РЕШЕНИЕ№
гр. София, 08.01.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VI-16 състав, в
публично съдебно заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Диляна Цветкова като разгледа
търговско дело № 878 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда чл. 365 и сл. ГПК вр. чл. 119, ал. 1 КМЧП.
Образувано е по иск на „К.З.О.“ АД, ***, ЕИК *******,
за признаване и допускане изпълнението на чуждестранно арбитражно решение,
постановено на 09.03.2019 г. в Лондон от арбитър М.Х., с което СИА (ООД) „Е.Е.П.“,
вписано в регистъра на предприятията в Латвия, с рег. № *********, е осъдено да
заплати на ищеца сумата 1595195 щатски долара, ведно със сложна лихва от 5 % на
година с капитализация на тримесечие, считано от 10.07.2018 г. върху част от
сумата в размер на 1499361 щатски долара до датата на плащането и върху сумата
95834 щатски долара, считано от 30.11.2018 г. до датата на плащането, заедно с
разноски в размер на 5250 британски лири, ведно със сложна лихва върху
разноските в размер на 5 % на година с капитализация на тримесечие считано от
11.04.2019 г..
Ищецът
твърди, че на 17.07.2014 г. кораб на ответното дружество акостирал в
кораборемонтния завод на ищеца, за което бил съставен приемо-предавателен
протокол, а на 18.07.2014 г. между страните бил сключен договор за извършване
на ремонтни дейности и услуги, изпълнението на които започнало на 31.07.2014
г.. В договора била предвидена арбитражна клауза, съгласно която възникналите
споровете следвало да се решават чрез арбитраж, който да се проведе в Лондон. С
анекс от 10.11.2015 г. арбитражната клауза била прецизирана – споровете
следвало да се отнасят за разрешаване пред арбитраж в Лондон в съответствие с
английския Закон за арбитража от 1996 г. и Правилата на Лондонската асоциация
на морските арбитри.
Ищецът изпълнил задълженията си по сключения
договор, но ответникът не заплатил дължимите за ремонта и престоя на кораба
възнаграждения, поради което в полза на ищеца била допусната обезпечителна
мярка задържане (арест) на процесния кораб и образувано арбитражно производство
в Лондон за осъждането му да заплати дължимото възнаграждение. За арбитър от
страна на ищеца бил определен М.Х., като ответникът не определил такъв, поради
което Х. поел ролята на едноличен арбитър, съгласно правилата на английския
Закон за арбитража. Арбитражният съд осъдил ответното дружество да заплати
претендираната главница от 1595195 щатски долара, заедно със сложна лихва,
както и разноски в размер на 5 250 британски лири, върху които също се дължала
сложна лихва от 5 % на година с
капитализация на тримесечие, считано от 11.04.2019 г..
До
настоящия момент ответното дружество не погасило сумите, за които било осъдено
с арбитражното решение, а „К.З.О.“ АД продължавало да понася разходи по
съхранението на кораба. Обосновава правен интерес от провеждане на настоящия
иск с това, че на територията на Република България е налице имущество на
ответното дружество (задържаният кораб), чрез което може да удовлетвори
вземанията си, поради което българският съд бил компетентен да признае и
допусне изпълнението на арбитражното решение.
Твърди, че арбитражното решение било влязло в
сила и затова -задължително за страните, като същото отговаряло на изискванията
на Нюйоркската конвенция и тези на КМЧП. Спорът бил арбитрируем, тъй като имал имуществен
характер и произтичал от неизпълнение на договор, сключен между търговски
дружества. Също така решението не противоречало на българския обществен ред.
Арбитражното производство било проведено, съгласно уговореното в договора, при
приложение на английския Закон за арбитража от 1996 г. и Правилата на
Лондонската асоциация на морските арбитри. Арбитърът, постановил решението бил
законосъобразно назначен. Ответникът бил надлежно уведомен за образуваното производство,
въпреки това не предприел никакви процесуални действия и не упражнил правото си
на защита. По спора не било постановено решение, нито бил налице висящ процес относно
вземането пред български съд.
В отговор на исковата молба, ответникът оспорва
предявения иск като неоснователен. Твърди, че липсва валидна арбитражна клауза,
която да обхваща решения от арбитражния съд спор. СИА (ООД) „Е.Е.П.“ не било
уведомено за производството, поради това не упражнило процесуалните си права.
Арбитражният състав не бил назначен съгласно договореното между страните и
съгласно приложимото право. Признаването или допускането на изпълнението на
решението противоречало на българския обществен ред. Арбитражното решение не
било влязло в сила, тъй като не било връчено на ответника. С оглед тези пороци
не били налице предпоставките за допускане и изпълнение на арбитражното
решение, предвидени в Нюйоркската конвенция за признаване и допускане на
изпълнението на чуждестранни арбитражни решения.
По отношение на ответното дружество на 29.09.2017
г. било издадено решение за преустановяване на стопанската дейност от
Държавната служба по приходите на Латвия. Съгласно латвийския закон с решението
за преустановяване на стопанска дейност се забранявало изпълнението на
задължения от страна на търговеца, като за последното било необходимо специално
разрешение от службата по приходите, което не било изискано от ищеца.
Следователно липсвала изискуемост на вземането на ищеца по силата на закона. На
04.01.2019 г. на СИА (ООД) „Е.Е.П.“ бил назначен ликвидатор, решението за което
било обнародвано в Държавния вестник на Латвия, след което всички съобщения е
следвало да се връчват на ликвидатора, което не било сторено от арбитъра. В
арбитражното решение изобщо не било посочено, че дружеството било в ликвидация.
Дружеството не било уведомено за образуването на
арбитражното производство. За редовното му уведомяване ищецът се позовавал
изцяло на констатациите на арбитъра, които не доказвали уведомяването. Ответникът
не бил предоставял електронен адрес за съобщения и призовавания за целите на
арбитражното производство, следователно опитите за уведомяване по този начин
били негодни по смисъла на Нюйоркската конвенция. От датата на обявяването на
решението за преустановяване на стопанска дейност ответникът не е имал
управител, следователно не е било възможно получаването на съобщения на
електронен адрес. С оглед на горното не били налице предпоставките за
признаване и допускане на изпълнение на арбитражното решение по чл. 117 КПЧП.
Арбитражното производството било проведено и
решението било постановено от незаконен арбитражен състав. След като не бил
надлежно уведомен за производството не било възможно ответникът да посочи
арбитър, а спорът не следвало да се
разглежда от един арбитър, а от поне трима, както било уговорено в договора за
извършване на ремонтните дейности.
Отделно процесният спор не бил обхванат от
арбитражната клауза. Не било посочено в договора, че спорове относно изпълнението
на договора подлежат на разглеждане от арбитраж, последният касаел само
тълкуването на разпоредби от договора. Договорът бил подписан от Е.К., в
качеството му на управител на дружеството, като с решение за прекратяване на
стопанската на дейност на ответното дружество представителната власт на К. била
прекратена. Анексът, с който арбитражната клауза била изменена бил подписан от А.Ш.,
корабен мениджър и агент от ALS Ship Management, като при подписването му не
били представени договор за мениджмънт или пълномощно за уговаряне на арбитраж.
