МОТИВИ
КЪМ ПРИСЪДА ПО ВНОХД 269/21г.
ПО
ОПИСА НА СГС, НО, VІІІ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
Производството пред въззивния съд е
образувано по реда на чл.327 вр. с чл.318 от НПК във връзка с постъпил
протест от прокурор при СРП срещу присъда от 09.06.2020г. по НОХД 1517/19г. по
описа на СРС, НО, 99 състав, с която
съдът е признал подсъдимия В.В.С. за невиновен по
обвинението за извършено от него престъпление по чл. 172а, ал.1 НК и с която го
е признал за виновен по обвинението за извършено от него престъпление по чл.
316 вр. с чл.309, ал.1 вр. с чл.26, ал.1 НК, като на основание чл. 78а НК го е
освободил от наказателна отговорност и е наложил административно наказание
„глоба“ в размер на 2000 лева. С първоинстанционната присъда подсъдимия С. е
осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 145, 84 лева.
Протестът
е срещу оправдателната част на първоинстанционната присъда, с която на
основание чл. 304 НПК подсъдимият е оправдан по първоначално повдигнатото му
обвинение да е извършил престъпление по чл.172а, ал.1 НК.
Посоченото
в обвинителния акт ощетено ЮЛ – СНЦ „М.“
не е участвало в разпоредително заседание с процесуален представител и
не е конституирано като граждански ищец (л.23, СП, СРС).
В
протеста се твърди, че постановената присъда е неправилна в оправдателната
част, относима към обвинението за извършено престъпление по чл. 172а, ал.1 НК.
В същия е депозирано искане за допълването му поради липсата на изготвени
мотиви към момента на администрирането му от прокуратурата в първоинстанционния
съд.
Въззивният
съд при решаване на въпросите, свързани с оценката на действията по
администриране на жалба и/или протест, намира, че протестът е подаден в срок и
е администриран съгласно изискванията на чл. 321 НПК. Препис от същия е бил
изпратен лично на подсъдимия С. (л. 5, СП, СГС), както и на упълномощените от
него защитници – адв. С. и адв. Х.(л.9 СП, СГС). Във връзка с искането в
протеста са приложени и доказателства за уведомяването на СРП за факта на
изготвени мотиви (л.10, СП, СГС).
Прокуратурата
е упражнила правомощието си да ангажира допълнителни доводи към протеста
съгласно чл.320, ал.4 НПК, като на 15.09.2020г. е внесла допълнение, в което се
твърди, че първоинстанционният съд е подложил на превратно тълкуване събраните
доказателства и е формирал изводи, които не съответстват на действителното им
съдържание. Оспорва се изводът на съда, че подсъдимият получил съгласието за
публично изпълнение на музикалните произведения на организирания от него
концерт директно от носителите на авторските права и чрез изпълнителите на тези
произведения. Оспорва се извода на съда, че преди концерта изпълнителите на
музикалните произведения получили съгласие от техните автори. В протеста се
твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил значението на обвинителните
доказателства, събрани чрез показанията на св. М.Д.– представител на „М.“,
включително и с изложената от него процедура по уреждане на въпроса с
авторските права. Твърди се, че в настоящия случай не е била реализирана нито
една от възможните хипотези на преотстъпване на авторски права – чрез договор с
„М.“ или с авторите на музикалното произведение. Оспорват се изводите на
първоинстанционния съд, че изискуемата процедура може да се осъществи с
декларация от изпълнителите на музикалните произведения, като се навежда
доводът, че авторските права засягат и труда на авторите на аранжимента, на
музиката и текста, както и евентуално – права на наследници при починали
автори. В тази връзка в допълнението към протеста се предлага въззивният съд да
обсъди писмени доказателства, предоставени от „М.“, които според изготвилия
протеста прокурор са относими към концерта, проведен на 18.11.2016г. и съдържат
доказателствена стойност за съпричастност на 40 автора към създаването на
инкриминираните произведения, извън лицата, на които било възложено тяхното
изпълнение. В допълнението към протеста се твърди, че подсъдимият следвало
лично да получи съгласие от авторите, а
не чрез техните изпълнители, както бил приел първият съд. Навеждат се доводи и
за доказателствена непълнота във връзка с твърдението, че първоинстанционният
съд не бил изследвал въпроса дали всички автори на авторските произведения са
дали съгласие на подсъдимия във връзка с упражняваното от тях авторско право.
Производството
е образувано и във връзка с постъпила въззивна жалба от защитниците на подсъдимия срещу
наказателно-осъдителната част на първоинстанционната присъда (л.13, СП, СГС). В
жалбата се твърди, че първоинстанционният съдебен акт е неправилен и
незаконосъобразен в наказателно-осъдителната част, относима към обвинението за
извършено от подсъдимия престъпление по чл. 316 вр. с чл.309, вр. с чл.26, ал.1 НК. Предлага се присъдата на СРС да бъда
отменена в тази част, като е формулирано и искане за допълване на жалбата след
изготвянето на мотивите. За постъпилата жалба е уведомен подсъдимият (л.14, СП,
СГС), както и СРП (л.17, СП, СГС). В отговор на искането защитниците са били
уведомени за изготвени мотиви (л.16, СП, СГС), като са упражнили правото си да
внесат допълнение (л.21-л.25, СП, СГС). По изложените съображения въззивният
съд прие за установено, че и въззивната жалба е била администрирана съгласно
изискванията на чл. 321 НПК.
В
допълнението към въззивната жалба срещу първоинстанционната присъда са наведени
доводи за нарушение на материалния закон, както и за несправедливост на
наложеното наказание. Изложени са подробни аргументи във връзка с релевантните
факти относно обективния състав на документно престъпление, като се твърди, че
липсват доказателства за неистинност на документите, инкриминирани от
обвинението. В допълнението към въззивната жалба се посочва, че не е осъществен
и субективният състав на престъплението, за което е осъден подсъдимият. В тази
връзка се подчертава значението на действителния принос на изпълнителите на
музикалните произведения при организацията на концерт, свързан с
възпроизвеждането на такива авторски творби. В допълнението към въззивната
жалба са изложени и подробни доводи за несправедливост на наложеното наказание
„глоба в размер на 2000 лева“.
Във връзка с постъпилите писмени възражения от защитниците на
подсъдимия срещу допълненията в протеста (л. 8, л.9, СП, СГС) са приложени доказателства за уведомяване на СРП
с препис от допълнение към въззивната жалба (л.20, СП, СГС), като прокурорът
при СРП не е упражнил правомощията си да внесе възражения срещу допълнението
към въззивната жалба.
Съдът
констатира, че при администриране на делото в СГС са приложени доказателства за
изпълнение на процедурата по чл. 321 НПК спрямо всички заинтересовани страни с
оглед постъпилите допълнения към протеста и въззивната жалба.
Съдът, в свое определение от 26.01.2021г. е обсъдил
доводите на страните и основанията на чл. 327 НПК, като е счел, че следва да се
проведе съдебно следствие за разпит на подсъдимия в случай, че същият желае да
упражни това свое право и да отговоря на въпроси, както и за назначаване и
изслушване на заключение от тройна почеркова експертиза, която да изследва
декларации, съставени от името на св. М.С.(л. 52, л. 59, л.116 и л. 142 ДП),
като отговори на въпроса дали са подписани от едно и също лице и ако това е
така, дали това лице е св. М.С.. Съдът е поставил задача на вещите лица и
свързана с изследването на декларация,
съставена от името на св. Д.Р.на л.140 от ДП за
отговор на въпроса дали подписът в тази декларация е положен от св. Д.Р.Д..
Във връзка с допуснатата тройна графическа експертиза съдът е указал на вещите
лица при необходимост и в случай, че сравнителният материал по делото е
недостатъчен, да използват сравнителен почерков материал на свидетелите от
базата данни на СДВР –БДС, като отразят това обстоятелство в обстоятелствената
част на заключението.
В производството пред въззивния съд e проведено съдебно следствие, свързано с разпит на подсъдимия и
изслушването на вещи лица и за събиране на писмени доказателства.
