№ 575
гр. София , 01.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на втори февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Валентина И. Колева
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20201000502240 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение № 2801 от 05.05.2020г., постановено по гр. д. №
15688/2018г., Софийски градски съд, І ГО, 16 състав, е осъдил Прокуратура
на Република България да заплати, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, на
ищеца Т. П. Х. сумата от 7 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди,
ведно със законната лихва, считано от 07.07.2017г., както и сумата от общо
150 лева, представляващи разноски по делото - държавна такса и адвокатски
хонорар, на основание чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ. С посоченото решение е
отхвърлена като неоснователна исковата претенция на Т.Х. за разликата до
първоначално предявения размер на иска за неимуществени вреди от 50 000,
отхвърлена е претенцията за сумата от 1 386 лв., представляваща обезщетение
за претърпените имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в
размер на законната лихва върху сумата 4 131 лв., представляваща стойността
на иззетите банкноти, изчислена за периода от 10.12.12 г. до 28.03.16 г.,
отхвърлена е претенцията за сумата от 3 290 лв., представляваща обезщетение
за претърпените имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в
размер на законната лихва върху сумата 10 000 лв., представляваща
заплатената по наказателното производство гаранция, изчислена за периода
от 28.12.12 г. до 23.03.16 г.
Срещу постановеното решение в неговата осъдителна част е постъпила
1
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство –
Прокуратура на Република България. В жалбата се твърди, че постановеното
решение, в обжалваната му част, е неправилно и необосновано. Поддържа се,
че не са налице законовите основания за ангажиране на отговорността на
Прокуратурата. Излага се твърдение, че към момента на задържане на лицето
са били налице съответните предпоставки и доказателства за повдигане на
надлежни обвинения спрямо ищеца Т. П. Х., които касаят три умишлени
престъпления от общ характер, които се явяват „тежки“ по смисъла на чл.93
т.7 от НК. Релевира се възражение, че мярката за неотклонение „Задържане
под стража“, изпълнявана спрямо ищеца, е била взета по надлежния съдебен
ред, след преценка от съда на всички релевантни факти, обстоятелства и
доказателства по делото, като същата е просъществувала за сравнително
кратък период от време - около 2 седмици, след което е била изменена в
„Парична гаранция“ от апелативната съдебна инстанция. В жалбата се
поддържа, че за претърпените вреди по време на изпълнението на мярката за
неотклонение „Задържане под стража“, не следва да се ангажира
отговорността само на Прокуратурата, тъй като специализираните
арестантски помещения се изграждат, експлоатират, стопанисват и
администрират от съответното компетентно звено в Министерството на
правосъдието. Прави се оплакване, че в хода на производството пред
първостепенния съд не са били ангажирани в съответния обем необходимите
ясни, недвусмислени и категорични доказателства от страна на ищеца за
заявените неимуществени вреди. Излага се, че видно от представената и
приета по делото справка от Националната следствена служба, срещу ищеца
Т. П. Х. в процесния период е водено и друго досъдебно производство, което
обстоятелство определя по-ниска степен на евентуално увреждане и по-нисък
интензитет на отрицателни преживявания във връзка с конкретното
наказателно производство. В жалбата се релевира възражение, че
Прокуратурата не е разпространявала официална медийна информация за
разследването и не следва да носи отговорност за негативния отзвук от
разгласяването в публичното пространство чрез различните печатни и
електронни медии на образуваното наказателно производство и повдигнатите
обвинения. Прави се оплакване, че по делото са останали недоказани
наличието на претърпени вреди от прекомерна продължителност на
наказателното преследване (около 4 години и половина). Релевира се
възражение, че размерът на обезщетението от 7 000 лева за неимуществени
вреди, което СГС е присъдил на ищеца Т. П. Х., предвид ниската степен на
евентуално увреждане, е неоправдано завишен и несъответстващ нито на
принципа за справедливост, визиран в чл.52 от ЗЗД, нито на социално-
икономическата ситуация в страната, нито на трайната съдебна практика по
аналогични казуси. Отправя се искане до въззивния съд да отмени решението
в ожалваната част.