Не били представени доказателства относно
заплащането на разноските по арбитража, което също било условие за влизането на
арбитражното решение в сила. Решението не отговаряло и на изискванията на
английския Закон за арбитража, тъй като не било проведено производство по
вътрешна екзекватура в Обединеното кралство.
Също така решението противоречало на обществения
ред на Република България. В арбитражното производство били нарушени основни
принципи, като равенството на страните и състезателното начало, уредени в
Конституцията на Република България. Не било установено приемане на работата по
договора за ремонтни услуги и дейности при положение, че дружеството било с
прекратена дейност. Също така присъдената сложна лихва с капитализиране
противоречала на националните разпоредби.
В
допълнителната искова молба ищецът поддържа иска и оспорва направените от
ответника фактически твърдения и възражения. Твърди, че СИА (ООД) „Е.Е.П.“ е
уведомено надлежно за образуването на арбитражното производство, въпреки това е
бездействало, като е настъпила процесуална преклузия за депозиране на защита.
Връчването на книжата по делото било осъществено чрез частен съдебен изпълнител
на обявения от дружеството адрес на управление, съгласно латвийското право.
Арбитражното решение се ползвало с материална доказателствена сила относно
отразените в същото действия по връчването. Също така били изпращани и известия
на електронния адрес на ответника. От представените доказателства се
установявало, че ответникът узнал за арбитражното производство своевременно,
като е имал обективна възможност да предприеме действия по защитата си.
Напълно ирелевантни били твърденията относно
преустановяването на стопанската дейност на ответника. Не следвало да се
изисква специално разрешение за изпълнение на задълженията му, тъй като въпреки
преустановяването на стопанска дейност ответникът следвало да ги изпълнява. До
04.01.2019 г. ответното дружество било представлявано от Е.К., след което от назначения
ликвидатор. Затова неоснователни били твърденията на ответника, че по време на арбитражното
производство дружеството не е имало управител.
Недопустимо било националното законодателство да
въвежда допълнителни пречки пред екзекватурата на чуждестранни арбитражни
решения, различни от предвидените в Нюйоркската конвенция. Ответното дружество
не можело да се позовава на процесуални нарушения, които е могло да изтъкне в
процедура по оспорване на арбитражното решение, каквато английският закон
уреждал. Доводите на ответника във връзка с поведението на арбитъра касаели
правилността на арбитражното решение, затова и същите в настоящото производство
не било допустимо да се обсъждат.
Неоснователни били твърденията, че арбитражният
състав бил незаконен. С анекса към договора изискването за определен брой
арбитри отпаднало, а и според Правилника при липса на съдействие от едната
страна, спорът следвало да се реши еднолично от избрания от едната страна
арбитър.
Подписаният анекс от Ш. обвързвал СИА (ООД) „Е.Е.П.“,
тъй като същият имал валидно учредена представителна власт и действал със
знанието и съгласието на ответното дружество. Дори да се приеме, че не бил
надлежно упълномощен, то се прилагал чл. 301 ТЗ – търговецът не се е
противопоставил на извършените от Ш. действия веднага от узнаването им. Дори и
при първоначалната редакция на арбитражната клауза, уреждаща производството,
спорът се обхващал от същата.
Арбитражното решение било окончателно и не
подлежало на обжалване, съответно фактът на връчването му бил ирелевантен.
Неоснователни били твърдения на ответника за допълнителна процедура по вътрешна
екзекватура.
Допускането и изпълнението на решението не
нарушавало обществения ред на Република България. В арбитражното производство
не били нарушени принципите на равенство и състезателност. Също така било
допустимо уговарянето на лихва и нейното капитализиране в отношенията между
търговци.
В допълнителния отговор ответникът уточнява, че
възражението за нарушаване на обществения ред не се ограничавало единствено до
присъждане на сложна лихва, а касаело цялостното решение, поради
постановяването му в нарушение на процесуалните правила. Правото на защита на
СИА (ООД) „Е.Е.П.“ било нарушено поради нередовното му уведомяване за арбитражното
производство и постановяване на решението само от един арбитър. Поддържа, че
подписалият анекса Ш. нямал учредена представителна власт и действията му не
обвързвали ответника.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и след
като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Видно от представения
документ, назован договор за ремонт на кораб, на 18.07.2014 г. СИА (ООД) „Е.Е.П.“ възложило на ищеца изпълнението на ремонтни дейности на моторен
кораб А.К.срещу заплащане на възнаграждение, съгласно ценоразпис, представляващ
неразделна част от договора и при предоставена отстъпка от 30 % от общата сума,
с изключение на работите по стоманените части, за които отстъпката била в
размер на 25 %. В чл. 13 на договора страните постигнали съгласие в случай на
спор (несъгласие) при тълкуване клаузите на договора да се назначава панел от
арбитри, чието решение да е необжалваемо. Арбитражът следвало да се проведе в
Лондон. В договора не се съдържа посочване на евентуалните субекти, които да
формират панела от арбитри, нито страните обективирали воля по какъв начин и в
приложение на какви конкретни правила този панел да бъде формиран.
С анекс от 10.11.2015
г., сключен от името на СИА (ООД) „Е.Е.П.“ от А.Ш. като
представляващ агентът и управител на кораба АЛС Ш.М.арбитражната клауза била изменена,
като договорът следвало да се урежда и тълкува съгласно английското право, а
възникналите спорове да се отнасят за разрешаване пред арбитраж в Лондон в
съответствие с английския Закон за арбитража от 1996 г., като арбитражът се
проведе в съответствие с (Правилника на) Лондонската асоциация на морските
арбитри.
От представените от
всяка от страните удостоверения за актуално правно състояние на ответника, се
установява, че същият е дружество с ограничена отговорност вписано под №
40103303718 на 01.07.2010 г. в търговския регистър на Латвия, по отношение на
което на 29.09.2017 г. е вписано спиране на икономическата дейност въз основа
на решение № 30.1-8.59.2/256620 на латвийската Държавна служба за приходи, а
въз основа на последващо решение от 06.09.2018 г. № 30.1-8.59.2/236293 на
30.11.2018 г. е вписано прекратяване на дейността. На 04.01.2019 г. е вписано
начало на производство по ликвидация и назначаването на Я.Б.за ликвидатор, като
решението за назначаване на ликвидатор е обнародвано и в Л.В.(Държавен
вестник), брой 6/09.01.2019 г..
В производството е
представен оригинал на арбитражно решение, с превод на български език (чл. 183 ГПК), като решението е с апостил № АРО-1410297/12.04.2019 г., постановено на
09.03.2019 г. от арбитър М.Х., с което СИА (ООД) „Е.Е.П.“ е осъдено да заплати на ищеца възнаграждение за
извършени ремонтни работи по договор за ремонт на кораб със съответната сложна
лихва и разноските за производството. В изявление на арбитъра от 11.04.2019 г.
е посочено, че решението не подлежи на обжалване пред английски съд, тъй като
срокът за подаване на жалба е изтекъл и такава не е подадена. В изявлението на
арбитъра е удостоверен и фактът на заплащане от страна на ищеца на разноските
за производството в размер на 5250 британски лири.