В хода на съдебните прения прокурорът поддържа
протеста на СРП. Оспорват се изводите на първоинстанционният съд, че подсъдимият
С. е получил съгласие за публично изпълнение на музикални произведения директно
от носителите на авторски права или от изпълнителите, както и изводите, че те
от своя страна били получили съгласия от
всички останали автори. Предлага се анализ на събрания доказателствен материал,
в който се посочва, че липсват доказателства за постигнати устни договорки
между авторите на музикалните произведения и техните изпълнители. Предлага се
на съда да приеме за установено, че деянието на подсъдимия е съставомерно по
чл.172а, ал.1 НК, тъй като той е съпричастен към възпроизвеждане на инкриминираните
музикални произведения без съгласието на авторите на текст, на музика, на
аранжимент, а при починали лица – без
съгласието на техните наследници. Оспорва
се изводът на първия съд, свързан с правната възможност на автора да се
разпорежда с авторското си право независимо от „М.“, като се навеждат доводи,
че в този смисъл протестът на прокурора при СРП съдържа достатъчно аргументи,
които не е необходимо да бъдат преповтаряни. В заключение представителят на СГП
предлага първоинстанционната присъда да бъде отменена в оправдателната й част с
постановяването на нова присъда, с която подсъдимият да бъде признат за виновен
и по обвинението за извършено от него престъпление по чл.172а, ал.1 НК, като му
бъде наложено съответно наказание. Прокурорът предлага въззивният съд да
потвърди първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната й част, с която
подсъдимият е признат за виновен по обвинението за извършено от него
престъпление по чл. 316 вр. с чл.309, ал.1 вр. с чл.26, ал.1 НК.
Защитникът на подсъдимия - адв. Х.оспорва доводите в
протеста и изразява становище, че участието на подсъдимия в документно
престъпление не е доказано нито от обективна, нито от субективна страна. В
подкрепа на този извод защитата се позовава на даденото от тройна почеркова
експертиза заключение, като навежда доводи, че то опровергава обвинителните
доказателства, събрани с показанията на св. М.Р.с. Оспорва се изводът за обективна
съставомерност на деянието и във връзка с инкриминираната декларация, в която
като автор е посочено лицето Д.Р.. В тази връзка се навеждат доводи за
непълнота в заключението на тройната почеркова експертиза, приета в
производството пред въззивния съд, за която защитата твърди, че съдържа
лаконична информация относно сравнителния почерков материал, особено на фона на
този, който е изследван във връзка с декларациите на г-жа М.Р.с. Оспорва се
заключението на експертизата в частта относно декларацията, инкриминирана по
втори пункт от обвинението, с аргумента, че не е бил ползван сравнителен
почерков материал от базата данни към СДВР. Навеждат се доводи, че в тази част
е налице пропуск при изготвяне на заключението на ПЕ, поради което същото в
тази част не може да бъде ползвано като годен източник на доказателства.
Във връзка с отказа на въззивния съд да допусне до
разпит инспектор В., пред когото обвинението твърди подсъдимият да се е ползвал
от неистински частни документи, се навеждат доводи, че отказът да бъдат събрани
доказателства чрез неговия разпит, е довел до непълнота на доказателствата,
като се отнема възможността на защитата да установи, че инкриминираните
документи са били предоставени по почин на св. В., а не по почин на подсъдимия.
Алтернативно се излага довод, че дори и деянието да се приеме за съставомерно
от обективна страна във връзка в частта относно декларация, съставена от името
на Д.Р., то не е съставомерно от субективна страна,
доколкото според защитата не се доказва волята и целта за представянето на
инкриминираните документи.
Поддържат се доводите във въззивната жалба, че
подсъдимият С. е действал не лично като организатор на концерта, а в качеството
си на упълномощен представител на дружеството „БГ М.К.“ ЕООД, поради което
неговата дейност не следва да се
разглежда в причинно-следствена връзка с осъществяването на концерта, доколкото
според защитата не е бил организатор на същия. Навеждат се доводи, че подсъдимият
С. не е имал задължение да обследва изцяло процеса по снабдяване с абсолютно
всички документи за уреждане на авторските права, а от друга страна това било
невъзможно и с оглед мащаба на събитието през ноември 2016 г. В тази връзка
защитата предлага на съда да приеме от фактическа страна, че подсъдимият С. е предприел всички възможни и
необходими действия по снабдяване със съгласиеот страна на авторите за публично
изпълнение на произведенията им, поради което деянието е несъставомерно от
субективна страна. Предлага се на съда да обсъди показанията на св. Д.Д.и да даде правна оценка на факта, че този свидетел няма
никакви претенции към възпроизвеждане на инкриминираните музикални
произведения, нито такива имат останалите носители на авторските права.
Основният довод на защитата за постановяването на
оправдателна присъда в частта относно инкриминирания документ, съставен от
името на лицето Д.Р., се отнася до обема на доказателствата за обстоятелствата,
при които инкриминираната декларация била предоставена на подсъдимия. Навежда
се довод, че тези обстоятелства не са изяснени по един несъмнен начин в
подкрепа на обвинителната теза, тъй като самият св. Д. Д.не е имал съхранен
спомен за това кога и как е преотстъпил правата си на изпълнителя „С.“ (св. С.С.). В тази връзка защитата навежда довода, че обвинението
не е преодоляло доказателствената тежест да установи, че подсъдимият е знаел за
обстоятелствата, свързани със съставянето на инкриминираната декларация, както
и че е знаел, че подписът не е положен от посочения в нея автор. Защитата
изтъква, че вероятните хипотези на полагане на подпис в отсъствието на
подсъдимия са многобройни и обвинението не е преодоляло доказателствената
тежест да установи, че подсъдимият е знаел за обстоятелствата, при които е
положен подпис.
Оспорва се фактът подсъдимият да е представил лично
инкриминираните декларации на инспектор В., както и да е знаел за
обстоятелствата, при които били съставени инкриминираните документи.
В заключение защитата предлага съдът да остави протеста
на държавното обвинение без уважение. Изразява
се становище, че доказателствата в частта относно обвинението по чл. 172а, ал.1 НК са били анализирани от
първоинстанционния съд в съответствие с всички събрани доказателства, поради
което присъдата в оправдателната ѝ част следва да бъде приета като правилна, законосъобразна и обоснована.
Отделно от това, защитата предлага съдът да отмени
като неправилна и незаконосъобразна в осъдителната част постановената присъда, като вместо нея постанови
нова, с която да оправдае подсъдимия за извършено престъпление по чл. 316 НК.
Алтернативно се предлага, ако съдът не уважи доводите
в жалбата за пълно оневиняване на подсъдимия, да отчете наличието на
многобройни смекчаващи отговорността
обстоятелства, каквито според защитата са чистото му съдебно минало,
неговото безупречно процесуално поведение, добри характеристични данни, трудова
ангажираност, отдаденост към професията, висок професионализъм и лоялност към
хората, с които подсъдимият работи. Предлага се в този случай съдът да намали
наложеното на подсъдимия наказание като
явно несправедливо.
Защитата на подсъдимия чред адв. С. поддържа изцяло
исканията на адв. Х..
В допълнение изтъква, че мотивите на първостепенния
съд, относими към оценката на фактите и правото във връзка с обвинението по
чл.172а НК са пространни, обстойни и правилно отговарят на въпросите, свързани
с изясняването на основния факт. Основното искане на защитата е въззивният съд
да потвърди първоинстанционната присъда в оправдателната й част и да я отмени в
наказателно-осъдителната част. В подкрепа на искането се посочва значението на
приетата в производството пред въззивния съд тройна съдебно-почеркова
експертиза, според чието съдържание се установява категорично, че подписите в
четири броя декларации, изрично упоменати в заключението, са положени от М.Р.с.
За декларацията, в която като автор е посочено лицето Д.Р., се изтъква, че
деянието не е съставомерно от субективна страна. Защитата посочва, че
обвинението не е ангажирало доказателства подсъдимият да се е виждал с Д.Р.и въобще
да го познава.
Предлага се на съда да приеме за установено, че
инспектор А.В.е настоял подсъдимият да представи инкриминираните декларации. Защитата изразява становище, че
субективното знание на подсъдимия, че разполага със съгласието на носителите на
авторското право поначало изключва съзнателно да се е ползвал от неистински
декларации, които удостоверяват това съгласие.