Срещу постановеното решение в частта, в която искът за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния предявен
2
размер, както и са отхвърлени исковете за имуществени вреди е постъпила
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство, чрез
процесуалния му представител. Въззивникът-ищец твърди, че постановеното
решение в обжалваните му части е неправилно, поради противоречие с
материалния закон, нарушени са процесуалните правила и е необосновано. В
жалбата се прави оплакване, че размерът на определеното от
първоинстанционния съд обезщетение е необосновано занижено и не
съответства на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди,
както и на трайната съдебна практика. В жалбата се сочи, че при определяне
на обезщетението съдът не е съобразил в достатъчна степен, че наказателното
преследване е продължило над приетия според съдебната практика и
практиката на Европейския съд за правата на човека разумен срок, в който е
трябвало да приключи. По отношение на решението в частта, в която са
отхвърлени претенциите за имуществените вреди под формата на пропуснати
ползи се изразява несъгласие с изводите на съда, като се поддържа, че съдът
не е обсъдил приетите по делото доказателства в нарушение на
съдопроизводствените правила и правилата на формалната логика. В жалбата
се поддържа, че съдът не се е съобразил с практиката на ВКС, която е
непротиворечива, че тези претенции са основателни. Прави се искане
въззивният съд да отмени решението в обжалваните части и да постанови
друго, с което са уважи претенцията за неимуществени вреди в пълния
претендиран размер, както и да приеме за основателни претенциите за
имуществени вреди и да осъди ответника да заплати на ищеца пропуснатите
ползи. Предявява се претенция за присъждане на направените разноски.
В о.с.з. пред въззивния състав всяка от страните поддържа подадената
въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на насрещната страна.
Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени
събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка
със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2
от ГПК, намира следното:
Въззивните жалби са допустими – подадени са в законоустановения
срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни в процеса, имащи право и
интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Предмет на разглеждане са предявени обективно съединени искове с
правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
С обжалваното решение СГС, І ГО, 16 състав, е уважил предявения иск
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди до размера на сумата
от 7 000лв., като е приел, че са налице всички законови основания, за да бъде
осъден ответникът. Първоинстанционният съд е приел за неоснователна
исковата претенция до пълния заявен размер, като изцяло е отхвърлил
претенциите за присъждане на обезщетение за имуществени вреди като
3
неоснователни.
Въззивният съд, с оглед правомощията си, счита, че обжалваното
решение е изцяло валидно и допустимо в обжалваните части, което обуславя
възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата
правилност. Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по
приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС,
при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение
въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните
норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на разглеждане във въззивното производство е решението в
неговата цялост.
Във връзка с доводите във въззивните жалби на страните, въззивната
инстанция приема следното:
Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира
чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл.4 ЗОДОВ се дължи за
всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена
последица от незаконното обвинение. В доказателствена тежест на ищеца, по
така предявен иск, е да установи вредите, причинно-следствената връзка
между тях и незаконното обвинение.
В настоящия случай, ищецът е бил обвинен в извършване на три тежки
умишлени престъпления от общ характер: по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т.1, вр. aл. 1,
пр. 2 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от пет до
петнадесет години; по чл. 234, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20 ал. 3 и ал. 4
вр. ал.1 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от две
до осем години и по чл. 234, ал. 1, пр. 2 от НК, за което е предвидено
наказание лишаване от свобода от една до шест години, като същите
представляват тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК.
По делото не се спори, а и от събраните пред първата инстанция
доказателства се установява, че на 10.12.2012г. е била издадена „Заповед за
задържане на лице“ за 24 часа, на основание чл. 63, ал.1 ЗМВР, а с
Постановление от 11.12.12 г. ищецът е привлечен като обвиняем. Съгласно
протокол от проведено на 14.12.12 г. съдебно заседание на СНС на ищеца е
взета, на основание чл. 63, ал.1 НПК, постоянна мярка за неотклонение
„Задържане под стража“. Съгласно протокол от 21.12.12 г. на АСНС е
отменена взетата мярка за неотклонение „Задържане под стража“ и вместо
нея е постановено обвиняемият да внесе „Гаранция“ в размер на 10 000лв.
4
Последната е внесена на 21.12.2012г., видно от платежно нареждане с
посочено име като наредител: Л. Л. Т., за който не се спори, че е бил
пълномощник на обвиняемия в наказателното производство пред АСНС. С
присъда от 23.03.2016г. по НОХД № 879/2014 г. състав на СНС е признал
подсъдимият Т. П. Х. за невиновен в извършването на обвиненията и го е
оправдал. С определение от 28.03.2016г. СНС, 10 състав по НОХД
№879/2014г. е постановил всички иззети с протокол за претърсване и
изземване от 10.12.2012г. вещи да бъдат върнати на Т.Х., а именно: 4 броя
банкноти с номинал 500 евро; 1 бр. банкнота с номинал 100 лв.; 6 броя
банкноти с номинал 20 лв. или общо сума в размер на 4131 лв. Присъдата е
протестирана от прокурор при СНП, като с решение № 1 от 23.01.2017 г.