От акт №
00175/055/2018-АКТ за връчване на документи се установява, че на 22.11.2018 г. заклет
съдебен изпълнител С.Р.от Окръжен съд Рига е сезирана от „К.З.О.“ АД чрез адвокат В.Н., с искане за връчване на
документи на седалището на ответника с адрес гр. Рига, бул. „********, а именно
уведомление от „Л.Е.К.С.“, адвокатско дружество от Лондон, относно предстоящ
арбитражен процес, който ще се води в Лондон. В резултат на искането съдебният
изпълнител посетила адреса на управление на ответника на 23.11.2018 г., но по
сведение на домоуправителя на сградата, находяща се на адрес бул. ********в
Рига, там ответното дружество не се намирало и не получавало пощенски пратки, поради
което документите не били връчени.
С пълномощно от
26.02.2019 г. назначеният ликвидатор на СИА (ООД) „Е.Е.П.“
Я.Б., овластил адвокат Р.М.от адвокатска кантора „Уидърс“, да предсталява дружеството
при комуникация с арбитъра М.Х., назначен по арбитражното дело, включително да
изисква и получава всякакви книжа, свързани с делото. От адвокат Р.М.чрез
електронни съобщения от 06.03.2019 г. и 28.03.2019 г., адресирани до М.Х. и
адвокатска кантора „Л.Е.К.С.“ е изискана информация във връзка с арбитражното
производство, но не се установява такава да е била предоставена.
Представени са
извадки от приложимото чуждо право - Закон за арбитража от 1966 г., Правилника
на Лондонската асоциация на морските арбитри, Закона за данъците и митата на
Латвия и Търговския закон на Латвия, които са обсъдени от вещото лице,
изготвило заключение по допуснатата съдебно-техническа експертиза, поради което
съдът не ги обсъжда самостоятелно.
От приетото
неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза, което съдът кредитира
като компетентно дадено и съответно на събраните в производството
доказателства, се установява, че правната уредба на прекратяването на търговската
дейност на дружествата се съдържа в Търговския закон на Латвия (ТЗЛ), като в
чл. 312 ТЗ се посочват възможните основания за прекратяване на търговската
дейност на дружество и според чл. 312, т. 6 във връзка с чл. 314, § 2 ТЗЛ,
прекратяването на дейността може да бъде резултат от решение на данъчната
администрация. Прекратяването на дейността по силата на решение на органите на
дружеството, на съд или на данъчната администрация следва да се разграничава от
случаите на прекратяване на дейност поради банкрут или неплатежоспособност.
Последица от прекратяване на дейността на дружеството е откриване на
производство по ликвидация на дружеството по силата на чл. 317, § 1 ТЗЛ.
Решенията за прекратяване на търговската дейност, постановени от данъчната администрация,
влизат в сила един месец след уведомяване на търговеца, ако той не подаде жалба
срещу решението за прекратяване на дейността (чл. 314, § 3 ТЗЛ). Във всички
случаи, след влизане в сила на решението за прекратяване на дейността на
дружеството, данъчната администрация следва да изпрати в тридневен срок
решението за вписване в Търговския регистър (чл. 320, § 2-1 ТЗЛ). Според ТЗЛ,
след откриване на производство по ликвидация следва да се назначи ликвидатор по
решение на дружеството или по предложение на заинтересованите лица. Ако
дейността на дружеството е прекратена по решение на данъчната администрация,
длъжностните лица от Търговския регистър на Латвия служебно назначават
ликвидатор, ако такъв не е предложен от самото дружество или от друго заинтересовано
лице (чл. 318-1, § 3 ТЗЛ). Решението за назначаване на ликвидатор се вписва и
обявява в Търговския регистър чрез обнародване в Държавен вестник по реда на
раздел 11 ТЗЛ.
В Закон за данъците и
таксите на Латвия, раздел 34-1 се урежда правомощието на Държавната служба за
приходите да постанови спиране на дейността на данъчно задължено лице и
последиците от това. Спирането на дейността не води до липса на представителна
власт на органите на управление на дружеството, но те нямат право да извършват
действия по изпълнение на задължения без изричното разрешение на Държавната
служба за приходите (раздел 34-1, §10). Контрагентите на лицето със спряна от
данъчната администрация дейност имат забрана за установяване на търговски
отношения след изтичане на един ден от обявяване в Търговския регистър на
Латвия на спирането на дейността. Спирането на дейността няма за пряка
последица прекратяване на представителната власт на органите на управление на
дружеството, нито прекратяване на образувани съдебни или арбитражни
производства. Санкцията за третите лица, които сключват търговски сделки с
лице, на което дейността е спряна, е непризнаване на платеното от тези лица
като разход за данъчни цели, свързан със стопанската дейност (раздел 34-1,
§11). В заключение, последиците на спиране на дейността на данъчно задължено
лице по реда на раздел 34-1 от Закон за данъците и таксите и тези на
прекратяване на дейността по реда на Търговския закон се отличават. В първия
случай, налице е забрана за извършване на сделки, но сделките не са
недействителни, като санкцията е на плоскостта на данъчното законодателство за
третите лица, които са страни по такива сделки - непризнаване на платеното от
тези лица като разход за данъчни цели. Органите на управление на дружеството не
са десезирани от представителна власт и не се заместват от други такива.
Законът не постановява отпадане на арбитрируемостта на спор между задължения данъчен
субект и третите лица, нито прекратяване ipso jure на висящи съдебни
производства. При постановяване на прекратяване на дейността след предходно
спиране на дейността, приложими са правилата на Търговския закон. Прекратяването
на дейността води до преустановяване на изпълнението на сделките и/или
сключване на нови такива. Органите на дружеството се десезират от
представителни функции, като се заместват от ликвидатор, определен от самия
търговец или от търговския регистър по негова инициатива или след съобразяване
на предложенията за определяне на ликвидатор на заинтересованите лица. След
датата на определяне на ликвидатора от Търговския регистър, личността на
ликвидатора се вписва и обявява в Търговския регистър чрез обнародване в
Държавен вестник (Latvijas vestnesis). Ликвидаторът има правомощията,
определени в чл. 322 ТЗЛ, а именно - всички права и задължения на органите на
управление на дружеството; правомощията за събиране на вземания, за
разпореждане с имущество на дружеството и изпълнение на задължения по претенции
на кредитори. Ликвидаторът има правото да сключва нови сделки, които са
необходими за провеждане на производството по ликвидация на дружеството.
Законът за данъците и
таксите (ЗДТ) на Латвия, раздел 34-1, доколкото няма изрични правила, не
препятства образуването на търговски спорове (съдебни искови или арбитражни)
след постановяване на спиране на дейността на дружеството. По силата на раздел
34-1, § 9 ЗДТ, лицето със спряна дейност няма право доброволно да извършва
действия на изпълнение на парични задължения, освен с изрично разрешение на
данъчната администрация по реда на раздел 34-1, § 10 ЗДТ. Данъчната
администрация не замества органите на дружеството относно тяхната
представителна власт, нито има пряко отражение върху пасивната процесуална
легитимация.
Въвеждането на
института на спиране на дейността на данъчните субекти в Латвия цели
предоставяне на възможност, при наличие на данъчни нарушения, които не са
свързани с неплатежоспособност, субектите да бъдат стимулирани да отстранят нарушенията
и да коригират поведението си под заплахата от откриване на последващо
производство по принудителна и ускорена ликвидация по реда на ТЗ като крайна
мярка.
