РЕШЕНИЕ
№ 20639
гр. София, 13.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ
при участието на секретаря ЦВЕТАНА Б. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ Гражданско дело №
20221110169389 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
Производството е образувано по искова молба на А. В. М. срещу *********** и
**********, с която са предявени осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД срещу *********** за сумата от 550 лв., представляваща платена при
липса на основание по нищожния договор за потребителски кредит №
2535553/14.03.2022г. сума за лихва, ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на исковата молба - 21.12.2022г., до окончателното й погасяване, и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу ********** за
сумата от 1532.96 лв., представляваща платена при липса на основание сума за
възнаграждение за поръчителство по нищожния договор за поръчителство от
14.03.2022г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата
молба - 21.12.2022г., до окончателното й погасяване.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника *********** договор за потребителски
кредит № 2535553/14.03.2022г., въз основа на който е получил заем в размер от 4187.18
лв., със задължение да го върне на вноски в срок от 24 месеца. Поддържа, че съобразно
договорната клауза на чл. 4, ал. 1 е имал задължение да обезпечи изпълнението по
договора с договор за поръчителство с ответника **********, в изпълнение на което
на 14.03.2022г. ищецът сключил договор за поръчителство с последния, по който
следвало да заплати възнаграждение в размер от 5753.86 лв. На 15.09.2022г. сключила
договор за кредит № 2639781/15.09.2022г. с ***********, по който й била
предоставена в заем сума в размер на 6000 лева, с част от която – в размер на 4840.01
лв., било погасено задължение на ищеца по предходния договор за потребителски
кредит № 2535553/14.03.2022 г. Твърди, че е заплатила по договор за потребителски
кредит № 2535553/14.03.2022 г. и договор за поръчителство задължения в общ размер
на 6270.14 лв., включваща сумата от 4187.18 лв.- главница, 550 лв.- лихва и 1532.96
1
лв.- възнаграждение за поръчител. На ищеца били издадени удостоверения от
*********** и **********, съобразно които договорите са приключили и сумите са
изплатени. Поддържа, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил посочен приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му, общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и такса
гарант. Договорът не отговарял на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като
погасителният план не съдържал необходимата информация относно размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните задължения по договора, както и не били
посочени конкретни условия за прилагането на посочения в договора лихвен процент,
общият размер на възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по
договора и такса гаранция, а бил посочен единствено общ размер на задълженията.
Договорът противоречал на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като липсвал съществен
елемент от съдържанието- приложимият лихвен процент и условията за прилагането
му, така и дали същият е фиксиран или променлив за срока на договора, не бил
посочен и размерът на възнаградителна лихва и процентно съотношение спрямо
главницата, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали
посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя.
Погасителният план към договора не съдържал необходимата информация, така и не
ставало ясно по какъв начин е формиран годишният процент на разходите и какво е
включено в него. В стойността на ГПР не била включена дължимата от ищеца сума по
договора за предоставяне на поръчителство, която била елемент от общия разход на
потребителя по кредита, тъй като била пряко свързана с договора за потребителски
кредит. В условията на евентуалност счита, че клаузата относно определянето на ГПР
от договора е нищожна, тъй като водела до нееквивалентност на престациите на
страните, респ. до накърняване на добрите нрави, а също така и като неравноправна,
тъй като предвиждала задължително условие за отпускане на сумата по кредита, така и
не била формулирана по ясен и разбираем начин, подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
икономическите последици от сключването на договора, не била уговорена
индивидуално и не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост.
Поддържа, че договорът за поръчителство от 14.03.2022г. бил нищожен, тъй като
задълженията по същия представляват допълнителна сума, което е в размер на над
100% от вземането, което се обезпечава, с което и се стигало до заобикаляне
изискванията на чл.19, ал. 4 ЗПК, така и била налице значителна нееквивалентност на
насрещните престации, поради което бил сключен и в противоречи на добрите нрави,
доколкото били нарушени изискванията за добросъвестност и справедливост, а това от
своя страна водело до нищожност на целия договор за поръчителство.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника
***********. Не оспорва твърденията на ищеца, че между страните е сключен договор
за потребителски кредит от 14.03.2022г., по който на ищеца е предоставена в заем сума
в размер на 4187.18 лв., като сочи, че по договора бил уговорен ГЛП в размер от
40.00%, ГПР в размер от 48.21%. Не оспорва, че задължението по процесния договор за
кредит № 2535553/14.03.2022г. е предсрочно погасено на 15.09.2022 г. По същество
оспорва исковете при твърденията, че на кредитополучателя била предоставена
преддоговорна информация относно съдържанието на всяка клауза по договора за
потребителски кредит. Твърди, че в т. 10 от приложение № 1 към договора било
2
посочено съдържанието на погасителния план, в който били упоменати броят на
дължимите в срока по договора месечни вноски в общ размер на главница и лихва.