АСНС, 4 състав по ВНОХД е потвърдил изцяло оправдателната присъда.
Срещу въззивното решение прокурор при АСНП е подал касационен протест,
като с решение № 198 от 07.07.2017 г., ВКС, II НО, кас. нак. дело № 363/17 г.
е оставил в сила въззивното решение. От анализа на цитираните документи е
установено безспорно, че от началото на наказателното преследване на
10.12.2012 г. до влизане на оправдателната присъда в законна сила на
07.07.2017 г. са изтекли 4 години, 6 месеца и 27 дни.
Отрицателните изживявания на ищеца са установени въз основа на
събраните показания на свидетеля К. М. П. – близък приятел на ищеца.
Свидетелят установи, че ищецът бил човек, който се ползвал с
авторитет. Наказателното производство срещу него било обстойно отразено в
преса и медии. В резултат на воденото срещу него наказателно дело
настъпила коренна промяна – ищецът се срамувал да излезе от дома си, с
месеци си стоял в къщи, започнал да вдигал кръвно и пиел лекарства. От
свидетелските показания се установи и настъпилата коренна промяна на
отношението към него от страна на приятели и познати, които започнали да
го избягват. Въпреки оправдателната присъда, ищецът не бил същият,
затворил се в себе си, станал друг човек.
Въззивният състав не кредитира показанията на свидетеля в частта, в
която съобщава за преподавателската дейност на ищеца, тъй като нито в
исковата молба има такива твърдения, нито са приложени доказателства в
този смисъл. В останалата им част съдът възприема показанията, тъй като
същите са дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления.
По делото са приложени и писмени доказателства – публикации от
различни информационни сайтове.
Съвкупната преценка на събраните писмени и гласни доказателства
мотивира съда да приеме за доказано наличието на предпоставките на чл.2,
ал.1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника. Същата
произтича от обстоятелството, че образуваното наказателно производство е
приключило с оправдателна присъда. С оглед оправдаването на ищеца по
5
обвинението, то всички предприети спрямо него действия от разследващите
органи и прокуратурата се явяват незаконни. Поради това повдигнатото
обвинение следва да бъде преценено като незаконно, дори и на определени
етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да
са били основани на убеждението му за виновност на лицето, предвид
събраните доказателства. В този смисъл е неоснователно възражението на
жалбоподателя.
Анализът на събраните пред първата инстанция доказателства
обосновава извод, че ищецът е претърпял вреди, които са пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на
обезщетяване от ответника - Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, т. 3, вр. с
чл. 4 от ЗОДОВ.
За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди,
настоящият съдебен състав следва да вземе предвид всички установени по
делото правнорелевантни факти, както и да приложи обществения критерий
за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД, както и константната
съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т.
11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от
ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по
приложението на чл. 52 ЗЗД практика на ВКС. Съгласно тази трайно
установена практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД
не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно
съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се
вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени
вреди. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива
правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за
едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на
наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; дали е взета, както и вида на взетата
мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения на правата и
свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин
всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му
състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на
ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - професия, професионална
реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за
неимуществени вреди по ЗОДОВ се определя глобално - за всички
претърпени неимуществени вреди от това увреждане. В този смисъл,
неимуществените вреди са конкретно определими, като глобално
присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на
необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, но най-вече трябва да
съответства на особеностите на конкретния случай.
6
С оглед на тези постановки и обсъдените поотделно и в съвкупност
доказателства, настоящият съдебен състав, приема, че образуваното срещу
ищеца наказателно производство е оказало негативно въздействие върху
психичното му здраве, причинило му е душевни страдания и неудобства,
довело е до промяна в поведението, нарушен е бил психичния му комфорт,
влошено е било общото му функциониране, ищецът изпаднал в социална
изолация. Въззивният съд съобрази и обстоятелството, че наказателното
преследване е оказало влияние и върху здравословното състояние на ищеца.