В този смисъл, на
етапа на влизане в сила на решението за спиране на дейността на задълженото
лице поставено от данъчната администрация, дружеството има ограничена
дееспособност да изпълнява парични задължения по сделки, но процесуалната му
дееспособност и легитимация не търпят промяна. При липса на забрана в закона за
предявяване на искове пред съд или арбитраж при спиране на дейността или при
откриване на производство по ликвидация, няма пречка да се образуват такива
производства.
В чл. 57, § 1 от
Закона за арбитража на Латвия са изброени изчерпателно основанията за
прекратяване на арбитражното производство без постановяване на решение от
арбитражния решаващ орган, като липсата на правомощия относно предмета на спора
- неарбитрируемост (чл. 57, § 1, т. 4) или юридическото лице престане да
съществува (чл. 57, § 1, т. 5). Според чл. 487, § 1, т. 8 от
Гражданско-процесуалния закон на Латвия, не са арбитрируеми спорове, като вече
образуваното арбитражно производство следва да бъде прекратено поради отпадане
на подведомствеността на спора на арбитраж, ако по отношение на лицето, длъжник
по гражданскоправен спор, бъде открито производство по несъстоятелност или
производство за защита (стабилизация). Откриването на производство по
ликвидация не е основание за отпадане на гражданскоправния спор от обхвата на
компетентността на международния търговски арбитраж в латвийското право.
Относно
производствата по несъстоятелност има изрична разпоредба на чл. 18 от Регламент
(ЕС) 2015/848 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2015 година
относно производството по несъстоятелност, според която последиците от
производството по несъстоятелност върху висящ съдебен процес или висящо
арбитражно производство за имуществен актив или право, което е част от масата
на несъстоятелността на длъжник, се уреждат изключително от правото на
държавата членка, в която е висящ съдебният процес или в която се намира
арбитражния съд. В този смисъл и на основание тази разпоредба на правото на ЕС,
Английският Върховен съд (High Court of England and Wales) изрично е
постановил, че откриването на производство по несъстоятелност спрямо ответник
полско дружество, въпреки разпоредбата на чл.142 от полския Закон за банкрут и
преобразуването, не препятства арбитраж с място в Обединено кралство
Великобритания да продължи производството и да постанови решение по същество на
спора.
Според раздел 12, §4
от Търговски закон на Латвия, ако на търговец е изпратена информация, документи
или друга кореспонденция на юридическия, вписан в Търговския регистър на Латвия
адрес, счита се, че търговецът е получил документите, информацията или друга
кореспонденция, ако изпращачът докаже с писмени доказателства извършването на
изпращането. От анализа на посочената разпоредба е налице предвидена
презумптивна сила на връчване на съобщения на търговец при наличие на
доказателства в писмена форма за изпращане на съобщението на вписания към
датата на изпращане на съобщението адрес на търговеца, вписан в Търговския
регистър на Латвия. Разпоредбата е обща такава и не е специална за връчване на
книжа и съобщения в хода на съдебни или арбитражни производства.
За арбитражните
производства има специална разпоредба в чл. 519 на Гражданско-процесуалния
закон на Латвия, според която в хода на арбитражно производство всички
съобщения и документи се изпращат по поща или по друг начин, удостоверяващ
факта на изпращането, ако не е изпълнено това, фактът на изпращане се доказва с
лично удостоверяване на получателя чрез подпис. Според чл. 519, § 2 от
Гражданско-процесуалния закон на Латвия, има презумпция за получаване на
съобщенията и документите по арбитражното производство, ако те са изпратени на
вписания, юридически адрес на юридическо лице. Посочената разпоредба се
прилага, когато мястото на арбитража е в Латвия.
Относно съдебните
производства, уредбата на връчването на съдебни книжа се съдържа в разпоредбите
на чл. 54 до чл. 60 на Гражданско-процесуалния закон на Латвия и съобщенията до юридически лица се връчват на
вписания в Търговския регистър адрес. Според чл. 56-1, § 2 вр. § 1, ако
съобщението е изпратено по пощата на вписания в Търговския регистър адрес на
юридическо лице, съобщението се счита връчено по силата на законова презупция
на седмия ден от изпращане на съобщението. Подобна презупмция може да се
приложи от датата на опита за връчване на съобщението от съдебен изпълнител,
тъй като, по силата на раздел 74, § 1, т.1 от Закона за съдебните изпълнители
на Латвия, съдебните изпълнители имат правомощия по молба на заинтересовани
лица, да връчват съдебни съобщения, като не се посочва правомощие за други
съобщения - частни документи или документи за нуждите на арбитражно производство.
Съветът на заклетите
съдебни изпълнители на Латвия е определен за получаващ орган за Република
Латвия по реда на чл. 2 от Хагска конвенция от 15 ноември 1965 г. за връчване в
чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела и
на получаващ орган по чл. 2 от Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския
парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в
държавите-членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или
търговски дела (връчване на документи) и за отмяна на Регламент (ЕО) №
1348/2000 на Съвета.
Посочените
международни актове не се прилагат за връчване на съобщения по арбитражни дела,
но са индиция за реда за връчване в рамките на съдебни производства с
международен елемент на територията на Латвия. В заключение, разпоредбата на
раздел 12, §4 от Търговския закон съдържа обща презумпция за получаване на
информация и документи от търговци на вписания адрес в Търговски регистър на
Латвия и не определя изисквания относно времето от деня или начина на
удостоверяване на връчването, освен изискването за наличие на писмено
доказателство за изпращането.
Презумпцията е
оборима, като стандартът на оборване може да се изведе от чл. 59, §2 от
Гражданско-процесуалния закон на Латвия, а именно - при изпращане на
съобщението на вписания адрес в ТР на юридическото лице, то може да докаже, че
са налице обективни обстоятелства, които са препятствали получаване на
документите и са извън неговия контрол. В този смисъл, квалифицираната форма на
връчване на съдебни книжа от съдебен изпълнител по реда на раздел 74, §1, т.1
от Закон за съдебните изпълнители на Латвия има доказателствената сила,
определена от латвийското право и може да се ползва за доказване на факта на
изпращане на документа в писмена форма по смисъла на раздел 12, § 4 от
Търговския закон.
Други доказателства
от значение за спора не са представени, а необсъдените съдът счита да са
неотносими.
По отношение на предявения иск с правна квалификация чл.
51, ал. 3 ЗМТА.
Предмет на
производството е иск за признаване и допускане изпълнението на територията на
Република България на чуждестранно арбитражно решение, постановено на
09.03.2019 г. в Лондон от едноличен арбитър М.Х., с което ответното дружество е
осъдено да изпълни свои парични задължения, възникнали от сключен на 18.07.2014
г. договор за ремонт на кораб.
Съгласно чл.
51, ал. 2 ЗМТА по отношение признаването и допускането на изпълнение на
чуждестранно арбитражно решение приложими са сключените от Република България
международни договори – в случая двустранен договор между страната по произход
на арбитражното решение – Обединено кралство Великобритания и Република
България не е сключен, поради което приложима е Конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения,
сключена на 10 юни 1958 г. в Ню Йорк, обн. ДВ, бр. 2 от 08.01.1965 г., тъй като
и двете държави са страни по нея. А съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ
международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и
влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и
имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им
противоречат.