Подсъдимият (в лична защита) поддържа позицията на
своите защитници, като изтъква, че всичките му действия са били подчинени на
отдаденост към професията. Подсъдимият в последната си дума посочва, че е
невинен.
Съдът, след като обсъди становищата на страните,
доказателствата по делото и в пределите на проверката по чл. 314 НПК, намира за
установено следното.
Подсъдимият В.В.С. е български гражданин, роден на *** ***, с висше
образование, неженен, по занятие телевизионен водещ, с адрес: гр. София, ж.к. „*******,
с ЕГН: **********.
Първоинстанционният съд е установил от фактическа
страна, че през инкриминирания период подсъдимият бил представител на дружеството „БГ М.К.“
ЕООД, което се занимавало с музикално-издателска и продуцентска дейност. Същият
многократно организирал концерти на група „Сигнал“. През 2016 г. подсъдимият С.
взел решение да организира и проведе турне с името „Вечните рок песни на
България“. В същото време на територията на България упражнявало дейност
лицензирано дружество „М.” с предмет на дейност колективно управление на
авторски права, част от тях – придобити пряко по силата на договори с членове
на дружеството, друга част – придобити по силата на договори с чуждестранни дружества
с подобен предмет на дейност в други държави. За целта от „М.” в случай на преотстъпване на авторско
право за изпълнение на съответно музикално произведение бил сключван бланков
договор за излъчване/изпълнение, а възнагражденията за дружеството под формата
на комисиона се начислявали по тарифа, утвърдена от Министерство на културата
на РБ.
На 18.11.2016 г., в гр. София, в „Зала № 1“ на
Националния дворец на културата, дружеството „БГ М.К.“ ЕООД, управлявано и представлявано
от подсъдимия, процудирало изпълнението на живо
на музикални произведения на концерт - част от турнето „Вечните рок песни на
България“, по времето на който били изпълнени следните музикални произведения:
„Хамлет“, „Футуролог“, „Среща“, „Клетва“ - с
изпълнител В.Т. Т.; „Нека с теб“, „Пътувам“ „Нощ и
ден“, „Две следи“, „Бързаш няма време“ - с изпълнител Дичо Тодоров Христов;
„Обсебен“, „Пътят към храма“, „Да летим над града“ „Поля от слънчогледи“,
„Кукла“ - с изпълнител Станислав Йорданов С.; „Неам нерви“, „Защо“, „Отгоре“,
„Истина“ - с изпълнител М.С.П.-Р.; „Липсваш ми“ и „Сбогом“ - с изпълнител
Йордан Петков К.. Така във връзка осъществяването на концерта и изпълнението на
посочените музикални произведения от организатора на концерта те били
използвани, като обект на защита от
ЗАПСП. Такова е публичното представяне и изпълнение на произведението ( чл.18,
ал.2, т.3 ЗАПСП).
Междувременно
във връзка с подготовката на посочения по-горе концерт между подсъдимия С. и
представители на „М.“ СНЦ била проведена кореспонденция с цел договорното
уреждане на авторските права, касаещи публичното изпълнение на съответните
музикални произведения, върху които било преотстъпено авторско право от членове
на дружеството, но договор не бил сключен. Въпреки това турнето било
осъществено, а подсъдимият получил съгласието за публично изпълнение на песните
пряко със съответно писмено волеизявление от носителите на авторските права,
или чрез изпълнителите на самите музикални произведения, които преди концерта
се разбрали и получили съгласие от останалите носители на авторски права върху
песните същите да бъдат изпълнени.
След
концерта по подаден сигнал от „М.“ до служител на Министерството на културата, който
присъствал на място при провеждането на концерта, бил съставен констативен
протокол № 6100/2016 г. на „БГ М.К.“ ЕООД, в който отразил изпълнените песни и
уведомил подсъдимия С., че следва да представи в дирекция „Авторско право и
сродни права“ в Министерството на културата договорите и заверени копия, с
които му е преотстъпено правото на публично представяне на констатираните
песни.
Тази
част от фактическата обстановка, установена с първоинстанционния съдебен акт,
се споделя и от настоящия съдебен състав. Към нея следва да бъдат добавени и
следните допълнения, уточнения и изменения. Част от авторите, чиито песни били възпроизведени на
този концерт, преотстъпили авторските си права на сдружението „М.” СНЦ, в т.ч.
– М.С.– Р.с, Д.Х., С.С., св. В.Т., а друга част от
тях, като Й.П.К.и текстописците св. Д.Р.Д. и Н.С.не
били членове на „М.”. За
произведенията на авторите, чиито права били преотстъпени на „М.”, не била
уговорена клауза за учредяването наизключителни права на ползване по смисъла на
чл. 36, ал.2 ЗАПСП. Ето защо във връзка
с изпълнението на описаните музикални произведения и на основание чл. 36, ал.3 ЗАПСП авторите на текст, музика и аранжимент имали право самостоятелно да дават
съгласие за изпълнението на произведенията, без да е необходимо съгласието на „М.“
СНЦ. Междувременно БНТ проявила интерес към излъчването на концерта,
организиран от подсъдимия, като с оглед подаден от „М.” сигнал поискала от
подсъдимия да представи доказателства, че въпросите, свързани с преотстъпването на авторските права, са
уредени. В тази връзка били изготвени значителен обем декларации от носителите
на авторските права, включително и такива, които не са инкриминирани, като част
от тях били предадени лично на подсъдимия, а други–чрез изпълнителите на
произведенията. По същия повод били изготвени и инкриминираните декларации –
първата, от името на св. М.С., като полагането на подпис било заснето във
фотоматериал и била предоставена от св. Р.с пряко на подсъдимия, а втората – от
името на лицето Д.Р., която била предоставена на подсъдимия чрез изпълнителя С.С.. И двете инкриминирани с обвинението декларации били
адресирани до В.А.– Генерален директор на БНТ.
Така
преди изпълнението на концерта и във връзка с очакваното излъчване по БНТ подсъдимият
се снабдил за част от произведенията лично с декларации от съответните автори,
а за друга част, в т.ч. и с инкриминираната по втори пункт от обвинението за
извършено от него документно престъпление - чрез изпълнители на произведенията.
След
излъчването на концерта до СРП от „М.“ СНЦ бил подаден сигнал, като била възложена проверка на органите на МВР. В
хода на същата на 24.01.2017 г. в гр. София, ул. „*******, в сградата на СДВР от подсъдимия били изискани всички относими към концерта на 18.11.2016 г.
документи, които той предал на инспектор
А.В.-служител в сектор 03 на ОИП-СДВР. По описания начин били предадени и инкримираните декларации: декларация, представляваща конкретно писмено волеизявление на М.С.П.-Р., оформена преди
това с подпис на св. С.в присъствието на подсъдимия (л.142, ДП), декларация,
съставена от името на Д.Р.(л.140, ДП), получена от подсъдимия чрез св. С., както
и други декларации, които не са инкриминирани по делото – декларация от св. С.–
л. 139, ДП, декларация от св. Д.Х. – л. 51, л.141, ДП, декларация от св. Й.К.–
л.143, ДП, декларация от Н.С.– л.120, ДП, декларация от св. С.на л.116 ДП за
песните „Неам нерви“, „Защо“, „Истина“, „Ха-ха“, „Отгоре“, декларация от Тончо
Русев за преотстъпване на авторско право за песента „Може би“, която не била
изпълнена на концерта, организиран от подсъдимия (л.114, ДП, КП 6100/18.11.2016г., съставен от
МК – л.106, л.107, ДП).
В
документите било записано, че подписалите ги изпълнители заявяват, че всички
авторски и сродни права са уредени с „БГ М.К.“ ЕООД. В производството пред
въззивния съд е изготвена тройна графическа експертиза, която установила, че
подписите за „с уважение“ в една от инкриминираните декларации (на л.142, ДП) е
положен от посочения в нея автор – св. М.С.П.-Р., а декларацията, съставена от името на Д.Р., не е подписна от св. Д.(л.140, ДП). При
идентификацията на автора на декларациите, в тях бил посочен единен граждански
номер, като отразеният в първата от инкриминираните съответства на личните
данни на св. М.С.П.-Р.(л.135, СП, СРС, л.142, ДП), а във втората инкриминирана
декларация е вписан такъв, който не съответства на личните данни на конкретно лице, регистрирано в системата на БДС – НБДН
„Население” ( л. 36, СП, СГС, л. 140, ДП).