На следващо място взе предвид, че обвинението е станало публично известно
след медийни публикации. Не се установи ответникът да е дал информация на
медиите за въпросното обвинение, но публикациите са факт и са в причинна
връзка с повдигнатото обвинение, поради което следва да се приеме, че
ищецът е търпял вреди, представляващи опетняване на името му пред
обществеността. В тази връзка е неоснователно възражението на въззивника-
ответник, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е завишен,
като намира, че не съответства на принципа за справедливост, визиран в чл.
52 от ЗЗД, на социално-икономическата ситуация в страната и на трайната
съдебна практика по аналогични казуси. Съдът съобрази и обстоятелството,
че ищецът е бил обвинен в извършване на три тежки умишлени престъпления
от общ характер, за които се предвижда наказание „Лишаване от свобода“ от
една до петнадесет години, като това обстоятелство неминуемо се е отразило
негативно върху психо-емоционалното състояние на ищеца - създало е
притеснение, несигурност и страх у ищецът, че може да бъде осъден. Съдът
взе предвид и взетата мярка за неотклонение спрямо ищеца, която е най-
тежката такава и която поставя лицето в принудителна изолация от неговите
близки и обществото, ограничава гарантирани му от Конституцията права. В
практиката се приема, че в случаите, когато лицето е оправдано -
причинените му в резултат на незаконното задържане под стража
неимуществени вреди подлежат на обезщетяване, като следващият се за тях
размер се включва в общия размер на дължимото обезщетение /съгласно
приетото в т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г.на ВКС по т.д. № 3/2004 г.на ОСГК/.
Неоснователно е възражението на въззивника-ответник, че за претърпените
вреди по време на изпълнението на мярката за неотклонение „Задържане под
стража“ не следва да се ангажира само отговорността на Прокуратурата, но и
на съответното компетентно звено в Министерство на правосъдието, тъй като
ако не беше започнало наказателното преследване срещу ищеца, то не би се
стигнало до налагането на каквато и да е мярка за неотклонение. Недоказано е
възражението на ответника, че по време на процесното наказателно
производство спрямо ищеца се е водило друго досъдебно производство.
Видно от справката от Национална следствена служба, последното е било
прекратено през 2011г.
Неоснователно е възражението на въззивника-ищец, че присъденото
обезщетение е в занижен размер. Обстоятелства, налагащи неприсъждане на
обезщетение в по-висок размер са, че продължителността на наказателното
7
производство – 4 години, 6 месеца и 27 дни не е голяма, имайки предвид, че
съдебното производство е преминало през три инстанции, обвинени са били
няколко лица, което е наложило извършването на множество процесуални
действия, поради това съдът счита, че същото е продължило в рамките на
разумния срок. Съдът отчита и обстоятелството, че още на първа инстанция
ищецът е бил оправдан, което неминуемо е довело до намаляване на неговите
притеснения. Настоящият състав съобрази и неголямата продължителност на
взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение „Задържане под стража“ за срок
от 10 дни. На следващо място, взе предвид, че действително незаконното
обвинение е било отразено в медиите, но понесените от ищеца вреди не
надхвърлят обичайните за други подобни случаи. Не се установиха по делото
твърдените от ищеца в исковата молба преживявания, че в резултат на
наказателното преследване той е претърпял дълбоки емоционални
преживявания, унижения, психически тормоз, продължително безсъние.
Установените от показанията на свидетеля изживявания не се характеризират
с подобна дълбочина. От събраните доказателства не се установи ищецът да е
преживял терзания и притеснения в интензитет по-голям от обикновения в
подобни случаи, нито да са настъпили проблеми в професионален план, нито
трайни увреждания в психо-емоционалното му състояние. Съдът съобрази и
съществуващата в страната икономическа обстановка към датата на влизане в
сила на оправдателната присъда, като един от критериите за определяне на
обезщетение за неимуществени вреди. Преценката на гореизброените
обстоятелства мотивира настоящата инстанция да определи сумата от 7
000лв. за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Предвид изложеното, крайният извод на въззивния съд относно
определения размер на обезщетението за неимуществени вреди съвпада с този
на първоинстанционния съд, поради което решението в тази част следва да
бъде потвърдено като правилно.