С оглед на
изложеното в настоящото производство намират приложение разпоредбите на
Конвенцията, като на основание чл. ІІІ от нея (всяка договаряща държава ще признава
силата на арбитражното решение и ще допуска неговото изпълнение съобразно с
процесуалните правила, които се прилагат в територията, където се иска
признаването и изпълнението), при условията, предвидени в Конвенцията и чл. 51, ал. 3 ЗМТА, се прилагат съответно
процесуалните норми на чл. 118 – чл. 122 КМЧП, отнасящи се пряко до процедурата
по признаване и допускане на изпълнението на решения и други актове на
чуждестранните съдилища и други държавни органи.
В чл. 118, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 КМЧП
е предвиден реда, по който се извършва признаването и допускането на
изпълнението на едно чуждестранно съдебно решение на територията на Република
България, като съгласно препращащата норма на чл. 51, ал. 3 ЗМТА този ред е
приложим и за признаване и допускане на изпълнението на решенията на
чуждестранните арбитражни съдилища тогава, когато друго не е предвидено в
международен договор, по който Република България е страна, какъвто характер
има Конвенцията и в която липсват каквито и да е процесуални правила,
регламентиращи реда, по който да се отправи и разгледа такова искане, които да
изключват приложението на посочените национални норми на КМЧП.
Съгласно чл. 118, ал. 1 КМЧП
признаването на чуждестранното съдебно съответно арбитражно решение се извършва
от органа, пред който то е представено, като за това не е необходимо да бъде
образувано нарочно исково производство, освен в случаите, уредени в чл. 118,
ал. 2 КМЧП, а именно при спор относно условията за признаване на чуждестранното
решение, който се разрешава чрез предявяване на установителен иск пред
Софийския градски съд. Допускане на изпълнението на чуждестранно съдебно, респ.
арбитражно решение на територията на Република България винаги е предпоставено
от провеждането на специално исково производство пред Софийски градски съд,
съгласно чл. 119, ал. 1 КМЧП.
При тълкуване във връзката им една с
друга на разпоредбите на чл. 118, ал. 1 КМЧП и на чл. 119, ал. 1 КМЧП, се
налага изводът, че в производството по предявен иск за допускане на изпълнение
на чуждестранното решение, съдът е длъжен да се произнесе освен по самото
допускане до изпълнение на това решение, така и по неговото признаване, тъй
като то е представено пред съда, разглеждащ иска, и признаването на акта на
съда на друга държава е предпоставка за допускането му до изпълнение на
територията на Република България.
Съгласно общото
правило на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да докаже фактите, от които
черпи права, респ. на които са основани защитните й възражения. В настоящото
производство ответникът е навел възражения за наличието на отрицателни
предпоставки, обуславящи отказ да бъде допуснато изпълнение на арбитражното
решение, поради което негова е тежестта да ги докаже, в този смисъл - решение №
162а от 25.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 993/2009 г., II т. о., ТК, и решение №
97 от 11.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1649/2016 г., I т. о., ТК, като се
съобразява забраната за релевиране на възражения за допуснати нарушения по чл.
117, т. 2 КМЧП, които възражения ответникът е могъл да изтъкне пред чуждия съд. Следва да се има предвид, че в настоящото
производство е недопустимо преразглеждането на разрешения с арбитражното
решение материалноправен спор, затова възраженията на ответника относно липсата
на изискуемост на присъденото вземане в резултат на постановено спиране, респ.
прекратяване на търговската му дейност и липсата на приемане на възложената
работа, са ирелевантни.
За да бъде основателен иска по чл.
119, ал. 1 КМЧП, в производството трябва да се установи, на първо място, че е
налице чуждестранно арбитражно решение, постановено в производство, в което страни
са били страните по настоящото дело, както и че това решение се ползва с
изпълнителна сила.
От представените по делото
доказателства е видно, че на 09.03.2019 г., от едноличен арбитър М.Х. е
постановено арбитражно решение, което по отношение на Република България има характер
на чуждестранно, като арбитърът е удостоверил, че същото не подлежи на
обжалване, съгласно приложимите процесуални правила на английското право, т.е.
същото е влязло в сила. С постановеното арбитражно решение ответното дружество СИА (ООД) „Е.Е.П.“, е осъдено да заплати на ищеца
сумата 1595195 щатски долара, ведно със сложна лихва от 5 % на година с
капитализация на тримесечие, считано от 10.07.2018 г. върху част от сумата в
размер на 1499361 щатски долара до датата на плащането и върху сумата 95834
щатски долара, считано от 30.11.2018 г. до датата на плащането, заедно с
разноски в размер на 5250 британски лири, ведно със сложна лихва върху
разноските в размер на 5 % на година с капитализация на тримесечие, считано от
11.04.2019 г..
След като в решението, чието допускане до изпълнение се иска в настоящия
процес, е налице диспозитив, с който едно лице е осъдено да заплати на друго
определена парична сума, то е ясно, че този акт на чуждестранния арбитраж се
ползва с изпълнителна сила, поради което и може да бъде предмет на предявения
иск по чл. 119, ал. 1 КМЧП. Ищцовото дружество е правният субект, който се
ползва от изпълнителната сила на арбитражното решение, тъй като то е лицето, в
полза на което са присъдени паричните суми.
На следващо място, съгласно
чл. ІV от Конвенцията, като
предпоставка за допускане изпълнението на арбитражното решение, ищецът в
производството дължи да представи и оригинала на съглашението, посочено в член
II (арбитражното споразумение или клауза), или надлежно заверен препис на
същото, като съгласно чл. V, буква а) от Конвенцията, признаването и
изпълнението на арбитражното решение могат да бъдат отказани по молба на
страната, срещу която то се предявява, ако тя докаже пред компетентния орган на
държавата, където се иска признаването и изпълнението, че страните по
съглашението, посочено в член II, са били по силата на приложимия спрямо тях
закон недееспособни или че съглашението е недействително по силата на закона,
на който страните са го подчинили (в договора за ремонт от 18.07.2014 г.
страните не са избрали приложимо право, такова е уговорено в анекса от
10.11.2015 г.), а при липса на указание в тази насока, по силата на закона на
държавата, където решението е било постановено (Великобритания). От друга
страна, съгласно чл. 117, т. 1 КМЧП настоящият състав дължи да установи, че
чуждестранният съд или орган (арбитърът М.Х.) е бил компетентен според
разпоредбите на българското право, което означава да е разгледал спор, който
е обхванат от арбитражно споразумение, което да обвързва страните.
Липсата на арбитражно споразумение е основание за
постановяване на отказ за допускане изпълнението на арбитражното решение, на която
отрицателна предпоставка ответникът изрично се позовава и за която по силата на
чл. 120, ал. 1 вр. чл. 117, т. 1 КМЧП съдът и служебно следи. Отделно чл. V, б.
В на Конвенцията за признаване и изпълнение на
чуждестранни арбитражни решения предвижда като основание за отказ да бъде
допуснато изпълнение на арбитражното решение хипотезата на постановяването му по спор, непосочен в арбитражното
съглашение или неспадащ към споровете, предвидени от арбитражната уговорка в
договора.