По искане на
инспектор В. били представени декларации и от други носители на авторски права,
касаещи изпълнените по време на концерта песни, но по отношение на тези
декларации съдът не е сезиран с конкретно
обвинение в обвинителния акт.
Изложената по-горе фактическа
обстановка със съответните изменения, възприети от въззивния съд, се установява
по категоричен начин от събраните по делото гласни и писмени доказателства и
доказателствени средства, а именно: от обясненията на подсъдимия, дадени в
производството пред въззивния съд, от показанията на свидетелите С.С., Д.Д., М.Д., Й.К., Д.Х., Н.Н., Н.С.,
М.С.и В.Т.; от заключенията на изготвените по делото съдебно-оценителна
експертиза и тройна съдебно-графическа експертиза, от справките, изискани от
НБДН „Население”, както и от приложените по делото писмени доказателства -
декларации и договори за публичното изпълнение на песните, приемо -
предавателен протокол от 24.01.2017 г., справка за съдимост на подсъдимия С..
Показанията на свидетелката
Н.Н. не са свързани пряко с предмета на доказване. От
тях се установява единствено, че е в родствена връзка с подсъдимия С. (племенник),
както и че през 2017 година му продала дружеството „БГ М.К.“
ЕООД. Относно концерта през месец ноември 2016 година не се установи св. Николова да е съпричастна към неговата
организация, доколкото в производството пред СРС и посочила, че не е знаела кои са били изпълнителите и кои песни са били изпълнени.
Основателно е
възражението на защитата, че обвинението срещу подсъдимия за извършено от него
престъпление по чл. 172а НК е в логическа връзка с другото обвинение – за извършено от него
документно престъпление. С други думи, ако се приеме, че подсъдимият субективно
е бил уверен, че авторите на музикалните произведения са дали съгласието си за
изпълнението им на организирания от него концерт, то се обосновава и неговата
увереност, че документите, с които разполага и които удостоверяват това съгласие, изхождат от тях. Обратното,
ако подсъдимият е считал, че се ползва от неистински документи, удостоверяващи
съгласие на посочения в тях автор да се разпореди с неимущественото си право по
чл.15, ал.1, т.1 ЗАПСП, без същевременно да познава съответния автор, какъвто е
случаят със св. Д., то липсва обективна основа за изграждането на извод, че е бил воден субективна
увереност за законосъобразно
използване на
негово произведение.
Правилен и обоснован
е изводът на първия съд, че деянието на подсъдимия не осъществява състав на
престъпление по чл. 172а, ал.1 НК, тъй като обективно осъществилите се факти,
са му позволявали да изгради субективна увереност, че разполага със съгласието
на авторите на съответните произведения за тяхното възпроизвеждане на
инкриминирания концерт.
Първоинстанционният
съд е обсъдил подробно показанията на изпълнителите на музикални произведения –
С.С., В.Т., Й.К., М.С.. От тях, без изключение се
установява, че са дали на подсъдимия съгласието си за изпълнение на
произведенията, върху които имат авторски права, както и че са декларирали пред
него, че тези права са уредени от тях за произведенията, върху които такива
права имат и други лица (автори на текст, аранжимент и др.) В тази част техните
показания са потвърдени с писмени доказателства по делото – декларации,
съдържащи изразено съгласие за ползването на техни произведения при
осъществяването на инкриминирания концерт в зала 1 на НДК.
Основният спорен въпрос
е дали подсъдимият е разполагал със съгласието на св. М.С.да бъдат изпълнени
песните „Защо?“, „Ха-Ха“, „Отгоре“, „Р.“, както и със съгласието на текстописеца Д.Д.за ползването на
произведение с текста, написан от него на песните „Да летим над града“,
„Завръщане“ и „Пясъчен керван“, доколкото по делото са инкриминирани като
неистински декларации с данни за автор – св. С.и св. Д.и тези декларации са
относими към доказването на факта за
наличието на изискуемото от ЗАПСП съгласие за разпространение на посочените
по-горе произведения.
В производството пред
въззивния съд се установи по несъмнен и категоричен начин, че инкриминираната
по първи пункт от обвинението за документно престъпление декларация, с посочен
в нея автор – св. М.С.П.-Р., приложена на л. 142 ДП, е подписана от посочения в
нея автор. В тази връзка настоящият съдебен състав се доверява на заключението,
изготвено от тройна графическа експертиза с участието на вещите лица Св. Х., М.
З. и Л. Г., както и на данните, изнесени при разпит им в производството пред
въззивния съд. Те опровергават заключението на ПЕ от ДП, на което обвинението
се основава и съдържат убедителна аргументация за съображенията, поради които
се установява връзка между авторството на положения подпис върху
инкриминираната декларация и личността на св. М.С.. Експертизата е изследвала не само подписа,
положен върху инкриминираната декларация, но и този, който е бил положен в
други документи, съставени от името на св. С., за които авторът на подписа не
се оспорва (заявление за издаване на документ за самоличност, свободни образци
на подписи, положени от св. С.). От разпита на вещите лица се установи, че са
изследвали достатъчен по обем сравнителен материал, за да стигнат до категоричен извод, че в
инкриминираната декларация, приложена на л. 142 от ДП се проявява устойчивост
не само на общите графически признаци на подписа, положен от името на св. М.С.,
но и до извод за устойчивост на частните графически признаци в подписа на същата декларация (последователност,
количество, форма и направление на движенията
при изписване на отделните едноименни елементи и щрихи).
Ако по отношение на
съставени с участието на св.С.може да възникне съмнение за авторството на
подписа, положен от нея, то тези съмнения се отнасят до декларации, приложени
на л.59 и л.116 от ДП, с които се документира
съгласие на св. С.да предостави авторски права и за песните „Истина“ и „Неам
нерви“, т.е. на такива, които не са сред заглавията, изброени в инкриминираната декларация. Това е така с оглед уточненията на ВЛ Г. в производството пред съда, от
които се установи, че поне едната от тези две декларации не е подписана
собственоръчно от св. М.С., тъй като съдържат
абсолютно еднакви един спрямо друг подписи, които от друга страна са
абсолютно еднакви с подписа в договора
на лист 58 от делото, показан като първа снимка на стр.2 от заключението на
тройната експертиза. От разпита на
вещите лица се установи, че полагането на два абсолютно еднакви подписа е
невъзможно, тъй като варитивността е уникално качество на човешкия подпис.
Изводът, който следва във връзка с тези изявления на вещото лице е, че или при двете
декларации на л.59 и л.116 не е положен подпис от св. С., или със сигурност не
е положен в една от тях, без да може категорично да се твърди в коя декларация подписът
не е положен от нея. Отговорът на този въпрос в настоящото производство не се
дължи от съда на първо място, тъй като декларациите на л. 59 и л.116 не са
инкриминирани с обвинението и на второ място, поради ограниченията на
доказателствената дейност, свързани с липсата на оригинали на изследваните на
л. 59 и л.116 от ДП документи, които според вещите лица са необходими при изясняване
на първоизточника и документа, върху който първично е положен подпис,
респективно – документа, върху който е пренесено копие на подпис. Съдът като съобрази, че доказателствената тежест да се установи, че декларациите на
л. 59 и л.116 ДП, в които е документирано съгласие на автора за разпространение
и на останалите песни, изпълнени на концерта от 2016г., е налице за
обвинението, както и че са изчерпани процесуалните възможности за проверка на
истинността на посочените документи, намира, че не се опровергават фактите,
удостоверени в тях за предоставено от изпълнителя съгласие и относно заглавията
„Истина“ и „Неам нерви“.
От заключението на
назначената от съда тройна почеркова експертиза се установи, че подписът,
положен от името на Д.Р.на л.140 от ДП, не е идентичен с подписа на св. Д.Д., като в този смисъл е
потвърдено заключението на ВЛ от ДП. Това обстоятелство
изисква да бъдат изследвани и останалите факти, от значение за обективната и
субективната съставомерност на деянието по чл. 316 вр. с чл.309, ал.1 НК.
Една част от тях са
относими само към обвинението за документно престъпление. Такива са фактите,
свързани с времето, мястото на създаване на документа, значението на
идентификацията на автора в него и фактите за начина, по който е установена
връзка между този документ и личността на подсъдимия.