Оспорва договорът за потребителски кредит да накърнява добрите нрави и да е налице
нееквивалентност на престациите на двете страни. Навежда довод, че в договора са
спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като ясно са посочени
лихвеният процент и ГПР. Договорът за потребителски кредит и приложението към
него съдържали действителните уговорки между страните, ясно изразени и
формулирани, съгласно законовите изисквания, като в същия се съдържало посочване
на размера на потребителския кредит от 4187.18 лв., така и приложимите лихвен
процент по кредита в размер на 40.00 % и ГПР в размер на 48.21 %. Поддържа, че
условията към договора предвиждат сключване на договор за поръчителство като
възможност, което не съставлявало задължително условие за отпускане на заема, като в
тази връзка твърди, че договорът за поръчителство, съставлява отделно облигационно
отношение с конкретни параметри, по което ответникът ********** е поел задължение
да отговоря солидарно с ищеца за задълженията му по договора за кредит, както и че е
този договор е сключен след договора за кредит, поради което спазване на
изискванията на чл. 19 ЗПК включването в ГПР на разходите по договора за
предоставяне на поръчителство не е било необходимо, така и било обективно
невъзможно към момента на сключване на договора за кредит.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника
**********. Признава, че между ищеца и ********** бил сключен договор за
предоставяне на поръчителство от 14.03.2022г., по силата на който се задължил да
поеме солидарно с ищеца задълженията по процесния договор за кредит, като страните
уговорили възнаграждение за периода на действие на договора, но същото не попадало
в обхвата на общия разход по кредита. Поддържа, че на ищеца била предоставена
преддоговорна информация и бил запознат с параметрите по договора, като същият
направил информиран избор да сключи договора за поръчителство и поемането на
задължение за предоставяне на обезпечение не съставлявало необходимо условие за
сключването на договора за кредит и не било скрепено с каквато и да е санкция за
кредитополучателя, като уговореното възнаграждение по договора за поръчителство не
попадало в обхвата на общия разход по договора за кредит и не било дължимо при
отказ от договора в уговорения срок, като се дължало възнаграждение съобразно
периода на действие на договора в случай на предсрочно погасяване на обезпеченото
вземане. Оспорва процесните договор за кредит и договор за предоставяне на
поръчителство да са нищожни на посочените основания.
Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. В
доказателствена тежест на ищеца е разпределено да докаже пълно и главно по делото,
че е сключил с ответника *********** договор за потребителски кредит №
2535553/14.03.2022г. (безспорно) и че е сключил с ответника ********** договор за
поръчителство от 14.03.2022г. (безспорно); факта на плащане на всяка от процесните
суми - на ответника *********** сума в размер от 550 лв. (безспорно), и на ответника
********** сума в размер от 1532.96 лв., а в тежест на всеки ответник е да установи, че
е налице основание за получаването им, респ. задържането на процесните суми по
валидни договорни клаузи, които съдържат всички необходими реквизити според
изискванията на ЗПК и отговарят на императивните правни норми.
3
С приетия за окончателен доклад по делото съдът е отделил за безспорно, че
ищцата е сключила договор за потребителски кредит № 2535553/14.03.2022г. с
ответника *********** и договор за поръчителство от 14.03.2022г. с ответника
**********; така и че на 15.09.2022г. ищцата е извършила плащания по договора за
кредит в общ размер от 4187.18 лв., като със същата са погасени задължения в размер
на сумата от 550 лв. – лихва по договора за кредит, както и 1532.96лв. –
възнаграждение за поръчител.
Настоящият състав концентрира спора по делото по възражението за нищожност
на клаузите по договора за кредит и договора за предоставяне на поръчителство. В това
отношение съдът приема следното:
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договор е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона - каквито са именно
нормите на ЗПК, а в равна степен и на добрите нрави, като за спазването им съдът
следи служебно - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т.
1 и 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год.,
ОСГТК (в който смисъл Решение № 3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. № 12826 / 2022 г.
на Софийски градски съд).