По отношение валидността на
арбитражното споразумение обаче приложима
е Европейската конвенция за външнотърговски арбитраж (ЕКВТА), ратифицирана с указ № 114/14.03.1964 г., обнародван в ДВ бр. 23 от 1964 г., съответно към която Латвия се е присъединила,
считано от 20.03.2003 г., доколкото страните по арбитражното споразумение са
българско и латвийско дружества.
Съгласно чл. 1 ЕКВТА конвенцията се прилага към
арбитражните споразумения между физически или юридически лица, които в момента
на сключването на споразумението имат постоянното си местопребиваване или
съответно седалището си в различни договарящи държави, за разрешаването по
арбитражен ред на споровете, които са възникнали или биха възникнали от
външнотърговски операции. Договорът за ремонт на кораб е сключен между юридически
лица със седалища в различни договарящи държави, поради което валидността на
арбитражното споразумение ще следва да се преценява през призмата на ЕКВТА.
В случая, в чл. 13 от договора за
ремонт на кораб, сключен на 18.07.2014 г. страните са постигнали съгласие единствено
споровете във връзка с тълкуването на договора да бъдат възложени за разрешаване
на панел от арбитри, като арбитражът да се проведе в Лондон.
В споразумението липсват съществени елементи, които да квалифицират
клаузата като арбитражна и пораждаща правни последици по смисъла на уеднакрената практика на ВКС, изразена в
определение № 660 от 20.12.2016 г. по ч. т. д. № 2197/2016 г., Т. К., ІІ Т. О. на
ВКС, определение № 139 от 08.02.2017 г. по гр. д. № 3551/2016 г., Г. К., ІV Г.
О. на ВКС,
които препращат към определение № 281 от 07.05.2012 г. по ч. т. д. № 215/2012
г., Т. К., І Т. О. на ВКС, в което е прието, че когато арбитражното
споразумение предвижда арбитраж, без обаче да възлага изрично спора на
конкретно определена арбитражна институция, то е винаги за арбитраж ад хок, който следва да
е определен или да са установени правила за определянето му.
Възлагането на споровете на панел от арбитри,
а не на съответна арбитражна институция категорично сочи на волята на страните
за арбитраж ад хок. Ноторно е, че бидейки договор, арбитражното споразумение
(по смисъла на чл. 19, ал. 1 ГПК), подлежи на свой ред на тълкуване съобразно
правилата на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, но от тълкуването на волята
на страните не може да бъде изведен механизъм за определяне на лица, които да
формират панел (състав), нито има яснота какъв е броят на участниците в панела.
Неформираната воля на участващите в споразумението
юридически лица следва да се счита допълнена от разпоредбите на чл. ІV, т.1, б.
Б, т. 2 и т. 3 ЕКВТА, които предвиждат страните в арбитражното споразумение да могат по своя преценка да
предвидят, че предават споровете си на арбитраж ад хок; в този случай
по-специално те могат: I)
да посочат арбитрите или да определят способите за тяхното посочване, ако
възникне спор (което в договора от 18.07.2014 г. не е направено); II) да определят мястото на
арбитража (то е дефинирано - Лондон); III) да определят правилата
на процедурата, към които арбитрите трябва да се придържат (такива в
основния договор липсват). Постигането на
съгласие по всички тези въпроси обаче не е задължително, тъй като липсата му се
замества от правилата на конвенцията, които предвиждат, че ако страните са уговорили,
че възлагат споровете си на арбитраж ад хок и ако в срок от 30 дни от деня,
когато на ответника е съобщена молбата за арбитраж, една от страните не назначи
свой арбитър, тогава, ако друго не е уговорено, арбитърът на тази страна се
назначава, по молба на другата страна, от председателя на компетентната
търговска палата на държавата, в която в момента на подаването на молбата за
арбитраж пребивава или има своето седалище страната, която не е посочила
арбитър. Ако страните са уговорили, че възлагат споровете си на арбитраж ад
хок, състоящ се от един или повече арбитри, без арбитражното споразумение да
съдържа указания за мерките, необходими за организация на арбитража съгласно
точка 1 на настоящия член, и ако страните не постигнат съгласие за тях, тогава,
като се запазва правилото на точка 2, тези мерки ще бъдат взети от вече
посочените арбитър или арбитри. Ако страните не са се споразумели за
назначаването на едноличен арбитър или ако назначените арбитри не са могли да се
споразумеят за мерките, които трябва да бъдат взети, ищецът може, когато
страните са уговорили мястото на арбитража (както в случая - Лондон), да се обърне по свой избор с молба
за вземане на тези мерки или към председателя на компетентната търговска палата
в мястото на арбитража, уговорено между страните, или към председателя на
компетентната търговска палата по мястото, където е обикновеното
местопребиваване или седалище на ответника в момента на подаването на молбата
за арбитраж.
При прилагане на разрешенията на ЕКВТА е ясно, че макар субектът, който ще
правораздава по волята на страните по техния спор да не е ясно, конкретно,
несъмнено и еднозначно определен и да не е предвидена специална процедура за
избора му, каквито са
утвърдените в практиката на ВКС стандарти за валидност на арбитражно споразумение,
процесното такова не е нищожно, тъй като липсващата воля на страните е
заместена от разпоредбите на конвенцията, с оглед постигане отразените в
преамбюла й цели за отстраняване,
доколкото е възможно, на някои затруднения в организацията и функционирането на
външнотърговския арбитраж в отношенията между физическите и юридическите лица
на разни европейски страни. В този смисъл установената от ВКС съдебна практика (решение № 91/25.07.2016 г.
по дело № 2981/2015 г. на ВКС, ТК, I Т.О. и
определение № 281 от 07.05.2012 г. по ч. т. д. № 215/2012 г. на І т. о.), която приема,
че неиндивидуализирането
чрез посочване на конкретен арбитър „ад хок“ е порок, сочещ на липса на воля за
арбитраж въобще и обуславя
недействителност на арбитражната клауза, е неприложима по отношение на арбитражно споразумение,
уреждано от ЕКВТА.
Следователно
арбитражната клауза е валидна, но с ограничен предметен обхват - волята на
страните е единствено споровете относно тълкуването на клаузите на договора да
бъдат разрешавани от панел арбитри, като липсва воля да са предоставени в
компетентност на арбитраж спорове във връзка с изпълнението/неизпълнението на
договора, доколкото последното не се твърди да е резултат от противоречиво
разбиране от страните на съдържанието на договорните клаузи. Извод за
ограниченото предметно съдържание на клаузата произтича и при съпоставянето й с
уговорената арбитражна клауза със сключения анекс към договора, с който
обхватът й е разширен до всички спорове. След като страните са изразили воля за
промяна на клаузата следва да се приеме, че същите са считали предметът й за
ограничен до тълкуването на договора, още повече, че клаузите му са абстрактно
формулирани и влаганото от страните в тях съдържание е възможно да бъде различно
и съответно - източник на спор. Предметът на арбитражното производство обаче е
именно иск за реално изпълнение на задължение, произтичащо от договора, а не
тълкуване на договорните условия, поради което се налага извод за липсата на
валидно арбитражно споразумение, с което спор относно неизпълнение на
договорните задължения на СИА (ООД)
„Е.Е.П.“ да е възложен за разрешаване от арбитраж ад хок с място на провеждане
Лондон.
