РЕШЕНИЕ

гр. София, …...10.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на осми октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

           СИМОНА УГЛЯРОВА

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 16762 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 02.10.2019г. на СРС, 157 с-в, постановено по гр.д. № 61152/2018г. е осъден ответника „У.Б.“ АД да заплати на И.А.Й. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 1 157. 75 швейцарски франка – лихва за забава за периода 25.06.2015г. – 10.01.2017г. върху главницата от 6834. 16 швейцарски франка, представляваща недължимо платени при липса на основание възнаградителни лихви по договор за кредит № М0017/01.09.2006г., начислени за периода 03.11.2011г. -05.02.2015г., като е отхвърлен иска за сумата над 1157. 75 швейцарски франка до пълния предявен размер от 1289. 45 швейцарски франка. С решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.

 Срещу така постановеното решение в частта за уважаване на иска е подадена въззивна жалба от ответника, в която се излагат доводи за неправилност и необоснованост, поради неправилно приложение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че с погасяване на главното вземане чрез плащане преди датата на подаване на исковата молба, е погасено и процесното вземане за лихва за забава, тъй като не било направено искане за заплащане на лихва преди погасяване на главницата. Твърди, че с подаване на исковата молба по гр. д. № 11529/2015г. въззиваемият – ищец е имал възможност да предяви искане за присъждане на законна лихва, но пропускането му било целенасочено от предмета на делото. Сочи, че след заплащане на главницата, присъдена с влязлото в сила съдебно решение, претенцията на ищеца за законна лихва цели увреждане на жалбоподателя с допълнителни разноски в настоящото производство. Поддържа подаденото в първоинстанционното производсво възражение за давност. Моли съда да отмени решението и да отхвърли иска, с присъждане на разноски.

Въззиваемият – ищец оспорва жалбата в депозиран писмен отговор. Моли съда да потвърди решението, с присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

СРС е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на мораторна лихва за периода 05.03.2015г. – 10.01.2017г. върху главница от 6834. 16 швейцарски франка, присъдена с влязло в сила решение от 09.02.2016г. по гр.д. № 7813/2016г. на СРС и представляваща недължимо платени възнаградителни лихви по договор за ипотечен кредит № М0017/01.09.2006г. Процесният период на претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е от предявяване на исковата молба по горецитираното дело до датата на плащане на главницата в рамките на образувано изпълнително производство.

За да уважи частично иска за периода 25.06.2015г. – 10.01.2017г., СРС е приел, че следва да зачете задължителната сила на влязлото в сила съдебно решение, с което в полза на ищеца е възникнало вземане за възнаградителни лихви по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД срещу въззивника – ответник в размер на 6834. 16 швейцарски франка, начислени недължимо за периода 03.11.2011г. – 05.02.2015г. Приел е, че за изпадане на длъжника в забава за посоченото задължение следва да е налице покана, поради което ответникът е изпаднал в забава досежно плащане на главницата с получаване на препис от исковата молба по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД на 25.06.2015г., поради което е уважил иска частично за визирания период. Приел е възражението за давност за неоснователно, тъй като приложимият 3 - годишен давностен срок не е изтекъл към 18.12.2017г. – датата на предявяване на исковата молба по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно и установено възникването на съдебно установеното вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което са налице предпоставките за възникване и на акцесорното вземане за лихва за забава. Вземането за главницата е безсрочно, поради което забавата настъпва с отправяне на покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Безспорно е, че с връчване на препис от исковата молба по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, банката – въззивник е изпаднала в забава, поради което за процесния период, предмет на въззивното производство, са налице предпоставките за присъждане на обезщетение за забава. По отношение на размера липсват доводи в жалбата.

Възражението за давност, поддържано в жалбата, е неоснователно. По арг. от чл. 111, б.“в“ ЗЗД за вземането за лихва е приложим 3 - годишен давностен срок. Исковата молба е подадена на 18.12.2017г., поради което за процесния период, предмет на въззивното производство  - 26.05.2015г. – 10.01.2017г., не е изтекла погасителна давност.

Други относими за спора доводи не са релевирани с жалбата. Оплакването, че претенцията за мораторната лихва не е предявена в предходното производство, е изцяло ирелевантно, отделно не може да рефлектира върху съществото на спора по настоящото дело. Право на ищеца е какъв начин на искова защита да избере, като съдебното предявяване на претенции за главница и мораторна лихва в отделни производства не представлява злоупотреба с процесуални права.

Съобразно обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК, а въззивната жалба да се остави без уважение.

           При този изход на правния спор, на въззиваемия – ищец следва да бъдат присъдени претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, доказани в размер на сумата 1200 лв. , заплатена в брой. От въззивника е направено своевременно възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 78 , ал. 5 ГПК, което е основателно. Настоящият състав, като взе предвид действителната фактическа и правна сложност на делото, както и че размерът на минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба № 1/2004г. възлиза на сумата 473. 13 лв., намира, че възнаграждението следва да бъде намалено на сумата 475 лв.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

                                            РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.10.2019г. на СРС, 157 с-в, постановено по гр.д. № 61152/2018г. в обжалваната част за уважаване на иска.

ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК *******да заплати на И.А.Й., ЕГН **********, сумата 475 лв. – разноски за СГС, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 5 ГПК.

Решението в отхвърлителната част е влязло в сила, като необжалвано.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                     ЧЛЕНОВЕ:    1. 

 

                                                                                    

                                                                                  2.