При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните
права - чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за
цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са
справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на
европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените изисквания от
правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на
съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на
съответното общностно право - вж. решение от 10. 04. 1984 по делото Von Colson, C-
14/83. Съгласно трайната практика на СЕС - вж. т. 20 от решение от 12. 07. 1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от решение от 14. 09. 2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40
от решение от 19. 04. 2007 г., Farell, C- 356/05; т. 39 от решение от 24. 01. 2012 г.,
Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното
законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат
осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения
стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора,
които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва
релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при
кредитирането има лукративна цел - печалба. Тоест, дори при множество
правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да
се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави (в този смисъл изрично
Решение № 4304 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 8430 / 2022 г. на Софийски градски съд,
което настоящият състав споделя изцяло). От служебно изготвена справка в
Търговския регистър се установява, че **********, се установява, че едноличен
собственик на капитала е **********, т.е. ответниците са свързани лица по см. на §1
4
ТЗ.
Настоящият състав приема, че уговорено възнаграждение за предоставено
поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за
общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод
следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Процесният договор за гаранция е лично обезпечение и разкрива белезите на договор
за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било
изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и
безвъзмезден - т. е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е
обаче договорът да има двустранен и възмезден характер - както е в частност, тъй като
кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в
този случай поръчителството е близко до договора за застраховка. Същевременно, при
цялостния анализ на договора за кредит е видно, че сключването му и получаването на
сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя. Ето защо, несъмнено възнаграждението по договора за гаранция
следва да се включи в общия размер на ГПР.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент
на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери, са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия
случай ГПР по договора е около максимално допустимия размер от 48 21 %, при ГЛП
от 40.00%, но с включване на възнаграждението същият надхлвърля
законосустановения максимум 50%. Поради това и с оглед и на хипотезата на
свързани лица, несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението на
"скрита възнаградителна лихва", която не е включена в оскъпяването на ползваната
сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а
това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това
вземане.
Наред с гореизложеното, в т. 90 от решение на СЕС по дело С-377/14 се приема,
че, както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48, от
основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по
кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула.
Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за
прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за
кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него
задължения/вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, C-264/02, EU:
5
C:2004: 127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C-76/10, EU:
C:2010: 685, т. 70/. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение по дело С-
42/15. От анализа им следва, че целта на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е да
гарантира възможността потребителят на финансови услуги: 1/ да може да сравни
процента на разходите по кредитите на отделните институции като общ сбор; 2/ да
може да сравни условията на отделните кредитни институции, като има данни какви
задължения се включват в посочения от кредитора ГПР за всеки конкретен договор за
кредит. Именно затова законодателят изисква в договора да е подробно разписан
начинът на формиране. В противен случай за средния потребител би било невъзможно
обективно да сравни условията, предлагани от различните институции, респ. да вземе
информирано решение услугите на коя да избере. В процесния договор е посочен
единствено общ размер на ГПР, който е и некоректен, поради което несъмнено не е в
съответствие с изискванията на ЗПК, а доколкото накърнява съществени права на
потребителя, недействителността на договора на това основание е пропорционална
санкция.
Оттук съдът приема, че уговореното възнаграждение има значението на „скрита
възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и
която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от
своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение
(арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Поради
изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя ************
за обезпечаване вземанията на “КРЕДИСИМО“ ЕАД по процесния договор за
потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в
общия разход по кредита (в този смисъл са напр. Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС
по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г.
по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г.
и др.). Следователно след като „възнаграждението“ представлява разход, който е пряко
свързан с договора, известен на кредитора и следва същият да се включи при
изчисляване формирането на ГПР. Умишленото невключване цели заобикаляне на
чл.19, ал.4 ЗПК, което обуславя санкцията не по чл.19, ал.5 ЗПК, а по чл.22 вр. чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК, а именно недействителност на целия „обезпечен“ договор, като
последиците от недействителността на договора за потребителски кредит рефлектират
и по отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията (така напр. Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.).
Оттук съдът приема, че ищецът е доказал сключен с ответника ***********
договор за потребителски кредит № 2535553/14.03.2022г. така и сключен с ответника
********** договор за поръчителство от 14.03.2022г. (безспорно), които с оглед
приетото по-горе съдът приема, че е налице недействителност и на договора за
потребителски кредит и на договора за поръчителство, поради което и с оглед
отделеното за безспорно, че освен главница, ищцата е платила на *********** по
договор за потребителски кредит № 2535553/14.03.2022г. - 550 лв. лихва, а на
********** сума в размер от 1532.96 лв. – то исковете са изцяло основателни.
По разноските:
Ищцата е била представляваната от адвокат по чл.38 ЗАдв, поради което следва
присъди адв. възнаграждение в полза на адв. М. В. М., АК-************, в размер на
6
400лв. срещу *********** и 453лв. срещу **********.