Съдът при собствена
оценка на доказателствения материал установи, че времето и мястото на съставяне
на този документ е неустановено. Нито едно експертно заключение не може да
свърже неговото съставяне с действия на подсъдимия, доколкото не се установи
подписът да е положен от него. Не е ясно идентифициран и авторът на документа.
Единственото съвпадение между личността на св. Д.Р.Д. и лицето, посочено като
автор на този инкриминиран документ,
приложен на л.140, ДП, се свежда до личното име и
презимето на св. Д.. От друга страна не е ясно дали при съставянето на
документа името Рашев е било употребено като презиме или като фамилно име,
съответно ако е фамилно име, какво е презимето на автора. Установяването на
действителния автор, удостоверен в декларацията, на която обвинението се
позовава и евентуалната идентификация на личните му данни с личните данни на
св. Д.е още по-затруднено от факта, че в него е цитиран единен граждански
номер, който съобразно изисканите от въззивния съд справки от НБДН „Население”
не съответства на конкретно установено лице, респективно – не съответства на
единния граждански номер на св. Д.. При това положение и след
като възникват съмнения кое точно е посоченото като автор лице, е
напълно безпредметно да се изследва въпросът дали положеният подпис изхожда от името на св. Д..
Съдът намира, че
участието на подсъдимия в престъпление по чл. 316 вр. с чл.309, ал.1 НК относно документ, съставен от името на Д.Р., не е установено и от субективна страна. Обясненията на подсъдимия и
показанията на св. Д.са в пълен синхрон, че не са се познавали към момента на
осъществяване на концерта през 2016г, като личните им впечатления един от друг
датират от воденото наказателно производство. В тази връзка не се установи
преди или към инкриминирания период между тях да е била провеждана комуникация
за предаването на документи или подсъдимият да е знаел кой е текстописецът на
песните, изпълнявани от св. С., за да се снабди с неистински документ тъкмо във
връзка с неговите литературни произведения. Не са опровергани обясненията на
подсъдимия, че комуникацията му е била ограничена до изпълнителите на
музикалните произведения, като е приел с доверие декларациите, съставени от тях
или тези, които са му били предадени от тях с уверението, че текстописците са
прехвърлили правото на ползване на литературния текст на съответния изпълнител.
Вярно е, че в хода на съдебното следствие в производството пред първия съд на
св. С.е била предявена само съставената от негово име декларация на л. 139 ДП,
но от друга страна, след като съдът не е сезиран с обвинение за извършено от
този свидетел документно престъпление, е напълно безпредметно да изследва
въпроса дали и как св. С.се снабдил и дали и при какви обстоятелства е предал на подсъдимия инкриминираната на л.140 ДП
декларация.
Друга част от
фактите, относими към обвинението за документно престъпление, са логически
обвързани с фактите, на основата на които се изгражда и обвинението за
престъпление по чл.172а, ал.1 НК.
Обект на разпореждане
с неимуществено право от страна на св. С.с инкриминираната декларация са
песните „Защо?“, „Ха-Ха“, „Отгоре“, „Р.“, от които във връзка с обвинението по
чл. 172а НК са инкриминирани само две от тях: „Защо” и „Отгоре”. Установяването
на истинността на подписа на автора на първата от инкриминираните декларации в
лицето на св. С.изключва произведенията „Защо” и „Отгоре” да са били ползвани
от подсъдимия без нейно съгласие. За музикалните произведения „Неам нерви” и
„Истина” се установи, че са обект на разпореждане от носителя на авторското
право с обсъдените по-горе декларации на л. 59 и л.116 ДП, чиято неистинност с
оглед показанията на св. С.и забележките на вещите лица, че липсват съответни
оригинали, не е доказана по несъмнен и безспорен начин.
Св. С.е разказала
пред СРС, че не е предоставяла изключителни права на „М.“, поради което самостоятелно се
разпореждала с музикалните произведения, по отношение на които притежавала
авторски права. Това изявление на св. С.в
съпоставка с декларации, за които заключението на тройна почеркова експертиза установява, че са
били подписани от нея, изключва съставомерността на деянието по чл. 172а, ал.1 НК във връзка с обект на защита от ЗАПСП, върху който носителят на правото е
св. С..
Деянието на
подсъдимия е обективно несъставомерно по този текст от НК и за произведенията,
за които се твърди, че са изпълнител Й.К., за който категорично се установява,
че не е бил член на СНЦ „М.”. Самостоятелен източник на доказателства в тази
насока са дори и показанията на св. М.Д.– служител на „М.” СНЦ, в които се
твърди, че дружеството не е имало договорни отношения със св. Й.К.. Такива данни се извличат
и от писмените доказателства –
удостоверение от „М.“ относно авторите, съпричастни към създаването на
съответните музикални произведения ( л.131, ДП). По
отношение на произведенията с изпълнители – св. М.С.и С.С.
от обективна страна е установено, че те са били членове на „М.” СНЦ, но не са
прехвърлили на дружеството изключителното право да използва техни музикални
произведения. Гласните доказателства са колебливи при установяване на факта
дали св. Д.Х. е бил член на СНЦ „М.” ( показанията на св. Х.и св. Д.). От друга страна обаче този факт е изяснен също с писмени
доказателства, от които е видно, че св. Х.следва да бъде причислен към тази група
свидетели (св. С., св. С., св. Т.), които твърдят, че са били членове на М. към инкриминирания период, но са преотстъпили
доброволно авторските си права върху свои произведения за използването им по
време на инкриминирания концерт. Това обстоятелство, както и фактът, че върху техните произведения „М.” не са разполагали с изключителни права
за разпространение по смисъла на ЗАПСП, изключва наказателната отговорност на
подсъдимия за престъпление по чл. 172а НК. Ето защо и доколкото е категорично установено
изразеното в писмена декларация съгласие на св. С., св. К., св. Х.и св. С.подсъдимият
да използва като организатор на инкриминирания концерт техни произведения,
обективно не е било изискуемо съгласието на „М.” за това.
От показанията на
свидетеля Д.Х. е установено, че той е бил единственият носител на правата върху
изпълнените на концерта песни. Относно единственото изключение - песента
„Бързаш няма време“ е установено, че св. Х.заплатил лично на лицето Ж.К.авторски
права във връзка с изпълнението й. По същия начин били уредени и отношенията
между св. Х.и К.М.за песента „Две следи“, за когото в показанията му пред СРС
се твърди, че еднократно уредили
авторските си права.
Неоснователно е
искането в протеста за осъждането на подсъдимия за ползване на обект на защита от ЗАПСП, върху който права имали текстописците, автори на аранжимент, композитори, различни от
изпълнителите, евентуално – във връзка с права на починали лица и техните наследници. Принципно
правилно е разбирането, че авторът на литературен текст, какъвто е текстът, по
който са композирани инкриминираните музикални произведения, е обект на защита
на ЗАПСП. Това е така по арг. от чл. 3, ал.1, т.1 ЗАПСП. Обект на защита е и аранжиментът към музикални творби
(чл. 3, ал.2, т.2 ЗАПСП). В настоящия случай обаче предметът
на доказване в обвинителния акт за извършено престъпление по чл. 172а, ал.1 НК е
очертан само и единствено с оглед личността на изпълнителите на съответните
музикални произведения, изброени по първи пункт от обвинението, които упражняват самостоятелно авторските си права,
независимо от авторите на текст, аранжимент и музика, като
липсват каквито и да е фактически твърдения да са били засегнати авторски права
на други лица, съпричастни към създаването на
инкриминираните музикални произведения. Недопустимо
е с протест да се изисква съдът да се произнесе по факти, които не са включени
в предмета на доказване, а именно кои са текстописците, автори на аранжимент и музика, когато те са различни от
изпълнителите и то за всяко едно инкриминирано произведение по
обвинението за престъпление по чл. 172а НК.