Както
вече се посочи, с анекс от 10.11.2015 г. към договора за ремонт арбитражната
клауза е изменена като предметът на арбитрируемите спорове между страните е
разширен до всички такива, които могат да възникнат във връзка с договора. Анексът
обаче е сключен от името на СИА
(ООД) „Е.Е.П.“ от лицето А.Ш., който няма органна представителна власт по
отношение на дружеството и не се установява да е бил упълномощен от вписания в
търговския регистър на Латвия негов представител Е.К.. Именно вписванията в
публично достъпния търговски регистър на Латвия определят за всички трети лица
субектът, който може да волеизявява от името на дружеството и този субект към
сключването на анекса е само К..
В решение №
8/08.02.2017 г. по търг. дело № 1706/2016 г. на ІІ ТО на ВКС, е прието, че
арбитражното споразумение представлява отделен договор и за неговото сключване
лицето, подписало споразумението, следва да разполага с представителна власт.
Самостоятелността на арбитражното споразумение спрямо материалноправния договор
изисква отделна проверка на изискванията за валидност на двата договора.
Упълномощаването за сключване на определен договор по дефиниция не включва
упълномощаване за сключване и на арбитражно споразумение. Поради това, че
арбитражната клауза представлява самостоятелно и независимо от
материалноправния договор споразумение, е необходимо пълномощникът да разполага
с представителна власт за сключване на арбитражно споразумение, включително и когато
същото е инкорпорирано като клауза в материалноправния договор.
Упълномощаването е
сделка, насочена към пораждане на представителна власт за упълномощения в
определен от упълномощителя обем и съдържание. Съгласно разпоредбата на чл. 39,
ал. 1 ЗЗД обемът на представителната власт се определя от това, което
упълномощителят е изявил, т. е. което е отразено в пълномощното като писмен
акт, материализиращ упълномощителната сделка. В настоящия случай липсва
изразена в писмена форма воля от страна на представляващия СИА (ООД) „Е.Е.П.“ за отнасяне на споровете, възникнали
във връзка с договора за ремонт на кораб, на арбитраж, така както е определен в
сключения от Ш. анекс, нито е представено пълномощно, насочено към учредяване
на представителна власт в полза на последния за сключване на арбитражно
споразумение. Липсва изразена воля от законния представител на настоящия ответник
в изискващата се от закона форма (писмена) за включване на арбитражна клауза със
съдържанието, определено с анекса към договора за ремонт на кораб, поради което
уговорената такава от лице без представителна власт не поражда правни последици
за СИА (ООД) „Е.Е.П.“. Арбитражната
клауза, за която К. като представляващ СИА (ООД) „Е.Е.П.“ е волеизявил няма за предмет спорове във връзка с
неизпълнение на договорни задължения, а включването на тези спорове в обхвата
на клаузата няма как да се осъществи от лице без представителна спрямо
ответника власт.
Доводите на „К.З.О.“ АД, че ответникът в арбитражното производство
следва да се счита обвързан с арбитражната клауза, уговорена в анекса, съгласно
чл. 301 ТЗ, е неоснователен. Разпоредбата на чл. 301 ТЗ не намира приложение по
отношение на арбитражното споразумение, което представлява вид процесуален
договор, уреждащ процесуални, а не материалноправни отношения по търговска
сделка, независимо в какъв акт е обективирано. В този смисъл е практиката на
ВКС, създадена с решение № 157/11.01.2013 г. по т. д. № 611/2012 г. на ВКС, ТК,
І т. о. и решение № 66/07.07.2014 г. по т. д. № 4036/2013 г. на ВКС, ТК, І т.
о. Разпоредбата на чл. 301 ТЗ има за цел да гарантира бързина и стабилност в
търговския оборот и приложното й поле е насочено към материалноправните
отношения между страните – сключената сделка и действието й, докато целта на
арбитражното споразумение е да учреди правораздавателна компетентност на
арбитраж. Съпоставянето на разпоредбите на чл. 301 ТЗ и чл. 7, ал. 3 ЗМТА води
до извод, че предвидените в тях преклузии и поведението, което следва да бъде предприето,
са различни, което е аргумент в полза на тезата за неприложимост на чл. 301 ТЗ.
Разпоредбата на чл.
301 ТЗ урежда действие, поведение, ориентирано към материалноправните отношения
между страните, докато разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ЗМТА регламентира
процесуални действия, предприети в образувано арбитражно производство и
насочени към разглеждане на спора по същество. Ако арбитражното споразумение е
сключено от името на ответника от лице без представителна власт, същото може да
бъде потвърдено или изрично, или ако ответникът в арбитражното производство не
е оспорил компетентността на арбитражния съд и е участвал активно в
арбитражното производство чрез извършване на процесуални действия за
разглеждане на спора по същество. Арбитражното производство е изключение от
държавното правосъдие по граждански и търговски дела и е недопустимо
компетентността на арбитражния съд да бъде обоснована чрез прилагане на
разпоредбата на чл. 301 ТЗ като по този начин бъде игнорирана разпоредбата на
чл. 7 ЗМТА.
Отделно от това, назначеният
ликвидатор на ответника Я.Б.изрично се противопоставя на арбитражната клауза,
уговорена в анекса като подписана от лице без представителна власт, като няма
данни търговецът да е узнал за сключване на арбитражно споразумение преди
връчване на препис от исковата молба, към която анексът от 10.11.2015 г. е
приложен, поради което следва да се приеме, че е налице своевременно
противопоставяне и анексът (в частта на арбитражната клауза) не обвързва СИА (ООД) „Е.Е.П.“.
Изложеното сочи, че
при постановяване на арбитражното решение между страните не е било налице
валидно арбитражно споразумение, с което да е учредена компетентност за
арбитъра М.Х. да разреши спор относно дължимо вземане за извършена работа по
договор за ремонт на кораб, тъй като сключеното от представляващия СИА (ООД) „Е.Е.П.“ арбитражно споразумение има
ограничен предмет – единствено и само тълкуване на клаузите на договора.
Арбитражното споразумение, с което е предвидено разрешаването на всички спорове
във връзка с договора е сключено от лице без представителна власт, поради което
и няма как да поражда правни последици за мнимо представлявания търговец.
Това означава, че не е налице условието по чл.
117, т. 1 КМЧП, съответно е реализирана хипотезата на чл. V, б. „в“ от
Нюйоркската конвенция - решението е постановено по спор,
непосочен в арбитражното съглашение или неспадащ към споровете, предвидени от
арбитражната уговорка в договора, което налага постановяването на отказ да бъде допуснато изпълнението му на територията
на Република България.
Независимо от този извод, се налага да се
отбележи, че възражението на ответника
за наличие на хипотезата на чл. V, б. „б“ от Нюйоркската конвенция е също
основателно, тъй като СИА (ООД) „Е.Е.П.“ е
било в невъзможност да предяви своите защитни средства в арбитражното производство.