Противно на изложеното в молба вх.№ 310652/02.11.2023г., че при определяне на
възнагражденеи по чл.38 ЗАдв. следва да се включи ДДС, съдът намира, че с оглед
актуалната практиката на ВКС, която и настоящият състав споделя (Определение №
917 от 2.05.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1323/2023 г., IV г. о., ГК, без да е необходимо
да се преповтарят подробните мотиви), не следва да се присъжда ДДС върху размера
на адвокатското възнаграждение, което ответната страна е осъдена да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАадв.
Съгалсно чл. 2 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облагат всяка
възмездна облагаема доставка на стока или услуга, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване с място на изпълнение на територията на страната, извършено от
регистрирано по този закон лице или от лице, за което е възникнало задължение за
регистрация, всяко възмездно вътреобщностно придобиване на нови превозни средства
с място на изпълнение на територията на страната, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване с място на изпълнение на територията на страната на акцизни стоки,
когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо
лице, което не е регистрирано по този закон, както и вносът на стоки. Видно от
законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с данък
добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз
може да оказва на лица, които имат право на издръжка, на материално затруднени лица
или на роднини, близки или на друг юрист, е безплатна. По смисъла на чл. 9, ал. 1 вр.
чл. 8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга. Безвъзмездните доставки
на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2, т. 1
ЗДДС, чл. 2 пар. 1, б. "в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006
година относно общата система на данъка върху добавената стойност. Тази услуга не
може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения, че
възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при
наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско
възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25, ал. 2
ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена.
Последващи този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно
задължение. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да
заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема
стока или услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната
правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни
и с различно съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква
право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по
което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото
със съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия
безплатната помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната
страна. Съдът не е нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да
издаде фактура и да начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението,
възникнало от постановения от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява
ДДС върху дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско
възнаграждение без това да е изрично предвидено в закона. Нито ЗДДС обаче, нито ЗА
въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила
за облагане с данък върху добавената стойност. Не следва нещо различно от
разпоредбата на пар. 2а ДР НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към дължимия
7
данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на
услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА. Тя урежда
начисляването на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати
и го определя като неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, но не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана
безплатна правна помощ. Такова съдържание разпоредбата не би и могла да има,
защото няма законова делегация, която да овластява Висшия адвокатски съвет да
регламентира данъчни правоотношения. По въпроса дали при определяне на
възнаграждението по чл.38 ЗА, се включва ДДС е налице и висящо делот пред СЕС -
C-744/23, по което към настоящия момент няма произнасяне.
Ищцата е била освободена от разноски по делото и с оглед изхода – ***********
следва да бъде осъдено да заплати д.т. по сметка на СРС в размер на 50лв., а
********** – разноски за д.т. в размер на 61,32лв.
С оглед на горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ***********, ЕИК: ***********,
гр.София, ********** (******), ***********, да заплати на А. В. М., ЕГН:
**********, **********, сумата от 550лв., представляваща недължимо платена сума
за лихва по Договор за потребителски кредит № 2535553/14.03.2022г., ведно със
законната лихва от 21.12.2022г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД **********, ЕИК: *********
гр.София, ********** (********), ***********, да заплати на А. В. М., ЕГН:
**********, **********, сумата от 1532,96лв., представляваща недължимо платена
сума за лихва по Договор за поръчителство от 14.03.2022г., ведно със законната лихва
от 21.12.2022г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. ***********, ЕИК:
***********, гр.София, ********** (*******), ***********, да заплати на адв. М. В.
М., АК-************,, разноски по делото в размер на 400лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. **********, ЕИК:
********* гр.София, ********** (*******), ***********, да заплати на адв. М. В. М.,
АК-************,, разноски по делото в размер на 453лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК ***********, ЕИК: ***********,
гр.София, ********** (*******), ***********, да заплати по сметка на Софийския
районен съд разноски за държавна такса в размер на 50лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК **********, ЕИК: ********* гр.София,
********** (********), ***********, да заплати по сметка на Софийския районен съд
разноски за държавна такса в размер на 61,32лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8