По отношение на претендираното обезщетение за имуществени вреди:
Претендира се обезщетение за имуществени вреди като пропуснати ползи от
законна лихва върху сума внесена като парична гаранция в производство по
незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е
оправдано. Безспорно мярката за неотклонение „Гаранция“ се явява
незаконна, поради последвалото оправдаване на ищеца и задържането на
внесената въз основа на нея сума е без правно основание. През периода на
нейното задържане /28.12.2012г. до 23.03.2016г./ ищецът е бил в
невъзможност да я използва за задоволяване на свои нужди и да реализира
доход от нея, поради което същият е пропуснал да реализира полза, което
представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Налице е и
причинна връзка между пропускането на ползата и незаконното обвинение -
сумата е била блокирана по мярка за неотклонение във връзка с обвинение, за
което ищецът е оправдан и тъй като се касае до парично задължение, законът
в разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е предвидил презумпцията, че в тези
8
случаи вредите са най-малко до размера на законната лихва. С оглед на това
претенцията е основателна, а що се отнася до размера съдът го определя, на
основание чл. 162 ГПК, с помощта на електронен калкулатор, като размерът
на иска възлиза на 3290лв. За тази сума исковата претенция се явява
основателна.
Тези съображения се следват и по отношение на втората претенция за
имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер на законната
лихва върху сумата от 4 131лв., представляваща стойността на иззетите
банкноти в периода от 10.12.2012г. до 28.03.2016г. Продължителното
задържане на паричната сума по незаконното обвинение е лишило ищецът от
гражданските плодове върху това негово имущество, изразяващи се в
законната лихва. Ето защо, съдът приема, че е налице имуществена вреда под
формата на пропуснати ползи, поради което на ищеца се дължи обезщетение.
/в този смисъл решение № 281 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010г., Г. К.,
ІІІ Г. О. на ВКС/. С оглед на това претенцията е основателна, а що се отнася
до размера съдът го определя, на основание чл. 162 ГПК, с помощта на
електронен калкулатор, като размерът на иска възлиза на 1386лв. За тази сума
исковата претенция се явява основателна.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция по отношение на
претенциите за обезщетение за имуществени вреди, решението на първата
инстанция, с което тези претенции са отхвърлени като неоснователни следва
да бъде отменено и вместо него въззивният съд постанови друго, с които
ответникът следва да бъде осъден да заплати тези обезщетения на ищеца.
При този изход на спора пред въззивния съд Прокуратура на РБ следва
да бъде осъдена да заплати на Т.Х. допълнително разноски пред СГС в размер
на 73.55лв., на основание чл. 10, ал.3 ЗОДОВ. На основание чл. 10, ал.3
ЗОДОВ Прокуратура на РБ следва да бъде осъдена да заплати на въззивника-
ищец и направените разноски пред въззивната инстанция, като се претендира
само държавна такса в размер на 5 лв.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2801 от 05.05.2020г., постановено по гр. д. №
15688/2018г. от Софийски градски съд, І ГО, 16 състав в частта, в която е
отхвърлен предявеният от Т. П. Х. против Прокуратура на Република
България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, за сумата от 1 386
лв., представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди под
формата на пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата 4 131
лв., представляваща стойността на иззетите банкноти, изчислена за периода
от 10.12.12 г. до 28.03.16 г., както и в частта, в която е отхвърлена
9
претенцията за сумата от 3 290 лв., представляваща обезщетение за
претърпените имуществени вреди под формата на пропуснати ползи в размер
на законната лихва върху сумата 10 000 лв., представляваща заплатената по
наказателното производство гаранция, изчислена за периода от 28.12.12 г. до
23.03.16 г., като вместо това постановява:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати, на
основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, на Т. П. Х. сумата от 1 386 лв.,
представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди под
формата на пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата 4 131
лв., представляваща стойността на иззетите банкноти, изчислена за периода
от 10.12.12 г. до 28.03.16 г., както и да заплати сумата от 3 290 лв.,
представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди под
формата на пропуснати ползи в размер на законната лихва върху сумата 10
000 лв., представляваща заплатената по наказателното производство
гаранция, изчислена за периода от 28.12.12 г. до 23.03.16 г., както и
допълнително да заплати разноски пред СГС в размер на 73.55лв. –
адвокатско възнаграждение, както и да заплати сумата от 5 лв. – държавна
такса за въззивно обжалване, на основание чл. 10, ал.3 ЗОДОВ.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2801 от 05.05.2020г., постановено по гр.
д. № 15688/2018г. от Софийски градски съд, І ГО, 16 състав в останалите
обжалвани части.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок, считано от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10