Недопустимо е едва в крайния съдебен акт, с който въззивният
съд е длъжен да се произнесе като контролираща инстанция подсъдимият за първи
път да узнае какъв
е обемът на авторските права при създаването на инкриминираното
музикално произведение, кои автори са били членове на „М.” СНЦ,
извършили ли са и при какви условия разпореждане с неимуществени права в полза
на това дружество за управление на
колективни права или разпореждане
в полза на мероприятието, организирано от подсъдимия. Още
повече, че в настоящия случай авторите на текст са частично коментирани от обвинението – св. Д.Д.и
св. Н.С.– за музикалните
произведения с изпълнител Ст. С..
Прокуратурата
не е упражнила правомощията си при изготвянето на обвинителен акт да анализира
дали и как са били нарушени авторските права на автори на текст, композитори и
автори на аранжимент, изброени подробно в писмени доказателства, предоставени
от „М.“ (л.73, л.74, ДП). Ето защо и съдът не би могъл да коментира факти,
които не са включени във параметрите на обвинението.
Относно
тези автори, които са упоменати в обвинителния акт, съдът намира за установено
следното. От обективна страна не е установено
подсъдимият да е използвал неправомерно произведение, създадено от текстописеца Н.С.. Първоинстанционният съд е обсъдил
подробно нейните показания, като неговите аргументи се споделят и от настоящия
съдебен състав. Св. С.не е имала задължението да се ползва от услугите на „М.”
СНЦ при упражняването на нейните авторски права. От фактическа страна е установено, че тя е
упражнила правото си на избор да се разпореди с неимуществените си права
еднократно и безвъзмездно в полза на св. С.. Фактът, че отношенията ѝ със св. С.не били оформени
с договор кореспондира с нейното твърдение, че преди провеждането на процесния
концерт по искане на подсъдимия изготвила декларация, която получила и
изпратила на подсъдимия по електронен път.
За останалите неконкретизирани от обвинението текстописци
се изяснява, че те са били известни преди всичко на изпълнителите на
музикалните произведения, съответно – на св. Й.К., свидетелите С., Д.Х. и св. С., св. Т., а на
„М.“ са били известни тези, които са регистрирали в това
дружество свои авторски права върху конкретни обекти на защита. В показанията си пред СРС изпълнителите на музикалните произведения, посочени
по-горе, са разказали, че се касае за отношения между
тях и дългогодишни приятели - текстописци, които са възникнали десетки години
преди инкриминирания период, не са били оформени с писмен договор и чиято
самоличност с малки изключения не е идентифицирана в техните показания. Св. К.
дори е посочил в показанията си пред СРС, че уреждал финансовите взаимоотношения с текстописците
лично, но след провеждането на
концертите. В тази връзка е неоснователно искането в протеста въззивният
съд да установява за първи път тези лица и да се произнесе за първи път в своя
съдебен акт относно техните права в контекста на обвинението по чл. 172а, ал.1 НК.
Вярно е, че авторското право
възниква ex lege със създаването на произведението, т.е. от момента, в който то, като резултат на
творческа дейност, е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е
обективна форма, поради което не е необходимо да бъде извършен акт на
признаване, освен в предвидените в закона случаи (т. напр. при одобрените
архитектурни проекти) или когато авторското право се оспорва - с предявяването
на иск по чл. 15, ал.1, т.2 ЗАПСП. Независимо от липсата на изискуем акт за
признаване авторството на литературно произведение, какъвто е текстът на
музикално произведение, за да се произнесе съдът положително по искането в
протеста да признае подсъдимият за виновен по обвинението, че като представител на дружеството „БГ М.К.“ ЕООД неправомерно е използвал чужд
обект на авторското право, какъвто е литературният текст на музикалните
произведения, следваше да е
сезиран със съответни твърдения в тази насока още в обвинителния акт, а именно
с твърдения за идентификация на автора на съответния текст и данни за неговото членство в „М.“ СНЦ. В този случай е от значение и установената в НПК
тежест на доказване обвинението да установи, че за всяко едно
произведение са налице посочените в чл. 3, ал. 1 от ЗАПСП критерии: да е ново, като не копира или не е част
от произведение, което вече е обект на авторското право, както и да е предмет
на творческа дейност, като доказателства за тази уникалност следва да
бъдат ангажирани за всеки един отделен случай.
В настоящото
производство нито съдът е сезиран със съответни фактически твърдения в тази насока, нито са опровергани
показанията на свидетелите – изпълнители на
музикални произведения, че нито един от текстописците
не е упражнил по исков ред по отношение на тях или по отношение на
подсъдимия правото по чл. 15, ал.1, т.2 ЗАПСП да поиска да се признае авторството върху съответното произведение (литературен
текст, по който е композирано музикално произведение).
Напълно еднопосочни
са показанията на св. С.С. (С.) и св. Д. Д., че между
тях двамата били сключени устни уговорки, по силата на които св. С.разполагал
със съгласието на текстописеца да изпълнява неговите песни когато и където
намери за добре. По същия начин били уредени отношенията и между св. Й.К.и
неустановени по делото автори на текст. Във връзка с уточненията на св. К., че
на част от песните той самият е автор на текст и аранжимент, обвинението не може да се отнесе до тези произведения, чиито текст е бил създаден
от св. К., доколкото същият дори не е бил
регистриран като член на „М.“. В
случаите, когато към създаването на музикалното произведение е съпричастен и
друг автор с неимуществени права ( за песните „Липсваш ми“ и „Сбогом“ – Х.Л.(композитор),
наследник на автор на текст – М.Г.и Ж.К.–
автор на текст) - са релевантни твърденията на св. Й.К., че той е декларирал пред организатора на концерта,
че останалите автори са уредили отношенията си
лично с него (л.115, стр.2, СП, СРС).
Очевидно е, че нито
св. С., нито носителят на авторското право – св. Д., нито св. К. в
професионалните си отношения са подчинили уговорките си на изискването по чл. 16 ЗАПСП отчуждаването на
неимуществени права по този закон да става само в писмена форма, което е
условие за тяхната валидност. Формално на това
основание организаторът на културното събитие е следвало да бъде снабден с
декларация от всеки един от тях. Също така е вярно обаче, че нито св. Д., нито други автори се установи да са изразявали като титуляри на авторско право претенции към установените по делото изпълнители, или към
подсъдимия и този факт е установен категорично в производството пред
първоинстанционния съд. Следователно и на това основание искането в протеста за
осъждането на подсъдимия по обвинението за престъпление по чл. 172а, ал.1 НК е
неоснователно. След като в обвинителния акт не е инкриминирано ползване на чужд
обект на защита по ЗАПСП, представляващ литературно произведение – текст на
песен, създаден от св. Д., е недопустимо по такова обвинение съдът да се произнесе за първи път в своя
краен съдебен акт. На следващо място дори и при наличието на такива
фактически твърдения обвинението следваше да установи, че съществува
фактическа връзка между творческата дейност на съответния текстописец и текста,
по който е композирано съответното инкриминирано музикално произведение, а
именно доказателства за обективирането му на материален носител с достоверна
дата на създаване на произведението, данни за имената на автора или друга
уникална идентификация на автора със знак към материалния носител (подпис,
печат, псевдоним, с който е известен в обществото и пр.). Само в този случай
обвинението би могло да се ползва от законоустановената презумпция, според
която до доказване на противното (по съдебен ред) за автор на произведението се
смята лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени по обичайния за
това начин върху оригинала на произведението или копия от него (чл. 6 ЗАПСП).
Отнесено изложеното по-горе
към настоящия случай, показва, че доколкото обвинението не е ангажирало
доказателства за материален носител, който да носи знак за уникална идентификация на съответния текстописец, автор
на аранжимент или музика, е недопустимо това
обстоятелство да се установява само с гласните доказателства на изпълнителите
на музикалните произведения или справките,
изготвени от „М.“ СНЦ. В настоящия случай обаче
обвинението е възприело именно този подход,
особено чрез
показанията на св. С., Й.К., М. С.. При липсата на такъв материален носител и
липсата на данни за проведен исков процес по чл. 15, ал.1, т.2 ЗАПСП е било напълно допустимо отношенията между текстописците на песните и
изпълнителите на музикалните произведения да бъдат регулирани с устни уговорки
между тях на базата на извънсъдебното признание за техните авторски права.
Що се отнася до музикалното
произведение, то не е обект сред изброените в чл. 3, ал.1, т.4, т.6 и т. ЗАПСП,
поради което авторът може да се разпорежда с неимущественото си право по чл.
15, ал.1, т.1 ЗАПСП и с декларация, в която следва да посочи
времето, мястото и начина, по който може да бъде разгласено
създадено от него произведение. В настоящия случай от обясненията на подсъдимия
е установено, че св. С.е осигурил на
подсъдимия декларация, приложена на л. 140, ДП, както и че го е уверил за
факта, че лично е бил ангажиран с уреждането на авторските права за
изпълняваните от него произведения. Ето защо и на това основание деянието на подсъдимия относно ползването на
декларация, съставена от името на Д.Р., е несъставомерно от обективна и
субективна страна. Това е така, тъй като от една страна не се доказва
подсъдимият да е познавал авторът, посочен в документа, да е имал задължението
да се снабди с материален носител на произведението в оригинал, за да провери
действията на св. С.относно автора на литературния текст. На второ място, това
е така с оглед липсата на предвиден регистрационен режим на литературните
произведения, с който да бъдат ангажирани трети лица. По изложените съображения
въззивният съд счита, че подсъдимият не е имал основание да
подозира, че св. С.му предоставя неистински документ.
В ЗАПСП не е предвидена забрана декларация
или друг документ, в който автор обективира решението си да бъде използвано
създадено от него произведение, да бъде предоставена за съхранение на трето
лице, каквото в случая се явява св. С.. От друга страна категорично неустановен
е начинът, времето и мястото на съставяне на инкриминираната декларация по
пункт втори от обвинението за документно престъпление. Не е преодоляна и доказателствената тежест за обвинението да
опровергае твърденията на подсъдимия в неговите обяснения, че тази декларация
му била предоставена от св. С.с уверението, че е уредил отношенията си с
текстописците на неговите песни. Категорично е установено, че самият С.С. е подписал подобна декларация, приложена на л.139 ДП и в производството пред съда е потвърдил с
висока степен на убедителност участието си при съставянето на този документ.
На следващо място с оглед съдържанието
на инкриминираната декларация на л. 140 ДП не се установява и убедителен мотив
подсъдимият да е искал с нея да доказва определени факти и обстоятелства, а
именно, че притежава авторски права за публичното
представяне на песните: „Да летим над града“, „Завръщане“ и „Пясъчен керван“.
Това е така, тъй като съгласно параметрите на обвинението по чл. 172а, ал.1 НК
на инкриминирания концерт от изброените в декларацията произведения, е било
използвано само озаглавеното „Да летим над града”. При това положение обвинението следваше да даде
логичен отговор защо подсъдимият съзнателно се е снабдил и се е ползвал с
частен неистински документ и за останалите произведения, които не са
инкриминирани по обвинението за престъпление
по чл. 172а, ал.1 НК и за които е безспорно,
че не са били възпроизведени при инкриминирания концерт. Посоченото несъответствие кореспондира във висока степени именно с
обясненията на подсъдимия, че декларацията не е била изискана от него, а му е
била предоставена от изпълнителя С. заедно с останалите документи, относими към
авторските права за използване на музикалното произведение.
На следващо място,
дори и да се приеме, че лицето Д.Р., упоменато в инкриминираната декларация, е
идентично с личността на св. Д., от
показанията на св. Д.в съчетан анализ с показанията на св. М.Д., се установи,
че този автор не е бил член на „М.” СНЦ и категорично не се е интересувал от
установяването на договорни отношения с това дружество. В тази насока неговите показания кореспондират и с
писмените доказателства, предоставени от „М.“ (л. 73, л.74, л. 132, ДП). В настоящия случай обаче по обвинението по чл. 172а, ал.1 НК е
инкриминирано липсата на съгласие на СНЦ
„М.“, като носител на авторско право, а не липсата на съгласие на текстописеца
и автор на литературно произведение Д.Д.. След като
от обективна страна св. Д.Д.не е имал сключени
договорни отношения за прехвърлянето на свои авторски права на СНЦ „М.“, то и
на това основание от обективна страна дружеството, създадено за управление на
колективни права, не е имало правото да се разпорежда с неимуществени права, които
не са му прехвърлени по съответния ред, в т.ч. и с правото на ползване на
литературния текст в произведението „Да летим над града”, за който се твърди, че е създаден
от св. Д.Д.и е
използван от подсъдимия като организатор на концерт. Следователно
и на това самостоятелно основание за подсъдимия не е било необходимо по сигнал
от СНЦ „Музикуатор” да доказва, че притежава авторски права за публичното
представяне на единственото от изброените в декларация действително използвано
произведение „Да летим над града“. Значението на тази декларация в
доказателствена дейност за удостоверените в нея факти и обстоятелства би било
налице в случай на оспорването ѝ от действителния носител на съответното право - св. Д., което не е налице.
Тъкмо напротив, във връзка с неговите показания в производството пред СРС и
доколкото в отношенията между св. С.и св. Д.не е била спазена задължителната
писмена форма по чл. 16 ЗАПСП, следва да се приеме, че носителят на правото върху
текта на тази песен е св. Д.. Този свидетел е потвърдил действията, свързани
с упражняването на негови неимуществени права, като е потвърдил и факта на предварително съгласие, предоставено на изпълнителя С.. Фактът, че
волеизявлението на св.Д.не е било документирано писмено по реда, предвиден в
ЗАПСП, не променя по същество неговото съдържание. Така, дори и да не бъде изследвана субективната съставомерност на
деянието, извършено от подсъдимия, дори и да се приеме, че документът по втори пункт от обвинението за документно престъпление
удостоверява
самоличността на св. Д., фактът на съвпадение на волята на св. Д.със
съдържанието на инкриминираната декларация обуславя и трето самостоятелно
основание за оправдаването на подсъдимия С. с оглед хипотезата на чл. 9, ал.2 НК. От обективна страна деянието на подсъдимия във връзка с процесната
декларация, приложена на л. 140 ДП, осъществява формално състав на документно
престъпление, като поради своята малозначителност неговата обществена опасност
е явно незначителна.
Единствените
неуредени отношения във връзка с авторско
право на изпълнител на музикално произведение,
обект на защита по ЗАПСП, са възпроизведени в показанията на св. Т.. Те обаче
нито се установява да се отнасят до личността на подсъдимия, нито са включени в
предмета на обвинението, доколкото свидетелят твърди за издадени два диска, които надвишавали броя на уговорените и които неправомерно се продавали по бензиностанциите.
Съдът във връзка
обсъдените по-горе доказателства намира, че обосновано и правилно подсъдимият е
бил оправдан по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 172а, ал.1 НК. Вярно е, че с оглед показанията на св. Н.Н. той е
станал собственик на „БГ М.К.“ ЕООД след инкриминирания концерт – през 2017г.
От показанията на свидетелите обаче се установи, че фактическата дейност по
организацията на концерта е била осъществявана от него. Това е така и с оглед
интензивната комуникация, провеждана от подсъдимия с изпълнителите на
музикалните произведения, както и с някои текстописци – св. Н.С.. Не се
установи който и да е от авторите, ангажирани в изпълнението на концерта, да е
познавал лично св.
Николова. Следователно, независимо от датата на регистрацията на собствеността
върху „БГ М.К.“ ЕООД, отговорността за организацията на инкриминирания концерт през 2016г. тежи върху лицето,
което фактически е било натоварено с тази дейност.
Верен е изводът на
първия съд, че авторските права могат да бъдат уредени от организатора на концерта
по два начина - чрез договор с „М.“ или директно с носителите на авторските
права, какъвто е настоящият случай. Този извод е обоснован не само от
показанията на св. Д.– длъжностно лице в „М.”, но и от съдържанието на
относимите към правната уредба на авторските права норми от ЗАПСП. От обективна
страна се установи, че „М.” е била оправомощена да даде съгласие за ползване на
произведения, за които вече са ѝ преотстъпени авторски права от
съответните носители, но в нито един от случаите дружеството не е разполагало с
изключителни права по смисъла на чл. 36, ал.2 ЗАПСП.
По
делото не са инкриминирани нарушения на авторските права на текстописци, аранжимент и музика, свързани с описаните в обвинителния
акт произведения, не са описани факти за членство на такива лица в дружество за
колективно управление на права, доколкото се
твърди, че не е налице необходимото съгласие именно на длъжностно лице от това
дружество. Сред изпълнителите на
музикални произведения членове в „М.“ СНЦ са били св. С., св. С.,
Титов. Нито един от тях обаче не се установи да е учредил изключителни права за
ползване на произведенията, които са били обект на разпространение с
инкриминирания концерт, поради което е напълно допустимо подсъдимият
самостоятелно да черпи права за използване на
произведенията въз основа на декларации, съставени от
съответните носители на авторски права. За нито една от декларациите, предоставени от изпълнителите на музикални
произведения на подсъдимия, не се установи да е била обект на престъпно
документиране, т.е. установи се, че същите са истински, в т.ч. и
инкриминираната по първи пункт от обвинението за извършено от подсъдимия
документно престъпление по чл. 316 вр. с чл. 309, ал.1 НК. За изпълнителя на музикални произведения - св. Й.К., за когото не се установи да е бил член на „М.” СНЦ,
деянието на подсъдимия е несъставомерно по чл.172а, ал.1 НК и на друго правно основание. В
този случай съгласието на „М.” СНЦ относно
авторските права, притежавани от св. К., не е
било изискуемо поради факта, че дружеството не го е придобило по договор с автора на съответното
произведение и не би могло да упражнява неговите неимуществени права.
Искането
в протеста за осъждането на подсъдимия за използване на авторски права на лица,
които не са конкретизирани в обвинителния акт (текстописци,
автори на аранжимент и музика, починали автори и техните наследници), като не е
конкретизиран и обектът на защита, по отношение на който се твърди, че те имат
неимуществени права, е неоснователно. Това е така с оглед процесуалната функция
на обвинителния акт да очертае предмета на доказване, с която следва да се
съобразява не само решаващият съд, но и изготвилия протеста прокурор.
Верен е
изводът на първия съд, че престъплението по чл.172а, ал.1 от НК изисква деецът да е използвал чужд обект на
авторско или сродно на него право, или екземпляр от него, без необходимото по
закон съгласие на носителя на съответното право. Верен е изводът, че лицата, съпричастни към създаването на инкриминираните
музикални произведения, когато са различни от техните изпълнители, са имали
право независимо от членството си в „Музикауатор“ да
уредят своите отношения или с подсъдимия, или със самите изпълнители. Това е
така, тъй като не се твърди нито едно от тези лица да е предоставило
изключителни права на „М.“ и доколкото всички разпитани по делото изпълнители,
без изключение, заявяват, че са били лично ангажирани с уреждането на техните
авторски права чрез съответно възнаграждение, а в отделни случаи – безвъзмездно
при изрично изразено съгласие за това. След като носителите на авторските права
са дали своето съгласие на изпълнителите за ползване на произведения, върху
които упражняват такива права и твърденията на изпълнителите в тази насока не
са опровергани от останалия доказателствен материал, деянието на подсъдимия е несъставомерно по чл. 172а, ал.1 НК.
По изложените
съображения съдът намира, че правилно и законосъобразно подсъдимият е бил
оправдан по обвинението за извършено от него престъпление по чл. 172а, ал.1 НК
и в тази част първоинстанционната присъда следва да се потвърди.
Съдът, упражни
правомощията си по чл. 336, ал.1, т.3 НПК, като счете, че подсъдимият е невиновен по
обвинението за извършено от него документно престъпление по чл. 316, вр. с чл.
309, ал.1 вр. с чл. 26, ал.1 НК, поради което го оправда по това обвинение. От
обективна страна не се установи първата от инкриминираните декларации – тази,
която е била съставена от името на св. С.да е неистински документ. Колебанието
на св. С.в показанията ѝ пред СРС и изразеното от нея съмнение за
авторството на подписа, положен върху декларация на л. 142 ДП не може да
надделее над доказателствената стойност на заключението, дадено от тройната
почеркова експертиза, която е изследвала подписа в съпоставка в значителен по
обем сравнителен материал и е установила, че той
е положен от автора, посочен в документа. Въззивният съд цени
заключението на тази експертиза като компетентно, добросъвестно и изготвено в съответствие с
поставените задачи.
Съдът намира, че подсъдимият не е
осъществил и състав на документно престъпление във връзка с ползването на
декларация, съставена от името на лицето
Д.Р.. От обективна страна не е установено времето, мястото, обстоятелствата на
изготвяне на този документ. Не са опровергани гласните доказателства, че
подсъдимият и св. Д.не са се познавали и не са обменяли информация към
инкриминирания период, като подсъдимият се е снабдил с документа чрез трето
лице. Това обстоятелство изключва субективния състав на престъплението.
Отделно от това, липсата на данни за
самоличността на автора на документ, изготвен от името на Д.Р., доколкото същият
е индивидуализиран в него с неистински единен граждански номер, формулирането
на изявление в първо лице, женски род „преотстъпила съм“, което според
декларацията изхожда от лице от мъжки пол, е индиция
за бланково изготвяне на основен документ и вероятна последваща
замяна на част от личните данни или на част от текста, предмет на
документиране. При това положение не би
могло еднозначно да се твърди, че така изготвеният бланков документ не
инкорпорира фактически грешки, както и че е бил предназначен да удостовери
волеизявление тъкмо на св. Д.. От обективна страна не е установено и подсъдимият да е бил съпричастен към тези
факти и обстоятелства.
На следващо място, съдържанието на самия
документ и фактите, за установяването на които се твърди, че бил употребен да
докаже, също обосновават несъставомерност на деянието
по чл.316 вр. с чл.309, ал.1 НК. В него е
удостоверено преотстъпване на авторско право за три произведения, като две от тях – „Завръщане“ и
„Пясъчен керван“ не са били използвани при инкриминирания концерт, проведен
през 2016г. Доколкото обект на разследване е тъкмо дейността на подсъдимия като
организатор на този концерт, обвинението следваше да установи връзка между
фактите в инкриминираната декларация и умисълът му да докаже с този документ,
че притежава авторски права върху използвани при това културно мероприятие произведения.
Деянието на подсъдимия е несъставомерно с оглед
изискуемата специална цел документът да
бъде употребен, за да се докаже, че съществува или не съществува определено
правно отношение и с оглед изпълнението на песента „Да летим над града“.
Настоящият съдебен състав счита, че това е така, тъй като подсъдимият не е имал
необходимост да доказва, че Д.Д.е преотстъпил правата
си във връзка това произведение, след като е разполагал с декларация от
изпълнителя на музикалното произведение – св. С.и уверението на последния, че
той е лично ангажиран с уреждането правата на останалите носители на авторски
права. Отделно от това подсъдимият не е имал необходимост да доказва това
обстоятелство и във връзка с твърденията в сигнал на „М.“ за причинена щета на това дружество с
използването на това произведение. Това е така, тъй като авторът на текста Д.Д.не е член на дружеството и не е имал договорни отношения
с него, а единственото друго съпричастно към творческия процес лице е св. С.,
който е декларирал самостоятелно преотстъпване на правата си за културното мероприятие,
организирано от подсъдимия.
Самостоятелно основание за оправдаването
на подсъдимия и по това обвинение е категоричната позиция на св. Д., че не е
имал каквито и да е претенции както към св. С., така и към подсъдимия. Така,
дори и да се приеме, че инкриминираната на л.140 ДП декларация визира тъкмо
личността на св. Д., наличието на пълно съвпадение между документираното в нея
волеизявление с позицията на св. Д., е аргумент за малозначителност
на деянието поради явно незначителна обществена опасност по смисъла на чл.9,
ал.2 НК.
По изложените съображения въззивният съд призна подсъдимия за невиновен по
обвинението за извършено от него престъпление по чл. 316 вр.
с чл.309, ал.1 вр. с чл.26, ал.1 НК, като на
основание чл. 304 НПК го оправда по това обвинение и отмени първоинстанционната
присъда в наказателно-осъдителната част.
Във връзка с изхода на делото е
безпредметно да бъде обсъждан въпросът за индивидуализация на наказанието.
На основание чл.190, ал.1 от НПК съдът постанови разноските по делото в
размер на 154, 84 лева от досъдебното производство, разноските, направени в
производството пред СРС в размер на 20.00 лева, както и разноските, направени в
производството пред въззивния съд в размер на
1014 лева остават за сметка на
държавата.
Така мотивиран, съдът постанови
присъдата.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.