла приложимата тригодишна
давност. Жалбоподателката навежда и доводи, че всяко едно от вземанията по
изпълнителния лист е било погасено по давност още преди образуване на
изпълнителното дело.
„Т.С.“ ЕАД счита въззивната жалба за неоснователна.
Пред СГС не са събрани нови доказателства.
След преценка доводите на страните и доказателствата
по делото, въззивният съд намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК въззивният съд
следва да отговори на повдигнатите във въззивната жалба въпроси. В тази връзка
същият счита, че на основание чл.424, ал.1 от ГПК не следва да обсъжда доводите
на жалбоподателката за изтекла погасителна давност за периода до изтичане на
срока за подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение по ч. гр. дело №
9407/2010 г. по описа на СРС, 91 състав.
Въззивният съд изцяло споделя изводите на СРС, че в
случая не е изтекъл давностният срок по чл.111, б.“в“ от ЗЗД, предвид
извършените от съдебния изпълнител изпълнителни действия – налагане на запори и
на възбрана, всяко от които прекъсва давността съгласно постановките на ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От изтичане на срока
по чл.414 от ГПК до първото предприето изпълнително действие –налагане на
възбрана на недвижим имот на Т.К., не са изтекли три години, както въпросният
срок не е изтекъл и между нито едно от изпълнителните действия, както и между
последното такова (запор от 25.04.2017 г.) и устните състезания по делото.
Същевременно въззивният съд не споделя становището на
ищцата, че за да прекъсне давността, изпълнителното действие следва да е било
ефективно (успешно). При уреждане на основанията за прекъсване на давността в
чл.116, б.“в“ от ЗЗД законодателят е използвал думата „предприемане“ на
изпълнителни действия, а не „извършване“ на такива. Освен това основен
принцип на института на погасителната давност е, че нейните правни последици
настъпват като санкция за бездействащия кредитор. Кредиторът не може да бъде санкциониран за това, че е проявил нужната
активност в изпълнителния процес, но поради различни причини длъжникът не е бил
принуден да престира реално.
По изложените съображения въззивният съд следва да
потвърди обжалваното решение.
На „Т.С.“ ЕАД не следва да се присъждат разноски за
юрисконсулт във въззивната инстанция, въпреки че такива принципно се дължат на основание чл.78, ал.8 от ГПК, като
по този въпрос е налице и решение на Конституционния съд на РБ - №
10/29.09.2016 г. по конст. дело № 3/2016 г. Дружеството не е депозирало в срок
становище по въззивната жалба и не е представлявано в проведеното открито
съдебно заседание. От него е постъпила единствено бланкетна молба, депозирана в
деловодството на съда, в която не са изложени каквито и да е съображения по
съществото на спора. Същата не може да бъде възприета като осъществена защита
по смисъла на закона.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.12.2017
г. на СРС, І Г.О., 120 състав, постановено по гр. дело № 21853 по описа за 2017
г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.