Въз основа
на заключението на съдебно техническата експертиза и при съобразяване на
представената по делото извадка от Търговския закон на Латвия се налага извод,
че с решението на органите на данъчната администрация за прекратяване на
търговската дейност на СИА (ООД) „Е.Е.П.“ органите на дружеството са десезирани,
като раздел 317, (1), ТЗЛ изрично
постановява в случай на прекратяване на дейността на дружеството то да се
ликвидира, като съгласно (2) на разпоредбата ликвидация не се извършва и се
взема решение за изключване (заличаване) на дружеството от Търговския регистър,
ако никое от заинтересованите лица за ликвидация на дружеството не подаде молба
за назначаване на ликвидатор. Последното следва да се осъществи в рамките на
един месец след деня на публикуване на уведомлението за прекратяване на
дейността на дружеството – раздел 318 (3) ТЗЛ. В случая прекратяването на
дейността е вписано в търговския регистър на 30.11.2018 г., от които момент
органите на дружеството са десезирани и е започнал да тече 1 месечния срок за
подаване на молба за назначаване на ликвидатор от заинтересуваните лица, като такава
е депозирана и на 04.01.2019 г. е вписано назначаването на ликвидатор, което е
и обнародвано в Държавен вестник на 09.01.2019 г..
При тази уредба следва да се приеме, че считано
от 30.11.2018 г. ответното дружество не е имало органен представител (същият е
десезиран), поради което предприемането на действия по упражняване на негови процесуални
права след този момент до назначаването на ликвидатор (04.01.2019 г.) е било правно
невъзможно (хипотеза, съответна на чл. 29, ал. 2 ГПК). Фактът на прекратяване
на търговска дейност на СИА (ООД) „Е.Е.П.“ е обявен в публичния търговски регистър
на Латвия и следва да се счита известен за всички трети лица, включително и за
представляващите ищеца адвокати и назначения арбитър М.Х., тъй като е настъпил
в хода на арбитражното производство и е следвало да бъде взет предвид при
неговото развитие с оглед осигуряване възможност на ответника да упражни
процесуалните си права.
В настоящото производство доказателства на какъв
конкретен електронен адрес са изпращани уведомленията за образуване на
арбитражното производство (визирани в арбитражното решение) не са представени, още
повече, че нито в регистъра има обявен електронен адрес на търговеца, нито
такъв е посочен в сключения между страните договор. Единствено е представено
съобщение за предстоящо образуване на арбитражно производство, изготвено от
адвокатска кантора, представляваща ищеца, което е оформено като невръчено,
поради неоткриването на адресата на вписания в регистъра адрес на управление.
Вътрешните процесуални правила на Латвия
предвиждат (съгласно кредитираното заключение на вещото лице) изпратени до
вписания в търговския регистър известия да се считат за връчени в приложение на
законна презумпция, съгласно раздел 12 (4) ТЗЛ, аналогична на разпоредбата на
чл. 50, ал. 2 ГПК, която обаче е фикция. Удостовереното от съдебен изпълнител при
връчване на съобщението на 23.11.2018 г., че на вписания в търговския регистър
адрес на управление търговецът не получава пощенски пратки, е основание да се
счита, че съобщението е получено от търговеца (в правен смисъл). В този случай
обаче предвид съдържанието на арбитражното споразумение от 18.07.2014 г. и в
приложение на разпоредбите на ЕКВТА (анексът на договора се посочи, че не
обвързва СИА (ООД) „Е.Е.П.“), ответникът следва да е разполагал с 30 дни за
упражняване правото да определи арбитър, като през основната част от този срок
дружеството е било без органен представител, в резултат на санкционно
прекратяване на търговската му дейност. Назначеният ликвидатор няма данни да е
уведомен за предприетите от ищеца стъпки за провеждане на арбитражно
производство.
От своя страна хронологията на развитие на
арбитражното производство, съдържаща се в самото арбитражно решение сочи, че от
поемане на назначението от страна на арбитъра М.Х. (12.12.2018 г.) до изтичане
на срока за депозиране на писмена защита от страна на СИА (ООД) „Е.Е.П.“ -
07.01.2019 г. дружеството е без органен представител. Ликвидаторът е вписан на
04.01.2019 г. (петък), а срокът за депозиране на становище по иска е бил
определен да изтече в следващия присъствен ден – 07.01.2019 г. (понеделник).
Това означава, че за упражняване на защитните си средства в производството
ответникът е разполагал формално само с 1 работен ден, което няма как да не
бъде квалифицирано като невъзможност да упражни защитните си средства и също
съставлява основание за постановяване на отказ да бъде допуснато изпълнение на
постановеното арбитражно решение.
Необходимо е да се отбележи, че по отношение на
СИА (ООД) „Е.Е.П.“ не е открито производство по несъстоятелност, както
неоснователно твърди процесуалния му представител, а само производство по
ликвидация, което не препятства провеждането на арбитражни или съдебни
производства за събиране на дължими вземания. Проведеното такова, резултирало в
постановяването на процесното арбитражно решение, извън изложените съображения
за обхвата на арбитражната клауза, само по себе си е осъществено във времеви
период на прекратена търговска дейност и десезирани представителни органи на
търговеца, без този факт да е съобразен от арбитъра, въпреки че е оповестен
чрез вписванията в търговския регистър, целящи именно узнаване от всички трети
лица на съществените елементи от статуса на едно юридическо лице. По този начин ответникът е бил лишен от
възможност да отговори на исковата претенция и това е достатъчно за
постановяване на отказ за екзекватура.
Обсъждането на останалите релевирани от ответника
основания за постановяване на отказ по предявената претенция не се налага, тъй
като не са от естество да променят отхвърлянето на иска.
При този изход на
спора право на присъждане на сторените за производството разноски се поражда за
ответника, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на който следва да се присъди
сумата 4810 лева, формирана от доказаното да е заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 3910 лева и 900 лева – внесен депозит за вещо лице.
При тези мотиви, Софийският
градски съд,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „К.З.О.“ АД, ***, ЕИК *******, срещу СИА (ООД) „Е.Е.П.“ – в ликвидация,
вписано в регистъра на предприятията в Латвия, с рег. № ******* представлявано
от Я.Б.– ликвидатор, иск с правна квалификация чл. 51, ал. 3 ЗМТА вр. чл. 117 и
сл. КМЧП, за признаване и допускане изпълнението на чуждестранно арбитражно
решение, постановено на 09.03.2019 г. в Лондон от арбитър М.Х., с което
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 1595195 щатски долара, ведно със
сложна лихва от 5 % на година с капитализация на тримесечие, считано от
10.07.2018 г. върху част от сумата в размер на 1499361 щатски долара до датата
на плащането и върху сумата 95834 щатски долара, считано от 30.11.2018 г. до
датата на плащането, заедно с разноски в размер на 5250 британски лири, ведно
със сложна лихва върху разноските в размер на 5 % на година с капитализация на
тримесечие считано от 11.04.2019 г..
ОСЪЖДА „К.З.О.“ АД,
***, ЕИК *******, да заплати на СИА (ООД) „Е.Е.П.“ – в ликвидация, вписано в
регистъра на предприятията в Латвия, с рег. № ******, представлявано от Я.Б.–
ликвидатор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 4810 (четири хиляди
осемстотин и десет) лева – деловодни разноски.
Решението подлежи
на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
СЪДИЯ: